Хедър Греъм
Триумф (15)

Глава 14

„Какво правя, по дяволите?“ — запита се Тейлър. Господи, откакто се върна тази вечер в палатката си и я завари там, не осъзнаваше нищо от това, което правеше, докато всичко не стана свършен факт.

Всъщност чувствата му нямаха значение, освен че не бе на себе си от гняв. Наистина искаше да я накара да страда, да изпита поне част от болката, която го измъчваше, макар че не можеше да си обясни защо.

— Искаш ли да ти помогна при събличането? — учтиво я попита той. „Говори й — мислено си повтори той — говори й колкото можеш повече. Поддържай разговора, не спирай да отвличаш вниманието й. Така няма да мислиш“. — Наистина искам да ти помогна, любов моя, макар че като си помисля колко често напоследък ти се случва да се разсъбличаш, едва ли се нуждаеш от помощта ми — каза й той. Знаеше, отлично знаеше, че говори саркастично, но не можеше да се обуздае.

Защото тя, само тя бе виновна да се стигне дотук.

Тейлър остана поразен от рязката промяна в нея. Като че ли темпераментът й изригна, като че ли пламна като факел.

Тия рязко скочи, озова се от другата страна на леглото, за да го използва като преграда между него и себе си, после отново се обърна, с ръце на кръста, изгледа го гневно и сърдито отсече:

— Хайде, казвай какво искаш от мен. И без това всичко между нас е толкова жестоко и фалшиво…

— Фалшиво!

— Да, фалшиво. Всичко между нас е толкова неестествено. Всичко, което си слушал за мен, е лъжа. Пълна лъжа.

— Тия, тази нощ аз те открих в гората — припомни й той. Вдигна ръка, за да й даде знак, че иска да бъде внимателно изслушан. — Ние първо трябваше да консумираме брака си, а след това да го узаконим. Господи, какъв глупак съм бил!

Тя разгорещено поклати глава.

— Казах ти какво се случи тази вечер. Не те излъгах с нито една дума. Твоите хора са готови да избият ранени войници от армията на Юга, ако ги настигнат в гората. Ако ти не беше такъв самоуверен глупак, можеше да отделиш малко от скъпоценното си време и да се увериш с очите си, че сред твоите подчинени има ужасни престъпници!

— Но нали те заварих тук, в палатката си…

— Извинете ме, сър, но ако вашите войници бяха избили най-хладнокръвно ранените бойци от армията на Юга, а аз ги бях видяла, смятате ли, че биха ме оставили жива?

— Тия, това е доста пресилено изказване, а ти досега неведнъж си лъгала…

— Това е…

— Това е лъжа, също като тази, която тази вечер поднесе на собствения си брат Иън. Лъжа, която стана истина. Това е положението и аз възнамерявам да се възползвам от него.

Тия не каза нищо.

Заобиколи войнишкото легло и Тейлър осъзна, че тя е решила да се промуши под платнището на палатката и пак да избяга. Той сграбчи ръката й и я завъртя с лице към себе &и. Тя настръхна и стисна зъби толкова силно, че те изскърцаха. Дръпна се и се изви, опитвайки се да се отскубне от здравата му хватка. Пламтящите й черни очи срещнаха неговите.

— Къде възнамеряваш да отидеш сега? — гневно изсъска той.

— При Иън! Ще му кажа, че сме се скарали, както често се случва между влюбени.

— Как ли пък не!

Тейлър усещаше непокорството, което се излъчваше от цялото й същество, но нямаше намерение да я пуска. Придърпа я плътно към себе си. Едната му ръка я притискаше към гърдите му, а с другата повдигна брадичката й.

Тя смяташе да се противи, при това с всички сили, но той не й позволи. Устните му се впиха безмилостно в нейните. Пръстите му се вплетоха в косите й, а езикът му се притисна силно към устните й, опитвайки се да ги раздели. С всяко нейно вдишване Тейлър чувстваше допира на гърдите й до своите, топлината им, пулсирането на сърцето й, трепета, преминаващ по тялото й. Нямаше да отстъпи, нямаше да я остави да му се изплъзне, защото внезапно осъзна, че това е една битка, която възнамерява да спечели. Устните й имаха сладкия вкус на вино, топли и тръпнещи. Само след миг те отстъпиха, отвориха се и този път езикът му не срещна преградата на зъбите и.

Тя вече не се съпротивляваше. Изглежда, бе решила да се прави на мъченица, реши младият мъж и не можа да сдържи усмивката си, тъй като виждаше бясно биещия пулс на шията й.

— Аз се омъжих за теб, Тейлър, и следователно ще платя дълговете си към теб.

Усмивката му стана още по-широка.

— Разбира се, че ще ги платите, госпожо Дъглас!

Повдигна я и я залюля в прегръдките си. От гърдите й се изтръгна смаяно възклицание, но ръцете й се обвиха около врата му, защото се изплаши да не падне. Той отиде до леглото и я положи на него, без да й даде възможност да се изправи. Тя извика възмутено, когато той я обърна по корем, за да разкопчее копчетата на блузата й.

— Искаш ли да съсипеш дрехата? — попита той. — Не съм сигурен дали ще успея да ти намеря други подходящи дрехи в това забравено от Бога място, при това в разгара на войната! — предупреди я Тейлър.

Тия застина за миг; той разкопча и последното копче. Можеше да вкусва устните й, да я усеща…

Съблече блузата, пъхна ръце под нея и обхвана гърдите й. Пръстите му се плъзнаха нежно по щръкналите връхчета, потъркаха ги леко. Той притисна устни към шията й, там, където туптеше пулсът й, и почувства треската на собствената си възбуда. Всичко у него запулсира. Погали с език извивката на гърба й, намери копчетата на полата й, разкопча ги и се надигна, за да смъкне дрехата. Седна, изхлузи ризата през глава, после отново я обви с ръце и я обърна с лице към себе си. Черните й коси се люшнаха назад, разкривайки гърдите й, които усетиха топлината на неговите. Очите й отново бяха затворени. Тейлър целуна първо клепачите й, сетне отново потърси устните й. Те се предадоха лесно; той усети ръката й върху рамото си, по лицето си и този път усети как устните й се разтвориха естествено под неговите, този път тя взимаше и даваше, търсеше, изследваше.

Плътта им се сля в един сладък ад. Той се плъзна надолу по тялото й, подразни набъбналите зърна на гърдите й с език, после ги пое в устата си, дразнейки ги, галейки ги, смучейки ги, докато от гърлото й не се изтръгна сластен стон. Пръстите й се впиха в раменете му. Той продължи да се движи отгоре й, зарови глава в сатенената гладкост на корема й, спусна се по-надолу, усещайки тръпнещото й и извиващо се тяло. Откри сърцевината на женствеността й, докосна я с език, вдишвайки дълбоко мускусния аромат на възбудата, вкусвайки жената, изпълвайки я със сладката болка на желанието. С един замах се освободи от панталоните си и ги изрита на пода. Тя почти не помръдваше, затаила дъх. Той я докосна отново и внезапно тя се разтрепери и заизвива под ласките му. Стенеше, охкаше, надигна се към него. Той се изправи и се надвеси над нея.

Очите й бяха затворени.

Потъна бавно в нея и започна да трепери от желанието, което тази жена бе събудила у него. Тя застина неподвижно, ноктите й задраскаха гърба му. Тия изохка и изви глава. Той я видя как прехапа долната си устна, за да не изкрещи, и за миг се засрами. Тази млада жена бе предизвикала света, бе рискувала живота си, знаеше толкова много за мъжете и войната и в същото време бе толкова невинна. Тейлър затвори очи. Усещаше как желанието му отеква като барабанен ритъм в цялото му същество. Опита се да овладее страстта си, да се движи бавно, бавно, в плен на изгарящата треска, искаше я толкова силно, че всеки мускул на тялото му се напрегна до краен предел. Бавно, бавно, по-дълбоко, по-дълбоко, нагоре и отново навътре…

Пръстите й се вкопчиха в него. Топъл дъх излезе от устните й, придружен от сподавен стон. Ритъмът му се засили, а жарката болка изгаряше плътта му, докато потъваше в нея отново и отново. Почувства някаква промяна у жената под него; гладът се бе събудил у нея, начинът, по който започна да се движи, извивайки се, за да го посрещне, приемайки и давайки…

Искайки още и още.

Той сгуши ръката й до гърдите си. Трескавият пламък, който бушуваше в него, ги понесе като огнен вихър. Можеше да гърмят оръдия, саби да се кръстосват, светът и войната можеше да експлодират около тях, но той нямаше да им обърне внимание. Движеше го единствено изгарящата нужда, отчаяното желание да достигне върха. Да, той я бе познал, бе вкусил целувките й, плътта й, ала нито за миг не си бе представял, че тя ще го подлуди така, че ще проникне толкова надълбоко в него, че ще му даде удовлетворение и наслада, каквито никога досега не бе изпитвал и не бе предполагал, че съществуват. Хлъзгава, влажна, извиваща се, търкаща се… тя внезапно се напрегна под него и той потрепери неистово. Семето му се изля дълбоко в нея със силата на върховния екстаз. Той се отпусна до нея, взе я отново в обятията си и остана да лежи задъхан, питайки се какво бе направила тя с него, с какво го бе омагьосала, какво бе онова толкова необикновено нещо у нея, което…

Което го караше да забрави.

Не само да изпитва плътската жажда и страст. Но да забрави…

Звука на изстрела. Войната около него. Аби, която тича… Аби…

Кръвта по ръцете му.

Двамата лежаха мълчаливо. Меката влажна паяжина от черна коса се бе разпиляла върху гърдите му. Макар да бе дяволски сигурен, че не иска съпруга в живота си, не можеше да съжалява за случилото се през тази нощ. Желаеше Тия Маккензи. Тя не беше самотна вдовица, разведена или проститутка. Тя бе дъщерята на Джарет Маккензи, сестрата на Иън. Имаше само един начин да има такава жена. Да се ожени за нея.

Тя беше и Годайва, напомни си той и внезапно се изпълни с гняв. Тя все още не бе осъзнала какво бе рискувала, дори и след тази нощ.

— Мислиш ли, че ще можеш да преживееш този брак? — попита той.

— Недей! — прошепна тя.

— Какво недей?

— Недей… да говориш. Недей, умолявам те, да добавяш и обида към раната.

Обида към раната? Тя бе нанесла тежък удар върху мъжкото му достойнство и той нямаше намерение да го пренебрегне. Извърна се към нея, откри лицето й, скрито в паяжината на косата й, приглади разрошените кичури, хвана китките й, когато тя се опита да се извърне. Тия си беше Тия и никога нямаше да се предаде доброволно. Той я възседна, надвеси се над нея, стисна китките й и се вгледа в очите й.

— Ти се чувстваш наранена? — попита грубо.

— Идеята беше твоя! — обвини го тя.

— А бракът бе твоя идея. Но това…

— Това върви с брака!

Тейлър видя по гъстите й мигли да блестят сълзи. В гърдите му се надигнаха едновременно и състрадание, и гняв.

— Ти мечтаеше за галантен южняшки джентълмен, така ли?

— А пък ти мислеше за жена си! — чу се измъченият й шепот.

Нещо сякаш се скъса в гърдите му.

— Сега ти си моята съпруга — тихо промълви той.

— Аз се омъжих за един враг.

— Не си единствената. Ще го преживееш.

— Дали? Дали ще преживеем войната, дали ще оцелеем? — попита тя.

Новата му съпруга бе една твърдоглава и обидчива малка женичка, при това враг, но въпреки това той имаше желание да я пази и защитава.

Враг… съпруга. Неговата съпруга.

— Да! Ние ще преживеем войната, ще оцелеем! Аз ще се погрижа за това! — обеща й Тейлър.

Очите му в този миг й се сториха необикновено красиви, искрящи като скъпоценни камъни. Като че ли едва сега Тия започна да осъзнава, че може да му има доверие. Той се приведе да я целуне отново и усети, че устните й бяха солени от сълзи. Но този път тя не се възпротиви, дори в отговор го целуна с копнеж и подкана, след което се заредиха безброй целувки…

Той пръв отдръпна устните си.

— Нима престана да се опасяваш, че ще те обидя или нараня с нещо? — попита я Тейлър с дрезгав от вълнение глас.

— Винаги ли трябва да говорим толкова много?

Тейлър се усмихна.

— Все ще трябва да водим някакви разговори… — промърмори той. — Например… може да ти призная в някой прекрасен ден: „Госпожо Дъглас, много ми харесва начинът, по който пристъпвате. Както и начинът, по който ме гледате“. Или: „Обожавам вашето ухание“. С една дума, харесвам толкова много неща у теб, че дори не зная с кое да започна. Никога не съм очаквал, че ще се озовем в подобна ситуация, защото ти винаги си тъй красива, ослепителна, недостъпна, а в същото време съблазнителна, способна да подлудиш всеки мъж.

Черните й като абанос очи не се откъсваха от неговите. Все още бяха влажни от сълзите, но думите му явно действаха като балсам на измъчената й душа, защото от устните й не слизаше блажена усмивка.

— Никога не съм твърдяла, че не те харесвам, Тейлър, че си ми неприятен.

— След подобно признание наистина е удивително, че все още успявам да контролирам страстта си!

Тия се усмихна още по-лъчезарно.

— Тейлър?

— Да?

Бузите й пламтяха. Тя трескаво навлажни устните си.

— Ти… си… изглежда, не е чак толкова ужасно да съм с теб. Имаше право… ти наистина успя да ме съблазниш. Не мисля, че мога да бъда с някой друг така, както бях с теб.

— Слава Богу! — прошепна той.

* * *

Тя отново сънуваше. Виждаше голямата бяла къща с внушителен параден вход. После зърна малкото дете, красивото дете на балкона…

Падаше, падаше, падаше…

Събуди се с писък. Свекърва й отново изтича до леглото, за да я прегърне и успокои — милваше я и нежно я целуваше по косата.

— Всичко е наред, това е само сън, не се плаши, ние ще се погрижим, защото знаем, че това е пророческо предупреждение. Ще кажем на всички, които имат малки деца, Рианон. И всичко ще бъде наред.

Край леглото й беше не само свекърва й. Алайна също бе дошла в спалнята — държеше на ръце малкия Конар, който плачеше сърдито, че пак са го събудили.

— Толкова съжалявам — пророни Рианон. — Наруших ви съня и въобще ви причинявам куп неудобства.

— Събуждането не е неудобство, Рианон — увери я свекърва й.

— Искам само да можем да ти помогнем по някакъв начин. Най-разумно е да ни разкажеш по-подробно съня си — предложи Алайна. — Може би, ако ни опишеш всяка подробност, ще успеем да измислим нещо…

И Рианон започна да им разказва онова, което бе видяла в съня си и което я бе поразило.

Когато свърши, Алайна бе пребледняла като платно. Очите й бяха разширени от вълнение, а синият им цвят рязко контрастираше с мъртвешката бледност на страните й.

— Алайна, какво ти е? — загрижено попита свекърва й.

— Познавам тази къща! — отсече Алайна. — Знам коя е къщата, която тя ни описа.

* * *

Когато Тия се събуди, видя, че е сама. Остана дълго под завивките.

Събитията от изминалата вечер й се струваха невероятни и зашеметяващи. С настъпването на деня обаче започна да ги възприема като съвсем реални.

Не можеше да продължава да се самозалъгва, че не харесва Тейлър Дъглас. Досега тя често се бе държала с него доста избухливо, дори понякога й се бе искало да го удари, за да го убеди в правотата си. Но той винаги умееше да печели вниманието й. Истина бе, че още от началото на тяхното познанство той я бе привличал по някакъв странен начин, че тя бе като омагьосана от него, че копнееше да докосне загорелите му мускули. Наистина до снощи въобще не си представяше, че някой може да събуди у нея такива горещи емоции. Но сега… жадуваше да го види отново, да усети галещия поглед на златистите му очи и онази тръпка, срещу която доскоро яростно се съпротивляваше, а толкова много обичаше…

Макар че той не бе искал да се жени отново.

Опомни се и бързо стана, нетърпелива да се измие и облече. Видя до масата ведро с прясна вода и кърпа и предположи, че са за нея. После в сандъка откри четката за коса на Тейлър, разреса се и сви в кок косите си.

След като се погрижи за външността си, излезе навън. Пред палатката дежуреше сержант Хенсън, седнал на едно повалено дърво. Преданият на Тейлър ординарец дялкаше малка фигура от дърво, докато чакаше кафето да заври. Хенсън се обърна към нея и я поздрави сърдечно:

— Добро утро, госпожо Дъглас.

Той знаеше доста неща за нея. Какво ли си бе помислил миналата вечер, когато тя се появи съвсем внезапно в палатката на Тейлър, а после се венча за него, облечена в бяла войнишка риза?

Но независимо какво си бе помислил, ординарецът се държеше подчертано любезно и дружелюбно.

— Добро утро.

— Тази сутрин съвещанието е в палатката на доктора, защото вашият съпруг искаше да ви остави да се наспите.

Защото искал да я остави да се наспи? Съмняваше се. По-скоро Тейлър не е искал тя да чуе някаква военна тайна, докато янките обсъждат стратегическите си планове!

— Благодаря, сержант.

— Искате ли кафе?

— С радост ще изпия едно.

Той й наля и тя с наслада отпи горещата ароматна течност. Толкова отдавна не бе вкусвала кафе, че това й се стори божествено.

— Сержант, моят брат също ли е на тази среща?

— Да, разбира се. Брат ви пристигна с куп телеграми, заповеди, карти и планове, госпожо Дъглас.

— Да, разбирам. — Нямаше съмнение, че брат й за нищо на света не би споделил с нея толкова важни военни тайни.

Разбира се, и двамата — и брат й, и съпругът й — бяха нейни врагове. Всичко й се струваше толкова нереално.

Тия огледа лагера. Погледът й се плъзна по грижливо подредените палатки, по строените зад тях коне, по огнищата, пирамидите от пушки и сандъците с муниции. Навсякъде се виждаха мъже, коне, мулета, камари от боеприпаси и храни. Пред една по-голяма палатка внезапно съзря някаква жена, която забързано прекоси пътеката. Беше млада, слаба, привлекателна жена и като че ли идваше право към тях.

— Сержант, коя е тази жена?

— Сесилия Брайър, дъщерята на лекаря. Много фина млада дама, която не се страхува да следва баща си дори когато наоколо се води истинска война!

— Госпожо Дъглас! — провикна се младата жена и махна с ръка.

Сесилия Брайър беше приблизително на възрастта на Тия, с елегантна фигура, червена коса и зелени очи. Новодошлата се усмихна на Хенсън, но изглеждаше уморена, дори състарена за възрастта си — като повечето хора, носещи на плещите си тежестта на войната.

— Госпожице Брайър, радвам се да се запозная с вас — приветства я Тия.

— Чудесно, аз също се радвам. — Тя подаде ръка на Тия. — Чухме за вашето пристигане. В този толкова малък лагер вестите се разпространяват много бързо.

— Пристигането ми не беше планирано.

— Предполагам, че не ви е било лесно да се доберете дотук. Вашият съпруг ни обясни какво се е случило съвсем лаконично. Спомена, че сте преживели сериозни трудности, докато стигнете в лагера. Разбрах, че всичките ви вещи са били мокри.

— Да… имаше нещо такова — смотолеви Тия. — Много съжалявам, не знаех, че ще се наложи временно да ползвам някои ваши вещи. Още веднъж искам да ви благодаря и да ви се извиня…

— Не е необходимо. Радвам се, че разполагам тук с някои по-луксозни вещи и дрехи. Струва ми се, че ние, янките, сме по-добре снабдени от нашите съперници южняците.

— И ние се справяме някак — тихо рече Тия.

Сесилия учудено повдигна тънките си вежди. Явно не допускаше, че една жена, пристигнала по свое желание във военен лагер на юнионистите и омъжена за юнионист, може да симпатизира на Юга.

— Е, баща ми се радва да е полезен на всички хора.

— Същото се отнася и за брат ми — бързо отвърна Тия. Девойката се намръщи — помисли, че Тия говори за брат си Иън. Тия схвана, че е станало недоразумение, и побърза да уточни: — Говоря за другия си брат, Джулиан, полеви хирург, служещ под знамената на Конфедерацията.

— О, да, ние всички сме чували за вашия брат Джулиан. Нали той е помогнал на генерал Магий в Сейнт Огъстин?

— Да.

— Е, независимо какви са вашите предпочитания, госпожо Дъглас, надявам се, че имате великодушно и състрадателно сърце. Знаете ли, в лазарета на нашия лагер има един млад пехотинец, който е много зле. Може би е ваш стар познат.

— Кой е той?

— Канби Джейкъбс. Той спомена, че родителите му имали малка ферма на няколко мили от имението на баща ви край Тампа Бей.

— Канби? О, да, спомням си го. Бях съученичка със сестра му. Струва ми се цяла вечност оттогава.

— Ако искате да го видите, елате с мен.

— Разбира се, че искам да го видя.

— Той каза, че може и да не искате, защото може би го смятате за предател.

— Ще се радвам да го видя.

— Добре. Последвайте ме.

Тия тръгна след Сесилия Брайър между единичните войнишки палатки. В далечината видя, че някои от мъжете имат тренировка. Неколцина други се размотаваха из лагера, някои перяха дрехите си, други пишеха писма или четяха, седнали на грубо сковани маси. Един войник свиреше тъжна мелодия с хармониката си, но когато минаха покрай него, спря.

— Добро утро, госпожице Сесилия — поздрави той.

— Добро утро, редник Бенсън — отвърна Сесилия. Тия забеляза, че левият му крак липсва.

Двете продължиха към голямата палатка, където се намираше полевата болница. Вътре имаше четиридесет, ако не и петдесет легла. Чуваше се бръмчене на мухи и охкания на войници. Санитари и сестри сновяха край леглата, сменяха превръзките, говореха с ранените, носеха вода и помагаха с каквото можеха.

Не беше чак толкова зле, както когато докарваха ранените от бойното поле. Тези мъже не лежаха в локви кръв с размазани или липсващи крайници.

Но войникът, към чието легло Сесилия поведе Тия, беше много зле. По голямата, току-що направена превръзка, която обхващаше половината му тяло, бе избила кръв. Лявата страна на лицето му също бе превързана. Ако Сесилия не й бе казала, Тия никога нямаше да познае, че това е Канби Джейкъбс.

— Единия му дроб почти го няма — прошепна Сесилия на Тия. — Не можем да направим нищо, освен да поддържаме раната чиста и влажна. Внимавайте много, ако се наложи да смените превръзката.

Тия кимна, втренчена в Канби. Отиде до леглото. Окото, което не бе бинтовано, бе затворено. Ръката му бе отпусната на гърдите. Тя я взе в своите. Мъжът отвори окото си. Дълбоко и синьо. Непревързаната част от устата му се изви в усмивка.

— Госпожице Тия, не може да бъде!

— Канби! Да, аз съм. Радвам се да те видя.

— Радвате се, но аз май не изглеждам особено добре, нали?

— Ще се оправиш.

— Не, аз умирам — спокойно отвърна той. — Няма значение. Направих своя избор. Знаех за какво се бия и за какво де умра. Вярвам, че съм бил прав и че Бог ще се радва да ме поздрави. Радвам се, че дойдохте да ме видите. Помислих, че може би няма да искате. Знаете ли, тази война раздели семейството ми. Сега майка ми е в Савана. Миналата пролет баща ми загина. Беше в Масачузетския четвърти артилерийски полк.

— Канби, съжалявам. Ще пиша на майка ти.

— Няма нужда да й пишете, Тия. Когато се записах в армията на Севера, тя каза, че за нея синът й е мъртъв.

— Не може да го е мислила наистина. Никоя майка…

— Не всички родители са като вашите, госпожице Тия — отвърна той и пак се усмихна. — Винаги съм бил влюбен във вас. Дири и сега си представям как изглеждахте на онези чудесни празненства, които се устройваха в Симарон. Вие танцувахте и се смеехте… всички мъже и младежи бяха влюбени във вас, дори и едно такова грозно и нещастно момче като мен!

— Канби, ти не си нито грозен, нито нещастен.

— Значи вие се омъжихте за полковник Дъглас. Това е прекрасно. Той е добър човек, госпожице Тия. Ще го разберете, когато войната свърши. Всъщност не би трябвало да бъда толкова изненадан, че дойдохте да ме видите. Вашият баща е прекрасен човек, на когото искрено се възхищавам. Той обича и двамата си синове, независимо какъв път са избрали. Предполагам, че и вас е научил на същото.

— Аз обичам и двамата си братя.

— И полковник Дъглас.

— И приятелите си, Канби, независимо на чия страна са — увери го тя. Не искаше той да забележи колко бързо се просмуква кръвта в превръзката. — Канби, трябва да ти сменя превръзката.

— Не, оставете я.

Но тя извика един санитар да й донесе чисти превръзки. Накуцващият младеж знаеше от какво точно се нуждае Канби.

Когато санитарят се върна с чистите превръзки, Канби помоли:

— Тия, искам да напишете писмо до съпругата ми. В началото на войната бях в тренировъчния лагер в околностите на Вашингтон. Там се запознах с една много мила жена. Казва се Дарла. Дарла Джейкъбс. Имаме си прекрасно малко момченце, истински красавец. Ще й напишете ли, че съм издъхнал, мислейки за нея, че съм я обичал с цялото си сърце до последния миг, да не тъгува прекалено дълго, а да се погрижи нашето дете да израсне щастливо и да го възпита да бъде добър човек. Ще й пишете ли, че съм умрял достойно, вярвайки докрай в пътя, който съм избрал?

— Разбира се, Канби.

Тия внимателно започна да сваля старите превръзки. Сърцето й сякаш заседна в гърлото. Половината му гръден кош го нямаше.

Тя бързо постави новите превръзки.

— Попейте ми, Тия. Изпейте ми песента „Божествена милост“. Спомням си как двете с майка си обичахте да я пеете, седнали на пианото в Симарон. Баща ви ви гледаше с такава гордост, а вие бяхте като два славея, по-точно като Червената роза и Бялата роза — майка ви толкова руса, а вие — толкова тъмна! Беше много красиво, мислех си, че приличате на ангели, слезли на земята.

— Ще ти попея, Канби. Ти само не говори и си пази силите.

— Няма за какво да си пазя силите! Остана ми само един дроб, така че ще говоря, докогато мога. Отец Рафаел вече е тръгнал за насам. Повечето армии имат епископални свещеници, но при нас има много ирландци и затова имаме и католически свещеник.

— Сигурна съм, че той скоро ще дойде.

— Попейте ми. Мисля, че ангелите ще чуят повече вас, госпожице Тия, отколкото молитвите на свещеника.

Тя се усмихна, стисна ръката му и тихо запя. Но когато пое дъх, за да започне втория куплет, един войник извика:

— Моля ви, по-високо, госпожо! Пейте за всички нас!

Тя изпълни молбата му. Когато свърши и последния куплет и погледна надолу, Канби бе мъртъв. На устните му бе застинала усмивка, сякаш наистина бе видял ангели.

Тия бе виждала много мъже да умират. Умираха по един я същ начин, независимо дали бяха облечени в сините униформи на Севера, или в сиво-кафявите униформи на Конфедерацията.

Докато държеше безжизнената му ръка, тя сведе глава, а сълзите се стичаха по страните й.

* * *

В палатката на доктор Брайър Иън бе разстлал няколко карти на бюрото и описваше в основни линии настоящата военна ситуация, както бе представена на последната среща, на която той бе присъствал във Вашингтон.

— Може да се обобщи, че ситуацията тук почти не се е променила. Често се изказва мнението, че е нужно мащабно нападение на целия полуостров. Хората тук са неотстъпчиви в праволинейни във вярата си. Онези, които биха признали Съюза, твърде често се боят от репресии, ако се обявят за Федерацията. Необходима е многобройна армия, за да се спечели голяма битка. В същото време блокадите трябва да се затягат все повече. Полковник Брайър, имате още няколко седмици в тази полева болница. Боя се, че след това ще се наложи да изоставим нашите ранени пленници и тези, които се водят за изчезнали. Ще трябва да се върнете в Сейнт Огъстин, където вашите хора ще имат по-леки задължения, преди отново да се върнат на тежката и отговорна служба в армията на Потомак.

— Тези мъже вече преживяха много — каза полковник Брайър. — При последната битка силите бяха почти равни и тя бе много кървава. Тези войници бяха ранени от саби, оръдейни снаряди, куршуми и щикове.

— Тъкмо затова времето в Сейнт Огъстин за повечето от тях ще бъде като ваканция — отбеляза Иън.

— Боя се, че войната тук ще продължи както досега — никоя от двете страни няма да спечели голяма победа, но…

— Много хора ще загинат — обади се Тейлър и погледна към Иън. — Предполагам, че имаш нови заповеди и за мен.

Иън кимна и му подаде кожен водоустойчив калъф.

— Това е все едно да търсиш игла в купа сено! — възкликна Тейлър и погледна към Иън, след като прочете документите.

— Знам. Да си призная, доволен съм, че са възложили тази задача на теб, а не на мен.

— И защо са я възложили на мен?

Иън го изгледа за миг, преди да отговори.

— Защото си индианец — откровено заяви Иън. — Висшето началство винаги е смятало, че най-добре познаваш блатата и не си лукав и хитър като белите. Затова си най-подходящ за тази задача.

— Каква е тази задача? — полюбопитства Брайър. — Ако не е тайна, разбира се. От известно време работя заедно с полковник Дъглас и откровено мога да кажа, че не съм служил с по-свестен офицер.

Тейлър погледна към Брайър, изненадан от категоричните думи на стария офицер.

— Благодаря ви, сър. Но се боя, че тази мисия е поверителна. Ще тръгна след няколко дни.

— Полковник Дъглас, знам какъв е моят чин и какви са задълженията ми, но аз съм лекар и не съм подготвен като вас да ръководя военен лагер.

— Смятах, че ще трябва да тръгна тази сутрин — рече Иън, — но пристигна куриер от Сейнт Огъстин с нареждане да забавим заминаването на кавалерията с толкова много тежко ранени войници. Ще останем тук още известно време, преди да потеглим за Сейнт Огъстин. След това аз също ще се присъединя към армията на Потомак, макар и малко по-късно, отколкото очаквах. — Иън пак погледна картите. — На девети март Линкълн назначи Юлисъс Грант за главнокомандващ на всички армии на Севера. Нашите цели са следните: генерал Мийд, който остава начело на армията, но под командването на Грант, ще нападне армията на Лий. Генерал Бътлър ще съсредоточи силите си на южния бряг на Джеймс ривър и ще атакува откъм форт Мънроу, Саймък ще се промъкне през долината Шенандоа, Шърмън ще нападне Атланта, а генерал Банкс трябва да превземе Мобийл.

— И с това ще се сложи край на войната? — попита Ейърс.

— Ако всичко мине както трябва — промърмори Тейлър.

— Грант не се вълнува колко убити ще има — добави Брайър.

— Да, но ние все се оплакваме, че повечето от нашите генерали са прекалено предпазливи! Ако след Гетисбърг Мийд бе продължил да преследва Лий, досега тази братоубийствена война щеше да е свършила — заяви Тейлър.

— Смятате ли, че можем скоро да победим? — попита Брайър.

Тейлър погледна към Иън, после сви рамене и посочи картата.

— Свежата армия на генерал Борегард се намира някъде тук и ще направи всичко, за да попречи някой да нападне Ричмънд откъм тила. Войските на Джубал Ърли ще се срещнат с тези на Сайгър при Шенандоа…

Внезапно млъкна и се ослуша. Някой пееше тъжна балада с ясен и чист глас, нежен и в същото време силен.

— Сестра ми — промърмори Иън.

— Да — рече Тейлър и стана. Пъхна заповедта във вътрешния джоб на мундира си и излезе от палатката на Брайър, която се намираше близо до голямата, където полковникът и сестрите се грижеха за ранените. Денят бе топъл и платнищата на палатката бяха навити, за да може вятърът да разхлажда ранените мъже.

Тия седеше на един войнишки стол в средата на палатката. Някой й бе дал китара и тя подрънкваше леко на струните, докато пееше песента — една от най-популярните песни за войниците и от Севера, и от Юга. Песента не възхваляваше нито едната от двете воюващи страни, а бе просто отрицание на жестокостта на смъртта.

Всички наоколо бяха затаили дъх и слушаха.

Някои от войниците лежаха на походните легла, други седяха на земята или се бяха облегнали на дърветата отвън пред палатката. Сестрите и санитарите за миг оставиха задълженията си. Дори Сесилия бе спряла да се суети около своите „момчета“, доволна, че те, изглежда, бяха забравили за болките си.

Когато Тия свърши песента, се разнесоха аплодисменти.

— Изсвири „Дикси“! — извика някой.

В очите й проблесна изненада. Огледа се, за да разбере кой бе извикал.

— Госпожо, тук съм. Името ми е Хъчинс, сержант Хъчинс. Роден съм на малка лодка, плуваща по Суони ривър. Макар че съм израснал в Ню Йорк, се смятам за южняк. А и просто не приемам идеята да се напуска Съюзът. Затова ви моля, ако обичате, изсвирете „Дикси“ за мен. Момчетата няма да имат нищо против.

— Можете да изсвирите каквото искате, госпожо Дъглас. Ние няма да имаме нищо против — извика друг мъж.

И тя изпя „Дикси“. После някой я помоли да изсвири и изпее националния химн на Съюза, защото все пак се намираха в лагер на войските на Севера. След като бяха изслушали „Дикси“, сега бе редно да чуят и химна на Съюза. Тия се поколеба, но после изпя песента. Когато свърши, подаде китарата на един от мъжете и им благодари.

— Не се тревожете за Канби Джейкъбс, госпожо Дъглас! — увери я мъжът, който я бе помолил да му изпее „Дикси“ — Ние ще съберем пари, за да бъде изпратен на съпругата му!

— Може би той би искал да бъде погребан в земята на Флорида — тихо рече Тия.

— Той обичаше Флорида, но съпругата си обичаше повече.

— В такъв случай е много благородно от ваша страна, сър, че ще се погрижите тялото му да бъде върнато на жена му. Така е по-редно.

Тия тръгна да излиза от палатката. Тейлър все още бе на известно разстояние от нея и затова бе сигурен, че тя не го е видяла.

Изведнъж пред нея пристъпи капитан Ейърс, който предишния ден бе излязъл на разузнаване.

— Госпожо Дъглас, здравейте. Как сте? Извинете ме за безпокойството… но мога да се закълна, че сме се срещали и преди.

Тейлър видя как тя се поколеба, а после пребледня. Да, разбира се, Ейърс я бе видял вчера. Като Годайва. Тя го бе отклонила от бунтовниците, отвеждайки го в собствения му лагер.

— Брат ми е в този лагер, сър. Полковник Иън Маккензи. Може би двамата много си приличаме. Иън и другият ми брат Джулиан си приличат толкова много, че често ги бъркат един с друг; дори братовчедите в нашето семейство си приличат.

Ейърс се усмихна.

— Госпожо, вие не приличате на нито един от мъжете, които съм срещал. Убеден съм в това.

— Може би сте гостували в дома на баща ми в Симарон?

— Не, госпожо, не е това…

Нещата отиваха твърде далеч. Тейлър влезе в палатката с ранените и приближи до Тия. Прегърна я през раменете.

— Ейърс!

— Сър! — отдаде чест Ейърс. Той бе чудесен млад кавалерийски капитан, изпълнителен, смел и лоялен. — Простете ми, но имах странното чувство, че съм срещал жена ви и преди.

— Е, капитан Ейърс, съгласен съм, че тя не прилича на мъж, но ако познавате братята и семейството й, както аз ги познавам, щяхте да знаете, че те наистина много си приличат. Имат сходни черти на лицата и една и съща форма на очите. Аз самият съм братовчед на полковник Маккензи и мога да ви уверя, че дори тези от рода Маккензи, в чиито вени тече и индианска кръв, също много си приличат.

— Сигурно е затова. Моля да ме извините — отвърна Ейърс.

— За мен бе удоволствие. Разбрах, че сте били в бунтовнически лагер, по-точно в полевата болница на брат ви. Много великодушно от ваша страна, че днес се съгласихте да пеете за нашите войници.

— Изпитвам жал към всички пострадали в тази война, сър — увери го Тия със спокоен глас, макар че вътрешно цялата трепереше.

— Амин! — прекръсти се капитан Ейърс.

— Капитане, ще трябва да обсъдим някои текущи задачи. Тия, любов моя, ще ме извиниш, но имам работа с капитан Ейърс. Няма да се бавя много.

— Тейлър, ти трябва да изпълняваш задълженията си — заяви тя и се извърна към него.

Черните й очи, които срещнаха неговите, изразяваха искрена благодарност. Странно, но ръката й, облегната на гърдите му, изглеждаше съвсем на мястото си.

Той я погледна. Дали двамата най-после бяха успели да постигнат някакво примирие? Дали онова, което се бе породило от абсурдността на една лъжа, се бе превърнало в истина?

Той хвана ръката й, усмихна й се и докосна с устни пръстите й.

Разнесоха се радостни възгласи, подсвирквания и ръкопляскания.

— Да, полковник, май че сте успели да спечелите един истински южняшки бунтовник!

— Така е! — съгласи се той.

Продължи да се усмихва, но сърцето му се сви. Дали наистина я бе спечелил? Не, все още не вярваше в това.

Бъдещето му с нея, както и това на войната, все още бе неизвестно.