Хедър Греъм
Триумф (21)

Глава 20

Преди една година същата местност бе прекосена от двете армии, които се срещнаха в битката при Шанселърсвил. Войските на Съюза и на Конфедерацията дадоха много жертви в горите край Уайлдърнес.

Докато яздеха усилено по пътеките, търсейки най-добро място за разполагане на полевата болница, Брент, Тия и останалите от групата минаваха покрай тъжните и призрачни останки от смъртоносните битки: избелели от слънцето кости, оглозгани от дивите животни, лежаха на купчини край пътеките, сред дърветата и храсталаците. Тия се опита да се убеди, че това са кости на коне, но един човешки череп, попаднал под копитото на коня й, разруши последните й илюзии.

Откриха една малка горичка далеч зад линиите на бунтовниците. Брент започна да раздава заповеди, а мъжете бързо издигнаха палатките, разтовариха сгъваемите маси, столове, носилки и инструменти. Ранените започнаха да пристигат още преди да успеят да се установят и подготвят. Едни викаха от болка, други стискаха зъби и мълчаха, някои бяха в безсъзнание. Под ръководството на Брент работеха петима хирурзи, Тия, Мери и шестима санитари.

Само след час масите бяха потънали в кръв.

Тия забрави за странната апатия, която я бе обзела, но вцепенението не я бе напуснало напълно. Беше доволна, че е заета с трескава работа, но се боеше да не изпусне инструментите, които подаваше на лекарите. Макар че бе присъствала при битката край Олъсти стейшън, само след няколко часа тя осъзна, че всъщност не е подготвена за това, което се случваше сега.

Денят изглеждаше безкраен. Тия имаше чувството, че цялата е покрита с кръв. „По-добре да не чувстваш нищо — повтаряше си тя. — Да, по-добре да не чувстваш нищо. Просто продължавай да се движиш, да се движиш.“

Нощта също сякаш нямаше край. Мракът сложи край на битката, но не и на пристигащите ранени. Имаше не само бунтовници, но и янки.

По-леко ранените обсъждаха как са разположени армиите, дивизиите, бригадите, но, изглежда, информацията бе недостатъчна. Двете армии се бяха срещнали при Уайлдърнес и след сблъсъка едва ли някой от командирите наистина знаеше къде да открие хората си.

Тия успя да поспи само няколко часа върху торбите, оставени отвън пред болничната палатка. В гъстата гора и непроходимите храсталаци се бяха изгубили множество войници. Намираха ги само ако по случайност на тях се натъкнеше някоя друга група.

Настъпилото утро бе мрачно и сиво. Над гората и над храстите се стелеше гъста пелена от барутен дим.

На Тия й се струваше, че вече наближава десет сутринта. Мери бе заминала с един фургон, пълен с ранени. Трябваше да ги отведе до железопътната линия, където се очакваше да пристигне вагон с медикаменти.

Тия помагаше на Брент. Притискаше артерията, докато той се опитваше да отстрани парченцата от шрапнел.

Той я погледна и поклати глава:

— Изгубихме го.

Тя сведе очи. Нямаше време за оплакване на мъртвия. Санитарите побързаха да го отнесат и донесоха следващия. Наоколо жужаха мухи.

Купчината отрязани крайници в ъгъла на палатката ставаше все по-голяма, миризмата на кръв — все по-непоносима.

— Капачката на коляното е раздробена. Кракът трябва да се отреже — въздъхна Брент.

Внезапно се чу звук, който накара дори Брент да трепне.

— Кой, по дяволите, стреля с артилерийски снаряд в такава гъста гора? — изруга той.

Много скоро се разнесоха писъци. После се издигнаха гъсти кълба дим. Един от ранените извика неистово:

— Господи, Господи, някой да спре това, трябва да го спре! Те там изгарят живи, о, Боже мой, изгарят живи. Мили Боже, мили Боже…

Един санитар се спусна към Брент.

— Полковник Маккензи! Полковник Маккензи! Истина е! Уайлдърнес гори! Мъжете са хванати в капан сред дърветата и горят като факли. Огънят се разпростира насам. Трябва да преместим болницата. Бързо!

* * *

Тейлър остави жените при първия пост на янките, обърна коня си и препусна към главните позиции на янките. Докато яздеше, сякаш адът се разтваряше пред очите му.

За да открие главната квартира на генерал Грант, следваше маршрута на войските.

Той не бе получил заповед да язди с кавалерията, нито да води някой от полковете. Откри, че Джеси Халстън и Иън Маккензи бяха някъде там, в разгара на битката. Според заповедта на Грант той бе изпратен да обикаля второстепенните позиции със задачата да разузнае разположението и числеността на вражеските полкове. Когато пристигна в главната квартира на генерала край гората, Тейлър бе събрал много сведения за противника.

Генерал Грант отряза края на пурата си и му съобщи с тих глас, че според него числеността на войските на Конфедерацията е преувеличена — нещо, което се случваше доста често още от времето, когато Макклелън бе начело на армията на янките. Офицерите на юнионистите бяха твърде предпазливи и дори и след поредната победа, те заповядваха отстъпление.

— Ние няма да отстъпваме, полковник. Ще се бием.

До вечерта след първия ден от офанзивата Тейлър бе успял да обиколи няколко бунтовнически дивизии, да разбере кои са командирите им, след което се върна в щаба на генерал Грант, за да докладва за ситуацията. След като напусна щаба, Тейлър откри къде държат някои от пленените бунтовници. Част от тях бяха заловени същата сутрин и той се надяваше да се сдобие с новини за Брент Маккензи. Пленените бунтовници бяха разположени на малък хълм и се охраняваха от неколцина пехотинци от армията на Севера. Те си почиваха и въпреки че им бяха раздали щедри дажби от провизиите на янките, измършавелите и измъчени южняци сякаш не можеха да утолят глада си. Униформите им бяха изпокъсани, а много от тях носеха панталони и ботуши, взети от избитите янки. Някои от южняците дори бяха боси. При все това, когато Тейлър отиде при тях, пленниците се държаха предизвикателно и когато той попита за хирурга полковник Брент Маккензи, никой не му отговори.

— Защо питате, полковник? — обърна се към него един капитан от пехотинците.

Тейлър се извърна към мъжа. Той бе висок, слаб, с изпито лице, а хлътналите му очи се взираха напрегнато в Тейлър.

— Защото той ми е роднина — отвърна Тейлър. — Предполагам, че съпругата ми пътува с него.

Капитанът помълча за миг, после кимна с разбиране.

— Маккензи беше в болницата в покрайнините на Ричмънд. Веднага след първите схватки получи заповед да организира полева болница. Последното, което чух, е, че той е добре и е разположил болницата си надолу по Планк роуд. — Капитанът продължи да го изучава с поглед. — Вие сте се оженили за Тия? — запита с любопитство той.

Тейлър долови познатата нотка на скептицизъм, която чуваше не за пръв път.

— Да, капитане, женен съм за Тия Маккензи. Войната често си прави странни шеги с нас. Познавате ли съпругата ми?

Капитанът кимна.

— Няма по-изискано място от имението Симарон, сър. Родом съм от Южна Джорджия и съм присъствал на много балове и градински увеселения в Симарон. Всеки, който е бил там, никога няма да забрави госпожица Маккензи, сър. Тя бе толкова красива, грациозна и изискана в онези дни… Въпреки това чух, че когато започнала войната, тя много бързо изоставила модата, финеса и изисканите маниери, за да се посвети на грижи за ранените и умиращите войници. Моите поздравления, сър.

— Благодаря ви, капитане. Сигурен ли сте, че в момента тя е с братовчед си?

— Не, не съм сигурен. Аз лично не съм я виждал, но чух от общи приятели, че тя е с Брент, а смятам, че те са добре осведомени.

Тейлър отново благодари на капитана и го попита дали може да направи нещо за него. Мъжът се поколеба, после посочи един войник, седнал до дървото.

— Редник Симс преди доста време получи рана, която продължава да го тормози. Знам, че ние вероятно ще бъдем изпратени в различни затворнически лагери на север… Има ли някакъв начин да уредите той да бъде изпратен в „Олд Капитъл“? Чух, че това е най-добрият затвор, още повече че се намира под носа на мнозина симпатизанти на Юга, а е добре известно, че Ейб е много състрадателен човек.

— Ще гледам да го уредя — обеща Тейлър. — Имате думата ми. А що се отнася до вас…

Капитанът му подаде ръка.

— Не искам нищо за себе си. Аз съм здрав, но съм много уморен. Вярвам, че ще оцелея в тази война и ще се върна у дома. А дотогава всяка нощ ще се моля всичко да свърши по-скоро.

— И аз ще се моля за това! — каза му Тейлър и си тръгна. Утре…

Утре предстоеше поредната тежка битка. И той щеше да изпълни заповедите в служба на родината си. И все пак…

Нека Господ му прости, но въпреки всичко щеше да се опита да открие съпругата си…

* * *

Изстрелите на стотиците пушки подпалиха сухите дървета. Боровете, старите дъбове и шубраците мигом пламнаха. Цялата гора бе обзета от пламъците.

Кошмарът започна от болницата. Докато се опитваше да успокои един войник с надробено коляно, Тия чу как гласът на братовчед й се извиси сред виковете и изстрелите. Брент заповяда да се приготвят за изтегляне. Тези, които можеха да ходят, трябваше да тръгнат първи по посочения от него маршрут за отстъпление. Санитарите трескаво започнаха да товарят фургоните, а войниците загръщаха главите на подплашените коне с мокри одеяла. Колоната от фургони, каруци и конници най-после потегли. Някои войници избраха да се придвижват отстрани сред прикритието на дърветата, но когато боровете започнаха да горят, веднага се върнаха на пътя. Разнесе се гъст дим и сив пушек. Тия беше заета с една превръзка, когато Брент дойде при нея, прегърна я през кръста и я притегли да седнат на близката скамейката.

— Хайде, трябва да тръгваш.

— Аз няма да тръгна преди теб.

— Тогава се качи на онзи фургон и ме чакай там, за да…

— Брент!

— Аз ще бъда в следващия фургон. Не се тревожи толкова, Тия.

— Поручик О’Мейли! Елате тук! — извика Брент към един мъж, застанал недалеч от тях. — Трябва да вземете Тия във вашия фургон! Измъкнете я по-скоро от гората!

— Слушам, сър! — веднага отвърна слабият, вече посивял О’Мейли.

— Брент, моля те…

Брент отстъпи назад и подвикна на кочияша. Камшикът изплющя и фургонът потегли.

— Брент… — извика Тия, готова да скочи и да се върне при братовчед си въпреки неговата команда да се евакуира колкото е възможно по-бързо. Но не можа да го направи. Войникът до нея я хвана със здравата си ръка.

— Госпожо Тия, наредиха ми да ви измъкна от тази гора. Това беше заповед, госпожо.

Тия се обърна и погледна към мястото, където бе разположената полевата болница. Братовчед й беше някъде там. Брент нямаше да тръгне, докато и последният човек не бъде изведен извън обсега на огъня.

Тя чуваше пращенето и пукането на разгарящите се пламъци и огънят обхващаше все повече и повече дървета и храсти. Въздухът натежа от гъстия дим.

Докато фургонът се движеше по пътя, виковете и писъците на умиращите заглушаваха изстрелите на оръдията и тракането на колелата.

Стотици мъже се задушаваха сред дърветата. Ранени, паднали, все още живи… взиращи се с ужас в пламъците.

— О, Господи! — извика Тия и закри очи. Но не можеше да заглуши писъците. Внезапно осъзна, че чува нещо точно пред фургона.

Без да губи нито миг, тя скочи на земята.

— Почакай! Дай ми само няколко секунди! — извика младата жена на кочияша.

— Госпожо! — изкрещя О’Мейли след нея.

— Само няколко секунди! — отговори Тия и се затича по пътя.

— Помощ, Исусе, о мили Исусе, само да имах един куршум…

Тя се хвърли към храстите покрай пътя.

— Къде сте?

— Тук, тук… помощ! О, Божия майко, помогни ми! Мили Боже, моли се за нас, бедните грешници… о, Господи, о, Господи, в часа на нашата смърт… Амин…

— Къде сте? Говорете ми, помогнете ми да ви намеря! — изкрещя Тия.

— Тук, тук, кракът ми… не мога да го движа, затиснат е от един горящ клон. Горещината, тук, тук, моля ви, моля ви…

Тия се промуши през дърветата и се озова сред малка горичка. Видя, че пламъците вече обхващаха сухите листа и клони, нападали по земята. Тогава го съзря в другия край на горичката.

Един янки се бе подпрял на ствола на едно дърво, а простреляният му крак бе затиснат от друго дърво. Тя се спусна към него.

— О, мили Боже! — извика мъжът, когато я видя. Беше млад. Много млад — също като някои от войниците в бунтовническата армия, които бързо бяха издигнати в офицерската йерархия. Косата му бе платиненоруса, очите — светлосини, а мустаците му — едва наболи. Бледото му лице бе почерняло от саждите и набраздено от стичащите се сълзи.

— Моля ви — прошепна нещастникът и протегна ръка към нея.

Тя се отпусна на колене до него. Огънят приближаваше все повече и повече.

— Първо трябва да махна този клон — каза му Тия, хвана с две ръце дървото и го задърпа. По челото й избиха капки пот. Отначало не й се стори толкова тежко, но сега не помръдваше. Смени позата и отново се опита да го издърпа. Войникът издаде ужасен вик и припадна. Тия видя, че кракът му не само бе счупен, но куршумът вероятно бе заседнал в бедрото. Усети горещината на пламъците, които започваха да обхващат горичката.

— Госпожо Тия!

Тя се обърна. Сержант О’Мейли я бе последвал.

— Госпожо Тия, дърветата ще пламнат всеки миг!

— Помогни ми.

— Той е янки.

— Той е само едно момче.

— Голям янки, малък янки…

— Няма да го оставя.

О’Мейли въздъхна и приближи до нея. Сграбчи дървото със здравата си ръка и стисна зъби.

Главата на момчето се замята. Сините му очи се отвориха. Тия бързо прецени ситуацията и погледна О’Мейли.

— Застреляйте ме, сър, моля ви, застреляйте ме, преди огънят…

— Ще трябва да ни застреляш заедно — заяви Тия. — За Бога, О’Мейли! Хайде, човече, нали си добър ирландски католик? Бог сигурно ни наблюдава точно в този миг…

— Госпожо Тия, знаете къде да уцелите човек, дори и янките могат да ви завидят. На три дърпайте! — извика О’Мейли и двамата сграбчиха дървото. О’Мейли започна да брои. Дървото се помръдна и двамата бързо скочиха на крака. — Не мога да го вдигна, ръката ми е счупена — задъхано изрече О’Мейли.

— Войниче, ще трябва да се опрете на мен.

Двамата успяха да изправят младежа на крака. Пламъците приближаваха застрашително и те забързаха към пътя. Внезапно пред тях падна едно дърво, пръскайки наоколо хиляди горящи искри.

— Обърни се! — заповяда О’Мейли. — Бягай! Младият янки закрещя от непоносимата болка в крака.

Със сетни сили изскочиха на пътя.

— Помогнете му! — извика Тия към неколцината мъже във фургона.

Те се подчиниха и без да задават въпроси, протегнаха ръце към момчето. Дали от умората и болките вече не се интересуваха, че протягат ръце за помощ на врага, или просто вече не виждаха в този млад страдалец свой враг. Момчето бе покрито с пепел, униформата му бе посивяла и приличаше на униформите на Конфедерацията. Раздиращата кашлица на мъжете почти заглушаваше ужасното пукане, което продължаваше да изпълва въздуха.

— Вдигнете О’Мейли! — изкрещя Тия, когато момчето бе качено във фургона. — Той не може да си служи с ръката!

Въпреки собствените си рани войниците помогнаха. В мига, в който О’Мейли бе качен във фургона, зад тях се разнесе оглушителният пукот на избухналите в пламъци дървета.

Тия ахна. Звукът дойде откъм страната на болницата, а Брент все още беше там. Мулетата, впрегнати във фургона, побягнаха.

Виковете на кочияша, който се опитваше да ги укроти, не помогнаха и фургонът се понесе с бясна скорост по пътя.

Тия чу вика на О’Мейли, но не му обърна внимание. Братовчед й бе там някъде, сред пламъците. Нямаше да тръгне без него.

Фургонът продължи да се отдалечава от горящия ад. Тия се затича назад.

* * *

Много мъже се загубиха сред хаотичните пламъци — не можеха да намерят пътеките в гъстата гора. Тейлър Дъглас бе получил заповед да замине за Уайлдърнес, за да открие офицерите и командирите, уловени в капана на горящата гора, и да ги изведе оттам.

Докато напредваше през дима и пламъците, Тейлър благодари на Бога за Фрайър, неговият боен кон бе отлично обучено и опитно животно. Воден от инстинкта си, жребецът избягваше пламъците, но в същото време стриктно следваше заповедите на господаря си.

Отначало мисията не му се струваше невъзможна. И Тейлър дори й се зарадва, тъй като според заповедта той трябваше да замине точно там, където искаше — към позициите на бунтовниците.

Той откри сред храсталака неколцина здрави мъже, с чиято помощ измъкна няколко ранени на пътя. Естествено на него му бе наредено да спасява своите войници, но той не можеше да изостави бунтовниците сред бушуващия ад и бе решен на всяка цена да открие Брент Маккензи, неговата полева болница и Тия.

Но с напредването на времето опасността ставаше все по-голяма и макар Тейлър да знаеше, че в гората все още има хора, беше истинска лудост да търси оцелели сред пламъците на Уайлдърнес. Въздухът бе изпълнен с дим и с нещо още по-ужасно — миризмата на изгорена човешка плът. Кой би могъл да очаква, че тази битка ще има такъв трагичен край? Не можеше ла си представи, че някое човешко същество би пожелало такава съдба дори и на врага си. Въпреки ужасните загуби сред пламтящите дървета нито една от двете воюващи страни не бе извоювала победа.

Воден от писъците, които се носеха пред него, Тейлър се отклони от пътя и навлезе в гората. Тук пушекът бе толкова гъст, че почти не виждаше пред себе си. Фрайър стана неспокоен.

— Още малко, момчето ми, само малко.

Но внезапно пред него се издигна стена от пламъци, отвъд която се чуха викове:

— На юг, виж, там има поляна.

— Помогни, човече, помогни…

— Опитай на изток…

— Не, не виждаш ли, че огънят се разраства?

— Фрайър, накъде да поемем, момчето ми? — попита Тейлър жребеца си. — Накъде да поемем, но без да излизаме от гората?

Фрайър пристъпи напред, после се върна и накрая се насочи на юг. Тейлър го остави да води, докато най-после откриха пролука в стената от пламъци.

— Хей! Оттук, ако не знаете накъде да тръгнете, тук има пролука…

Тейлър дръпна юздата и спря жребеца, за да се огледа. Отпред нямаше пламъци, понеже храстите там вече бяха изгорели. Полковникът стисна зъби и видя нещо, което приличаше на обгорял пън, но всъщност бяха останките на човек, почернял и неразпознаваем.

Не можеше да се разбере дали е от северняците или от южняците.

Смушка Фрайър и го насочи по тясната пътека. Заобиколи малката горичка и попадна на група мъже. Те се давеха в кашлица от лютивия дим и не можеха да говорят. Един от тях бе паднал.

— Оттук, по пътеката, насам — извика Тейлър. Скочи от седлото, взе манерката си, навлажни кърпата на единия от мъжете и я притисна към лицето му, после подаде манерката на останалите. — Намокрете носните кърпи. Тръгнете натам. И по-бързо! Има малка пролука сред стената от пламъци. Побързайте! Аз ще помогна на сержанта.

Докато останалите мъже изпълняваха заповедите му, един от тях се приближи до него.

— Полковник, сър, аз ще ви помогна да измъкнем този стар сержант.

Тейлър внезапно осъзна, че този мъж, готов да помогне на падналия сержант, бе капитан от бунтовническата армия. Пушекът, пепелта и саждите му бяха попречили да различи униформите им.

— Ти си бунтовник — рече Тейлър.

— Двама от нас са бунтовници, сър, но има и трима янки. — Мъжът сви рамене. — Опитвахме се да се избием един друг с кръстосан огън, когато дървото падна. Някой изкрещя и всички хвърлихме оръжията. После цялата местност бе обхваната от пламъци.

Уловени като в капан от огнената стихия, мъжете търсеха начин и да оцелеят, а не да се избиват един друг.

Тейлър погледна изпитателно мъжа и бавно кимна. Отмести поглед към сержанта. Възрастният полузадушен мъж навярно нямаше шанс да оцелее сред тънещата в дим гора.

— Аз ще го взема, сър, и ще следвам заповедите ви, а вие водете.

— Отлично, капитане — кимна Тейлър. Запъти се към Фрайър, взе повода на коня и му посочи накъде да върви. Аз няма да те водя, а ще продължа навътре, за да търся други оцелели. — После погледна към младия южняк и каза: — А вие, сър, ще ми дадете думата си, че ще се насочите право към позициите на Севера.

Капитанът се усмихна.

— Сър, можете да ме отведете право в някой пленнически лагер, ако ме измъкнете от този ад. Ще отида, и то с радост. Сержант Фостър, ще видите, че ще се справим. Само се дръжте!

Фрайър бе започнал да става много неспокоен от пламъците, но Тейлър вярваше, че жребецът е единственото спасение за сержанта.

— Качи сержанта на седлото! — извика той на капитана. — Аз ще ви покажа откъде да минете. Освен това, капитане, искам да се погрижите за коня ми!

— Да, сър — извика капитанът.

Тейлър му помогна да качи сержанта на седлото и поведе жребеца към края на гората. Въпреки бушуващите наоколо буйни пламъци тримата мъже успяха да си проправят път.

За Тейлър сега беше най-благоприятният момент да се отдалечи от пламналата гора. Да продължи с капитана и сержанта. Но не можеше да постъпи така. Измъчваше го странно, необяснимо безпокойство, сякаш предчувстваше, че ще намери Тия. Освен това го глождеше тревожното усещане, че точно сега тя е в беда.

До слуха му достигнаха още викове и крясъци на ужасени хора. Поколеба се за миг накъде да се отправи. Озърна се назад.

— Сър, трябва да си вземете коня. Аз ще се върна за вас.

— Не, капитане, няма да е необходимо. Вие трябва да изведете сержанта. Кажете ми знаете ли кои войски са там и кой ги предвожда?

— Пехотинци… а освен това в горичката имаше една полева болница на бунтовниците. Знам го, защото отначало, когато ме раниха в прасеца, бях там.

Тейлър погледна надолу и видя, че мъжът е ранен. Кръвта бе избила по превръзката на прасеца му. Обаче въпреки раната си явно младият капитан се бе върнал на бойното поле.

— Защо, по дяволите, сте напуснали лазарета? — грубо попита той.

— Те и без това бяха прекалено заети. Полковник, нямаме време за спорове. Не можех просто да си тръгна. Трябваше да се опитам да спася колкото е възможно повече от хората си. Можете да ме застреляте в гръб или ме оставете да изпълня дълга си.

— Сър, можете да се качите и вие на коня ми, а аз ще се върна да потърся вашите другари.

— Те могат да ви застрелят още щом ви видят!

— Ще поема този риск! Погрижете се за коня ми!

— Да, сър.

Полева болница.

Навярно имаше много полеви болници, помисли си Тейлър, но сърцето му заби учестено. Онзи затворник, с когото бе говорил, му бе казал, че Брент може да бъде открит в полевата болница край Уайлдърнес.

— Капитане, да знаете случайно дали доктор Маккензи е в тази болница?

— Доктор Маккензи отговаряше за болницата, сър. Той ми нареди да не се движа — поясни капитанът и сви рамене. — Но там имаше толкова много тежко ранени бойци. Мисля, че моята рана не е чак толкова страшна.

— Да, но може да умрете от загуба на кръв, ако не ви бъде оказана помощ. Вървете.

Капитанът отдаде чест.

— Моите почитания, сър. Кълна се, че ще отведа сержанта при янките, ще се предам и ще се погрижа за коня ви.

Тейлър кимна, обърна се и закрачи към пътя. Сигурно си бе загубил ума. Навсякъде около него гората бе в пламъци. Самото небе сякаш гореше. Дори и да успее да избегне пламъците, много скоро щеше да се задуши от дима.

Дробовете му вече горяха от липса на кислород. Брент сигурно беше проявил достатъчно разум и се бе измъкнал от този огнен ад.

Тейлър продължи да върви.

Накрая видя пред себе си останките от полевата болница. Явно първоначално болницата не е била засегната от огъня, защото се намираше на една поляна, отдалечена от сухите храсти. Но сега вече пламъците бяха стигнали до палатките, цялата местност гореше, а едно вековно дърво се бе срутило в средата на огньовете. Издигаха се кълба гъст дим. Няколко мулета, уловени в смъртоносен капан, когато дървото се бе сгромолясало върху фургона, отчаяно се мъчеха да се освободят от поводите. От фургона се разнасяха стоновете на ранени мъже.

— Маккензи! — извика Тейлър. — Брент Маккензи! Запъти се към първия фургон, видя падналия дъб и мъжете, които лежаха в задната част на фургона.

Някои от тях вече бяха мъртви. Той извърна поглед от лицата им, с очи, широко изцъклени в смъртта. Опита се да премести падналото дърво, но то бе прекалено тежко. Потърси нещо като лост, намери един кол от съседната палатка и го пъхна под ствола. Напрегна се, стволът се отмести и се изтърколи сред пепелта. Горещината наоколо ставаше нетърпима. Върна се при фургона и огледа телата. Не видя Брент Маккензи.

Тейлър видя някакво движение. Един от мъжете в задната част на фургона се размърда. Тейлър се приближи до него.

— Чуваш ли ме, войнико?

Мъжът отвори очи. Лицето му бе черно от пепелта.

— Доктор Маккензи къде е, какво стана с него?

Раненият се опита да отговори, устните му помръднаха. Тейлър извади манерката с надежда, че в нея е останала още вода. Да, имаше малко. Накваси устните на младежа. Той бавно отпи.

— Палатката… се срути — промълви войникът и отново затвори очи.

— Дръж се! Ще те измъкна оттук! Ще открия доктор Маккензи. Ще се измъкнем, обещавам ти!

Не знаеше дали войникът му повярва, тъй като очите му оставаха затворени. Но след секунда младежът заговори отново:

— Трима от тях. Момчето, лекарят се върнаха за… и една жена… една сестра… Тя отиде да го търси, когато стълбът се прекърши и палатката падна.

Жената… Тия…

Кой друг би тръгнал да търси Маккензи, заплашен от сигурна смърт сред пламъците на бушуващия ад?

Тейлър потрепери, обхванат от ужас, обърна се и огледа поляната, осеяна със срутени палатки. Спусна се към едно платнище, сграбчи го с две ръце и отчаяно се опита да го повдигне. Наистина си глупак, изруга той. Нужни са поне десетина мъже, за да го повдигнат!

Дърветата горяха, пламъците приближаваха. Гърдите му се изпълниха с ярост срещу собственото му безсилие, после стисна зъби. Гневът му стихна, когато осъзна, че със сигурност ще изгуби тази битка, ако не се овладее, ако разумът не вземе връх над чувствата.

Видя друг паднал кол, вдигна го и се огледа за още един, за да ги пъхне под платнището. Усещаше как горещината става все по-нетърпима, но продължи. Завърза краищата на платнището с въже, после привърза коловете към фургона и подвикна на мулетата да потеглят. Малко по малко голямата палатка започна да помръдва, сантиметър по сантиметър. С помощта на мулетата успя да премести падналата палатка.

Тогава я видя.

Тя лежеше по гръб, претърколена от движещото се платнище. Лицето й бе покрито със сажди, а косата й приличаше на огромно черно ветрило, разстлано под нея. Тейлър се спусна към нея, коленичи, отметна полепналите кичури по слепоочията й и потърси пулса на гърлото й. Тя се размърда и простена. Очите й се отвориха и се втренчиха невярващо в лицето му.

— Тейлър? — изумено прошепна младата жена.

— Да, аз съм.

Тия поклати глава.

— Тейлър, не е възможно да си тук, просто не е възможно. Тук е полева болница на бунтовниците, палатката се срути, всичко гори…

— Тия, аз съм тук, мое малко глупаче, и това не е поради някакъв странен каприз на съдбата. Аз съм тук, защото те търсех. Но ти не биваше да си тук; ти трябваше да си в Сейнт Огъстин.

— Трябваше да дойда. Нямах избор.

— Винаги има избор. Но сега няма да спорим. Можеш ли да се движиш?

Говореше крайно напрегнато, дори грубо, ала със смесица от страх и облекчение. Може би беше по-добре, че говореше толкова рязко и ядосано — думите му предизвикаха искри в черните й очи.

— Да, мога да се движа и аз трябва… о, Господи! Брент… Брент! — Вкопчи се в него, надигна се, после го отблъсна, за да се изправи. — Брент, къде, за Бога, е Брент? Аз го видях, опитвах се да му помогна да измъкне последния ранен, когато…

Тейлър се изправи зад нея. Осъзна, че цялото му тяло трепери; толкова бе благодарен, че Тия бе жива. Тя се спусна към купчината останки — походни легла и хирургически маси, които се бяха прекатурили на земята след падането на палатката. Брент лежеше по очи сред останките.

Тя коленичи до него, като се опитваше внимателно да го помръдне и отчаяно викаше името му.

— Брент, Брент…

Нещо избухна наблизо, вероятно захвърлена торба с барут или пушка, стисната от мъртва ръка. Пламъците сякаш ги обгърнаха отвсякъде.

Тейлър посегна към Брент.

— Тейлър, не знаем къде е ранен…

— Ако не се измъкнем веднага, ще умрем, Тия! — Той взе Брент на ръце и го понесе към фургона, който бе пълен с мъртъвци.

Войникът, който преди малко бе говорил с него, отвори очи. Видя как Тейлър се опитва да намери място за Брент.

— Полковник, свалете младия Тед Ларкин от фургона. Няма значение дали ще бъде погребан в пламъците на огъни или някъде другаде. Ще трябва да оставим някои от мъртвите, ако искаме да спасим живите.

Мъжът имаше право. Сега вече имаше надежда да живее и окрилен, той събра сили и въпреки наскоро ампутирани си крак успя да избута тялото на мъртвеца от фургона, за да направи място за Брент. Тейлър знаеше, че не разполагат много време. Вече почти не можеше да се диша от гъстия дим.

— Тия!

Тя бе сред останките от палатките. Той изтича към нея. Тя се опитваше да разчисти остатъците от походното легло паднали върху един войник. Тейлър се залови да й помага, ала после видя безжизнените очи на мъжа. Той бе мъртъв.

— Той вече си е отишъл, Тия.

— Не, само е ранен в крака.

— Но дробовете му са смазани, Тия.

— Не…

— Тия!

Тя се нахвърли срещу него като полудяла. Отчаян, той я удари силно през лицето. Тия се олюля. Той пристъпи към нея, хвана ръцете й и я преметна през рамо. Изтича към фургона. Внезапно пред тях рухна едно голямо дърво, чийто ствол гореше. Тия изпищя, а Тейлър се отдръпна точно навреме, за да го избегне.

— Полковник, побързайте, побързайте, сър! — извика войникът от фургона, надвиквайки грохота на пожара. Той се промъкна до мястото на кочияша.

Пренебрегвайки инстинктивния страх от огъня, Тейлър прескочи горящото дърво и се приземи точно пред фургона. Едва не изтърва Тия. Успя да се покатери отзад във фургона, докато камшикът, размахан от войника, изсвистя над глави те на мулетата. Те хукнаха напред, подгонени от пламъците и страха. Само след секунди се носеха надолу по горския път, по-бързи от състезателни коне. Някой във фургона изкрещя. Тейлър, легнал по гръб до Тия, пое дълбоко въздух, изпълнен с радост, че поне някои от мъжете във фургона бяха оживели.

Изправи се бързо. Тия вече бе коленичила край Брент, търсейки пулса му. Вдигна поглед към Тейлър.

— Той диша! — задъхано изрече тя.

— Добре. Всичко е дяволски добре.

Дърветата наоколо все още горяха, но непоносимата доскоро жега като че ли бе започнала да отстъпва пред напора на прохладния бриз. Като по чудо се бяха разминали с най-лошото. Зад тях продължаваха да се пукат от горещината клони и стволове, да падат в пепелищата високи дървета, но явно най-страшното бе останало назад.

Но точно тогава колелата на фургона попаднаха в коловоза на черния път, осеян с дълбоки дупки. Фургонът се разтресе тъй силно, че Тейлър се изплаши да не се разцепи на две. Ранените закрещяха безпомощно — запремятаха се като кукли сред тресящите се дъски. Тейлър едва се държеше на крака, но все пак успя да прихване Тия и Брент, за да не се изсипят навън.

Изпопадаха в прахоляка. В първата секунда дори Тейлър не успя да помръдне. Чуваше стенанията и охканията на ранените, налягали във фургона. Те бяха избегнали смъртта в полевата болница, сега пред тях се изпречваше нова опасност докъдето му стигаше погледът, Тейлър виждаше само горящи дъбове. Прокле яростно, надигна се, олюлявайки се, а после се наведе и сграбчи в ръце изпадналия в безсъзнание Брент.

— Следвай ме! — изкрещя той на Тия, когато и тя се опита да се надигне, след което побягна настрани от пламтящите дъбове, приведен над присвилия се в ръцете му Брент. Като по чудо те се озоваха пред малък вир, скрит сред шубраците. От водата се издигаше пара, защото вътре непрекъснато падаха подпалени клони. От другия край на пътеката изскочиха никакви конници. Един от тях посрещна Тейлър в мига, когато той едва не изтърва Брент на изпепелената трева.

— Аз ще го поема, полковник.

Замаяният Тейлър подаде Брент на непознатия мъж.

— Има още много ранени, ей там, зад онези дървета — хрипливо промълви той.

Обърна се. Тия го погледна изплашено.

— Тия! По дяволите!

Тя още не се бе измъкнала от жаравата. Втурна се към нея. Тя подаваше ръка на един паднал войник, останал само с един крак, за да му помогне да изпълзи по-надалеч от огнените езици. Тейлър искаше да я спре, но другите мъже пред него му попречиха.

— Остави го! Аз ще го хвана! — ревна Тейлър. — Бягай!

Тогава тя побягна. А Тейлър се сепна от зловещото пукане, разнесло се високо над главата му. Погледна нагоре и съзря огромен клон, който се клатеше застрашително и в следващия миг се скърши.

Той погледна към Тия. Погледите им се кръстосаха за миг.

Той чу нейния писък.

И тогава клонът се стовари на земята. С последни усилия Тейлър отскочи назад. Огънят се развихри и червено-оранжевите му езици близнаха лицето му. Той веднага се сгърчи и Тия се втурна към него.

— Тия, недей!

Друг клон се разцепи и се сгромоляса край тях. При падането си клонът я удари по рамото. Тя падна на колене. После се надигна, сетне отново падна…

Войниците притичаха до тях и веднага се заловиха да издирват ранените, отделяйки мъртвите настрани.

Някой подхвана Тия под мишниците. Друг се надвеси над Тейлър и го освободи от ранения, който той инстинктивно притискаше към гърдите си. Облекчен, Тейлър с нова енергия политна към мъжа, понесъл Тия извън жаравата…

— Спри! Това е жена ми!

Войникът спря и му позволи да поеме припадналата Тия от ръцете му. За миг тя отвори очи и го зърна като насън. После отново ги затвори. Тейлър трескаво я помъкна към водата. Нагази във вира, разкъса ризата си, намокри я и започна да бърше саждите от лицето й. Очите й отново се отвориха. Тя се вгледа в него.

— Брент? Къде е Брент?

— На сигурно място.

— Но ти не биваше да си тук! — прошепна тя.

— За щастие съм тук, при теб, скъпа — успокои я той. Зад тях някой се изкашля смутено.

— Не ми се иска да ви прекъсвам, но… но вие наистина не трябваше да сте тук, сър.

Тейлър се намръщи и рязко се обърна. Видя зад себе си някакъв офицер. А още по-назад вече се виждаха ранените, започнали да се надигат сред пепелта и въглените.

— Аз съм полковник Джош Морган, сър — заяви непознатият офицер. Тейлър се зачуди — бе твърде млад за толкова висок чин. Дори военната академия не би могъл да завърши на тази възраст. — Вашата смелост, сър, беше изключителна. Съжалявам, че ще ви причиня неудобства и тревоги, но… все още сме във война, сър. И макар да не ми е никак приятно, длъжен съм да го кажа — вие сте пленник на Конфедеративните американски щати.

Все още имаше надежда за измъкване и това веднага стана ясно на опитен офицер като Тейлър. Надигна се бавно и огледа преценяващо Джош Морган. Полковникът го чакаше, стиснал в ръка юздата на дорестата си кобила. Не допускаше, че някой от противниците ще се възползва от сгодния случай да го застреля в гръб. Следователно трябваше само да повали Джош Морган с юмрука си, да се метне на седлото на кобилата му и да препусне с нея в галоп, да потъне сред пелената от дим и пламъци, за да избяга оттук и да се спаси от плен.

Погледна в очите на южняшкия полковник и тутакси проумя, че младият Джош Морган сам се опитваше да му подскаже, че може да се възползва от този невероятен шанс.

— Благодаря ви, сър — уморено кимна Тейлър и го заобиколи, хвана юздата на кобилата и за последен път погледна към Морган. Сетне се метна на седлото.

Сега можеше отново да препуска сред огнения ад. Защото нямаше друг път за спасение.

Ала Тия не разбра намерението му. Или може би го разбра? Чу как тя отчаяно изкрещя името му:

— Тейлър!

Тя се затича към него с отмалели нозе, залиташе и се препъваше, кашляше и едва си поемаше дъх. Той се извърна на седлото:

— Тия, върни се!

— Тейлър, дяволите да те вземат!

Огненото зарево осветяваше зловещо нощното небе. Навея къде се стелеше пушек и той едва виждаше на десетина крачки напред. Тя почти го бе настигнала, когато кашлицата я задави отново, а краката й се подкосиха. Строполи се сред въглените.

Той обърна кобилата, смушка я като обезумял, приближи до нея и скочи от седлото. Когато я взе в прегръдката си, тя не отвори очи. Не знаеше дали наистина е изпаднала в безсъзнание, или се преструва, за да го върне обратно.

Но сега това нямаше никакво значение.

Не можеше да рискува живота й. Ако бе сам, можеше да профучи в галоп през горящата гора, но не смееше отново да се промъква сред огнения ад, носейки любимата си на ръце.

Тя лежеше безжизнена в обятията му. Може би именно това окончателно го възпря да рискува — би било истинско самоубийство да поеме по някоя от пътеките, засипани с падащи опожарени клони. Прихвана я по здраво, надигна се заедно с нея и я понесе напред. Сигурен бе, че обучения: боен кон ги следваше покорно. Войниците ги гледаха смълчано, а зад тях се червенееха недогорелите огнища на пожара.

Подаде Тия на един от войниците, притичал се на помощ. Нали тя бе от техните. Сега бе тяхна грижа да я изтеглят в тила и да я отведат в някоя полева болница. Изпрати с наскърбен поглед отдалечаващия се войник, носещ неговата любима на ръце. Само безпомощното стисна зъби до болка.

После уморено пристъпи към толкова младия полковник Морган.

— Сър, изглежда, нямам друг избор, освен да се призная за ваш пленник.