Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
shanara (17.12.2008)
Корекция
tsvetika (2008)

Издание:

Мърлин Пъбликейшънс, София, 1998

Редактор: Силвия Великова

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Новината за смъртта на княз Зеава стигна до Канарата по утринните слънчеви лъчи. Контактът с виночерпеца от Цитаделата напълно извади от строя и без това преработилия се Криго; щом свърши невъзвращенецът пресуши голяма купа вино, примесен с дранат, и тутакси легна. Рьолстра отпразнува известието, като се смя от все сърце няколко минути, закуси разточително и после се затвори с министрите за остатък от деня. На Палайла остана да се разпореди за траурната церемония същата вечер и да се погрижи всички дъщери, облечени в съответно сиво, да отдадат почит на починалия „родственик“. В себе си Палайла смяташе и церемонията, и разпореждането за глупост, а като знаеше, че в сиво не изглежда добре, раздразнението й растеше още повече, но дворът на Върховния княз трябваше да засвидетелства скръбта си, пък и — утеши се накрая тя — робата в неутрален цвят щеше да прикрие напредналата й бременност.

Веднага щом се показаха първите вечерни звезди, Рьолстра поведе шествието от членове на семейството и придворни към дворцовата молителна зала. Тази молителна представляваше обширен полукръг, изграден от фиронски кристал и подаващ се от скалата досущ като огромен сапунен мехур. Денем слънчева светлина нахлуваше на щедри потоци в залата и къпеше всичко в злато, което блестеше ослепително по украсата и скъпоценната металическа утвар; столове от бяло дърво, с тапицерия от бяла коприна, се редяха върху дебел снежнобял вълнен килим, който поглъщаше всички шумове, и върху дози фон фасетираните прозорци сипеха дъгоцветни искри, които бързо пробягваха по стените и обагряха пода в ярки краски. Нощем обаче светеха само студените бледи луни, и молителната се пълнеше със сребърни сенки и безцветни лица. По тези лица се различаваха очи и устни, но хлътнали сред дълбоки тъмни кръгове, призрачно подчертани от светлината на белите свещи, каквито носеха всички участници в жалейната церемония.

Присъстващите се подредиха по строгите правила на старшинството и заеха местата си. Палайла седна с приведена глава и кръстосани в скута ръце на първия ред, около нея се настаниха все дъщери, а зад нея насядаха посланици, министри, чиновници и по-дребното благородничество на Княжески предел. Хора, които от дън душа ме мразят — помисли си тя с усмивчица. Почти всеки мъж или жена от това почитаемо събрание бе идвал по едно или друго време при нея, надявайки се чрез нейното влияние да издейства нещо от Върховния княз. Палайла прибираше даровете, които й поднасяха, и не обещаваше нищо, защото знаеше, че просителите едва ли ще хукнат да се жалват на Рьолстра, задето подкупите им са останали без последствие. Рьолстра впрочем се смееше всеки път, когато тя му показваше нов накит или рокля, подарени й с надеждата да бъде изтръгнато някакво обещание от могъщия мъж в момента, когато главата му е върху нейната възглавница. Върховният княз сам насърчаваше любовницата си да прибира подкупите: по този начин алчността на Палайла биваше удовлетворена, без средствата да излизат от неговия джоб, но пък подобаващо на суетността, красотата и високототантристко положение — защото подаръците винаги биваха разкошни, което сочеше колко отчаяно приносителят търси благоволението на Негова всесветлост… Скъпите дарове, поднасяни на наложницата, никога не променяха веднъж взетото му решение или пък намерението му, но Рьолстра понякога се преструваше, че е повлиян, за да не пресича потока от злато и дрехи.

Насядалите на задните редове имаха и други причини да мразят господарката Палайла. Съжителствайки с човек, за когото не е омъжена, тя петнеше в техните очи достойнството си на благородница и достойнството на всички знатни жени, макар че положението на наложница на Върховния княз не бе лишено от почетност; освен това се чувстваха предадени от нея, защото вместо да действа в тяхна изгода, в защита на съсловните привилегии, тя се стараеше да увеличи личната власт на Рьолстра в техен ущърб. Още повече я злепоставяше фактът, че не беше родила син, а най-много това, че пречеше на Негова всесветлост да си намери друга жена, която да го дари с наследник. Всички присъстващи можеха да предложат кандидатка за следваща наложница, но каква полза? Палайла продължаваше да държи Рьолстра под властта на чара си. Нищо чудно един ден да стане и негова законна съпруга! Мисълта за това вдъхваше ужас на събралите се.

Посланиците, министрите, по-дребните и по-важни благородници сигурно бяха готови да предложат и невести за младия княз Роан. Впрочем никой не знаеше много за него, освен че е кротък и ученолюбив. Дори последния път във Ваес Зеавовият наследник така добре бе успял по никакъв начин да не изпъкне, че малцина си спомняха как изглежда. Макар и седнала с гръб към тях, Палайла чувстваше погледите, с които заинтересованите преценяваха по-големите дъщери и гадаеха коя от всичките ще се понрави на странния младеж на Риалата тази година.

Самите дъщери гадаеха същото. Палайла беше сигурна, че Ианте най-малкото знае посоката на бащините кроежи, защото момичето показваше признаци, че бърза да не изтърве изгодната партия. И Пандсала не бе глупачка: отскоро бе започнала целенасочено да изтъква при разговорите по време на хранене, качествата си — да сочи колко е умна и предана. Най-големите незаконни дъщери — Гевина и Рузалка — едва ли бяха пропуснали да забележат, че напоследък съдържанието на раклите им за дрехи и на ковчежетата им с накити е станало по-голямо и по-разнообразно; и вероятно се питаха какво предвещава това. „Нека се поизмъчат!“ — осъди ги доволно Палайла. Нека ревнуват и си съперничат, нека злобеят и се опитват да се изтикат взаимно от пътя. А благородниците нека се обзалагат, ако щат, коя най-вероятно ще е невеста на княза; единствено тя знаеше какво е решил Рьолстра, но нямаше да го сподели с никого.

Известно време в молителната цареше пълно мълчание. Събранието почиташе паметта на мъртвия. След това Върховният княз се изправи пред трепкащите свещи, за да произнесе реч. Гласът му беше чудесен, създаден за тържествени речи (и за мълвене на нежности) и Рьолстра знаеше как да пусне в ход различни тонове и трептения, за да въздейства най-силно върху слушателите. В краткото си слово той изрази съжаление, задето великият знатен княз Зеава е напуснал преждевременно този свят, и отправи към Богинята молба да приюти духа на покойника в любящата си прегръдка. Ала всеки между присъстващите можеше да отгатне, че Рьолстра мисли и чувства точно обратното на онова, което говори. Хората в молителната зала на Канарата се бяха събрали не за да следят спазването на формите за отдаване на дължима почит, а за да се наслаждават на иронията в държането и речта на Негова всесветлост, както и да се полюбуват на перспективите, които се разкриват пред тях самите, с кончината на Зеава. Защото под кристалния купол едва ли имаше човек, който да не подготвя заговор във вреда на Роан.

Когато Рьолстра замълча, Палайла вдигна поглед към него. Тъмните му коси бяха увенчани от сребриста светлина, очите му изглеждаха почти безцветни, тънкият жълтеникав лъч на свещта в ръката му изтъкваше силните лицеви кости и подигравателните очертания на устата. Взорът му срещна нейния и тя леко се усмихна. „Колко е чудесно, че се разбираме“ — помисли си Палайла. Положението й щеше да бъде несигурно, докато не родеше син на Върховния княз, но тъй като бе наясно как разсъждава господарят й, Палайла можеше да следва мислите му, да ги отгатва и понякога дори да надхитрява могъщия си и опасен любовник.

Един по един, в обратен на старшинството ред, събралите се наставаха и излязоха през вратата. Оставяха свещите си върху лавици по стените от двете страни на сводестия вход. Палайла имаше привилегията да върви непосредствено преди Негова всесветлост и да остави свещта си точно до мястото, където самият той щеше да постави своята. С такава привилегия би могла да бъде отличена единствено законна съпруга, но Палайла се ползваше не само с нея, но още с множество други, подобни привилегии, и ги пазеше най-ревниво от посегателство. Някой ден те щяха да й принадлежат по право.

Бе уморена и украсените сребърни игли, придържащи воала, й причиняваха главоболие. Въпреки това, когато останалите заслизаха по стълбището към залата за приеми и подготвеното там пиршество, Палайла не тръгна с тях; нито пък се запъти към спалнята си. Върна се в молителната и предпазливо заопипва пътя между редиците столове в неосветеното помещение, към най-далечното от входа място — края на дъговидната кристална стена. Криго скоро щеше да дойде тук и да се отправи по лунните лъчи към Цитаделата. Той често й вършеше такива дребни услуги, без знанието на Рьолстра, защото именно тя му осигуряваше запасите от дранат.

Приглушеният звук на отваряща се врата я накара да се обърне, готова да повика слънцебегача. Но не Криго бе влязъл. Беше Пандсала.

Палайла прикри уплахата си и си помисли: „Дано Криго се сети да не отваря веднага, а първо да послуша отвън!“ После се усмихна ласкаво към завареницата си и я попита:

— Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос — отвърна Пандсала с усмивка, която играеше около устните й и се различаваше даже в полумрака на молителната. Тази усмивчица силно обезпокои Палайла. Княгинята пристъпваше по белия килим към нея с достолепна грация, сякаш крачеше в сватбеното си шествие. — Положително не скръб по стария княз е накарала и двете ни да се върнем. Всъщност не знам защо не си слязла долу, нито пък ме вълнува; вълнува ме единствено това, че сега сме сами. Което рядко се случва, права ли съм?

— Да. Но защо желаеш да разговаряш с мен насаме, Пандсала? — Умът на Палайла кипеше трескаво, а погледът й претърсваше всяка гънка по робата на момичето. Нож? Шишенце с отрова? Кой би заподозрял една княгиня в убийство?! Синът, когото Палайла бе сигурна, че носи, представляваше заплаха за всички дъщери. Може би Пандсала беше изпратена тук, за да отстрани заплахата? В двореца на Канарата имаше достатъчно пришълци, върху които да може да бъде хвърлено обвинението, а и сред постоянните обитатели достатъчно хора я мразеха, за да направят списъка на заподозрените, практически безкраен. — Няма ли да седнеш? — покани тя, като разсъждаваше, че от седнал враг може да се избяга по-лесно, отколкото от стоящ.

— Хайде, не се прави на господарка на замъка — сряза я Пандсала. — Княгинята тук съм аз, а не ти — без значение колко високо те поставя баща ми. Не те обичам повече отколкото ти обичаш мен, но мисля, че можем да си бъдем полезни една на друга.

— В какво отношение, скъпа? — Жената се опита да вложи развеселено-недоумяващи нотки в гласа си, ала усети, че вече не го владее, и се уплаши.

Пандсала се приближаваше с умишлено бавни крачки, прокарвайки дългите си пръсти по облегалките на столовете. Усмивчицата върху лицето й беше поизбледняла, но още личеше:

— Първо — предложи тя — нека обсъдим как ти можеш да ми помогнеш. Знаеш добре, че не съм глупачка, имам уши и разум. И до ушите ми стигат някои интересни неща, за които разсъдъкът ми казва, че мога да обърна в своя изгода.

Палайла започна да разбира и се поуспокои. Каза:

— Княз Роан си търси невеста и ти възнамеряваш да бъдеш избраницата.

— Накарай баща ми да прогледне за мен — наблегна Пандсала. — Отвори му очите, за да ме види. Ти можеш да го направиш, Палайла.

— Мога, но защо? — отговори тя с небрежен тон, който съвсем не отговаряше на чувствата и в момента. — Ианте би била най-добрият избор.

— А баща ми би ли могъл да бъде сигурен във властта си над нея? Тя гледа само собствените си интереси.

— Докато ти си образец на любяща и предана дъщеря — произнесе наложницата с презрение.

— По-кротко и по-благо, Палайла — промълви другата. Усмивката й бе изчезнала, сенки обкръжаваха тъмните и очи. — Няма да е зле да изпитваш повече обич към мен, предупреждавам те.

— А защо, ще попитам пак? — на Палайла започваше да и става забавно.

— Защото мога да спася живота ти.

Наложницата избухна в смях, въпреки че душата и на мига се смрази от ужас. Да я убие — за това ли беше дошло наистина момичето? Тя се прокле, задето толкова години бе смятала Пандсала по-малко опасна от Ианте. Мургавата княгиня продължи:

— Ти вярваш, че носиш наследника на баща ми. Може да е така. Ако не е така обаче… — трябва ли да описвам подробностите? Ще те измести нова любовница, по-млада и по-красива. Жена, която може да роди син. Имаше възможност четири пъти, Палайла. Този път е последният. Знаеш това много добре.

Палайла внезапно заряза всички преструвки. Сломена се отпусна на един стол, и безмълвно даде знак на завареницата си да продължи. Пандсала си избра място точно отсреща, оттатък пътечката между редиците, и се усмихна отново.

— Ако родиш син, няма за какво да се тревожиш. Баща ми ще се ожени за теб и положението ти ще бъде сигурно. Ако обаче родиш пак дъщеря, би могло да се каже, че това ще е краят на живота ти. Не си ли съгласна с мен?

Палайла намери в себе си достатъчно сили, за да отговори с усмивка:

— Не, скъпа. Защото не би могло да се каже, че баща ти е безразличен към постелята ми.

— Но когато се появи друга — по-млада, по-красива — как можеш да бъдеш сигурна, че тя няма да бъде като теб? И да се отърве от теб по същия начин, по който ти отстрани горката Сурия?

Палайла разтвори изненадано уста, съзна, че се е издала, и се прокле. Княгинята се засмя и протегна широко ръце, сякаш за да обхване мига на тържеството си:

— Дори Ианте не знае онова, което аз зная, Палайла. Бях само на петнайсет, но си спомням всяка подробност, как ти стоеше в градината под лозниците една сутрин и плащаше на слугинята, която ти бе помогнала. Какъв късмет извади с тази жена! Татко бе толкова разярен, че я изпрати на смърт още преди да е могла да те обвини.

— Рьолстра никога не би повярвал в подобна нелепица!

— Сигурно не би. Но той ще търси повод да се отърве от теб, ако му родиш още една дъщеря. Впрочем баща ми може да прояви и милост, стига да го устройва; не е изключено просто да те отпрати. Кажа ли му за Сурия обаче, няма да се огранича само с това — ще прибавя и името на човека, който сипа отровата във виното на Караян.

Нервите на Палайла не издържаха:

— Отче на Бурите! Ти, мръсна кучко… — Наказанието за убийство бе смърт, и наложницата внезапно си спомни как Рьолстра каза, че ще отмени стария вид екзекуция, като разпореди осъдените да бъдат изгаряни живи. Обзе я ужас.

— Колко мило, че спря да се преструваш — забеляза Пандсала. — Сега можем да пристъпим към сделката. Искам княз Роан; до гуша ми е дошло от тази женска люпилня и ми трябва съпруг — богат и могъщ. Казвали са ми, че е доста хубав. Ще ми дойде много добре като партия. А при положение, че знаеш какво знам, ти ще се радваш да ме няма тук, нали? И какво по-изгодно за теб от това да съм далеч в Пустинята?

Палайла се стегна.

— А откъде си сигурна, че няма да сторя и с тебе същото, което сторих с онези? — изсъска тя.

— Сигурна съм, защото знам и нещо друго, Палайла. И то наистина би могло да спаси живота ти… Е? Какво решаваш? Ще се споразумеем ли?

Наложницата на Върховния княз с усилие на волята се изправи и отиде при дългата обредна маса, върху която в бледата лунна светлина проблясваха сребърни многосвещници. Между тях бе изложено златно блюдо със сложни гравирани орнаменти. Палайла леко наклони плоския съд и видя в него собственото си отражение, пресечено от дребни чертички: този образ вещаеше старостта, когато красотата й щеше да изчезне, а с нея и властта й. Тогава би могла да разчита само на своя син да и осигури разкоша, с който бе свикнала. Значи трябваше да роди момче. И Рьолстра трябваше да се ожени за нея. А тя самата бе длъжна да стори всичко, което Пандсала поискаше.

— Ще те изтъкна като най-подходяща за годеница и невеста на княз Роан — изрече тя безизразно, все така не сваляйки очи от златното блюдо. — Ще направя всичко възможно да осуетя успеха на Ианте. Само че не мога да ги обещая, Пандсала. Познаваш баща си.

— Искам само да упражниш влиянието си — ала внимателно, ако обичаш — а в замяна аз няма да кажа на татко онова, което знам. Нито пък ще търча при Ианте да й разказвам какво сме си говорили… ясно ми е, че това те тревожи — добави лукаво мургавата княгиня. Палайла за миг я намрази. — Тя се опита да отнеме живота ти, сигурно си разбрала…

— Повече от веднъж — каза Палайла и остави пак блюдото върху масата. Обърна се към момичето: — Имам верни слуги.

— На това разчитам. Дали ще твърдят онова, което ти им кажеш, дори ако към очите им е насочено нажежено желязо?

Палайла потисна тръпката, която я разтърси при мисълта за пламъците и изтезанията, и отговори:

— Те знаят, че ще им сторя нещо по-лошо, ако не ми се подчинят.

— Великолепно! Сега ме слушай, Палайла. Ианте е изработила сложен и всеобхватен план; ти трябва да вникнеш във всичките му подробности, за да разбереш дали ще можем да го обърнем в наша изгода или не — Пандсала внезапно се изсмя, и от звука косите на Палайла настръхнаха. — Ти, господарко, ще имаш син! По един или по друг начин…

* * *

Криго спря за миг, преди да влезе в молителната — не от предпазливост, а от възхищение пред изящната изработка на входните й врати, които винаги го пленяваха. Еднакви по размер дървени панели се редуваха вертикално под каменната арка и показваха в последователен ред Водата — морски вълни с бели гребени, изработени от сребро; Въздуха — вятър над златна нива с пшеница; Земята — във величествения образ на планините Вереш, с калпаци от сребърен сняг по върховете; и Огъня — ослепителен слънчев диск, изрязан дълбоко в дървото и позлатен разкошно. Но дори и когато духът му биваше опиянен от цялата тази красота, невъзвращенецът вътре в себе си се свиваше унизено, защото знаеше колко малко заслужава да престъпи прага на тази стая.

Впрочем само след миг той се надсмя над собствените си скрупули. Богинята, без съмнение, отдавна бе изоставила тази пищна зала, отвращавайки се от човека, наредил да я построят. Вътре Криго нямаше да почувства присъствието и, нямаше да долови никакъв знак за нейното неодобрение и печал… и защо всъщност да очаква подобен знак, когато скръб изпитваше единствено той самият — и то не скръб, а самосъжаление. Устните на нещастника се извиха в мрачна усмивка и той протегна ръка, за да бутне вратите. Спря внезапно, чул как вътре някой се смее. Това не бе гласът на господарката Палайла, макар да приличаше на нейния по нотките на злостно доволство — този звук беше по-нисък, по-дълбок. Криго леко открехна вратата, само колкото да погледне, и се взря в неосветеното помещение.

На първия ред столове седяха две жени, по една от всяка страна на пътечката. Слънцебегачът разпозна Палайла по сребърните игли, които придържаха воала към главата и, но срещна затруднение с другата, по-високата жена. Тя неочаквано се извърна и така се очерта профилът и, в който личаха изящните, горди чело и нос на Негова всесветлост. Криго стисна челюсти, за да не зяпне с уста от смайване: та княгиня Пандсала ненавиждаше конкубината на баща си точно толкова, колкото и останалите.

Зрелището, което щяха да предложат нескопосните им тромави маневри; и особено на театъра, който щяха да разиграят Ианте и Пандсала. „Толкова малко развлечения имам!“ — помисли си той, а после си каза, че точно това развлечение би било изключително по вкуса на господарката Андраде. Криго съжали, че не му стига смелост да я извести по лунната светлина за предстоящите събития. Палайла също щеше да бъде чудесна за наблюдаване, особено пък ако двете с Пандсала наистина мислеха, че могат да повлияят върху решенията на Рьолстра. Явно ролята на първата щеше да бъде да подкрепя каузата на втората, като отплата за нечистата сделка, уговорена тази вечер. Криго смяташе, че не бива да се I подценява Ианте, нейната дарба да интригантства, предвижда чуждите ходове и набелязва мерки срещу тях. Не и когато залогът е толкова голям! Ужасно би било младият княз да бъде жертван като жених на някоя, която и да е, от дъщерите на Рьолстра… Криго познаваше и родителя, и потомките му, затова не се залъгваше: отровен ли е самият извор, отровни струи текат във всички негови разклонения.

Младият мъж въртеше бокала между дланите си. Двоумеше се дали да каже на Негова всесветлост какво бе чул. Тънка усмивчица изопна устните му. Не беше лесно да избере дали да погуби ненавистната Палайла или да запази за себе си тайната, че синът на Рьолстра не е в действителност негов… И двете предлагаха удовлетворение.

Криго остави бокала настрани и се изправи. Не се крепеше съвсем здраво на краката си, на успя да отиде до прозорците, оставени отворени за лунните лъчи. Скалите срещу двореца бяха голи и студени, река Фаолаин бе невидима далеч долу, ала слънцебегачът чуваше грохота, който идваше приглушен от север, където водната маса падаше през висок каменен праг и се пенеше в бързеи, преди да се укроти и да потече по-спокойно покрай палата на Канарата. Притворил очи, младият мъж се вслуша и потрепера. Никога не би могъл да избяга от този звук, да отърве съзнанието си от това натрапчиво преследване. Ето защо копнееше за пълна тишина, каквато намираше само в сън под дранатова упойка.

Сега в Пустинята би трябвало да цари безмълвие, докато близки и придворни гледат как тленните останки на княз Зеава изгарят. Сред тях би трябвало да бъде и господарката Андраде, заедно с мнозина други фарадим, които да й помагат при обряда. Колко добре бе избрал старият княз момента да умре — тъкмо когато има толкова хора да му окажат почит! Криго щеше да получи пълен доклад на следващия ден от съгледвачите в Цитаделата, но той щеше да отразява наблюденията на цинични очи, възприятията на хора, за които няма нищо свято. Невъзвращенецът почувства как лекият като шепот лунен зрак облива лицето му, почувства и как стремително, мощно тече отровният сок из жилите му, и реши да се осмели да види със собствени очи траурната церемония в Пустинята. Копнееше да се приобщи отново към своето племе, да се свърже отново с тях, братята и сестрите слънцебегачи, към които го тласкаше зов, по-силен и от кръвното родство! Но не можеше. И Криго знаеше това. Не беше обаче в състояние да устои на съблазънта да проследи как работят другите фарадим, макар и низвергнат, безсилен да се присъедини към тях по чистите бледи лъчи.

Младият мъж вдигна лице към трите блещукащи кръга, които изгряваха в нощното небе, и заплете светлинните нишки в прелестна нежна тъкан. Тази тъкан, като навит на топ килим, той подхвърли на юг и изток, и вьзликува, когато се понесе по нея към пясъците, пред Цитаделата. Колко свободно бе това усещане, и толкова много приличаше на полет, че раменете на Криго се разкършиха, сякаш от тях израстваха драконови криле. Долу, далеч под него, се различаваше не по-голяма от главичка на карфица светлинна точка — залепнала за земята златна звезда; това бе сияйният огън на кладата, и докато се спускаше към нея, Криго различи и сивите фигури, застанали наоколо. Клетникът жадуваше да ги призове, да изпита ярките багри, в които бяха оцветени умовете им, но се удържа да не го направи. И почувства да го изгаря нов, още по-жесток срам, като видя как събратята му отдават почит на княз Зеава с възпламенен от тях Огън, който освобождава духа на починалия и го праща да язди на воля пустинните ветрове.

* * *

Тобин държеше за ръце двамата си сина, докато луните изгряваха над главата й. Джани и Мааркен бяха изтощени: бяха ходили с баща си и Мета да гледат как превозват драконовия скелет от Разцепикамък до околностите на Цитаделата. Личицата им бяха скрити от сиви качулки. Въпреки умората близнаците се държаха изправени, досущ както подобава на знатни младежи, но дланите им бяха влажни и те шаваха неспокойно, докато насъбралите се роднини и придворни очакваха Роан да започне траурния обряд.

Заедно с членовете на семейството и над двеста други приближени те бяха последвали младия княз до Богинин скут — падина, заобиколена от и осеяна с огромни обли камъни, крито под лунните сенки приемаха необикновени и плашещи форми. Легендата твърдеше, че тези камъни са паднали от небето по времето, когато били градени планините: изтърсили се от престилката на Богинята и останали да лежат заровени сред пясъците. Мааркен и Джани имаха живо въображение, твърде живо за петгодишни момчета, и Тобин знаеше, че иззад всяка скална издатина ще им се привиждат надзъртащи чудовища; искаше и се да може да им прошепне по някоя и друга успокоителна дума, но трябваше да се пази тишина.

Роан стоеше настрани, сам, стиснал в ръката си факла. Пламъкът преобразяваше косата му в разтопено злато, но очите му бяха потънали в мрак. Тази нощ той изглеждаше като пришълец, съвършено чужд на всичко; Тобин го наблюдаваше удивена. За първи път едва ли не тя бе в състояние да види баща им в него — сега, когато Пустинята беше провъзгласила Роан за свой владетел. Точно така суров и недостъпен беше изглеждал и Зеава, защото въпреки удобствата, внесени в Цитаделата от княгиня Милар, той бе израснал сред пясък и ветрове и стихиите бяха част от същността му. Край най-големите камъни бе проснато туловището на дракона, който бе убил стария княз; дирята, образувала се при влаченето му до това място, наподобяваше дълга, дълбока рана в пясъка. До него, на плосък камък — последно ложе на тукашните владетели от петнадесет поколения насам — лежеше Зеава под сребрист плащ, който го покриваше от шията до петите. В светлината на факлата изпъкваха острият профил и черната брада, така различни от фините черти и гладко избръснатите страни на сина му. И все пак бяха лика-прилика, старият княз и младият: и двамата чада на Пустинята, и двамата драконови потомци.

Роан се обърна за последен път към княгиня Милар, която пристъпваше към погребалния одър с походката на стара жена. По бузите й блестяха бразди от сълзи. Тя постоя дълго край трупа на съпруга си, пригладила коса назад, оставяйки Водата на скръбта й да се излее върху лицето на мъртвия. После се приближи и Андраде, за да посипе върху неподвижната гръд на Зеава шепа пясък, символизиращ Земята, от която бе създаден покойният. Антула, слънцебегачката, служила десетилетия наред на стария княз, докуцука на свой ред до каменното ложе и разтвори ръце. Тя призова Въздуха да докосне леко Зеава на прощаване, и ето че ръбът на плаща се раздвижи от полъх. Тогава старицата наведе глава в знак на последна почит, и заедно с Андраде се върна до мястото, където стояха другите фарадим — отделени от всички останали, непроницаеми в сивите си одежди с качулки.

Най-сетне и Роан, понесъл Огън, се приближи до баща си. Вдигна високо факлата — дясната му ръка все още беше донякъде скована заради раната — и светлината, отцеждайки се по пясъка, обля тялото на Зеава заедно с огромния драконов труп зад него. Роан допря факлата до четирите края на сребристия плат. Тъканта лумна и се разгоря, и това бе началото на заревото, което щеше да освободи духа на починалия от елементите, образували телесния му облик.

Тогава Роан извърши нещо, което хвърли всички присъстващи в смут и смайване. Младежът се приближи до мъртвото драконово туловище, сне от колана си малък мях и изля съдържанието му върху крилото на звяра. Загреба шепа пясък и я поръси върху водата; размаха факлата над главата на дракона и предизвика буен въздушен повей. Накрая подпали трупа и отстъпи няколко крачки назад, с предизвикателно изопнати рамене.

Тобин не можеше да повярва на очите си. Тя знаеше, че брат й смята да изгори и дракона заедно със Зеава, но да му отдаде същите почести бе немислимо. Но когато погледна Роан в лицето, стори й се, че разбира. На врагове, загинали в бой, се полагаше церемониално изгаряне — следователно и на дракона.

Капчици пот обсипаха челото на Тобин, когато пламъците се издигнаха и разгоряха, подсилвани вече и от безмълвните усилия на застаналите наблизо фарадим. Редом с двата трупа бяха наредени на купчинки тамян и благовонни треви, които не можеха да прикрият смрадта на овъглявана мърша. Младата жена огледа лицата на хората наоколо и забеляза, че всички обитатели на Цитаделата плачат за своя починал княз, без да се срамуват от сълзите си. Различни чужденци, които се бяха случили по същото време в палата, стояха на малки групи с условно-тържествен израз на лицата си. Присъствието им не се нравеше на Тобин, но бе необходимо. Те трябваше да наблюдават церемонията и поведението на Роан по време на същата. Почестите, отдадени от новия княз на мъртвия дракон, без съмнение бяха предизвикали у тях силна и неприятна изненада; но пък случилото се щеше да им даде да разберат, че наследникът на Пустинята не е някой, чиито постъпки могат да бъдат предвидени.

Тъй като първото бдение изтичаше, външните лица взеха да се отправят едно след друго към Роан, да се сбогуват с поклон и да се опътват към Цитаделата. Последваха ги прислужниците и войниците, след като на свой ред бяха засвидетелствали преданост на новия владетел. Не след дълго тук щяха да останат само най-близките и фарадим. Тобин се опита да различи сред групата безименни слънцебегачи в сиви одежди бъдещата си снаха Шонед, и най-сетне видя краищата на дългата огнено-златиста коса, които изпод воала свободно се спускаха по гърба на момичето. Имаше толкова много неща, които й се искаше да узнае за това създание, чиито цветове бе докоснала за тъй кратко, ала досега двете не бяха имали случай да разговарят. Какво ли мислеше Шонед за Роан? За Цитаделата? За това, че й предстоеше да стане княгиня?

Роан прие поклона и на последния оръженосец, после отиде при Антула и я докосна по лакътя, посочвайки с глава към Тобин и племенниците си. Куцукането на старицата личеше още повече, докато се приближаваше към Мааркен и Джани и им протягаше ръце. Тя поведе близнаците да отдадат последна почит на своя дядо. След като сториха това, момченцата се завъртяха, за да се поклонят на Роан, и поеха обратно към палата. Тобин бе благодарна на брат си за проявената любезност — Антула бе твърде стара, за да издържи бдението през цялата нощ, а Джани и Мааркен твърде млади. Тя притисна за кратко ръката си към неговата в знак на безмълвна признателност, а после застина неподвижна, с вперени в пламъците очи.

В яркото зарево сякаш се мяркаха сцени от детството й, и под воала лицето на Тобин просия в нежна усмивка. Баща им бе толкова мил към тях! Бе ги обсипвал с цялата обич на своята щедра, великодушна и грубовата природа, дори когато не ги разбираше съвсем. Докато часовете се нижеха един след друг, принцесата се връщаше години назад в паметта си, и сред огъня пред очите й оживяваха Зеавовите игра на дракон, уроците му как се оцелява в Пустинята, обиколките на коне из владенията — Радзин, Тиглат, Туат, Ремагев, Небесната купа и устието на Фаолаин, и още десетина по-малки замъка, където Роан и тя бяха узнали какво е да бъдеш повелител на тази пясъчна шир. И докато спомените сгряваха сърцето й, Тобин усети как скръбта й изтлява.

Благодаря ти татко мои, за живота, които си ми дарил. Ти не бе свикнал да вземаш много участие в церемонии, нали? Но тази тук ми помага да си дам сметка за всички неща, които ти ми дари, дарявайки ми живот. Аз те обичам, татко мои, както обичам Водата, която пия, и Въздуха, които дишам, Земното изобилие, което ме храни, и Огъня, които пламти между Чей и мен. Ти ме дари с всички тези неща. Благодаря ти, че ми вдъхна живот.

Когато трите безмълвни, забулени в сребърно луни стигнаха най-високата точка от орбитата си и светлината им стана пределно чиста, фарадим образуваха полукръг, толкова близо до плоския погребален камък, колкото Огънят позволяваше. На сиво-черния фон от пушек и пепелинки двайсет и петте тъмни фигури, с господарката Андраде в средата, се хванаха за ръце. По всяко друго време този обряд би извършвала Антула и само тя; не и сега. Тобин се радваше, че на старицата ще бъде спестено напрежението, и че толкова много хора са се събрали да придадат допълнителна тържественост. Княгинята усети бушуващите наоколо сили и леко се олюля. Чейнал, който стоеше до нея, обхвана с ръка кръста й. Тобин долови, че над главата й двамата с Роан разменят намръщени погледи, но не можеше да насочи очи нито към единия, нито към другия. Вниманието й бе изцяло приковано от мощта, която се запридаше и заплиташе от всевъзможни нишки наоколо, и която тя усещаше с всеки свой нерв.

Фарадимите ловяха лунните лъчи, забримчваха ги и ги превръщаха в лека като коприна покривка, която се разстилаше нашир и надлъж по цялата повърхност от Изгревно море до Киерст-Исел и разнасяше до събратята им вестта, че старият княз е мъртъв. Очите на Тобин бяха омаяни от многобройните призми цветове, всички различни и същевременно свързани в тази сложна рехава тъкан, която се разпростираше по всички посоки. И — о, Богиньо! — част от тях беше и тя, и заедно с другите се плъзгаше по безплътните нишки над облени от лунен зрак поляни и планини, гори и езера, дълбоки гърловини, бели като каймак планински върхове и просторни равнини, богати с жито. Тя, Тобин, бе среброкрила птица, която в полета си обзираше целия материк и ронеше светлинни перца, които да уловят стотиците фарадими в стотиците светилища долу на земята. Тя бе самата себе си, но и всички слънцебегачи, застанали в полукръг с лица, обърнати към пламъците.

Колко прекрасен бе този пейзаж — изглед от невероятен сън! Тобин летеше заедно със слънцебегачите, вътре в тяхната общност, но и в самите им същества, и багрите се меняха и танцуваха наоколо й. Без обучение, без напътствия и надзор — освен умелото общо ръководство на Андраде. Тя бе част от преливащата, блещукаща тъкан от лунна светлина, простряна над земята; тя бе политнала волно птица; бе дракон, който с рев прекосява небето… И сред багри и образи, в непрестанния кръговьртеж на зрак и сянка, пленена и очарована — принцесата се изгуби…

— Тобин!

Някой наруши тържественото мълчание и престъпи традицията; Тобин леко се подразни. Името й обаче се чу още веднъж, и нещо в нея сякаш се скъса. Тя рязко — твърде рязко! — бе върната към действителността. В Пустинята, където стоеше край кладата на баща си; видя се в обятията на Чейнал, чието лице се бе смразило от ужас. Пронизваща болка мина през черепа й и Тобин изскимтя жално, простряла ръце като слепец, за да улови онази част от своето същество, която продължаваше да се носи над лунните лъчи… Напразно! Тя си оставаше прикована към земята, лишена от скъпата половина, и заплака с глас от мъка по загубата на онази невероятна красота, с която се разделяше. Отнякъде внезапно откликна втори вик, отчаян като нейния: това бе гласът на неизвестен фаради, който разбираше болката й така, както никой друг не би могъл да я разбере. Пред мисловния взор на Тобин няколко ярки багри с шеметна бързина потъмняха и младата княгиня почти се разрида.

— Шонед! — извика друг глас. Тобин с лека изненада съзна, че това е първият път, когато чува брат си да произнася името на момичето. В следващия миг я разтресе: сякаш наниз от хлопки, от които бурен вятър изтръгва бесен звън, костите й се блъскаха една в друга при всеки удар на сърцето и произвеждаха диви акорди, които сякаш цепеха главата и. Роан извика отново: — Шонед!

Ала вместо Шонед да отговори, намеси се Андраде:

— Уривал!! Не я оставяй да спре да диша! Шонед, помагай ми!

Чезнещите преди малко багри внезапно пак оживяха; червени, зелени, сини иглици се врязаха в плътта на Тобин. Някои от тях бяха изтръгнати, пробуждайки силна болка, но други се разтопиха в тялото й и тя ги разпозна като свои.

Дошла отчасти в съзнание, младата жена долови, че е опряна на нечий гръден кош, и нечии вещи ръце ритмично притискат и отпускат ребрата й, за да и помагат да диша. „Това е Уривал“ — помисли си тя, без дори да се учуди откъде знае. Друг някой коленичи от лявата й страна и улови ръцете й. Без да отваря очи, Тобин разбра, че това е Шонед. С лекота разпозна и Андраде от дясната си страна. После се отпусна назад, неизразимо изтощена и отчаяно радостна, че е жива.

— Тобин? — прошепна Чей, и тя най-сетне отвори очи. Видя го коленичил редом с Шонед; пламъците обрисуваха треперливо контурите на лицето и рамото му. Тя се отдръпна от Уривал, който я крепеше, и се опря на съпруга си. Освободи ръце, докосна Чейнал по бузата и леко се усмихна.

— Стой точно където си — остро и заповяда Андраде. — Два пъти няма да повтарям, така че слушай внимателно. Ти без малко не се изгуби в сенките тази вечер, Тобин, и ако двете с Шонед не бяхме познали твоите цветове, сега щеше си мъртва. Никога повече да не си посмяла да следваш слънцебегач!

Княгиня Милар издаде звук, зяпвайки с уста от изненада:

— Нима това беше, което стана? Как е могла да го направи?

— Не е ли съвсем ясно как — сви рамене Андраде — тя има дарбата, Милар.

— От мен — княгинята извърна глава.

— Но бе прекрасно, мамо! — възрази Тобин. — Нищо, от което да се срамува човек!

— Не, разбира се — добави Андраде, поглеждайки сърдито близначката си. — Все едно, ти не би била в състояние да го направиш.

— То не бе дело на нейно високородие, господарке — прошепна Шонед с наведена глава. — Аз го причиних. Моля да ми простите. Разбирате ли, то стана, защото и по-рано я бях докосвала… Аз… аз не съм достойна да нося пръстените си…

Андраде се люшна, приседна на пети и впери навъсен поглед в питомката си. Не тя обаче наруши мълчанието, а Уривал, който изрече преднамерено меко:

— Мислех, че по-добре съм ти преподавал.

— Най-вероятно ще се окаже, че не е внимавала достатъчно — произнесе студено Роан.

Шонед уплашено се сви. Макар всички да гледаха младежа, смаяни от надменната грубост в думите му, никой, както подобаваше, не отвори уста да възрази. Тази вечер той не бе нито син, нито брат, нито приятел на никого, а княз на всички.

Най-сетне Андраде проговори:

— Чей, отведи Тобин в палата и я накарай да почива. Тя има нужда от време, за да се възстанови.

— Ама тя ще си се оправи — отвърна той, макар че изречението му прозвуча по-скоро като въпрос.

Тобин се застави да се надигне. За миг й се зави свят, но тя прикри това и отвърна:

— Иска ми се да спрете да приказвате за мен така, сякаш не съм тук. Нищо ми няма.

— Ще видим — рече Андраде. — Хайде, Чейнал, иди да я сложиш в леглото. — Самата тя се изправи, хвана сестра си за ръка и се върна при кладата на Зеава.

Тобин кротко се подчини на Уривал, който й помогна да стане и я предаде в загрижените обятия на Чейнал. Дори и след като се увери, че съпругата му може да върви, младият господар на Радзин не я пусна. Взе я на ръце, и я носи през всичките три мери път, а когато тя се опита да възрази, и нареди да си затвори устата. През рамото на мъжа си Тобин хвърли поглед към брат си. Видя, че Роан стои сам, застинал в непристъпна поза, и гледа втренчено сведената глава на Шонед.

Княгинята успя да остане будна, докато Чей я мушна между завивките и я накара да погълне чаша вино. То — след целодневния пост и нощните събития — я удари досущ като юмрук в челюстта; Тобин изгуби свяст. Когато се опомни, бе утро и нейният съпруг все така беше край леглото. Черните стръкчета набола брада одраскаха бузата й, когато я грабна в необузданата си прегръдка:

— Ох, глупаче, уплаши ме до смърт!!! — изръмжа той.

Тобин съвсем правилно изтълкува тези думи като доказателство за силата на неговата любов, и се сгуши в обятията на Чейнал. После го целуна по врата и се дръпна, за да изрече:

— Съвсем добре съм сега. Ти цяла нощ ли будува? Той я облегна пак на възглавниците така, сякаш бе направена от фиронски кристал, и отговори:

— Беше спряла да дишаш, знаеш ли… Та непрекъснато броях, докато спеше.

Тя прехапа устна и се застави да каже:

— Прости ми, любов моя.

— Не че няма какво, но сега се обръщай и пак заспивай.

— Не, не мога. Трябва да поговоря с Шонед, преди Роан да го направи, а още повече преди на леля ни да й се отвори възможност да я нахока. Наистина не тя беше виновна,…

— Нищо такова не знам — свъси се Чейнал. Тобин въздъхна нетърпеливо:

— Чей, изглеждали ти Шонед човек, който би проявил подобна небрежност? Или, да се изразя другояче, щеше ли Андраде да я избере за Роан, ако беше такъв човек? Аз знам какво преживях снощи и искам тя да ми обясни какво се случи, това е. И ти, и аз трябва да разберем.

— Трябва, няма да споря.

Тя се поколеба, преди да дръпне ръкава му:

— Безпокои ли те това? Това, че се оказах…

— Безпокоеше ме дали си прескочила трапа, но вече виждам, че си. А иначе още не е доказано, че си фаради. Ще пратя някого от слугите да доведе момичето тук — той стана и се запъти към вратата. Внезапно се обърна и каза: — Ако обаче нещо такова се случи пак.

— Няма, любов моя — обеща тя, ала разумно пропусна да добави, че то няма да се случи пак, защото Шонед ще я научи как да използва най-добре дарбата си.

Слънцебегачката пристигна само няколко мига след като бе призована да се яви — сякаш бе очаквала (или се беше страхувала), че ще я повикат. Носеше същата сива роба както предната нощ, макар и без воала; по плата под коленете й беше полепнал пясък, а около очите и се бяха образували черни кръгове. Тобин отгатна, че момичето не е спало и вероятно дори не си е лягало. Шонед дълбоко се поклони и седна в едно кресло до леглото, след като я поканиха, но не гледаше нито един от двамата съпрузи.

Тобин проговори първа.

— Ти не си се провинила в нищо. Бе просто злополука, ако разбирам правилно станалото.

— Де да ми обяснеше и на мен някой — промърмори Чейнал в наболата си брада.

Шонед отговори, без да вдига поглед от стегнато преплетените си пръсти:

— Преди известно време първожрицата Андраде изпрати по слънчевите лъчи послание до мен в Светилището, господарю. В изпращането участваше и княгиня Тобин и аз опознах цветовете на нейно високородие.

— Жена ми не е фаради — отвърна Чейнал.

— Не си ли спомняш — възрази Тобин — единствения път, когато ме взе на разходка с лодка? Прилоша ми още в същия миг, когато стъпих вътре.

Чейнал упорстваше:

— Защото беше бременна и още не знаехме това.

— Не, любов моя — рече тя нежно — не беше тази причината.

Той я изгледа продължително, сетне премести очи върху сведената глава на Шонед. Накрая рече:

— Добре. Кажи ми какво се случи.

— Недостойна съм да нося пръстените си — промълви слънцебегачката едва чуто. — Князът бе прав.

— Вината не беше твоя; а брат ми е глупак — рече Тобин. — И Андраде би могла да се досети, че ще се увлека прекомерно.

— Дори и тя не знае всичко — забеляза Чейнал.

— Но винаги е знаела, че имам дарба! — Миг-два тя наблюдаваше очите на съпруга си, после се обърна пак към Шонед: — Беше неописуемо. Никога през живота си не съм виждала или чувствала такава красота.

— Твое високородие си доловила какво правим и си пожелала да се присъедини. Но никога не си била обучавана. Понеже двете се бяхме докосвали по-рано, ти разпозна моите цветове и аз твоите. Много е трудно да се обясни, господарю — продължи тя, най-после поглеждайки Чей. — Представи си го като прозорец от фиронски кристал, през който преминават слънчева и лунна светлина: лъчите се пречупват в сияйно множество багри. Всеки човек е неповторима шарка от няколко цвята, които фарадим могат да докосват. Зная, звучи нелепо — как се докосват цветове, все едно да докоснеш мирис — но това е истината. Фарадимите научават много отрано кои са техните цветове, и пазят в паметта си подредбата им, така че могат да се върнат към собствената си светлина.

— И тъй като ти и Андраде знаехте цветовете на Тобин, можахте да я върнете, иначе щяхме да я изгубим.

— Това не биваше да се случва, господарю. Дълбоко се разкайвам — тя замълча и заизвива пръсти в скута си. — Дълбоко се разкайвам — повтори Шонед.

— Но беше толкова хубаво! — произнесе Тобин с печал. — Безкрайно много светлина, чиито нишки се преплитат едни в други като великолепна тъкан от скъпоценности…

— И хвърлят сенки — добави кротко Шонед. — Сенките също са част от всички нас, не само багрите и светлината.

Чейнал поклати глава:

— Не съм сигурен, че разбирам, но… — срещна погледа на жена си, която му посочи с очи вратата. — Не искам да ми поднасяш повече извинения, господарке — рече той на Шонед, като ставаше. — Случи се, каквото се случи, вече е минало. А сега мисля, че ще отида да видя какво правят момчетата. — Той се наведе, за да целуне Тобин, изправи се и излезе.

Тобин се поизпъна, както се бе облегнала на възглавниците. Искаше й се Шонед да вдигне очи към нея, и за да предразположи девойката, каза:

— Нали не му липсва усет?

Слънцебегачката най-сетне я погледна в лицето и Тобин забеляза усмивчица в единия ъгъл на устните й. Княгинята бързо проучи чертите на бъдещата си снаха и откри в тях страст и упорство, проницателност и гордост. С един вид любещо злорадство тя си помисли, че Роан и момичето ще бъдат лика-прилика. После продължи:

— Трябва да усвоя някои неща от фарадимстването. Ще ме обучиш ли, Шонед?

— Ако първожрицата каже, че мога да наставлявам твое високородие…

— Мисля, че ще каже, и че ще можеш. Андраде никога не би оставила да пропадне нещо, от което би могла да извлече полза; много добре познавам леля си. Но искам да те попитам за друго, което се случи снощи. Усетих един човек да ни призовава — човек, които не беше част от тукашната група.

Шонед озадачено събра красивите си вежди:

— Да зове? Как да зове, господарко?

Тобин се замисли за миг как по-добре да се изрази:

— Ужасно е — произнесе тя бавно — да бъдеш откъснат от тъканта, от това единство, което общността образува… Изглежда той го разбираше: такова отчаяние имаше в гласа му.

— Му?

— Не мога да кажа по какво съдя, но съм почти сигурна, че беше мъж.

Шонед стана от креслото и отиде до прозорците, които гледаха към водоскока в градините долу. Изрече от разстояние с гръб към Тобин:

— Ти си по-надарена, отколкото подозира първожрицата. Никак не е просто да разпознаеш пола на някого по цветовете му. Какви багри почувства?

— Сапфир предимно; и нещо, което беше… подобно на черен диамант, ако такъв изобщо съществува. Защо ме питаш?

— Ти възприемаш багрите като разцветки на скъпоценни камъни — отбеляза Шонед, обръщайки се с лице към младата княгиня. — Този начин за разпознаване на фарадим е много древен: подредбата на цветовете не се изменя, ала оттенъците им се променят, в зависимост от едно или друго. Уривал си е изработил теория: според нея, когато бледите първоначално цветове потъмняват, както този диамант, който твое високородие е усетила, че почернява, това е признак за промени в личността на слънцебегача. Понякога просто отразява настроение, разбира се.

— Знаеш ли кой може да бъде този мъж?

— Не, твое високородие. Но ако желаеш, ще споделя с Уривал.

— Може да е било и само ехо на собствената ми мъка от загубата. Ала като преживяване беше невероятно; и ми се иска да го повторя, когато ме пообучиш… Добре, а сега, преди Чей да се е върнал, ще те попитам нещо, като жена: какво мислиш за брат ми?

Неочакваният въпрос обагри в алено страните на момичето, но Шонед с възхитително самообладание отговори:

— Твое високородие знае цветовете на мислите ми. Би трябвало да знае и това.

— Боя се, че си узнала за мене повече, отколкото аз за теб. Ти си сапфири и изумруди и още нещо, но не точно това ме вълнува сега. Какво мислиш за Роан?

Гърбът на девойката се изопна и скова, а зелените й очи отново се преместиха към прозорците. И преди Тобин да реши как да и вдъхне доверие към себе си, и да я предразположи към откровеност (а не беше ли тя самата току-що обвинила Чейнал, че му липсва усет?) — вратата с гръм се отвори и синовете й нахълтаха в стаята. Тя ги привлече в обятията си и ги настани да седнат от двете й страни. После се огледа за гостенката си и видя, че Шонед безшумно се е измъкнала от стаята.