Мелани Роун
Принц на драконите (20)

Глава 20

Принцеса Ианте разчупи восъчния печат върху писмото на баща си и се навъси, като видя датата върху разгънатия пергамент. Миг по-късно си спомни за предупреждението на горката Палайла относно бръчките и побърза да изглади челото си в по-спокойно и приветливо изражение. Но вътрешно продължаваше да кипи. Писмото бе пътувало цели десет дни между Канарата и замъка й във Феруче. Куриерите пътуваха при изобилни снеговалежи, пролетни наводнения, страшни летни горещини и есенни дъждове, нерядко ставаха жертва на разбойници, падащи скални отломки или злощастно стечение на обстоятелствата — но въпреки всичко Ианте беше вечно недоволна от тях и все ги хокаше, че не пътуват достатъчно бързо. Канарата и Феруче попаднаха под възбраната на Андраде и липсата на слънцебегачи представляваше огромно неудобство, но така или иначе бащата и дъщерята не биха могли да поверят съобщенията си на фаради — дори и да се опитаха отново да съблазнят с драната някой като Криго.

Както обикновено, Рьолстра и този път не си бе дал труда да я занимава с новини за семейството, знаеше, че изобщо не се интересува от многобройните си сестри. А и тя държеше съгледвачи в имението на баща си и знаеше, че той също я шпионира — това бе част от циничната и твърде забавна игра доверие помежду им. Обръщението „мила дъще“ бе издържано в същия тон.

Високата смъртност от разпространението на болестта разкрива пред нас чудесни възможности — мен специално ме интересува най-вече Ейнар, а теб — Тиглат. Кютейн — синът на починалия княз, е едва на десет зими, а вдовицата е глуповато нищожество, което не може да командва дори собствените си прислужници. Наскоро бяха открити някои документи, според които земите на Ейнар някога са влизали в територията на Княжески предел. Пимантал от Фесенден ще реагира остро на моите намерения, тъй като и той е хвърлил око на същите земи. Искам да те зарадвам с добрата новина, че наскоро със Сомер от Изел подписахме тайно съглашение, според което той ще подкрепи претенциите ми към Ейнар. Можеш да съобщиш това на съгледвачите му в твоя двор, както и на онези в двора на Волог, за да може той сам да се убеди, че ще му е много по-изгодно да застане на моя страна, а не на страната на Фесенден. Двамата са свикнали да действат в съдружие още от времето на епидемията, и се опасявам, че това може да продължи.

Сигурно знаеш, че русокосата невеста на Елтанин от Тиглат е починала при раждане, а първият им син умря още по време на чумата. Имат още един син, който засега е жив и здрав, но за Елтанин се говори, че бил доста състарен и съсипан от загубата на скъпите си същества, а и все още не можел да се възстанови напълно след преболедуваната чума. Властта и в други княжества е доста отслабнала, но за това ще стане дума в следващото ми писмо.

Нашите съюзници от Мерида ми съобщиха, че ще изчакат заминаването на Роан за Риалата и отново ще нападнат Тиглат. НЕ БИВА ДА ДОПУСКАМЕ ТОВА, трябва да се придържаме към първоначалния си план. И трябва да те предупредя, скъпа ми дъще, че този път всяка твоя лудория ще се окаже фатална.

По устните на принцесата плъзна саркастична усмивка. Не беше необходимо баща й да намеква за многобройните й любовници. Още в началото на зимата бе прекъснала всякакви любовни отношения и се постара всички да разберат, че спи сама. Във Феруче пристигаха достатъчно външни хора, които разнасяха из цялата страна слухове за нейната добродетелност, и никой не подозираше за тайните кроежи на бащата и дъщерята.

 

При първа възможност говори с твоето меридско пале. Не можем да допуснем прибързаните им и необмислени действия да осуетят първоначалния ни план по отношение на Роан и неговата вещица-слънцебегачка. Категорично ще заявиш пред меридците, че ако ни попречат да изпълним намеренията си, ще жадуват за дивотията на яловите си земи от най-тесните и тъмни килии в подземието на Канарата.

Във връзка с доста грубите ти намеци за бъдещето на твоите синове трябва да ти кажа, че ако приличат на теб и на мен — а аз мисля, че е точно така, само ще си навредим, ако още сега им кажем какво ще наследят след възмъжаването си. Напоследък Рузалка и Киеле са се хванали за косите заради младия господар Лиел от Ваес, който си търси съпруга. Препирните им доста ме забавляват, тъй като ми напомнят за времето, когато ти и Пандсала се карахте за Роан. Дъщерите се ядат една друга заради мъже, докато синовете се бият помежду си за власт и имоти. Преди да обещаем каквото и да е на твоите момчета, нека първо изчакаме да видим какво ще излезе от тях.

При всяко положение, мила Ианте, двамата с теб знаем, че ако имаме късмет, един ден твоите синове ще управляват Пустинята. Засега трябва да чакат, а един ден ще могат да вземат всичко, което пожелаят.

 

Тя въздъхна със съжаление — предчувстваше, че отговорът му ще бъде точно такъв и дори не бе очаквала, че ще вземе присърце предложенията й. Добре би било да се затвърди чрез документи собствеността на момчетата върху земи и имения, но Рьолстра беше прав — щяха да израснат като съперници, които непрекъснато гледат да подлеят вода един на друг! Ианте смяташе, че трябва да се държат здраво един за друг, поне доколкото позволяваха амбициите им. Майката не хранеше никакви илюзии по отношение на собственическите им инстинкти. Нямаше нещо, заради което четиригодишният Рувал и едва тригодишният Марон да не са скарали, а Сегев, който наскоро бе навършил една зима, наблюдаваше разправиите между братята си с огромен интерес.

Бащите им бяха все хубавци и благородници с чудесно потекло. От гърдите на принцесата се изтръгна въздишка при спомена за тях: Челан с неговия пламенен поглед и прекрасно тяло, невероятното въображение на Еваис в леглото, еротичните игри на Атил… Горкият Атил — великолепните дрехи, накити и коне, с които го обсипваше принцесата, все му се виждаха недостатъчни, и за разлика от останалите бе настоявал да се ожени за любимата дъщеря на Върховния княз. Тя бе привлечена от слънчевата му хубост заради спомена за Роан и след като настоятелните му молби започнаха да й досаждат, никак не й беше лесно да се разпореди да го убият. Челан и Еваис поне излязоха достатъчно благоразумни и си тръгнаха веднага, щом им заповяда. Беше й забавно, като си мислеше, че на времето, докато живееше в Канарата, би подскочила от радост при най-малката възможност да се омъжи за някой от тях. Дългогодишното упражняване на абсолютна власт в собствените й владения я беше убедило, че просто не е родена за съпруга.

Въпреки това, спомените за любовните нощи неизменно всяваха смут в душата й, и тя отправи мислено проклятие към заговора, заради който се налагаше да се въздържа от подобни удоволствия. Според докладите на съгледвачите й в Канарата, напоследък баща й преспивал с всяка фуста, която му попаднела пред очите — но никоя от тях не бе забременяла, дори и дъщери вече не се раждаха. Ианте се изкиска злорадо — според някои слухове Рьолстра бил импотентен. Така му се падаше…

В края на писмото си я предупреждаваше, че занапред дълго време няма да си пишат. Ианте никак не съжаляваше за това; изгори пергамента и излезе от стаята доволна, че не й се налага да съчинява отговор. Беше принудена да се сдържа пред баща си и с времето това започваше все повече да я дразни.

Жените в тъкачницата бяха потънали в работа. Принцесата разгледа с нарастваща възбуда покривката и възглавниците, които бяха почти готови. Върху плата бяха втъкани картини на дракони през различни етапи от любовния им период — великолепни сцени в пъстри искрящи цветове, които принцесата сама бе избрала. Едно от паната изобразяваше битка на двама самци върху пясъка. Зловещите им нокти преливаха в пурпурно-оранжеви тонове, от раззинатата паст на единия и раната в хълбока на другия капеше алена кръв. Следващото пано бе изпълнено с не по-малко предизвикателен сюжет — десетина натежали от яйца женски кръжаха бавно около унесен в ритуалния си танц самец с невероятно набъбнала, почти неприлична мъжественост.

Третото пано изобразяваше съвокуплението на самец и неговата женска — с оголени и остри като кинжал зъби, езиците им се стрелкаха хищно навън, в телата им се долавяше осезаемо трепета на насладата; около тях хвърчеше златист пясък, ярко очертан на тъмния вход на пещерата. Ианте се разсмя, усетила ужасяващата омая на акта.

Почти готово беше и последното пано. Платът бе опънат на рамката и част от изображението все още стоеше недовършено, а само белязано с пъстроцветни конци. Долавяха се очертанията на новоизлюпените дракони, които се биеха ожесточено помежду си. Белотата на разчупените черупки контрастираше рязко със синкавите, тъмночервеникави, бронзови и златистомедени тела на малките дракони. Силен млад дракон бе впил хищно нокти в трупа на мъртвия си събрат, готвейки се да го погълне; очите му блестяха възбудено в червени отблясъци, впити лакомо в сочната кървава плът.

В бродираните винетки върху възглавниците се различаваха мотиви на слети в любовен акт дракони, схватки на живот и смърт между самци-съперници, новоизлюпени младенци, които си подаваха един на друг кървави хапки, пламъци, грейнали в сенките на дълбоки пещери. Тя бе отхвърлила тези мотиви като недостатъчно подходящи за драпериите около леглото, върху които бяха изтъкани най-вече сцени на разюздани съвокупления, и когато се спуснеха плътно една до друга, създаваха илюзия за малка пещера на еротично насилие.

Ианте се усмихна доволно и излезе от работилницата. Изпълнена с мисли за любовника, заради когото бе поръчала тъканите, тя пое към укрепленията и се остави на свежестта на сухия ветрец, който повдигна къдриците й върху тила и развя полите на дългата и роба. През клисурата под крепостта минаваше границата с владенията на Роан, охранявана от неговия гарнизон в скалните пещери под Феруче. През последните две-три години бе подготвила старателно няколко нападения на меридци като претекст да извика началника на гарнизона и всеки път князът научаваше, че тя отново е родила здраво и хубаво момче. Облегна се на стената от розов камък и се засмя щастливо при мисълта за удара, който му нанасяше всеки път с вестта за поредния син, синове, които онази кучка фаради никога нямаше да му роди. Последният път извика началника на гарнизона едва преди половин месец, а мнимото нападение на меридците бе подготвила по съвсем различни причини. Капитанът дойде и тя го покани на вечеря, което през последните години се бе превърнало в традиция. Този път темата на разговора се завъртя около драконите. В непристъпните планински скали имаше древни пещери, където огромните зверове може би щяха да прекарат размножителния си период тази година. Огромният интерес на княза към драконите беше всеизвестен и несъмнено Роан бе чул за съществуването на тази пещери. Дори и князът да не възнамеряваше да ги изследва лично, Ианте имаше други планове. Беше преминала през тежка житейска школа и знаеше, че човек винаги трябва да има резервни варианти.

Тя се обърна, стресната от властното гласче на най-малкия си син. Бавачката й водеше трите деца за редовния един час, който трябваше да прекарват с майка си всяка вечер. Целуна ги едно след друго, а най-малкото се настани с тържествуващ вид в скута на Ианте. И тримата бяха здрави и силни момчета, с дълги крайници и красиви черти като бащите си, и с нейния нрав и пъргав ум. Рувал и Марон бъбреха възбудено за преживяното през деня и непрекъснато се препираха за всичко — кой е хвърлил топката по-далече, кой от двамата тича по-бързо… Беше родила три чудесни момчета, докато слънцебегачката не можеше да износи нито едно докрай. Ианте бе добре осведомена за безуспешните опити на принцесата да роди наследник и се радваше, че този път причините бяха напълно естествени и не се налагаше да се намесва тайно, за да предизвика абортите на Шонед.

Понякога се питаше как ли се е отразил пустинния климат на слънцебегачката през последните шест години. Отслабнала и повяхнала, със загрубяла и набръчкана кожа, така си я представяше Ианте с презрение, защото знаеше, че Шонед не е от жените, които биха полагали специални грижи за външния си вид. Майчинството бе разхубавило дъщерята на Рьолстра, момичешката й миловидност бе прераснала в хубостта на зряла жена с пищни гърди и съблазнителни бедра, а и Ианте много внимаваше да не наедрее в талията, трепереше да не изложи кожата и косата си на сухите ветрове и жаркото слънце, придържаше се стриктно към мерките на Палайла за възстановяване след всяко раждане. За играта, която бе подхванала, трябваше да доведе до съвършенство всичките си достойнства и бе уверена в силата на собствената си красота.

Марон се покатери върху коляното й и без малко да бутне Сегев, който се разпищя и стисна силно майка си с едната ръка, докато другата се мъчеше да изблъска брат си. Ианте притисна и двамата до гърдите си, преизпълнена с тържеството на тяхното съществуване. Когато пораснат, синовете й ще властват както над Пустинята, така и над Княжески предел. Властта на една жена се крепеше на мъжете, които успееше да подчини на волята си и Ианте се разсмя щастливо при тази мисъл, докато играеше с децата си — един ден те щяха да притежават замъци и земи, но завинаги си оставаха нейни…

* * *

Тобин скръсти ръце в скута си и вдигна поглед към лицето на съпруга си. Утринните лъчи играеха в косите му и сред самурените кичури проблясваха първите сребърни нишки. Беше облечен в дрехи за езда от мека кожа, плътно обтегнати върху пъргавите мускули на дългите му бедра, отворената риза разкриваше великолепна гръд и потъмняла от слънцето бронзова кожа. Той стоеше пред нея, стъпил здраво в пясъка на морския бряг, и я гледаше навъсено.

— Пак ме гледаш особено — обади се тя.

— Мислите ти пак бяха нейде надалеч — възрази той.

— Никога не съм се откъсвала от теб, мили.

— Да, само физически. — Той приклекна до нея с подпрени на коленете си лакти и се взря в безкрая на Изгревните води. — Мога само да се губя в догадки за неведомите пътища на твоите мисли. — Чей повдигна рамене. — Всеки път трябва да те връщам при себе си. Не ми излиза от ума мисълта как щях да те загубя в нощта, когато отдавахме последна почит на Зеава.

Тобин сведе поглед към дланите си. Върху средния пръст на лявата си ръка все още носеше пръстена на слънцебегачите от суров кехлибар, който Андраде й бе изпратила преди две години. Тя си припомни с въздишка, че това бе нейният талисман против беди и зло, а тъкмо сега имаше нужда от закрила.

Рано тази сутрин двамата с Чейнал бяха излезли да пояздят. Искаха да изпробват две млади кобили по брега на владенията в Радзин. Морето протягаше хищно длани към тях и вълните му се разбиваха в бяла пяна върху пясъка. Една мяра на север от тях синееше заливът с тяхното търговско пристанище, където кораби от всякакъв вид и големина се разтоварваха от стоките, свиваха платната си и се готвеха за зимата, а мачтите им напомняха гъста гора от оголени клони. Гледката на многобройните кораби беше наистина приятна, защото това означаваше, че след страшната епидемия и последствията от нея, търговията отново се съживява. Радзин беше единственото безопасно пристанище по бреговете на Пустинята, а с много труд и усилия Чей бе успял да го превърне в център на оживена търговия още преди да се залови с отглеждането на най-добрите коне в материка.

Спънаха конете и ги привързаха към огромен дънер, изхвърлен от морето. Тобин бе приготвила лека закуска и нареди върху покривката банички с месо и дребни сладкиши от тънко разточени кори с плодове. Но утринната й разходка бе прекъсната. С годините Тобин вече бе привикнала с безмълвния шепот на мислите в главата си, сред които все по-осезаемо започваше да долавя характерните за присъствието на Шонед цветове. И този ден усети омаята на онези прекрасни и дивни неща, на които я бе научила слънцебегачката. Двете жени често общуваха чрез светлината, и Тобин отново се поддаде на обаянието, което излъчваха свежите и ясни цветове на снаха й. Когато Шонед биваше разтревожена или нещастна, сред тях се съзираха по-тъмни оттенъци, но това се случваше рядко. Обикновено цветовете бяха сияйни и чисти като душата й. За Тобин докосването до тях беше равностойно на откровение.

Тя отново погледна към Чей и се усмихна несъзнателно. Излъчването му преливаше в рубинено, смарагдово-зелено и сапфирено-синьо, които преливаха в съвършена хармония със собствените й цветове на кехлибар, аметист и диаманти. Още в самото начало Шонед намираше за знаменателно и беше силно впечатлена от това, че Тобин виждаше светлината като пречупена от скъпоценни камъни. Смяташе, че това е показателно за специфични и редки способности на духа, наследен от древните фаради. Тобин се радваше, че подареният й от Андраде първи пръстен на слънцебегачка бе изработен от кехлибар, и закрилата му срещу нещастия отново върна размислите й към причините, които ги бяха породили.

— Роан тръгва на лов за дракони към Небесната купа, нищо чудно да стигне чак до Феруче — каза тя.

Чей я изгледа смаяно.

— Не може да бъде! Поне сто пъти съм му казвал кракът му да не е стъпил и на петдесет мери оттам!

— Кога е било Роан да се вслуша в нечии думи? — въпросът й не се нуждаеше от отговор. Тя впи пръсти в топлия пясък и заедно с приятната хладина на ронливия слой отдолу усети в дланите си познатия трепет на напрежението, което започваше да се разлива в ръцете й. — Шонед не се притеснява от това.

— А от нещо друго, нали? Никак не е трудно да се досети човек какво може да е то — Чей поклати глава. — Не може да не е чула разни слухове. Неколцина сред васалите настояват той да си вземе друга жена или поне наложница, която да му роди наследник.

— Шонед не е глупачка, че да се вслушва в хорските брътвежи. Чей, тя никога няма да се откаже от брат ми, нито той ще й позволи да го напусне.

— Мила моя жено, та това всеки го знае! Знае се и кой e предполагаемият бъдещ наследник на княза, а това означава, че по този въпрос не мога да кажа и думица дори. Ако застана на страната на Шонед, всички ще си помислят, че го правя заради желанието си да поставя Мааркен на трона, а проклет да съм, ако подкрепя идеята за нова жена или наложница на Роан.

— Не може да няма изход от това положение. Не смятам и че на Мааркен биха му допаднали тегобите на княжеската власт. Все още не се е възстановил напълно след смъртта на Джани… — Тя си спомни как момчето се скиташе отчаяно из Радзин и все се надяваше, че ще види някъде брат си, а нощем се будеше от кошмарите си и викаше името на Джани.

Чей чертаеше с пръст фигурки в пясъка.

— Короната на трона в Пустинята би била тежка за нашия Мааркен. В това отношение детето прилича на мен, Тобин. И двамата с него сме достатъчно способни да се справим с грижите във владение като Радзин, но едва ли можем да се нагърбим с проблемите на цяло княжество.

— Не мога да се съглася напълно с теб, но разбирам какво имаш предвид. Нито един от двама ви не би се чувствал добре далеч от морето. Детето е много привързано към Лийн, но му беше трудно да свикне с новия си дом в двора на стария княз. Веднъж Мит ми предаде по лъчите на слънцето, че момчето се е почувствало доста по-добре, когато са му дали стая с изглед към залива.

— И къде другаде можехме да го изпратим? Никое друго княжество не може да му предложи толкова обич и сигурност. Но засега той е наследникът на Роан — независимо дали това ни харесва.

— Никой не би дръзнал да извърши покушение срещу живота на княжеския наследник!

— Да, поне докато е в дома на Лийн. Но нима смяташ, че нещо може да спре Рьолстра? А ако той не успее, меридците непременно ще предприемат нещо в това отношение. Много добре знаеш, че и към мен самия не хранят топли чувства. Докато Мааркен не възмъжее и може да се защитава сам, Сивата перла си остава единственото сигурно място за него — усмихна се едва доловимо Чей. — Дори и да му прилошава, когато пътува по вода… Имаме ли основания да очакваме, че и той е наследил дарбата на слънцебегач?

— Андраде предполага, че това е напълно възможно, а и момчето все се върти около Мит и Еоли. — пръстите й се вкопчиха конвулсивно в пясъка. — Проклет да е Рьолстра!

— А Роан е тръгнал на хвърлей камък разстояние от замъка на Ианте — Чей поклати глава. — Мила моя, казвал ли съм ти някога, че брат ти е голям глупак?

— Познавам го много по-отдавна, отколкото ти. Умът му стига само дотолкова, че да хване за гушата всеки, който подхвърли и най-невинната забележка по отношение на Шонед. Трябва добре да помислим и да решим дали няма някакъв начин да затворим устите на васалите. Кой знае какво са си наумили…

— Само да опитат — каза мрачно той. — Тогава ще трябва да разчитаме единствено на малкото разум, останал в главата на Роан — Шонед трябва да въздейства именно върху него, за да предпази Роан от необмислени действия. — Чей се изправи и примижа срещу яркото слънце. — Виждам някакви платна, и над тях — тюркоазено знаме… Най-после, пристигна и корабът от Сир.

— Корабът на княз Ястри? Какво ли може да иска? И защо този път е предпочел да пътува по море?

— Ще ми поиска коне, какво друго? А корабът означава, че князът ги иска бързо. Аз съм само един дребен атри, любима. Търгувам с каквото мога и отдавна съм решил, че не ставам за изкусните хитрини на голямата политика. — Протегна ръка и помогна на жена си да се изправи. — Като свършим с преговорите за конете, ще ти изпратя човек на Ястри да ти каже какво сме се разбрали. Ти умееш да долавяш в думите на другите неща, които за мен остават скрити.

— Дребен атри — подразни го тя. — Потомък на десет поколения войни и пирати — а пък сега се преструва на разбойник, който съвсем законно мами горките купувачи.

— Тъкмо затова съм и най-подходящият избраник за една принцеса с драконова кръв, нали?

* * *

Шонед стоеше до прозореца, взряна в пясъците и небето. Никога не бе виждала толкова нюанси като тези на цветовете в Пустинята. Когато се омъжи за Роан, дори небе подозирала за богатството на тези цветове, не бе очаквала, че сетивата й на фаради ще открият тук толкова полутонове и пълнокръвни значения, които само светлината можеше да предаде.

В синьо-зелено преливаха нюансите в цветовете на бащиния й дом в Речен бяг, уютно сгушен сред пищната зеленина и пъстроцветието в крилата на птиците. Залезите в Кулата на Богинята бяха прочути с великолепието си като обект на всеобщо възхищение. Беше пребродила усойните гори и облените в слънце земи на цялата страна, попивайки в себе си безброя от цветове на пълнокръвния живот. Но през шестте години, откакто наблюдаваше смяната на сезоните в Пустинята, Шонед знаеше, че цветовете и светлините на тази сурова земя са единствени и неповторими с богатството на своята изразност и красота. При изгрев Дългите пясъци трептяха и преливаха в различни нюанси на червено, синьо и жълто; понякога небето призори се покриваше с леки перести облаци и утринният бриз прелиташе през тях като ласка на ветрец през полегнали житни класове, обагрени от изгрева и сенките в безброй различни краски. Изгарящото обедно слънце искреше в сребристата слюда на пясъците, по снагата на нагорещените скали просветваха ивици метална руменина, а белотата на камъните искреше така, че заслепяваше очите. Привечер, особено пролет и есен, небето над хоризонта хвърляше розови отблясъци и чудноватите зеленикави сенки над смълчаната земя преминаваха в пурпур над дюните, а над Цитаделата падаше полека топъл тайнствен мрак. Преди й се струваше, че нощем някой пробива небето с иглици и оттам надничат милиони светещи точки. Тук, в Пустинята, тя долавяше осезаемо цветовете им, които галеха сетивата й с нюанси на искрящо оранжево, аленочервено и синьо. Най-много обичаше цветовете, които искряха в звездния блясък.

Мнозина смятаха, че Пустинята е безжизнена. С изключение на някои усамотени кътчета, тук нямаше дървета, треви и цветя. Сред голата пустош не трепваха гласове на зверове и птици, нямаше реки с проблясващи във водите им риби, не кълняха жита, не зрееха плодове сред пищна зеленина на разлистени клони. Пустинята не приличаше на нито едно от местата, където Шонед бе живяла преди, и въпреки всичко знаеше, че в нея има живот — долавяше го със сетивата си на фаради. Пустинята живееше в милионите различни цветове.

Усети движение в преддверието и се обърна. Усмихна се, като видя ярките дрешки на племенника си Тилал. Пристъпи към него и сложи платнена шапка върху самурените му къдрици.

— Ето, премяната ти е напълно готова. Иди да се видиш в огледалото.

Детето се огледа и в широко отворените му очи заблестя радост.

— О! Ти си съчетала цветовете на Речен бяг с тези на моя господар!

— Когато станеш рицар, туниката ти също ще бъде украсена така: в синьо и сребърно — цветовете на Роан, и зелено и черно — собствените ти цветове. Ако баща ти няма нищо против, разбира се.

— Мама страшно ще се зарадва — върху устните на детето просия лукава усмивка.

Шонед не успя да скрие смеха си. За да не издаде липсата на уважение към снаха си, тя се обърна към прозореца и се взря във вътрешния двор на крепостта. Долу конете бяха оседлани и напълно готови. Войниците пълнеха кожените си мехове с вода от кладенеца, а между тях крачеше Оствел и проверяваше по списък дали е приготвено всичко необходимо. Видът му я подсети за нещо и тя махна с ръка на детето да отиде при нея.

— Оствел даде ли ти кесията от майка ти? По пътя ще видиш много неща, които ще искаш да си купиш, но не забравяй да си оставиш пари и за Риалата.

— Взех само половината. Надявам се да ми стигнат за новите струни, които искам да купя за лютнята на Оствел.

Шонед учудено повдигна вежди — Оствел не бе докосвал лютнята отдавна и не само защото струните се бяха износили — помисли си тя с тъга. След като Камигуен вече никога нямаше да чуе музиката му, никой не можеше да го убеди да вземе отново инструмента в ръцете си.

— Накарах го да обещае, че ще научи Риан да свири — сякаш бе прочел мислите й Тилал.

— Колко умно си го измислил! Жалко, че сама не се сетих за това. — Тя взе няколко монети от една купа върху обемистия скрин и ги подхвърли игриво на Тилал, който се разсмя и чевръсто ги улови във въздуха. — С тези пари ще купиш струни, а своите ще похарчиш за нещо друго.

— Благодаря, господарке! Сега ще мога да си позволя и някои неща, които бях намислил.

— Например?

— Тайна!

— Дори и за мен? — попита лукаво тя. Детето се поколеба.

— Ами… да. Сърдиш ли се?

— Не, разбира се. Но искам да купиш нещо за самия себе си, Тилал — Риан и без това има достатъчно играчки. — Тя се засмя при вида на широко отворените от почуда очи на момчето, разбрало, че е прочела мислите му. Не й беше трудно. Мъничкият егоист се бе променил доста, откакто пристигна в Цитаделата, и всяка от промените беше за добро. — Майка ти изпрати тези пари да си купиш някои неща, които самият ти силно желаеш — напомни му тя. — Няма нищо лошо в това от време на време да си направиш по някой малък подарък.

— Благодаря ти, лельо Шонед — каза детето и прибра монетите в джоба си. Откъм двора се разнесе гласът на Валвис и Тилал извика в отговор през прозореца:

— Идвам! — обърна се и спря пред огледалото да се види още веднъж.

— Изглеждаш много важен — подразни го Шонед. — А след няколко години ще харчиш всичките си пари само за да впечатлиш дамите. — Тя подреди гънките на леката му наметка. — Няма да разрешаваш на господаря да язди прекалено дълго в жегата, нали? И ще следиш дали се храни достатъчно, не само в залата, но и в покоите си. Знаеш го какъв е.

— Така си е — обади се от прага Роан. — Всички си го знаем какъв е. Тилал ще ме следи зорко и аз ще се върна охранен, дебел и невредим, най-многото, което ми се разрешава, е да си счупя някой нокът. Мила ми съпруго, прекалено много се тревожиш за мен — той закачливо нахлупи шапката на детето до ушите. — Това да ти е за урок — да си избереш жена, която да не те смята за десетгодишен и да е сигурна, че можеш сам да се грижиш за себе си.

Момчето си оправи шапката и се ухили широко.

— Никога не съм виждал ти да учиш господарката на този урок!

Роан изсумтя смутено.

— Слизай долу и кажи на Оствел, че идвам веднага!

Тилал отправи официален поклон и към двамата, после излезе и внимателно затвори вратите на стаята и преддверието. Насаме със съпруга си, Шонед изведнъж установи, че няма какво да му каже, можеше само да го гледа и да мълчи. Погледът й се спря на сребърната бродерия върху златистата горна дреха и си представи как целият щеше да блести на слънцето — от русите коси до върховете на огледално лъснатите ботуши. Под дългата до коленете туника без ръкави носеше сини панталони и бяла риза, закопчана на шията с обкован в сребро топаз.

— Зная, че ти се иска да дойдеш с мен — каза тихо той. — Но ако в слуховете има нещо вярно, меридците се готвят за ново нападение срещу Тиглат, и искам да си на сигурно място, по-далеч оттам.

Тя кимна разбиращо. В края на краищата, идеята бе нейна. Посещението във всяко имение поотделно би им спестило неудобството да свикат всички васали в Цитаделата преди Риалата. Шонед щеше да обиколи именията на юг, а Роан — на север. Тази тактика имаше своите достойнства. Всеки атри би поласкан от високата чест да покаже на княза или княгинята, това би подчертало добрите му лични отношения с господарите, както и официалното положение на Шонед като тяхна княгиня, а и нямаше да се наложи васалите да пристигат в Цитаделата и да занимават господарите с дребните разпри помежду си. Обиколката даваше възможност на Роан и Шонед да видят с очите си в какво състояние е всеки имот и нямаше да разчитат на един или друг васал за сведения относно действителното положение на реколтата и стадата. Общото събрание на васалите можеше да се отложи за след завръщането на господарите от Ваес и тогава Роан щеше да изложи пред всички условията и привилегиите, които бе издействал за своите васали от другите князе — Ще ми липсваш — каза той и прокара пръст по сплетената й в плитка коса.

— Ще се пазиш, нали? — попита тъжно тя.

— За това ще имат грижата Валвис и Тилал. Сигурно си им връчила по един дълъг списък и ще бдят зорко за изпълнението му. — Той обхвана лицето й в дланите си. — Усмихни се, любима. Светът помрачнява без твоята усмивка.

Тя потри страни в дланите му и затвори очи.

— Понякога ми се иска и аз да бях слънцебегач, или поне да бях наследил някои от способностите на Тобин. Тогава двамата с теб щяхме да си говорим от разстояние. — Той я прегърна през кръста и я залюля леко напред-назад. — Ти също ще се грижиш за себе си, нали?

— Оствел каза, че ако още веднъж му наредиш да ме пази и да трепери над мен, ще си изскубе косите.

— Не вярвам да съм чак толкова лош.

— Не, не толкова — по-лош си — тя се усмихна и се освободи от прегръдката му — Да не забравиш подаръка, който съм приготвила за момчето на Елтанин — той е у Валвис заедно с другите подаръци.

— Хадаан ще остане разочарован, че не си тръгнала с мен. Много би искал да те поухажва.

— Този твой роднина е страхотен стар симпатяга и с единственото си око умее да флиртува лоста по-добре от повечето мъже с две очи. Предай му това от мен! — тя звучно целуна Роан по устните.

Когато се отдръпна, той каза:

— Мога само да му разкажа за това, или поне за част от него.

— Е, а за следващото не е нужно да му казваш…

Най-после тя го освободи от прегръдката си и докато си поемаше дъх, зашеметеният Роан си помисли, че би било истинска проява на милост към когото и да било, ако му спести описанието на ласките й. И без това Хадаан беше на преклонна възраст. Князът беше млад и силен и въпреки това не би могъл да остане спокоен дори само при мисълта за подобно преживяване.

Той я прегърна през кръста и тръгнаха към преддверието.

— Ще слезеш ли да ме изпратиш?

— Не, разбира се. Такъв прахоляк ще вдигнете, че ще кашлям няколко дни след това. Ще се престоря на печална изоставена съпруга и ще ти махам с шала си от крепостта.

В погледа на Роан блесна закачка.

— А хората приказват, че аз съм бил глупакът! — той спря на горното стъпало. — Един от пътуващите фаради на Андраде скоро ще пристигне в Тиглат. Ако искаш да ми предадеш нещо, свържи се с него.

— Непременно. — Шонед приглади косата му и се усмихна. — Нека Богинята бди над теб, и се върни жив и здрав, любими.

Той целуна дланите й и изтича на двора. След малко вече яздеше начело на колоната от седемнайсет души, които излязоха през сводестите порти и поеха по дългия си път през Пустинята. Тилал яздеше непосредствено след господаря си, горд, че към дясното стреме на коня е прикрепено знамето на княза. След него беше Валвис като рицар-водач на групата ездачи. Роан се показа от другата страна на тунела, примижа от ярката слънчева светлина и когато се обърна да погледне замъка, едва не се задави от смях. На крепостната стена стоеше крехката фигурка на жена му и както бе обещала, размахваше парче коприна, огромно като бойно знаме. Заповяда на колоната да спре и намигна на Валвис, който нареди на ездачите да се обърнат и подредят за тържествен поздрав към своята княгиня.

Роан забеляза, че дори и най-суровите войни не можаха да сдържат усмивките си. Бойците му обичаха Шонед не по-малко от самия него. Гордееха се с красотата й и с това, че е слънцебегачка, радваха се на щастието, което тя му даряваше и им беше приятно, че е толкова загрижена за него, но най-вече я обичаха заради самата нея. Шонед ги лекуваше и превързваше раните им след битка, помагаше на жените им при раждане, а за децата им основа училище. От парите за домакинството заделяше средства за зестра на дъщерите и синовете им. Съвършената й безпомощност в организирането на домакинството в замъка беше повод за всеобщи шеги и хората като че ли я харесваха още повече поради тази нейна слабост. Роан знаеше, че дори и да си загуби дотолкова ума да си намери наложница, собствените му приближени ще го върнат набързо в правия път.

Но с васалите нещата не стояха така. Рано или късно щяха да проявят недоволството си, че князът няма наследник. Причината не беше в него — Шонед не можеше да износи плода докрай. Атприм я почитаха и ценяха, половината от указите на Цитаделата носеха само нейния подпис и авторитетът й на тяхна княгиня бе отдавна утвърден. Бе изучила задълбочено законите и традициите на Пустинята и когато Роан отсъстваше, тя беше тази, която решаваше мъдро и справедливо деликатни спорни въпроси. Но васалите искаха да са сигурни, че техният княз ще има син, който да го наследи. При тази мисъл Роан повдигна рамене. Усети раздразнение, което заплашваше да прерасне в гняв. Като че ли стойността на жената се определяше единствено от синовете, които можеше да роди, независимо от всичките й съвършенства и огромния й принос доброто на хората.

Поне засега този въпрос все още не бе поставен на преден план. Най-напред щяха да отидат в имението Ремагев последният от замъците, издигнати някога по крайбрежието на Дългите пясъци. С времето земята там бе станала негодна за обработване, дори най-издръжливите стада не успяваха да оцелеят и хората полека-лека бяха напуснали крайморските крепости. От яките зидове бяха останали само руини, само Ремагев все още се държеше и тъкмо това бе крепостта, от която прадядото на Роан бе успял да отблъсне меридците, да ги прогони далеч на север и малко по малко да си върне Пустинята Сега замъкът беше предоставен на далечният му родствени господаря Хадаан — последен потомък на своя клон от княжеския род. Самият той бе останал без деца и преди известно време бе помолил Роан да потърси достоен атри за имението. Водач на ездачите обикновено беше Оствел, но една от причините, поради които този път го заместваше Валвис, се състоеше в желанието на княза да представи младия рицар на Хадаан.

След Ремагев трябваше да поемат към Небесната кула, а после — да посетят няколко по-малки владения в хълмистите земи на север. Оттам трябваше да отидат в Тиглат. Според някои слухове, меридците се спотайваха в каменистите земи отвъд Тиглат и отново се готвеха да нахлуят в княжеството. Роан се питаше с горчивина дали изобщо някога щяха да се вразумят. Миналата зима Шонед бе открила в Цитаделата техен съгледвач, който се представяше за странник и бе помолил за подслон. Хванаха го, докато се опитваше да проникне в личния кабинет на княза. Шонед настояваше да го изпратят на господарите му в няколко малки сандъчета. Колкото и да беше мека, тя можеше да бъде и безмилостна, когато трябваше да защити нещо свое, особено ако ставаше дума за Роан. Князът нареди да му дадат кон, но не и вода, и с няколко думи на предупреждение към господарите му го пусна да си тръгне свободно през Пустинята.

Роан осъзнаваше с мъка, че меридците никога няма да се откажат от опитите си да му навредят. Войната означаваше безсмислена загуба на човешки живот, средства и време. Но й нямаше избор. Меридците се бяха заклели да завладеят Пустинята и да избият до крак семейството на княза. Беше принуден да се бори, за да ги държи далеч от границите. Той проклинаше липсата на алтернатива, но по всичко личеше, че и през следващите няколко години не трябва да изпуска меча от ръката си, за да е сигурен, че един ден синовете му ще живеят в мир.

Синовете… Забранената тема отново завладя мислите му. Той извика Валвис при себе си и учудено вдигна вежди при официалния поклон, който младежът му отправи от седлото.

— Упражнявам си добрите обноски — обясни Валвис. — Господарят Хадаан е доста придирчив към спазването на етикета.

— Само когато намери това за забавно или ако си постави и другото око! Баща ми казваше, че изгубил окото си при лов на дракони и когато искал да уплаши някого, вместо изкуственото си слагал истинското. Като дете се опитвах да разбера кое от двете е истинско и кое — изкуствено, но така и не успях. Само ме заболяваше главата от взиране. Ще ми се, обаче, ти, Валвис, да си държиш и двете очи широко отворени, за да огледаш добре Ремагев. Смятам да направя някои промени в имението. Струва си да положим известни усилия и стопанството ще стане печелившо. Хадаан е много повече войн, отколкото атри, и последният път, когато идвах, имотът ми се видя страшно занемарен. Никак не ми се иска да се откажа от възможностите, които предлага стопанството.

— Все още не съм достатъчно добър специалист, макар че Оствел ме научи на много неща. Но ще огледам имота много внимателно, господарю, и ще ти кажа какво мисля за него.

Доволен от разсъдливостта на възпитаника си, Роан премина към други теми за разговор. Валвис щеше да си тръгне от Ремагев, възбуден от собствените си идеи за обновление, но без да знае кой ще бъде следващият управител на владенията. Най-напред Хадаан трябваше да прецени момчето и сам да реши дали е подходящо за атри. Ако всичко се наредеше добре, Шонед щеше да се огледа за подходяща съпруга на Валвис, може би някоя девойка с огнени коси, помисли си князът развеселен. Когато Роан назначеше Валвис за новия атри на Ремагев, Хадаан можеше да изживее спокойно старините си, необезпокояван от досадните грижи за стопанството, и да предаде на момчето скъпоценния си опит от дългогодишния живот в Пустинята, а князът щеше да получи един обновен и добре управляван имот, предан васал и удовлетворението, че се е отплатил достойно на безимотното момче за дългогодишната му служба.

Понякога да бъдеш княз не е чак толкова лошо, помисли си Роан с усмивка…

* * *

След заминаването на княза започна усилена подготовка за отпътуването на Шонед към южните провинции. Заедно с Оствел щяха да отидат първо в Радзин, където смятаха да останат няколко дни, преди да продължат към именията в долината на Фаолаин. По предложение на княза, господарят Дави — братът на Шонед — щеше да премине реката и да посети лично Шонед — не само като сестра, но и като княгиня. Княз Ястри, който беше близък роднина на атри от Речен бяг, наскоро бе наследил баща си на трона в Халдор и Роан имаше някои идеи за разширяване на малкото пристанище в устието на реката. Смяташе, че съвместните усилия на двамата владетели в тази насока биха били от полза и за двете княжества. След това Шонед щеше да продължи на север към земите покрай границите със Сир и Ливадна земя — най-плодородните райони в страната, и да изчака Роан, за да тръгнат заедно към Ваес.

Очакваше с нетърпение заминаването. Много й се искаше и Роан да е с нея, но смяташе, че е добре да се види лично с васалите и да затвърди пред тях положението си на тяхна княгиня. Стоя до късно през нощта, за да прегледа отново границите на имотите и дейността на всеки васал, да избере подходящи подаръци за жените и децата им, и да обсъди някои въпроси с Оствел. Но в полунощ преди деня на заминаването Шонед усети в кръвта си призива на лунната светлина и излезе да се поразходи в градината.

Спря до фонтана на княгиня Милар и се загледа в играта на водата, превърната във феерия от сребриста светлина. Беше, тихо — не подухваше и най-слабият ветрец, и водните капки падаха в съвършен кръг върху синьо-белите плочки, донесени някога чак от далечния Кирст. Шонед приседна на ръба на фонтана и потопи длани във водата. Пръстените й заблестяха с неземна светлина. Какво бе донесла на Цитаделата тя, слънцебегачката, питаше се Шонед. Милар бе превърнала непретенциозния замък, в истинско чудо на удобството и красотата; навсякъде се усещаше докосването на грижливата й ръка. А какво щеше да остави след себе си Шонед?

Тя знаеше, че е високо ценена и в семейните, и в държавните дела. През шестте години, откакто бе станала княгиня и съпруга, се бе сблъсквала с множество деликатни въпроси и нито един от тях не я бе намерил неподготвена. Оставаше нерешен единствено въпросът за раждането на наследник. Всяка съпруга трябваше да роди деца на своя мъж, какво оставаше за една княгиня…

Тобин беше родила синове и ако Шонед не можеше да има свои деца, един от тях щеше да продължи рода на Зеава. Спомни си с горчивина за Ианте, която също имаше момчета — при това три, макар че баща й така и не успя да остави след себе си наследник. Като че ли в това отношение между нея и Рьолстра имаше нещо общо. Но между Роан и Рьолстра никога не би могло да има нещо общо, защото младият княз не искаше синове от утробата на други жени. Тя поклати глава. Пред да тръгне от Кулата на Богинята, трябваше да се посъветва Дървото на майката. Като момиче дори не бе подозирала, че достойнствата на една княгиня могат да се определят не само според способността й да ражда наследници на трона.

Но знаеше и това, че въпреки всичко, което Роан безкрайно ценеше у нея, тя няма да бъде майка на децата му. Шонед раздвижи пръсти във водата и спря поглед на всеки пръстен поотделно — един за призоваване на Огъня, друг — за сплитане на нишки от лунна светлина, трети — символ на овладените до съвършенство способности на слънцебегачка… Би разменила пръстените си за син — всичките, с изключение на този, с големия смарагд върху лявата си ръка. Камъкът беше символ на надежда и обновление, на скъпоценните дарове на пролетта и обещание за плодовитост… По устните й плъзна едва доловима печална усмивка. Дори самият смарагд сякаш съдържаше в себе си ирония.

Изведнъж зеленикавото му сияние припламна в ярка светлина, която тутакси я завладя с омаята на своето вълшебство. Струите на фонтана заблестяха в огнени пламъци и искрящите им капки започнаха да падат в съвършен кръг около връхчетата на пръстите й. И в сиянието на светлината, която преливаше от златно в сребристо и смарагдово зелено Шонед видя себе си — с дете на ръце…

Тя притискаше до голата си гръд новороден син. Златистите коси на баща му просветваха като слънчев ореол около малкото личице. В сините му очи играеха зеленикавите сенки на Огъня, докато детето протягаше юмруче към разплетените коси на майка си. Шонед се видя да притиска още по-нежно бебето до себе си, после го сложи върху гръдта си да суче. Дъхът й спря от изумление… Дете, син! Изведнъж видя как повдига очи и се стъписва при вида на нечий гневен зелен поглед. По челото и голото й рамо пропълзяха ивици наранена плът, изгорена от собствения й Огън…

Видението се стопи и във фонтана отново просветваха само струи вода. Внезапно отнякъде повея вятър и пръсна в лицето й студени капки. Шонед потръпна, извади ръцете си от водата и ги избърса разсеяно в полите си. Затвори очи и се пита да върне видението пред мисления взор на спомена — син, притиснат ревниво към гърдите й, Огъня на фаради, белязал лицето и тялото й… Разтърси я внезапен силен трепет, но дори не искаше да разбере дали беше от страх или от щастие.