Метаданни
Данни
- Серия
- Принц на драконите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Prince, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мина Цонева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мърлин Пъбликейшънс, София, 1998
Редактор: Силвия Великова
История
- — Добавяне
Глава 28
Пандсала стоеше върху могилата и се взираше мрачно в буреносните облаци, които се задаваха от север. Засега бурята все още не представляваше непосредствена заплаха, както за лагерите на двете армии, така и за съобщенията между слънцебегачите, но щеше да се разрази скоро и да наводни обилно полята на Ливадна земя, преди да отмине към Сир. Страхуваше се от проливния дъжд, и същевременно го очакваше с нетърпение, той бе първият предвестник на есента. След шестте зими, прекарани в Кулата на Богинята, беше намразила завинаги натежалите от тъмни облаци небеса, но сега, когато се радваше на относителна свобода, дъждът се оказа добре дошъл. Войските нямаше да предприемат бойни действия, а всички фаради щяха да останат безпомощни в полумрака, не само онези, които бяха затворени на тъмно по заповед на баща й.
До нея крачеше Рьолстра. Безмълвен и мрачен като буреносните облаци, той се опитваше да овладее кипналия в гърдите му гняв след посланието на Роан, прикрепено към върха на стрела. Княз Ястри беше убит, а нямаше брат, който да наследи титлата. От рода на сирските князе оставаше само Гема, сестрата на Ястри. Андраде прие предложението на Роан, според което със съгласието на всички князе господарят Дави трябваше да заеме княжеския престол в Сир. Като най-близък родственик на династията, Дави оставаше единственият й наследник. Малката Гема едва бе навършила десет зими и можеше да наследи княжеството само след навършване на определена възраст и предварителното съгласие на всички останали князе и атри на Сир. Ако Рьолстра имаше син, щеше тутакси да го ожени за момичето въпреки крехката й възраст. Ако имаше син, нямаше да се окаже в това положение, в което бе изпаднал сега. При тази мисъл Пандсала изпита мрачно задоволство.
— Усмихваш се, значи… — обади се подигравателно Рьолстра. — Прекрасният ден ли те радва, дъще моя? Или вестта, че за княз на Сир е обявен братът на онази блудница? О, ще положа всички усилия, за да видя как Роан се пече на Огъня на слънцебегачите заедно със своята вещица!
Пандсала мъдро замълча.
— Да го обявят за княз е едно, а да го приемат във Високия Кират — съвсем друго! Сирските благородници ща застанат на страната на своята принцеса — както впрочем ще направя и аз! А що се отнася до скъпия й чичо от Осетия — е, Чейс ще му изпрати войските си. Да-а, и тогава сам ще поиска Гема да седне на престола.
— Но дали ще приеме да воюва срещу Роан? — попита тихо тя.
— О, и още как, стига да му заповядам! — извика гневно Рьолстра. — И ще срине Кулата на Богинята до основи, докато Андраде е вътре!
Пандсала усети, че е време да каже нещо успокоително на баща си.
— След тази война другите князе неизбежно ще си дадат сметка колко силен е Роан. Ако не го направят, ти ще им го втълпиш. Дави може да поеме властта само след общо събрание на князете, а и тази година вече е крайно време да се свика Риалата. До момента, когато Роан ще може да свика общото събрание…
— До средата на зимата Роан вече няма да е между живите! — избухна Рьолстра.
— Да, татко, напълно си прав, извинявай.
Гневът в погледа му се стопи.
— Наследила си характера на майка си. Колкото и да й крещях, тя никога не си позволяваше да повиши тон. Знаеш колко я обичах. Богиньо, защо не ми даде поне един-единствен син! — Той се навъси и повдигна рамене. — Преди бурята трябва да пристигне подкрепление от още триста души.
— Кой може да стегне такава войска за толкова кратко време?
— На първо място, моят ненаситен приятел княз Сомер от Изел; после — Лиел от Ваес, избраникът на сестрата ти Киеле. Тя ще го убеди да събере войската, а той много добре знае, че е в негов интерес да се подчини на бъдещата си съпруга, вместо да подкрепи овдовялата си сестра от Тиглат.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Вчера пристигна куриер, нали?
— Така е — потвърди мрачно Рьолстра. — От Кунакса ми искат още пари. На придворните, които управляват след смъртта на княз Дурикен, звънът на моето злато им се вижда прекалено тих, ще им се да проехти по-убедително. О, тези глупави меридци, защо не нападнаха, когато им бях наредил! Първо трябваше да изчакат Тиглат да придвижи войските си в помощ на новоизлюпения княз на Пустинята, тогава щяха да превземат преспокойно столицата и да се установят там, докато войските на Роан са на път към Тиглат. Нямаше начин да не успеят.
— Все пак положението не е чак толкова плачевно — отбеляза тя.
— Така е, но от Кунакса настояват за още злато — за провизии на меридците, които, според предварителния план, трябваше сами да си ги вземат от Тиглат. — Той перна ядосано видима прашинка върху пелерината си. — Можеха да се придвижат на юг, да превземат Цитаделата и да нападнат в гръб войската на Пустинята.
— За да включи Дави в Кирата, Роан ще трябва да премине реката и да стъпи на нашия бряг. Тогава ще го довършиш.
— О, не, рано е да го убивам, все още може да ни бъде от полза — каза замислено Рьолстра. — Добре си вършиш работата, Пандсала. Заслужаваш награда за това, че ме спря да не тръгна с Ястри отвъд реката, а и ме предупреди за придвижването на Роановата войска. Сега вече имам представа какво може да предприеме той по време на война. Дали пък да не те подаря някой замък като този на Ианте?
— Като Феруче? — Пандсала се изсмя. — Цели шест години бях заточена в Кулата на Богинята и не ми се ще да се затворя отново в някое мъгливо място, когато мога да получа замък в Пустинята.
— Казват, че Речен бяг е приятно имение. Нали знаеш родният дом на вещицата-слънцебегачка. Никак няма да ти е зле там, ще си намериш и някой млад благородник за съпруг — погледът му трепна лукаво. — И после ще те провъзгласят княгиня на Сир.
Пандсала с изненада установи, че подозрителността й е склонна да отстъпи пред съблазнителната перспектива.
— Мислех, че пазиш този пост за някой от синовете на Ианте.
— Нека първо да пораснат и да си заслужат постовете каза навъсено той. — И така, искаш ли Сир, или не го искаш?
— О, разбира се, че го искам — отговори тя. — Но не като княгиня в Речен бяг. Искам да вляза във Високия Кират. А, и освен това има още едно, незначително условие.
— Условие ли? Подарявам ти цяло княжество, а ти…
— Незначително — прекъсна го тя и се усмихна. — Аз да избера собствения си съпруг.
Рьолстра се засмя пресилено и Пандсала си отдъхна с облекчение.
— Ти трябваше да бъдеш син — каза той. — До средата на зимата вече ще си в замъка, скъпа моя. Ще изчакаш първо да си доставя известна наслада и да махна оттам Андраде.
Баща й за втори път споменаваше средата на зимата и това я озадачи, но тя скри учудването си и се усмихна пленително.
— Благодаря ти, татко — каза смирено Пандсала и наведе глава в знак на преклонение пред баща си.
* * *
Княз Лийн беше много разстроен, че корабите му не успяха да стигнат навреме за битката. Помоли Мит да изрази огорчението му и една сутрин слънцебегачът държа дълго Мааркен в нишките от светлина на своето послание. После оръженосецът се отправи към палатката на главнокомандващия, поклони се и изложи получените сведения с широка усмивка а уста. Тилал, който вече бе научил от него за какво става дума, сияеше от радост.
— Изпратил ги е в Тиглат! — не се сдържа Тилал и изпревари Мааркен. — Толкова натоварени с хора и провизии, че при тръгването си от Сивата перла бордовете опирали почти до водата!
— Ха! — Чей плесна с ръце от изненада и потри доволно длани. — Лийн не си пада много-много по Кунакса, откакто хвана техни хора да крадат перлените му гнезда. В Тиглат имало ли е вече бойни действия?
Мааркен сръга с лъкът Тилал да мълчи.
— Меридците направили засада на ескорта, изпратен да пресрещне новите подкрепления, но засадата им била разкрита и унищожена. Засега Тиглат е вън от опасност. Корабите на Лийн ще се върнат в Дорвал за още един товар и после ще дойдат насам.
Роан поклати глава.
— Богиньо, представям си какви отстъпки ще ми иска Лийн в търговията с коприна! — но очите му искряха от доволство.
— Ще дадем възможност на Дави да даде своя принос в това отношение — каза лукаво Чей.
Новият княз на Сир се поклони.
— Обещавам тържествено да прекратя всякакви кражби на коне край границата и да направя всичко възможно, в Цитаделата да пристигат безпрепятствено сирски вина, ако не най-добрите от тях, то поне следващите по качество.
— Много мило от твоя страна — засмя се Роан. — Какво друго научи, Мааркен?
— Клив е прикрепен към Валвис, но за момента изобщо не се е явявал в Тиглат. — Момчето повдигна рамене и продължи: — Мит казва, че очаква едномачтов кораб със съгледвачи, които ще донесат на княза последните сведения.
— Чудесно — промълви Дави. — И дотогава изобщо няма да знаем какво става в Тиглат.
— Валвис знае какво прави — обади се Титал в подкрепа на своя кумир.
— И аз бих искал да вярвам в това — каза Роан.
— Аз пък искам да разбера каква информация преминава по слънчевите лъчи между Цитаделата и Тиглат — намеси се Чей.
— Смяташ, че сестра ми може да е намислила нещо, така ли?
— Дави, смятам, че Шонед се намесва почти във всичко, за което реши, че си струва да се намеси. Благодарен съм на Богинята, че моята Тобин може само да приема посланията в слънчевите лъчи, но не и да ги предава сама. — Той притъпи острата нотка в тона си, като потърси погледа на сина си и се усмихна широко.
— Но, татко, ти винаги си казвал, че мама е много по-близо до Бога на Бурята, отколкото до Богинята — обади се дръзко момчето.
— Така си е, а като те гледам, май и ти си се метнал на нея — Чей се изправи, протегна се и разроши косата на сина си. — Трябва да прегледам позициите, оръженосецо.
— Слушам, господарю. Но нали няма да присъствам и при проверката на корабите, които очакваме от княз Лийн?
— Хм, нищо чудно да те пратя с някой от тях на обиколка из всички княжества, за да попълниш пропуските в образоването си!
— Татко! Нима е редно всички да видят как бъдещият господар на Радзин повръща от единия край на материка до другия!
Чей изръмжа добродушно и го поведе към изхода. Роан ги изгледа усмихнат, облегна се удобно назад и се обърна към Дави, вече със сериозно изражение на лицето.
— Сега сме на твоя земя, кога ще започне дъждовният сезон и колко време се очаква да продължи?
— Скоро и по всяка вероятност ще вали чак до пролетта. — Дави прокара пръст по картата пред себе си. — Най-напред ще придойдат реките и най-буйните от тях наводняват Вереш и Ливадна земя. Готови ли сте да лагерувате навън през зимата?
— Почти — Роан се изправи и започна да крачи из стаята, после се сепна, спря и се навъси. — Какво ли ще предприеме Рьолстра? Дали ще оттегли лагера си за през зимата? Ако се прибере, как да постъпим? След пристигането на подкрепленията от княз Лийн можем да вземем един кораб и да се притечем на помощ на Тиглат. Можем и да останем тук и да изчакаме първата удобна възможност, за да заминем и да осигурим приемането ти във Високия Кират.
Дави се размърда неспокойно.
— Не искам да те обидя, княже мой, но бих предпочел да не ходатайстваш за мен. Нека сам спечеля тази битка.
Роан се усмихна, доволен от позицията на Дави.
— Знаех, че ще кажеш това. А и много се съмнявам, че ще има сериозни възражения срещу приемането ти. Ако Рьолстра постои тук още малко, всички атри на Сир ще те посрещнат с много по-голяма охота.
— Зная, че правото да се разправиш с Рьолстра е преди всичко твое, Роан, но ми се ще да ми преотстъпиш нещичко с удоволствието да се срещна с него очи в очи; още повече, че и Чей едва ли би ме пуснал да се бия в първата редица.
— А, няма такова нещо, с него се разбираме чудесно. Чей спокойно може да държи пелерината, докато се бия с Рьолстра. Опасявам се, че от Върховния княз няма да остане нищичко за вас, и се надявам да не се чувствате прекалено огорчен — добави сухо той. Седна до работната маса и се взря в разгънатата карта. — Дъжд… — промълви тихо той. — Знаеш, че в Цитаделата почти не вали, не и откъм тази страна на планината Вер. В Радзин и другите крайбрежни имения подухва от морето, понякога се извиват страхотни бури и причиняват наводнения, а на север се е случвало да вали и сняг.
— Тук ще те вали толкова, колкото не си виждал през целия си живот — Дави сръга закачливо сина си в ребрата. — А и след две години в Пустинята ще ти се наложи пак да свикваш с тукашния климат.
— Дали ще можем да отидем на лов? И да вземем с нас княза? — попита детето.
— Е, ще му предоставим удоволствието да се намокри от глава до пети, докато най-после открием някой изпосталял лос!
Двамата се разсмяха, очевидно си бяха спомнили за едно и също преживяване. Роан се усмихна пресилено, докато мислеше с горчивина, че неизменно е обкръжен от любящи бащи и преданите им синове, а миг по-късно се укори жестоко за нелепата си завист. Прокара пръст по картата между Фаолаин и Феруче, където синът на Ианте растеше полека в утробата й. Неговият син, когото Шонед бе видяла в своето видение на фаради.
Нима Тобин и Оствел биха могли да я спрат? Тази негова илюзия просъществува само докато яздеше от Цитаделата до тук. Но след това му дойдоха наум други идеи — първо трябваше да приключи с бойните действия и веднага след това да потегли към Феруче. Ианте щеше да умре заедно с детето в утробата си.
Ще може ли да убие собствения си, още нероден син? Потънал в невеселите си мисли, дори не разбра кога Дали и Тилал са излезли от палатката.
Принудена да търпи непрекъснато около себе си една коварна хитруша и няколко безмозъчни слуги, Андраде се чувстваше като птица в клетка и броеше монотонните дни на есента с нетърпение, не по-малко от онова, което я бе държало в хватката си през цялото лято. Навън отекваше гръмовитият смях на Бога на Бурята, гонеше вихрено тежките облаци в натежалото небе и не даваше никаква възможност за общуване между бездействащите по принуда фаради.
Все пак бе успяла да свърши нещичко преди сезона на бурите, утешаваше се Андраде, докато седеше един следобед в солариума на господарката Висла. До официалното въдворяване на Дави като княз на Сир оставаше само формалното съгласие на всички князе. Тя повдигна рамене при мисълта, че Високия Кират е под влиянието на Рьолстра, който ще настоява за приемането не на Дави, а на малката Гема. На всичко отгоре не можеше да бъде сигурна и в единодушната позиция на останалите князе. Властта на Андраде включваше и правото да свика общо събрание всеки път, когато самата пожелае. Предшественикът й бе свикал общо събрание, за да узакони Линския договор, според който Пустинята оставаше във владение на Зеава „докато пясъците раждат Огън“. Тя се замисли върху идеята да свика общо събрание още сега, докато е в Речен бяг, но в крайна сметка реши, че възможността да задоволи прищявката си и да види раздразнените и мокри до кости князе не си струваше удоволствието пред риска да се изправи срещу войската на Рьолстра, пристигнал по спешност пред портите на крепостта.
Изправи се пред камината, разтри премръзналите си пръсти над огъня и се навъси. Едно формално събрание за възцаряването на Дави не можеше да погълне мислите и енергията й през безкрайните дни на принудително бездействие. Най-много се измъчваше от скуката и от жестоката си неприязън към Хиана. Както често се случва при децата, това лято момичето израсна доста, някак отведнъж. Едва навършила шест зими, Хиана се държеше и изглеждаше като поне десетгодишно момиче. Всеки път, щом я видеше, Андраде неволно се сещаше за сестра й и затова, че с цялото коварство на собствената си кръв Пандсала бе предоставила наученото от фаради и уменията на трите си пръстена в услуга на Върхови княз.
Сякаш повикана от мислите й, свежа и преливаща от добро настроение, в солариума влезе Хиана с танцуваща стъпка. В поклона й към първожрицата пролича явна подигравка и момичето пропя глезено:
— Татко пристига! Дойде да ме вземе оттук! Погледи през прозореца и ще видиш стотици негови бойци, които идва да ме спасят!
Андраде се насили да премълчи и излезе от стаята. Пое по коридора, където огромните прозорци гледаха към вътрешния двор. Долу стоеше Уривал и сякаш почувствал присъствието на своята господарка, вдигна лице към прозорците. В погледа му Андраде прочете истината. До нея Хиана се кискаш пристъпвайки в радостен танц, и Андраде събра всичката с воля, за да не плесне наглото й лице.
— Колко ли са на брой? — извика нетърпеливо момичето — Двеста или триста?
— Млъкни! — сряза я Андраде и тръгна надолу да пресрещне Уривал в преддверието. Хиана заподскача след нея звънливият й смях екна под високите сводове.
Уривал спря и в гласа му прозвуча тревога:
— Пред портите са пристигнали шестдесет войници на Върховния княз и се готвят да издигнат лагера си в калта.
— Не е ли малко късно за лагеруване на открито? Защо не го е направил през лятото?
— Познаваше го по-добре от мен — сопна се Уривал.
— Познавам го много по-добре, отколкото бих искала, шестдесет, казваш?
— Ще ви нападнат и ще ви избият, за да ме освободят! — пищеше Хиана. — И никога вече няма да стъпя в това ужасно място!
— Млъкни!
— Край! Нищожества такива, та аз съм принцеса!
Уривал я изгледа свирепо и пристъпи към нея, но Андраде стоеше по-близо до момичето и се оказа по-чевръста. Сграбчи я грубо за рамото и изсъска:
— Слушай ме внимателно! Помогнах при раждането ти, бях там и когато милият ти баща почти бе заповядал да те убият! Искаш ли да отидеш при него, Хиана? Липсва му само още една дъщеря! Искаш ли да те затвори в Канарата при другите?
— Дошъл е за мен! — изпищя Хиана, отскубна се от ръката на първожрицата и хукна към двора с развети коси.
Андраде и Уривал пристъпиха бавно нататък. Никой от двамата не се обади. Нямаше и за какво да говорят, докато не изслушат военачалника пред стените на крепостта. Той като че ли бе чакал само появяването на Андраде, препусна самоуверено напред, поклони се и я поздрави според всички правила на етикета. Беше учтив и кратък. Получил от Върховния княз заповед да защитава Речен бяг срещу войската на предателя Дави, който с действията си бил изгубил всякакви права над имението.
— Предполагам, че имаш предвид княз Дави от Сир — обади се мило Андраде.
— Върховният княз не признава тази титла, но въпреки това ви предлага покровителството си. Ако искате да напуснете Речен бяг, ще ви предоставим ескорт до Кулата на Богинята.
— Много мило от страна на Върховния княз — каза подигравателно Андраде. — Но може би не сте виждали още Огън на слънцебегачите.
— Ако се опитате да го запалите, ще превземем не само Речен бяг, но и Речен изглед — военачалникът бе престанал се усмихва. — Но ще ви оставим живи.
Мъжът срещу нея се изрази съвсем ясно и Андраде прехапа устни. Силите й щяха да стигнат само, за да защити Речен бяг, но ако се решеше на това, господарката Висла и хората в Речен изглед бяха обречени.
— А, ето, слънцето се показа най-после — каза тя.
— Така е — отговори с готовност той. — И можеш да се свържеш с когото искаш, господарке, но не бива да забравяш за нашето присъствие. — Поклонът му сложи край на разговора и войникът се отправи към лагера.
— Дано се удавят в калта — измърмори Андраде.
— Можем да избягаме — обади се Уривал. — Ще издигнем огнен кръг около имението…
— И колко време ще издържим? И войниците ще хукнат да бягат при вида на Огъня, така ли? Завариха ни тук и тук ще си стоим. Нямам намерение да се връщам в Кулата на Богинята, където ще съм още по-отдалечена от мястото на събитията.
— Ако, разбира се, доживееш да стигнеш до там.
— Точно така, ако доживея. Не може да няма изход от това положение.
Уривал поклати глава.
— През цялото лято имаше възможност да заминеш където ти хрумне, но ти стоя в Кулата и не помръдна. Сега, когато пред портите те чака войска, си готова да стоиш далеч от дома си. Не те разбирам, господарке. — Той помълча и добави: — Затова пък Рьолстра предугажда мислите ти, както виждам.
Андраде го изгледа със смразяващ поглед.
— Смяташ ли, че той иска да ме…
— Иска да те използва като предлог — кимна Уривал. — А, слънцето се показа!
— И с кого да се свържа сега? С Мааркен, който ще съобщи всичко на Роан и Чей и на плещите им ще легне още една грижа? С Шонед ли, която не иска да се свързва с никого? Или може би с Тобин, която стои в Цитаделата и е безпомощна също като мен? О, може би имаш предвид Пандсала! Е, и това ако не е прекрасна идея!
Той я прихвана внимателно под лакътя и я поведе надолу по стъпалата.
— Всъщност, имах предвид Мит.
Андраде се закова на място и в погледа й грейна пламъче.
— Богиньо милостива! Как не се сетих за него! — беше толкова въодушевена, че не чу нищо от проповедта му, посветена най-вече на това, че първожрицата винаги е смятала другите за глупаци, а най-голямата глупачка сякаш оставаше тя…
* * *
Роан се взираше напрегнато в Мааркен и едва се удържаше да не крачи нервно напред-назад. Момчето седеше на сгъваемо столче, окъпано от оскъдните лъчи на зимното слънце. Челото му бе набраздено от усилието да се съсредоточи, очите му бяха затворени, а отстрани стоеше неспокоен баща му, извърнал поглед да не би да попречи при общуването между фаради. Князът нямаше сили да гледа тревогата по лицето на бащата, макар че разбираше от какво бяха продиктувани терзанията на Чей. Но онова, което се случи с Тобин преди шест години, се дължеше единствено на обстоятелството, че тя не бе подготвена за него. Мааркен се развиваше като способен фаради, както и Андри. Крайно време беше Чей да свикне с това и да престане да се тревожи.
Шест години, мислеше си Роан, шест години след онзи паметен ден, когато за първи път видя слънцебегачите да призовават ветровете, за да разнесат над Пустинята пепелта от плътта на баща му и на убития от Роан дракон. Дали Зеава щеше да одобри това, което бе замислил синът му? Може би. Зеава никога не бе хранил нелепи илюзии по отношение на околния свят и хората в него, за разлика от сина си, който едва сега заточваше да разбира колко безплодни са всичките му идеи и прекрасни намерения. Въпреки това си спомни с известно съжаление за тях, докато гледаше Мааркен. Синовете не биваше да водят същите битки, които бяха водили бащите, децата трябваше да изградят едно много по-добро бъдеще — Мааркен, Сорин, Андри… и собствения му син.
Опита се да скрие трепета си при тази мисъл и се извърна към Тилал и Дави, които го викаха. Вдигна ръка да им покаже, че ги е чул, и приближи към тях.
— Чудесни новини, господарю! Корабите пристигнаха!
Строгият поглед на Дави към сина му накара момчето да замълчи.
— Пътували са възможно най-бързо до Фаолаин и сега разтоварват провизиите и снаряжението. Пристигна пратеник да те извести, княже.
Чей се обърна и се усмихна широко.
— Не кораби — мостове!
— А? — стресна се Роан.
— Помисли и ще разбереш — засмя се Чей, сложи ръка на рамото на Тилал и продължи: — Хайде, заведи ме при корабите. Предстои ни много работа.
Дави отправи въпросителен поглед към Роан в очакване да получи обяснение от княза. Мостове ли? Рьолстра беше прехвърлил цялата си войска на отсрещния бряг и сега разиграваше същата привидна тактика, която бе приложил Роан през лятото. Лагерът му беше разхвърлян на огромно поле, подходящо за решаващата битка и Роан би се поддал на изкушението да нападне първи, но го спираше едно-единствено обстоятелство. Мааркен бе оставил мостовете така, че след известен ремонт можеха да се използват. Рьолстра щеше да очаква войската на Пустинята да премине през тях и да се зададе в точно определена посока. Дори и нищо да не бе научил за военното изкуство от Зеава и Чей, младият княз знаеше, че най-сигурният начин да претърпиш поражение, е да действаш според очакванията на противника. Тъкмо затова реши да не се поддава на безмълвната покана на Рьолстра за преминаване през реката и за битка, която Пустинята неизбежно щеше да изгуби.
Но сега, когато корабите на Лийн пристигнаха, Чей бе замислил нещо и можеха да съставят други планове за предстоящата решителна схватка. По лицето на Дави откри, че и него го занимаваха подобни мисли, и повдигна рамене.
— Съмнявам се, че господарите на тези кораби ще приемат охотно идеята да бъдат понижени в ранг капитани на фериботни лодки.
— Все ще го преглътнат някак — изпръхтя Дави.
Роан се усмихна едва-едва и тъкмо се канеше да каже нещо, когато чу зад себе си шум от тежко тупване в калта. Обърна се и видя Мааркен, който се надигаше тромаво от земята. Лицето му беше унесено, а погледът — замъглен. Роан и Дави притичаха и му помогнаха да се изправи.
— Какво стана? — попита зашеметеният Мааркен.
— Нищо особено, падна. Хайде, седни тук и изпий това — Роан поднесе към устните му чаша вино.
Мааркен отпи, задави се и разтърси глава да си прочисти гърлото.
— О, Богиньо — промълви задавено момчето, — кога ли ще стана истински слънцебегач…
— Справяш се прекрасно — обади се насърчително Дави.
— Не винаги успявам да се владея — оплака се оръженосецът. — Такива неща ми се случват понякога и не мога да направя нищо. Като че ли… като че ли някой стъпва върху мен и ме прегазва. — Той се огледа огорчен и се опита да поизчисти калта от дрехите си.
Роан прехапа устни, за да спре напиращите въпроси. Когато Мааркен възвърна цвета на лицето си и отново започна да се усмихва, Роан се поуспокои. Инстинктивното му предчувствие бе потвърдено още с първите думи на момчето.
— Валвис е победил меридците!
Дави прошепна безмълвна благодарност към Богиня докато момчето разказваше новините, получени по нишките от светлина. По всяка вероятност доставката на провизии и снаряжение от Кунакса е била задържана — незнайно защо, и прегладнелите меридци обърнали погледи към самия Тиглат. Битката продължила два дни и в крайна сметка меридците били победени, докато войската на Тиглат претърпяла незначителни загуби.
— Меридците подкопавали цяла нощ стената между Морски порти и Пясъчна врата и на другия ден тя се срутила до основи — продължаваше да разказва Мааркен, — но господарят Елтанин не смята това за сериозен проблем. Дори възнамерява за момента да не издига нова стена. Чакайте, какво ми каза Клив по този въпрос? — момчето се намръщи от усилие. — А, да — развалините щели да напомнят за битката и да служат като предупреждение за Мерида. Защитата, изградена от неговия княз, е много по-солидна и надеждна дори от каменна стена. Озадачен, Мааркен вдигна поглед към Роан. — Разбираш ли какво е имал предвид, господарю?
— Аз го разбирам — обади се Дави. — И смятам, че Елтанин е прав. Продължавай, Мааркен.
— О, има още много за разказване. Меридците били разпилени из Тиглат като зърна на огърлица, така казал Валвис, а Клив смята, че по-скоро приличали на буболечки, омотани в паяжина. Никъде не могли да се скрият от стрелците на Тиглат. След срутването на стената се втурнали срещу войската на Валвис и Елтанин, приели открит бой на равно поле и… — момчето си пое дъх и продължи: — Валвис и хората му убили водача им и поне още петдесетина от тях. Клив и Фейлин наблюдавали внимателно битката, но накрая изгубили броя на загиналите меридци.
— Валвис ранен ли е? — попита князът.
— Леко, някоя и друга драскотина. Прекрасно обучен войн е и не би допуснал да го ранят току-така. Кладите с мъртвите меридци горели три дни. Сега Валвис пита дали да тръгне на юг и да поеме защитата на Цитаделата или да дойде с хората си тук, при нас.
От устните на Дави се отрони сподавено възклицание.
— Корабите на Лийн!
— Точно така — кимна Роан.
— Какви кораби? — попита Мааркен.
— Ще разбереш по-късно — каза Роан. — Дави, отведи момчето в палатката и се погрижи да си почине добре. Аз отивам при Чей.
Князът се качи на коня си и тръгна бавно покрай брега, мислен върху казаното от Елтанин. Стени, по-здрави от камък, издигнати от Роан… Беше поласкан — и същевременно разтревожен от безкрайната вяра на атри в своя княз. Ако страшният му сън от Феруче се повтореше, князът трябваше да издигне стени, по-дебели от крепостни зидове. Крием се зад собствената си диващина, мислеше си с горчивина Роан, и всички сме една стока — първо трябва да разбия стените на диващината, преди да изградя нови. Но най-неотложна засега бе една друга цел — трябваше да се справи с Феруче, при това колкото се може по-бързо. Средата на зимата наближаваше неумолимо. Трябваше да свърши с военните действия тук, да си поиграе с Рьолстра на князе-диваци, след което да направи същото с Феруче. И тогава… Никога вече война, кълна се, каза си той. Може да бе варварин като всички останали, но смяташе да остави най-после меча. Непременно. Не би могъл да живее по стария начин.
Роан се оказа прав за реакцията на собствениците, когато Чей им предложи да използва корабите им като мостове през реката. Но всичко протече благополучно — за два дни през реката бяха прехвърлени всички коне, хора, провизии и снаряжение. Войската стъпи на сирския бряг доста по на юг от мостовете, където я очакваше Рьолстра. Върховният княз не разполагаше с достатъчно време да подготви хората си за сериозна битка, нито пък да ги придвижи бързо назад. От време навреме отделни поделения влизаха в случайни схватки, но стрелците на Пустинята имаха грижата да сведат до минимум загубите на своята войска. Рьолстра се придвижи една мяра назад и издигна нов лагер точно преди разразяването на поредната буря. Двете войски отново застинаха в тягостно очакване, което запълваха с лъскане на оръжие и усилия да запазят сухи струните на лъковете си.
Корабите на Лийн стояха закотвени в устието на Фаолаин и също изчакваха времето да се оправи. Наложи се чакат дълго. Едва на десетия ден водачът на флотилията реши, че е безопасно да отпътуват към морето. Роан и Чей изпратиха с погледи платната, които се издуваха от силния вятър, и си мислеха, че заедно с корабите си отива и последната възможност за отстъпление към другия бряг. Войската на Пустинята вече беше на сирска земя и трябваше да победи или да загине. При тази мисъл Роан усещаше в душата си странно задоволство. Независимо кога щеше да се състои битката и какъв щеше да е нейният изход, поне се знаеше, че връщане назад не може да има. За него липсата на възможност за избор означаваше по-малко вътрешни терзания.
Заедно с Чей и Дави размисляха върху бъдещата тактика и съставяха най-различни планове. Разиграваха върху картата възможни варианти и обсъждаха как най-добре да съгласуват по време действията на различните родове войска. Това бе единственото, което можеха да правят, докато изчакват доклада на съгледвачите и когато информацията най-после пристигна, новините се оказаха лоши. След заминаването на корабите времето се бе задържало хубаво в продължение на два дни, през които Рьолстра се придвижи още по-навътре в територията на Сир и успя да получи подкрепление. Според съгледвачите, армията му била поне двукратно по-многобройна.
Същата сутрин падна ледена мъгла и Роан, Дави и Чей потеглиха заедно с оръженосците и военачалниците към позициите на Рьолстра, за да разузнаят лично обстановката. Роан трепереше от студ под плътната пелерина и проклинаше на ум натежалите от дъжд облаци, които се задаваха от север. Но това, което истински го вледени, бе гледката, разкрила се пред очите му от върха на един хълм.
Низината, където до скоро бе разположен лагерът на Рьолстра, сега бе потънала във вода до колене. Към притоците на Фаолаин бяха изкопани канали, по които водата от реките се връщаше обратно и низината се бе превърнала в огромно езеро, широко поне две мери. Бе невъзможно да го прекосят. Дъното не бе достатъчно твърдо да издържи тежестта на конете и ездачите, дори бреговете бяха покрити с плътен слой коварна тиня. Само горещото лято и мрежа от отводнителни канали можеха да изсушат почвата. Но имаше и друго, нещо, което само коварството на Рьолстра можеше да измисли, за да съсипе завинаги тази богата и плодородна земя.
— Усещате ли на какво мирише? — попита тихо Роан. — Сол… — Дави изруга в отчаянието си, а Чей си пое дълбоко дъх и не каза нищо. Роан вдъхна отново характерния мирис, носен от лекия ветрец над водата. — Дърветата вероятно са били прекалено мокри и не са могли да ги запалят, в противен случай Рьолстра нямаше да ги остави — отбеляза той и обърна Паща назад. Прибра се в палатката си и нареди до вечерта никой да не го безпокои.
Привечер съобщиха на Чей, че князът иска да го види и когато той влезе в палатката, намери Роан в прекрасно настроение. Князът седеше на нара, а върху килима до краката му се търкаляше полупразна тумбеста бутилка. Държеше чаша вино и я въртеше между пръстите си преди да отпие. Всеки път правеше по пет завъртания, сякаш извършваше някакъв тайнствен ритуал. Чей го погледа, замислен дали алкохолът бе успял да притъпи донякъде страданията на княза от раните по тялото и в душата му. Но когато синият поглед се впи в очите му, Чей разбра, че болката в тях е по-силна от всеки друг път.
— Сядай — каза Роан и това бе по-скоро заповед, отколкото покана. — Този път трябва да ме изслушаш. Налага се да ти кажа много неща.
Чей седна. Князът не му предложи чаша, но на Чей и без това не му се пиеше. Роан го гледаше втренчено, докато въртеше чашата пет пъти между пръстите си. После пое поредната глътка. По очите и гласа му изобщо не личеше, че е пил.
— Все си мислех, че съм умен и цивилизован. Цял живот съм си казвал, че трябва да се управлява със закони, не с меч. И какво успях да направя в крайна сметка? От дете са ми внушавали, че един княз трябва да се грижи за земите си и хората в тях. — Дългите чувствителни пръсти отново завъртяха чашата, последва глътка вино. — Не превъзхождам с нищо живелите преди мен. Мъча се да се утеша с мисълта, че правя това, което съм принуден да правя и се оказва, че съм особено надарен в областта на всички варварски изкуства — война, насилие…
Роан отпи и посегна към бутилката да напълни отново чашата. Ръцете му не трепваха. Движенията им бяха изненадващо точни.
— Азхай — до днес никого не са наричали така, дори баща ми. Елтанин смята да остави стената в развалини и знаеш ли защо? Според него защитата, която ще издигна около Пустинята, ще бъде много по-здрава от всеки камък. Не съм достоен за такава вяра. Не съм достоен за каквото и да е, освен за последния удар, на меч в гърдите ми, така, както съм убивал и аз неведнъж. И както ще продължа да убивам.
По природа Чей не беше склонен да анализира душевни състояния, но въпреки това се изуми от огромната разлика между гнева на княза от началото на лятото и сегашната му унила, монотонна и безизразна реч. След завръщането си от Феруче князът кипеше от гняв, изгаряше от чувство за вина, търсеше утеха в думите и очакваше от Чей да отрича твърденията му, за да открие утеха за себе си във възраженията на своя приятел. Сега пред Чей стоеше един съвсем различен Роан — примирен, безразличен, човек, който гледа на себе си като на чужд и знае, че за него не може да има прошка, затова се бе и отказал да я търси.
— Беше ми приятно да избивам хората на Ястри. С удоволствие изнасилих Ианте. Ще изпитам огромна наслада, когато съсипя Рьолстра. Е, сам виждаш какво представлявам.
— Човек като всеки друг — каза тихо Чей. Роан се усмихна едва доловимо.
— Сигурно не се досещаш, че преди време това би ме обидило.
— Не ме разбра — Чей се опитваше да намери точните думи, знаеше колко е важно това. — Ти си като мен, като всеки друг — и същевременно много по-различен. Ти се опита, Роан. Дръзна да мечтаеш, когато повечето хора дори не знаят какво е мечтата. Знаеш, че хората вече не могат да живеят така, хванали се гуша за гуша. Народът ти вярва в теб, защото знае, че дълбоко в себе си ненавиждаш кръвопролитията. Необходима е изключителна смелост, за да…
— За да живееш с меч в ръка, макар че това никак не ти харесва? О, но на мен започва да ми харесва и смятам, че дори мога да си изкарвам прехраната с меч в ръка.
— Но когато най-после всичко свърши, пред теб, както и пред всички останали, ще има нови цели и много други неща, които трябва да извършиш.
— Да, така е. Мога да подчиня на волята си всеки и така съвсем ще заприличам на Рьолстра. Въпреки всичките си претенции с нищо не съм по-добър от него. Не ще се спра пред нищо, за да го убия и да унищожа войската му, както нищо не можа да ме спре в желанието ми да имам син. Разполагам със собствена слънцебегачка и дори не е нужно да я привързвам към себе си с помощта на дранат. Тя е само моя, Чей, така, както искаше Андраде от самото начало. — Роан вдигна чашата и се взря в нея, но не отпи. — Но какво ми дава право да разполагам с власт над нея?
Чей долови борбата на чувства зад привидно безстрастното лице на княза, отправи безмълвна благодарност към Богинята — един Роан, който отхвърляше сам себе си, беше свършен човек.
— Властта те плаши — промълви Чей. — Ти си служиш с нея, но за разлика от Рьолстра не се опиваш от нея.
— Това ли ми дава правото да разполагам с власт? Че съм страхливец?
— Изобщо не ме слушаш. — Чей се облегна назад и думи те заваляха от устата му една след друга, за да не даде възможност на Роан отново да се затвори в черупката на безразличието. — С тебе народът ти има шанс да оцелее. Всъщност ти си единствената му надежда. Да не мислиш, че ми е приятно да гледам сина си на война? Богиньо милостива, та той едва навърши дванайсет зими! Това, с което си по-различен от другите, е омразата ти към войната. Страхуваш се не толкова от властта, а от собствените си опасения дали я прилагаш мъдро, включително и над Шонед, и в това отношение двамата с нея много си приличате. Затова вие двамата сте князът и княгинята, от които се нуждаем! Да не би Шонед да не се страхува от собствената си сила?
Роан трепна и се дръпна назад.
— В нейния Огън видях сина си. Не мога да се отрека от него, няма никакво значение коя е майка му.
— Ако Шонед има достатъчно смелост да го приеме, нима ти не можеш да събереш кураж, за да го признаеш за свой син и син на Шонед, а не на Ианте?
— И да повярвам, че не е бил заченат чрез насилие? — Роан поклати глава и разбърканите му руси коси проблеснаха в светлината на свещта. — Не е въпросът само в Ианте. Аз ще отгледам внука на Върховния княз.
— Роан, става дума за едно дете! С какво може да е виновно едно бебе?
— С това, че се е родило! — Роан запрати чашата в стената на палатката, виното обагри плата в яркочервено и закапа върху килима. — Трябваше да го роди Шонед!
— И смяташ ли, че за нея това е от значение? Сега Мааркен е син на Лийн толкова, колкото и на нас с Тобин. Роан, за това, в което ще се превърне едно дете, не могат да са отговорни само двама души. Ианте ще го роди, но ще го отгледате вие с Шонед.
Роан се изпъна на койката и дълго не продума, взрян в покрива на палатката. На края въздъхна тихо и каза:
— Прав си за властта, тя наистина ме плаши. Не с онази тревога, с която живее ежедневно един княз — кой и къде трябва да пасе стадата си, да се построи ли някъде ново имение или да се постегне стария дом. Не, Чей, страхувам се от този вид власт, която сега усещам навсякъде. Около мен е събрана войска, готова да се хвърли в бой при всяка моя заповед, и като княз разполагам с тази власт така, сякаш аз определям правото на живот и решавам кой да умре. Приемам я като отговорност, но не смятам, че като човек имам някакво право на това. Аз не съм мъдър, не съм дори достатъчно умен. — Роан прехвърли ръка през челото си и въздъхна. — И ме е страх.
За първи път след смъртта на Зеава Чей направи сравнение между двамата, което не бе в полза на стария княз. Зеава би начертал пътя си и би поел по него без всякакви колебания. В това отношение синът беше много по-различен от бащата. Непрекъснато се питаше кое е право и кое не, кое би било справедливо, и разумно… Роан се измъчваше от съмнения и въпроси, търсеше единствения верен отговор, истината в дълбините на привидното и скритите мотиви зад всяко деяние. Нямаше да се промени и след смъртта на Рьолстра, която щеше да открие нови възможности пред властта на княза от Пустинята. Роан никога нямаше да се възползва сляпо от тях, да ги сграбчи, разтреперан от алчност, за да прави каквото му хрумне. Никога нямаше да забрави мъчителните си въпроси и тъкмо това го правеше мъдър. Едва сега Чей престана да съжалява, че синът не прилича на баща си. Беше вървял неотклонно и до двамата, но с Роан можеше да бъде сигурен, че който и път да избере младия княз, този път неизменно ще бъде единствено верния.