Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принц на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
shanara (17.12.2008)
Корекция
tsvetika (2008)

Издание:

Мърлин Пъбликейшънс, София, 1998

Редактор: Силвия Великова

История

  1. — Добавяне

Глава 22

От всичките четиридесет и четири години на своя живот Клив бе прекарал четиринайсет в странстване из северните княжества, придружаван единствено от своите две своенравни планински понита. Харесваше му уединения живот на пътуващ фаради, и странеше от по-големите селища така, както се опитваше да избягва пътуването по вода. Всяка пролет той прекарваше известно време в Тиглат, където се радваше на гостоприемството на една вдовица и нейния хан, както и на усещането, че е далеч от всякакви крепостни стени и шумни градове.

Както обикновено, и тази година Клив се представи в неголемия дворец от златистожълт камък на Елтанин, откъдето — уви! — радостта си беше отишла завинаги след смъртта на Анталия — прекрасната млада господарка на имението. Клив очакваше, че господарят ще го помоли да се свърже с Шонед и да й предаде съкровените му послания, които само клетвата на един фаради можеше да запази в тайна. Обикновено те биваха прекалено лични, за да се поверят на пергамента и куриерите. Този път, обаче, силно състареният Елтанин, който изглеждаше почти на годините на слънцебегача, имаше да предаде на княгинята само две послания — за надвисналата заплаха от нападение на Мерида и че отдавна не бяха получавали известия от княз Роан.

Така Клив видя само един залез в Тиглат и още на другата сутрин потегли за Пустинята. Чрез сплетените от слънчеви лъчи нишки княгинята му предаде да тръгне към Небесната купа, за да разбере къде е съпругът й и да съобщи на господаря Фарид за заплахата от нападението на Мерида. По време на връзката цветовете й бяха строго овладени и ясни, както подобава на фаради от нейния ранг, но Клив някак подсъзнателно долови в тях невероятен ужас, който придаде още по-голям дълбочина и убедителност на нейното послание.

Елтанин предложи на слънцебегача прекрасен кон, поне два пъти по-едър от вярното пони на Клив, и по величествената стойка и плавната походка можеше да се отгатне, че скопецът е от прочутите избрани породи на господаря Чейнал. Клив никога не бе яздил толкова бърз и чистокръвен кон и мълчаливо отправи молба за прошка към своето вярно старо конче.

Ала вихреният бяг на коня се оказа недостатъчен да предотврати опасността, която се изпречи на пътя му още първи ден. Изневиделица, сякаш от самия слънчев диск насреща му изскочиха четирима конници. Клив стисна несъзнателно юздите, сякаш да попие увереност от успокояващото усещане за допира на пръстените си до кожените ремъци. Пръстените бяха само пет, но напълно достатъчно, за да го защитят със своя Огън, както и с премерената употреба на известно вълшебство, ако обстоятелствата наложеха това. По време на скитанията си през годините нерядко бе срещал разбойници и крадци, но никога не му се бе случвало да го нападнат. Дори те гледаха на призванието му със смесица от уважение и страхопочитание. Никога не бе нарушавал забраната да се убива, но и не хранеше излишни скрупули по отношение на онези, които поради своята глупост биха се изложили на подобна опасност.

Той дръпна юздите и се подготви да ги посрещне, докато четиримата летяха вихрено към него. Когато наближиха достатъчно, за да може да различи лицата им, вдигна дясната си ръка и разпери пръсти, за да улови слънчевите лъчи в отблясъка на пръстените.

— Слава на Богинята! — разнесе се нечий младежки глас. — Фаради, имаме нужда от помощ!

Клив ги изчака, без да мръдне от мястото си. Млад момък, девойка на приблизително същата възраст, мъж — видимо по-стар от Клив, и зеленооко момче със следи от рани по лицето и свиреп гняв в блесналия поглед. Под плътния слой прахоляк успя да забележи мечовете, кинжалите и дори цветовете качеството на дрехите; не беше трудно да разпознае в ездачите рицар-войн, оттеглил се от активна дейност за целите на съзидателна дейност, оръженосец и момиче, чието положение а момента Клив не можа да определи. Слънцебегачът кимна с облекчение. Четиримата ездачи можеха да представляват опасност единствено за собствените си коне, които явно даваха признаци на страшна умора от продължителна и бърза езда.

— Как мога да ви помогна? — попита учтиво Клив.

— О, откъде да започна… — промълви горчиво момичето и отметна рязко кичур коса от лицето си.

— Може би с имената — предложи слънцебегачът. — Казвам се Клив, и мисля, че тъкмо мен сте търсили още когато излязохте от портите на Небесната купа.

— Точно така — отговори младежът. — Носим новини за княгиня Шонед, които не могат да бъдат поверени на куриери, а тя и без това вече не е в Цитаделата. — Той млъкна и присви сините си очи. — Как разбра, че идваме от Небесната купа?

Клив прие с усмивка неизказаното на глас признание на умението му да прониква в мислите на другите, но избегна да отговори направо. В края на краищата дори и господарката Андраде винаги отклоняваше подобни въпроси. Погледна към слънцето, което бе стигнало планинските върхове на запад.

— По-добре ми кажете какво послание да предам от ваше име, преди да се е стъмнило съвсем. Може и да не успея да я открия преди изгрева на луните.

— Те го отвлякоха! — извика момчето. — Принцеса Ианте държи господаря ми затворен във Феруче!

Рицарят го стрелна с поглед — момчето млъкна и го остави той да разкаже за случилото се. Казваха се Валвис, Тилал, Фейлин и Лойс. Последните двама бяха от Небесната купа, другите — от свитата на княз Роан. Докато по-младите разказваха за случилото се развълнувано и несвързано, Лойс не каза нито дума — мълчалив и навъсен, през цялото време остана малко встрани от групата. Още докато ги слушаше, Клив отбеляза за себе си най-важните детайли на разказа и се подготви вътрешно за оплитането на слънчевите нишки, които трябваше да открият княгинята нейде из долината на Фаолаин. Стремителният му полет по косите лъчи на залеза бе второто му пътешествие за този ден. С облекчение прие мигновения отклик на посланието си, отразен в ясните и чисти цветове на княгинята.

 

„Да те благослови Богинята, господарке. Побързай да чуеш това, което имам да ти кажа, защото слънцето залязва, а аз имам само пет пръстена. Твоят княз поел на път към обиталищата на драконите, но попаднал в засада и сега е задържан във Феруче. Оръженосецът му бил освободен здрав и читав и по пътя срещнал още трима приятели, които вървели през Пустинята на път за Тиглат. Те ме срещнаха и ми разказаха всичко. Войниците от гарнизона под Феруче са избити. Небесната купа не разполага с войски за нападение над замъка. Господарят Фарид е мъртъв. От Тиглат помощ не може да се очаква, защото според думите на оръженосеца меридците ща нападнат страната всеки момент. Разпореди се и аз ще предам заповедите ти на Валвис.“

 

РОАН! Ужасна болка разтърси светлината на залеза и в първия миг Клив се запита как е възможно другите да не усещат силата на посланието. Миг по-късно княгинята успя да се овладее, но цветовете на гнева й бяха толкова ужасяващи, че Клив потрепера и затвори очи.

 

„Да те благослови Богинята, слънцебегачо. Изпрати Валвис в Тиглат, за да съобщи за нападението на Мерида. От мое име той трябва да призове северните провинции на война за отпор срещу нашествието. Ти тръгни с него и се свързвай мен всеки ден по обяд, когато слънцето е най-силно. Аз ще бера войска от южните провинции и, в името на Богинята, ще срина Феруче до основи!“

 

В този миг слънцето се плъзна зад високите ридове, земята потъна в сенките на здрача и с усилие на волята Клив възвърна нормалните си усещания. Пое дълбоко дъх, за да успокои бесния ритъм на сърцето си, което сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Ако се бе забавил още миг-два, мракът щеше да го погълне и да го зарее завинаги в сенките на отвъдното.

Когато най-после успя да си възвърне способността да говори, той предаде на останалите нарежданията на княгинята. Както и можеше да се очаква от един млад рицар, Валвис се разкъсваше между непреодолимия порив да се изправи веднага срещу враговете на княгинята и огромното желание да спаси своя господар от хищните нокти на Ианте.

— Господарят Елтанин може да застане начело на войската от северните провинции — каза той. — Аз трябва да изпълзя дълга си към моя господар.

Фейлин го изгледа свирепо и мигом го сряза:

— Откакто сме тръгнали от Небесната купа, непрекъснато спорим за това! Нямаш никаква вина, че князът бе отвлечен! Откъде можеше да знаеш за засадата? Твой дълг е да изпълниш заповедта на княгинята и да поведеш войските на Севера срещу Мерида!

Клив едва успя да скрие ненавременната си усмивка при вида на двамата, които стояха изправени един срещу друг и се стрелкаха с гневни погледи. Според него и момчето, и момичето нямаха повече от двайсет зими, и двамата изгаряха от честолюбива гордост и младежка нетърпеливост. Усети погледа на Лойс върху себе си и в изражението на зрелия мъж долови известна развеселеност от необузданата разгорещеност на младите.

— Тръгвай — обърна се той към Валвис. — Това е заповед на княгинята. Тилал ще се върне с нас в Небесната купа. Ще имаме нужда от него при изпращането на послания за събитията във Феруче.

Валвис изгледа мрачно оръженосеца, който се изпъна дръзко в негодувание.

— Тихо — обърна се към него Валвис. — Добре, ще се върнеш с останалите. Но би трябвало и аз да бъда там.

— Богиньо всемилостива! — възкликна Фейлин. — Защо мъжете са толкова глупави? Княгиня Шонед ти заповяда да тръгнеш, тръгвай веднага! — После се обърна към Тилал: — В стаята ми има пергамент и пера, Лойс ще ти покаже къде са. Направи колкото се може по-точна скица на замъка и околността му, разкажи за всичко, което става във Феруче, опиши колко войници си видял — с една дума всичко, за което се сетиш. Предай почитанията ми на княгинята и нека Богиня бди над теб! — Тя изгледа предизвикателно Валвис. — Ще тръгваш ли, или ще губиш време в безсмислени разсъждения дълга, докато меридците са вече на границата?

Тя му спести необходимостта от отговор като пришпори коня си в галоп и се отправи към Тиглат. Едва тогава останалите разбраха, че има намерение да тръгне с Валвис и Клив към града. От устата на младия рицар се изтръгна невъздържано проклятие, а Тилал и Клив се вторачиха смаяно в смаляващата се фигура. Лойс се плесна възторжено по бедрото и гръмко се разсмя.

— Жените на Севера! При най-малкия намек за Мерида се хващат за меча! Тръгвай да я догониш, момче, иначе тя ще застане начело на войската!

* * *

Когато най-после се съвзе след посланието на Клив, Шонед се замисли върху възможността да оглави лично войските на южните провинции. Точно в този момент господарят Байзал излагаше пред нея молбата си за ново имение от дялан камък с пътека за разходки по залез. Той се стъписа изумен, когато Шонед прекъсна думите си по средата на изречението и върху лицето й се изписа унесеното изражение на фаради по време на разговор със светлината. Както всички останали, и й бе видял същото изражение по лицето й още преди шест години, когато Шонед се бе плъзнала по лунната светлина и бе осъществила връзка със съсипания слънцебегач на Рьолстра, и сега се развълнува силно от непосредствената си близост до фаради в действие, която освен това беше и негова княгиня.

Мънкането му заглъхна съвсем още при звука на първите думи. Байзал беше уравновесен човек и с него се общуваше много лесно, но сега се стъписа при вида на внезапно появилата се пред него буреносна фурия, която му нареди да свика всички годни за военна служба мъже, да направи преглед на хората и оръжието и да изпрати куриери до всички останали чифлици и замъци. Беше толкова смаян, че в първия миг не можа да пророни нито дума, и докато успее да се съвземе, княгинята вече крачеше с широки стъпки към стените на имението. На Байзал не му оставаше нищо друго, освен да я догони.

— Но… господарке, трябват ни провизии, коне, хора! — каза той задъхан. — Не можем да се подготвим за един ден!

— Ще ти изплатя сумите за допълнителни провизии, освен тези, които си длъжен да държиш в неприкосновен запас по време на война. Знаеш, че няма да те подведа. Ливадите са пълни с коне. Приберете ги и утре сутринта ги оседлайте всички до един! А колкото до оръжието… Що за атри си ти, ако нямаш достатъчно снаряжение по всяко време?

— Мирен човек съм аз, ето какъв съм! — възкликна той и се разтрепери от обида. — Защо говориш за война, господарке? Какво се е случило?

— Рьолстра… — просъска тя. — Рьолстра и дъщеря му Ианте. Господарю Байзал, обръщам се най-официално към тебе с призив да изпълниш дълга си като мой васал, и да направиш всичко възможно за освобождението на своя княз от замъка на принцеса Ианте във Феруче. Разбра ли какво се очаква от теб?

Байзал се вцепени на място, но княгинята продължи, без да му обръща внимание. Шонед знаеше, че ако спре макар и за миг, за да му обяснява и разяснява нещата, неизбежно щеше да закрещи от ужас. Роан — заложник на Ианте, която несъмнено бе освободила оръженосеца с едничката цел да преразкаже на Шонед всичко, до най-малката подробност, от онова, което болното въображение на коварната принцеса щеше да сътвори. При вида на суматохата във вътрешния двор Шонед въздъхна с облекчение. Това й даваше възможност да насочи мислите си към по-неотложни проблеми и тя се зае първо със задачата да намери Оствел.

Вместо него откри брат си.

— Шонед! — извика той веднага, щом я видя. Подхвърли юздите на един коняр и в следващия миг тя се намери в прегръдките му с дъх на пот, конска плът и кожени дрехи на ездач. За миг бе напълно зашеметена, но тутакси успя да се съвземе от изненадата и едва сега разбра значението на претъпкания с конници двор, който се разкриваше пред погледа й през рамото на братската прегръдка.

— Дави! — тя се изтръгна от ръцете му и се взря смаяна в брат си. Виждаше го за първи път от две години насам, когато бе довел Тилал в Цитаделата. — Какво правиш тук? С толкова войска в пълно въоръжение… Какво става, Дави?

Той сведе поглед към нея и тя изпита усещането, че я гледат изумрудените очи на майка им. Дави беше с дванайсет години по-голям от нея, но полепналият в бръчките по лицето му прах го състаряваше още толкова. Набраздени от времето бяха и страните му, а от двете страни на изтънелите му устни се очертаваха дълбоки бръчки.

— Доведох всички мъже, които успях да събера, но те ще пристигнат на групи, разбира се, в противен случай щях да събудя съмненията на Ястри. Очаквам да пристигнат още две групи от по дванайсет човека. Дойдох първи, защото поех по прекия път. Останалите ще дойдат съответно утре и вдругиден.

— Какво говориш? За какви съмнения на Ястри става дума?

— Да влезем в залата и ще ти обясня всичко. Чувствам се напълно изтощен. От два дни, даже три, не съм слизал от седлото и не съм мигнал нито час.

Изпълнена с недоумение, тя тръгна подир него към солидната каменна сграда с дървена ламперия, където, беше залата на имението. Тя служеше на Байзал за трапезария, място съвещания и правораздаване, както и за спалня на прислуга нощем. В стената срещу входа се издигаше стълбище към е голямо помещение — личните покои на господаря и семейството му. Докато задаваше множество въпроси, на които не получи отговор, Шонед поведе Дави нагоре по стъпалата към стаята, която дъщерите на Байзал й бяха предоставили за времето на гостуването.

— Няма ли да ми кажеш най-после какво те води насам? — извика нетърпеливо тя и впи пръсти в ръката му. — Нали се разбрахме да ме чакаш след пет дни на южния мост!

— Речен бяг е доста далече и трябваше да тръгна по-рано — каза той, и отговорът му прозвуча малко несвързано с въпроса й.

— Зная! — тя усети, че е близо до истерията и побърза да тръшне вратата зад тях, опря длани в дървото и пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Когато се обърна, видя брат си да седи в едно кресло с чаша вино в ръка. Шонед притисна юмруци към устните си и след още една глътка въздух най-после успя да каже: — Хайде, кажи ми.

Дави отпи половината вино наведнъж.

— Дали не е под достойнството на една княгиня, ако налее още малко вино на госта си? Не би било зле и ти да пийнеш, Шонед.

— Ако не ми кажеш веднага защо си дошъл с половин армия, ще излея виното на главата ти! — тя доля вино в чашата, после реши да последва съвета му и наля и за себе си.

— Де да беше половин армия… — въздъхна той и сключи пръсти около чашата, подпря лакти на коленете си и приведе рамене. — Рьолстра е заловил младия княз и го държи затворен на сигурно място.

Отначало тя остана с впечатлението, че брат й говори за Роан, и се запита откъде ли може да е научил това. Миг по-късно разбра, че Дави говореше за Ястри — шестнайсетгодишния син на техния родственик княз Халдор, който бе починал по време на епидемията.

— Какво имаш предвид?

— Бях в двора на Високия Кират, когато дойде пратеникът на Рьолстра. Отначало никой не се стресна особено, но после… Ястри не е лошо момче, но още е много млад и безкрайно честолюбив. Двамата с Рьолстра провеждат учебни занимания на войските в долината на река Ката. Военни занимания — повтори тихо той и вдигна поглед към нея. — И аз трябваше да участвам, но вместо това дойдох тук, както виждаш. В края на краищата, Ястри ми е само далечен роднина, докато ти си моя сестра.

Шонед си направи неизбежния извод и силно пребледня.

— Богиньо всемилостива! — промълви тя и изведнъж пред мисления й взор се очерта съвсем ясно картата на стената в кабинета на Роан. Мерида се готвеше за нападение на север, на юг бяха струпани войските на Рьолстра и Ястри… Нито един владетел не би могъл да пренебрегне с лека ръка подобна заплаха.

— Ти, разбира се, знаеш какво иска Върховния княз — продължи Дави. — И Ястри ще действа в негов интерес. Рьолстра си дава вид, че уж обучава момчето на военно изкуство. Нали всеки княз трябва да е посветен в него, а Халдор си отиде твърде рано и не успя да обучи сина си и това е удобен предлог за Рьолстра да струпа войски по границата с Пустинята. Шонед, той е само на един ден път от Фаолаин. Ако решиш, хората ми са на твое разположение. Изобщо не ме интересува, че нарушавам поетото към Ястри обещание. След съюзяването си с Рьолстра той наруши задълженията си не само към мен, но и към всички останали атрим в Сир.

— Но…

— Искаше да ти разкажа всичко, затова не ме прекъсвай. — Отпи още вино и се облегна назад. — На твое място веднага бих известил господаря Чейнал за положението и бих му наредил да се стяга за война. Под някакъв предлог Рьолстра ще прехвърли войските си през Фаолаин. Може би Роан ще пусне в действие драконовия си език, за да го разубеди, но не мисля, че ще успее. Смятам, че Рьолстра ще се опита да премахне Роан от пътя си още преди Риалата и ще установи в Пустинята собствената си власт или властта на Мерида, което в крайна сметка е едно и също.

— Роан… — тя се задави и веднага се взе ръце, като впи отчаяно поглед в смарагда на лявата си ръка. — На север меридците се готвят за нападение, това току-що ми бе предадено по слънчевите лъчи. Нашите войски трябва да се разделят на две половини, Дави. Смятах да свикам войската и да изпратя всички…

— Боже на Бурята! Шонед, тъкмо това ще послужи като предлог на Рьолстра да нахлуе в земите ти! Нападението на меридците ще е удобен повод — уж за да защити Пустинята, точно според споразумението за взаимопомощ отпреди шест години! Точно така, той ще прекоси Фаолаин под предлог, че подкрепя Роан във войната срещу Мерида. Тиглат е доста далече и кой знае какво може да се случи по пътя…

— И какво значение има конкретният повод? — извика тя. — Нищо не знаеш, Дави — Ианте е устроила капан на Роан и сега го държи затворен във Феруче!

Дави я изгледа смаян и изтърва чашата на пода. Скочи и прегърна сестра си.

— О, Шонед… — прошепна с болка той.

Само ако можеше да заплаче… Още като деца в Речен бяг, преди пристигането на господарката Висла, братът и сестрата бяха близки приятели. На Шонед й се искаше да остави всичко в ръцете на брат си и да му се довери напълно както някога — но това бе моментният порив на малкото момиче, което преди много години се уповаваше на по-големия брат. Сега не можеше да си позволи дори да поплаче в прегръдките му. Нейният дом беше другаде и единствено съпругът й бе този, който можеше да я утеши и да поеме върху плещите си цялата тежест на сполетялата ги беда.

Тя се освободи от прегръдката на брат си и с изненада установи, че все още стиска отчаяно в ръце чашата за вино. Отпи дълбока глътка и отметна падналите върху челото си коси.

— Прав си, ще изпратя послание до Радзин. Тази вечер ще имам достатъчно лунна светлина…

Изведнъж Дави се стресна, после поклати глава.

— Все забравям, че си фаради. Не е ли странно. Вече свикнах с мисълта, че си княгиня, а все не мога да приема, че…

— Че съм вещица-слънцебегачка, нали? — довърши тя мисълта му и се усмихна едва доловимо. — Е, братко, сам ще се убедиш, нека само изгреят луните.

— А дотогава ще е най-добре да си починеш. И не смей да ми противоречиш — няма значение дали си княгиня или слънцебегачка аз все още съм твоят по-голям брат. — Той я побутна леко към леглото й приседна до нея. — Хайде, кажи ми сега какво точно се случи.

Тя му разказа онова, което знаеше, и пребледня при споменаването на сина му.

— Не се тревожи, детето е в безопасност — побърза да добави тя. — Ианте го е пуснала да се върне, за да ми разкаже за намеренията й да погуби Роан. — Шонед впи невиждащ поглед в чашата с вино. — Ще я убия, Дави, кълна се, че ще я убия.

— Господарката Андраде…

— Да се оплаква на Богинята, колкото иска! Ианте ще загине от собствените ми ръце! На фаради се забранява да убиват, затова пък подобна забрана не съществува за една княгиня! Знаеш, че една от привилегиите на князете е да раздават правосъдие, и съответно правото да разполагат с нечий живот. — Забеляза, че ръката й трепери, и побърза да остави чашата. Вече й се бе случвало да причини смърт. Колко души още трябваше да загинат, преди да разбере, че не би могла да съвмести обетите на фаради с княжеския дълг? Беше длъжна да престъпи клетвата на слънцебегачите заради Роан. — О, Богиньо, моят Роан… — тя обви плътно ръце около себе си, за да притъпи раздиращата болка в сърцето и се залюля леко напред-назад в опит да заглуши мъката.

— Тя няма да го убие — Дави я погали по гърба.

— Не и докато не си е поиграла с него до насита. О, всички от пъкления заговор на Ианте ще платят с живота си! Всъщност на тях им трябва Пустинята, нали? Е, Дългите пясъци ще ги погълнат до един…

— Не забравяй, че войската на Ястри, заедно с тази на Рьолстра наброява не по-малко от деветстотин души, които чакат от другата страна на Фаолаин — напомни й Дави.

Шонед се изправи с мъка. Протегна напред и двете си ръце, за да почерпи сила от пръстените на фаради и най-вече от смарагда, който лумна като огън.

— Гледай, Дави! Да не би Рьолстра да разполага с толкова силен съюзник? Тъкмо това е имала предвид Андраде от самото начало. Не би искала някой от нейните слънцебегачи да убива, разбира се, но съм сигурна, че е искала да положа основите на род от князе-фаради. Е, Огънят е на моя страна и заради бъдещите князе-фаради си струва да пожертвам живота на тези деветстотин души.

— Не зная много за слънцебегачите, Шонед, но ти си дала обет да не убиваш…

— А моят обет на княгиня? И на съпруга? Андраде много добре е знаела какво прави, като поиска да направи от мен жена на Роан. Очаквала е да създам поколение от князе-фаради, но аз се оказах неспособна за това. Чумата отнесе и последната ми надежда да имам дете. Е, сега единствено аз мога да реша как да действам според това, което искам и което мога да сторя със собствените си сили. — По устните й плъзна коварна усмивка. — Андраде не е предвидила подобен развой на нещата, разбира се, но след като вече е поела по този път, ще продължи нататък, докъдето я изведе той. О, тя е толкова умна…

Бръчките по челото на Дави изглеждаха още по-дълбоки, а в погледа му се четеше горчивина.

— Не бива да летиш прекалено нависоко, Шонед — промълви той.

— Не забравяй, че съм омъжена за принца на драконите…

* * *

Облечена във виненочервен халат, принцеса Тобин тръгна към спалнята на синовете си да им пожелае лека нощ. Беше принудена да бърза, тъй като тази вечер бе поканила гости по случай заминаването на посланика на Сир, а все още не бе успяла да подреди косата си. Преметна тежката плитка през рамо и влезе в стаята, готова за поредната схватка с палавите близнаци. Рядко се случваше да си легнат доброволно, и все си измисляха разни хитрини — някое неразположение или коварен план, за да отложат момента на лягането.

Заедно с възпитателя и двамата злополучни оръженосци, тази вечер момчетата бяха потопени изцяло в разгара на бой с възглавници. Близнаците се бяха укрепили зад барикада от обърнати столове и при вида на бъркотията Тобин въздъхна тежко. Щеше да й трябва доста време, за да ги укроти, а това означаваше, че неизбежно ще закъснее за приема.

— Престанете! — опита се тя да надвика гълчавата.

Възпитателят, който тъкмо се канеше да сграбчи един княжески глезен и да цапне коронованата глава с възглавница, изведнъж пламна и изгуби равновесие, след което тупна в цял ръст върху изцяло лишеното от княжеско достойнство кълбо от тела. Оръженосците тутакси се измъкнаха и се спасиха с бягство, а лишените от своята плячка близнаци мигом се въоръжиха тежко с куп възглавници и пристъпиха хищно към възпитателя. Тобин пристъпи решително към тях, стисна ги за яките на нощниците и ги разтърси.

— Двама срещу един, и това ми били рицари! — смъмри ги тя. — Оставете на мира горкия Гервин!

Тъмнокоси и синеоки, приличащи си като дракончета от едно и също люпило, близнаците изобщо не показаха белег на разкаяние. Жертвата им мъдро бе последвала примера на оръженосците и разочаровани от нейното бягство, Сорин и Андри се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода на кълбо, от което тутакси изригна смях и облак перушина.

— Боже на Бурята, какво да ви правя? — ревна Тобин, посипана от глава до пети с пухени снежинки. Грабна под мишница по едно хлапе и ги завлече до леглата им, после се изправи застрашително над тях и се опита да ги изгледа свирепо. Това не й се удаде съвсем, изглеждаше твърде нелепо с разрошената си коса и цялата посипана с перушина. Хлапетата се ухилиха съзаклятнически и тя не успя да задържи строгия си тон. Разсмя се от все сърце и каза:

— Разбойници такива, не зная какво толкова направих, че заслужих участта да бъда ваша майка! — тя прегърна първо единия, после другия, и въздъхна: — Трябваше да ви натупам по дупетата, докато ви излязат синини.

— С Огъня на слънцебегачите ли? Шонед каза, че можеш да го направиш — обади се дръзко Сорин.

— Не че й вярваме съвсем — каза Андри с ангелска кротост в гласа и скочи от леглото, за да се плъзне до брат си в прегръдката на майката.

Тобин ги целуна и ги зави.

— А сега добре си отворете ушите. Ако пак ми се явите тази вечер с поредната измишльотина или хитрина, няма да отидете в Цитаделата тази година, след като заминем с баща ви за Ваес.

— Но Шонед обеща да ни покаже драконите! — проплака Сорин.

— И ще бъде голям срам, ако с поведението си допусне тя да наруши обещанието си! Хайде, заспивайте. Цял ден беснеете насам-натам, а и след тази война не може да не вие спи!

Мъничкото телце на Андри се напрегна в прегръдката на майка си. Тъмнокосата главица се обърна към прозорците пълни със сребристата светлина на луните, която заливаше леглата. В огромните му сини очи плъзна сянка, лицето му пребледня и от устните му се откъснаха нечуто някакви думи.

— Андри? Какво има, миличък? — попита Тобин, макар че дълбоко в себе си знаеше отговора.

Сорин се изви рязко и докосна ръката на брат си, по гладкото детско чело се появиха бръчици на тревога. Това, което усещаше единият от близнаците, бе недостъпно за другия. Тобин се изправи сред лъчите и в първия миг едва успя да си поеме дъх от силата на усещането.

 

„Нека те благослови Богинята, сестро! Прости ми, че уплаших Андри. Тобин, о, Тобин, тя е заловила Роан, Ианте го е затворила във Феруче! Рьолстра е разположил лагера си отвъд Фаолаин и се готви да нахлуе в Пустинята, а меридците се готвят да нападнат от север. Чей трябва да свика васалите от южните провинции и да разположи войската срещу тази на Рьолстра, колкото се може по-бързо. Роан е в ръцете на Ианте, северната ни войска трябва да защити Тиглат, и няма кой да тръгне към Феруче! Моля те, кажи на Чей да тръгне веднага! Непременно!“

 

Тобин се олюля и притисна децата до гърдите си, сякаш те бяха единствената й връзка с действителността. Прокле наум липсата на специална подготовка, поради което не можеше да отговори на Шонед по лъчите на лунната светлина. Вместо постепенното леко угасване на сиянието, цветовете на Шонед рязко се изкривиха и потъмняха. Тобин се стресна и тихо извика.

— Мамо? — Сорин изглеждаше силно уплашен, задъха се и я докосна по ръкава. Тя се опита да се усмихне успокояващо и се обърна към Андри. Зашеметен и объркан от неволно появилото се видение, Андри вдигна поглед към нея и в сините му очи заблестя сребристо сияние.

— Всичко е наред, миличък — каза нежно тя. — Това е от луните, няма нищо… Хайде, нека ви завия в леглата, време е за сън.

— Но, мамо…

— Тихо, Сорин. От лунната светлина е, всичко е наред — тя се наведе да подвие завивките и познатите движения я поуспокоиха. Целуна челцата на синовете си и им пожела лека нощ. Сорин стисна очи, готов да й повярва, че нищо особено не се е случило, но Андри, нейното второ дете с дарбата на слънцебегач, все още не можеше да се успокои. „Никак не се страхува“, забеляза с гордост майката. И Мааркен не се бе уплашил, когато за първи път усети силата на наследствената дарба. Погали Андри по бузката и прошепна: — Лека нощ, мъничък. Всичко е наред, мама ти го казва…

Детето прехапа устни, кимна с глава и се сви на кълбо. Тя изчака да долови равномерното им дишане и тръгна бързо към стаята си да се преоблече за приема. Среса косата си и я разпусна на вълни върху раменете. Това беше нарушение на етикета, според който омъжените жени не бива да носят косите си разпуснати в присъствие на външни хора, но в момента никак не я беше грижа за общоприетите правила. Изтича по стълбите и зърна Чей да посреща първите гости и да ги кани в трапезарията. Тобин се изправи до него и се опита да скрие изгарящото я нетърпение в очакване на мига, когато двамата щяха да останат насаме.

— Измисли нещо и се извини за малко — побърза да каже тя. — Трябва да ти кажа нещо — веднага!

— Тобин, всички ни чакат — той се вгледа в лицето й и мускулите му неволно се стегнаха. — Добре, изчакай ме тук.

Чей влезе в залата и тя чу шеговитите му обяснения, с които се извиняваше на гостите и ги молеше да пристъпят незабавно към вечерята.

— Е, казвай сега.

Тя му разказа за случилото се в сиянието на лунната светлина.

— Ианте! — процеди той. — Кой, по дяволите, я направи такова изчадие… Тобин, сигурна ли си в това, което си разбрала?

— Да, Шонед се свърза с мен. Не зная как и защо, но Ианте държи Роан в ръцете си. — Тобин залитна и се сгуши до гърдите му, ужасена за съдбата на брат си и на всички останали от техния род. — Чей, тя ще го убие…

— Няма. Не това иска тя. — Мускулестото му тяло трепереше от едва сдържан гняв. Той се дръпна и сложи ръце върху раменете й. — Хайде, отивай при другите. Кажи им каквото решиш за това, че ме няма, само не казвай истината. — Тя потърси погледа му и в живачно-сивите му очи откри буреносния гняв на войн, който с усилие на волята потисна бушуващите в душата му инстинкти. Лицето му бе заприличало на безизразна маска. — Едва сега разбирам защо от двора в Сир дойдоха да ми искат коне дълго преди откриването на Риалата. Войските на Рьолстра, готови за бой срещу Пустинята! О, Богиньо, ще ги избия със собствените си ръце!

— Колко от другите князе ще застанат на негова страна срещу нас?

— Още не е време да се притесняваме за това, сега имам много друга работа.

— Ще гледам да приключа по-бързо с гостите и ще дойда да ти помогна. Тръгвай, Чей. — Тя се притисна към него и го целуна, после в миг възвърна княжеското си достойнство и тръгна, към залата да разправя лъжи на нищо неподозиращите гости.