Мелани Роун
Принц на драконите (2)

Глава 2

Когато Шонед бе тригодишна, родителите й починаха и нейният с дванайсет зими по-голям брат, Дави, стана господар на Речното пасбище. Скоро след това той се ожени. Невестата му бе дъщеря на човек, който нямаше други наследници, и когато умря, всичко, което бе негово, стана на дъщеря му. Тъй Дави се оказа атри на два прекрасни замъка с принадлежащи към тях земи, които се простираха на цели двайсет мери покрай река Ката. Новата господарка на Речното пасбище обаче бе алчна и не обичаше да дели онова, което смята за свое притежание. Зловидя й се не само частта от имота, която щеше да бъде зестра на Шонед, но и обичта между нея и Дави. Затова издейства постъпването на малката си зълва в Светилището — излезе й по-евтино, отколкото мисли за брак с подходящ жених. Дванайсетгодишната Шонед, нещастна от живота в дома си, на драго сърце замина за величествената крепост, кацнала на ръба на една скала в Осетия. Там тя намери сред другите питомци приятели, а обучението задоволи голямата й жажда за знания. Присъщите й мънички странности, заради които снахата я наричаше с язвителен, присмех „сбърканата“, се оказаха признаци, че момичето има дарба на фаради и може да стане Слънцебегачка.

Фарадим ставаха далеч не всички, които постъпваха в Светилището на Богинята. Господарката Андраде обаче не търпеше надменност у можещите и завист у неможещите. Все пак бъдещите слънцебегачи се отличаваха с някои привилегии — да носят пръстени, които свидетелстваха за постигнат ранг, и периодично да посещават боровата горичка край светилището. Така през годината 693-та, когато Шонед бе на шестнайсет и бе спечелила първия сребърен пръстен върху средния пръст на дясната си ръка, тя отиде в горичката, където би могла, ако дарбата й бе силна и Богинята благосклонно настроена, да надзърне в бъдещето си.

След като бе вървяла дълго сред дърветата, тя излезе на яркото слънце, което затопли тялото й и затанцува по вълните далеч долу. Крайбрежни борове, високи и прави като кули, обграждаха в кръг малко скално съграждение, подобно на грубо иззидан водоем. В центъра му бликаше извор, чиято вода течеше през скалната стена надолу към морето. Шонед спря за малко извън кръга, махна от себе си всички дрехи и запристъпва леко през килима от сини и морави цветя към извора.

Всеки от петте бора носеше име: Детско дърво, Моминско, Женско, Майчинско и Бели власи. Покрита единствено с плаща на дългата си златисто-червеникава коса, Шонед коленичи край изворчето и гребна вода в шепите си. Поръси по няколко капки пред първите две дървета, преди да се обърне към Женското. Беше идвала тук два пъти; най-напред като малко момиче, за да направи приношение с вода и кичур от косата си и година по-късно, когато първото й кървене посочи, че вече не е дете. Сега Шонед бе готова за следващата стъпка — да се обяви за жена. Защото предната нощ за първи път бе познала мъжки прегръдки.

Тя се върна при извора и коленичи с лице към Женското дърво. Морето, в най-ниската точка на отлива, шумеше долу при скалите и този звук й напомни за меките звуци от допира на плът до плът миналата нощ. Не бе изречена нито дума и в пълната тъмнина тя не разбра кой е мъжът, взел я в обятията си. Нямаше и значение. Никое момиче никога не узнаваше кой е бил първият й, защото иначе би се опропастила могъщата магия на превръщането в жена. Вземаха се мерки никакви деца да не произлязат от тази обредна нощ. Едва когато Шонед си избереше съпруг, щеше да дойде в горичката и да помоли Майчинското дърво да й позволи да зърне бъдещите си рожби.

Можеше да почака дотогава. Имаше още няколко години, в кроя на краищата бе само на шестнайсет. Усмивка пробягна по лицето й, когато си спомни снощния ням любовен двубой — целият жар, възбуда и мощ сред мрака. Нещо обаче не достигаше, знаеше си Шонед. Желание и ласка, познание и радост, всичко това го имаше, но не и близостта, която нейната приятелка Камигуен й бе разказала, че е изпитала с избраника си Оствел. Шонед би искала да изпита същото. Навярно женското дърво би й показало мъжа, с когото да го постигне.

Отметна коса назад, взря се в дървото и се почуди какво ли чувстват момчетата и младежите от Светилището при своите собствени обреди в тази горичка. Техните дървета се назоваваха с други имена: Детско, Младежко, Мъжко, Бащинско и Сива брада. Никой никога не разказваше какво му се е случило, но тя се надяваше, че другите също чуват водата да пее и лекият повей между боровете да произнася имената им. Заслушана в придиханията „Шонед, Шонед“, тя се усмихна и бавно вдигна двете си ръце нагоре.

Първия си пръстен бе получила вчера, когато надлежно бе доказала способността си да призовава огън. И сега при нейния зов пламъчета се извиха над скалното корито. Въздухът на собствения й дъх ги разгоря по-силно и по-ярко, докато ясно се отразиха във Водата. За да представи и стихията Земя чрез особените вещества, съставляващи самата нея, Шонед отскубна косъм от косата си и го пусна върху неподвижната водна повърхност. Собственото й лице се отразяваше там — с бледността си, с големите си очи, момичешката си мекота и рамката на блестящия сноп коси. Шонед потопи ръце във водата и затаила дъх, впери поглед в Женското дърво.

Пламъците на Огъня върху скалите внезапно скочиха нагоре; тя се стресна и сви юмручета сред атлазената вода. Лицето й се бе изменило: бузите й бяха отслабнали, скулите бяха добили висок релеф, брадичката — горда и в същото време изящна линия. Зелените й очи бяха потъмнели и изражението им беше станало по-вглъбено, а детската извивка на устните бе изчезнала. Ето такъв бе образа на жената, в която щеше да се превърне, и тя се почувства поласкана, макар да се укори за суетността и самодоволството си.

Шонед запомни бъдещото си лице. Изпита нетърпение да стане по-скоро тази жена със съвършени черти и самоуверен поглед. Ала докато съзерцаваше лека на бъдещето си, Огънят лумна отново. И във водата се отзова още едно лице редом с нейното, и то, през отразените пламъци, гореше със своя собствена светлина. Това бе мъжко лице, лице с широко чело, през което се спускаше руса коса и засенчващи, сини като речна вода, очи. Лице със силни кости и с устни, които не се усмихнаха. В извивката на тези устни обаче имаше нежност, изящност, което уравновесяваше упоритата линия на челюстта.

Тогава огънят хлътна между скалите, възпламени водата и Шонед бързо извади ръцете си с вик на уплаха. Златисто-червеникавият й косъм, който плаваше мирно отгоре, се сгърчи и се превърна в тъничка огнена струйка, и тя обви челото на мъжа досущ като обръчите, които носят владетелните князе — а после се протегна и образува такава корона и за самата нея.

Много време мина преди Шонед да се изправи на крака. Дори и след като Огънят угасна, а ликовете във Водата изчезнаха, дори и след като Въздухът бе спрял да пее сред боровете, а Земята под камъните се бе успокоила, момичето не сваляше широко отворените си очи от извора. Едва когато настъпващата нощ повя хлад върху голото й тяло и я накара да потрепери, магията най-сетне се разруши.

На следващия ден, обезпокоена от онова, което бе видяла, Шонед потърси господарката Андраде.

— Истина ли е било? — запита я тя припряно. — Онова, което видях вчера, ще се сбъдне ли?

— Навярно. Ако видението те е разтревожило, можем да го изменим. Нищо не е записано върху камък, дете. А дори ако е, и камъните могат да се разклатят. — Първожрицата замислено се вгледа в сияйната светлина навън. — Когато бях горе-долу на твоите години, също погледнах във Водата и видях лицето на предназначения ми съпруг. Той не беше мъжът, когото бих избрала за себе си тъй че направих всичко възможно, за да накарам образа да се измени. Сега зная, че онова, което Богинята ми е показала, е било предупреждение, не обещание. Може би същото е показала и на тебе.

— Не — промълви Шонед — този път е било обещание.

Крива усмивка се изписа върху устните на Първожрицата.

— Значи така смяташ — каза тя. — Но запомни, че един мъж не е само лице, тяло и име. Понякога той носи в себе си цял свят, дори ако не е принц и знатен господар.

— Мисля, че видях цял свят в очите му — призна Шонед, събрала вежди в усилието да си припомни. — Това ли имаш пред вид?

 

 

— Колко си млада! — рече господарката Андраде снизходително. Момичето поруменя.

Сега, пет години след този ден, Шонед знаеше, че собственото й лице се е променило и приближило много до лика, който тогава беше съзряла във водата. Липсваше само владетелският обръч. А и още не беше срещнала в плът и кръв него. През последните няколко години нейно постоянно занимание бе да се вглежда внимателно във всеки синеок русокос мъж, който идва в Светилището — ала не бе го открила. Кой ли бе той?

Тя получи отговор най-неочаквано в деня, когато помагаше на господарката Андраде да се приготви за пътуването до Цитаделата. Руси коси, сини очи и високи скули, Шонед бе смаяна и поразена при мисълта, че не ги е забелязала по-рано. После си даде сметка, че „по-рано“ не е бил подходящ моментът, не и за подобно прозрение. Сега най-сетне тя виждаше в лицето на господарката Андраде приликите с онова мъжко лице, и си спомняше владетелския обръч около челото, както и това, че племенникът на първожрицата е принц. И макар Шонед да не каза нищо, Андраде съзря в очите й изумлението от неочакваното откритие, и с безмълвно кимване потвърди, че то е истина.

Едно нещо обаче все още озадачаваше Шонед. Обръчът се бе образувал чрез нея, от нейния пуснат върху водата косъм, но младежът вече си имаше владетелски сан, беше наследник. Как можеше да е свързано с нея възшествието му като княз на Пустинята? Тя разсъждаваше върху това един слънчев следобед, докато се разхождаше по назъбените стени на крепостта, където беше Светилището. Под безоблачното небе морето лежеше кротко и синьо, лъчите проникваха дълбоко във водата и топлеха зараждащия се там нов живот, а наоколо по скалите се носеха гръмките весели звуци, надавани от видрите, които играеха с малките си. Водата винаги запленяваше Шонед, независимо дали бе океанът под кацналото върху скалата Светилище на Богинята или река Ката, където бе прекарала детството си. Но младата слънцебегачка бе и нащрек за опасността, с която я застрашаваше тази стихия, защото малко фарадим можеха да стъпят върху нещо течащо, без да им стане зле, като на преял дракон.

Шонед разплете косата си и прокара пръсти през нея. Усети как слънцето стопля всеки отделен косъм. Скоро трябваше да се прибере вътре и да помага за приготвянето на вечерята. Не че някой би я допуснал до тенджерите — освен ако трябваше да се опитва съдържанието им. Тя беше безнадеждно лишена от уменията, които приятелката й Камигуен упражняваше вдъхновено и делово; дори не се бе научила как да подбира и съчетава скилидки и билки, за да направи хубав чай. Шонед печално се надсмиваше над себе си, но в надеждата й да се омъжи за принц се включваше и тънката сметка, че така никога няма да се безпокои за пълната си липсата домакински способности. Прислугата щеше се грижи за всичко, и…

„Шонед.“

Тя рязко се обърна на изток, откъдето я бяха повикали. Отвори тутакси всички свои сетива, за да попие играещите насреща й цветове. Винаги имаше някой дежурен слънцебегач, който приемаше съобщенията, изпращани по лъчите, но днес не бе неин ред. Някой зовеше изрично нея.

Шонед заплете в отговор лъчи светлина и ги отправи през полята и долините, над реките и обширното, зелено от водорасли море при Ливадна земя. Нишките от двете посоки се срещнаха и нейните собствени цветове се смесиха с тези на господарката Андраде. Усещаше се и трето присъствие, сродно и все пак чуждо, странно познато в някои отсенки, ала със сила, много различна от тази на първожрицата. Случваше се по няколко фарадим да работят заедно, когато светлината бе колеблива — по залез и особено по изгрев. Но Шонед беше сигурна, че придружаващото Андраде лице не е обучено, макар непогрешими признаци на талант да личаха в ярките кехлибарени, аметистови и сапфирени цветове, чиито нишки се виеха спирално в орнамент, издаващ могъщ талант.

Посланието гласеше:

„Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш, дете. Искам от теб обаче да дойдеш още по-нататък, лично. Събери си свита от двайсет души, Шонед. Пътуването няма да е за удоволствие. Трябва да бъдеш тук след шест дни. Ала преди да влезеш в Цитаделата, направи се колкото може по-красива и великолепна. Идваш като годеница, имай предвид това.“

Тя почти изгуби съзнание, когато го прочете, макар да бе очаквала тази вест пет години. Сети се да попита само:

„Той знае ли?“

„Не още“ — беше отговорът, — „но ще узнае в мига, когато те види. Побързай да дойдеш при мен, Шонед. При него.“

Андраде и загадъчният й придружител се оттеглиха по вече отслабващите лъчи, а Шонед забърза да се върне по собствената си сплетено въже обратно в Светилището — без, както обикновено правеше, да спира да се любува на изгледите, над които минава. Тя рязко се отзова пак на назъбената стена и възстанови равновесието си, умствено и телесно. Долу в полето орачи разпрягаха широкоплещести лосове от ралата, а слънцето почти се бе скрило в морските води. Шонед потрепера при мисълта, че ако беше се позабавила на връщане, сега щеше да се е изгубила в сенките и да потъва в Тъмно море заедно със слънцето.

— Шонед? Какво правиш чак там горе? Какво се е случило с теб?

Камигуен се приближаваше по издълбаните в стената стъпала и Шонед се досети че изражението на собственото й лице е предизвикало тревожния въпрос. Двете бяха постъпили едновременно в Светилището на Богинята, имаха само година разлика във възрастта и още в първия ден се бяха сприятелили. Камигуен единствена освен Андраде знаеше какво е видяла Шонед сред пламъците и във водата в горичката. Затова на въпроса й Шонед отговори просто:

— Дошло е времето, Ками. Трябва да тръгвам към него.

Руменина обагри златисто-мургавата кожа на по-голямото момиче. Очите на хубавото й лице — големи, тъмните леко придръпнати нагоре ъгълчета — задаваха стотици въпроси. Но всичко, което направи Камигуен, бе да грабне ръцете на приятелката си и да ги стисне силно.

— Ще дойдете ли с мен, ти и Оствел? — помоли Шонед. — Имам нужда от двама ви… не зная какво ще трябва да кажа и как ще трябва да се държа.

— Не би могла да ми попречиш да видя този мъж. Дори и ако между мен и него стояха хиляда дракони!

Шонед се засмя нервно:

— Да, дракони… правилно се досети.

— Пустинята? Ала кой…

— Младият принц — отговори Шонед, чувствайки се странно безсилна да произнесе името му.

Известно време Камигуен гледа приятелката си, без да може да произнесе нито дума. Ала когато най-сетне си възвърна гласа, то бе, за да нададе жален хленч:

— О, Богиньо… а ние дори не сме започнали да шием булчинската ти рокля!

Смехът разсея напрежението и Шонед прегърна приятелката си:

— Само ти можеш да се сетиш за това в подобен момент!

— Все трябва някой да се сети, докато ти стоиш като… О, Шонед! Не е ли чудесно! — Камигуен се поотдръпна и впери изпитателен поглед в приятелката си. — Ти също мислиш, че е чудесно, нали?

— Да — прошепна Шонед. — О, да…

Камигуен доволно кимна.

— Ще кажа на Оствел веднага да събере свитата. Колко души мислиш, че ще ни трябват?

— Господарката Андраде каза двадесет. И трябва да бъдем там след шест дни.

— Шест? — възмути се Камигуен. Поклати глава: — В никакъв случай няма да стигнем. Трябва обаче, и то навреме, защото в противен случай няма да си получа шестия пръстен, а Оствел ще бъде понижен пак до помощник в конюшнята, вместо да стане втори домоуправител на Светилището. Тръгваме утре, веднага щом се развидели! Мога да скроя роклята ти довечера и да шия по пътя.

* * *

Благодарение на Камигуен, с нейното умение да се справя, и Оствел, с неговия авторитет, всичко бе уредено така бързо, че на Шонед й се замая главата. Още преди зори на следващата сутрин тя се видя, яхнала кон, да язди на изток през Пустинята. Само веднъж предстоящата младоженка се обърна назад да погледне крепостта върху скалите. Тя бе обвита в синкаво-сиви воали от мъгла, а небето над морските води все още бе по нощному тъмно. Шонед си даде сметка, че е трябвало да помоли Майчиното дърво да й покаже бъдещето, ала не бе намерила време. Не съжаляваше много за това; животът в Светилището сега бе зад гърба й, бе минало, а тя пътуваше към своето бъдеще.

Съвместно бъдеще с един мъж, когото дори не познаваше.

* * *

Първата нощ годеницата и придружителите й спряха, преди да се здрачи, край едно разклонение на река Кадар. Целия ден не бяха жалили конете и бяха изминали значително разстояние. С кервана пътуваха дългогодишните приятелки и приятели на Шонед — Антун, Мит, Мардийм, Палевна, Хилдрет, почти всички нейни връстници, с които заедно се бе обучавала за фаради, както и няколко души, които имаха близки, живеещи по местата, през които преминаваше пътят им. Те щяха да се радват да видят родствениците си — слънцебегачи и да осигурят на цялата свита подслон за през нощта. Броят, заповядан от господарката Андраде, двадесет души, се допълваше от младежи и момичета, които отговаряха за конете и припасите. Шонед бе смаяна, че толкова много хора са пожелали да яздят заради нея толкова надалеч… и при такова абсурдно кратко предизвестие.

Сега повечето от тях седяха край огъня след вечеря и Мардийм отпуснато напяваше любовна песен. Той хвърляше лукав поглед към Шонед всеки път, когато стигнеше до някои двусмислени или твърде красноречиви думи. С едната си ръка Оствел бе прегърнал плътно Камигуен, която се ядосваше, че не е достатъчно светло, за да продължи да шие булчинската рокля; той я дразнеше на шега, а Шонед се смееше заедно с всички, но в себе си се питаше дали и нея я чакат същите влюбено-закачливи отношения с… него. Тя не познаваше жениха си, само бе виждала преди години лицето му сред пламъците. Все още си бе останала момичето, очаровано от сините очи и онова, което въображението и откриваше в тях. Ала как така яздеше на стотици мери далече, за да се свърже в брак с мъж, когото дори не познава?

 

 

— Уморена ли си или просто мислиш нещо? — попита я Оствел с приятелска усмивка.

— По малко и от двете — отвърна Шонед. — Също и ме е страх, като си представя, че след няколко дни трябва да пресека Фаолаин.

— Тя е последната река и след нея за дълго няма други — напомни й той развеселен, а сивите му очи блестяха — Пустинята е място точно за вас, слънцебегачите. Я ми кажи, Шонед, и ти ли си като Камигуен? На нея й се обръща стомахът, щом види вана.

Камигуен то удари в ребрата с юмрук:

— Дръж си езика или когато минаваме реката, все върху теб ще повръщам!

Сумтейки, Оствел сви дългите си крака и се изправи:

— Мит, Антун — каза той — елате да погледнем конете, преди гиздавата ми и тъй нежна любима да реши да ми строши ръката.

Мардийм, който видя, че не може да предизвика с песните си у Шонед нещо повече от поруменяване, заяви, че гласът му е паднал и трябва да си ляга. Мнозинството последва примера му и увито в одеяла, се опъна наоколо по земята — на тактично разстояние от огъня, за да не смущава разговора между останалите край него Шонед и Камигуен. Двете обаче мълчаха и усещаха, че без музика е твърде тихо. Шонед протегна ръка, извади една горяща вейка и се загледа замислено в малкото пламъче на върха й.

— Ками — проговори накрая тя — ще можете ли с Оствел да… поостанете малко с мен там? Когато… — тя не можа да се накара да произнесе: „се омъжа“. Нито: „като стана княгиня“. Думичката „княгиня“ се отнасяше за жената, чието отражение бе видяла преди години сред пламъците. — Струва ми се, че ще ми бъде нужен някой, с когото да разговарям — довърши тя със слаб глас.

— Ще останем толкова, колкото пожелаеш. Но ние няма да сме ти нужни, Шонед. Ще имаш него.

— От това се боя — промълви тя.

— Но как така се боиш? Та ти години наред се надяваше това да се случи, а днес бе толкова щастлива.

— Ами ако излезе, че не мога да си говоря с него? — избухна Шонед. — Ами ако излезе, че нямаме какво да си кажем? Ками, погледни ме. Аз… аз съм нищо. Само слънцебегачка с шест пръстена, която едва познава занаята си. Никой не е и чувал за рода ми, за мястото, от което произхождам… Ти можеш ли да ме видиш като княгиня?

— Боиш се от глупости, Шонед — отвърна й Камигуен рязко. — Избий си ги от главата. Вие, разбира се, ще се обичате.

— Ами ако не можем? Не се познаваме — нито аз него, нито той мен. Не искам да се обвързвам с мъж, когото не съм способна да обичам.

— Шонед, слушай. Погледни в огъня. Там няма сенки, в които да потънеш и се изгубиш завинаги. Там има само светлина.

Добронамерените внушения на приятелката й подействаха върху Шонед. Тя хвърли вейката обратно в огъня и се загледа, без да примигва, в пламъците. И там бе неговото лице. Шонед се сепна, когато забеляза скръбта, забулила очите му и запечатала чувствителните му устни. Неволно тя протегна ръце към образа и извика силно, когато Огънят я опари по пръстите. Сякаш в ума и също избухна пламък.

— Шонед!

Тя смътно осъзнаваше, че Камигуен сипва студена вода върху пострадалите й пръсти, че останалите загрижено говорят около нея. Болката бе пробягала нагоре по дланите и ръцете й чак до сърцето, и бе заседнала там, а също в онази част от мозъка й, където беше знанието как да заплита на нишки слънчевите лъчи. Шонед се люшкаше напред-назад, мяташе се почти като умираща, докато болката не стихна постепенно и погледът й не се проясни.

Приятелите й се бяха събрали в загрижен кръг.

— Извинете ме — промълви тя засрамена, сведе глава и скри обгорените си пръсти в скута.

— Огънят пръсна искри, това е всичко — обясни Камигуен на останалите.

— Шонед, внимавай повече — каза Мит, и с грубовата ласкавост я потупа по рамото. Тя кимна мълчаливо, безсилна да погледне когото й да е от приятелите си.

— Да — провлачи Оствел. — Дължим на принца невеста, която не се свива от болка, когато й целуват ръцете. Хайде, всички да лягат. Утре ни чака дълъг път.

Когато останалите се разотидоха, той приклекна до Шонед и с пръст повдигна брадичката и. Приближи лицето й до своето.

— Извинете ме — повтори тя.

— Не, аз трябва да моля извинение — каза Камигуен. — Исках само да го погледнеш пак и да осъзнаеш, че няма място за страх.

— Мислела си си, че заклинаш Огъня, а той те е изненадал, а? — попита Оствел, и когато Шонед печално кимна, подсвирна съчувствено. — Нетърпелив съм да срещна принца на твоите блянове, знаеш ли. Мъж, който кара слънцебегачка от твоя ранг да допусне подобна грешка…

— Не беше той, аз сама я допуснах — отвърна Шонед. После избухна:

— А Ками ми говореше, че нямало място за страх!

— И да се страхуваш — промълви Оствел — то е като страха на простосмъртните от ослепително ярката светлина. Огънят е бил премного, Шонед. А че не е имало сенки, това е вярно. Наистина никакви.

— И в светлината можех да се изгубя, както в сенките — прошепна тя и се втренчи в обгорените си ръце.

* * *

До вечерта след драконовия лов Роан винаги бе успявал благополучно да се изплъзва от леля си. Андраде, след като изпрати изтощената Тобин да си почине и се възстанови, бе търсила дълго младия принц, но напразно. Да пита някого къде е Роан би било в разрез с достойнството й — в края на краищата тя трябваше да се грижи за репутацията си, и отказваше да признае, че не е в състояние да открие един-единствен човек в ограничено пространство. „Как може да изчезва, когато си поиска!“ — негодуваше тя, с примес на смут и тревога, защото племенникът й я бе поставял в шах с тази своя способност още като дете. Накрая й стана ясно, че той ще избере времето и мястото на срещата им, и първожрицата реши да му покаже, че е не по-малко инат от него.

Тя прекара част от деня с Тобин, на която даде заслужено обяснение. Когато Андраде се появи на входа на покоите, заемани от племенницата й, Чей спеше с изтощени тяло и чувства, а също и замаян от всичкото вино, което бе изпил предния следобед, за да забрави гледката на разкъсания от дракона Зеава. Бе късна сутрин. Двете жени слязоха долу в градината, за да разговарят необезпокоявани.

— Толкова беше странно — сподели Тобин, когато Андраде поиска да узнае какво изпитва след онова, което бяха правили предната вечер. — Винаги съм се чудила как фарадим работят със слънчевите лъчи.

— Не си мисли, че след като си ми помагала веднъж, ще можеш сама да го правиш — предупреди я Андраде. — Това е крехко равновесие, което се постига трудно, а за да усвои умението да го владее, човек трябва много, много да учи. — Тя млъкна, когато забеляза наблизо, край розовите храсти, един от градинарите. Изчака го да си тръгне с поклон и продължи: — Мисля обаче Шонед да ти покаже някои неща, когато се появи.

— Така ли се казва тя? Шонед?

— Да, с ударение на втората сричка. Шо-нед — произнесе отчетливо първожрицата.

— Прекрасно име — каза Тобин, повтаряйки го наум. — Роан знае ли, че от него се очаква да му прибави и сан княгиня?

— Мислех, че можеш сама да намериш отговора. Да, тя ще бъде негова съпруга. Той не знае все още, но скоро ще разбере.

— На мен ми хареса. Аз… сякаш я докоснах по някакъв начин. Това бяха… цветове, които почти държах в ръцете си, красиви цветове.

— Струва ми се, че не за първи път докосваш друг човек по такъв начин! — Андраде повдигна вежда и по-погледна лукаво-изпитателно племенницата си.

— Нещо подобно чувствам понякога с Чей — бавно изрече Тобин. — Сякаш гледам в него и той е… всякакви цветове. Това значи ли, че мога да се обуча за фаради!

— Шонед може малко да те обучи, но само малко. Това е опасна дарба.

— Помня онзи път, когато Кесел се изгуби в сенките — тихо отвърна младата принцеса. — Мама и аз се грижихме за него, докато умре.

Андраде отклони поглед встрани. Тя също си спомняше хубавия млад слънцебегач, който беше пратен в Цитаделата за известно време. Веднъж, към края на деня, той бе разчел погрешно оставащите до падането на вечерта минути — и бе пострадал. Да се изгубиш в сенките беше най-страшният риск, на който фарадим се излагаха, защото тъмнината увреждаше завинаги непоправимо сплитката от нишки, а забравените в нощта цветове никога повече не срещаха светлината на слънцето. Тялото на слънцебегача оставаше без съзнание и скоро след като същината му последваха слънцето в Тъмно море и потънеха там, го напускаше и животът.

— Значи знаеш какво се случва, когато човек е прекалено самоуверен — рече Андраде. — И понеже стана дума за прекалена самоувереност, даже наглост, мисля че Роан минава границата, като отбягва срещата с мен.

— Мама казва, че късно снощи е бил за малко в татковата стая. Ала не зная къде е тази сутрин. — Тобин се отпусна върху една скамейка на сянка. — И още преди да си ме попитала, ще ти отговоря, че повечето места, където той се укрива, са ми известни. Няма да ти ги кажа обаче. Когато е готов, сам ще излезе, лельо. Не го насилвай. Не е моментът. Тревожа се.

Андраде сви раздразнено рамене, сядайки редом с племенницата си. Прие, че е възможно Роан да не е в състояние да говори с никого, нито с близките си дори, нито с нея самата. Но каза:

— Все някога ще трябва да се покаже пред мен.

— Как смееш да загатваш, че е страхливец!

— Нищо подобно. Ала защо не е при Зеава? Тобин въздъхна.

— Той е като мен, предполагам, не може да повярва, че татко умира. Не и толкова бързо… или толкова бавно… Не зная има ли смисъл това, което казах?

Андраде я разбра. До вчера Зеава беше здрав и кипящ от сили мъж, сега животът му едва тлееше. Но продължаваше да мъждука в разтерзаното тяло, и не желаеше да се раздели с плътта.

— Тъй или иначе — продължи Тобин — забранено е принцът наследник да гледа как неговият предшественик умира.

— Глупав предразсъдък. Роан трябва да гледа, или през целия му живот призракът на Зеава ще бъде пред очите му — нито напълно мъртъв, нито изгорен, както трябва.

Черните очи на Тобин плувнаха в сълзи, сребристи като среднощен дъжд. Тя прошепна на леля си:

— Ти си най-жестоката жена, която познавам.

Андраде прехапа устни. После стисна ръката на младата си племенница:

— Не мисли, че не скърбя за баща ти. Зеава е много добър човек. Той ми даде вас, теб и Роан, които да обичам така, все едно че сте мои собствени деца. Но аз съм онова, което съм, Тобин. А и ти като мен си жена, която не пренебрегва своите отговорности. Даваме воля също на чувствата си, разбира се, когато имаме време. Но точно сега нямаме никакво. Трябва да известим Роан.

* * *

Той обаче й се изплъзваше и през остатъка от сутринта, и през следобеда. Андраде бе обзета от гняв, задето младежът я разигравали престъпи собственото си решение: унижи се да прати един от слънцебегачите си пред входа на Роановите покои, като му заповяда, щом види младия принц, на мига да й съобщи. Тя бе поставила и други фарадим като часовои на най-различни места из Цитаделата и им бе дала същите нареждания. Но през целия ден не постъпиха новини от никого.

Надвечер първожрицата бе изтощена. Два пъти бе сменяла превръзките на Зеава и му бе давала лекарства, надявайки се, без наистина да очаква, той да се върне в съзнание. Беше бдяла над него заедно с Милар няколко часа в убийствената жега. По здрач Андраде реши да се качи до Огнената кула, където може би лъхаше ветрец, който да я поразхлади. Изкатери, задъхвайки се, безбройните стъпала до най-високата зала на палата, отвори входната врата и изруга невъздържано, защото в грамадната кръгла зала бе Роан. Сам.

Светлината от малкия огън, горящ в средата на залата, придаваше на косата му ярък златист блясък, позволяваше да се видят капките пот, оросили челото му, и хлътнатината на гърлото, където туптяха жилчици. Когато Андраде влезе, той вдигна без всякакво любопитство погледа си от пламъка, край който седеше, и отбеляза:

— Доста време ти трябваше, докато ме намериш.

Тя овладя моментния подтик да порази слуха му с думите, които й бяха на езика. Избра си стол от наредените край стената, сложи го срещу неговия, седна и също се втренчи в пламъците.

— Пределно мило от твоя страна най-накрая да позволиш да бъдеш намерен. — Първожрицата не позволи в гласа й да се промъкне издайническо трепване. — Макар това да не е най-приятното или най-удобното място за разговор — Андраде махна с ръка към огъня, поддържан да гори през цялата година.

— Удобство ли? — вдигна рамене Роан. — То сигурно липсва. Но аз гледам татко в пламъците.

— Прибързваш мъничко. Той още не е умрял.

— Не е. Но когато не виждам него, виждам себе си. — Той стана и отиде при островърхите прозорци, оставени отворени, за да влиза свободно всякакъв вятър. Те обикаляха цялата зала, разположени на еднакво разстояние; един от друг; всеки бе украсен отгоре с дялан от камък спящ дракон. Роан бавно крачеше покрай тях. Лек ветрец разрошваше косата му.

— Оттук ще обявят татковата смърт — изрече той замислено. — Ще запалят толкова голям, толкова силен огън, че тази стая ще се превърне цялата в пламъци. Личат си още саждите от смъртта на дядо ми, а и на всички други князе от нашия род от триста години насам, или почти от толкова… — Роан прокара пръсти по стената. — А после и аз ще взема огън оттук, за да запаля татковата клада, и пламъкът, който е бил негов, ще бъде угасен. Мама и Тобин сами ще почистят пода — знаеше ли това? Би трябвало да го свърши съпругата ми, но аз нямам съпруга. Ще се кача тук и ще запаля нов огън, който ще разгори моята собствена клада някой ден.

Огнените езици осветяваха ту една, ту друга част от лицето му, докато говореше. Това бе гордо лице: чертите му се изплъзваха и изразът му не се отгатваше лесно. Андраде обаче познаваше своя племенник. Затова остана безмълвна.

— Някой ден собственият ми син ще направи за мен онова, което аз ще направя скоро за татко. Така ще продължи поколения наред. А ето всичко, което остава — с неприятна усмивка Роан вдигна нацапаните си пръсти. — Богиньо, каква противна мисъл! — Усмивката му се сгърчи и той прошепна: — Защо трябва татко да умре?

В този въпрос бяха стаени детински ужас от загубата на скъп баща и жален хленч на уплаха. Преди повече от двайсет години самата Андраде бе минала през подобен момент, когато първожрецът в Светилището умря и тя бе избрана да носи пръстените на негово място. Бе се почувствала напълно изоставена. Сега обаче Роан имаше към кого да се обърне.

Тя улови погледа му и чрез могъщата си воля го насочи към пламъците. Протегна едната си ръка право към огнището, и призова шепнешком Шонед.

Роан видимо се напрегна. Жилчиците на шията му затуптяха по-бързо. Едно лице се изтъка сред ярките пламъци — бледо, с изящен овал и зелени очи в рамката ма златисто-червеникава коса. Андраде задържа видението за малко, а после го остави да се разсее и се отпусна изтощена в стола си.

— Коя е тя? — едва чуто запита младежът.

Андраде не отговори. Бе твърде уморена, за да подскаже на племенника си да се вгледа в своето собствено сърце. Щом не се досеща сам… Доста време мина, преди Роан да проговори отново, и този път думите му бяха обмислено небрежни:

— Не съм те виждал да призоваваш видения, откакто бях единайсетгодишен. Тогава бях дете, ти искаше да ми доставиш удоволствие. Сега съм мъж. Мисля, че този път беше обещание. Искаше да ми обещаеш нея. Какво ще бъде тя за мен, Андраде?

Странно как и той бе употребил същата дума, както и Шонед: обещание. Андраде отговори:

— Вече знаеш.

— Искаш от мен да взема за жена вещица-слънцебегачка?

— Вещица-слънцебегачка като мен. Това ли те плаши, момченце? — озъби се тя.

— Ти не ме плашиш, нито ме плашат подобните ти. Но аз не мога да взема жена-фаради за съпруга.

— Защо, владетелче? Тя не е ли достатъчно чистокръвна за теб?

Устните на Роан се изкривиха в грозна усмивка, каквато Андраде никога по-рано не беше виждала.

— Нека най-напред изясним нещо — заяви той. — Не съм „момченце“, нито съм „владетелче“. Аз храня почит към теб, като към моя леля и първожрица, но и ти не забравяй с кого говориш.

Тя му отправи малък подигравателен поклон:

— Няма, както няма да забравя чий сополив нос съм бърсала и чии обелени колене съм превързвала.

Внезапно той се разсмя:

— Богиньо, заслужавах си го! — Седна, опря се с лакти върху разтворените си колене и сплете пръстите на ръцете си. Приведе се леко напред. — Добре, Андраде. Нека обсъдим въпроса като разумни хора, а не като надменна дръзка първожрица в Светилището и… принц. Когато сключа брак, ще трябва да имам не само съпруга, но и съюзница. Какво печеля, вземайки една от твоите фарадим!

— И на по-лоша можеше да попаднеш. Много по-лоша. — Андраде скри удоволствието, което й бе доставило току-що случилото се. Никога не бе подозирала, че племенникът й би бил способен така уверено да овладее положението. Радваше я мисълта, че той може не само да използва способностите си, но и да им се надсмива. С настъпателност и самоувереност щеше да властва над другите, а смехът щеше да му помага да не губи власт над себе си. — Не си си набелязал други избраници, нали?

Той сви рамене.

— Вчера прежалих липсата им. Знаеш ли, не съм съвсем сигурен какво да чувствам. Не искам баща ми да умира. Зная, че би трябвало да ме изпълва с ужас мисълта да стана владетелен княз, но не изпитвам ужас. Богинята да ми е на помощ, Андраде, аз искам тази власт. Има толкова много неща, които желая да извърша. Защо обаче трябва баща ми да умре, за да…

— Дотегнало ти е да бъдеш само на крачка от властта, която е твое право. Това е съвсем естествено, Роан, особено когато човек е като теб и има своите мечти. Един огън угасва, друг се запалва. Нетърпелив си да разтвориш крилете си и това е чудесна черта у…

— Драконски син? — прекъсна я той.

Тя с хъмкане потвърди:

— Да, но засега нека не се занимаваме с драконите. Онова, което исках да кажа, бе, че е хубаво при полет да бъдеш и предпазлив. — Андраде направи пауза и после внезапно изненада Роан с въпрос:

— Отблъсква ли те момичето?

— Не! — откликна веднага той. — Толкова е красива! — Червенина заля цялото му лице. — Всеки глупак би го забелязал, а мъжете на моя възраст обикновено са глупаци, когато става дума за жени.

— Значи телесно не те отвращава. С това можем да започнем — рече Андраде язвително. — И щом веднъж сме установили, че е жена, а не вещица…

— Наистина ли сме? — подметна, също с тънка усмивчица, Роан. — Имам твоята дума, ала лицето в пламъците казваше друго. Издаваше, че дори и да не е вещица, над нея тегне някаква магия. Както над всичко, което излиза от Светилището на Богинята, нали?

— Прекрасно! — подигра го тя, като с труд сдържаше смеха си. Младежът я радваше все повече и повече — Учил ли си от някого такива сладкодумия, или ти идват сами? Колкото до момичето, тя е точно каквато трябва за един драконски син. Цял свят ще се диви на децата ви.

Горещата червенина изби пак на лицето му. Гледката бе поука за Андраде. Тя замълча, докато той стана, върна се при прозорците и оттам каза, уж безгрижно:

— Ще ти дадем едно от тях като десятък, задето си ни събрала.

— Не се отнасяй несериозно към думите ми. — Тя го изчака да се обърне с лице към нея и продължи: — Ти спомена, че трябва да имаш съюзница; очаквах това. Но си толкова богат и знатен, че твърде малко девойки биха могли да се надяват на общ покрив и легло с теб. — Този път Роан не се изчерви, от което Андраде направи вярното заключение, че като принц той слагаше и продължението на рода в сметката, но като мъж изпитваше свян да го обсъжда. — От знатните васали и владетелните князе малцина имат дъщери на възраст за омъжване. Повечето от тях отпадат, защото или са вече сгодени, или са грозни, или глупави, а никой от нас не иска да се обвържеш с глупачка.

— Дали това не е учтив начин да кажеш, че ще ми трябва цялата помощ, която мога да получа?

— Като дете ти беше самотен, Роан — каза тя и сама се изненада от нежността в гласа си. — Не искам и най-добрите си години като мъж да изживееш самотен. — За да скрие вълнението си, Андраде добави по-рязко. — И тъй, от подходящите партии най-голямата част са дъщери на Върховния княз.

Роан направи гримаса:

— Не, благодаря. Синът на дракон не желае да се жени за дъщерята на гущер. С радост ще изживея самотен „и най-добрите си години като мъж“, както рече ти, стига да бъда сигурен, че изобщо ще ги изживея.

— Какво искаш да кажеш с това? — запита първожрицата. Бе любопитна да провери мислил ли е сам по въпроса.

Когато чу Роан да й излага почти същите разсъждения, които самата тя бе изложила вчера пред сестра си, Андраде от сърце благодари на Богинята. На Роан нямаше да му е лесно, когато поеме управлението, но нямаше и да стане жертва на злонамерени и по-хитри от него хора. По-хитри от него щяха да бъдат малцина, успокои се тя. И когато младежът приключи сбитото изложение на опасностите, които го застрашаваха като евентуален зет на Върховния княз, и обясни защо в такъв случай животът му не би струвал нищо, Андраде одобрително се усмихна. Но го похвали само с думите:

— Поне умът ти работи… — После веднага продължи: — Е, хубаво, а сега да чуя защо ще вземеш моята „вещица“ за жена. Тъй или иначе си започнал да разсъждаваш за брака си.

Роан позабави отговора няколко мига. Но когато от устата му най-сетне излезе глас, в него звучеше въодушевление:

— Защото тя може да ми набавя сведения, най-малкото! Всички княжества, покрити с мрежа от фарадим, това би могло да бъде крайно полезно.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти позволя да използваш питомците ми?

— Същото, което ме кара да мисля, че имаш големи планове за мен, и в тях влиза използването на всичко или всички, върху които можеш да сложиш ръка. Знам защо си подтикнала сестра си да се омъжи за баща ми, а знам и за твоите съгледвачи — като не става дума за официалните фарадим, Андраде. — Линията на челюстта му се очерта по-твърда и сурова. — Каква цел преследваш в действителност? Защо ми показа сред пламъците това лице, което знаеше, че ще харесам? Как смяташ да използваш нас — нея и мен?

— Ако живея достатъчно дълго — и ако ти живееш достатъчно дълго — може би ще разберем. Правя само онова, което ми нареди Богинята.

— Дрънканици — отвърна Роан с леденосин поглед и неизменно изящен тон. — Тя ти казва само каквото ти желаеш да чуеш. Изправяш ме пряко срещу Рьолстра. Защо?

— Трябва ли да разбирам, че с всичките си науки и размишления ти още не си се сетил защо? — отвърна подигравателно тя, ядосана и донякъде уплашена от проницателността на племенника си.

Роан пристъпи към нея. Огънят бе помежду им и тя видя, че в облика на младежа не бе останало нищо момчешко, нищо крехко. Той я попита отново:

— Какви планове имаш за мен, Андраде?

Тя се изправи непроницаема. Възрастта, рангът на първожрица, отдавнашна враждебност, неоправдани надежди и провалени мечти я обвиваха цялата като железен плащ. Изрече:

— Роан… всичко, което каза за вероятен брак с дъщеря на Рьолстра, е вярно. Страхувах се, че Върховният княз ще ви изпрати сватове, преди да съм успяла разговарям с теб. Баща ти не би се вслушал в никакви мои думи. Той не ми се доверява изцяло.

— А аз трябва ли да го правя? — запита студено младият принц.

— Ако не на мен, то на Шонед трябва да се довериш изцяло.

— Значи имала име. Чудех се как се казва.

— Тя ми е много скъпа, Роан. Какво искам аз е без значение. Самата тя те видя в Огъня преди години.

— Така ли?

— Нима не почувства нищо, когато я гледаше тази вечер?

— Не те засяга какво чувствам. Изпрати ли да я доведат?

— Тя скоро ще бъде тук.

— А обвиняваш мен, че не зачитам другите, и правя през главите им каквото съм намислил! Явно си е в кръвта, както и дарбите на фаради, които Тобин има, но аз не притежавам. Всъщност това си искала от родителите ми, нали? Мелез, който да съчетава и двете: принц, който може да припка по светлината! Ах, колко съм огорчен, че те разочаровах! Но сега ще опиташ пак, нали? Любопитен съм дали и Шонед знае за тези твои намерения?

Андраде посрещна погледа му без да трепне, а на лютите му думи не отговори. Защото долови, че той усвоява името на момичето: привиква езика си да произнася сричките му, а ушите си — да чуват звука му. Каза:

— Не е необходимо да се жениш за нея, ако не ти харесва. Когато пристигне, и двамата ще разберете привличате ли се или не.

— Нима не си съобразила вече всичко? — присмя се Роан. Но в следващия миг изражението му се промени; той смънка: — Извини ме.

Тя наблюдаваше племенника си: мъж-дете с измамливо кротки очи, принц, който скоро щеше да властва над ширната Пустиня — а един ден, ако неясните и видения бяха истина и Богинята не си играеше с нея, може би и над… Достатъчно би било Шонед и Роан да бъдат заедно. Те бяха точно един за друг; тя знаеше това. И рече:

— Не, ти ме извини, задето бях твърде рязка. Имаше право: не биваше да забравям кой си.

— Не, не! Така и трябваше! Не мога да седя тук и да се самоокайвам: Но… знаеш ли, толкова е неловко… Да чакам татко да умре. Да се страхувам и да трябва да го крия. Да бъда… сам. Всъщност единствено с теб мога да споделям. Разбираш ли?

Андраде кимна. Мислеше си, че от деня, в който може да споделя с Шонед, Роан вече няма да бъде сам. Но на глас каза:

— Слез долу и поспи. Още няколко дни Зеава ще е жив — твърде голям инат е, за да се предаде на смъртта толкова бързо, Майка ти ще има нужда да бъдеш силен.

Роан тъжно се усмихна:

— Никои няма да има нужда да бъда какъвто и да било, докато не настъпи, часът да ме признаят за княз. Тогава вече ще имат нужда дори от повече, отколкото бих могъл да дам… А онова, което предложа, ще им се стори нищожно… особено в сравнение с приноса на баща ми.