Метаданни
Данни
- Серия
- Принц на драконите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Prince, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мина Цонева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мърлин Пъбликейшънс, София, 1998
Редактор: Силвия Великова
История
- — Добавяне
Част 3
Мъст
Глава 19
Сърдечни поздрави до негово високородие княз Роан, Господар на Пустинята и Повелител на Дългите пясъци, и неговата Господарка княгиня Шонед.
Бих искала да уведомя негово високородие, че проучването и преброяването на драконите, започнато по негова заповед преди шест години, най-после приключи. Прилагаме подробни статистически данни и ще си позволим в следващите редове да направим кратък анализ, изготвен в пълна тайна и след продължителни консултации с господаря Фарид от Небесната купа.
Драконите са застрашени от изчезване. Броят им дълго време оставаше постоянен, благодарение на естествени фактори като заболявания, старост, нещастни случаи, битки между самци, както и на наказателните мерки срещу похитителите на гнезда. Много по-пагубни се оказаха последствията от избиването на самците, но въпреки това драконите успяваха да оцелеят.
Но преди три години с разпространението на чумната епидемия положението се промени драстично и катастрофално.
Според преброителите от всички останали територии, през 698 г., когато Негово високородие оглави княжеството, бяха преброени 309 дракона при отлитането им към пещерите в Пустинята към местата за зимуване. Сред тях е имало 6 самци за разплод, 80 достигнат зрелост женски и 220 млади дракона, включително и излюпените през същата година. През лятото преди чумата над Береш са преброени 234 дракона. Но тази пролет, според най-надеждните и изчерпателни доклади броят на драконите е спаднал едва до 37, от които пет самци за разплод и 32 женски.
Опасността от катастрофално изчезване е очевидна. Негово високородие ще се убеди, че тази година непременно трябва да се забрани всякакво ловуване и избиване на зрели самци, както и да се предотврати все още продължаващото ограбване на гнезда. След битките помежду си по време на любовния сезон ще оцелеят два-три дракона, и трябва да им се даде възможност да оплодят своите женски; непременно трябва да се даде възможност за летене на всеки новоизлюпен дракон, който се появи на входа на някоя пещера. В противен случай децата на Негово високородие — пожелаваме им да се родят здрави и умни — не ще видят никога истински дракон.
Прилагаме и анализ на разпространението на драконите в областта; това копие е единствено, тъй като в присъствието на господаря Фарид оригиналната информация беше изгорена. Господарят и аз сме единствените осведомени за надвисналата опасност от изчезване на драконите.
Искам да споделя с Негово високородие и още нещо — едно свое предположение, което засега не е подкрепено с реални доказателства. То е по-скоро усещане, затова пък много силно и убедително. Според мен, след тежките си загуби по време на чумата в каньона Двуглавата скала драконите ще избягват тези места и ще потърсят нови обиталища, в които ще могат да забравят ужасиите си спомени. Драконите избягват високите върхове, откакто един от тях паднал и се пребил до смърт. Подобни предания са широко разпространени сред населението от планинските области. Ако наистина са толкова интелигентни и чувствителни, както си мисля, ще започнат да избягват и местата, където са били поразени от чумата. Повтарям — това е само мое предчувствие, но скоро ще разберем дали ще се оправдае.
Предполагам, че след като тази година може би няма да мътят в Каньона, те ще си потърсят други места, и някои от тях ще бъдат далече от грижите и покровителството на Негово високородие. Затова се осмелявам да моля смирено Негово високородие за издаването на указ, с който се забранява убиването на дракони най-малкото през тази година, а може би и за в бъдеще. Алтернативата е пълното изчезване на драконите от Пустинята.
Двамата с господаря Фарид поднасяме почтително резултатите от своето проучване за сведение на Негово високородие и вярваме, че с характерната си мъдрост и благоразумие той ще намери верния изход и в небето над Пустинята отново ще летят дракони.
Поднасям смирено почитанията и благопожеланията си за дълголетие, здраве и щастие на Ваши княжески високородия,
Роан се облегна назад и въздъхна дълбоко. Погледът му се рееше между пръснатите върху работната маса пергаменти и просторната гледка зад високите прозорци на кабинета. Над Цитаделата надвисваха първите сенки на пролетния здрач, навсякъде цареше ведрина и спокойствие, а каменните стени проблясваха в златисто-розовите багри на залеза. Откъм градините долиташе мирис на млада трева и току-що разпукнали се цветове, усещаше се дори прохладният полъх на водопада в скалната пещера, придошъл от пролетното пълноводие на реките от изворите сред далечните върхове. Красотата възкръсваше всяка година и неустоимото й въздействие му напомняше за усилията, с които бе изградил мира в своите владения. През последните шест години непрекъснато бе толкова зает с грижи, че рядко си позволяваше удоволствието да се порадва на собствения си дом.
Заедно с доклада на Фейлин пристигнаха и цял куп други документи и Роан погледна с неудоволствие пергаментите, разпилени по работната маса. Тази година предстоеше поредната Риала — първата, след като той бе разиграл представлението, представяйки се за плиткоумен княз. Уви, вече не можеше да си позволи подобна роля, а и васалите му бяха представили исканията си с почти неприлична бързина. Съвестта му не би допуснала да забрави за решаването на въпросите им по-късно от края на лятото, а и в никакъв случай не би могъл да пренебрегне писмото от Небесната купа. О, Богиньо, как му се искаше да забрави всичко поне за малко…
Но Роан знаеше, че княз, който разполага с прекалено много свободно време, просто не си върши работата, и при тази мисъл устните му се изкривиха в горчива усмивка. Дори и в най-спокойните времена винаги имаше много неща, които трябваше да се предвидят, обмислят и решат! Какво оставаше за тежки моменти като тази голяма чумна епидемия…
Толкова смърт, толкова съсипия… Още през първата пролет на своето управление бе доказал могъществото си с победата над Мерида в равнините на Тиглат, но как би могъл да се пребори с безмълвната коварна смърт? Князете и всичките им войски бяха съвършено безпомощни пред скрития враг, който връхлиташе върху хората и в безмилостния си ход отнемаше първо спокойното дишане, после разума, и накрая живота им.
Епидемията се появи със завръщането на драконите през пролетта преди три години, и в самото начало хората обвиниха тях за разпространението на страшната болест. Заедно с чумата из всички княжества плъзна и паниката. Тогава към Роан бяха отправени множество молби да унищожи драконите веднъж завинаги. Но огромните великолепни животни също започнаха да измират…
Улисан в тревоги след връхлетялата ги беда, на Роан никак не му беше до дракони, когато чу вестта за откриването на първия огромен труп без следи от битки по кожата. Сред първите жертви на чумата в Цитаделата беше майка му, и болестта бързо я отнесе в селенията на смъртта. Първите симптоми се изразяваха в оттичане на белите дробове и жестоки болки в костите, а плътта изгаряше от треска въпреки всички усилия да се намери лек. Неизменно следваха неумолими позиви за повръщане, а след тях — кома и смърт. Страданията на княгиня Милар продължиха дванайсет безкрайни мъчителни дни. Някои успяваха да оцелеят малко по-дълго, но от всеки десет човека в Цитаделата поне четирима се разболяваха и, в крайна сметка, неизменно умираха.
Нерядко фаради от другите имения и дворове напрягаха сетни сили да сплетат нишки от слънчева светлина и да изпратят последното си послание. Най-напред бяха покосени князете Селдин, Дурикен и Висарион, после — Даар, Кутейн, Далинор, Беток и Рийз, а след тях — безконечна поредица от съпруги, дъщери и синове, множество васали и членове на семействата им… От Андраде пристигна печалната вест за гибелта на мнозина фаради от Кулата на Богинята, сред които бе и Мардин — момчето със златния глас. Болестта не отмина нито едно имение, замък или колиба. Направи изключение само за островите Дорвал и Кирст-Изел, както и за най-усамотената пустош на далечна Мерида. Княз Лийн забрани достъпа на кораби до своите пристанища, а Волог и Сомер побързаха да последват примера на мъдрото му решение. Епидемията оказа дори благотворно въздействие върху отношенията на двамата враждуващи князе — владетелите на Кирст-Изел, те бяха принудени да забравят отколешните си ежби и да обединят усилия в стремежа си да осигурят достатъчно храна за населението на изолирания остров.
И тогава стана чудо — към средата на лятото по нишките от светлина долетя новината, че е намерен лек срещу болестта. Някои отдавна известни лекарства се смесваха с настойка от непозната билка, сместа се впръскваше във вените и скоро треската се успокояваше, повръщането спираше и това даваше на болните възможност за оцеляване.
Роан неволно бе впил пръсти в облегалките на креслото и трябваше да направи съзнателно усилие, за да се поотпусне. Спомените за страшната болест изпълваха душата му със смут, а сърцето — с гняв. Тайнствената билка се бе оказала не друга, а тъкмо дранатът. Рьолстра владееше достъпа до чудодейната дрога, която растеше само във Вереш, той определяше и нейното разпространение. Разбира се, упражняваше контрола си твърде дискретно — в противен случай разгневените князе биха нахлули с войските си в неговите земи въпреки ранга му на Върховен сред всички владетели. Разпредели пестеливо доставките чрез своите посредници и натрупа неимоверни богатства от мъката и отчаянието на хората.
Роан спря поглед върху изтъканата от разноцветни нишки карта, опъната върху златни пръчки на отсрещната стена. В ъгълчето на устните му отново трепна горчива усмивка. Често доставките от Рьолстра пристигаха твърде късно и Върховният княз се бе освободил с лекота от неколцина свои противници, което му даваше възможност да упражнява влиянието си в обезглавените княжества. Картата навяваше смразяващия спомен за мнозина мъртви князе и уязвимостта на техните владения. Роан знаеше, че Рьолстра бе забавил преднамерено доставките на дранат за Гилад, което стана причина за смъртта на княза и най-влиятелните атрим на страната. Преждевременна смърт покоси и враждебно настроените към Рьолстра владетели на Снежния залив, Езерото Кадар и Катските хълмове, близо до градовете Ейнар и Ваес.
Разклатената в много княжества власт бе добре дошла за Рьолстра. Трябваше само да позабави доставките на дранат, докато не научи, че получателят е вече мъртъв. Така не само съкровищницата на Върховния княз се обогати с неимоверни средства, но и самият той получи огромни възможности за проява на своето коварство и нечисти намерения. Роан не се радваше особено на това, че в Пустинята тази тактика не даде резултати. Слава на Богинята, той бе направил повече от всички останали князе за спасението на своя народ.
Изпразни хазната си и дрогата се изсипваше в изобилие от корабите в пристанището на Радзин, откъдето Чейнал разпращаше най-бързите си конници да разнасят скъпоценната билка. Уви, лекарството бе открито твърде късно, за да спаси княгиня Милар, Камигуен и Джани — сина на Чей, но спаси живота на много други.
Тогава започнаха да измират и драконите, а пари за още дранат вече нямаше, пък и кой би бил такъв глупак, че да дава злато за живота на дракони?
Господарят Фарид от Небесната купа му съобщи, че в хълмовете на земите му са забелязани незасегнати от болестта дракони. Роан побърза да отпътува за онези места и заедно с Фарид решиха като предпазна мярка да накачат дранат по стъблата на горчивослада, плъзнал по скалите под пещерите на драконите. В драната бе последната им надежда. Въпреки всичко дранат не достигаше, а за още доставки бяха нужни неимоверни суми. Роан трябваше да изстиска и последния грош от своите васали, в противен случай му оставаше само възможността за сключване на унизителна сделка с Рьолстра.
Князът се сепна от тихо почукване по вратата.
— Влез — извика той, и миг по-късно на прага застана Валвис, който се вгледа неодобрително в лицето на своя господар. — Добре де, добре — побърза да изпревари Роан някогашния си оръженосец. — Зная, че пропуснах обяда и че закъснявам за вечеря, сигурен съм и че жена ми ще ме изпече на собствения си Огън. — Той се усмихна и се изправи, докато подреждаше разпилените страници от отчета на Фейлин.
— Тя едва ли ще хаби напразно сили, господарю — обади се язвително младежът, — по тебе бездруго не е останало кой знае колко и към плътта ти не би проявил интерес дори умиращ от глад дракон.
Роан присви помирително рамене и заключи отчета в ковчежето. Закачи ключа на верижка около врата си, после се протегна и пристъпи към прозореца. Валвис се приближи и застана до него. Върху седемнайсетгодишното му лице луничките се състезаваха достойно с наболата брада по страните му. Миналата зима от оръженосец бе повишен в рицар и беше свободен да си върви, но момчето помоли да остане, за да служи на господаря си така, както Роан намереше за добре. Князът с радост го задържа в Цитаделата. Напоследък младият рицар изучаваше тънкостите на конярския занаят при Оствел и на свой ред посвещаваше в уменията на оръженосец Тилал — племенника на Шонед. Господарят Дави с радост се възползва от предимствата, които му предоставяше неочакваната женитба на сестра му за могъщия княз, а и жена му на няколко пъти прави опити да погостува в Цитаделата. Шонед устоя твърдо на намеренията й, тъй като знаеше, че господарката Висла неизменно ще иска разни услуги от Роан, които той не би могъл да й откаже заради уважението и любовта си към своята млада съпруга. В края на краищата Шонед стигна до чудесно разрешение на въпроса, като покани младия си племенник в качеството на бъдещ оръженосец. Неизменна съставка от обучението на оръженосците бе изискването да се откъснат за няколко години от семейството си, докато бъдат посветени в рицарско звание. Така Шонед избягна доста тактично досадното натрапване на снаха си. Висла се възгордя неимоверно, че синът й ще получи образованието си в княжеския двор, и си остана в Речен бяг да се хвали на всички за сполетялото я щастие.
Откъм градината долетяха викове и Роан зърна Тилал, който тичаше по пътеката под тях, обвит в прекомерно широка за ръста си наметка. Риан, синът на Оствел, го гонеше по петите с дървен меч в ръка; Тилал размаха изкусно полите на пелерината, а Риан се опитваше да го достигне с меча. Децата явно играеха „на дракони“, докато най-после се заляха от смях и се търкулнаха в тревата.
Роан се усмихна, но веднага усети в сърцето си болката от спомена за други момчета — с пет години по-големи от Риан, които също бяха играли на дракон; едното от тях — Мааркен, замина като оръженосец в двора на княз Лийн, но другото — Джани, бе загинало от костеливата ръка на черната смърт.
— Чудесен момък ще израсне от Тилал — забеляза Валвис.
— Само като си помисля какво изчадие беше като дойде! Никога не съм допускал, че кръвен роднина на моята господарка може да бъде толкова противен!
След известно време и някое и друго шляпване от ръката на Валвис, Тилал постепенно се изцери от ината си и от склонността си да командва другите оръженосци. Детето вече знаеше задълженията си и бе престанало да изтъква роднинството си с Шонед като оправдание и извинение за пакостите си. Макар че Тилал бе наследил черните коси на майка си, кръвната му връзка с Шонед личеше от пръв поглед по зелените очи и светлата кожа. Съчетанието беше изумително и още на десетгодишна възраст момчето бе проявявало прекалено високо самочувствие. През последните две години Валвис успя да го излекува от прекомерната му самомнителност.
— Взе да става човек, откакто се откъсна от майка си — продължи Валвис. — Тя наистина ли ще дойде на Риалата тази година?
— Чух да се разправят такива слухове. Може би ще иска да види сина си.
— Моята господарка едва ли би одобрила това.
Роан едва успя да преглътне напушилия го смях. През последните шест години Валвис все гледаше да спомене в разговорите си и името на Шонед, и причината беше повече от очевидна. Князът уважаваше чувствата на момчето — самият той бе обикнал Шонед от пръв поглед. Посветеният в рицарско звание бивш оръженосец беше убеден, че никой не знае за любовта му към господарката, а и Шонед се държеше с него прекрасно: насаме — шеговито и закачливо като към по-малък брат, а пред хората — като със зрял мъж, а не като с момче. Понякога Роан я закачаше заради младия й обожател, но тя му отговаряше съвсем сериозно, че в лицето на Валвис би искала да види един прекрасен мъж за бъдещата му съпруга. Ако по някакъв начин се бе присмяла или подиграла на чувствата му, той можеше да се почувства отблъснат и да прояви боязливост в бъдещите си отношения с жените. При това положение, обаче, той се чувстваше напълно щастлив от възможността да обожава тайно младата съпруга на своя господар.
— Ще надрасне детинските си настроения веднага щом срещне подходящо момиче на своята възраст — казваше Шонед. — Трябва да призная, че моят малък оръженосец наистина ще ми липсва, но искаш ли да се обзаложим, че бъдещата му избраница ще бъде червенокоса? И че първата му дъщеря ще носи моето име?
Роан прояви достатъчно благоразумие да не приеме облога.
Тилал и Риан се изправиха и продължиха да се кикотят. Усетили върху себе си нечий поглед, вдигнаха глави и махнаха за поздрав на двамата мъже на прозореца. Риан бе наследил прекрасните очи и смуглата кожа на майка си; сега той заподскача развълнуван и извика на княза:
— Хайде да играем на дракони!
— Пак ли? Нали ти бях дракон целия следобед завчера, а и ти ме уби поне десетина пъти! Дори и драконът понякога се нуждае от почивка, а както виждам, май си намерил друг, по-добър от мен.
— Княже! — примоли се детето, убедено, че накрая ще успее да го склони. — Слез да си поиграем на дракони!
Валвис понечи да се намеси, но Роан го спря с предупредително докосване по рамото.
— Бих предпочел да играя, отколкото да чета всички тези отчети — каза той, внезапно помрачнял.
— Все още не си вечерял, а господарката никак няма да е доволна, ако те изоставя в ръцете на онези два урагана в градината.
— Валвис! — Роан започваше да губи търпение. — Крайно време е и ти, и господарката ти да престанете да треперите над мене като драконица над единственото си яйце! Нима наистина ви изглеждам изпосталял и болнав? А може би ви се виждам остарял — на двайсет и седем години, немощен и грохнал? — той изсумтя презрително, после се наведе към прозореца и викна на двете момчета: — Тази вечер се налага да играя на княз, оставяме драконите за утре!
Откъм градината долетя още един глас и князът видя Оствел, който бързо крачеше към децата.
— Риан, Тилал! Престанете с тази врява и стига сте досаждали на господаря! — той затули очи с длан срещу лъчите на залеза и примижа към прозореца. — Прощавай, господарю. Ако не ги гледа човек с четири очи, веднага ще направят някоя пакост. — Тилал понечи да се изплъзне през вратата на парка, но Оствел го стисна здраво за рамото.
— Няма нищо — обади се Роан, който нехаеше за бащинските възпитателни мерки на Оствел. — Обичам да ги гледам като играят.
— Е, за днес свършихме с драконите — разпореди се Оствел и повдигна сина си с една ръка. — Хайде, Тилал. Трябва да отделиш малко време, за да изчистиш петната от трева по наметката ми.
— Но тази вечер ще прислужвам на масата — възрази момчето и погледна с надежда към Роан.
— Добре де — каза примирено баща му, — наметката може да изчака.
Роан се извърна усмихнат и изведнъж усети жесток глад, какъвто не бе изпитвал от дете. Един ден и неговите синове ще подскачат долу в градината, ще тичат, ще се смеят, и докато играят на дракони, полека-лека ще пораснат. Неговите синове… Погледът му отново попадна върху пергаментите на масата и внезапно князът реши:
— Тази вечер няма да си играя на княз, Валвис. Имам нужда от вана, вечеря и съпругата си, в реда, по който току-що ги изброих.
Младежът се ухили.
— Значи, господарката е едва на трето място след желанието ти да си чист и нахранен?
— Е, в случай че тя предпочита мръсен и позеленял от глад съпруг…
Валвис слезе да се разпореди и да задейства гладките механизми на домакинството, установени още от Камигуен. Докато Роан се наслаждаваше на ваната си, в просторните княжески покои бе сервирана изобилна вечеря за техни високородия. Както повечето хора, които биваха обслужвани като князе, и Роан нямаше представа за сложността на подобно обслужване — знаеше само, че е необходимо да даде заповед и всичко се извършваше бързо, тихо и без излишно суетене, както и без вечните оплаквания и наказания на предишния им иконом.
Останал сам със себе си сред синьо-белите теракотени стени, Роан отново се отдаде на размислите си за отминали събития. Бе се надявал, че никога повече няма да види принцеса Ианте, ала необходимостта от доставките на дранат го бе довела до неизбежна среща с нея. Рьолстра не можа да устои на огромните суми, които му предложи Роан за лекарството, и от Вереш към Феруче пое товар с дрога под силна охрана. Роан и Фарид пресрещнаха кервана по средата на пътя между замъка на Ианте и Небесната купа, където извършиха размяната на дрогата срещу торби злато. Разхубавена и по-безсрамна от всякога, Ианте ги наблюдаваше от седлото на прекрасната си бяла кобила. Очевидно отново й предстоеше скорошно раждане и тя не само не криеше бременността си, но като че ли се гордееше с нея. Все още не беше омъжена, но на Роан му се стори, че бъдещото дете може да е от младежа, който яздеше редом с принцесата. Хубостта му би предизвикала сладострастните апетити и на жени, далеч не толкова похотливи като дъщерята на Рьолстра. Роан не я поздрави и срещна погледа й само веднъж — и от това, което прочете в него, усети как се смразява до мозъка на костите си.
Откъде бе намерил толкова много пари, с които да спаси не само поданиците си, но и драконите? Нещо повече — беше разпратил дранат и за драконите в другите княжества, при това без да поиска и най-нищожна сума в замяна на неимоверните си разходи и усилия. Излегнат удобно в прохладната вода, младият княз разтърси глава и се усмихна леко при спомена за собственото си изумление, когато Фарид му показа огромната купчина злато.
Минаха петнайсет години, откак атрим от Небесната купа топяха черупки на драконови яйца, разпръснати в изобилие из отдавна изоставените пещери сред местните хълмове. Роан държеше този процес в дълбока тайна, а и местните хора бяха свикнали с това още от времето на Зеава — бяха му верни до последен дъх и с това злато му бяха помогнали да заздрави властта си над цялата Пустиня. Открай време всички се дивяха на нечуваните богатства, с които се славеше Небесната купа. Земите там бяха хълмисти и ялови, не ставаха нито за паша, нито за земеделие, докато Роан най-после разбра защо Фарид не губеше характерното си спокойствие дори и в най-неплодородните години. Златото на драконите… Зеава бе забранил на атри да споменават пред Роан за драконовото злато. Искаше синът му да израсне силен и умен, а не разглезен от наготово придобитите богатства още в началото на своето управление.
— Но защо! — Роан се ядоса, когато Фарид му каза за драконовото злато — Самият аз съм намирал златен прашец в пещерите още като дете! Досега не съм имал време да обърна внимание на този въпрос, но не виждам защо е трябвало да пазите това в тайна от мен.
Фарид повдигна рамене.
— Помниш ли как баща ти веднъж те хвърли в езерото?
— И после ти ме спаси, също както сега.
— Смятах да ти кажа по-късно — когато стъпиш здраво на краката си като истински княз. Баща ти не искаше да постила пътя ти с рози.
— Рози!? — възкликна изумен Роан. — Мерида, Рьолстра, драконите, да не говорим за проклетите принцеси! И ти наричаш това път, застлан с рози!
Фарид се разсмя, миг по-късно и в самия Роан чувството за хумор надделя над гнева. Веселостта му идваше донякъде и от представата за реакцията на Рьолстра, който ще очаква от него да му се моли и унижава като всички други князе и васали, но Роан разполагаше с огромни количества злато, които щяха да му доставят билката, въпреки невероятната й цена. В смеха му имаше и нотка на горчивина — въпреки че знаеше за изключителното значение на драконите, родният му баща си бе позволявал да ги убива. Младият княз разбираше, че за Зеава авторитетът на храбър войн беше много по-важен от драконите, а и вероятно се е досещал, че един ден синът му ще направи всичко възможно за оцеляването на драконовия род и несекващия приток на злато.
Проницателен и храбър мъж беше Зеава, но дори и той не би успял да предвиди идването на черната смърт. Роан поклати глава и прекрачи през ръба на ваната. Изчака топлия въздух да изсуши кожата му, после облече лек копринен халат и влезе в спалнята. Както винаги, и този път подредената от майка му просторна стая му подейства успокояващо. Княгиня Милар бе приготвила покоите специално за него и Шонед, в тях не остана почти нищо, което да напомня за миналото — с изключение на огромното легло, в което бяха заченати, родени и издъхнали князете от много поколения. Яркото пъстроцветие от времето на Зеава бе заменено от тонове в тъмнозелено и синьо, които подчертаваха огнената хубост на Шонед и русите коси на младия княз. Тежките маси, скринове и дрешници от тъмно дърво бяха изчезнали, и на тяхно място стояха мебели в леки, светли и изящни тонове. Като дете никога не се бе чувствал уютно в покоите на родителите си, затова се изненада силно от бързината, с която след промяната внезапно ги бе почувствал като свое убежище. Двамата с Шонед се бяха любили тук нощ и ден, споделяха един с друг своите мечти, тайни и планове за бъдещето. Тук бе плакал заедно с нея за децата, които не успяха да се родят…
За първи път това се случи през първата зима след женитбата им, а по-късно — на следващата есен. Шонед задържаше в себе си плода до момента, когато талията й едва-едва загубеше гъвкавостта си. Лятото на страшната чума също я завари бременна, но не болестта я лиши тогава от детето. Причината беше дранатьт. Като предпазна мярка Шонед трябваше да взима големи количества, които съсипаха уменията й на фаради и за малко да я доведат до привикване с дрогата. Дори и при обикновените хора тези дози предизвикваха халюцинации — Роан си спомняше това от собствения си опит по време на краткото си боледуване. Двамата с Шонед се възстановиха, но нероденото им дете не оцеля — и оттогава нямаше и белег за зачеване…
Роан седна до масата, застлана с коприна и обсипана със сребърни съдове и изящни чаши от фиронски кристал. Шонед ти бе купила от Панаира преди шест години. Тогава Ианте се бе опитала да отрови щастието им, и при спомена за коварната принцеса по челото на Роан плъзна сянка. От трима различни любовници Ианте роди три чудесни момчета и ги бе предпазила от чумата, като заповядвала да хвърлят от скалите всеки, при когото забелязвали и най-незначителният признак на каквато и да е болест. Роан не можеше да я осъжда за това решение. Самият той едва ли би се спрял пред нещо, за да спаси майка си, Камигуен и Джани, да спести на Шонед и най-мигновената болка или пък да съхрани живота на мъничкия плод в утробата й. Беше открил седмина спекуланти на дранат, които препродаваха лекарството на фантастични цени и ги бе убил собственоръчно, със собствения си меч. Но правото определяше постъпката му като законна, докато заповедите на Ианте бяха равнозначни на убийство. И въпреки това не можеше да я съди, защото разбираше мотивите й.
Единият от „ураганите“ се втурна през външната врата и забрави да затвори след себе си и внезапно Роан почувства силната прегръдка на две мънички ръце.
— Татко ме прати да ти се извиня — каза задъхано момчето. — Извинявай!
— Извинението се приема… ако ме оставиш да си поема дъх! — Роан се засмя и намести детето върху коляното си. От дяволитото личице сякаш го гледаха прекрасните очи на Камигуен и той отново усети болка в сърцето си, която се усили още повече при вида на застаналия на прага Оствел. — Не му се карай, той дойде само да се извини.
— И има за какво! Ето, сега пък ти прекъсва вечерята! — Оствел вдигна ръце в престорено отчаяние и се усмихна. — Шонед каза да започваш без нея.
— Вече започнах — той освободи Риан от прегръдката си. — Ако за мен е време за вечеря, това означава, че ти, млади господарю, отдавна трябваше да си в леглото. Приеми го като заповед на твоя княз.
Детето въздъхна.
— Повече те харесвам като дракон — обади се жално то.
— И други момчета са ми го казвали, но и на тях им е вършило работа колкото на тебе — хитрините ти няма да успеят. Хайде, марш в леглото! — остави детето да стъпи на пода и Риан пристъпи към баща си. Князът отклони поглед, когато зърна малките пръстчета да се сгушват в огромната длан на бащата.
— Господарю?
Князът се взря в очите на своя приятел и видя, че Оствел не се бе оставил да бъде заблуден, но единствено в погледа му бе просветнала искрицата на състраданието.
— Шонед спомена нещо за тайнствено измъкване навън в тъмното — каза високо Оствел.
Този път Роан се засмя от все сърце.
— Така ли?
— Това нова игра ли е? — ахна развълнуван Риан. — Може ли да играя и аз?
Оствел намигна на Роан.
— И това ще стане — но след като пораснеш. Хайде сега, кажи лека нощ на твоя княз.
— Лека нощ — каза послушно момчето. — И не забравяй за играта на дракони!
— Няма да забравя. Приятни сънища!
Когато вратата след тях се затвори, Роан се зае отново с вечерята си, при това с такъв апетит, който би доставил огромно удоволствие на Валвис. Двамата с Шонед бяха обявили война на склонността му да работи прекалено много и да се храни недостатъчно. След като изпразни блюдата, князът се облегна удобно назад с чаша вино в ръка. Бяха останали верни на съблазнителната идея да се прокрадват в градината късно нощем. Обитателите на замъка се подсмиваха крадешком, но се придържаха стриктно към неписаното правило да изчезват всеки път, когато князът и княгинята излязат навън в мрака. В такива моменти никой не си позволяваше да ги тревожи, само войските на Рьолстра биха накарали някой от прислугата да смути уединението на княжеската двойка. Тази нощ Роан имаше нужда точно от такова бягство и когато навън съвсем притъмня, взе бутилка вино с две чаши и излезе тихо от покоите си.
Бос, облечен само в тънкия копринен халат, той се плъзна безшумно по определеното само за него стълбище и тръгна през градината към пещерата в скалите. Мисълта за Шонед разливаше възбуда в кръвта му и потапяше в приятен хлад ума и сърцето му. Спря до водопада и притвори очи, почувствал присъствието й, миг преди да усети нежната прегръдка на ръцете около кръста си и тялото, което се притисна към гърба му. Облян в блажена наслада, той се отдаде изцяло на усещането, което разливаха в него леките й целувки в основата на шията и врата.
Омаята се стопи още с първите й думи.
— Цял следобед стоиш над онези писма; да не би да е станало нещо лошо?
— Нищо, което да очаква спешно решение.
Шонед отпусна ръце и се изправи пред него.
— Какво има, Роан?
Той посегна със съжаление към виното и чашите.
— А аз си мислех, че сега двамата с теб…
— О, разбира се — побърза да го увери тя и потвърди обещанието си с целувка, — но не сме се виждали цял ден! Хайде, мили, седни до мен и ми кажи какво те тревожи.
Седнаха върху копринения мъх и тя се сгуши до рамото му; виното щеше да почака. В прегръдките й Роан винаги бе намирал щастие, а в любовта й — неимоверна сила. Но може би това, което ценеше най-много в жена си, бе успокояващото въздействие на бистрата й мисъл. Повечето князе имаха просто съпруги; в лицето на Шонед Роан бе открил истинска княгиня, не само по ранга, който бе придобила едва по силата на брака си с него.
Докато й разказваше за драконите, усещаше безпогрешно реакцията й по трепета на крехкото й тяло. Подобно на Андраде, Шонед умееше да бъде сдържана и да запазва хладнокръвие, но и също като при нея потрепването на пръстите изразяваше цяла гама от настроения. Само от едно докосване Роан можеше да разбере истинските чувства на своята любима. Сега усети колко напрегната е Шонед. Издаваше я едва забележимото стягане в мускулите на ръцете.
— Тази година трябва да възстановим загубите на васалите от драконите — каза тя, след като Роан свърши разказа си. — Тогава никой няма да настоява за кампания по прибиране на новоизлюпените яйца от гнездата.
— И аз си помислих същото. Фейлин е прав за това, че драконите няма да се върнат в Разцепи камък. Тогава и васалите няма да има за какво да ходят на лов. Но въпреки това трябва да ги събера и да им изкажа съображенията си. Предстои първата Риала от шест години насам. Налага се да обсъдим много неща, а и наследниците на имоти след голямата чума трябва да дадат обет.
— Смяташ ли да им разкажеш за драконовото злато? Знаеш, че всички продължават да се питат откъде намери толкова пари за дранат. Миналата година Фарид каза, че неговите хора знаят за златото от черупките…
— И в продължение на двайсет години пазят това в дълбока тайна — напомни й той.
— Така е, но онези, които работят в пещерите, смятат, че това са обикновени мини, а не някогашни обиталища на дракони. Може би трябва да кажеш на васалите за златото.
— Притесняват ме не те, а мисълта за Рьолстра. — При споменаването на това име Роан усети как тялото й още повече се напрегна и я погали успокояващо. — В Небесната купа са изпратени съгледвачи — търговци, пътници, всякакви хора, пристигат и непрекъснато душат наоколо. Слава на Богинята, че Фарид се случи голям хитрец. Но Рьолстра от три години се мъчи да разбере как изведнъж съм се снабдил с толкова злато. А и не ми се вярва да се е хванал на приказките ми, че спасявам драконите само защото съм мекушав глупак.
— Да си мисли, каквото иска! Какво значение има, докато не е открил доказателства? Баща ти е бил съвсем прав, като е създал впечатлението, че богатствата ви идват от спечелените битки и войни.
— То пък едни богатства… Когато прогонихме меридците на север, те нямаха и две монети в кесиите си! Затова пък ние трябваше да похарчим цяло състояние за възстановяването на добитъка, измрял по време на чумата.
— Винаги сме харчили разумно — продължи Шонед. — Не прахосваме излишни средства за лукс и разкош. Можем да заявим, че хазната ни се пълни от редовна и пълноценна търговия.
— А също и от това, че съм ужасно стиснат! — засмя се той. — Не, любима, търговските отношения между княжествата все още не са редовни и пълноценни, и ти много добре знаеш това. Никой не е разполагал с достатъчно време, за да натрупа богатство от търговия. Тази година тъкмо търговията ще бъде в центъра на вниманието по време на Риалата, много повече от всеки друг път. Управлението на отделните княжества е в ръцете на нови владетели, след като по време на епидемията погинаха толкова князе и атрим. Опасявам се, че промяната във властта накланя везните по-скоро към Рьолстра, отколкото в моя полза. Трябва да се противопоставя на това и драконовото злато ми предлага единствения начин да успея.
— Смяташ да ги купиш, така ли? — в думите й прозвуча горчивина. — Как биха могли да застанат на негова страна, когато ти ги спаси с купения от тебе дранат!
— Те помнят единствено своите мъртви, а не онези, които съм спасил. Може и да си мислят, че съм изкупил всичкия дранат още в самото начало, и от тяхна гледна точка това дори не би било осъдително. Но истинската причина…
— … всъщност е следната: Рьолстра оказва силно влияние върху новите владетели, които разбират властта така, както той ги е научил. Ще трябва да им отворим очите за някои неща.
— Така е. Във всеки случай нямам никакво намерение да ги купувам.
— Е, все пак се налага да измислиш основателна причина поради която няма да тръгнеш на лов за дракони-самци. Васалите очакват това от теб.
— Знам — въздъхна той. — Понякога хората имат странни разбирания за мъжеството на своя княз и това до известна степен се дължи на баща ми.
Раменете й трепнаха и той се ядоса на собствената тактичност.
— След като мъжеството ти все още не се е проявило чрез мен… — прошепна тя.
— Шонед… Когато съм се родил, баща ми е бил на четирийсет години. Имаме много време.
Тя се изтръгна от прегръдката му и обърна лице към него.
— Така и не успях да износя децата ти. След чумата изобщо не мога да забременея. Аз няма да ти родя деца, Роан, и двамата много добре го знаем.
— Престани! И двамата сме млади, силни…
— Трябва ти наследник.
Той си пое дълбоко дъх.
— Ако се стигне до това, а аз не вярвам че ще стане, избрал съм си за наследник Мааркен. Не бива да се тревожиш за тези неща, Шонед.
— Как да не се тревожа? Изучих внимателно законите, Роан. Никъде не се казва, че наследникът трябва непременно да е роден от твоята съпруга; изисква се единствено сигурността, че е плод на твоето семе.
— Шонед! — той я сграбчи невъздържано за раменете. — Какво искаш да кажеш?
— На никоя няма да отстъпя мястото си на твоя съпруга и княгиня. Но ти трябва да имаш наследник.
Роан се взря в очите й.
— И смяташ да изпратиш някое момиче в леглото ми, а после да гледаш как коремът му расте от моето дете? Нима да направиш такова нещо, Шонед?
— Познавам и ума, и чувствата ти.
— И тялото ми. Винаги си ме познавала, само ти. Кажи никога няма да го направиш, Шонед.
— Защо не? — продължаваше да упорства тя, макар че по лицето й се стичаха сълзи.
— И какво ще стане, след като детето се роди? Ще отпратиш майката? Или ще я задържиш при нас и ще гледаш как тя постепенно те измества като майка на сина ми? Мислила ли си изобщо за тези неща, глупаче? Та ти просто ме бъркаш с Рьолстра!
— Мислила съм, Роан! Мога да ти дам…
— Нищо не искам да ми даваш! А един ден ще си родим син — двамата с теб! Шонед, не искам дете от никоя друга жена. Не бих могъл да гледам в лицето му чужди черти. — Той отново се взря в красивите й очи, изпълнени със съмнение. — Нима не виждаш, че за мен това няма значение? Ти си ми напълно достатъчна, в твое лице имам много повече, отколкото някога съм мечтал. Шонед, ти си моят живот.
И за да докаже правотата на думите си, той направи единственото, което можеше — приласка я, прегърна я и я люби върху мекия зелен мъх под звънливия ромон на водопада. Тя си поплака, а той попиваше с устни сълзите й на горчиво щастие и отчаяние, поради невъзможността да роди. Притисна я до гърдите си и копринените й коси покриха и двамата; най-после тя притихна и се успокои, а той се попривдигна на лакътя си и се вгледа в любимото лице. От годините, прекарани под пустинното слънце, кожата й бе станала златиста, а косата й леко изсветля. Сред огнено-червените къдрици просветваха руси кичури, които подчертаваха още по-силно изумрудения блясък на очите й. В чертите на лицето й прозираха гордост, сигурност в любовта му и достойнство на княгиня с благородна кръв. Като момиче Шонед беше много хубава, но зрелостта я превърна в най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Той леко прокара пръст по изящната линия на раменете й и се усмихна разнежен.
— И какво те кара да мислиш, че изобщо ще мога да любя друга жена? Харесвам само дългокраки, червенокоси и със зелени очи.
— Глупчо — смъмра го тя.
— Знам — съгласи се той, доволен, че тя отново се усмихва. — Помниш ли първото ни лято? Тогава се опитах да си намеря момиче за леглото… Стига си ми се присмивала! — скара й се той и се засмя. — Ти се държеше ужасно е мен и много добре съзнаваше това. Нима пак ще ме подложиш на подобно унижение?
— Нищо не ми пречи да го направя. Напоследък си станал доста самонадеян, мой княже на драконите.
— Шонед, престани да ме гъделичкаш! Шонед! Заливайки се в смях, те се търкулнаха върху тревата и Роан най-после усети известно облекчение, като видя, че мрачното й настроение се стопява. Отвори бутилката и наля вино в кристалните чаши; двамата отпиха полека, заслушани в шума на водопада и с погледи, зареяни сред звездите на нощното небе. Ала тревожната струна в душата му не спираше да трепти. Трябваше да има син, наследник на владенията му и на правото да ги управлява. Нерядко наследникът на някой княз се оказваше кръгъл глупак, а незаконният син — напълно способен да се нагърби с отговорностите на властта в едно княжество. Но Роан просто не можеше да си представи как би докоснал друга жена, освен своята любима, нито пък за зачеване на дете извън законния брак…
Ако се наложи, Роан щеше да определи Мааркен за свой наследник. А ако Тобин и Чей решеха, че първородният им син ще се чувства по-добре в Радзин, князът можеше да избере някой от двамата им по-малки синове — Сорин или Андри. При всяко положение, след смъртта на Роан на трона в Пустинята щеше да седне владетел от кръвта на Зеава.
Едва няколко часа по-късно, когато двамата с жена му се бяха прибрали отдавна в покоите си, Роан си даде сметка, че се е отказал от надеждата за син, роден от Шонед.