Мелани Роун
Принц на драконите (8)

Глава 8

Господарката Андраде се бавеше в Цитаделата, просрочвайки с много деня, в който първоначално беше възнамерявала да се върне в Светилището. Някои от причините за това бяха от лично, други от политическо естество. Чувството за дълг към сполетяната от тежка загуба сестра й налагаше да удължи престоя си нейно главно занимание стана да пази Милар, за да не рухне, сломена от скръб. Но първожрицата също така желаеше и да се покаже, с цялата внушителност на присъствието си, пред събранието на Роановите васали, когато те пристигнат за Големия лов, искаше да се забавлява, като гледа как възприемат племенника й. Андраде позволи да се намекне (след това да се разнесе като слух и накрая да се разгласи като факт), че ще почете Риалата тази година: новина, която със сигурност щеше да вбеси Рьолстра, и да накара другите владетели да пазят поведение. Имаше обаче и друга причина в която си съчетаваха лични и политически подбуди. Тя възнамеряваше да не си тръгва, преди Шонед и Роан да бъдат свързани в брак. Това бе нейна цел от години, и сега първожрицата смяташе да я осъществи. Покрай другото, тревожеше я необщителността на Шонед и оттеглянето й от всекидневния живот в палата.

А Роан бе прекалено зает, за да се тревожи за момичето. Впрочем това нямаше значение, тъй като Шонед се тревожеше за двама. Тя бе зле разтърсена от нещастието, което без малко да се случи с княгиня Тобин. Бе загубила вяра в способностите си на фаради, а ако искаше да е от полза на Роан в тази насока, трябваше непременно да си възвърне самочувствието, че притежава сила и я владее. С оглед на това бе помолила да й разрешат да учи в малката, но впечатляваща библиотека на Цитаделата. Преобладаващата част от книгите в нея беше събирана лично от младия княз, и широтата на интересите му я смая: история, география, земеделие, геология, металургия, ботаника, племенно дело — по всеки от тези въпроси имаше поне три, а често и над десет тома, като не споменаваме множество други области на знанието. Шонед посвети доста време на разглеждането на тази сбирка и си създаде ясна представа за умствения кръгозор на годеника си. След като се увери, че Роан е получил по-пълно образование от всеки друг княз на този свят тя престана да се занимава със свитъците и томовете, а използваше библиотеката като частен кабинет. Седеше заедно с Уривал до дългата маса от рядка дървесина — масата на Роан — и неотстъпно разпитваше, преговаряше и упражняваше с по-стария слънцебегач нещата, на който я бяха учили в Светилището. Освен че бе главен управител, пръв подчинен на Андраде, прошареният фаради се славеше и като учител, и в най-висша степен заслужаваше своите девет пръстена. Той разбираше потребността обзела Шонед. Уривал вещо мина с питомката си най-основните уроци, като я напътстваше и усъвършенстваше техниката й, показваше й тънки похвати, каквито не се преподаваха на повечето фаради, докато не получат поне седем пръстена на ръцете си.

Шонед призова Огън: палеше свещите една след друга, докато библиотеката се озари от светлина, после с една-единствена мисъл духна фитилите. Тя втъка собствената си сложна шарка от багри в слънчевите лъчи, които струяха през отворения прозорец; призова Въздуха да разхлади стаята в горещите следобеди; преговори всичко, на което я бяха учили няколко години, докато отново стигна до третия пръстен — равнището на чирак-слънцебегач. Следващата стъпка обаче — заклинане на Огън — се оказа трудна: единственото видение, което й се удаваше да извика сред пламъците, бе лицето на Роан. Уривал отмина с мълчание избора на предмет от нейна страна (това едва ли беше точно избор) и я подтикна да премине по-бързо към следващото равнище.

Носейки се по слънчевите лъчи, Шонед се разходи до родния си дом. Речното пасбище, и се върна обратно Изпитанието протече без всякакви произшествия. Същата нощ тя изтъка от лунния зрак пътека, дълга чак до Светилището, отиде дотам, а когато се върна, бе посрещната от възкиселата усмивка на Уривал:

— Не знам за какво се тревожиш толкова — рече недружелюбно той. — И колко пъти трябва да ти повтарям, че не е твоя вината за случилото се с княгиня Тобин? Знаят го всички освен теб.

— Трябва да бъда напълно сигурна в себе си — отвърна тя упорито. — Трябва да знам точно какво върша.

Възрастният мъж се облегна в креслото си. Светлината на една-единствена свещ играеше по костеливото му лице и озаряваше огромните, великолепни златисто-кафяви очи. Той попита:

— Защо не останеш и занапред в Светилището, щом пръстените на слънцебегачка са онова, което действително желаеш? Винаги си изпитвала неистова любознателност, Шонед, още откакто дойде при нас. Към какво се стремиш всъщност?

— Ако реша да се омъжа за Роан, няма да му донеса злато, земи или друго някое от нещата, заради които князете обикновено сключват брак. И неговите васали ще бъдат недоволни. Трябва да им покажа, че заслужавам доверието и предаността им. А ако се случи така, че не се омъжа за него, ще трябва да знам как да упражнявам уменията си в някой друг владетелски двор. — Тя сви рамене. — Аз нямам вече място в Светилището, Уривал.

— Значи онова, към което се стремиш всъщност, е седми пръстен? И осми?

— Да. Ще ме учиш ли?

Уривал опря длани върху масата, разперил дългите си пръсти. Върху всеки от тях, с изключение на левия показалец, блещукаха сребърни или златни обръчи, обсипани с мънички скъпоценни камъни. Произнесе спокойно:

— Искаш опасни неща. Кажи ми защо, но ми спести измислиците за омъжването. Можеш да си способна да заблуждаваш Ками и Оствел, дори Андраде, като говориш, че не си сигурна. Не и мен обаче.

Шонед мълча дълго, преди да отговори.

— Когато за първи път стъпих в Светилището — подзе накрая тя — за мен най-важното беше, че не ме смятат за смахната, различна, или чужда, за разлика от дома ми. Така ме караше да се чувствам жената на моя брат, а прислужниците и следваха нейния пример. Не я обвинявам, задето е мислила така, Уривал. За нея наистина бях странна. И в същност тя ме изпрати там, където намерих мястото си. Където намерих свои и можех да уча. И щом открих каква мога да стана, ако упорствам, мисълта да пропусна нещо, да не науча всичко, което мога, ми причини повече мъка, отколкото биха ме измъчили всички уроци и усилия.

— Значи искаш да придобиеш пръстените само заради себе си?

— Не съвсем. И за себе си, и за Роан. Причината не е само в това, че трябва да възмездя липсата на зестра. Трябва да защитя него и цялата Пустиня от посегателства; дължа това на целия му народ, ако Роан ме вземе за съпруга.

Няколко мига Уривал не проговори. После кротко изрече:

— На нищо повече няма да те науча.

Шонед скочи от стола с вик:

— Но защо, Уривал? В какво съм се провинила?

— Провинила си се в причините, поради които желаеш да стигнеш по-висок ранг. Не си ли взела под внимание, Шонед, че фаради, която има и сан княгиня, представлява нова заплаха за околните? Мислиш ли, че допълнителните пръстени ще ти дадат достатъчно сила, за да нехаеш за онези, които, подобно жената на твоя брат, ще те смятат за странна, дори опасна? Мирът между отделните княжества зависи от равновесието на силите между отделните владетели, А връзките между фарадимите образуват мрежа, която поддържа тези сили в здраво взаимнозависимо единство: като нишките на паяжината или въжетата на висящ мост.

— Да! И Андраде дърпа нишките! — избухна тя. — Андраде, която ми нареди да напусна Светилището, и да стана Роанова съпруга!

Уривал не възрази, но спокойно добави:

— Андраде, чиито причини за това са многобройни, и вероятно различни от твоите.

— Какво иска от мен тогава? Обясни ми!

Старшият слънцебегач се изправи. В очите му имаше жалост, ала гласът му беше студен, когато произнесе:

— Шонед, не ми заповядвай. Още не си владетелна княгиня.

Вледенена от гняв, тя го проследи с поглед как излиза. Какво искаха от нея, в края на краищата? Роан й бе наредил да играе роля, която я обиждаше; жестоката му забележка по повод обучението й все още бе жива в паметта й и я караше да потреперва неведнъж, защото с нея князът бе позволил да се разбере, че не вярва дори в единственото предимство, което можеше да му донесе като негова съпруга. Андраде също не считаше Шонед достойна да узнае причините, поради които се стремеше да свърже в брак своите питомка и племенник, а Уривал пък я считаше недостойна да навлезе в по-дълбоките тайни на слънцебегаческото изкуство, защото нямаше да ги използва с мъдрост. И нито един от тримата не и вярваше, не й се доверяваше — освен дотолкова, доколкото можеше да им бъде полезна.

Тя затича по коридорите, стигна до покоите на Уривал и поиска да я пуснат вътре. Наставникът й седеше край прозорците; гледаше я с кротко съчувствие и щом го съзря, гневът й секна, и тя прошепна името му. Почувства с дълбок срам, че сълзите напират в очите и. „Ах, Шонед“ — промълви Уривал, и разтвори прегръдката си насреща й. Тя коленичи до него и притисна лице към крака му. Тресеше се. Уривал мълчаливо я гали по косата, докато се успокои. Накрая тя вдигна лице и той й каза:

— Сега разбираш ли? Виждаш ли колко трудно ще ти бъде?

— Виждам… Виждам от едната страна Андраде, и с нея са миналото, заветите на фарадим… А от другата страна е Роан: с него е сърцето ми, бъдещето ми… Но ако първожрицата не желае да използвам своите дарби в изгода на княза на Пустинята, защо ми нареди да дойда тук и да му стана жена? Уривал, нищичко не разбирам! Моля те, помогни ми!

— Мисля, че тя храни вяра в твоята способност да си служиш с дарбата мъдро и за доброто на всички, не само на Роан.

— Но те и двамата ме превръщат в своя пионка! Все едно съм въже, с единия край завързан за вол, а другия за жребец, и се опитвам да ги подкарам в общ впряг!

— Отгатвам, струва ми се, кого разбираш под образа на вола — подхвърли Уривал и Шонед не можа да сдържи усмивката си. — Ето, така е по-добре — похвали я той. — Признавам, че лично аз бих оприличил скъпата първожрица на нещо по-малко ласкателно. Но теб, Шонед, доста добре те виждам да водиш и двете своенравни животни, а способностите ти са като връзка между тях. Те могат да те използват единствено ако ти самата допуснеш това, детето ми. Свободна си да избираш.

— Дали наистина? Дарбата на фаради ми е била дадена по рождение, а онова, което съзрях сред пламъците, не ми остави място за избор… — Тя въздъхна. — Искрено съжалявам, че ти крещях.

— Редно си е. Сега обаче отиваш да се наспиш, а утре вечер ще те науча на онова, което искаш да знаеш.

Шонед подскочи:

— Но ти… ти каза…

— Да, казах; и те накарах да си помислиш за някои неща, нали?

Девойката се изправи в цял ръст:

— Уривал, ти самият си своенравно, лукаво дърто животно! Защо ли всички оставяме това да ти се размине?

— Защото тъй ме е благословила Богинята — отвърна й той с усмивка. — Хайде сега, твоя светлост, върви си.

Тя го изгледа смаяно, когато чу да я титулува: никой преди него не го бе правил. Уривал й намигна и като каза: „Ти ще бъдеш княгиня, то се знае; в друга роля просто ще се прахосаш“, с ръце й даде знак да си върви.

* * *

Докато се изнизваха дните преди Големия лов, нито Шонед, нито Уривал можеха да бъдат видяни често из Цитаделата. Роан знаеше, че не постъпва добре, като се радва толкова много, задето годеницата му е заета другаде, но бе прекалено натоварен с дела, за да отдели внимание и за нея. Всяка нощ обаче, когато лягаше между завивките, той я сънуваше до себе си, а всяка сутрин, когато слънцето докоснеше лицето му, си мислеше, полубуден, че това е ласката на устните й. През деня, когато погледът му случайно попаднеше върху нея, винаги го разтърсваха тръпки, и той трябваше с усилие на волята да си припомня, че все още не може да я повика пред всички, да се приближи до нея, за да я докосне или целуне, да се държи така, сякаш двамата си принадлежат. Не биваше да подозират, че насочва очи към нея. Роан знаеше как недвусмислено чувствата се изписват върху лицето му, как желанието размазва чертите, и се гордееше, че владее изражението си. Част от него яростно негодуваше срещу подобна комедия, а друга част срещу Шонед, задето бе смутила вътрешния му мир и равновесие. Но още по-лошо беше, че тя изобщо не съзнаваше какво предизвиква у него. Тя като че ли никак не бе засегната от държането му, нехаеше за присъствието му, докато той се разкъсваше между стремежа, който изпитваш към нея с цялото си същество, и забраните, в които са беше оковал волята си. Роан чувстваше, че ще полудее и същевременно осъзнаваше какъв великолепен урок по търпение е това.

Междувременно запристигаха васалите. Времето на Роан бе запълнено с дипломатически игри вместо с изучаване на по-раншните споразумения и техните клаузи целта на младия княз бе да принуди подчинените му благородници да приемат промените, които бе замислил. Той се бе срещал и преди с всички тези достойни мъже, но тогава бе стоял просто до баща си, като бъдещ приемник, а не действителен владетел, и васалите му бяха отправяли почтителни поклони, но не и значими слова. Сега вече всички почести бяха за него — и всички отговорности. Младежът никога по-рано не си бе давал сметка колко много са хората, които настояват да им се отдели време, и как исканията им теглят в противоположни посоки. Всяко владение имаше свои проблеми, всеки господар свои амбиции… Роан бе признателен на Тобин за ненатрапчивото присъствие по време на някои от срещите, защото като господарка на Радзин тя имаше уникален опит и можеше дискретно да го напътства как да се отнася към другите ширим — благородниците, които споделяха със съпруга й положението на васали; друг път Чей идваше в залата и сядаше до шурея си, за да го осведомява полугласно какво е научил за тези мъже от битките, в които е участвал заедно с тях като командващ войските на Зеава. Андраде никога не се появяваше, но самото й отсъствие бе залог, че всички васали мислят за нея. Как ли постига това, гадаеше Роан с удивление.

Прилежно, търпеливо, той изслушваше всички искания и нужди, които дошлите излагаха пред него. Щеше да представлява своите васали на Риалата и онова, което подействаше там, щеше да определи дали през следваните три години те ще живеят добре или зле. Но заявките на благородниците се простираха в твърде широки редели и достигаха смехотворни крайности: един настояваше да му докарат от Гилад двайсет дългорунни овце, за да подобри расата на стадата си, а друг молеше за огърлица от сребро и ахати — дар, който се поднасяше за разпалване на любовна страст, но в случая бе предназначен да умилостиви ревнивата му съпруга. Роан слушаше, без да се усмихне или намръщи. И не само защото баща му винаги бе приемал просителите така, а и защото по този начин се упражняваше за Риалата, където щеше да се преструва на незрял хлапак. Едни щяха да решат, че е твърде глупав, за да разбира думите им; други да мислят, ле подражава на маниерите на покойния, докато вътрешно търси начин да се отклони от задълженията си; а трети, още по-многобройни, щяха да вярват, че е силно уплашен и крие страха си зад това каменно лице. Заблудите великолепно се връзваха с плановете на Роан… на този етап.

Насаме с Тобин и Чейнал — и единствено пред тях двамата — той понякога избухваше в гръмък смях, припомняйки си нещата, за които васалите му твърдяха, че са им жизнено необходими. Все пак знаеше, че обхватът на тези искания излиза далеч извън рамките на забавното. Тъй като му предстояха дълги, сурови пазарлъци във Ваес, Роан нямаше намерение да се изтощава сега в дребни сделчици с подчинените си. Щеше да им даде по някой и друг урок, но това можеше да почака.

— Татко винаги ги оставяше да се пържат в собствения си казан, докато се преструваше, че обмисля въпроса — припомни си гласно Тобин една вечер, когато тримата бяха седнали на охладено вино и хляб със сирене. — И те уреждаха повечето размени помежду си: ти на мен, аз на теб…

— Зеава имаше много практичен ум — добави и Чей, ухилен. — Ако двама васали, господари на съседни владения, искаха нов жребец за кобилите си, той ги оставяше сами да се спазарят на кого ще се падне конят, а на кого — кобилите да бъдат покривани безплатно.

— Не мога да ги оставя да продължават така — отвърна Роан. — Те и без друго не вярват, че ще извоювам кой знае колко придобивки за тях тази година, затова и исканията им са невъзможни. Мислят си, че ще могат да получат онова, което им трябва, ако другите князе се смилят над детето идиотче… — Той направи гримаса. — Приношенията на моите васали няма да покрият и една трета от стойността на нещата, които искат да им набавя; ще трябва да дам разликата от себе си. — Той отпи глътка вино и подигравателно изпръхтя: — Представяте ли си, господарят Байзал настоява за сирски камък, и то огромно количество! За да си строи ново жилище; а онова, което предлага в замяна, няма да изплати дори избите!

— Нямаше ли между предците на Шонед и един княз на Сир? Обстоятелството би могло да ти е от полза — подхвърли лукаво Чей. Думите му останаха без внимание.

— Единственото, което мога да направя, е да слушам и да не вземам никакви решения. Получа ли веднъж по каквото искам, ще сложа завинаги край на пазарлъците.

— Ако не се споразумееш с всеки един от тях няма а те оставят на мира — предупреди го Тобин.

— Те и сега не ме оставят на мира. И мислят, че главата ми е празно. Освен това още по-малко ще им хареса, когато разберат, че занапред ще минавам без тези песни и танци на всеки три години. — Роан видя как са се втренчили в него сестра му и зет му и се разсмя: — Добре де, помислете! С всички тях ще издействам едно и също споразумение: определен дял от добива си всяка година ще дават на мен, като на свой сеньор, и повече няма да се опитват да врънкат за допълнителни облаги; Ще ми казват от какво имат нужда и ако аз в безпределната си мъдрост реша, че го заслужават, ще им го давам. И толкова. А уговорките „аз така, пък ти иначе“ са отвратително недостойни и повече няма да ги търпя.

Той пресуши наведнъж чашата си и я протегна към Тобин. Тя не му отказа да я напълни пак, но не сваляше поглед от съпруга си. Роан улови този поглед и се ухили:

— Виждам, че първият сред моите васали бива обзет от безпокойство — подразни той зет си.

— Ами да, прав си! — отвърна Чейнал. — Няма здрав смисъл в онова, което смяташ да въведеш. Както стоят нещата сега, когато хората имат по-особени нужди, като в случая с камъка за нов строеж например — те и предлагат по-голям дял от урожая си, за да се отплатят.

— Така. А забелязал ли си колко често не успяват да докарат до Цитаделата обещаното? Татко им даваше онова, без което уж не можели да живеят, а после рудодобивът падаше под очакванията, или пък зърнената реколта по някакъв тайнствен начин загиваше, или се случваше нещо друго което да ги освободи от задълженията им. Татко никога не се тревожеше, че постъпват така, защото градеше княжество и имаше да върши по-важни работи. Моето дело обаче ще бъде да укрепя изграденото от него, и да го доведа до благоденствие. Чей аз предлагам всеки да ми дава определено количество всяка година, и ако някой не го направи, ще пратя при него управителите си да разберат защо; ала в замяна ще давам много повече, отколкото им даваше татко — и то редовно.

— А ако не можеш да изпълниш някое обещание, с което си се обвързал? — запита Тобин.

— Тогава ще възмездя ощетения от собствената си кесия. Но искам всеки да знае точно къде стои. Край на пазарлъците колко кози, колко килима, колко мяха…

— А ако те не могат да изпълнят задълженията си? — не спираше тя.

— Тогава недостигащата част ще се прибавя към дела за следващата година. — Роан седеше спокойно и въртеше чашата между дланите си. — Мен ме интересува само да получавам постоянен и равен приток от постъпления. Защото знаеш, Тобин, колко често се оказвахме задръстени от неизползваеми излишъци на едно или друго, само защото някой васал плащаше с даден продукт, а татко не успяваше да го изтъргува на Риалата.

Тобин направи гримаса:

— Помня годината, когато цяло лято ядохме боровинките на господаря Байзал, приготвени по какви ли не начини! Оттогава не мога да погледна боровинки!

— Точно това искам да избягна. Ще определям какво е нужно тук, в Цитаделата, за година, и ще се споразумявам с васалите да го набавят. В замяна ще удовлетворявам основните им нужди с неща, които само аз мога да им осигуря — вълна, хранителни продукти, строителен камък, вносни изделия от други княжества. Ще получавам точните количества от онова, което искам, също и…

Чей забеляза:

— Може и да забогатеят по този начин.

— Виж, не ми повтаряй онова, което казваше татко че богатият васал е заплаха за сеньора си. Татко грешеше. Богатият васал е предан, защото трябва да защитава богатствата си, а отговорността за това поемам аз. Той пък ми се отплаща с храна и вино… и коне — добави младият княз с широка усмивка към зет си.

— И то първо качество, имай пред вид! — не му остана длъжен Чейнал и също се разсмя.

— Да, най-хубавите, разбира се — кимна Роан — Прости, че пропуснах това, славни господарю на Радзин. Но и сам виждаш, че така, като предлагам да бъде, печелят всички. И те, и аз получаваме онова, което ни е потребно, а те свикват с мисълта, че придобивките идват от мен и от никой друг. Аз съм единственият, който може да ги представлява във Ваес и също така единственият, който може да защити земите им.

— Споразумението остава ли и по време на война?

— Ще плащам за вземаното, Чей. Това е разликата между баща ми и мен. Татко бе зает да пази сигурността на границите и имаше право да иска онова, което му трябваше, за да го прави. Аз обаче желая да пазя сигурността по друг начин, не по неговия.

— Да не би да наричаш Зеава крадец?! — сивите очи на Чей метнаха искри.

Роан отвърна с изопнато лице:

— И то първокласен.

— Роан! — пръстите на Тобин се впиха в мишницата му и той изскимтя. — Стига де! Отдавна си оздравял, пък и ранена бе другата ти ръка, не тази… Как смееш да твърдиш, че татко е ограбвал васалите?

— Ами да, ограбваме ги! В името на нещо прекрасно, разбира се; ала според теб как се нарича да взема без да плащаш?

— Осигуряваше им в замяна безопасност, както ти сам посочи.

— Но ги оставяше по-бедни откъм нещата, които бяха важни за тях: откъм храна, коне и пари.

Тя го изгледа навъсено:

— Значи така. Ти не обичаш пазарлъците. Според мен се готвиш да променяш твърде много и твърде бързо, но сега имам друг въпрос: а Шонед?

Чейнал подсвирна леко и се облегна назад в креслото си. Ръцете му се издигнаха нагоре в знак, че се предава:

— Аз съм извън играта!

Роан по някакво чудо успя да не пламне като мак, и да срещне погледа на сестра си със свършено самообладание:

— Шонед е част от моите планове, където и доколкото ми е угодно.

— Не смей да ми увърташ! — предупреди го сурово Тобин. — Половината лято ти — за нея да не говорим! — избягваше въпроса и вече ми е омръзнало! Откакто горкото момиче е тук, никой не го е виждал за повече от миг-два; с никого не разменя и дума, а от очите й сякаш веднага ще рукнат сълзи… Каквато и игра да играеш, Роан, имай пред вид, че Шонед е много изискана и чувствителна. С нея не можеш да се отнасяш…

— Щом е така изискана и чувствителна, значи не ми подхожда! — изтърси той безцеремонно. — Не желая безпомощна жертва, Тобин! На мен ми трябва съпруга и княгиня. Искам онова, което имате ти и Чей. Как бих могъл да ви наблюдавам всичките тези години и да не пожелая същото и за себе си? Но ако тя и аз не можем да си вярваме така, както си вярвате ти и Чейнал, ще трябва да намеря някоя друга. И щом повдигаш този въпрос, ще ти кажа, че и тя все още не е решила дали да се свърже с мен.

— Ти говорил ли си изобщо с нея? Сладка Богиньо! Роан, имаш ли някаква представа какво изпитва или мисли Шонед?

— Тобин — намеси се меко Чейнал — остави това.

— Сигурно се страхува да влезе в Главната зала, за да не я срежеш пак… Тя също има гордост, Роан…

— И аз имам! — натърти той. — И няма да се излагам да тичам подир глупачка, която не може да реши дали ме харесва или не! — Младежът остави чашата си встрани и стана: — Вече е късно, а утре ме чака много работа.

— Не сме приключили разговора! — избухна Тобин.

— Остави това сега — повтори Чейнал, този път по-твърдо.

Тя свирепо изгледа и брат си, и съпруга си:

— О, я да се махате! И двамата! Като не искате нищо да ми кажете, аз пък няма да ви оставя да ми се хилите в лицето!

— Но това е най-забавното нещо, случило се за цялото лято — отвърна невинно Роан. В следния миг отскочи назад, спасявайки се от яростната атака на сестра си: — Чей, Чей, дръж й ръцете, преди да ме е убила!

— Да ги държа ли? Идвам й на помощ!

Смеешком младият княз побърза да се оттегли от покоите за гости. Но не за да си легне на свой ред. Отправи се към черното стълбище, пробяга пъргаво по него и слезе в градината, където настланите с чакъл пътечки го отведоха до езерцето. Водоскокът не действаше, от както баща му беше починал; княгиня Милар не можеш да понася пред прозорците си гледката на искрящото чудо, което сама бе сътворила за наслада на съпруга си. Роан се наведе, загреба вода, наплиска лицето си и седна на една пейка да чака Шонед.

Доста време бе минало, откакто се бяха срещали. Валвис се беше връщал с отговори, че „повелителката“ твърде заета или пък твърде уморена, или не в състояние да се измъкне тайно. Всеки отказ бе придружен от почтително извинение, разбира се, но на Роан му бе омръзнало. И същия ден следобед бе пратил оръженосеца с до покоите на Шонед в най-тежката жега, когато всеки малко акъл в главата си просто се срутваше някъде на уединено място, за да доживее някак до вечерта, с един съвсем кратко и недвусмислено послание: че негова светлост княз Роан приканва своята повелителка Шонед да го чака в полунощ край езерцето. Роан бе любопитен дали Шонед няма да се осмели и този път да откаже. Не, тя не отказа, и той прекара остатъка от деня в нетърпение да я види отново насаме.

 

 

Младежът огледа околния пейзаж, и очите му не пропуснаха нито един от признаците на наближаващата есен. Тревата се беше борила храбро, но вече съхнеше жълтееше. По близките дървета зрееха плодове. С наближаването на есента наближаваше и Големият лов — на него, за разлика от Риалата, той нямаше да трябва да се преструва на нерешителен хлапак, а напротив, трябваше да се хвърли с жар в забавлението — забавление ли?! — и да дава пример, като изтребва излюпените току-що млади дракони… Умът му не го побираше какво ще прави, когато настъпи този ден. Един-единствен път бе присъствал на подобно клане и му бе прилошало, докато гледаше как благородници от цялото княжество съсичат новото поколение дракони, излизащо от пещерите на слънце. И сега се очакваше той да изпада във възторг от тази касапница, да присъства на нея и дори сам да изтреби немалък дял жертви, както бе правил баща му, а преди това — неговият баща.

Роан извърна лице срещу небето, обсипано със звезди, като се питаше след колко още дракониците ще напуснат постовете си в клисурата Разцепикамък. Те бдяха там и никой не можеше да се приближи до пещерите и да посегне на яйцата. Но щом женските си отидела, до излюпването щяха да остават само няколко дни. А всички смятаха, че е прекрасно да колиш дракони… Роан стана и неспокойно закрачи напред-назад, напрягайки безпомощно ума си как да отложи подготвяната касапница.

— Значи ти ме приканваш да те чакам? — изсъска в мрака един яростен глас, и той подскочи. От нищото изникна Шонед, трепереща от гняв: — Не бе доведено до знанието ми, че трябва да се числя към твоите слуги, княже и повелителю!

Закален от избухванията на другите две жени в живота му, Роан бе в състояние да посрещне гнева на Шонед спокойно и дори да се забавлява с него донякъде. Той отговори:

— Колкото пъти те молих учтиво, ти не идваше. Помислих си, че ако си послужа със заповед вместо с молба, ще се появиш, макар и само за да крещиш.

— Как смееш да ми нареждаш, сякаш съм твоя собственост! Ако още веднъж ми пратиш вест като тази, ще се погрижа да се окажеш негоден за съпруг на която и да било, най-малкото на мене!

Шонед изглежда говореше сериозно — нещо, което Роан не бе откривал никога в гневните избухвания на майка си и сестра си. Явно има гняв и гняв, размисли той, и си взе бележка да не съди друг път за годеницата си по другите жени, които познава. Собствената му гордост обаче изискваше да не остане длъжен с отговора, който прозвуча остро и рязко:

— Когато пожелая да те видя, повелителко, ще идваш, независимо по какъв начин те викам!

— Е, аз пък не желая да те виждам!

— Защо дойде тогава?

Обратно на всичките му очаквания, основани върху опита с разсърдени жени, тя нито закрещя, нито го плесна през лицето, нито отприщи яростта си. Вместо това остана, секунда-две с леко разтворени устни, после се изсмя приглушено и призна с печал:

— Съдбата ме доведе тук. Няма смисъл да себедоказваме.

Роан я гледаше напълно объркан, а когато момичето повдигна рамене и въздъхна, съвсем се изуми.

— Трябваше да те видя, Роан — продължи Шонед. — Изпитвах огромна нужда, след като седмици наред те зървах само за миг-два в тази или онази зала, а ти винаги беше зает и недосегаем. Досега отказвах да дойда, защото не исках да те обременявам допълнително, като знам каква грижа са за теб васалите, плановете ти за Риалата, и всичко…

Тогава той откри, че Огънят може да бъде и сладък — като пламък в огнище през ледена зимна вечер. И когато бе в състояние да проговори, каза:

— Ти съвсем не си бреме за мен, Шонед. Ти си единственото ми обетовано бъдеще. — Ръцете му се плъзнаха около кръста й, но без да го обхващат плътно. Ала това бе достатъчно: тя тутакси откликна и прислони към него гъвкавата си снага. Роан прокара буза по косата й и се усмихна.

— Благодаря ти — промълви Шонед. — Прощавам ти обидните думи, които каза за обучението ми. И като говорим за това, нека ти кажа, че уча усърдно с Уривал. Толкова много неща трябва да усвоя, а времето, докато тръгнем за Ваес, е малко.

Той се подразни: имаше необходимост и желание за нежност, но явно тя не изпитваше същото. Разговорът обаче не биваше да се прехвърля върху политическите кроежи. Роан искаше да опита въздействието на някои слова, които досега бе шепнал само на възглавницата си, но възлюблената му продължи:

— Наблюдавах и какво вършат в Цитаделата. Не съм уверена, че ще се проявя блестящо като княгиня. Ками винаги ми е казвала, че редът ми е толкова присъщ, колкото е присъщ и на виелиците, така че я накарах да ми дава уроци как да се справям с делничните си задължения… Но не знам дали не съм съвсем безнадежден случай…

— Ками ли?… А, да — мургавото момиче с огромните очи. Великолепни са, между другото.

Тя се отдръпна и се намръщи:

— От уроци по ревност нямам нужда, благодаря!

Роан широко се ухили, открил внезапно пътечката, която щеше да отведе беседата в желаната от него насока или поне да я приближи дотам:

— Не мисля — каза той — че въобще имаш нужда да бъдеш учена как да ревнуваш.

— Ще разбереш колко съм изкусна, ако вземеш да се заглеждаш, по дошлите от Канарата принцеси на Риалата! — предупреди тя игриво.

— Шонед, дори и никога да не бях те срещнал, нищо под слънцето или луните не би могло да ме накара да се обвържа с някоя от дъщерите на Рьолстра. Ще ми се да дочакам старост, макар и грохнал, а от деня, в който стана баща на внук на Върховния, ще трябва да започна да смятам колко време още ми е отпуснато на този свят. То няма да е много.

Очите на Шонед се разшириха:

— Но… о, Богиньо, не бях мислила за това! Роан, те могат да опитат да те убият! Не бива да отиваш във Ваес!

Той бе поласкан от тревогата й. Засмя се:

— Никой няма да се опита да ме убие. А и съм длъжен да отида. Пък и нали моята вещица-слънцебегачка ще бъде с мен? Тя ще ме пази.

— Не ми се подигравай! — скастри го тя. — Открият ли, че си избрал мен, и двамата се излагаме на опасност.

— Недей да виждаш сенки там, където няма. И само си помисли как ще се забавляваме с изненадата им, с безсилния им яд! В последната вечер на Риалата ти ще влезеш в залата за пиршества под ръка с мен, цялата в изумруди… Всички жени ще искат да те убият, задето си толкова красива, всички мъже ще искат да ме скопят, а…

Шонед издаде кратък звук, в който се смесваха смях и раздразнение:

— Добре, добре! Ако това ще те направи щастлив, ще облека изрязана оттук дотук и обратно рокля, и ще внимавам да не се изхлузя от нея. Само че мислил си сериозно по въпроса колко души ще станат твои врагове при тази игра? Когато техни високородия се омъжат, те ще си спомнят обидата и ще се опитат да насъскат съпрузите си срещу теб.

— Дотогава положението ми ще бъде заздравено, а изгодите за онези, които са с мен, ще станат очевидни. Влиянието на съпругите няма да струва нищо.

— А моето влияние като твоя съпруга?

Той се усмихна:

— Нима не можеш сама да си отговориш на този въпрос? Или няма да ми вярваш, докато не застанеш наистина редом с мен, събрала всички погледи в залата?

— Изглежда имаш готов отговор за всичко, Роан. Само че много добре разбра какво те питах: дали ще бъда част от живота ти извън спалнята — произнесе тя сурово и недвусмислено.

— Ще те уморя от работа като робиня — обеща той, без усмивката да слиза от лицето му. — Цитаделата си се управлява сама, тъй че не се старай да усвояваш домакински умения. Това, което ще ми трябва от теб, е помощ, за да владея цяло княжество. Моят баща оставяше нещата да се случват, Шонед. За нас двамата имам намерение да караме нещата да се случват.

Тя замислено кимна:

— Виждам, че си напълно сериозен… Знаеш ли, разглеждах книгите ти. Четях и малките бележки по полетата… — Внезапно тя се разсмя в лицето му: — И между другото, натъкнах се на доста груби откровения за учителите ти!

— Тогава бях малък… — започна той.

— И не би трябвало да знаеш подобни думи на толкова крехка възраст! — не му позволи да довърши тя. — Макар че, трябва да кажа, някои бяха истински езикови находки.

— Ако ми приведеш някой пример, бих могъл…

— Това заплаха ли е?

Роан затегна прегръдката си:

— Един княз никога не заплашва. Той само… обещава.

— Аха — кимна тя дълбокомислено. — Оттегли обещанието си, княже: уплашена съм до смърт.

Младежът свали ръце и се засмя:

— Личи! — Направи пауза и продължи, вече без шеговити нотки: — Ще дойдеш ли с мен на Големия лов? Няма да яздим редом, разбира се, но бихме могли да се усамотим за малко. Искам да ти покажа клисурата Разцепи камък.

— Където си убил своя пръв и единствен завинаги дракон? Да, бих искала да я видя.

— Мисля, че ще имам нужда от твоето присъствие там — бавно произнесе той, като наведе глава — Шонед, така нареченият лов е една страшна касапница; ще ти спестя гледката на убийствата, но много искам да ти покажа пещерите. По отношение на драконите винаги съм имал особено чувство: винаги ми се е струвало, че тези същества са по-важни, отколкото си мисли човек. Не мога точно да обясня…

— Виждала съм ги в полет — на път към Вереш, на север, драконите прелитаха над Речното пасбище, когато бях дете. Но винаги бяха твърде високо в небето, за да ги чуя.

— Тази година ще слушаме заедно песните им. Аз ще… — той прекъсна внезапно и се взря в тъмнината над рамото на Шонед. — Някой идва насам. — Двамата бързо се разделиха, когато сред сенките се очерта приближаваща фигура. Оказа се Валвис и Роан въздъхна с облекчение. По изразителното лице на юношата се четеше какво огромно неудобство изпитва. Княжеският оръженосец приближи още няколко крачки и дълбоко се поклони:

— Госпожа майка ти желае да те види, господарю — промълви той. — Нека твоя светлост ме извини.

— Няма нищо, Валвис. Благодаря, че ми каза. Отивам веднага горе.

Момчето кимна и се стопи в нощта. Шонед докосна Роан по ръката:

— Следващата ни среща ще бъде на Големия лов. — Протегна се, лекичко го целуна по устните и изчезна. Роан пое в обратната посока; кръвта играеше в тялото му при мисълта за часовете, които двамата щяха да прекарат в Пустинята, насаме заедно, и съзерцанието на тези сладостни представи така го бе увлякло, че забеляза Тобин едва когато се блъсна право в нея.

— Много добре — произнесе тя подчертано мило. — А аз си мислех, че си толкова уморен и отдавна си си легнал.

Роан трескаво запресмята колко ли е могла да види и чуе.

— Не, не съм. И изобщо… Мама ме чака, Тобин — той се опита да продължи пътя си, но сестра му сложи длан върху ръката му.

— Не те чака. Просто това казах на Валвис.

— Какк-во?!

— Проследих го — обясни тя, повдигайки рамене. — Нали ти казах, Роан, че искам някои отговори; ето, сега ще ми ги дадеш. Защо беше тук, сам с Шонед? — Вместо отговор младежът се навъси. Тогава пръстите върху ръката му се впиха здраво и той си припомни, че сестра му е доста по-силна, отколкото подсказва изящното й телосложение. — Кажи ми! Тя е влюбена в теб, не го ли осъзнаваш? За какво използваш горкото момиче?

— Какво те кара да мислиш, че не тя използва мен?

— Не започвай пак да ме лъжеш, никак не те бива! Ако бе пожелала да те съблазни и изнуди да се ожениш за нея, Шонед, без ти да усетиш, щеше да го е сторила отдавна: Андраде дава на своите фарадим доста пълен набор от знания!

Той внезапно остана бездиханен.

— Какво?! — произнесе го само с устни, защото нямаше глас.

Тобин, също смаяна, отслаби хватката си:

— Не знаеше ли?

— Какво да знам? Хайде, кажи ми! Бързо! — той сграбчи и двете й ръце и ги стисна.

Тобин го гледа секунда-две, преди да отговори. В огромните й очи се четяха смесени чувства — изненада и недоверие, разбиране и жал. Тя каза:

— Преди да се омъжа за Чей, леля ни ме подразни че сигурно не зная как да доставя наслада на един мъж, и ми предложи някоя от нейните фарадим да ми даде същите уроци, през които минават питомките в Светилището… — После обясни набързо, че преди да получат първия си пръстен, слънцебегачките прекарват с непознат любовник нощта, така че да бъдат вече жени, когато отидат в горичката-прорицалище на следващия ден — Момичето не може да види онова, което трябва да и покаже Женското дърво, освен ако не е вече жена, разбира се… — О, Роан! — възкликна тя, като видя измененото му лице. — Мислех, че знаеш!

— Да. Вече знам. Знам, че леля ни държи не друго, а свърталище за разврат. Колко мъже са натоварени с този род обучение, скъпа сестричко? — той едва се сдържа да не нададе рев, при мисълта как някой бездушен самодоволник е докосвал неговата любима, опитал е вкуса на устата й, притискал е до себе си гъвкавото й тяло и е опознал тайните й…

— Не бъди глупак, Роан! Това е само един път, за една нощ…

— Една ли? Очакваш да ти повярвам? Ха!

— Яд те е, просто защото никога не си… — тя млъкна: изразът на очите му я уплаши. Отстъпи крачка назад.

— Колко малко знаеш за мен, Тобин — изрече брат й с равен глас. Вече бе спал с момиче веднъж, след победата над Мерида, в невероятно пияно състояние. Момичето бе стрелец в една от частите на васалните войски и идваше някъде от крайбрежието, където бяха най-незначителните владения; не знаеше кой е любовникът, споделил с нея постелята през нощта, а на сутринта Роан се бе събудил със зверско главоболие и панически изтрезнял, напусна случайната си другарка, преди да бъде открита самоличността му. По-лошото беше, че той нямаше почти никакъв спомен какво точно бяха правили двамата с момичето: не бе изцяло невеж по половите въпроси, но не притежаваше действителни познания, и от това жлъчката му кипваше.

— Роан…

— Какво друго забрави да спомене любезната ни леля? Тя наистина ли си мисли, че ще приема подобна вещица в леглото си?

— Роан! Как можеш да кажеш такова нещо, като познаваш Шонед?

Той сякаш не чу думите на сестра си. Краката му го отнасяха бързо надалеч, а в главата му отчаяно блъскаше мисълта как би могъл още да диша, когато драконови нокти разкъсват гърдите му. Бил без опит, така ли? „Ха!“ — възкликна Роан за втори път. Силно желание да ритне нещо го изкуши, но той се овладя. Сред хаоса в ума му изплува, че има начини да се поправи станалото. И колкото по-скоро, толкова по-добре!