Метаданни
Данни
- Серия
- Принц на драконите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Prince, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мина Цонева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мърлин Пъбликейшънс, София, 1998
Редактор: Силвия Великова
История
- — Добавяне
Глава 21
Пет дни по-късно Роан яздеше по стръмнината към Небесната купа и се подсмиваше мислено при спомена за думите, които господарят Хадаан му бе подхвърлил на сбогуване. „И гледай момчето да не си изгуби ума или някой крайник, защото тази съборетина ще му изпие кръвчицата до капка“, беше казал той с престорена сериозност. Никой от двамата не спомена повече този въпрос, но добродушното изръмжаване на стареца, когато тупна Роан по рамото, беше достатъчно показателно за одобрението, което младежът си беше спечелил — Хадаан явно бе доволен от избора на княза за бъдещия атри на Ремагев. След тази своеобразна проява на възторг Роан цял ден усещаше рамото си изтръпнало, но болката си струваше получения в крайна сметка резултат.
Конниците най-после се изкачиха до кратера на отдавна угасналия вулкан и Роан дръпна юздите, за да се наслади на гледката, която предоставяше пред погледа синята шир на огромното езеро. Старият замък бе кацнал на брега като наежен сив дракон със свити под необичаен ъгъл криле и нокти, вкопани дълбоко в каменистата почва. Покрай езерото извиваше път, широк три конски плещи, а над него криволичеше тясна пътека, която се губеше отвъд скалистото било на планината. По нея се стигаше до драконовите пещери.
— Каква красота! — обади се Тилал иззад рамото на княза. — И колко много вода!
— Пустинята май е започнала да ти омръзва. Представи си, че сега дойдат дракони на водопой.
— Наистина ли смяташ така, господарю? Никога не съм виждал дракон отблизо, само съм ги гледал, докато прелитат небето над Речен бяг. Дали са толкова огромни, колкото казват?
— Дори още по-огромни. — Внезапно погледът на Роан бе привлечен от малка група конници, които излизаха от крепостта. Присви очи и примижа срещу ярката светлина на ранния следобед. Веднага разпозна господаря Фарид по широките бели дрехи и гъстата брада, но другите четирима му бяха непознати. Докосна хълбоците на Паща с пети и препусна напред.
— Княже мой! — извика отдалече Фарид. — Ако си дошъл заради драконите, трябва да знаеш, че са хей там, сред високите скали. Току-що ми съобщиха!
— Да вървим нататък, тогава! — Роан махна на Валвис да се приближи и каза: — Заведи хората в крепостта и се погрижи за конете. Дали пък да не дойдеш и ти, Тилал?
— Може ли, господарю? — момчето затанцува от радост върху седлото и конят му изпръхтя раздразнено. — Няма да преча, обещавам! — детето погледна крадешком към Валвис, който се усмихна и протегна ръка към знамето на княза.
Роан и Фарид поеха редом нагоре по стръмнината и по пътя си разменяха новините за последните дела в княжеството. След малко Фарид, извика един от конниците, които яздеха отпред, за да го представи на княза — и Роан забрави за всякакви обноски, само се втренчи с изненада във Фейлин от Небесната купа. Доскоро си представяше отговорника за драконите като мъж, когато изведнъж видя пред себе си хубаво младо момиче.
Тя се усмихна разбиращо на смаяното му изражение и усмивката озари потъмнялото й от слънце лице с топъл блясък.
— За мен е чест да се запозная най-после с тебе, господарю — каза тя. — Чест е и да тичам след драконите заедно с моя княз.
— Поласкан съм — сепна се най-после князът и си спомни за етикета. — Извинявай, че се втренчих така в теб, но се изненадах, че си толкова млада, а знаеш много неща и вършиш чудесно работата си.
— Миналата есен навърших деветнайсет — отвърна бодро тя. — Признавам, че съм доста млада, но затова пък имам остър поглед и не само мога да броя, но и да знам защо го правя.
— Да, вече установих това — усмихна се Роан, облекчен от непринуденото й държание. — Отдавна ли наблюдаваш драконите?
— От дете. Тогава живеех покрай кунакската граница и драконите бяха толкова близо, че усещахме повея на крилата им и събирахме зъбите им, за да си правим ножове. — Тя извади от пояса си един нож, хвана го откъм острието и го подаде на Роан.
Беше подходящ повече за пробождане, отколкото за рязане, и върхът му беше толкова остър, че би могъл да проникне през коремната кухина на човек и да стигне чак до гръбнака.
— Наложи ли се да поспориш с дракона, от когото взе зъба? — попита Роан, докато й връщаше ножа.
Фейлин се засмя и пъхна ножа в канията.
— Не бих посмяла, твоя светлост. Не смеех дори да припаря до гнездата им, ходех там едва когато отлитаха на юг да зимуват. Да се приближа до такива зъби, някои от които бяха поне два пъти по-дълги от този тук… Не, не съм чак толкова храбра.
Стигнаха до тясната пътечка над кратера и се наложи да яздят един по един. Роан усети, че е разочарован от принудителното прекъсване на разговора с момичето, което броеше драконите по негова заръка и вероятно знаеше за тях не по-малко от него самия. Утеши се с мисълта, че щом се върнат в замъка, ще проведе с Фейлин дълъг и много приятен разговор.
Изкачването вървеше бавно и докато насочваше Паща след петнистия кон на Фарид, Роан си представи колко трудно е и слизането надолу с кон, който носи не само ездача си, но и тежък товар от драконово злато. Построяването на по-сигурен път би предизвикало нежелано внимание към Небесна купа и външни хора биха си задали основателно въпроса за какво е нужен този път. Най-после стигнаха подножието на скалите, откъдето поеха надолу по хлъзгава пътека към дъното на стръмна клисура, обградена с красиви, причудливо изваяни скали. Замъци от ронлива пръст издигаха към небето изящните си кули, чудовищни същества протягаха към тях хищни пипала, огромни скали се крепяха едва-едва на шипове, тънки като острие на меч, и заплашваха всеки миг да се стоварят върху пътниците. Скалите пъстрееха в многобройните отблясъци на гранит, оникс и кехлибар, и често надвисваха над пътеката под невероятен и твърде опасен ъгъл. Наричаха това място Двора на Буреносния бог, и живото въображение на Роан си представяше как сред сенките се мяркат множество странни чудовища с невероятна форма. Беше виждал каньона по най-различно време и бе долавял разликите в своенравните му настроения — ослепително ярък сутрин, загадъчно-тайнствен привечер и смразяващ от ужас на лунна светлина, когато сенките сякаш оживяваха, ставаха двойни и тройни, в зависимост от разположението на луните в небето…
Пътеката през Двора криволичеше по протежение на цели пет мери и пътниците пазеха благоговейно мълчание. По едно време Фарид ги поведе в посока противоположна на пещерите и обясни през рамо на Роан, че близката долина е любимото място на драконите за любовните им танци. Отвъд долината се издигаше друг скален масив, където горчивосладът вече бе узрял и ставаше за ядене. Роан познаваше добре пътеката. Тъкмо над нея двамата с Фарид бяха прикрепяли дранат към стъблата на горчивослада.
Той се озърна да види Тилал, който поглъщаше всичко наоколо с разширени от почуда и възхищение очи. Жалко, че не беше първороден син и нямаше да наследи Речен бяг. Наученото в Пустинята щеше да му бъде от огромна полза един ден и от момчето би станал чудесен атри. Може би, докато порасне като Валвис и бъде посветен в рицарско звание, Роан щеше да му намери подходящо място, където да приложи натрупаните знания и умения.
След стръмното изкачване по другия склон на кратера спряха на билото и се вгледаха в песъчливата долина под краката си. Женските се приличаха на слънце, лениви и отпуснати от жегата. Разкошните им тела преливаха от светло-бронзови до наситено червени и от сребристи до тъмносиви тонове. От време на време някоя разперваше криле, за да поеме колкото може повече от топлината на ранния следобед, или обръщаше застрашително могъщата си глава и оголваше зъби към някоя съседка, която се опитваше да се приближи прекалено много. Бяха огромни, страшни и внушителни в ужасяващата си неземна красота — но толкова малко на брой! Роан ги преброи набързо и установи, че на пясъка долу лежаха само деветнайсет от трийсет и двете, за които му бе докладвала Фейлин. Той и даде знак да се приближи и попита:
— Къде са останалите?
Момичето повдигна рамене и тръсна хлабаво сплетените коси над едното си рамо.
— Не зная, господарю. Може би са отлетели някъде да си търсят пещери. Дори не искат да се приближат до онези, които се намират недалече от замъка. Преди двайсетина дни господарят Фарид заповяда да ги разчистим, като се надяваше, че тази година драконите ще се върнат, но според мен те са усетили в тях човешко присъствие и затова ги отбягват. Те са много по-интелигентни, отколкото хората предполагат.
Фарид се приближи заедно с коня, който държеше за юздите, и се намеси в разговора.
— Тревожа се за самците. Може да са отлетели заедно с останалите женски, но къде?
— Северен Вер е прекалено студен за тях — размишляваше на глас Фейлин. — Там твърде дълго трябва да мътят яйцата си. На юг е достатъчно топло, но само в Двуглавата скала има няколко пещери, останалите се срутиха отдавна. — Роан я погледна въпросително и момичето обясни: — Миналата година обиколих всички пещери, господарю. Единствените, които с подходящи за тях, се намират тук, както и в една местност недалече от замъка Феруче. Те са топли, просторни и здрави, а наблизо расте горчивослад, който действа възбуждащо на самците — тя се усмихна широко. — Нали знаеш, че това растение има и подобно въздействие върху тях.
Роан се задави от смях.
— Нима? Може би трябва да набера малко и да го изпратя като подарък на Рьолстра.
Фарид се опита да запази почтително изражение на лицето си, но в погледа му проблесна злорадо лукавство.
— Говори се, че производството на дъщери рязко е спаднало поради незадоволителния растеж на някои фактори.
Тилал, който не откъсваше поглед от драконите, изведнъж се обади тихичко:
— Господарю! Мисля, че ни забелязаха!
Роан погледна отново към долината, където няколко женски бяха вдигнали глави и се взираха към хребета.
— Да тръгваме тогава. Никак не ми се ще да развалим следобедната дрямка на тези дами долу. Но ми се иска да погледна и самците. Как мислиш, Фарид, дали пък не са някъде из скалите? Все още има време до мръкване.
След като се скриха от погледа на разтревожените женски, можеха да ускорят крачка без да се тревожат, че ще привлекат отново нежеланото им внимание. Сега пътят беше по-лек. Тръгнаха по отдавна пресъхналото русло на река, което се спускаше надолу към дъното на клисурата, после се заизкачваха по отстрещния склон. Усетиха присъствието на драконите дълго преди да са стигнали до билото, откъдето се разкриваше гледка към осеян с едри камъни валог. Сред скалите в далечината се виждаха три огромни дракона, насочили вниманието си към изтръгването на горчивослада и поглъщането му заедно с корените. От време на време някой от тях надаваше оглушителен рев като предупреждение към останалите и ехото се удряше гръмко в назъбените скали.
От изумление брадичката на Тилал бе увиснала почти до гърдите.
— Господарю, наистина ли си убил такъв дракон? — прошепна детето.
— Да — каза рязко Роан и се помъчи да прогони спомена от мислите си. — Да отидем малко по-близо, Фарид. — Погледна бегло към Фейлин и в погледа му проблесна развеселеност. — Ще извиним нежеланието ти да дойдеш с нас.
— Благодаря, господарю — каза бързо тя, без да откъсва широко отворените си очи от трите огромни туловища на самците.
Билото бе осеяно с буренак и изсъхнали храсти, само тук-там бяха останали зелени клонки, сред които пъстрееха накацали птици. Сенките започваха да се удължават, слънцето бавно потъваше към хоризонта, но Роан бе загубил представа за времето. Искаше да види самците отблизо и да се увери, че са силни, здрави и горди същества, а не умиращи в пясъка чудовища.
— Господарю, виж там! — задъха се от вълнение Тилал и посочи към небето.
Размахали величествено мощните си криле, към тях летяха още дузина дракони — останалите женски, които бяха поели на север. Като че ли не забелязваха самците, които надаваха неистови писъци в стремежа си да привлекат вниманието им. Надменни и недостъпни, могъщите им тела преливаха в медно-златисто, черно и зеленикаво-кафяво, понесени гордо над смълчаните ридове. Изведнъж Роан се разсмя на глас от радостта, която го обземаше при вида на свободата им. По силата на внезапен порив пришпори коня и се понесе в галоп, дори не чу уплашения вик на Фарид, който се опита да го спре. Пришпори Паща още по-бързо и конят се стрелна по каменистата земя напред към подножието на скалите, златистата наметка на княза се развя след него като крила… Сякаш и Роан бе дракон, унесен в полета на безгранична свобода.
В продължение на половин мяра пътят слизаше надолу после рязко се изкачваше към скалите. Роан виждаше драконите много по-ясно и знаеше, че ще го надбягат с лекота, ще се стрелнат към планините на Феруче и скоро ще се изгубят от погледа му. А там проклетата Ианте щеше да изпрати поредния си любовник на лов за дракони и някой от самците щеше да загине, заради прищявката на една своенравна жена. Вятърът плющеше насреща, гривата на Паща го шибаше по лицето и полуголата гръд. Конят прелетя над огромен камък и в един миг Роан долови съвсем осезаемо силата на мускулите и крилата, които го носеха нагоре към небето при драконите…
Жестока болка го опари в дясното рамо и в първия миг той си помисли, че го е улучил камък, откъснал се изпод конските копита. Но в раната като че ли имаше нещо, което продължаваше да раздира плътта му. Дясната му ръка започваше да се вцепенява и едва успя да придърпа юздите, затова Роан посегна с другата си ръка към раната. Пръстите му напипаха дръжка на нож.
Отпред тъмнееше сух гъсталак и от него изскочиха шестима мъже — нямаха коне, някои носеха мечове, други — лъкове и стрели. Паща се подхлъзна върху ронливия камънак и изцвили предизвикателно, верен на тренирания си усет и възбуден от мириса на кръв от рамото на стопанина си, изправи се на задните си крака, готов за смъртоносен удар с копита. Роан едва успя да се задържи върху седлото, стиснал в едната си ръка меча, а в другата — кинжала, измъкнат светкавично от кончовете на ботуша. Мъжете се устремиха към него, един от тях успя да хване юздите на коня, който замахна свирепо с глава, захапа го за ръката и между зъбите му остана част от плътта и ръкава на нападателя. Но ударът извади жребеца от равновесие и въпреки ожесточената съпротива на Роан, който нанасяше удари наляво и надясно без да гледа, Паща залитна и князът се строполи на земята.
Пред погледа му изригна многоцветна дъга и миг след това се стопи в непрогледен мрак, когато нечия ръка дръпна силно ножа в рамото му надолу, раздирайки плътта. Друга ръка изтръгна меча от стиснатата му длан. Роан се опита да се претърколи на другата страна, но ръката с ножа го притисна и превъртя още веднъж в нараненото рамо. Инстинктивно заби лакът в нечии корем и отслабналият за миг натиск му даде възможност да издърпа ножа от ръката си. От страшната болка светът се завъртя вихрено пред очите му.
Дочу гласа на Фарид, който го викаше, ужасените писъци на Тилал… Извъртя се и им кресна да го оставят на мира. Вече не виждаше нищо, не усещаше нищо, освен изгарящия огън в дясното рамо и още едно пробождане в бедрото. Той сграбчи крака си и болката от проникналата в плътта стрела сякаш му върна предишната острота на сетивата. С подсъзнанието си успя да долови нечие движение и замахна със същия нож, който бе изтръгнал от собственото си рамо. Точно тогава очите му го подведоха — погледна надолу в очакване да види върху стрелата цветовете на Мерида, и този миг се оказа фатален. Нападателите се възползваха от мигновеното отвличане на вниманието и нанесоха последния страшен удар, който го повали окончателно. Роан се строполи в прахоляка и последното, което потъна в паметта му заедно с изчезващото съзнание, беше видението за цветове — не зеленото и кафявото на Мерида, а виолетово със златни кантове — цветовете на Рьолстра. И на Ианте…
* * *
Фейлин съзерцаваше бавния ход на сенките, които поглъщаха полека долината в неумолимия си прилив от индигово синьо, тъмнокафяво и странни зеленикави нюанси на черното. Драконите-самци върху скалите отсреща сякаш се бяха слели с каменната гръд на планината. Тя тръсна глава, ядосана не само на собствения си глупав страх, но и на самата себе си. Лесно й беше да се кори отдалече, на безопасно разстояние от чудовищата. Княз Роан, господарят Фарид и малкият оръженосец отдавна трябваше да са се върнали от безразсъдния си устрем към драконите и тя изрази безпокойството си пред мъжа, който седеше до нея.
Дарфир повдигна рамене и погледна притеснено към клисурата и изгубените в здрача туловища на зверовете.
— Негово високородие знае как да стигне до замъка.
Думите прозвучаха нормално и успокояващо, но дланите му сами стиснаха юздите, а погледът му претърсваше трескаво пътеката и скалите наоколо. Фейлин прехапа устни.
— Трябва да ги изчакаме — каза тя и се взря напрегнато в мрака.
След малко от устните на Дарфир се отрони сподавено проклятие и той посочи с пръст към скалите. Върху фона на притъмнялото небе се очерта огромна крилата сянка, която се откъсна от земята и бавно полетя нагоре. Драконът, нададе войнствен призив за нападение — Фейлин умееше да разпознава звуците им от детинство, и кръвта във вените й се омръзна от ужас.
— Богиньо милостива… — прошепна Дарфир. — Дали не е, тръгнал към нас?
— Не — обади се друг от мъжете до тях. — Гледай!
Драконът изви над клисурата и се стопи в здрача, а миг по-късно се разнесе предсмъртно цвилене на кон, което отекна в скалите и внезапно секна. След малко към небето се издигна самец със зловещо разперени нокти, от които висеше огромно парче окървавена плът. Отдалече личеше, че това е част от екипировката и тялото на коня, който до скоро бе носил върху гърба си малкия оръженосец.
— Не! — дъхът на Фейлин секна от ужас и дори тя не разбра как е забила пети в хълбоците на коня. Другите препуснаха след нея и неравномерният тропот на конски копита се сля с ужасения ритъм на собственото й сърце.
Внезапно тя дръпна юздите и конят се закова на място, отпред минаваше петнистият скопец на господаря Фарид, очевидно на път към замъка. Дарфир продължи и успя да хване юздите на скопеца. Огледа набързо животното и откри дълбоките драскотини върху хълбоците и кръвта върху поводите а мястото, където ги бяха държали ръцете на Фарид.
— Конят ще се прибере сам, за разлика от онези, които са станали жертва на драконите — промълви мрачно Дарфир. — Но жребецът на княза…? Къде ли би могъл да бъде сега?
— За момента нищо не доказва, че са паднали от конете си — каза тихо Фейлин.
Лойс, най-възрастният от мъжете, избоботи неясно през гъстата си брада:
— Нещо ги е накарало да слязат от конете си — може би стомана.
— Или стъкло — допълни Фейлин. — Едва ли са решили да ни изчакат някъде наблизо. Можеш ли да откриеш някакви следи, Лойс?
Старецът кимна и слезе от коня, за да огледа по-внимателно земята.
— Доведи коня на Фарид. Може да ни потрябва.
Фейлин погледна към Дарфир.
— Какво може да се е случило според теб? Не разбирам как меридците са успели да дойдат без да разберем.
— Не биха посмели — но в думите му прозвуча несигурност.
Лойс, който се беше отдалечил, скоро се изправи и извика, че е успял да открие някакви следи. След половин мяра стигнаха до мястото, където конят на оръженосеца бе свърнал внезапно към клисурата и по отпечатъците личеше, че се е впуснал надолу в панически галоп. Продължиха да яздят мълчаливо в сгъстяващия се здрач и всяка сянка таеше в себе си скрита заплаха. Изведнъж Фейлин спря пред сух гъсталак, до който тъмнееха неясни очертания на човешко тяло. Момичето извика и скочи от седлото.
Фарид лежеше на земята сред тъмна локва от съсирен кръв. Отстрани на тялото му зееше огромна рана, дясната му ръка все още стискаше потъмнелия от кървави петна меч. Смъртта не бе смекчила гнева върху лицето му и докато момичето се навеждаше към него, очакваше той всеки миг да скочи и да се хвърли срещу нападателите. Тя погали леко изстиващата плът, затвори невиждащите очи и сведе съкрушено глава.
— Виж! — извика Лойс и тя вдигна към него замъглените си от сълзи очи. Старецът беше на няколко конски дължини разстояние от нея и сочеше нещо на земята. — Навсякъде има кръв. Негово високородие и нашият господар са дали достоен отпор на враговете, има следи от влачене на тела — виждаш ли следите от ботуши в праха? В края на схватката най-малко трима от тях не са могли да се изправят на крака.
— А може би сред падналите е бил и княз Роан — промълви момичето и потръпна.
— Той носеше ли шпори? Тези трима са имали шпори на ботушите си.
— Не знам, не си спомням.
— Князът е обучен в ездаческото изкуство от баща си, а конят е бил трениран от господаря Чейнал. Това означава, че до хълбоците му никога не са се докосвали шпори. Князът никога не използваше шпори.
Тя избърса очи и каза:
— Дарфир, сложи господаря върху коня му. Ще го върнем у дома.
— Трябва да видим докъде водят следите — заяви мрачно Лойс.
— Вече нищо не се вижда — възрази Дарфир.
Лойс изруга високо, плю гневно в праха и се отдалечи. Фейлин изтича след него.
— Дори и да ги намерим, какво можем да направим? Ние сме само четирима, а дори не знаем колко са те. Може да са убили вече княза, не се знае какво са направили и с момчето…
— То е достатъчно дребно и някой може да го е взел на ръце. Смятах те за по-наблюдателна.
— А аз те смятах за златар, не за войн.
Лойс изпръхтя презрително.
— Златар съм едва след като успея да пренеса нечие богатство през планините. Моят занаят не е толкова безопасен, колкото ти се струва.
Все още не бе притъмняло съвсем и те поеха към близкия скален масив. Лойс поклати глава обезсърчен.
— Ако се съди по следите в храстите, тук са били вързани шест коня. После са тръгнали по по-трудния път. Дори и аз не бих могъл да открия следите им.
— Лойс, виж това! — Фейлин му подаде малък блестящ предмет, който бе намерила наблизо. — Монета… Не, медальон.
Той пое медальона и прокара пръсти по повърхността му.
— Изсечен е още по времето, когато меридците бяха прогонени от Цитаделата. По онова време имаха един прочут златар — познава се по работата. — Той отново се изплю с отвращение. — Проклети меридци! — Когато отидоха при другите, Лойс попита: — Виждала ли си княгинята?
— Не — всеки път, когато са идвали тук, аз съм била из планините да наблюдавам драконите.
— Казват, че не само косата й била огнена, можела да извика Огъня в пръстите си, когато поиска. Когато научи за станалото, никак не искам да съм на мястото на меридците — какъв Огън само ще се изсипе върху тях! Тя ще поведе цяла армия, за да освободи княза.
— Те ще го убият при най-малкия й опит да им направи нещо.
Погледът на Лойс проблесна зловещо в мрака.
— Не познаваш княгинята…
* * *
Беляев потърка ритуалния белег върху брадичката си и се взря в плахите проблясъци на луните, които надничах между назъбените планински върхове. След няколко нощи предстоеше пълнолуние и светлината им даваше възможност да се приберат у дома. В тъмното бяха неизменно изложени на опасността да се подхлъзнат на някоя скала или да пропусна някой важен ориентир по пътя. Оказа се, че не бяха разчел добре времето си, и онази кучка, принцесата, щеше да се ядоса. Е, това си беше нейна грижа, мислеше си Беляев, и изруга коня си, когато предните му копита се подхлъзнаха върху ронливия камънак. Откъде можеше да знае, че онзи глупак князът ще хукне подир драконите веднага след пристигането си? Нима можеше да очаква, че Роан ще препусне сам из хълмовете и ще стресне така залегналите в засада меридци?
Бяха пристигнали едва предния ден и ако зависеше от Беляев, едва ли би избрал оскъдния гъсталак за прикритие. Но въпреки че не бе успял да изучи добре местността и да вземе съответните мерки, в крайна сметка се оказа, че нещата не се бяха развили толкова зле. Той дръпна юздите и облекчи донякъде гнева си, като се изплю върху русите коси на Роан. Китките и глезените му бяха омотани с въже, което минаваше под корема на коня, върху който князът бе преметнат напряко като чувал със зърно. До него беше вързан един от убитите меридци, обвит в дебело платнище, за да не остави диря подир себе си от кръвта, която се стичаше от почти отсечената му ръка. Княжеският меч, нанесъл този удар, а и много други, както и ножовете на Роан, сега бяха притежание на Беляев, заедно със златистата туника без ръкави. Той потри дрехата в лицето си и с удоволствие усети докосването на гладката коприна и грапавината на сребърните бродерии. Жалко, че дрехата беше така разкъсана от нанесените удари и съсипана от кръвта на княза, но може би слугините на принцесата щяха да я поправят и почистят. Едва ли имаха някаква работа сега, когато най-после бяха свършили онези дяволски покривки и завеси с драконските мотиви.
Конят пак се подхлъзна и Беляев се обърна назад да предупреди останалите; двама от тях бяха ранени, други двама убити и прехвърлени през седлата, а петият бе преметнал на коня пред себе си малкия оръженосец — със запушена уста и мотан с въжета като вързоп. Бяха прахосали ценно време за прибирането на ранените и мъртвите, а и пътуването вървеше бавно с трите коня без ездачи, които трябваше да бъдат водени с поводи от оцелелите, но беше немислимо да оставят след себе си следи. Трябваше да приберат както хората, така и онази проклета стрела, която търсиха толкова време в прахоляка, войниците служеха при Ианте и впоследствие щяха да бъдат разпознати по цветовете на дрехите им. Хората на княза трябваше да останат с впечатлението, че покушението над него е дело на меридци. С тази цел бяха подхвърлили и медальона на мястото на схватката. Беляев се усмихна злорадо при мисълта за господаря Чейнал, повел войските на Пустинята към равнинните отвъд Тиглат. Пътят им неизбежно минаваше покрай Феруче, а там принцесата щеше да задържи Роан, докато направи с него онова, което си беше наумила. Ако зависеше от Беляев, той би нарязал княза на любопитни форми и би го изпратил на онази вещица-слънцебегачка — жена му, но Ианте се бе противопоставила на подобни намерения. Според уверенията й, собственият й план щял да се увенчае с много по-благоприятни резултати и в погледа й бяха просветнали смъртоносни огънчета, които бяха по-убедителни от всякакви думи.
Не че бе склонен да й се довери, размишляваше Беляев, докато се опитваше да язди изправен назад, за да облекчи малко болката в гърба си. Преди да го съборят от седлото, господарят Фарид бе успял да му нанесе страхотен ритник, и миг по-късно Беляев го бе пронизал с огромно удоволствие. Меридецът бе получил и други рани и от ездата далеч не му стаяваше по-добре. До Феруче оставаха още трийсет мери — едва тогава щеше да се повери на грижите на слугините, а Роан щеше да бъде предаден лично на принцесата. Беляев изобщо не й вярваше, но за момента не би спечелил нищо, ако навреди на плановете й. През ума му преминаха множество варианти за осуетяване на намеренията й спрямо Роан, но в крайна сметка бе принуден да ги отхвърли с леко повдигане на рамене. Меридецът не се интересуваше дали тя ще задържи княза като кутре до себе си, или щеше да го хвърли от скалите в пропастта.
Той се протегна сковано. Не можеше да си разтрие гърба, тъй като ръцете му бяха заети с юздите на двата коня, и се замисли как най-бързо да извести събратята си на север, че се налага да ускорят приготовленията за бъдеща война. Според замисъла трябваше да нападнат внезапно Тиглат и с един бърз и смъртоносен удар да решат изхода на войната, но сега се налагаше да ускорят развоя на събитията. Ианте и Рьолстра го предупреждаваха да не избързва, но едва ли друг момент би се оказал по-подходящ за удар над Цитаделата. Върховният княз бе сключил тайно споразумение с младия княз Ястри от Сир и двамата смятаха да проведат съвместни военни действия покрай река Фаолаин, но на сирска територия. Планът на Рьолстра предвиждаше светкавичен удар, който да съкруши веднъж завинаги цялата жива сила на Пустинята, която можеше да бъде събрана за толкова кратко време. Затова и беше заповядал на меридците да не избързват с нападението си срещу Тиглат, тъй като това би принудило господаря Чейнал да раздели войските си на две и да заеме позиции едновременно на север и на юг. Но моментът за нападението над Тиглат беше назрял, страната само чакаше да бъде превзета. Е, Върховният княз страшно се заблуждава, ако смята, че меридците ще пропуснат такава възможност. Толкова по-зле за Рьолстра, ако войските на онзи конекрадец от Радзин се разцепеха на две и поемеха защитата не само на Тиглан, но и на границата покрай Фаолаин. Всъщност, мислеше си Беляев, Мерида правеше истинска услуга на Върховния княз, като поемаше под свое управление половината земи на Пустинята. А след като и Тиглат паднеше в техни ръце, Рьолстра щеше да бъде лишен от изкушението да се отметне от обещанието си, според което трябваше да върне северните провинции на Пустинята на законните им притежатели. Беляев изобщо не вярваше на Върховния княз.
Той погледна златистата глава на Роан, който се раздвижи и от устните му се отрони сподавено стенание. Изхлузи единия си крак от стремето и с добре премерено движение го ритна точно зад ухото. Не биваше да се поемат излишни рискове, за да не предизвика гнева на Ианте. Князът отново изпадна в безсъзнание. Лунната светлина проблясваше леко върху кръвта по рамото на ранения и Беляев се усмихна — независимо от някои несъответствия във времето, щеше да й предостави княза така, както беше обещал. До падането на зимата Мерида щеше отново да завладее Цитаделата.
Позволи си да се порадва на тази прекрасна перспектива, докато изминаха следващите няколко мери по криволичещите планински пътеки. Най-после откъм хоризонта на изток слънцето извести за скорошното си появяване и Беляев ускори леко хода на коня. Проклинаше необходимостта да заобиколи гарнизона на княза под Феруче, защото трябваше да измине още десетина мери в повече, а пътят и без това му се виждаше безкраен. Но всичките му усилия щяха да се окажат безсмислени, ако някой от гарнизона забележеше как малката група конници се насочва към Феруче.
През целия ден слънцето приличаше безжалостно над изтощената земя, дори по залез все още беше жарко и немилостиво. Най-после Беляев поведе групата през тесния страничен проход. Стреснатите часовои си подвикваха предупредително един на друг и на всеки вик той отговаряше с недоволно ръмжене. Над скалите се показаха тънките шпилове на кулите, които го измъчваха с напразни надежди, че замъкът вече е близо. Наложи се да измине още три мери преди да стигне до портите. Спря коня в двора и скочи от седлото, пронизван от болка във всеки мускул. Грабна мях с вода от първия притичал прислужник и след като утоли жаждата си, изпусна дълбока въздишка на облекчение. В същия миг се върнат сепнат — на стълбите спря Ианте и му извика властно да отиде при нея.
— Защо се връщаш толкова скоро?
— Трябва да си доволна, че можах да се върна изобщо — озъби се той. Богиньо, колко красива беше принцесата, помисли си той. Погледът му обходи великолепната й фигура, едва прикрита от жълтеникав нощен халат. Косата й все още не подредена, беше обула пантофките си на бос крак. Очевидно току-що ставаше от сън, събудена от шума на конниците, идващи с предназначения специално за нея подарък. Лицето постепенно се разведри, погледът й проблесна и Беляев се досети, че най-после е видяла Роан.
— Не е ранен, нали? — попита тя с глас на разтревожена майка, макар че в тъмните й очи нямаше и следа от нежност.
— Не е сериозно. Пробождане в рамото и удар в главата. Целият е твой, принцесо. Можеш да правиш с него каквото искаш.
— Точно така смятам да постъпя — каза тя и махна на прислужниците, които се суетяха подплашени наоколо. Свалиха княза от седлото, сложиха го на носилка и двама мъже го понесоха към входа на замъка. Едва сега Ианте забеляза момчето.
— Това пък какво е?
— Оръженосецът, мисля. Фарид загина в схватката. Знам, че ти нямаш подобни скрупули, но аз не мога да убивам деца.
— И ти, значи, имаш някакви граници. Много интересно… Махнете му парцала от устата, любопитна съм да чуя какво ще каже.
Тилал беше скован от дългата нощна езда и най-вече от това, че бе изминал целия път, преметнат през седлото. Сега кръвта се разля на топли вълни из тялото му, кипнала от получената най-после възможност да даде изблик на гнева му. Едва бяха махнали парцала от устата му и той се изплю вбесен на земята, после още веднъж, но този път по посока на Ианте.
Тя отстъпи назад и се навъси.
— Само да си посмял още веднъж, изчадие такова! Как е името ти?
Той стисна упорито устни и я изгледа дръзко.
— Говори, докато все още имаш език!
Зелените му очи се отвориха широко, но детето продължи да мълчи.
— Не носиш цветовете на Роан — каза Ианте замислено. — Сребърното и синьото са негови, но черното и зеленото… — Тя тупна с пръст по безупречно гледаното си лице и се разсмя. — О, трябваше да се сетя по погледа! Ти си роднина на онази вещица слънцебегачката и си от Речен бяг! — после се обърна към Беляев. — Добре си направил, че не си го убил. По него ще изпратя съобщение до Шонед. Знаеш ли какво ще й кажа, момче? — тя се усмихна подкупващо, но погледът й излъчваше коварство. — Ще й предадеш, че и цяла армия от слънцебегачи няма да й върнат скъпоценния съпруг, дори начело да язди самата Андраде, която в крайна сметка ще коленичи пред нозете на баща ми — Върховния княз. Роан вече е само мой, и така трябваше да бъде още от самото начало. Е, ще се наложи да ти оставя езика, за да разкажеш на Шонед всичко, което видиш тук.
— Тя ще те убие! — избухна момчето.
— Фаради да убива? Никога! А и тя няма толкова кураж, всички фаради са мекушави. Виж, аз съвсем не съм такава, и твоят княз скоро ще разбере това. Беляев, погрижи се да изкъпят и нахранят това изчадие. Искам да е в добра форма за обратния път към Цитаделата.
— Какво ще правиш с моя господар? — извика момчето.
— Все неща, които ще са ти интересни едва като пораснеш — изсмя се тя. — Но ще ти позволя да гледаш, за да понаучиш и ти нещо, а и за да разкажеш на зеленооката вещица точно как съм се погрижила за нейния любим.
Тя се извърна рязко и пое нагоре по стълбите, докато нареждаше на слугините да се погрижат за раните на княза. Едва сега Беляев се досети какво точно искаше тя от Роан, спомни си за чудовищните покривки и драперии и разбра кого бе имала предвид Ианте при поръчването на тъканите.