Мелани Роун
Принц на драконите (4)

Глава 4

Княз Зеава дойде в съзнание сутринта на третия ден. Той, опитният воин, не можеше в моментите на пробуждане да не разбере, че раните му са смъртоносни. Андраде, седнала на края на леглото му, докато изтощената Милар се бе оттеглила за кратка почивка, прочете в черните очи на зет си, че той знае: краят му е съвсем близък.

— Е — изхъхри Зеава, повдигнал вежда почти като едно време — ето го и драконоубиеца драконоубит! По-добре е така, Андраде, отколкото да те порази вражески меч или болест.

— Верни са думите ти, Зеава. Ако има болка, кажи ми. Мога да я облекча.

— Не, няма болка. Не за мен поне. — Той отново затвори очи и кимна одобрително. — Хубав е тоя твой разтвор, приспива раните, но не замъглява ума. Моите благодарности, Андраде. Съмнявам се обаче, че би могла с нещо да облекчиш болката на Милар.

— Дори и времето е безсилно да изцели жена, която губи мъж като теб, Зеава.

Изненадан, той вдигна поглед към балдъзата си. За миг усмивчица пробягна през лицето му. Но онова, което Зеава каза, беше:

— Искам да видя сина си.

— Ще изпратя да го доведат тук.

— Сам, Андраде. Разбираш ли ме? Сам.

Роан се появи бързо — с тъмни кръгове под очите и изопнати от напрежението черти. Андраде се позабави в стаята достатъчно, за да го види как сяда и взема ръката на баща си; после излезе.

Роан притисна студените пръсти на Зеава между своите:

— Тук съм, татко.

Дланта на Зева в отговор обви неговата:

— Има неща, които трябва да ти кажа. Ще ме изслушаш ли като за последно?

— Винаги съм те слушал.

— И след това си действал на своя глава. Добре, няма да бъда още много тук и да изисквам внимание, затова сега не мисли за друго, докато ти говоря — Зеава облиза устни и сгърчи лице. — Не от драконовите нокти в червата си ще умра май, а от глад и жажда… Дай ми да пийна нещо.

Роан взе едно четвъртито парченце бяла коприна, накиснато във вода, и го прилепи към устните на баща си. Само толкова беше позволено; каквото и да преглътнеше Зеава, то щеше единствено да усили страданията му Андраде се бе разпоредила да не дават на княза нищо друго освен собствените й смеси, които облекчаваха болката още преди да е предизвикана.

Зеава изсмука влагата от плата, направи още веднъж гримаса и затвори очи. Произнесе:

— Никога не се доверявай никому, Роан. Особено внимавай с Мерида, и още повече с Върховния княз. Първата ще се вмъкне през границите и ще нападне в мига, когато най-малко очакваш, а вторият би искал да направи това…

— Всъщност — отвърна Роан — Мерида най-вероятно ще се опита да провери дали тежа на мястото си идната пролет. Струва ми се, че би било интересно първо да повоювам малко с тях, а после да ги подкупя. О, знам, че е рисковано — призна той, като видя очите, на баща си да се разширяват от обида (Зеава беше люто засегнат) — меридците ще си набавят оръжия и подкрепа, които доста ще ме затруднят да ги отблъсна, когато проявят дързостта да ни нападнат с пълни сили. Но ако не могат да ни разбият, след като им дам средствата, с които да направят това — а те няма да ни разбият, обещавам — източниците им ще пресъхнат до един. И все пак се опасявам, че ще трябва да пръсна доста пари, за да примамя меридците да направят онова, което искам.

— Да ги подкупиш?! Само през трупа ми!!! — Зеава бе готов да се развилнее, но вместо ярост от гърлото му излезе смях, доста приличен на кашлица. — Уместно казано… Аз вече нямам думата, сине. Моята гордост никога не би позволила подобно нещо, но съм принуден да ти се доверя и да разчитам на теб, нали, Роан? Като им лъскат задниците при бягството в обратна посока, посмей се и за мен…

— Да, разбира се.

Зеава кимна и мина към друг въпрос:

— Скоро ще ти трябва съпруга.

Роан леко се усмихна:

— Обещавам ти, че ще бъде красива и ще имаш хубави внуци.

Зеава се ухили и кимна в знак, че оценява намека. Белите му зъби пробляснаха в рамката на Мерната брада, която някак твърде бързо се бе прошарила със сиви кичури. Той продължи:

— Красива или не, с жена си трябва да се отнасяш така, както с дракон, когато си излязъл на лов: приготви се за срещата внимателно, прояви дължимото уважение и възхищение, винаги щади гордостта й, като й позволяваш да си покаже силата, а после й дай да разбере кой точно е господарят й.

Роан си помисли за лицето сред пламъците и не каза нищо.

— Умре ли княз, с него умират и обещанията му — продължи Зеава, леко размърдвайки се в постелята. — Скоро ще трябва да поогледаш земите, които ти принадлежат. В по-малките владения прати Чей като твой заместник, но в по-големите отиди сам. Хората трябва да чувстват хватката ти, както чувстваха моята. И тях не се опитвай да ги подкупваш.

— Няма.

— Ще ми се да можех да видя избраницата ти. — В гласа на Зеава имаше яд и съжаление. — Гледай да не е прекалено красива, Роан. Една красива жена е изкушение за самата себе си. Тя ще мисли за собственото си благо повече, отколкото за теб. Едничкото изключение, което съм срещал някога, е била майка ти.

— Да, татко.

— Твоето истинско богатство ще са децата, Роан. — Погледът на горящите черни очи се отклони към един ъгъл на стаята. — За мен поне моите бяха.

При тези думи на нежност, толкова редки в устата на Зеава, Роан почувства в очите му да напират сълзи. Гърлото му се беше стегнало, но той попита:

— Наистина ли? Аз не бях синът, който ти искаше. По-щастлив щеше да бъдеш с някой като Чей.

— Него щях да познавам по-добре — призна Зеава. — Теб не те познавам, нали? Поради това се и страхувам от теб, момчето ми… Оставям ти силно княжество, градено от четири поколения. Пази го, Роан.

— Аз постъпвам различно от теб, татко. Но ти обещавам да опазя онова, което е наше.

— Вече твое — припомни му Зеава с пресипнал глас. — Давам цялото само на теб. Запомни това. От първия полъх на вятъра над дюните до последното зрънце пясък всичко принадлежи на теб и на никой друг. Ще имаш своите битки, в които да отстояваш правата си на владетел. Иска ми се да можех да видя и тях — той замълча, погледна към тавана, и отправи усмивка на сина си: — Май никога не съм ти казвал колко горд бях, нали? Моят син, моят книжен глупак, облечен в дрехите на прост войник и целият оплискан с кръвта на покосените врагове в битката срещу Мерида…

— Не си ми казвал. Но знаех.

— Ще трябва да се научиш да лъжеш по-добре — вметна Зеава недоволно.

— Не и онези, които обичам — отговори му твърдо Роан. И стисна по-здраво ръката на баща си. — Да, аз също никога не съм те познавал истински, татко. И сега съжалявам за това. Но те обичам.

Лъч светлина, широк един пръст, пропълзя по леглото, преди старият княз да промълви:

— Жалко е, че по-рано никога не сме разговаряли.

— Но сега разговаряме, и това е, което има значение — Роан се стараеше да повярва сам в думите си, да забрави онези не една и две години, когато двамата се опитваха да се сближат и се натъкваха все на неразбиране:

— Ако имаш дъщери — продължи Зеава — а се надявам да имаш, защото никоя друга радост в живота на мъжа не може да се сравни с тази… — Той се закашля и Роан пак му поднесе парцалчето, напоено с вода; Зеава му благодари с кимване — Та ако имаш дъщери, глези ги, и то без да спираш, както аз правех с Тобин. Работа на съпруга е да укротява една жена, не на бащата.

Роан сподави смеха си:

— Чей, доколкото виждам, няма голям късмет!

Зеава също се ухили:

— Когато сам се ожениш, спомни си това! Не прекършвай волята на жена си, не се стреми да й се налагаш, но гледай да научи в леглото ти кой заповядва. С жена вече бил ли си?

Роан мислено се прокле за червенината, плъзнала по страните му, а на глас каза:

— Не съм съвсем невеж.

— Хубав, уклончив отговор. Имаш дарба да даваш все такива. Ще ми се да видя момичето, което ще те направи мъж… но и ти не забравяй да я направиш жена в същото време. Своя жена.

Роан пак си помисли за вглъбеното и сериозно лице в рамка от огнено-златни коси и не отвърна нищо.

— Щади чувствата на майка си, но не я оставяй да се намесва в твоите работи. Съпругата ти ще бъде княгиня тук, и не бива да позволяваш на Милар да потъпква нейните права.

— Сигурен съм, че мама ще разбере.

— Майка ти не разбира нищо, освен това, че умирам.

— Толкова те обича — прошепна Роан. — Надявам се и аз да случа на съпруга като теб.

Зеава въздъхна тихо и промени темата:

— Пепелта ми отнеси в клисурата Разцепикамък. И я издухай право в муцуната на онзи звяр, който ме унищожи.

— Нещо по-добро ще направя — обеща Роан. — Ще смеся твоята пепел с неговата, и ще оставя ветровете да ги развеят над Пустинята, надлъж и шир.

Лъч озари черните очи:

— И ако ти не си най-извратеният син, когото някой някога е имал!… Да, направи го; ще ми хареса. Два дърти дракона…

— Именно — отвърна Роан с усмивка, чувствайки изненада и благодарност, задето баща му не бе поставил под съмнение неговите способности да убива дракони.

— Сега ме остави малко да поспя — рече Зеава. — А после изпрати при мен майка си. Тя ще има нужда от тебе, Роан. Тобин си има Чей, а ти си имаш дълг. Милар обаче няма да има никого… — Той хлътна по-дълбоко във възглавниците. — Бедната Милар… Горкичката ми… — Той пак замълча за миг, после повтори: — Ти имаш своя дълг, и е хубаво, че сам ще го изпълняваш. Жестоко е, но е наложително. Ще трябва да отстояваш и устояваш сам, сине. Прави го с гордост. Дори съпругата ти не би могла да сподели това бреме с теб. Намери някоя, която може да разбере.

Роан се поколеба и реши да му каже:

— Вече съм си намерил съпруга.

Погледът на Зеава пламна. С усилие той се изправи и седна в леглото, но скоро рухна пак сред възглавниците и изръмжа от гняв срещу собствената си отпадналост.

Роан не се засуети, защото знаеше, че подобни грижи само биха раздразнили баща му.

— Коя е тя? — пожела да знае старият княз. — Как се казва?

— Шонед — промълви младият.

— Майка ти знае ли?

— Никой не знае освен Андраде.

Зеава се изсмя кратко:

— Андраде, че кой друг! Семейната вещица. Не й позволявай да те вкара в капана си. Лукава жена е тя, и с удоволствие мами хората за своя собствена изгода.

— Зная, татко. Научил съм някои неща от нея за всички тези години — и Роан сведе към баща си лице със съучастническа усмивка.

Зеава се разсмя пак, този път по-силно, но се задави. Стегна се, за да овладее внезапно връхлетелия го пристъп на болка, и рече:

— Кълна се в Демона на Бурята! Иска ми се да видя какъв княз ще излезе от теб! Никога по-рано не съм те познавал, Роан. Обещай ми, че ти със своите синове ще разговаряш повече, отколкото разговаряхме ние двамата.

Младежът не можа да измисли никакъв отговор, затова само кимна. После се наведе и притисна устни към ръката на баща си — в знак на почит и обич. И преди сълзите да потекат от очите му, каза:

— Сега почивай. След малко ще пратя мама при теб. — После напусна стаята.

Когато стигна до собствените си покои, Роан освободи оръженосеца си застана пред отворените прозорците загледан долу в майчината си градина. Беше направил онова, което си беше обещал — да разсее тревогите на баща си, то той да може да си отиде спокоен. Заева вече не се боеше за стоя син или за стоите земи. Но много време щеше да мине, преди синът му да престане да се бои за себе си!

Цитаделата бе притихнала и щеше да остане така, докато Зеава умре и докато кладата му угасне. Роан чувстваше, че живее в свят на безмълвни сенки, че е напълно сам и сякаш не съвсем действителен. Единствената действителност бе в огъня: гаснещият, лъч на бащиния му живот, пожарът, който щеше да погълне тленните останки на Зеава, пламъкът в Кулата, който щеше да бъде угасен и после запален наново, и лицето, което бе видял в рамката на горящите златисточервеникави коси. Призрак, обвит от сенки, самият той можеше да мисли за тези огньове, без да има опасност да го подпалят. Пламъците щяха да го направят княз, съпруг и — надяваше се — любовник; ала точно сега те нямаха власт да осветят това, което предстоеше.

Роан вслушаше тишината и гледаше как по дърветата неспирно се сменят пъстри петна от сенки. Би трябвало да мисли за часа, когато огънят на собствената му клада ще лумне и ще разпръсне над Пустинята зарево, съвсем различно от това на бащиния му огън. Би трябвало да мисли за предстоящото пристигане на невестата си, за болката, с която майка му ще отстъпи първото място в палата, за дяла от наследството, който се падаше на сестра му и неговите племенници. Би трябвало умът му да е зает с хилядите подробности на смъртта и с милионите делнични въпроси на продължаващия живот. Но вместо това Роан бе потънал в унес сред сенките на Цитаделата в очакване огънят да лумне.

* * *

Преданията говореха, че много, много отдавна, колетът бил още в зората си, първите Слънцебегачи научили от самата Богиня как да кръстосват и сплитат нишките светлина. Огънят, горд и щастлив да служи като суровина за тъканта им, издействал от братята си — Въздуха и Земята — фарадим да работят необезпокоявани в тяхната среда: сиреч на сушата и над нея. Ала сестра им, Водата, бидейки по природа враг с Огъня, своеволно отказала да приеме и спазва споразумението. Макар да не можела да се намесва в магиите на Слънцебегачите и да им пречи, когато се придвижват над нея по сплитъци светлина, тя започнала с рядка изобретателност да им създава трудности, когато се опитвали да я преминат с плавателен съд или плуване. Кротката Земя, постоянно заета с грижите си, общо-взето нехаела какво вършат другите родствени стихии; палавият Въздух обаче понякога помагал на Водата, като изпращал свирепи бури на който и да е фаради, имал глупостта да излезе в открито море. Но и без неговата помощ Водата си доставяла удоволствието да поиграе на котка и мишка всеки път, когато Слънцебегач се появял на повърхността й, дори ако повърхността била скромен поток, а съдът — проста лодка.

Всичко разказано дотук обяснява защо десетината Слънцебегачи от свитата на Шонед погледнаха с ужас и отвращение ширналата се пред тях река Фаолаин и преглътнаха. Камигуен спря коня си и се загледа в стремително течащите води. После заяви:

— Няма да мина по това нещо.

Оствел й се присмя:

— Хайде, само една малка река е.

— Малка ли?

— Отклонихме се на цели сто мери от пътя си, за да избегнем по-широките бродове — припомни й той.

Шонед въздъхна!

— И хубаво сме направили. Иначе с мен нямаше да може да се говори, когато пристигна в Цитаделата.

Когато Оствел пак се разсмя, Камигуен го сряза:

— Престани! Не знаеш какво е да гледаш тази река и да си сигурен, че ще ти прилошее до смърт!

— Да, а ти не знаеш какво е да плаваш към Киерст-Исел, със слънцето точно над главата ти и вятъра в гърба ти, а под краката ти палубата да се полюлява…

— Оствел, моля те! — прекъсна го Шонед.

Той й смигна закачливо:

— Отиваш точно където трябва: в страна без никакви реки! — Прехвърли поводите на Камигуен и се смъкна от коня си: — Подръж ги, докато уговоря пазача да не ни скубе много за преминаването.

Камигуен отново погледна нервно водата и промърмори:

— Защо просто не построят мост?

— Би било прекалено лесно — отговори Шонед и пак въздъхна. — Оствел казва, че първо ще изпрати със сала нас и ще остави багажа за накрая. Мило е от негова страна, че ще ни даде време да се оправим.

— Ще трябва да преминаваме това чудо и на връщане! — прохленчи Камигуен. — Бих могла да остана при теб в Пустинята завинаги! Погледни само сала, моля ти се: да го духнеш, ще се разпадне!

— Не е толкова зле — отвърна Шонед, опитвайки се в гласа й да прозвучи увереност, но в себе си далеч не толкова сигурна как ще преминат реката. Тя слезе от коня, като копнееше под краката й да има колкото може по-дълго време хубава, твърда земя, и се зае да помага на Мит да подреди едни зад други конете, които щяха да бъдат качени на сала. Забеляза, че всички фарадим бяха вече позеленели под загара си.

Когато Оствел се върна с пазача, Камигуен запита последния:

— Защо тук няма мост?

— През водата ли, господарке? Че как предлагаш да го направим, та да обхваща и двата бряга? Я гледай колко широка е реката тук! — Човечецът гордо посочи. — Напролет, като започне да се разлива, расте като корема на бременна кошута и за часове стига досам стените на къщата ми. Моят дядо, лека му пепел, беше сковал надве-натри мостче веднъж наесен преди години, ама на другата пролет реката-господарка реши, че туй не й се нрави и смете мостчето… па с него и дядо ми…

— Ох — рече Камигуен, хвърляйки странишком плах поглед към измамливо гладката повърхност на водата. Побърза да добави: — Е, то сега… не ми се струва сърдита толкова…

— Виждаш ли, господарке, онази малка вълничка насред пътя? — Възрастният пазач изопна показалец към едно място, където слънцето хвърляше отблясъци върху пулсираща хлътнатина, в която водата се завихряше. — Там течението е по-бързо и от най-чистокръвните коне, които сам Чейнал, господарят на Радзин, някога е отглеждал! Карах негово благородие със сала до другия бряг преди години и лично той ми каза това.

Шонед изпита силно желание да зададе някои въпроси за господаря Чейнал, тъй като знаеше, че той е зет на принц Роан. Ала сдържа езика си, защото не подобаваше една бъдеща княгиня да бъде уловена, че любопитства като махленка.

— Не бойте се, млади господарки! — завърши жизнерадостно бъбривият пазач. — Името, дето ми го е дала майка ми, е Елдскон — така кръщават хората по нас, съгласно стария обичай, дето името трябва да значи нещо — и то е хубаво име за моя занаят: ще рече „леко преминаване“. Ей-това ви обещавам — приключи той и разцъфна в усмивка.

— Ох, Богиньо… дано — промълви Камигуен.

Салът беше достатъчно голям, за да побере дванадесет коня — хлабаво спънати и привързани с въжета за перилата Тези перила представляваха яки дървесни стволове, оплетени с въжета, дебели колкото мъжки китки. Но в мига, в който Шонед стъпи върху плоските дъски, стомахът й се надигна и очите я заболяха: така започваше неизменният пристъп, който обземаше всеки фаради върху вода. Тя силно преглътна. Каза си, че това са само плитчините, където салът се носи леко по спокойна повърхност, без никакви течения. Припомни си, че има да пази достойнство, и се закле да остане с невъзмутимо лице… и със закуската в стомаха си.

Салът пое напред, теглен от две огромни, дебели въжета, закотвени на другия бряг. Трудно можеше да се каже дали конете или слънцебегачите гледаха реката с по-голяма боязън. Оствел не сваляше очи от конете, а Елдскон — от тежките железни пръстени, през които бяха вдянати двете въжета. При прекосяването на реката салът използваше нейната собствена скорост; дори въжетата не минаваха напряко, а се отклоняваха надолу по течението, за да се облагодетелстват от него. Подобна въжена линия със сал имаше и в горната част на Фаолаин, и тя обслужваше пътници, преминаващи от източния към западния бряг. Шонед грижливо бе проследила приготовленията и макар разсъдъкът да й казваше, че системата е надеждна, чувствата й се омръзнаха в един миг, когато мощно течение понесе сала и тя осъзна, че поверява живота си на няколко дъски, парапет и чифт пресукани въжета. Това съвсем не успокои стомаха й.

Камигуен, коленичила и превита, с две ръце стискаше долния парапет. Шонед бе единствената фаради, която още стоеше на крака. Конете нервно шаваха и цвилеха към другарите си, останали на западния бряг, докато салът се поклащаше и подрусваше, в плен на течението. Шонед успяваше да се задържи права, но когато пътниците стигнаха до средата на реката и попаднаха в най-бързоструйната й част, момичето се предаде: вкопчи се в парапета, наведе се през него и по най-неизящен начин повърна.

Малко по-късно тя смътно долени, че някой я пренася върху твърда земя. Положиха я на топла слънчева полянка и Се чу развеселен глас, който казваше: „Скоро ще се почувстваш по-добре.“ — „Долен лъжец“, искаше да отвърне Шонед, но нямаше сила да го направи. Грешка се оказа това, че отвори очи: светлината я порази като саблен удар по черепа. Шонед нададе едва чуто проклятие и припадна.

Разбудиха я викове. Недоразсънена, Шонед се понадигна и сграбчи главата си с две ръце. Преглътна, за да потисне надигащия се напън, и си зададе глупавия въпрос защо стомахът й смята, че още съдържа нещо за изхвърляне. Светлината отново я проряза, но очите и вече можеха да я понасят. Зрението й обаче бе нарушено; то й показваше привързаните наблизо коне ту огромни, ту съвсем дребни, ту обвити, в мъгла като онази, която зиме се спускаше над Светилището. Речният бряг по-нататък или се дръпваше назад, или внезапно връхлиташе към нея. Илюзията бе толкова силна, че Шонед инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази. Почувства могъщо изкушение да се просне по гръб и няколко дни наред само да лежи и да се оплаква: Все пак трябваше да издържи. И да стигне до Цитаделата здрава и читава. Надяваше се, че принцът ще се радва да я посрещне.

Някой обаче продължаваше да вика, и колкото и да бе объркано съзнанието й, Шонед се насили да се изправи на колене. Присви наболелите си очи и ги втренчи във водите, за да открие къде е салът. Той беше преполовил реката, но на нея се стори черупка сред океан. И конете, които трябваше да бъдат на него, ги нямаше!

— Мила Богиньо! — глухо възкликна Шонед; тя съзря ужасените животни, понесени от течението надолу и опитващи се без всякаква надежда да се преборят с него. Собствената й кремава кобила се потопи сред водите и повече не се показа. Шонед направи неразумен опит да стане, олюля се, опита пак с бясно усилие и забивайки нокти в дланите си, успя да се закрепи на крака. Тръгна с клатушкане към брега и падна в реката. Но тъкмо студената вода и режещият сблъсък на коленете и ръцете и с камъните проясниха ума й: Шонед нагълта вода, задави се, ала изправи високо шия и се огледа.

Видя какво е станало. Въжетата на отсрещния бряг се бяха скъсали и салът се беше озовал на милостта на реката. При рязкото олюляване на съоръжението превозваните коне се бях скупчили в единия край и дървеният парапет се беше счупил под тежестта им. Самият сал не бе повлечен от течението единствено благодарение на другия чифт въжета, и хората теглеха с всички сили, за да го примъкнат благополучна до пристана Но когато погледна самия пристан, Шонед нададе вик: въжетата, усукани около четири яки дървени стълба, от прекомерното триене бяха започнали да се прокъсват.

Тя напрегна мускули, измъкна се от реката и се запрепъва по брега, докато стигна мястото, където Мардийм лежеше по очи на тревата. Шонед го претърколи, плясна го по лицето, крещейки името му, а после го повлече за глезените към самата вода и го поля енергично. Същото приложи по отношение и на Мит и Антун, и под въздействието на ледената вода и тримата се свестиха за секунди.

— Мардийм! — кресна Шонед още веднъж, и момъкът потрепера. — Събуди бързо другите! Антун, Мит, ставайте веднага! Идвайте с мен, нямаме време за губене!

Крехкото момиче примъкна тримата младежи и ги поведе към стълбовете на пристана; там всички вкопчиха ръце в изопнатите въжета и се заеха да дърпат. Но усилията дори на няколко души бяха напразни срещу вълнуващата се река, съзна Шонед. При все това тя не жалеше усилия, пъхтеше и се напъваше въпреки болката, прорязала плещите й; чуваше зад гърба си как Мардийм нарежда ругатни и част от нея едва не се разсмя истерично, когато долови, че той и в сквернословията успява да спазва ритъм и рима, както в песните си.

Елдскон и Оствел, разбрали плана на Шонед, навиха хлабаво въжетата около железния пръстен, защото беше излишно и те да теглят. Сега към помагачите на пристана се включваха нови хора и чифтове ръце; Камигуен докара два коня, и Оствел я похвалих вик, докато закрепваше други въжета към седлата им. С допълнителната сила на животните дърпането откъм брега преодоля напора, на течението и салът успешно се задвижи към пристана. Но докато разстоянието намаляваше, Шонед видя, че железният пръстен е на път да се изхлузи от нацепеното на трески дърво, в което беше забит. Хората върху сала уловиха дебелите въжета, за да намалят напрежението. Реката най-сетне пусна многострадалния съд и той навлезе в плитчините. Разтрепераните пътници скочиха на брега, а в същия миг слънцебегачите рухнаха като покосени дървета.

За това как се свлече в пясъка и как още веднъж я пренесоха върху топла мека трева Шонед не си спомняше. Вече бе минало пладне, когато отвори очи за обкръжаващия я свят. Първите й усещания за допир с него бяха определено приятни — лежеше на шарена сянка и чувстваше сладостта и аромата на пресни боровинки върху устните си. Въздъхна с пълна гръд и обърна глава, за да види усмихнатите сини очи, които не се съмняваше, че я гледат изпод златисторуси коси в съседство…

— Е — чу се глас досами ухото й — много е хубаво, че се събуждаш, за да можем да ти благодарим, Шонед.

Прониза я разочарование: това не беше гласът, който беше мислила, че ще чуе. Паметта й бързо се възвърна и тя отвори очи; подпря се на лактите си и срещна погледа на Оствел. В следния миг обаче непоносима болка сгърчи всички мускули на тялото й и Шонед пак се просна на тревата, прехапала долната си устна. Не — каза си тя — принцът няма да се радва да посрещне саката годеница.

— Лежи си тук, вече всичко е наред, или почти наред. — Оствел поднесе към устата й чаша. — Пийни малко вода. Количеството, което ти предлагам, не може да се сравнява с онова, което щях да погълна, ако двете с Камигуен не бяхте мислили толкова бързо. Длъжник съм ти, Шонед.

Водата имаше вкус на боровинки. Тръпка на съжаление премина повторно през младата слънцебегачка. Тя отпи и промълви:

— Какво се случи всъщност?

— Нищо истински бедствено, освен загубата на конете. И двадесетината сме си здрави и читави тук, на отсамния бряг. Но ни останаха само дванадесет животни. Малко неравномерно се разпределят тежестите, би казал човек.

Шонед се надигна и приседна. Опита ре да разкърши гръб и предпазливо протегна ръце. Потрепери и рече:

— Значи трябва да продължим дванадесет души. Другите могат да останат тук, в дома на нашия приятел, „лекото преминаване“ — тя слабо се усмихна. — Надявам се, че сега чичо Елдскон ще преосмисли становището си по въпроса за мост през Фаолаин.

— Съмнявам се дали изобщо е в състояние да мисли точно сега. Не е на себе си от ужас, представяйки си какво би направила с него всемогъщата господарка Андраде, ако ни беше изгубил. — Оствел седна пак на петите си и вдигна рамене. — Не той ни е грижата в момента обаче, а ти, Шонед.

— Аз ли?

— Шонед, не мога да заведа до Цитаделата бъдеща принцеса само със свита от дванайсет души!

— И то принцеса без булчинска рокля — допълни тя. — Всичките ми вещи бяха по другите коне; само че ние ще продължим, Оствел, както сме си, защото първожрицата ми каза да бъдем след шест дни при нея.

— Но от теб се очаква да пристигнеш в разкош и великолепие, както прилича на знатна годеница — възрази той. Цялото му лице — приятно въпреки резките си черти — бе набръчкано в израз на грижа и тревога.

Шонед му се усмихна ласкаво:

— Ще бъда щастлива, ако изобщо пристигна, при тези обстоятелства. Как е Ками?

— Все още е в несвяст, горкичката. Смаян съм, че е могла да се изправи, какво остава да се сети за онези два коня; смаян съм, че въобще някой от вас бе в състояние да се движи!… На вас, слънцебегачите, дължим живота си.

— Спомни си това следващия път, когато ще преминаваме река и те обземе изкушение да ни дразниш. — Шонед прокара пръсти през мократа си коса. — Губим деня, Оствел. Хайде, иди да качиш Ками на коня. Вържи я за седлото, ако се налага, но трябва да тръгваме час по-скоро.

Камигуен се съвзе, за да седне на коня и без препоръчаните от Шонед мерки. Тя издържа ездата през остатъка от следобеда, но не спря да мърмори за загубата на дрехите — непрежалима загуба и невъзстановим ущърб върху тържествения характер на предстоящите събития. Нищо не можеше да я успокои и да я убеди, че Шонед всъщност не страда ни най-малко. А точно това беше истината: бъдещата невеста съвсем искрено предпочиташе да се яви в Цитаделата в просто облекло, а не сред пищен блясък. Защото Шонед все още не възприемаше себе си като княгиня; не можеше и да си внуши, че ще стане такава.

Когато спряха за нощувка, пътниците бяха до един изтощени. Мускулите им, издръжливи на езда, не бяха привикнали да теглят въжета на салове и доста приглушени вайкания и охкания се чуваха, докато дванадесетината слизаха от конете. Младата годеница и придружителите й пренощуваха в един чифлик, собственост на вуйчото на Палевна; домакинята бе приготвила великолепна вечеря в тяхна чест, ала горките фарадим не бяха в състояние да я уважат подобаващо и много скоро се примъкнаха към плевника, където се стовариха върху одеялата, разстлани сред мекото сено.

— Милинка, само си помисли — каза весело Оствел, а сивите му очи играеха — ще трябва да минем още веднъж през Фаолаин, когато се връщаме у дома!

Камигуен го погледна.

— Миличък, я помисли и ти. Ще накарам, ако потрябва, Мардийм да ми омагьоса с песен мост от нищото, но няма да преминавам реката иначе освен с двата си крака — да сме наясно. — После изведнъж обви ръце около избраника си и зарида, заровила лице в шията му: — Едва не те изгубих днес в тия проклети води…

Шонед гледаше как Оствел утешава Камигуен. Усмихна се: тези двама млади бяха без всякакво съмнение благословени от Богинята. Усмивката й угасна обаче, когато осъзна, че на сватбата им ще бъде далеч и няма да може да вземе участие в празненствата.

А нейната собствена сватба? Шонед не можеше нито да я види във въображението си, нито да повярва в нея. В това, че е възможна и че изобщо ще стане. Женихът — да; него тя виждаше във всяка небесна багра и всеки слънчев проблясък. Но той пак оставаше непознат. Какъв човек беше? Дали зад дивните очи имаше ум, който да им е равен по красота?

Дълго време след като другите бяха заспали, Шонед лежеше будна и съзерцаваше звездите, които се виждаха от горния кат на плевника — вратите бяха оставени отворени в меката нощ. Каква чудесна, ясна светлина; истински опияняващо би било да се носиш с нея. Ако беше осъществимо. Тогава дори в безлунни нощи човек би могъл да отиде където е нужно, танцувайки по тези преплетени шлейфове от бледи и същевременно жарки лъчи. Ала звездният зрак бе под възбрана за всички слънцебегачи. Може би защото закрилата на Богинята не се простираше чак до тези далечни светлинни точки. Огънят на слънцето и трите луни бе под нейна благословия, ала звездите… Те хвърляха сенки — сенки над планини и поля, сенки леки като шепот, сенки загадъчни и сънни. Какви ли цветове бяха скрити в тях? Шонед, с шестте пръстена върху пръстите си, можеше да язди и слънцето, и луните. Под звездните лъчи тя преброи пак тези пръстени — четири от злато, два от сребро — гладки обръчи, които не я отделяха от останалите в Светилището, но във външния свят я правеха различна от другите хора. Ненадейно си спомни детските си години в Речното пасбище, когато снаха й я гледаше мнително и навъсено, а после шушукаше дълго с мъжа си. Сега, съзряла духовно, Шонед бе в състояние да изпитва благодарност към съпругата на брат си Дави, господарката Висла: защото, ако не бяха користолюбието на тази жена и стремежът й да стане единствена господарка на всички наследени владения, Шонед никога нямаше да бъде изпратена в Светилището.

И сега нямаше да пътува с кон към палата, където я чакаше женихът-принц.

— Но защо Андраде правеше това? — запита се внезапно момичето. Защо така се стремеше да събере своята най-обещаваща питомка и племенника си? Последната слънцебегачка, станала съпруга на могъщ владетел, беше бабата на Шонед: тя се беше омъжила за княза на Киерст, макар да произхождаше от незначително семейство. Нейната дъщеря се бе свързала с бащата на Шонед и Дави и бе родила тях двамата, без да покаже през целия си живот какъвто и да било наследствен дар. От друга страна, младши синове и дъщери на знатни люде понякога ставаха слънцебегачи, но обикновено не ги даваха за обучение в Светилището въпреки показаните заложби. Поприще за тях биваше най-често бракът. Или властта. Но господар или владетелен княз да стане бучен фаради, с пръстени на ръката, това бе нещо нечувано. И макар не особено изкушена в потайностите на държавните работи, Шонед знаеше достатъчно, за да разбира, че един принц-слънцебегач би представлявал заплаха за всички други. А имаше много голяма вероятност някое от нейните деца да стане тъкмо такова. Княгиня Милар не притежаваше дарбата на фаради; обаче знайно бе, че подобни дарби прескачат няколко поколения, когато се проявяват в даден род.

И внезапно Шонед съзна, че синът, когото ще дари на принц Роан, ще управлява след него. Тя прокле глупостта си да не открие досега тайната, но мисълта за самия Роан я бе погълнала така, че въобще не й бе минало през ум за потомците, които двамата щяха да имат. Сега най-сетне разбираше какво цели с нея Андраде — принц-фаради, владетел на Пустинята, който да използва цялата мощ на своя сан и своята дарба, за да… какво ли? Този въпрос все още нямаше отговор за Шонед. Или, по-скоро, тя се надяваше, че все още няма отговор.