Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (38)

Глава XX

Мъри се стресна болезнено в неспокойната си дрямка и отвори очи, объркан сред непозната тъмнина. Къде беше? И защо е сам? После, през потиснатото му съзнание, първият му смътен проблясък му даде унизителния отговор.

Господи, беше страшно като не успя да намери утеха в обятията на Фрида! Тя се беше мъчила да му помогне. Първо с желание, после с окуражителни думи, и накрая с досадно търпение. Напразно — той не можа. След това, жестоко изморена от безуспешните му усилия, тя беше казала с тон, който криеше презрение, но не и огорчение или тревога:

— И двамата се нуждаем от почивка, ако ще пътуваме утре сутринта. Няма ли да бъде по-разумно, ако се преместиш в друга стая?

Затова беше тук, в гостната — почти гост в собствения си дом. Защо страдаше Мъри, защо обичайната му обилна чувственост го беше изоставила? Да не би внезапният шок от появяването на Кети да беше предизвикал депресивна импотентност? Такава вероятност не беше изключена — едрата жена в старинното му легло, мускусовата й миризма и мускулестото й телосложение бяха събудили парализиращите образи на стройното младо тяло, което веднъж беше притежавал: Кети, която така лесно би могъл да я има, и която безнадеждно загуби.

Кети!… Проснат по гръб, той стенеше. Ако само не беше я изпуснал, всичко щеше да бъде така, както той беше го желал. О, боже, какъв глупак излезе той със своето малодушие и стремеж към съчувствие; да се ожени за Фрида! Тя го беше впримчила: той беше лапнал стръвта, куката, влакното и сачмата и сега лежеше на сухия бряг и се душеше. И как хитро го беше подвела: отначало с онова смирено съгласие за пътуването му, поздравленията, любезно предложената помощ; после постепенно растящото съмнение, което увеличи страховете му; и накрая, когато беше достатъчно сломен, това решително предложение, по-скоро заповед, да се ожени за нея. Смазан, той призна нейната сила. Тя щеше да го притежава тялом и духом.

Господи, какво ужасно положение! Изпълни го безсилен гняв, последван от пристъп на презрение към себе си. Бликналите сълзи изгаряха очите му при мисълта за неговата невярност към Кети. Всъщност това не беше умишлена измяна, каза си той, а просто моментно отклонение, грешка, заради която той беше вече наказан и която накрая щеше да компенсира.

Компенсация — това беше все още магическата дума, ключът на разрешението. За нищо на света не трябваше да загуби връзката с Кети. Без значение е това, което се случи, той беше все още отговорен за нея. Тя беше неговата най-голяма грижа, както и той за нея. Той трябва, да, веднага трябва да я потърси. Необходимо беше едно обяснително писмо, изпълнено с разкаяние, в което не само да изкаже намерението си да я обезщети материално, но и да изрази надеждата, че когато скръбта бъде изместена от съжалението, ще могат отново да се срещнат. Той щеше да излее сърцето си в това писмо, и тъй като заминаваха с Фрида рано сутринта, трябваше да го напише сега. Един слаб, неясен лъч проблясна в мрачната перспектива на неговото бъдеще. Винаги имаше надежда — човек никога не трябва да се предава; още повече, че парите, с които разполагаше, му даваха неограничени възможности. Може би с течение на времето всичко щеше да се оправи. Мъри започна даже да си представя, макар и смътно, че урежда чрез приятели развод, който щеше да го освободи. Разбира се, той можеше да разчита за прошка от страна на това скъпо дете.

Той се раздвижи с мъка, стана, запали лампата, и докато се мъчеше да сложи халата, погледна часовника си. Дванадесет без двадесет; не беше спал повече от час. Предпазливо премина коридора. Ритмичното дисхармонично кресчендо, което се чуваше от неговата стая, го накара да потрепери. Той премина бързо. Долу, в библиотеката, Мъри седна на бюрото до прозореца, запали малката лампичка и взе хартия от средното украсено с мозайка чекмедже. После, с писалка в ръка, се втренчи в тъмнината навън, като тревожно търсеше най-подходящата и трогателна форма на обръщение. Трябва ли да бъде „скъпа Кети“, „моя най-скъпа Кети“, или даже „любима Кети“, или просто сдържаното, меланхолично, но, о, толкова многозначително „скъпа моя“?

След като помисли малко, вече решен да употреби последното, той като в унес забеляза една светлина, която гореше някъде далеч в непроницаемата нощ. Луната изгрява, мислеше Мъри, като виждаше в тази внезапна светлина щастливо предзнаменование; той наистина се намираше в такова състояние, че безрезервно вярваше в звездите и чудесата. Обаче това едва ли беше луната, защото небето остана тъмно, а самата светлина не излъчваше сияние, а по-скоро странен блясък, рой искри от пронизваща светлинка, които танцуваха като светкавици върху невидимите води на езерото долу. За бога, какво беше това? Свикнал с най-яростните природни стихии, които бушуваха свободно сред този хаос от върхове, за Мъри беше почти невероятно да се уплаши от каквото и да било природно явление. Но понеже душевното му състояние в момента беше така възбудено и нестабилно, той не можа да потисне една неясна тръпка на съмнение. Стана, отвори френския прозорец, и макар че беше леко облечен — беше податлив на настинка — излезе на терасата.

Както предполагаше, нощта беше тъмна и необичайно студена. Свит в тънкия халат, той погледна към светлинките. Те бяха близо, тайнствени и смущаващи. Но изведнъж той разбра, и успокоен, му се поиска да се изсмее, макар че не го направи, над собствената си глупост. Това беше малката риболовна флота, половин дузина лодки, които подскачаха весело върху вълните. Мъжете хвърляха мрежите. Вероятно минаваха пасажи от пъстърва, и това ги е накарало да излязат толкова късно на нощен риболов с нафтови фенери.

Мъри се канеше да се върне обратно сред комфорта на своя дом, когато изведнъж се замисли. Разбира се, доколкото му беше известно, пъстървата не излизаше през зимата и то в тази част на езерото? Тя винаги се събираше в устието на реката, точно където излизаше от Райзенбергското дефиле. Закривайки очите си — без да е нужно, разбира се, — за да вижда по-добре, той забеляза с учудване, че малка група от хора се беше събрала на кея. В този час на нощта! Мъри се подвоуми. Искаше му се да остави и да забрави сцената, но нещо го подтикна да изтича в къщи и да вземе великолепния си бинокъл „Цайс“, който беше купил от Хайделберг.

Отначало не можа да го намери, но след като разрови няколко чекмеджета, той го откри. Върна се на терасата и припряно го насочи към езерото. И точно когато светлините се струпаха около кея, една след друга започнаха да изгасват. Завеса от мрак, едва оживена от слабата лампа при кея, закри всичко от погледа.

Мъри несигурно свали бинокъла. Почувства страшно главоболие и, поради някаква необяснима причина, сърцето му биеше тревожно. Трябваше да се прибере и да напише писмото с простото и трогателно обръщение „скъпа моя“. Мъри щеше да влезе, ако шумът от приближаващи се стъпки не го задържа. Той се олюля. Двама мъже, отначало едва видими, после постепенно все по-ясно различими, се изкачиха по пътеката нагоре. Собственикът на пристана и хер Захт от селския полицейски участък.

Полицаите в кантона с твърдите си каски, сини униформи и широки ботуши, които така наподобяваха на лондонските полицаи, винаги приятно забавляваха Мъри. Тази им прилика вероятно беше нещо като деликатен комплимент, предполагаше Мъри, и е измислена отдавна, за да могат английските лордове, които посещаваха Швейцария, да се чувстват сигурни и като у дома си. Обаче сега Мъри не се развесели, нито пък се почувства сигурен и спокоен, докато хер Захт и придружителят му се приближаваха към него. Вместо приятна изненада, той усети как сърцето му замря, а този факт беше страшно предупреждение за неизвестно и неизбежно нещастие.

— Добър вечер, майн хер! — почтително, почти извинително заговори собственикът на кея, тъй като Захт беше муден и тромав човек и винаги мълчеше. — Имаме неприятност там долу и дойдохме да се посъветваме с вас, въпреки че не искахме да ви безпокоим. Една млада жена…

— Не, не, невъзможно… — каза Мъри едва поемайки дъх.

— Уви, така е! Току-що я намерихме.

— Но как…? — Той нищо повече не можа да каже. Блед и замръзнал на мястото си, Мъри беше престанал да диша.

— След нощния рейс чух плясък, подобен на плясъка от скачаща риба. Не се замислих върху това. Но когато направих последната си обиколка на кея, видях, че във водата плува една чанта и дамска кафява шапка. Помислих за разумно да алармирам полицията. — Той погледна към Захт, който кимна утвърдително. — Извадихме лодките и след като претърсихме всичко внимателно, точно след два часа намерихме младото момиче; разбира се, мъртво! — Той спря с почтително съчувствие. — Страхувам се, че момичето е… може би ваша близка… Младата англичанка, която дойде този следобед с корабчето в пет часа̀.

Мъри се дръпна ужасѐн, като ги гледаше втренчено. После изведнъж истерично закрещя.

— О, господи, не може да бъде! Но да, една млада лейди… тя дойде… Кети… Кети Ъркърт… моя близка, както казвате, дъщеря на една стара, много скъпа приятелка. Тя ни напусна, тичайки, тичайки да хване последното параходче.

— Ах, така — каза Захт и бавно кимна, защото вече му беше станало ясно. — Тя е тичала в тъмното. Вероятно, или по-скоро сигурно излиза, че това е нещастен случай.

Като на сън, Мъри гледаше ту единия, ту другия и се хвана за възможността да оправдае себе си, зашеметен да намери изход от сполетялото го страхотно нещастие.

— Но какво друго би могло да бъде? — той се напрегна да даде известно обяснение. — На път за родината си тя пак се отби да ме види… Набързо… да ми каже сбогом. Тя беше болногледачка, разбирате… съвършено подготвена… напълно опитна болногледачка… и възнамеряваше да работи с вуйчо си в Африка… Той е мисионер. Исках да я изпратя с колата… но тя имаше билет и предпочете параходчето. Сигурно се е подхлъзнала, изгубила е опора под краката си… нали валеше, а топящият се сняг е много коварен… и сега… — Мъри закри с ръце лицето си.

— Това ви причинява скръб, хер Мъри — рече собственикът на кея. — И ние нямаме желание да ви създаваме неудобство. Но вие бихте ни помогнали. Хер Захт казва, че само ако дойдете да идентифицирате тялото, тогава може да изготви своя отчет.

— Да, разбира се… ще дойда! — В тона му се долавяше желание да им помогне и да сътрудничи.

— Първо, трябва да си облечете по-топли дрехи, за да не простинете. Ще почакаме тук, докато се приготвите.

Мъри беше забравил, че не е облечен. В гардероба в хола той намери едно палто, кепе и шал и чифт ботуши с филцова подплата. Бързо се върна и тримата тръгнаха надолу по пътеката. Все още шокиран, той инстинктивно играеше своята защитна роля, обаче щом приближиха малкия кей, където мълчалива група от хора стоеше събрана вън от ниския дървен навес, Мъри не можа да потисне тръпката на вцепеняващ и безмълвен ужас.

Групата мълчаливо се раздели, когато наближиха. Влязоха в голата чакалня; върху намазаната с борова смола маса, под единствения електрически фенер беше поставено тялото. Нямаше чаршаф; тя лежеше полупокрита със сакото на един рибар. Захт внимателно го дръпна. Отначало Мъри не можа да погледне. Стоеше като замръзнал. Това беше премного. Чувстваше, че силите му бяха напълно изчерпани и няма да го понесе. Беше впил безизразен поглед към долния край на масата; виждаше само износената подметка на една малка кафява обувка и чуваше бавното равномерно капене на вода от по-горния край на масата. В стаята имаше миризма на гъсти изпарения от парафинови лампи и застоял дим от цигари. Като премести погледа си на по-сигурно място, той видя на пода пепелник с щемпел на мелсбургско пиво. Беше пълен с угарки. Но собственикът на кея му говореше; Мъри трябваше да погледне тялото, защото в противен случай щяха да почнат да мислят, че нещо наистина не беше в ред. Бавно и с голямо усилие той вдигна и изви глава, и като все още се пазеше да погледне лицето, бързо и сдържано огледа трупа.

Пълната й неподвижност беше изумителна, и необичайната й незрялост също. Бог му беше свидетел, че той имаше причина да знае колко малка и крехка беше тя, но никога не беше си я представял така, така млада, както я виждаше сега! Пропитите с вода дрехи очертаваха тънкото й тяло — оформяха нежните гърди, разделяха стройните крака и открито показваха между тях деликатната изпъкналост на Венериния хълм — терминът неволно му дойде на ум — все пак беше лекар — и всичко, всичко това във вкочаненото безсрамие на смъртта. Един от чорапите й се беше смъкнал и нагънал около глезена, едно копче от блузата беше разкопчано; едната ръка, дланта на която беше обърната нагоре, като че искаше да вземе нещо; просмуканата от вода кожа, вече избеляла, висеше над ръба на масата.

Незабележима конвулсия разтърси Мъри при мисълта, че това най-после трябва да се свърши и той с усилие погледна лицето й. И не можа да отмести поглед. Обърнато към светлината, лицето беше сбръчкано и зеленикаво, сините устни сплеснати и разделени, мократа коса, дръпната от челото, падаше на влажни кичури около тънката шия, и от тези кичури водата продължаваше да се изцежда и да капе на пода. Почти неузнаваемо в мъртвешката си грозота, лицето беше обвито със странна непоносима загадка. Най-тайнственото и най-непоносимо в нея бяха очите й, още отворени, безизразни, загледани направо в него. В неизмеримата им дълбочина изведнъж, в миг на просветление, Мъри видя себе си, такъв какъвто беше, без илюзии, гол пред строгия поглед на провидението.

— И тъй? Това е малката английска лейди, нали? — Думите бяха изречени с нисък тон на съчувствие.

Мъри се извърна и потвърди с бавен, меланхоличен жест. Откритието, което беше направил пред себе си, би трябвало да го направи неспособен за нищо, но навикът и шлифованите от години маниери бяха оставили дълбока следа.

— Уви, това е истината — изрече думите ясно и отчетливо. — Много ме боли, за да мога да говоря. Мъртва, така изведнъж… толкова млада! Само злополука може да бъде обяснението. Видяхте ли обувката, подметката — изтъркана и гладка? Върху влажните дъски на кея, плъзгавият ръб…

— Да, винаги е опасно в такова време — собственикът на пристана искаше да се оправдае. — Но не ми е възможно да го изсуша.

— О, за бога, само дано не е страдала!

— А, не е — рече грубо Захт, като се мъчеше да любезничи. — Ледената вода убива бързо.

Той си извади бележника.

— Добре, вие искате подробности — каза Мъри и като стоеше изправен, той спокойно съобщи името, възрастта и националността й, докато Захт вписваше данните в разръфания бележник с навлажнения край на молива.

Когато това приключи, собственикът на пристана си позволи да стисне съчувствено ръката на Мъри…

— Не ви е добре, хер Мъри, елате да пиете едно кафе.

— Много сте мил, благодаря, но не мога — той се обърна към Захт. — Нали свършихте вече с мен? Мисля, че повече не съм ви нужен.

— Засега, не. Обаче ще трябва да ви повикаме при аутопсията.

— А, следствието… — рече Мъри тихо. — Считате, че ще бъде необходимо?

— Това ще бъде само една формалност, хер Мъри, но такъв е редът. Случаят трябва да се отбележи в регистрите на кантона.

— Разбирам — той се отдръпна, — мисля, че имам правото да платя разноските за погребението.

Имаше ли нещо повече да каже? Очевидно не. Мъри се ръкува с двамата и излезе без да погледне трупа.

Макар че вървеше бавно, за да пести силите си, нещо го душеше и не можеше да си поеме дъх, докато се изкачваше нагоре. Потеше се, въпреки студа, и чувстваше как потта тече от подмишниците и отдолу под колената. Мъри се потеше от страшното и безполезно усилие да излъже себе си. Все в духа на обичайната лъжа, внушителното лице, грандиозната фасада! Сега Мъри знаеше истината, самата истина за себе си. Всичко, всичко, партито за Уили, годежът му с Кети, смелата обява за заминаването му в Африка. И сега, само след няколко дни, той все още беше тук, женен за Фрида, а Кети мъртва! Господи, какво ще си помислят хората? Клюките, скандалът, отвращението, което ще изпитват към него. Мъри не можеше да избяга от това. Този път — не! Не би могъл да замине сутринта с Фрида, да се измъкне и да забрави всичко. Трябваше да остане за следствието, да стои, докато всичко приключи, и после да понася омразното обвързване с Фрида, която никога нямаше да го остави, а жестоко щеше да го смаже и да го направи свой верен роб. И всичко това, когато той можеше да има Кети, когато точно в този момент тя щеше да бъде жива, топла и любяща в обятията му.

В конвулсия на безкрайно отчаяние Мъри стисна зъби и увисна на парапета на пътеката, за да не падне. Това беше лош сън, кошмар, и той беше безсилен да разбере как се случи всичко. Беше имал добри намерения, беше се мъчил така упорито, беше желал да направи на всекиго добро. Той дори не можеше да сгази мравка. Не би трябвало да го винят, ако, с най-добри намерения, беше надценил силите си, беше се провалил и беше принуден да се оттегли. Това не беше умишлено предателство, просто момент на… не, беше го казвал преди, повече нямаше смисъл! Просто нямаше да му помогне. Внезапното просветление, когато беше впил поглед в тези безжизнени очи, беше разрушило образа, който той сам беше имал за себе си. Празната черупка беше счупена и нищо не бе останало. Унищожавайки Кети, Мъри беше унищожил себе си.

Сред руините, яснотата, с която той видя страшната безплодна измама на своя живот, беше изумителна, стереоскопична, с четири измерения. Всичко, което беше станало, беше само негово дело, то не произлизаше от случайности, а от нещо вътре в него, вечната му склонност да избира пътя, който той смяташе за най-изгоден за себе си. Гениален в бягството от отговорностите, тревогите, неприятните последствия, Мъри видя във внезапен пристъп на разум, че просто беше стигнал до логическия си край. И все пак, такъв хубав мъж, чаровен, ерудиран, покровител на изкуствата! Колко често беше чувал и беше ценил тези похвали. Жалко, че всичко това беше отишло — или скоро щеше да отиде по дяволите: репутация, обществено положение, свобода, щастие, надежда в бъдещето и, разбира се, вярата в самия себе си! Странна, почти успокояваща логика завладя съзнанието му. Той кимна два пъти в пълно съгласие. Беше затворен, беше притиснат в ъгъла и нямаше изход.

Мъри стигна върха на хълма и спря изтощен, но необяснимо защо, по-трезв от когато и да било. Каква гледка и каква великолепна нощ! Едва доловимото потрепване на въздуха, луната, отново пълна с живот, плъзнала сред облаците, леката мъгла, издигаща се над езерото, невидимата нощна лодка, която пълзеше някъде в далечината. Мислите му блуждаеха. Някога един човек му беше казал: лазенето е най-ранният му детски спомен. Кой? Беше забравил. Щеше да бъде интересно да го запита какво е искал да каже с това. Мимолетни образи, възпоминания от собственото му минало набъбваха в съзнанието и после избледняваха. Да казват каквото искат, но той не беше живял скучно. В градината изкрещя бухал. Изведнъж Мъри видя таралеж; малката кафява топка, която се движеше подир собствената си сянка, прекоси тревата, с отчайващо бавна скорост. И ето ти сега един таралеж: стана му приятно и почти се засмя, като си спомни как Вилхелм беше ругал малкото животно заради плитките дупки, които бе рило. В същия миг Мъри загуби мисълта си, после изведнъж разбра къде се намира.

— Cercis siliquastrium^[1] — прошепна Мъри. — На изток употребяват листата му за салата.

Да, през лятото това беше великолепно дърво; полюшваше пурпурночервените си висулки, които се ронеха и оцветяваха тревата. Той винаги е имал поетична душа.

Мъри престана да мечтае и както стоеше под разлюлените клони на дървото, изведнъж вдигна глава и погледна нагоре. Люлката с дългите въжета се полюшваше леко от ветреца. Изкусително движение, което го опияняваше. Мъри следеше нежните движения на фона на луната и просто не можеше да откъсне погледа си. Едва доловимото ритмично скърцане на металните скоби започна да тактува някаква мелодия в съзнанието му. Усещането му за реалност беше изчезнало, очите му виждаха миражи. Той започна да разбира всичко по един странен и интересен начин. Това необикновено спокойствие беше най-прекрасното усещане, което някога бе изпитвал. И ето че той си заговори на ум, кратко и поверително, като внимателно обмисляше думите: удовлетворение, пълна реабилитация, последна присъда; прощаване на цялата вина, възвръщане на идеалния му образ.

Той стоя така дълго време и се усмихваше вътрешно, като предварително изпитваше радостта на триумфалното си освобождение, докато не реши, че е дошло време да го осъществи.

Следващата сутрин, малко след седем часа̀, по нареждане на новата господарка, Артуро отиде в гостната, почука на вратата и внесе подноса със закуска; току-що изстискан портокалов сок, препечен хляб, варени яйца, планински мед и великолепното кафе „ала Тосканини“, налято в сребърен термос. Въпреки че Артуро страдаше и беше вече почти убеден, че не ще може да остане в този дом, той все пак каза „добро утро“ и сложи подноса на специалната кръгла масичка до прозореца. После дръпна подплатените с коприна завеси и бутна капаците на прозорците в автоматичните им легла.

Утрото беше студено, сиво поради мъглата; свежият въздух наля очите му със сълзи и главата му още бучеше от пиенето миналата нощ. Той се канеше да затвори прозореца, когато изведнъж замръзна на мястото си и се чудеше дали е на себе си. Втренчи се в мъглата без да вижда ясно, но продължаваше да бъде в плен на необикновен мираж. Артуро се извърна бавно и видя, че леглото беше празно. Дъхът му пресекна. Той отново се обърна, още по-бавно, после конвулсивно се олюля назад и събори подноса с трясък. Лекият ветрец от езерото беше раздвижил прозрачната омара и почти я беше разсеял. Сега Артуро видя съвсем ясно какво виси на дървото.