Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (34)

Глава XVI

Точно в десет на следното утро на вратата се позвъни и Артуро, с изражение по-загадъчно от обикновено, въведе мадам фон Алтисхофер в гостната, където Мъри, седнал на канапето пред отворения холандски шкаф, тъжно съзерцаваше колекцията си от китайски порцелан.

Като я поздрави и я помоли да го извини, че не я е посрещнал Мъри махна изразително с ръка.

— Безполезното робство на собствеността. Всичко това трябва да се опакова. Всяко парче е оригинал от К’ханг Хси и когато ги купих с толкова радост, съвсем не съм мислил, че накрая ще ми създават такива неприятности.

— Аз ще ги опаковам — каза Фрида тихо, — така че няма да ти досаждат. Но най-напред как е гърбът ти?

— Надявам се, че не е по-зле, въпреки че спах лошо. Струва ми се, че започнах някак необяснимо да накуцвам.

— Накуцване?

— На десния крак; когато вървя.

— Тогава трябва да се прегледаш веднага.

— Не — той отхвърли предложението. — Не може да бъде сериозно; ще изчакам още един ден.

Като откъсна поглед от шкафа, Мъри откри, че тя го гледа толкова загрижено, че трепна.

— Има ли нещо лошо, Фрида?

— Не, не — бързо каза тя, като се засмя пресилено. — Мислех само за твоята болка. Надявам се, че ще можеш да дойдеш на партито следобед.

— Какво парти?

— Как какво, у Леонора, разбира се.

— Не зная нищо за това.

— Сигурно си поканен. Всички отиваме. Целият кръг приятели. Трябва да има грешка, че са те пропуснали. Така че ще дойдеш с мен, нали?

Мъри прехапа устни, сърдит, че са го пренебрегнали в последния час и вече гледат на него като на безгласна буква.

— Премного съм зает, за да дойда. Както и да е, последното ми парти беше моята лебедова песен. Не ме интересуват повече глупавите безсмислици на Леонора.

— Съжалявам, приятелю мой. Знам, че за теб тук всичко е свършено и че трябва да търсиш общество там, където ще бъдеш, ако наистина е възможно да го намериш сред тези — тези нецивилизовани хора.

— Ще имам Уили и моята мила съпруга — отвърна остро Мъри. — А моята работа ще бъде да цивилизовам хората.

— И, разбира се, ще бъдеш много щастлив — съгласи се Фрида примирително. — Все пак, вие тримата ще бъдете една затворена група след интересната среда, с която си свикнал. Трябва да вървя и да привърша с книгите. По-късно, може би утре, ще се занимая с порцелана.

Какво й е, се запита Мъри, когато тя влезе в библиотеката. Вчера беше весело и оптимистично настроена, днес в жълтите й очи се четеше скрита меланхолия и тъга. Промяната в настроението й му беше съвсем необяснима.

Към обед той успя да се отдели от писалището си, където беше зает с всички неплатени сметки, и надникна в кабинета под предлог, че иска да види докъде е стигнала с работата си, а всъщност, за да установи дали настроението й се беше променило. Но тя изглеждаше още по-подтисната.

— За какво си се замислила, Фрида? — запита Мъри, когато влезе.

Подпряна на коляното си до най-долната полица, тя се изправи без да го погледне.

— Няма нищо, нищо.

В гласа й явно се чувстваше голямо безпокойство. На обед, за да спести време, тя се съгласи да остане и хапне малко. Мъри се помъчи да разпръсне тягостната атмосфера.

— Нищо не ядеш. Да ти дам ли малко от тази салата?

— Не, благодаря.

— Още едно парче от студеното месо?

— Моля те, нищо повече. Днес нямам апетит.

— Тогава, ако си свършила, да починем на терасата. Слънцето сега е много силно.

Навън беше наистина топло, Вилхелм беше изринал снега и шезлонгите ги чакаха. Те седнаха с лице към великолепните очертания на Алпите.

— Имаш най-хубавата гледка в Швейцария — промълви тя. — Поне за още няколко дни.

Последва мълчание, после, за да я зарадва, или може би да я предразположи, Мъри каза:

— Надявам се, че разбираш, Фрида, как винаги дълбоко ще те уважавам.

— Действително ли?

— Винаги, Фрида. Бих искал да си избереш нещо за спомен от моята колекция.

— Щедър си, приятелю, но сувенири не ме интересуват. Те винаги навяват скръб.

— Но трябва! Настоявам.

— Ако трябва да бъда тъжна, и без сувенир ще изпитвам тъга. Ще ми дадеш малката снимка, дето е на дясната страна на бюрото ти.

— Имаш предвид малката снимка на двама ни в Ризенберг?

— Съвсем същата. Нея ще запазя за спомен.

— Моя мила Фрида — засмя се Мъри с упрек, — говориш като на погребение.

Тя го погледна продължително и мрачно.

— Нищо чудно. — После не можа повече да мълчи. — Майн гот, колко ми е мъчно за теб. Исках да не го показвам, но скоро трябва да го знаеш вече.

Фрида отвори чантата си, извади изрезка от вестник и му я подаде. Мъри видя, че беше изрязана от сутрешния „Дейли Екоу“, вестник, който тя нямаше навик да купува. Заглавието беше:

Петстотин души загинали при кръвопролитията в Конго

Той бързо зачете съобщението:

Миналата нощ в провинция Касай, където през последните няколко седмици се наблюдаваха признаци на скрити вълнения, племенната война най-после избухна с голяма сила. Селището Точиленг, което на два пъти мина от ръце в ръце, след жестоки сражения беше подпалено и сега е само развалини. Изчислено е, че петстотин души са загинали под изгорелите палмови и бананови дървета.

— Е — каза Фрида, — вече знаеш къде отиваш.

Мъри я погледна и срещна втренчения й поглед. Ни най-малко не се разтревожи, дори стана по-твърд и непоколебим.

— Фрида — каза той студено, — напълно ми е ясно, че през последните два дни се опитваш да ме разубедиш да замина, без съмнение подтиквана от най-добри чувства. Но, мисля, че не разбираш напълно колко силно съм влюбен. За мене е съвсем ясно, че условията там са лоши. Но аз ще отида. Бих следвал Кети до края на света.

Тя стисна устни.

— Да, приятелю — въздъхна Фрида, — не е ли винаги така, когато мъж на възраст е пленен от младо момиче? И винаги краят е толкова трагичен. Колко добре си спомням онзи голям немски филм „Синият ангел“.

Мъри почервеня от възмущение.

— Обстоятелствата в никакъв случай не могат да се сравнят с моя случай.

— Не — съгласи се тя тихо. — Старият професор ходеше само на цирк. Ти отиваш… — Фрида извърна глава и покри лицето си с ръка, за да скрие вълнението си. — Да, чувствам го в сърцето си… Ти отиваш там… — дори тогава тя не можа да го каже; само прибави съвсем тихо — към нещо много по-лошо.

Мъри се канеше остро да й възрази, но от уважение към страданието й премълча. Тя винаги скриваше чувствата си, сълзите не бяха за нея средство на изява и при все това, тя беше явно разстроена. Мъри се изправи в стола си и се загледа напред към далечните върхове, покрити със сняг. И двамата дълго мълчаха. Най-после, малко успокоена, но все още с обърната глава, тя стана.

— Приятелю мой, днес не мога да направя нищо повече за теб, ще дойда утре.

— Съжалявам — промърмори Мъри, раздразнен от това неочаквано тръгване. — Наистина ли трябва да си ходиш?

— Да, до утре. Ако ще трябва да ходя при мадам Шуц и нашите приятели, първо ми е необходимо да се успокоя.

Мъри не настоя повече, изпрати я до колата и почака, докато шумът на Дофина замря. После затвори градинската врата и закуца обратно към къщата. Той прочете отново дума по дума извадката от вестника и след това решително я скъса.

Следобед Мъри продължи с приготовленията си, обаче все поглеждаше към часовника. Трябваше в пет часа̀ да телефонира на Кети в Маркинч, където беше отседнала в дома на Фодърингей. Бяха се уговорили преди да замине. След изпитанията и тревогите си през последните два дни, с какво нетърпение чакаше той този час!

След като изпи набързо чаша чай, той отиде до телефона, взе поръчка за разговор с чужбина и даде номера на Фодърингей. Линията беше заета, но след десет минути го свързаха. Зарадва се много, когато самата Кети отговори: разбира се, тя е седяла до телефона да чака повикването му.

— Кети, ти ли си? Как си, скъпа моя?

— Много добре, Дейвид. И ужасно заета. Голям късмет, че ме случи. Току-що тръгвах за Единбург, просто на минутата.

Малко засегнат, Мъри каза.

— Какво направи?

— О, всичко… Приготвих се за път… Като теб, предполагам.

— Да, аз също бях зает. Денят вече наближава.

— Да, и съм толкова щастлива и развълнувана. Ще ти съобщя всички подробности, къде да се срещнем в Лондон, веднага щом намеря минутка свободно време да пиша.

— Очаквах от теб писмо, скъпа.

— Така ли, Дейвид? Мислех, че тъй като скоро ще бъдем заедно… и се тревожех за вуйчо Уили. Той имаше много висока температура, откакто пристигнахме тук, а тази вечер е задължен да изнася беседа.

— Жалко — рече Мъри доста небрежно, като мислеше за собствените си грижи. — Предай му моите най-горещи привети.

— О, ще му предам, Дейвид. А аз ще ти пиша довечера, когато се върна от Единбург.

— Не желая да те насилвам да ми пишеш, Кети.

— Но, Дейвид, скъпи… — гласът й секна, — сърдиш ли се?

— Ни най-малко, мила. Все пак ще ги кажа, че се чувствам доста самотен. Много се измъчих. Нараних си гърба. И през всичките изпитания копнеех да чуя нещо от теб, да ми кажеш само една думичка: че ти липсвам.

— О, много ми липсваш, скъпи… — гласът й секна и думите станаха неясни, — … просто толкова съм заета, и вуйчо Уили е болен… не мислех, че…

— Добре, добре, моя мила — каза Мъри омекнал от нещастието й. — Но ако Уили е много болен, ще може ли да тръгне на двадесет и първи.

— Ще тръгне, Дейвид — каза Кети с увереност, — дори ако трябва да го нося до самолета на носилка.

Много добре, че ще бъде в такова състояние, помисли Мъри доста ядосан, но после съжали за тази си мисъл, защото обичаше Уили.

— Предполагам, че си чула за битката, която е започнала в Касай?

— Да, и може да излезе нещо сериозно. Но, разбира се, ние го очаквахме. Сега, скъпи, наистина трябва да вървя. Мисля, че чувам автобуса. Вуйчо Уили е навън и ме вика да тръгвам.

— Чакай, Кети…

— Ако не тръгна, скъпи, ще пропуснем автобуса й вуйчо Уили ще закъснее за беседата. Засега довиждане, скъпи Дейвид, скоро ще бъдем заедно.

Кети беше отишла, или най-малкото беше принудена да отиде и го остави разочарован, с болезненото чувство, че е пренебрегнат. Колко незадоволителен беше разговорът, в който говориха толкова много за Уили и толкова малко за него. Не, не, не трябваше да разсъждава по този начин — Мъри бързо се засрами от недостойната си ревност. Кети го обичаше, бедното дете беше просто ужасно разтревожено и измъчено. А телефонните разговори винаги са си били незадоволителни. Той си каза наум тези извинения, но въпреки логиката, чувството, че е пренебрегнат продължи да го тормози цялата вечер.

Когато стана време за лягане, все още разстроен, той реши да вземе хапче за сън; нещо, което не бе правил седмици наред. Петнадесет сантиграма сонерил с чаша топло мляко щяха да го накарат да спи дълбоко най-малко шест часа. За нещастие, покоят му бе нарушен от един страшен и същевременно смешен сън.

Той лежеше на походно легло на непознато място зад стръмни, черни скали. Въздухът, изпълнен с бръмченето на насекоми, беше непоносимо горещ — влажната горещина на тропическа нощ. Навсякъде беше тъмно. Все пак той можеше да вижда слабо и постепенно усети присъствието на висока тъмна фигура на човек, който стоеше на няколко крачки от него и гледаше пред себе си. Човекът носеше жълтеникава риза, панталони със същия цвят и къси гумени ботуши. Макар че лицето му не се виждаше, Мъри позна, че човекът беше Уили. Той се опита да го извика и макар устните да образуваха думи, от тях не излезе никакъв звук. Изведнъж той видя ужасен три огромни животни, които се приближаваха отзад. Бяха лъвове, или поне по големина и форма приличаха на лъвове. Но във външния им вид имаше още нещо свръхестествено, което им придаваше толкова свирепост, че Мъри просто се парализира от страх. Зад тези зверове стояха прави една редица от туземци Абату, въоръжени с копия и силуетите им се открояваха в мрака. Мъри напразно се опитваше да стане. Той поиска да избяга от тази двойна опасност. Безполезните усилия го накараха да плувне в пот. Тогава, когато вече се предаде, човекът, за когото беше решил, че е Уили, започна да се смее и като събираше малки камъчета, замеряше от време на време с тях лъвовете, както малките момчета удрят наслука някоя улична котка. Зверовете спряха веднага, поколебаха се за момент, после отново започнаха да се приближават с ужасяваща стремителност.

— Бог е нашият пастор — каза Уили. — След малко ще пуснем дискоса.

Атаката веднага се пресече. Лъвовете клекнаха на задните си крака в умоляваща поза, след което чернокожите войници започнаха да маршируват на място и да пляскат с ръце. Тогава, с нехармонична прилика на черковния хор от Маркинч, те запяха гръмогласно химна: „Напред воини на Христа“.

Фантастичното и абсурдното съновидение внезапно го освободи от страха. Мъри се опита да се засмее, да вие от смях и накрая издаде вик, който го събуди.

Изтощен, и все пак успокоен от реалността на собственото си легло, Мъри дълго лежа мрачен и замислен за причините на тази смешна и болезнена фантазия.

Това, което най-много го измъчваше, беше собственото му поведение. Толкова ли слаб беше той? Господи, не — той не искаше да го признае. Стисна зъби и се отърси от тази мисъл. Реши, че очевидно това беше резултат от несъзнателен конфликт между възхищението му към героичния и самопожертвувателен живот на Уили и неговото собствено минало безразличие към религията. С това той стана. Блестящият циферблат на часовника до леглото показваше три часа̀. Мъри махна мокрото горнище на пижамата и като се избърса, сложи ново. След това легна пак. Повъртя се в леглото повече от час и след това отново заспа дълбоко.