Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (32)

Глава XIV

Усетът на Мъри към драматичното беше една от характерните му черти дори в онези ранни години, когато така вълнуващо изненада Мери, разказвайки й за чудесата на гленбърнската болница и малката къщичка, в която, уви, те не живяха. Сега той беше друг и причината беше друга, но за момента той ентусиазирано реши да направи прощалното събиране за лекторията на Уили така издържано, че да даде повод още дълго, след като замине, да си спомнят за него в Шванзее. Всичко беше премислено до най-малката подробност. Най-после денят, часът и моментът дойдоха. Присъстваха всички негови приятели, насядаха в приятен полукръг в гостната, а на затворените широки двойни врати беше опънат чисто бял екран. Всички стояха в очакване. Прожекционният апарат, нает за случая, беше поставен на края на голямата маса и свързан с контакт.

Още в началото, когато Леонора Шуц пристигна с новата си шапка заедно с доктор Алпенщук, последвани от дребната Гали и Арчи Стенч, който я беше довел с колата, мадам Лудин и съпругът й, и най-накрая, след малка напрегната пауза — Фрида фон Алтисхофер, атмосферата стана приятна и духовете постепенно се раздвижиха и съживиха от великолепния бюфет и превъзходното шампанско. Леонора беше в чудесно настроение и смехът й се издигаше с подсилена мелодична окраска. Стенч се разхождаше с чаша в ръка и повтаряше упорито: „Щедър, мойто момче, несъмнено щедър“, докато Гали с чанта подръка се усмихваше на себе си с онази скрита, сдържана усмивка на човек, който е съвсем глух. От тихото семейство Лудин не се очакваше подобно настроение, но и те се вълнуваха заедно с другите гости. Мъри беше доволен и се надяваше, че Арчи е пуснал някой и друг намек, както обикновено, но все пак не чак толкова, че да развали последната изненада. Един-два пъти той хвърли поглед към мадам фон Алтисхофер, която опитваше по малко от вкусните неща. Мъри се чудеше доколко беше отгатнала за неговото решение и изведнъж започна да подозира, необяснимо защо, че вече знае. Тя се държеше приветливо и дружелюбно, особено с Кети, и беше съвършено спокойна; дори на моменти Мъри долавяше, че го гледа шеговито. Това му даваше основание да мисли, че тя няма да се разочарова. Възпитанието й беше похвално и той вече се надяваше, че споменът за тяхното приятелство ще остане докрай чист и красив.

Това, което особено го зарадва, беше успехът, заслужен, макар и неочакван, на двамата му гости, специално на Кети, въпреки че би желал тя да е по-спокойна и общителна. Все пак мадам Лудин и въодушевената Леонора я спечелиха, докато прословутият Арчи се въртеше несигурно нагоре-надолу и ухилено поздравяваше присъстващите. Уили, макар отначало да им изглеждаше чудноват, поради външния си вид, скоро стана център на съчувствие и внимание. Докато наблюдаваше и двамата, Мъри се изпълни с топло чувство на другарство. Никога не се беше чувствал по-щастлив. Той беше като ученик, завършил учебната година и сега отиваше на ваканция. Колко хубави, колко пълни с очакване и топла задушевност бяха тези последни три дни, през които тримата водиха дълги разговори и обсъждаха планове, а предстоящото им участие в общото дело още повече усилваше тяхната близост. Радостта от присъствието на Кети и от факта, че тя го обича, беше подсилена и от присъствието на Уили, което му даваше да разбере цената на работата, която самият той щеше да върши. Да, изумителен за това кратко време беше ефектът, който Уили с истинската си човешка радост, дори с мълчаливостта си, беше произвел върху Мъри. Обзет от вдъхновение, той си повтаряше на ум колко е щастлив, че ще свърже живота си с човек така необикновено скромен, и при това силен; най-вече добър. Чувстваше някак си, че Уили обича цялото човечество.

И ето, вече дойде време за изнасяне на лекцията. Мъри пристъпи напред и като хвана Уили подръка, го повлече към наредените в кръг столове. Докато вършеше това, изпълни го отново едно дълбоко, искрено чувство на любов, дори на нещо повече към този слаб, болнав човек, в овехтелия жълтеникав костюм. Мъри почука с пръсти на масата, за да прекрати приказките и да прикове вниманието на гостите.

— Дами и господа, или по-точно, добри приятели, моят скъп другар, уважаемият Уили Дъглас, ще произнесе словото си. След това имам да ви кажа само няколко думи.

Като застана пред слушателите, които бяха дошли главно от любопитство, със скритата надежда за развлечението от някакъв ексцентричен изпълнител, нещо като фокусник, който измъква зайци от шапка, Уили се смути. Слабата му висока и тромава фигура стърчеше, ръцете му висяха отпуснати от присвитите рамене, а вратът му се сгърчваше конвулсивно по-бърже от обикновено. Но той се усмихваше с нежна, чудновата усмивка, която смекчаваше цялата му ексцентричност.

— Не се страхувайте — каза им той меко, — аз нямам намерение нито да ви проповядвам, нито да ви наставлявам. Наместо това мисля, че би ви заинтригувало да чуете как с божията помощ една малка християнска колония бе създадена от нищо в далечните пустини на Централна Африка. И ви моля, ако възникнат въпроси, или ако не съм достатъчно ясен, да не се колебаете и да ме прекъсвате.

Като се приближи до прожекционния апарат, той се поизкашля леко и непринудено продължи.

— Преди всичко как стигнахме там? Не беше съвсем лесно преди двадесет години. Обикновено нашето управление изпраща двама или трима мисионери в Мелопо. Но в нашия случай това беше невъзможно. Единственият човек, който ми отделиха, беше един туземен катехист, а той беше хубав човек, новопокръстен Даниел. Ще ви покажа снимката му след малко. И така, потеглихме за района Куибу в североизточна посока, който е едно от най-дивите места на границата между Ангола и Конго. Понеже искахме да вземем с нас добитък, а и местността беше пресечена и скалиста, решихме да използваме за транспорт не камион, а една стара волска каруца. Имахме късмет, че направихме това, защото в противен случай никога нямаше да се доберем до целта. Бях направил предварително няколко обиколки около Мелопо, за да добия опит и да науча диалектите, но това надминаваше очакванията ми. Нека да ви дам известна представа за местността, през която вървяхме. Не приличаше на местностите, които свързвате с тропиците — блата, изпускащи пара джунгли, или нещо такова, но си имаше свои собствени трудности. Разбира се, тези снимки и много от другите са направени по-късно.

Едно след друго Уили показа множество образи на екрана: дълбоки пресъхващи реки, изпълнени с едри валчести камъни, стръмни островърхи, черни скали, покрити с вплетени един в друг жълти храсти, бодливи гъсталаци, толкова плътни и непроницаеми, че предизвикаха раздвижване сред аудиторията.

— За бога, как се провряхте през тези страхотии, моето момче? — изрази всеобщото учудване Арчи. — Не ви ли раздраха на парчета?

— Поодрахме си кожата — засмя се Уили, — но все пак изминавахме средно най-малко петдесет ядра на час. Това не беше най-лошото. Тъкмо се измъкнахме от трънаците, които ви показах, и поради моята глупост загубихме компаса. Така заскитахме по високото северно плато и навлязохме в Казарската пустиня. Това беше лоша грешка — пясък, дълбок пясък, докъдето ти очи виждат, и ниски, недорасли храсти, безводна пустинна земя. В ужасната горещина и заслепяващите пясъчни бури останахме без вода и едва ли щяхме да оживеем, ако не бяхме срещнали трима бушмени, които ни доведоха до една дупка с малко вода; просто — кална яма, изкопана в пясъка.

— Бушмените не са ли едни ужасни дребни туземци с космати лица? — попита Леонора любопитно.

— Тези не бяха едри, само четири фута високи — отговори Уили спокойно. — Но, разбира се, не бяха страшни, защото ако не бяха разделили милостиво с нас оскъдния си запас от вода, нямаше да оцелее нито моят другар, нито аз. Всъщност бяхме на косъм от смъртта, тъй като не след дълго моя катехист се разболя от дизентерия, три от воловете също се разболяха и умряха, и аз, хм, през това време и двамата бяхме покрити с рани от ухапванията на кърлежи и комари, та пипнах малария. И като че ли и това не беше достатъчно, ами и синджирите на каруцата се скъсаха. Истинско чудо беше, че накрая стигнахме целта си — Куибу, главното селище в тоя район и център на племето Абату. Имам една стара снимка, която направих наскоро, след като пристигнахме. — Уили прожектира на екрана друг диапозитив. — Както виждате, разпиляна група конусообразни колиби от кал с покриви от палмови листа и слама, без каквито и да е било белези на цивилизация; а в дъното може да различите живите скелети на добичетата — нещастни умиращи от глад същества, вечно покрити с мухи, които се скитаха изнемощели наоколо и гледаха тъжно изгорялата пръст.

— Е, ние пристигнахме, доволни от себе си, когато получихме един неочакван и жесток удар. Главатарят на Абату не ми позволи да вляза в селото. Ето го и него, целият изрисуван за случая, и мисля, че ще се съгласите, че не беше разумно да упражнявам по-силен натиск върху него.

— Господи! — развълнувано извика Леонора. — Какъв ужасен, стар грешник!

— Понякога от най-големите грешници излизат светци — засмя се Уили. — А старият Цоза не постъпи съвсем лошо, както ще видите. Обаче тогава той не беше изпълнен с всеотдайни братски чувства и затова бяхме принудени да се отдалечим на известно разстояние, на една височина над селото, където имаше малка горица от такулови дървета и изворче. Тук на първо време се заловихме и построихме малка хижа. Работата беше ужасно трудна. Все още не бях привикнал на задушаващата температура, а такуловото дърво се оказа така твърдо, че ми изтъпи брадвата. Нямахме никакъв материал за покрива и бяхме много закъсали с хранителните припаси.

— Исках да ви попитам — намеси се мадам Лудин — с какво се хранехте? Интересувам се, понеже работя в продоволствието.

— Единствената ни храна беше кашата. Завирах вода в котлето и я изливах в паница, в която слагах шепа овесено брашно. Изглежда недостатъчно, но кашата е хубаво шотландско ядене и ни идваше добре.

— Мене няма да ме оправи — провикна се Арчи. — Аз съм само по шотландското уиски.

— Както и да е — рече Уили като се присъедини към общия смях. — Бяхме почнали да правим градина и да копаем вади, по които водата от извора да се стича и да напоява земята. Така тревата израсна удивително бързо и започнахме да отглеждаме царевица, картофи и пшеница, а оцелелите волове се оправиха и наедряха. През цялото това време никой от племето не се приближи до мене; единствените ни посетители бяха лъвове, чити^[1] и по някой и друг носорог.

— О, господи, не стреляхте ли по тях? — каза Леонора. Тя беше очарована от Уили, от неговата ексцентричност, от тика му и от онова чудно и приятно изражение на лицето му. През замаяния й мозък проблесна една мисъл: ако има дивеч, защо да не вземе Херман на лов и да го остави в мисията, както бе направила една героиня на Хемингуей? Но Уили й отговаряше на въпроса.

— Не — каза той замислено, — нямахме пушка. Те идваха съвсем близо, но аз ги плашех, като ги замерях с камъчета.

— Божичко, не се ли страхувахте?

Уили поклати глава.

— Аз мисля, че не се страхувахме, защото и двамата бяхме ужасно слаби и с понижен дух, особено когато дъждовният сезон започна с продължителни гръмотевични бури, последвани от пълчища бели мравки. И аз, и Даниел се разболяхме от треска. Той беше толкова отпаднал, че трябваше да го храня с лъжица. Струваше ми се, че просто нищо не правим. Като че ли нашият небесен баща не се нуждаеше повече от нас. Но тъкмо когато се готвех да умра, Цоза главатарят изведнъж се появи начело на дълга върволица от най-добрите си воини, всички с копия в ръце. Гледката всяваше тревога и аз много се уплаших, защото, разбира се, помислих, че искаха да ни довършат. Обаче се оказа, че главатарят идваше с предложение — Уили спря и едва доловимо се усмихна. — Бихте ли желали да отгатнете какво беше то?

Очевидно никой не беше в състояние да отгатне, но всички слушаха внимателно.

— Е — рече Уили, — това беше една паница с кръв и мляко, знак на приятелство за племето Абату. Надвих отвращението си и изпих това ужасно питие и по този начин връзката между нас беше установена. Оказа се, че те отблизо наблюдавали усилията ни в градинарството и сега искаха да им покажа как да обработват изсъхналата земя. Започнахме ние да работим на техните ниви и скоро, в отплата, дойдоха помагачи и от племето — повечето жени, защото, те, бедните, вършеха цялата тежка работа, — за да построим малка църквица от тухли, направени от кал и изсушени на слънцето. Това е църквата. — На екрана се появи бедна, малка колиба с палмов покрив и мрежа над прозореца и вратата. — Тук започнах първите си литургии, като се стараех да посадя в душите на тези нещастни диваци семената на Евангелието. Тогава ходех често по пасбищата и се опитвах да обясня на мъжете християнските принципи, и особено да уча децата. Не беше лесно, защото трябваше да се сблъскаме с примитивното невежество и дълбоко вкоренените суеверия. А винаги имаше опасност от масово въстание, подстрекавано от онези, които се страхуваха от божието слово, защото то можеше да подрони техния престиж и унищожи езическия фетишизъм, върху който са създадени много племенни обичаи. Например имах малка неприятност с това същество.

Друга снимка се появи на екрана.

— О, какъв ужасен старец! — възкликна Леонора. — Той е по-ужасен от главатаря.

— Това е знахарят и дъжденосецът. Когато настъпваше суша, както често се случваше, работата му беше да я пропъжда с магия. И когато заклинанията му не даваха резултат, той струпваше вината на пагубното въздействие на новата религия. През втората година от престоя ни имахме толкова продължителен и страшен сушав период, че нещата тръгнаха на зле. Не помня да съм се молил за дъжд толкова упорито, само дето не продъних небето.

— И дъждът дойде? — прошепна Леонора със замечтан глас. Тя вече усещаше, че е малко влюбена в Уили.

— Не, нито капка — каза Уили спокойно и спря. — Но изведнъж ми хрумна една идея, ако щете вдъхновение: моят извор, който изчезна на високия хълм, може би течеше под земята. Никога през живота ми не съм търсил вода, но отрязах един мангов чатал — най-близкото до върбата, което ми беше под ръка. Помолих се на милостивия бог, ако не иска неговият слуга да остане без глава, и заслизах надолу по хълма към селото. Когато стигнах там, цялото племе ме заобиколи и всички започнаха да ме наблюдават, дори и нашият приятел от екрана. И изведнъж, точно пред колибата на главатаря, чаталът трепна. Помислих, че това е резултат на слабите ми нерви, но се възползвах от случая и им казах да копаят. На дълбочина 20 фута открихме буен подземен поток, който минаваше точно през средата на селището. Не бих могъл да ви опиша бурната сцена, която последва, защото паднах на колене и зашепнах четиринадесетия псалм. От този момент никога не почувствахме липса на вода и точно тогава извърших моите първи покръствания.

Мъри развълнувано долавяше растящия интерес и възбуда, спонтанния отклик на аудиторията. Вече истински партньор в това великолепно начинание той размени с Кети бърз, многозначителен поглед.

Междувременно Уили продължи, като описваше по-нататъшните успехи на мисията, бавния и мъчителен процес на просветление у това диво, изолирано племе. Разбира се, съществували са пречки и са ги сполетявали не малко бедствия. Първата му църква била изгорена до основи. След като беше овладял езика им, Уили срещнал много трудности, за да ги накара да променят племенните встъпителни ритуали, при които младежи и млади момичета са били подчинени на неописуеми унижения. Но поради намесата на Цоза, цялата мисия е щяла да бъде унищожена. Стигнало се дотам, че трима от неговите последователи били убити и били направени няколко опита за посегателство върху живота на самия Уили. Следващата година един шведски мисионер, негов най-близък съсед на деветдесет мили път, и неговата жена с двете им малки дъщери били убити — заклали ги. Ужасно трудно било да се променят сърцата на тези хора, свикнали на жестокост и кръвопролития, затова Уили решил да концентрира вниманието си върху децата. Когато ги обучавал още от ранна възраст, той можел да получи положителни резултати и за тази цел построил училище, а по-късно и сиропиталище. Уили показа няколко снимки на тези малки дечица, заобиколили катехиста Дениъл — вече старец. Това бяха трогателни снимки, които предизвикаха у Леонора възклицание:

— Господи, не събужда ли съчувствие бялото на очите им?

— Очите им са такива, защото много от тях страдат от трахома. И, както виждате, някои лица са надупчени с белези от едра шарка.

— Значи в района има болести? — попита някой.

— За нещастие, има. Маларията все още е господар над тази област. Също и сънната болест, много глисти и дори един необикновен случай на проказа.

— Така че най-важното сега е една болница — и като се обърна полузасмян към Мъри, Уили добави, че се надява да я има в най-скоро време. Истинската медицинска помощ ще се окаже от огромна полза. Все пак, след почти двадесетгодишна работа, Уили не се срамуваше от резултатите: хубавата каменна църква, училището и сиропиталището, приличен мисионерски дом — той ги показваше на екрана — всичките бяха доста различни от първата колиба от кал. И сега Уили имаше повече от триста работещи с него духовни служители, освен четирима катехиста и няколко пръснати по селата пункта, които той посещаваше със своя джип. Но, разбира се, имаше още трудности. Безпокоеше го положението в съседната провинция Касай. Сега, когато белгийците си отиваха, можеше да станат смутове, ако гражданската власт там не е силна. А те бяха много близко, фактически два от неговите допълнителни пункта се намираха оттатък границата. Дотук нищо не се беше случило, поне нищо, което заслужава да се спомене, но поради възможността от безредици, Уили трябваше да се върне в мисията бързо, за да е наблизо при евентуална нужда.

— И тъй — каза Уили с извинителна усмивка, поглеждайки часовника си, — това е всичко. Надявам се, че не съм ви отегчил и прощавайте, че ви отнех толкова време.

Когато Уили свърши, последваха сърдечни аплодисменти и хвалебствия, малко сдържани от лошите предчувствия, породени от края на словото. Окуражен от всеобщото одобрение, което посредством включването му в проекта за медицинска реформа трябваше да се отнася до известна степен и до него, Мъри усети подходящия момент и стана. Обикновено той говореше убедително, но сега се притесняваше и беше малко нервен. Все пак думите не му бягаха.

— Считам се задължен от името на всички нас да благодаря сърдечно на нашия добър приятел за вълнуващата и трогателна беседа. Неговото дело е изпълнено с героизъм и безкористност — епическо хуманно постижение. За всеки случай — добави той, като се стремеше да вмъкне малко хумор, — ако бихте желали да изразите задоволството си по по-осезаем начин, една табла е поставена в хола за тази цел. И сега — продължи Мъри бързо, — ако ми позволите за момент, бих искал да добавя няколко думи от себе си към вече казаното. — Той спря развълнуван. — Всъщност стигнах до едно решение, което може да ви изненада… но което, надявам се, ще разберете.

Слушателите бяха силно възбудени.

— Вие може би ще помислите, че решението е дошло изведнъж. Обаче ще сгрешите. Макар че бях щастлив тук, усещах как нещо отвътре ме подтикваше, как ме подбуждаше, така да се каже, към по-дейно, по-полезно съществувание, в което медицинските ми познания да бъдат използвани не заради възнаграждение, а за благото на хората. И по какъв забележителен начин се осъществи това намерение! В началото на миналия месец почувствах, че моята родина ме зове да се върна. Там се свързах с едно семейство, което познавах и обичах, когато бях млад, накратко, семейство, на което Кети и Уили са членове. Аз не знаех за Кети и следователно радостта ми беше още по-голяма, когато я открих. Уили вече познавах. Той и аз, през онези ранни години, бяхме другари. Той все още малко момче, а аз — безгрижен, но любознателен юноша. Често, през време на дългите ни разговори, той ме вълнуваше с неговия момчешки ентусиазъм за мисионерския живот. Сега колелото напълно се завъртя — Мъри спря така възбуден, че едва можа да продължи. — Мои приятели, не искам да ви отегчавам с историята на едно духовно прераждане. Ще кажа просто, че ще отида с Уили и ще работя в мисията като лекар, а Кети, моята скъпа Кети — той се запъти към мястото, където стоеше тя и сложи ръката си на раменете й — ще бъде там с нас като моя съпруга.

Сега вече реакцията от страна на аудиторията беше внушителна. Настъпи внезапна тишина, последвана от буен взрив. Всички станаха прибързано и заговориха изведнъж. Обсипаха Мъри с поздравления, стискаха му ръката, а дамите се натрупаха около Кети.

— Още шампанско! — провикна се Стенч. — Тост за булката и младоженеца!

Шампанското се лееше, вдигаха се тостове, като че ли цялата забава щеше да започне отново. Най-насърчително от всичко беше спокойствието, с което мадам фон Алтисхофер прие свършения факт. Мъри се страхуваше от някаква реакция на безпокойство или от грозна изява на раздразнение или недоволство, но напротив, държанието й беше превъзходно. Тя се усмихна за поздрав с лек оттенък на скръб, но все пак отправи искрена усмивка към него, а Кети целуна по бузата.

Наистина, когато половин час по-късно другите се приготвиха да си вървят, а Мъри, застанал в хола, изпращаше гостите, Фрида спря бързо, за да каже последните си думи.

— Скъпи приятелю, радвам се на щастието ти. Толкова прелестно дете, и всичко с божията благословия! Това е великолепно ново дело.

— Много си мила, Фрида.

— Е, нещо ми подсказваше, че ще те загубим. Дори когато бях в Баден и ти не ми писа.

— Винаги съм знаел, че имаш вярна интуиция за нещата — каза Мъри предпазливо.

— За нещастие, имам. Но всичко отмина. Вече е време да бъда практична, да покажа цената на истинския приятел, който освен това е, както ти казваш, прозаичен. Преместването ти за този кратък срок от време ще бъде трудно. Ще се нуждаеш от помощ и ако желаеш, мога да ти помогна. Малката ми каза, че утре заминава с нейния прекрасен Уили. Бих искала да дойда тогава, но тъй като може да си на летището… да?… много добре, да дойда ли вдругиден?

— Ужасно си внимателна — каза той, като разбра след моментално размисляне, че нищо не би било по-приемливо. Фрида беше толкова опитна, а освен това той беше започнал да се тревожи за сложността при подреждане на багажа и подготовката за заминаването. — Ще те чакам. И благодаря!

Тя се засмя и излезе.

Мъри веднага забърза обратно към салона при Кети и Уили. Той взе таблата от масата със себе си.

— Е, това не беше ли успех? — попита весело Мъри.

— Всичко мина така добре — каза Кети, зачервена и щастлива.

— Уили, и ти ли мислиш същото?

Той кимна. Беше седнал и изглеждаше уморен.

— Всички бяха много мили.

— Да видим тогава колко са били мили — каза Мъри хитро. Той беше във великолепно настроение. С вид на конспиратор той подаде таблата на Кети, и докато тя я държеше, започна да брои парите: внушителна купчина от 50 и 100-франкови банкноти и една монета от 2 франка.

— Обзалагам се, че тази е от малката Гали — засмя се Мъри.

— Тогава това значи много — каза Уили неочаквано.

— О, да — съгласи се разпалено Кети. — Тя ми хареса най-много.

Последва мълчание. После Кети отново проговори:

— Като че ли забрави малкото късче хартия на дъното?

— Тъй ли? Боже мой, не ми казвай, че някой е участвал с чек. Погледни, Кети!

Тя погледна чека, неспособна да продума, после го подаде на Уили. Все още безмълвна, тя погледна към Мъри, после изведнъж го прегърна и целуна.