Джули Гарууд
Венчило с дявола (13)

Дванадесета глава

Слухът за удивителните лечителски умения на лейди Кинкейд бързо обиколи цяла Шотландия. Новината за изцеляването на Ангъс бе посрещната като истинско чудо. Разправяха как отец Мърдок вече бил дал последно причастие на воина и го чакали всеки миг да издъхне. Но се появила лейди Кинкейд… и го спасила.

Голяма част от членовете на клана бяха на пролетните тържества в имението на Джилбърт. Известието за чудодейното изцеление на Ангъс пристигна наскоро след като бяха получи ужасяващата вест, че е мъртъв. Лидия Луиз, по-малката сестра на Ангъс и единствена негова близка, освен съпругата му Елизабет, тъкмо бе оплакала загубата на брат си. Когато узна, че е жив, тя отново плака, този път от радост и щастие. Жената бе толкова превъзбудена, че към края на деня се наложи да й дадат няколко чаши силно вино, за да я сложат да спи.

Нито един от клана Макферсън не присъства на празника. Синът на вожда, едва на три месеца, бе много болен и всички очакваха края му. Бебето, което бе наследило упорития нрав на баща си, внезапно бе възненавидяло млякото на майка си. След всяко хранене невръстното дете се раздираше от спазми и повръщаше. Накрая бедното създание отслабна толкова много, че вече нямаше сили да суче.

За да се поразсее, леърд Макферсън бе излязъл на лов из горите си, ала не можеше да смекчи мъката. Бе сигурен, че като се прибере, синът му вече ще бъде мъртъв.

Кланът Фъргюсън се бе съюзил с клана Макферсън срещу омразните рибари от клана Маккой. Тази вражда датираше от много години и вече никой не си спомняше началото й. От друга страна, членовете на клана Кинкейд бяха съюзници с Маккой, откакто един воин на Маккой бе спасил от удавяне една девойка от клана Кинкейд. Войните на Кинкейд смятаха за дълг да застанат на страната на Маккой срещу Макферсън.

Когато мълвата за лечителските умения на лейди Кинкейд достигна до ушите на лейди Сесили Макферсън, тя реши да пренебрегне всички неписани закони на Шотландия.

Сесили Макферсън щеше да сключи сделка и с дявола, стига това да спаси сина й. Без да каже на никого, тя занесе тримесечното си бебе в замъка на Фъргюсън и помоли за помощ лейди Фъргюсън. Мери се отнесе със съчувствие към мъката на бедната майка. Тъй като Даниел отсъстваше — все още преследваше заедно с Кинкейд нападателите на Ангъс — нямаше нужда да иска разрешението му и незабавно отнесе бебето при Джейми.

Разбира се, бойниците на Кинкейд добре знаеха на кого е детето, тъй като всички в тези диви планини се познаваха. Обаче никой не осведоми господарката си, че тя е поела грижите за бебето на техен враг. Предположиха, че това едва ли щеше да има някакво значение за нея. Все пак лейди Кинкейд бе англичанка и не знаеше нищо за враждите между клановете. Пък бе и жена, и майчинският й инстинкт бе по-силен от всяка война. Като се прибави и прекалено нежното й сърце… Колко решително само се бе заела с лечението на Ангъс, въпреки съпротивата на Алек! Затова и мъжете от замъка решиха, че няма смисъл да й пречат.

Ала Гейвин отлично знаеше какво ще се случи, ако синът на Макферсън умре в имението на Кинкейд. След като видя нещастното бебе, той бе убеден, че краят му е близък, затова даде нареждания на воините си да се приготвят за битка, изпрати вестители при Алек и спокойно зачака нападението на Макферсън.

Когато четири дни по-късно Макферсън пристигна начело на цяла армия, за да изиска тялото на сина си, за да го погребе, бебето вече бе наддало няколко килограма и се чувстваше отлично.

Гейвин позволи на Макферсън и двама от воините му да влязат в замъка. С Маркъс ги очакваха на стълбите.

Джейми тъкмо бе сложила бебето да спи в леглото на Алек, когато чу гневните викове от двора. Втурна се навън, за да види какъв е целият този шум, но застина на място. Пред нея се извисяваха трима страховити воини, възседнали конете си. Мигновено разбра, че те не са от воините на Кинкейд, тъй като цветовете на дрехите им бяха други.

— Няма да си тръгна без моя мъртвец! — прогърмя застрашително гласът на едрия широкоплещест мъж в средата. — А когато се върна отново, кръв ще се лее по стените ви! Кръвта на Кинкейд…

— Умрял ли е някой, Гейвин? — попита Джейми.

Вторият по ранг воин след Алек й отговори, без да се обръща.

— Леърд Макферсън е дошъл да иска сина си.

Гневът в гласа на Гейвин я изненада. Тя усети напрежението във въздуха, после осъзна, че тримата непознати я гледат свирепо. Вирна глава и изправи рамене, възмутена от грубото им държание.

— Тя ли е жената на Кинкейд? — изрева мъжът в средата.

— Да, тя е — отвърна Гейвин.

— Значи тя е откраднала сина ми!

Трябва ли този мъж да крещи така? Джейми не можеше да повярва, че е баща на толкова сладко и кротко бебе. Освен това бе и стар, с рунтави вежди, които почти скриваха тъмните му очи. Джейми реши, че сигурно мирише също толкова отвратително, колкото и изглежда.

Маркъс се обърна и я погледна. Лицето му не изразяваше нищо.

— Върви и донеси детето — нареди й той. — И по-бързо, жено!

Джейми тъкмо се бе обърнала, за да се върне в замъка, когато изгърмя заповедта на леърда. Тя спря и бавно се извърна.

— Аз не бързам.

— Искам си моя мъртвец.

Този страховит воин ревеше като ранен звяр. Джейми сериозно се изплаши да не оглушее завинаги. Въпреки това се опита да потисне гнева си. Каза си, че този мъж си мисли, че синът му е мъртъв и е смазан от скръб, затова не бива да го кори за грубите му маниери.

Всички изчакваха мълчаливо завръщането на Джейми. Тя носеше спящото дете на ръце. Синът на леърда бе целият покрит с дебело вълнено одеяло, за да го предпазва от режещия вятър.

Бащата остана с безстрастно изражение. Джейми отиде до него и откри лицето на бебето.

— Дай!

— Престанете да крещите — тихо заповяда тя. — Ако събудите това дете, след целия труд, който положих, за да го приспя, ще си платите скъпо за безобразието. Ясно ли е?

— Да го събудя?!

— Току-що ви казах да не крещите! — Джейми се опитваше да не закрещи и тя, но неволно бе повишила глас. Веднага съжали за избухването си, тъй като бебето отвори очи и се размърда. Тя му се усмихна нежно, сетне вдигна глава и изгледа кръвнишки баща му. Не забеляза смаяния поглед на леърда. — Видяхте ли какво направихте? Вашите викове уплашиха детето — промърмори Джейми. Изправи бебето, притисна го до рамото си и започна да го потупва по гръбчето. То шумно се оригна. — Браво! Добро момче! — похвали го Джейми и леко го целуна по върха на главичката.

Ала лицето й придоби строго изражение, когато отново се обърна към леърда.

— За мен е истинска загадка защо Бог ви е благословил с такова прекрасно дете. Малкото създание току-що е нахранено и ако го раздразните, може да повърне.

Вождът на клана Макферсън стоеше безмълвен. Джейми неохотно му подаде бебето. Забеляза, че ръцете му треперят.

— Трябва да ви дам някои указания, преди да си тръгнете — добави тя.

Старият воин дълго остана безмълвен. Взираше се в сина си, опитвайки се да се съвземе. Не смееше да покаже радостта си, тъй като това щеше да разклати позициите му пред хората на Кинкейд. Бебето се размърда и сякаш усетило баща си, сладко му се усмихна.

— Но… но то е живо…

— Да, но ще го уплашите до смърт, ако продължавате да крещите — тросна се Джейми. — А сега, ако обичате слушайте ме внимателно, сър. Ще кажете на съпругата си да храни сина си само с козе мляко.

— Няма!

Сякаш я удари гръм. Преди леърдът да се осъзнае, тя грабна бебето от ръцете му, притисна го до гърдите си закрачи край коня му.

— В такъв случай се прибирайте у дома без сина си, Макферсън! Няма да позволя вашето невежество да го убие. Върнете се да си го вземете, когато вече е достатъчно голям, за да се храни сам.

Кръглите като мъниста очи на леърда се разшириха от изумление. Погледна към Гейвин, сетне отново към лейди Кинкейд.

— Дай ми го!

— Първо тържественото обещание, че ще го храни само с козе мляко!

— Той ще се храни с млякото на майка си, жено.

— Той не харесва млякото на майка си.

— Да не би да обиждаш съпругата ми?

Джейми нетърпеливо го изгледа. Как й се искаше да може по някакъв начин да влее малко здрав разум дебелата глава на този планинец!

— Казвам ви какво трябва да направите, за да живее това бебе! — извика тя. — То няма да понесе още един пристъп на болестта. Моля ви, сър, обещайте ми…

Рязкото му кимване я успокои. Подаде малкото вързопче отново на баща му и се запъти към Гейвин и Маркъс.

— Вие сте най-неблагодарният човек, когото съм срещала — промърмори тя.

— Неблагодарен?

Той отново крещеше. Младата жена рязко се обърна сложи ръце на кръста си и му метна изпепеляващ поглед.

— Да, неблагодарен! — извика тя. — Вие би трябвало да ми изкажете своите горещи благодарности, Макферсън, а не да ми крещите.

Очите на леърда се присвиха злобно. Джейми усещаше, че по някакъв начин гордостта му е наранена, но нямаше представа защо.

— Аз настоявам вие да ми се извините, задето сте отвлекли сина ми, ако не го сторите, ще има война.

— Това, от което имаш нужда, е един хубав ритник по задника, стар пръч такъв! — извън себе си от яд изкрещя Джейми. — И точно това ще получиш, ако не се отнасяш с уважение към мен!

— Ти си взела сина ми!

Господи, колко глупав човек! Конят му бе не по-малко неприятен от стопанина си. В мига, в който възрастният леърд пусна юздите му, животното се опита да захапе рамото на Джейми, а Макферсън изглежда нямаше никакво намерение да му попречи, както нямаше намерение и да спре да крещи.

— Чакам извинението ти! — изрева той.

Джейми удари коня му и го избута от рамото си.

— Как смееш да искаш извинение от мен? Аз не съм отвлякла сина ти и ти много добре го знаеш. Можеш да стоиш тук, докато пукнеш, но няма да чуеш извинение от мен!

Бебето се разплака.

— О, по-добре заведи сина си при майка му! И да не си се появил отново в земите на Кинкейд, докато не се научиш как да се държиш!

Макферсън изглеждаше така, сякаш се канеше да я удари. Нарочно отпусна юздите на коня си. Животното веднага се опита да вкуси от рамото й, но тя силно го удари.

Макферсън възмутено изрева.

— Тя удря коня ми! Всички го видяхте. Жената на Кинкейд удря коня ми! Не само че обиди съпругата ми, но и удря коня ми…

— О, за бога — прекъсна го Джейми, — тръгвай веднага! Иначе ще ударя и теб!

Когато воинът от лявата страна на Макферсън посегна към меча си, Джейми измъкна кинжала от ножницата, закачени на колана й. Обърна се към мъжа, вдигна оръжието и рече:

— Свали ръката си оттам или кинжалът ми ще прониже гърлото ти, преди да успееш дъх да си поемеш. А когато аз нанасям рани — предизвикателно продължи тя, — после няма кой да ги лекува.

Воинът се поколеба за миг, сетне се подчини. Джейми кимна.

— Махайте се, веднага се махайте от земята ми — нареди тя и прибра кинжала.

Внезапно се почувства уморена. От дълго време не бе избухвала така. Малко се срамуваше от държанието си и мислено благодари на Бога, че само Гейвин и Маркъс бяха свидетели на гнева й.

Разбира се, за всичко бе виновен този Макферсън. Навярно бе живял в пещера. Имаше животински маниери и би накарал и светец да се разкрещи.

Най-добре сега бе да се оттегли с достойнство. Джейми се обърна, възнамерявайки да влезе в замъка, без дори да хвърли поглед назад. Така щеше да отвърне на грубостта на Макферсън.

Закова се на място обаче, когато видя зад гърба си воините на Кинкейд — въоръжени и готови за бой. Ала не поради тази причина се разтуптя сърцето й. Не, причината бе самият Алек Кинкейд, изправен в средата. Главата й се замая и я прониза остра болка.

По дяволите, той сигурно бе видял всичко! Внезапно изпита желание просто да се обърне и да тръгне към Англия.

В момента не можеше да реши коя е по-голямата заплаха — свирепото изражение на Алек можеше да подплаши цяло стадо овце. В сравнение с него Макферсън приличаше на светец.

Кинкейд бе скръстил ръце на гърдите си. Краката му бяха разкрачени — лош знак, лицето му бе сурово и непреклонно. Изглеждаше, както когато ги нападнаха онези бандити.

Все пак Джейми реши, че ако смяташе да я убие, нямаше да го направи пред толкова свидетели. В стомаха й запърхаха пеперуди. Тя не бе толкова важна за него, че да устройва публична екзекуция.

Приближи се, но той не каза нито дума. Бутна я зад гърба си и пристъпи напред. Незабавно бе заобиколена от стена от воини.

Те закриваха гледката и тя не можа да види нищо, макар че се бе надигнала на пръсти и се опитваше да надзърне над рамото на Маркъс.

Между двамата вождове се разлетяха гневни думи.

Джейми се смая, защото чу, че Алек я защитава. За него бе смъртна обида, че един от хората на Макферсън се е осмелил да докосне меча си в присъствието на лейди Кинкейд. Алек бе вбесен! Дяволски вбесен!

Имаше буен нрав и гневът му бе унищожителен като лавина. Джейми можеше само да благодари на Бога, че в момента този гняв не бе насочен към нея.

Омразната дума „война“ отново прогърмя във въздуха. Макферсън обяви война на Алек, който с радост я прие.

Мили боже, какво бе направила?

Алек никога нямаше да повярва, че вината не бе изцяло нейна. Ако се бе сдържала и не бе избухнала, може би щеше да успее да предотврати това.

Воините не се помръднаха, докато Макферсън и хората му не препуснаха надолу по пътеката. Джейми реши, че е най-разумно да се оттегли, преди гневът на съпруга й да се е насочил към нея. Нуждаеше се от време, за да разреши този проблем. С малко късмет за ден-два всичко щеше да се оправи.

Обърна гръб на Маркъс и пое към стълбите. Тъкмо смяташе, че се е измъкнала, без Алек да я забележи, когато ръката му сграбчи рамото й и грубо я завъртя. Гейвин и Маркъс ги наблюдаваха и тя реши, че е най-добре да се усмихне. Ала смръщеното лице на съпруга й я отказа от намерението й.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш?

— Не — отвърна Джейми. — Предпочитам да не го правя.

Отговорът й никак не му хареса. Мускулите на бузата му отново заиграха, а хватката му се стегна.

Беше решена да срещне твърдо погледа му, за да покаже, че не се страхува, ала не можа да издържи дълго.

— Бебето беше болно.

— И?

— Аз се погрижих за него.

— Как детето на Макферсън се озова тук?

— И аз се питам същото.

— Отговори ми!

Той не повиши глас, но Джейми знаеше, че е много ядосан. Реши да го усмири, като му отговори честно.

— Алек, аз просто се опитвах да помогна. Дори и да знаех, че това сладко бебе е син на такъв отвратителен старец, пак щях да се погрижа за него. Нещастното създание страдаше толкова много… Нима би искал да му обърна гръб?

— Не отговори на въпроса ми.

— Можеш да обвиняваш Мери.

— Мери ли е замесена във всичко това? Не би трябвало да ме изненадва.

— Тя донесе бебето. Съпругата на Макферсън й дала сина си, молейки за помощта ми.

Алек най-сетне пусна ръката й. Джейми устоя на желанието да я разтрие.

— Сега сигурно ще насочиш гнева си към Мери?

Той не каза нищо. Гейвин хвърли съчувствен поглед към младата си господарка и се обърна към Алек:

— Даниел знае ли?

— Той беше с мен. Ако се е прибрал у дома си, сигурно вече е разбрал. Господи, трябва да държи жена си под ключ!

— Мери има добро сърце — намеси се Джейми. — Със сигурност Даниел няма да й се разгневи, че е помогнала на едно болно дете.

— По-добре влизай вътре — нареди Алек.

Студеното му държание я разстрои. Четири дълги дни бе отсъствал от дома си, но изглежда никак не му бе липсвала.

— Още не искам да влизам вътре — отвърна Джейми. Резките й думи сепнаха Гейвин и Маркъс. Алек обаче изобщо не се изненада. Изглеждаше примирен. — Първо искам да ти задам един въпрос.

Кинкейд нетърпеливо въздъхна.

— Маркъс, изпрати хора да последват Макферсън и войниците му до границата — нареди той, преди да се обърне към Джейми. — Е, казвай сега. Какво искаш да ме питаш?

— Чудех се дали ловът ти е бил успешен.

— Беше.

— Значи си намерил мъжете, които раниха Ангъс?

— Да.

— И?

— И какво?

— Наложи ли се да убиеш някого?

Той си помисли, че това е най-нелепият въпрос, който би могла да му зададе. Тя го бе прошепнала и бе стрелнала с тревожен поглед Гейвин. Алек не знаеше какво да прави със съпругата си. Явно му бе ядосана. Никога нямаше да разбере тази странна англичанка.

Ала това не й пречеше да бъде най-красивата жена, която бе виждал. Бе отсъствал от дома си само няколко дни, а му се струваше, че е изминала цяла вечност. Мисълта го накара да се намръщи. Тя все още бе облечена в английските си дрехи — веднага бе забелязал това й прегрешение. Вече започваше да осъзнава, че жена му е не по-малко твърдоглава от него. Може би дори повече.

— Шест или седем — с твърд глас изрече той. — Искаш ли да знаеш как точно ги убих?

Джейми отстъпи крачка назад, забравила, че е на стълбите. Алек я сграбчи за раменете, за да не падне.

— Да разбирам ли, че не искаш да знаеш?

Тя отблъсна ръцете му.

— Не, не искам да знам как си ги убил, непоносими човече, но искам точния им брой. Шест или седем?

— Откъде, за бога, да знам? Бях в разгара на битката, Джейми, нямах време да броя.

— А е трябвало — промърмори тя. — Моля те, за в бъдеще да ги броиш. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

— Защо?

— Защото аз имам само осем шилинга!

Кинкейд не разбираше за какво говори. Това обаче не го изненада — никога не знаеше за какво говори малката му съпруга. Лицето й бе пребледняло и той си припомни колко много мрази Джейми битките. Бе сигурен, че тя не желае той да убива хора. Това го развесели и се усмихна. По дяволите, навярно бе убил два пъти повече, отколкото й каза. Битката бе много ожесточена. Обаче нямаше намерение да го споделя с Джейми.

— Усмихваш се, Алек. Да не би това да означава, че се шегуваш с мен?

— Да — излъга младият мъж. Искаше му се да изличи бръчката между веждите й.

Тя недоверчиво го изгледа. Сетне повдигна полите си и забързано влезе вътре.

— Алек — заговори Гейвин, — какво си мисли тя, че се случва, когато се срещаш с враговете си?

— Нямам никаква представа.

Гейвин сподави усмивката си.

— Между другото — продължи той, — Франклин пристигна по-рано, за да ни извести, че нашите хора се завръщат от тържествата. Най-късно утре следобед ще бъдат тук. Някои от клана на Харолд ще дойдат с тях. Искали да поднесат почитанията си.

— Как ли пък не! — излая Алек. — Искат да видят жена ми.

— Да — засмя се Гейвин. — За красотата й се разправят легенди. Както и за спасението на Ангъс. Сега всички болни и недъгави ще се довлекат пред замъка ни.

— Как е Ангъс?

— Вече се успокои.

— Какво означава това?

— Той искаше да се върне към задълженията си. Твоята съпруга го заварила тъкмо като излизал от къщата си. Елизабет отишла да я моли за помощ. — Гейвин шумно се засмя, преди да продължи: — Чух как Ангъс крещя през целия път до вратите на замъка. Когато отидох там…

— Той е повишил глас на Джейми?

— Имаше си основание — побърза да обясни Гейвин, като видя гневния блясък в очите на господаря си. — Тя му беше взела меча.

Алек невярващо повдигна вежди.

— Наистина е имал основателна причина — призна с усмивка той. — И какво стана после?

— Тя нито за миг не му повиши глас, но след минута той вече бе в леглото си.

Алек закрачи към конюшните. Ръцете му бяха скръстени на гърба. Гейвин вървеше до него.

— Не вярвам на нито един от хората на Харолд, особено на онези копелета, двамата му сина.

— Близнаците?

— Джъстин ще ни създаде неприятности. Той е свикнал да взима това, което желае.

— Нима мислиш, че ще посегне на чужда жена?

— Да. Цяла Шотландия е осеяна с неговите копелета. Негодникът има повече незаконни деца от краля на Англия.

— Той е красив и жените падат в краката му. Странно е, че по външен вид с Филип си приличат като две капки вода, а по характер са напълно различни. Той е твърде страхлив, за да се опита да направи нещо.

— Аз и на Филип много не вярвам… — промърмори Алек.

— Говориш като мъж, който държи на жена си, Алек!

— Тя е моя собственост. Никой няма право да я обижда. Освен мен.

— Не й беше лесно, докато те нямаше — замислено рече Гейвин. — Работата, която си й дал, й помогна да запълни времето си, но Едит доста й вгорчава живота. Тя отменя всяка заповед на Джейми. И Ани не се държи по-добре. Дори не говори с нея.

Алек не каза нищо, тъй като видя съпругата си да тича надолу по стълбите.

— Къде си тръгнала?

— При ковача — викна в отговор Джейми и бързо изчезна зад ъгъла.

Алек поклати глава. Тази пощуряла жена пак пое в грешна посока.

— Алек, тя ме помоли да й възложа повече работа — изкиска се Гейвин. — Не можех да й позволя да мести камъни, но…

— Какви ги приказваш? Защо е трябвало да се местят камъни?

Гейвин озадачено го изгледа.

— Ами за кухнята — напомни му той.

Кинкейд продължаваше да се мръщи и Гейвин обясни:

— Нали си й дал разрешение да премести кухнята?

Алек сви рамене.

— Сигурно. В момент на слабост. И все пак, едва ли ще й е необходимо повече от час, най-много два, за да пренареди, каквото си е наумила.

— Да пренареди ли? — изумено повтори Гейвин и не можа да сдържи смеха си.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно, Гейвин? Да не би моята съпруга да ти е казала…

— Не, тя прави точно това, за което си й дал разрешение — рече Гейвин през смях. — Скоро ще се убедиш със собствените си очи, Алек. Не ми се иска да ти разваля това удоволствие.

В този миг към тях се спусна отец Мърдок. Черното му расо се развяваше зад него.

— Алек? Ако е удобно, бих искал да разменя няколко думи с теб.

Алек и Гейвин отстъпиха назад.

Отецът миришеше отвратително, чак очите им се насълзиха. Но от уважение към сана му, Алек не каза нищо. Гейвин обаче не беше толкова тактичен.

— Мили боже, отче Мърдок, какво си направил със себе си? Миришеш на кочина!

Свещеникът не се обиди. Само се засмя и кимна.

— Знам, че смърдя ужасно, момчето ми, но от години не съм се чувствал по-добро. Джейми ми даде един специален мехлем, с който да мажа гърдите си. Кашлицата ми почти изчезна.

Той направи крачка към тях. Алек не помръдна, но Гейвин веднага отстъпи.

— Стига сме говорили за здравето ми. Искам да обсъдим нещо много по-важно. Твоята съпруга ми остави всичките си шилинги. — Разтвори длан и показа монетите. — Иска да си купи индулгенции. Не ми даде сърце да й кажа, че тук не продаваме индулгенции.

Алек поклати глава.

— Тя прекалено много се тревожи за душата си. Предполагам, защото е англичанка.

— Тя съвсем не се тревожи за своята душа, Алек — засмя се свещеникът.

— А за чия?

— За твоята.

Гейвин прикри смеха си с шумна кашлица.

— Преброих седем шилинга — подметна той на Алек.

— Осем — поправи го отец Мърдок. — Единият бил за грешни помисли. Не разбрах какво има предвид с това.

— Тази жена е луда!

— Тя е грижовна — възрази отец Мърдок. — Кажи ми какво да правя с тези монети.

— Сложи ги в кутията над камината — предложи Алек и сви рамене.

— След като така и така разговаряме за твоята малка скъпа съпруга, чудя се дали ще й разрешиш да използва една от спалните на горния етаж, Алек. Тя ме помоли да поговоря с теб по този въпрос.

— Защо не? За какво й е?

— За спалня.

— Никога!

— Синко, не е нужно да се пениш толкова — успокои го отец Мърдок. Видя обаче, че настроението на леърда мигом се развали. — А разрешаваш ли й да излиза на езда по билото на хълма? Разбира се, без да напуска земите на Кинкейд. Това ще бъде едно малко развлечение за нея. Струва ми се, че понякога много й липсваш.

Последната забележка смекчи лицето на Алек.

— Естествено, че ще й липсвам — самодоволно изрече той. — Добре, отче Мърдок. Кажи й, че може да язди, ако някой от хората ми я придружава.

— Нали не смяташ, че тя ще избяга, Алек? Знам, че родният дом й липсва, но…

— Отче, тази жена не е способна да намери изхода от стая с една врата. Ако се опита да се върне в Англия, със сигурност ще се изгуби. Тя не притежава никакво чувство за ориентация.

— Да — съгласи се свещеникът и очите му светнаха. — Тя е неспокойна като ясно синьо небе.

— Ти си противоречиш, отче — намеси се Гейвин. — Ясното синьо небе не е неспокойно.

— За един слепец е! — Отец Мърдок се втренчи настоятелно в Алек. — Ако твоята съпруга е толкова посредствена, аз с радост ще се погрижа за анулиране на брака ви.

— Няма да го направиш!

Алек сам се изненада от твърдостта, с която произнесе последните думи. Отец Мърдок нарочно бе подхвърлил колко лесно би се уредило едно анулиране и Алек като последен глупак се хвана в капана му. Енергичният му отказ бе доказателство колко много държи на съпругата си.

— Уморих се от тези приказки за жени. Гейвин? Ще се погрижиш ли жена ми да не започне друга война, докато аз се занимавам с по-важни дела?

— Тя ме попита за Хелън.

Думите на свещеника сякаш увиснаха между тях.

Алек бавно се обърна към отец Мърдок.

— И? — Гласът му бе лишен от всякакви емоции.

— Знаеше ли, че са й казали, че ти си убил Хелън?

Алек поклати глава.

— Тя попита ли те дали е истина? — обади се Гейвин, след като разбра, че Кинкейд няма да каже нищо.

— Не, не ме е питала дали е истина. Всъщност тя ми каза, че никога не е вярвала на този слух. Ала не смята, че Хелън се е самоубила. Убедена е, че е било нещастен случай.

— Да — кимна Алек, — тя не би повярвала на слухове. — Гласът му бе изпълнен с гордост. — Джейми е наистина нежна и мила жена.

— Така е — съгласи се Гейвин.

— Разбира се, тя може да бъде много упорита — призна отец Мърдок. — Не ме оставя на мира с молбите си да й възложа някаква работа. Иска да стане част от това семейство, Алек. Тя те обича, синко. Отнасяй се с внимание и нежност към нея.

Алек не бе толкова сигурен, че Джейми го обича, но въпреки това думите на свещеника го зарадваха.

— Сигурен съм, че ще я похвалиш за усилията, които хвърли при преустройството на кухнята — продължи отчето. — Какво мислиш за новото допълнение? Става много хубаво, а и мъжете вече спряха да мърморят.

— За какво говориш? — не разбра Алек.

Мърдок стрелна Гейвин с поглед.

— Говоря за кухнята, Алек. Сигурно не си забравил, че си дал разрешение на Джейми да я премести.

— Какво? — изрева Кинкейд.

Свещеникът уплашено отстъпи.

— Тя каза, че си й дал разрешение да пренареди кухнята, Алек. Това сладко нежно момиче не би излъгало. Да не би да си забравил…

Алек не го изчака да довърши защитната си реч и гневно закрачи към замъка.

— Гейвин, струва ми се, че той е доста изненадан.

— Изненадан? Да! По-добре стой близо до Джейми, докато гневът му премине. Сигурно вече е видял огромната дупка в задната…

Яростният вик на Алек изпълни двора.

— Видял я е — прошепна отец Мърдок. — О, дано Господ ни помогне! Джейми идва.

Свещеникът вдигна краищата на расото си и хукна към господарката си.

— Почакай, детето ми!

Джейми чу уплашения му вик. Обърна се и разтревожено го погледна:

— Отче, не бива да тичате. Кашлицата ви още не е съвсем излекувана.

Свещеникът задъхано изкачи стълбите и сграбчи ръката й.

— Алек видя дупката в задната стена!

Тя мило му се усмихна.

— Няма начин да не я забележи, отче.

Беше съвсем ясно, че бедното дете не разбираше каква опасност е надвиснала над него.

— По-добре ела с мен в параклиса, докато Алек чуе обясненията на войниците си. След час-два ще се успокои… Тогава ще можеш…

— Имайте повече вяра в своя леърд, отче — възмутено го прекъсна младата жена. — След като всичко бъде завършено, Алек сам ще се убеди в правилността на промените. Сигурна съм. Освен това той никога няма да ми се разкрещи. Обещал ми е. Моли ви, не се тревожете. Сега ще отида и ще му обясня всичко. Изобщо не ме е страх.

— Тъкмо това ме безпокои най-много — тъжно рече възрастният мъж. Знаеше, че Алек не би я докоснал. Ала можеше да нарани неясните й чувства с виковете си.

Отец Мърдок се прекръсти набързо, след като Джейми го погали успокоително по ръката, и влезе вътре. Коленете му трепереха.

Джейми с уверена стъпка прекрачи прага на голямата зала, ала рязко спря, когато видя какво става. Алек седеше начело на масата, а един войник му докладваше.

Съпругът й не изглеждаше особено разстроен. Бе подпрял чело на едната си ръка и имаше по-скоро уморен, отколкото гневен вид.

Обаче всички войници се бяха строили в една редица, очевидно изчаквайки реда си, за да се оплачат от нея. Джейми им хвърли възмутен поглед, за да им покаже какво мисли за тяхната лоялност, и пристъпи към съпруга ги.

Когато той най-сетне вдигна глава, Джейми замръзна. Алек беше бесен! Челюстите му бяха стиснати, а два мускула на едната му буза потрепваха. Очите му мятаха гневни мълнии. Вятърът допълнително усилваше гнева му. Свистенето, което нахлуваше през дупката в задната стена, му напомняше какво бе извършила пощурялата му съпруга. Той се втренчи в нея.

— Бих искала да обясня — започна Джейми.

— Веднага напусни, жено!

Не повиши глас, но грубата му команда я нарани не по-малко.

— Алек, ти ми обеща, че никога няма да изгубиш търпение с мен — напомни му тя. Внезапно се почувства ужасно изплашена.

В този миг той се разкрещя.

— Махай се оттук, преди… Веднага, жено!

Джейми кимна. Спусна се към камината, измъкна една монета от кутията и излезе с гордо вдигната глава. Опитваше да запази достойнството си, въпреки унизителните обстоятелства.

Едит и Ани стояха наблизо. И двете се отдръпнаха, когато тя мина покрай тях.

Джейми не се разплака, докато не стигна конюшните. Нареди на Доналд да доведе Уайлдфайър. Конярят не й възрази, помогна й да се качи и попита дали да приготви и жребеца на Алек. Тя поклати глава и се насочи към портите. Отец Мърдок я чакаше в двора. Джейми се наведе и му подаде монетата.

— Той ме излъга. Това е за спасението на душата му.

Мърдок хвана стремето на коня.

— Къде отиваш, момичето ми? — попита той, като се преструваше, че не забелязва сълзите й. — Тревожа се за теб.

— Махам се.

— Махаш се?

— Това е заповед, отче, а аз винаги съм била послушна. Накъде е Англия?

Свещеникът бе твърде слисан, за да я упъти. Джейми предположи, че трябва да се спусне надолу по хълма.

— Благодаря, че бяхте толкова мил с мен, отче.

И тя отлетя, оставяйки нещастния отец с увиснала челюст.

Джейми знаеше, че щом се окопити, отец Мърдок веднага ще изтърчи, за да съобщи на Алек за заминаването й. Но съпругът й нямаше да тръгне след нея. Тя не бе достатъчно важна за него. Ще бъде щастлив, че се е отървал от нея.

Стражата я спря при подвижния мост, ала след като им обясни, че изпълнява заповедта на господаря им, войниците се отстраниха и я пуснаха да мине.

Джейми пришпори Уайлдфайър и двете се понесоха като вятър. Чак сега младата жена даде воля на сълзите си. Не знаеше накъде препуска, нито пък колко дълго бе продължила тази шеметна езда. И изобщо не я интересуваше. Искаше само да удави насъбралата се в сърцето й мъка в порой от сълзи. Чак когато Уайлдфайър забави ход пред стената от дървета, Джейми си каза, че е крайно време да се вземе в ръце.

Точно в този миг видя момчето. Не беше от клана на Кинкейд, тъй като дрехите му бяха в други цветове. Джейми притихна. Надяваше се, че то няма да я забележи, тъй като не искаше никой да я вижда в нейния позор.

Цялото внимание обаче на момчето бе погълнато от нещо пред него. Беше се втренчило в храстите отдясно. Джейми се зачуди какво го бе омагьосало толкова, че да е сляпо за всичко наоколо.

Внезапно детето извика и хукна назад. Един огромен глиган подаде муцуна, ръмжейки смразяващо и се понесе след него.

Джейми реагира мигновено. Тупна Уайлдфайър по хълбока и кобилата препусна в галоп. Сграбчи юздите в лявата си ръка и се наведе надясно.

Детето я видя и затича към нея с разперени ръце. Джейми се помоли да има достатъчно сила, за да го повдигне. Бог чу молбата й. Момчето се вкопчи в дясното й рамо и тя успя да го изтегли достатъчно високо, за да преметне крака си през гърба на Уайлдфайър. Кобилата и двамата й ездачи полетяха напред.

Не след дълго глиганът се отказа да ги преследва, ала Уайлдфайър трепереше от страх. Внезапно тя се изправи на задните си крака и Джейми и момчето се намериха на земята.

Джейми падна на една страна, а детето се стовари върху нея. То бързо се претърколи, стана и се опита да й помогне. Джейми се намръщи от болка.

— Ранена ли си? — попита детето и уплашено се втренчи в нея.

— Само се натъртих — отвърна на келтски тя. Надигна се бавно и се огледа. Видя, че туниката й се е скъсала на рамото.

Двамата се бяха озовали в средата на малка поляна. Джейми цялата трепереше.

— Измъкнахме се като по чудо. Господи, колко бях уплашена! А ти?

Детето кимна. И двамата се засмяха.

— Да, ама му дадохме да се разбере!

— Така е — отвърна Джейми и си помисли какво хубаво дете бе той. Имаше дълга червена коса, която се къдреше около кръглото му розово лице. Носът му бе обсипан с безброй лунички. — Аз съм лейди Кинкейд. А ти как се казваш?

— Не бива да го знаеш — прошепна момчето. — Аз не трябва да съм в земите на Кинкейд.

— Да не би да си се загубил?

Детето поклати глава.

— Сама се сети.

— Не мога да се сетя. Какво правиш тук?

Детето повдигна рамене.

— Обичам да ходя на лов. Казвам се Линдзи.

— А как е името на клана ти?

— Линдзи — повтори детето. — А ти говориш келтски, но звучиш някак различно. Освен това не носиш цветовете на Кинкейд.

— Аз съм англичанка.

Очите му се разшириха.

— Съпруга съм на Алек Кинкейд, Линдзи — обясни младата жена. — На колко си години?

— Това лято ще навърша девет.

— Сигурно майка ти те търси.

— Баща ми ще ме търси. Сигурно се е разтревожил. По-добре да се прибирам у дома.

Джейми кимна. Сдържа усмивката си, тъй като детето изглеждаше доста сериозно.

— Ти ми спаси живота — рече то. — Баща ми трябва да те възнагради.

— Не — възрази Джейми, — няма за какво да ме възнаграждава. Обаче искам да ми обещаеш, че повече няма да ходиш сам на лов. Ще ми дадеш ли думата си?

Когато момчето кимна, тя се усмихна.

— Искаш ли да те придружа до дома ти?

— Ако дойдеш с мен, те ще те задържат. Ние сме врагове с Кинкейд.

— Е, тогава бъди внимателен. Побързай. Чувам, че някой идва насам.

Момчето изчезна сред дърветата, преди Джейми да направи и крачка към Уайлдфайър. Тя стоеше сама в средата на поляната, когато жребецът на Алек се подаде през клоните. Младият мъж изпита такова огромно облекчение, като я видя, че остана закован, взирайки се в нея.

Не можеше да види дали е разстроена. Главата й бе сведена. Знаеше, че я бе уплашил. Изражението на лицето й, докато й крещеше, показваше колко изплашена бе малката му съпруга.

Надяваше се, че вече е превъзмогнала и страха, и сълзите. Видя ги в очите й, когато бе минала покрай него, стискайки монетата в ръка.

Сигурно трябваше да й се извини. Не го биваше много в извиненията, но трябвате да опита. Да бъде спокоен и разумен.

Тогава забеляза заплетените в косите й листа и скъсаната на рамото туника.

— Какво, по дяволите, е станало? Да не би някой…

Скочи от коня си и се спусна към нея, преди тя да отговори. Джейми бързо отстъпи назад.

— Нищо не се е случило.

— Не ме лъжи!

— Ти ме излъга!

— Не съм — отвърна Алек, повтаряйки се, че трябва да бъде спокоен.

— Изгуби търпение с мен.

— Ти си накарала хората ми да съборят задната стена на дома ми!

— Ти ми каза, че мога да пренаредя кухнята — прошепна Джейми. — През зимата Фрида и Хеси, и всички останали слуги трябва да газят в преспи сняг, за да донесат вечерята ти. Опитвах се да бъда полезна, Алек. Съвсем разумно е да се построи допълнителна сграда в задната част на къщата и кухнята да се премести там. Но ти не ми даде възможност да ти обясня.

Алек затвори очи и се помоли Бог да го дари с търпение.

— Наистина избухнах. И съм ти много сърдит.

— Заради дупката в стената?

— Не. Защото се изплаши от мен. Нима мислиш, че мога да те нараня?

— Не. — Джейми обви ръце около кръста му и отпусна глава на гърдите му. — Ти ме засрами. Един съпруг не бива да крещи на жена си.

— Ще се опитам за в бъдеще да го запомня. Но, Джейми, сигурно ще се случи пак да го забравя.

— Предполагам, че ще трябва да свикна. Твоите викове могат и дърво да съборят. Но това е само пушилка, нали, Алек?

Той притисна брадичка до главата й. Запита се дали да й прости тази обида.

— Отец Мърдок ми каза, че си тръгнала към Англия. Това ли бе намерението ти?

— Ти ми каза да се махам.

Лека усмивка пробягна по лицето му.

— Имах предвид да напуснеш залата, Джейми, а не Шотландия.

— Просто исках да се махна за малко, съпруже мой. Истината е, че не се справям много добре.

Гласът й прозвуча ужасно унило.

— Знам, че сигурно ти е трудно да го повярваш, но у дома хората ме харесваха. Наистина! Не съм свикнала да ме смятат за незначителна, Алек. Твоите войници се оплакваха от мен, нали? И те като теб не ме харесват.

Джейми внезапно избухна в сълзи.

— О, май започвам да моля за състрадание и да хленча. Защо дойде, Алек?

— Джейми, войниците стояха там, понеже искаха да те защитят. — Гласът му бе пресипнал от чувства и приличаше на шепот. — Те са лоялни към теб не по-малко, отколкото към мен, съпруго моя.

Отдръпна я за миг от себе си и видя сълзите, облели лицето й. Това окончателно го обезоръжи.

— Дойдох, защото ти ми принадлежиш, Джейми, Никога повече не се опитвай да ме напуснеш, защото тогава наистина ще изпиташ гнева ми. Любима, престани да плачеш. Не исках да…

Гласът му изневери и не можа да продължи. Наведе се и я целуна по веждите. Джейми изтри очи с опакото на ръцете си. В същия миг я прониза остра болка в рамото.

— Паднах от коня си — тъжно рече тя.

— Знам.

Сега неговият глас звучеше унило. Джейми се усмихна.

— Аз наистина съм много добра ездачка, Алек, но глиганът подплаши Уайлдфайър и… — Млъкна, тъй като видя смръщените му вежди. — Няма значение. Алек? Когато съпруг и съпруга се скарат и после се сдобрят, трябва да скрепят мира с целувка, нали?

— Да, но само ако съпругата носи цветовете на съпруга си. Няма обаче да престъпя думата си, ако тя не носи нищо.

Джейми не разбра какво иска да каже, докато той не дръпна рязко туниката и не я захвърли на земята.

— Нали нямаш намерение да… да… — заекна тя и отстъпи назад.

— Имам намерение!

Младата жена се засмя, когато той се хвърли към нея. Рязко се обърна и побягна към дърветата.

— Сигурно си полудял, Алек. Та сега е още ден.

Той я сграбчи отзад и я притисна към себе си.

— Наоколо има деца…

Алек зарови глава в шията й.

— Ти искаш истинска целувка, нали?

— Това не е прилично — прошепна тя. Дъхът заседна в гърлото й и силни тръпки пробягнаха по тялото й. Алек бе захапал ухото й и й шептеше най-възбуждащите и неприлични неща, които бе чувала.

Тялото й омекна, Алек се облегна на едно дебело дърво и я стисна между бедрата си. Припряно започна да я разсъблича въпреки слабите й протести и когато тя остана напълно гола, я притисна към възбудения си член. Ръцете му обхванаха гърдите й и палците му започнаха да разтриват розовите им зърна.

Джейми тихо простена.

— Сега смятам да ти покажа колко незначителна си за мен — прошепна Алек.

— Наистина ли? — изохка тя.

Ръката му се плъзна между бедрата й. Той се усмихна, когато усети колко е гореща и влажна, готова за него.

— Смятам да покрия с целувки всеки сантиметър от незначителното ти тяло — обеща той.

Обърна я бавно и устните им се срещнаха в опустошителна целувка. Тя обви ръце около врата му и гърдите й се отъркаха в наметалото му. Алек се отдръпна за миг и бързо свали дрехите си. Завъртя я, тя се облегна на дървото, а той сведе глава към вдлъбнатината между гърдите й. Езикът му се плъзна надолу, подлудявайки я от желание. Ръцете му продължаваха да галят гърдите й, а устата му засмука едното зърно. Усещането бе невероятно. Тя извика от удоволствие и се вкопчи в раменете му. Алек пое с устни другото зърно, а сетне горещият му език се спусна надолу към корема й.

Джейми едва си поемаше дъх. Алек коленичи пред нея, обхвана дупето й с длани и грубо я притегли към устните си.

Всички мисли излетяха от главата й. Езикът му проникваше във влажната й мекота, отново и отново, докато тя не застена, молейки го да я освободи от това сладко мъчение. Когато Алек вдигна глава, тя диво впи устни в неговите. Внезапно той се отдръпна рязко и нави косата й около ръката си.

— Никога повече не се опитвай да ме напуснеш.

Не й даде възможност да отговори. Устните му превзеха нейните и езикът му грубо проникна в устата й. Джейми потрепери от удоволствие. Сетне съпругът й я повдигна високо и с едно силно движение разтвори бедрата й. Тя ги обви около кръста му.

— Алек?

— Обещай ми — дрезгаво промълви той.

Гласът му едва проникна през сладката мъгла, която я бе обвила.

— Обещавам — простена младата жена.

Алек изръмжа доволно и яростно влезе в нея. Шепнеше в ухото й любовни слова.

Джейми се вкопчи в него, мълвейки любовни клетви, а когато освобождението й наближи, изкрещя името му.

Взаимното им отдаване бе пълно. Алек дълго остана в нея, за да не заличи аромата на страстното им любене. Искаше завинаги да останат слети в едно.

За първи път в живота си се чувстваше задоволен докрай. Разбираше какво означава това, ала инстинктивно се бунтуваше и не искаше да си признае. Това щеше да го направи слаб, уязвим… Не бе готов.

Джейми усети как той се напрегна. После я отпусна на земята, извърна се и засъбира дрехите си. Видя мрачното изражение на лицето му.

— Алек? Не ти ли доставих удоволствие?

— Достави ми голямо удоволствие, съпруго моя — пресипнало отвърна той.

Джейми не го попита нищо повече и двамата мълчаливо се облякоха.

— Тогава защо си толкова намръщен? Ако аз наистина съм те направила щастлив…

— Намръщен съм, защото ми каза, че се чувстваш незначителна. Занапред не искам да мислиш такива глупости, Джейми. Как, за бога, ти е хрумнала тази нелепа мисъл…

— Ти ме нарече незначителна — напомни му тя. Изглеждаше искрено озадачена.

Очите на Алек се разшириха от изненада.

— Освен това ми каза, че съм маловажна. Не си ли спомняш, Алек?

Той сви рамене. Отиде да доведе конете. Когато се върна, лицето му се бе разведрило. Малката му нежна съпруга изглеждаше искрено ядосана.

— Нима не помниш собствените си думи?

— Това не са просто думи — извика през рамо младият мъж. — По-скоро обиди, любов моя.

— Значи признаваш, че си ме обиждал? — възмутено извика тя и се спусна след него.

— Разбира се.

Алек гръмко се засмя, когато Джейми изрече една дума, не особено подходяща за истинска дама.

Тя мигновено се почувства ужасно засрамена от ругатнята, изплъзнала се от устните й. Сведе глава и многословно започна да се извинява.

Той явно се забавляваше.

Младата жена не знаеше как да реагира. Обърна му гръб и се запъти към Уайлдфайър. Алек Кинкейд бе най-невъзможният мъж на света! Нима не разбира колко много тя жадува да чуе от него, че държи на нея?

Метна се на гърба на Уайлдфайър и взе поводите. Внезапно си припомни строгата заповед на Алек никога повече да не го напуска.

Значи държи на нея! Обърна се. Искаше да му го каже, ала самодоволната му усмивка я разколеба. Само жизнерадостно се засмя. Нека сам да осъзнае какво изпитва и постепенно да разбере, че не може да не я обича.

Смушка Уайлдфайър, но Алек сграбчи юздите. Тя смирено го погледна.

— Слушай ме внимателно, любов моя. Ето там — посочи зад себе си — е земята на Кинкейд. А надолу, на юг, е твоята Англия. Разбра ли?

Младата жена прехапа долната си устна, за да не се разсмее.

— Разбрах — рече накрая, тъй като той продължаваше да се взира в нея.

Алек въздъхна дълбоко и обърна Уайлдфайър в правилната посока.

— Не, не си, любима — промърмори той.

Джейми широко се усмихна. Господи, всичко беше прекрасно! Вече не я бе грижа дали и занапред Алек ще се гневи и ще избухва. Нямаше нищо против и обидите, с които я обсипваше, тъй като разбираше, че това е неговият начин да защитава чувствата си. Не, вече нямаше нищо против, че винаги й противоречи и доста често я дразни.

Причината бе много проста — той я бе нарекъл „любима“.