Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годениците на Леърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 447 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2008)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Джули Гарууд. Венчило с дявола

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Теди Николова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Tanya)
  3. — Корекция от hrUssI

Пета глава

Алек Кинкейд бе в чудесно настроение. Устните му бяха извити в усмивка. Искаше му се да се разсмее с глас, тъй като за него бе съвсем очевидно, че наивната му невеста се бе опитала да го накара да избухне. Поведението й го забавляваше и затова я остави да си вярва, че е успяла. Джейми не знаеше колко търпелив мъж е той особено когато се отнася за нещо толкова незначително като една жена. Забавляваше го самата мисъл, че именно жена се бе осмелила да го предизвиква.

Когато чу тропота на коня й. Алек смушка жребеца си и двамата се понесоха в лек галоп. Джейми препускаше точно зад него и храбро се опитваше да не обръща внимание на прахоляка, който се стелеше право в лицето й. Беше решена да продължи с тази мъчителна езда, без от устата й да се изплъзне дори една дума в знак на протест. Очакваше съпругът й да се обърне назад, за да види колко добре се справя тя. Щеше да придаде възможно най-спокойния и нехаен израз на лицето си, напук на всичко.

Алек Кинкейд обаче изобщо не си направи труда да се обръща.

Макар че Джейми бе добра ездачка, не бе свикнала да язди със седло. Особено ново и твърдо.

Задните части и бедрата й се протриха, а неравният каменист път влошаваше още повече нещата. Когато се убеди, че Алек не се интересува дали тя е зад него, или не и изобщо не поглежда назад, си позволи да се намръщи. Сетне се опита да сключи сделка с Всевишния, като му обеща, че ще поръча да се отслужат двадесет литургии, ако този демон, който имаше за съпруг, намали темпото.

Но изглежда, че точно днес Бог не бе в настроение за сделки. Когато настигнаха Даниел и Мери, Алек веднага застана начело, без ни най-малко да намали своя ход. Джейми продължи да язди зад него. Мери, която изглеждаше уморена и износена като стар ботуш, яздеше зад нея, а най-отзад бе Даниел.

Джейми знаеше, че яздят толкова изтощително заради безопасността. Бе чувала разни истории за банди от странстващи разбойници, които нападат нищо неподозиращите пътници. Предполагаше, че Алек трябва да язди отпред в случай на нападение, а Даниел отзад, за да пази гърбовете им. Ако ги нападнат бандити, щеше да им се наложи първо да се справят с Алек и Даниел, докато достигнат до съпругите им.

О, разбираше причините за убийствената езда, но се тревожеше за Мери.

Бяха яздили вече повече от два часа, когато сестра й рухна окончателно. Джейми се гордееше с Мери, която изкара толкова време, без да се оплаче. Тя не бе привикнала на никакви неудобства и лишения.

— Джейми? Искам да спра за няколко минути — извика й Мери.

— Не, момичето ми.

Забраната дойде от устата на Даниел. Джейми не можеше да повярва, че е толкова безчувствен. Обърна се и видя как съпругът на Мери подсилва думите си с неуморимо поклащане на главата.

Страданието, изписано върху лицето на Мери, разстрои Джейми. Обърна се, за да помоли Алек за кратък отдих, когато чу пронизителен вик.

Отново погледна назад и видя, че конят на Мери е без ездачка.

Всички спряха, дори и Алек Кинкейд.

Даниел настигна невестата си тъкмо когато Алек и Джейми слизаха от конете. Мери се бе проснала сред един гъст храсталак. Даниел нежно я изправи на крака.

— Нарани ли се, момичето ми? — загрижено попита той.

Мери отметна косата от челото си.

— Съвсем малко, милорд.

Няколко листа се бяха заплели в косите й и Даниел внимателно ги измъкна. Джейми видя нежността, с която той се отнасяше към сестра й и реши, че в крайна сметка не е толкова лош и не е лишен от известни достойнства.

— Какво, по дяволите, стана? — избоботи Алек зад гърба на Джейми.

Звукът на гласа му я стресна и тя подскочи. Обърна се и се взря в лицето му.

— Мери падна от коня си.

— Какво… какво е станало с Мери?

— Падна от коня си.

Алек невярващо поклати глава.

— Тя е англичанка, Алек! Или си забравил? — подвикна Даниел.

— Какво общо има това? — гневно попита Джейми. Погледът й се местеше от единия към другия и тя внезапно осъзна, че и двамата едва се сдържат да не се разсмеят.

— Тя можеше да си счупи врата — промърмори младото момиче.

— Но не го направи — отбеляза Алек.

— Да, но можеше — настоя Джейми, разгневена от студеното му държание.

— Вече е добре — намеси се Даниел и всички го погледнаха. — Нали, Мери?

— Добре съм — изчерви се Мери, смутена от всеобщото внимание.

— Не е добре — заяви Джейми и отново се обърна към Алек. Без да забележи, той се бе приближил неприлично близо до нея, така че тя една не го събори. Джейми бързо отстъпи назад.

— Мери падна, защото… — Гласът й заглъхна. Едва сега забеляза златистите точици, които блестяха в тъмнокафявите му очи. Сториха й се много красиви. Сведе поглед, за да събере мислите си.

— Защото…? — попита Алек.

— Мери е твърде изтощена, за да продължи да язди, милорд. Тя трябва да си почине. Не в свикнала да язди на такива дълги разстояния.

— Ами ти, англичанко, ти свикнала ли си да яздиш на такива дълги разстояния?

Джейми сви рамене.

— Това няма значение. Мери е по-важната. Не може да не си забелязал колко е уморена. Едва ли няколко минути ще имат такова голямо значение за теб.

Вдигна глава, видя изражението на лицето му и се запита какво толкова бе казала, че да го накара да се намръщи.

— Мери е нежна дама — продължи Джейми, без да отделя поглед от мускулестите му гърди.

— А ти не си, така ли?

— Разбира се, че съм — измънка Джейми. Как само изопачаваше думите й! — Никак не е любезно от твоя страна да предполагаш обратното.

Погледна лицето му и този път видя усмивка. Внезапно осъзна, че Алек не се опитва да я унижи или обиди. Той наистина й се усмихваше, с неочаквано ведра и нежна усмивка, която накара стомахът й да се свие на топка. Изпита невероятно задоволство. Не знаеше как да реагира.

— Винаги ли си толкова сериозна, съпруго моя? — Въпросът й прозвуча като милувка и тя се почувства така, сякаш бе погалил с ръка сърцето й.

Господи, тя реагираше по много странен начин на този варварин! Джейми реши, че сигурно е много уморена. Навярно това бе причината, поради която Алек Кинкейд бе започнал да й се струва привлекателен. В момента бе почти красив, по един груб и примитивен начин, разбира се. Кичур коса бе паднал върху челото му, придавайки му пакостлив вид. Това бе нещастно стечение на обстоятелствата, но Джейми винаги бе имала слабост към сладкодумните безгрижни немирници.

Без да се усети, тя протегна ръка и отметна кичура му — искаше той да си остане застрашително изглеждащият шотландски боец. Тогава сърцето й ще престане да бие толкова силно и тя ще може най-сетне да си поеме дъх!

Алек не се помръдна, когато тя го докосна, но усещането на ръката й върху челото му бе прекрасно. Нежният й жест го изненада. Искаше му се отново да го докосне.

— Защо го направи? — кротко попита той.

— Косата ти е твърде дълга — отвърна Джейми. Не се осмели да му каже истината.

— Не е.

— Ще трябва да я подстрижеш.

— Защо?

— Не мога да имам вяра на мъж, който носи по-дълга коса от моята — промърмори тя.

Обяснението прозвуча нелепо и в собствените й уши. Изчерви се и се намръщи, за да прикрие стеснението си.

— Попитах те дали винаги си толкова сериозна — напомни й с усмивка Алек.

— Така ли?

Тя наистина не можеше да се съсредоточи върху разговора. За всичко бе виновен той, разбира се, тъй като усмивката му прогони всички мисли от главата й.

— Да.

Алек реши да прикрие удоволствието, което му доставяше бърборенето, защото разбра, че младата му съпруга смята, че той й се присмива. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни, никак не му се искаше да нарани деликатните й чувства. Това бе много странно, тъй като той никога досега не се бе интересувал от женските чувства.

Ала сега се интересуваше, въпреки че се опита да извини поведението си, като си напомни, че тя е англичанка по рождение и затова е по-глезена и капризна от всяко шотландско момиче.

Джейми чупеше ръце. Алек се съмняваше, че тя осъзнава колко издайническо е това. Това бе знак за страх, но тя смело срещна погледа му. Високите й скули бяха порозовели от смущение. Той знаеше, че бе не по-малко изтощена от сестра си. Досега не бе срещал толкова издръжлива жена. Темпото, с което се движеха, бе убийствено, ала нямаха друг изход, защото докато се намираха на английска земя, не бяха в безопасност. И въпреки това новата му съпруга не се бе оплакала, нито пък бе помолила да спрат! Алек си помисли, че Гейвин, вторият след него в клана, би казал, че е жена с характер. Това бе много висока оценка, каквато един планинец рядко дава на жена, а Джейми я бе заслужила само с това, че не се бе огънала пред него.

Гейвин сигурно щеше добре да се посмее, ако в този момент можеше да види отнякъде своя вожд. Усмивката на Алек се стопи, когато осъзна, че се държи като истински глупак. Никога досега не бе мислил толкова дълго за една жена.

— Стискаш много силно ръцете си — промърмори той и се протегна, за да ги раздели.

— Представях си, че са около шията ти — отвърна Джейми. — Да, милорд, аз почти винаги съм сериозна — побърза да добави, за да предотврати някаква груба забележка от негова страна. — Напускам Англия. И не мога да не бъда сериозна. Сбогувам се с моята обична родина.

— Тъкмо това е причината, поради която аз се усмихвам — подхвърли Алек.

Той вече не се усмихваше, но Джейми реши да не споменава този факт.

— Значи си щастлив, че се връщаш у дома?

— Защото двамата се връщаме у дома. — Гласът му отново звучеше твърдо като стомана.

— Англия е моят дом.

— Беше — поправи я той. — Сега Шотландия е твоят дом.

— Да не би да желаеш да отдам лоялността си на Шотландия?

— Да желая ли? — засмя се Алек. — Аз не желая, съпруго. Аз ти заповядвам да го сториш. Ти трябва да си лоялна към Шотландия и към мен.

Ти отново закърши ръце. Докато задаваше последния си въпрос, бе извисила глас, но Кинкейд реши да не й обръща внимание. Знаеше, че й е нужно малко време, за да подреди мислите в главата си. И тъй като бе търпелив човек, реши да й отпусне час-два, за да се съгласи с него, казвайки си обаче, че проявява изключителна деликатност и любезност, и си напомни да внимава да не му стане навик и занапред.

— Чакай малко — започна Джейми, — да не би наистина да си мислиш, че аз ще…

— Много е просто, съпруго. Ако си лоялна към Шотландия, си лоялна и към мен. Сама ще се убедиш в правотата на думите ми, когато привикнеш.

— Какво?!

— Сама ще се убедиш, когато привикнеш — повтори Алек.

Гърлото я заболя от желанието да се развика срещу този безочлив мъж. Обаче си припомни молбата на Бийк да не го предизвиква, докато не разбере каква реакция може да очаква. Всички знаят, че шотландците първо действат, сетне мислят. Освен това биели жените си с повод и без повод.

— Овцете могат да привикнат, Кинкейд. Аз съм дама, ако още не си забелязал.

— Забелязах го.

Начинът, по който лениво го изрече, накара сърцето й да забие по-силно.

— Добре — смънка Джейми. — Но жените не привикват. Не е както с овцете.

— Същото е — възрази съпругът й и небрежно се усмихна.

— Не, не е — ядоса се Джейми. — Имаш думата ми, че ще ти го докажа.

— Предизвикваш ли ме, англичанко?

Гласът му бе достатъчно твърд, за да я изплаши, ала той реши да я постави на място. Очакваше тя да се свие и… да се извини.

— Да, предизвиквам те — обяви Джейми и кимна застрашително.

Алек смаяно я изгледа.

За бога, наистина не знаеше как да се държи с тази жена! Гласът и цялото й поведение излъчваха достойнство и сила. Вече не кършеше ръце, а ги бе свила в юмруци. Алек знаеше, че не бива да позволява да й се размине подобна нечувана дързост. Една съпруга трябва винаги да е съгласна с мъжа си. Изглежда Джейми не бе чувала за това свещено правило. По дяволите, тя се осмеляваше да му се противопоставя, сякаш са равни!

Мисълта го накара да се усмихне.

— Сигурно съм бил твърде дълго в Англия — призна той, — иначе щях да намеря поведението и приказките ти за непоносими, съпруго моя.

— Ще престанеш ли да ме наричаш „съпруго“? Аз си имам име. Не можеш ли да ме наричаш Джейми?

— Това е мъжко име.

Искаше й се да го удуши.

— Да, но е моето име.

— Ще ти измислим друго.

— Няма.

— Нима отново се осмеляваш да спориш с мен?

Искаше й се да е висока колкото него. Тогава нямаше да смее да й се подиграва. Джейми пое дълбоко дъх.

— Ти каза, че моето поведение и приказки са непоносими, но когато привикна, както благоволи сам да се изразиш, сигурно ще си изясниш някои неща и ще разбереш правотата на това, което казвам.

— Съмнявам се, след като нямам ни най-малка представа за какво говориш — рече той.

— Сега ме обиждаш.

— Нима?

— Да.

Кинкейд сви широките си рамене.

— Това е мое право, съпруго моя.

Джейми мислено се помоли Бог да й даде повече търпение.

— Разбирам — пресипнало прошепна тя. — В такъв случай мога да предположа, че аз също имам право да те обиждам.

— Няма да стане.

Джейми се отказа. Мъжът бе упорит не по-малко от самата нея.

— Пресякохме ли границата?

Алек поклати глава.

— Има още доста път.

— Тогава защо се усмихваш?

— От очакването.

— О, така ли!

Алек понечи да й обърне гръб, но следващият въпрос на Джейми го спря.

— Алек? Ти наистина не харесваш Англия, нали?

Не можа да скрие учудването в гласа си. Самата мисъл, че някой не харесва родината й, й се струваше непонятна. Всички обичаха Англия, дори и тези глупави шотландци, които се забавляваха, като хвърляха дървета един срещу друг. Та Англия бе Рим на новото време. Никой не оспорваше величието и силата й.

— През по-голямата част от времето не харесвам Англия. Разбира се, има и изключения.

— Изключения?

Той бавно кимна.

— Кога харесваш Англия?

— Когато яздя.

— И ти си признаваш подобен грях? — Тя бе искрено ужасена.

Усмивката на Алек се разшири. Червенината й стана още по-наситена. Съпругата му бе невероятно искрена в реакциите си. Харесваше това качество у жените.

— Е?

Алек напусна дълбока въздишка. Нима тази жена нямаше никакво чувство за хумор! Тя все не можеше да разбере кога той се шегуваше с нея.

— Качвай се на коня. Слънцето вече залязва. Ще починем, когато стигнем до безопасно място.

— Безопасно място?

— Да, в Шотландия.

Джейми се накани да го попита дали наистина за него безопасност и Шотландия бяха едно и също, но се отказа. Имаше чувството, че отговорът му само ще я ядоса! Вече бе успяла да научи две много неприятни неща за своя съпруг. Първо, че не обичаше да му задават въпроси и да му противоречат. Джейми бе сигурна, че това ще бъде проблем, тъй като тя бе решена да му задава въпроси и да му противоречи. И второ, че когато я гледаше навъсено, никак не го харесваше. Вторият му недостатък бе не по-малко обезпокоителен от първия. Настроението на Алек се променяше като вятъра. Най-невинната забележка можеше да го накара да се намръщи и да свъси застрашително вежди.

— Джейми, нямам намерение да се качвам отново на този проклет кон.

Мери дръпна ръката на сестра си, за да привлече вниманието й. Алек чу думите й, но се обърна и закрачи към коня си. Джейми го наблюдаваше и си мислеше, че той току-що я бе зарязал, сякаш бе прах под нозете му.

— Джейми, не ме ли чу? — настоя Мери. — Трябва да спрем и да починем.

Сърцето на Джейми се сви от съчувствие към сестра й. По лицето на Мери се стичаха струйчици пот и оставяха мръсни следи. Изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше и самата Джейми, която макар и много по-издръжлива от сестра си, вече бе на границата на силите си — предишната нощ почти не бе мигнала, тъй като се бе грижила за болното дете на една от прислужниците.

Обаче не смееше да изкаже гласно съчувствието си на Мери, тъй като смяташе, че е длъжна да проявява твърдост. В противен случай сестра й щеше да се разплаче, а тази мисъл направо я смразяваше. Започнеше ли веднъж да плаче, Мери ставаше по-непоносима и от близначките.

— Нямаш ли поне малко гордост? — гневно рече Джейми. — Една истинска дама не употребява думи като „проклет“. Само крепостните селяни говорят по този груб и невъзпитан начин, Мери!

Мери се сви, сякаш я бяха ударили.

— Как можеш да ми говориш за добро възпитание точно в този момент? — проплака тя. — Искам да си ида у дома. Искам да бъда при татко.

— Достатъчно! — скастри я сестра й. Потупа я по ръката, за да смекчи твърдостта в тона си и прошепна: — Станалото станало. Сега сме омъжени за шотландци и ти не бива да го забравяш. Недей да ни посрамваш със сцени като малко дете. Освен това скоро ще стигнем Шотландия — излъга тя. — Алек ми обеща, че ще спрем да пренощуваме веднага щом прекосим границата. Сигурно можеш да издържиш още малко, сестричке. Покажи на съпруга си, че си силна и смела жена.

Мери кимна.

— Ами ако той е твърде глупав, за да забележи моята смелост?

— Аз ще му обърна внимание — обеща Джейми.

— Джейми, мислила си някога, че ще се озовем в такова трудно положение?

— Не, Мери, не съм си представяла.

— Сигурно с нещо сме разгневили Бога.

— Не Бога, а нашия крал — поправи я сестра й.

От гърдите на Мери се изтръгна нещастна въздишка, тя се обърна и закрачи към коня си. Джейми я проследи с поглед как приближава до Даниел. Той се усмихваше. Вероятно се забавляваше на нещастната гледка, която представляваше съпругата му — влачеше крака като старица.

Джейми поклати глава, но в същия миг осъзна, че се чувства не по-малко уморена. Коленете й трепереха като есенни листа. Сама си бе виновна, че бе сложила седло върху коня си, защото не искаше Алек да реши, че не е истинска дама.

Чак на третия път успя да се качи върху гърба на Уайлдфайър. Кобилата също бе неспокойна. Тя заподскача и Джейми трябваше да употреби и малкото й останала сила, за да я удържи и успокои. Очевидно Уайлдфайър също не харесваше седлото.

Даниел придружи Мери до коня и й помогна да възседне, но Алек не си направи този труд. Той дори не я гледаше. Тя се запита какво бе привлякло вниманието му, че толкова напрегнато се взираше в посоката, от която бяха дошли. Лицето му бе смръщено.

Джейми реши да се прави, че не забелязва и се обърна, за да окуражи сестра си. Не чу кога Алек е приближил. Изведнъж той се оказа до нея. Преди да успее реагира, Кинкейд я сграбчи и я свали от коня. Сега като наполовина я носеше, наполовина влачеше, се втурна към близкия храст, където преди малко бе паднала Мери. С едната си ръка я бутна зад една малка скала, с другата тупна Уайлдфайър по хълбока, обърна се даде знак на Даниел.

— Какво, за бога…

Въпросът й увисна във въздуха, тъй като в същия миг Мери се озова до нея. Даниел застана пред съпругата си. Широкият му гръб ги закриваше изцяло.

Джейми разбра какво се бе случило чак когато Даниел измъкна меча си. Тя пое дълбоко дъх и се втренчи в него.

Алек даде знак, че са четирима.

Мери все още не разбираше какво се случва, но подозираше наближаващата опасност. Джейми притисна длан към устата на сестра си, когато тя понечи да я отвори, за да протестира.

Алек се върна и застана в средата на малката поляна. Джейми отметна от лицето си сплъстените кичури на Мери, за да може да го вижда по-ясно.

Той все още не бе извадил оръжието си. Тогава Джейми осъзна, че Алек няма меч. Мили боже, та той бе напълно беззащитен! Сърцето й болезнено се сви от страх за него. После страхът бързо бе изместен от гнева. Що за воин бе той, след като не носеше оръжие! Сигурно проклетникът просто е забравил да го вземе! Или пък го е изгубил по пътя от Лондон и изобщо не си е направил труда да го замени е нов!

Тя трябваше да се намеси! Алек Кинкейд бе неин съпруг и докато беше жива, нямаше да позволи на никого да го нарани. Младото момиче просто си каза, че трябва му помогне, ако не иска на сватбения си ден да остане вдовица.

Джейми измъкна малкия кинжал от ножницата, закачена на кожения й колан, надявайки се, че все още има време да даде оръжието на Алек. Кинжалът бе смъртоносен, ако се използва умело. Пък и Даниел имаше меч. Джейми тъкмо мислено се помоли приятелят на Алек да знае как да го използва, когато Алек внезапно се обърна към него и му даде знак. Джейми съвсем ясно видя лицето му и по гърба й полазиха студени тръпки. Гневният поглед в тези студени тъмни очи я ужаси. Усети грубата сила, която се излъчваше от мускулестите му ръце и бедра. В цялото му същество пулсираше гняв, който я заля като вълна. Мъжката му сила сякаш покриваше всичко наоколо с гъста пелена.

Никога не бе виждала подобно изражение върху лицето на мъж, ала инстинктивно го разпозна — това бе мъж, готов да убива.

Мери започна да плаче.

— Не е глиган, нали, Джейми?

— Не, Мери — прошепна Джейми и стисна ръката на сестра си, без да откъсва поглед от съпруга си. — Всичко ще е наред. Нашите мъже ще ни защитят. Ще видиш.

Джейми почти повярва на уверенията си, докато не зърна бандитите, които бавно приближаваха към Алек. За миг си помисли, че може би нищо няма да бъде наред.

Алек се бе отдръпнал на значително разстояние от останалите. Джейми реши, че може би го е направил нарочно, за да отдалечи бандитите от жените. Крадците бавно го бяха последвали. Не бързаха и се държаха така, сякаш имат на разположение цялото време на света, за да свършат пъкленото си дело. Алек бе много по-огромен от враговете си, но не бе въоръжен. Явно съдбата не бе на негова страна. Двама от четиримата бандити носеха дебели тояги, а другите двама размахваха със свистене извитите си мечове. Върху остриетата имаше засъхнала кръв.

Джейми си помисли, че сигурно ще припадне. Мъжете изглеждаха толкова свирепи и сякаш се наслаждаваха на ситуацията. Злите им лица бяха изкривени от жестоки усмивки, а почернелите им и редки зъби бяха оголени.

— Даниел, моля те, върви да помогнеш на Алек — нареди Джейми, макар гласът й да трепереше от страх.

— Те са само четирима, момичето ми. Всичко ще свърши само след минута.

Отговорът му я вбеси. Знаеше, че Даниел е застанал пред тях, за да ги предпазва, но що за благородство, след като приятелят му всеки миг можеше да бъде заклан.

Тя се протегна през рамото на Мери и мушна шотландеца в гърба.

— Алек няма оръжие, за да се защити. Дай му моя кинжал или своя меч, Даниел.

— Алек няма нужда от оръжие.

Отговорът му прозвуча толкова безгрижно и весело, че Джейми реши, че си е загубил ума.

Нямаше смисъл да спори повече е него.

— Или ти ще отидеш да му помогнеш, или аз ще го направя.

— Добре, момичето ми, щом настояваш. — Даниел отмести ръцете на Мери, които се бяха вкопчили в туниката му, и закрачи към мъжете, заобиколили Алек.

Обаче щом стигна края на поляната, спря. Джейми не можеше да повярва на очите си. Даниел съвсем спокойно пъхна обратно меча в ножницата си, скръсти ръце и, по дяволите, се усмихна на Алек!

Алек също му се усмихна.

— Омъжили сме се за малоумни — обърна се Джейми към Мери.

Внезапно мощен вик привлече вниманието й. Беше Алек. Смразяващият кръвта звук накара Мери да избухне в сълзи.

Кръгът около Кинкейд се сви. Той изчака първият бандит да наближи, а после се придвижи толкова светкавично, че Джейми не разбра какво става. Видя само как той сграбчва мъжа за гърлото и чу ужасяващия звук и чупене на кости.

Алек захвърли жертвата си на земята в мига, в който другите двама с викове го нападнаха отляво. Но Кинкейд блъсна силно главите им една в друга, след което и двамата се озоваха върху сгърчения си другар. Последният от четиримата се опита да спечели предимство, като го нападна в гръб. Алек се извъртя, заби ботуша си в слабините на бандита, повдигна го без усилие и силният му юмрук се вряза в изпъкналата му челюст. Купчината върху земята се увеличи с още едно тяло. Даниел бе прав, когато заяви, че всичко скоро ще свърши, тъй като не бе изминала повече от минута. Нейният съпруг дори не се бе задъхал! Тъкмо тази мисъл я бе завладяла, когато нов звук привлече вниманието й. Обърна се и видя трима огромни мъже, които се носеха право към нея.

Бяха се промъкнали като змии отзад, за да докопат и плячката си.

— Алек! — извика Джейми.

— Джейми, ти трябва да ме защитаваш! — изписка Мери.

Преди Джейми да успее да отговори, сестра й я отскубна от скалата, която ги закриваше, облегна се на камъка и я дръпна пред себе си. Макар че Мери бе с една глава по-висока от най-малката си сестра, тя се сви и се скри зад нея. Отзад я пазеше скалата, а отпред тялото на Джейми.

Джейми не се опита да се защити. Тя знаеше задълженията си. Мери бе на първо място. Ако трябваше, щеше да пожертва живота си, за да спаси сестра си.

Тримата мъже бяха на няколко крачки, когато Джейми си спомни за малкия кинжал. Вдигна ръка и хвърли острието, като нарочно избра най-едрия от тримата. Ръката й бе точна и не пропусна целта. Бандитът нададе пронизителен вик и се строполи на земята.

Даниел се метна върху втория от тримата тъмнокоси мъже и с два юмрука го повали на земята. Алек бе доста далеч. Почти ги бе достигнал, ала се оказа твърде късно. Макар че Джейми се бореше като дива котка, копелето успя да я стисне в смъртоносна хватка. Ножът му допря гърлото й.

— Спри там, където си! — пронизително извика мъжът към Алек. — Вече няма какво да губя. Ако се приближиш още малко, ще я убия. Ще прекърша малкото й хубаво вратле като сламка.

Даниел бавно се приближаваше отзад. Алек му даде знак да спре, когато разбойникът страхливо се озърна през рамо. Нападателят сграбчи косата на Джейми дръпна силно главата й назад.

Алек видя в студените очи на мъжа дивия блясък подгонено животно. Очевидно негодникът беше изплашен до смърт, тъй като ръцете му трепереха. Мъжът бе среден на ръст, с подпухнало лице и тлъст корем. Нямаше да бъде трудно да го убие, но след като веднъж се увери, че Джейми е в безопасност. Разбойникът се бе паникьосал и страхът можеше да го направи непредсказуем. Можеше и да убие Джейми, ако го предизвикат… или пък ако реши, че положението му е безнадеждно.

Алек потисна гнева си, изчаквайки удобен момент. Зае нехайна стойка, скръсти ръце пред гърдите си и придаде отегчено изражение на лицето си.

— Не се шегувам! — изкрещя похитителят. — И накарай другата да млъкне. Не мога да мисля от тези крясъци.

Даниел незабавно приближи към Мери. Закри устата й с ръка и й изсъска да престане, без дори да се опита да я успокои поне с поглед. Цялото му внимание бе погълнато от бандита, опрял нож в гърлото на Джейми. Даниел също изчакваше удобния момент, за да нападне.

Страхът бавно се стопи в очите на разбойника. Той се изкиска, предвкусвайки победата. Алек усещаше, че неговият час наближава — плъхът изглежда бе готов да излезе от дупката си, защото се чувстваше уверен и тази увереност щеше да го погуби.

— Твоя ли е тази жена? — изрева той към Алек.

— Да.

— Държиш ли на нея?

Алек сви рамене.

— О, сигурен съм, че държиш — извика неприятелят и самодоволно се засмя. Звукът бе стържещ и неприятен. — Нали не искаш да убия твоята хубавица, а? — Дръпна силно косата на Джейми и изскубна няколко косъма, като се надяваше с това да предизвика болезнена гримаса у пленницата си — доказателство за неговата сила и тяхното безсилие. Но… не успя.

Джейми го гледаше свирепо. Мъжът знаеше, че й причинява силна болка, но тази упорита мръсница отказваше да вика.

Алек избягваше да гледа лицето на жена си, знаейки, че страхът, който ще види там, ще го накара да изгуби контрол и гневът му ще избухне с пълна сила. Ала въпреки това, когато видя как негодникът отскубва няколко косъма от главата на Джейми, не се сдържа и я погледна.

Тя не изглеждаше изплашена. Тъкмо обратното — изглеждаше дяволски бясна. Алек бе толкова смаян от смелостта й, че едва не се засмя.

— Дай ми един от твоите прекрасни коне — заповяда бандитът. — Щом се почувствам в безопасност и се уверя, че не си тръгнал по петите ми, ще пусна на свобода твоята хубавица.

Алек поклати глава.

— Не!

— Какво каза?

— Казах не — отвърна Алек. Гласът му бе спокоен като нежен полъх. — Можеш да вземеш жената, но няма да ти дам коня си.

Джейми ахна смаяно.

— Затваряй си устата, кучко — изръмжа разбойникът. Притисна острието към шията й и изгледа кръвнишки Алек. — Искам и двете — и коня, и жената.

Алек отново поклати глава.

— Можеш да вземеш жената, щом искаш, но не и коня.

— Казах, че искам и двете! — Гласът му изтъня и заприлича на цвъртенето на затворена в клетка птичка.

— Не!

— Дай му и коня, и жената, Алек — подхвърли Даниел. — Можеш лесно да ги замениш.

Джейми не вярваше на ушите си. Едва се сдържаше да не се разплаче с глас.

— Алек? — прошепна тя и гласът й се задави от страх. — Не го мислиш, нали?

— Казах да си затваряш устата! — изкрещя бандитът и още веднъж дръпна силно косата й, за да придаде повече тежест на заповедта си.

Джейми стовари крака си върху неговия.

— Даниел, доведи коня й — нареди Алек. — Сега!

— Нека другата жена да го доведе! — извика похитителят.

Джейми не вярваше, че това наистина се случва на нея. Можеше да се закълне, че чу Даниел да си подсвирква. Знаеше, че шотландците не обичат англичаните, но това ужасяващо държание бе съвсем непонятно. Тя отчаяно се стараеше да не издава страха си. Алек не й помагаше особено. След като й хвърли един бърз поглед, повече не й обърна никакво внимание. Господ да й е на помощ, но съпругът й изглеждаше искрено отегчен — до момента, в който онзи бандит не заговори за коня. Тогава стана бесен.

В крайна сметка Коли бе права. Шотландците ценяха много повече конете си, отколкото жените.

Ако стомахът й бе пълен, сигурно щеше да повърне! Разбойникът не само я стискаше много силно, но и миришеше като забравено нощно гърне. Всеки път, когато си поемеше въздух, й се искаше да си запуши устата.

— Докарай коня между нейния мъж и мен — нареди похитителят на Джейми.

Алек чакаше своя шанс. Когато Даниел се приближи, той се размърда, сграбчи юздите от ръцете на приятеля си и придърпа Уайлдфайър колкото е възможно по-близо до врага си.

Това, което се случи после, стана толкова светкавично, че Джейми не можа да реагира. Внезапно усети, че лети във въздуха като копие. Чу как похитителят й извиква в предсмъртна агония, а Даниел я сграбчва в ръцете си. Обърна се и видя как Алек пронизва гърлото на бандита със собствения му кинжал.

Внезапно усети, че не й достига въздух. Даниел бързо я положи на земята, а Мери притича и се хвърли върху нея. Опасността бе преминала, но тя продължаваше истерично да плаче.

Джейми затвори очи и се опита да успокои бесните удари на сърцето си. Мери се бе вкопчила в нея и почти я задушаваше.

Внезапно Джейми започна да трепери като лист.

— Вече можеш да отвориш очи.

Заповедта бе произнесена от Алек. Когато го направи, Джейми видя, че той стои съвсем близо до нея.

Очите му не бяха толкова студени. Почти се усмихваше. Какво означаваше това?! Току-що го бе видяла да убива човек, без да му трепне окото, а сега изглеждаше така, сякаш му е много весело?!

Джейми не можеше да реши кое е по-силно — желанието й да избяга или да остане и да го удуши.

Докато се взираше в своя съпруг, тя чу как Даниел заповяда на Мери да отиде с него. Усети как той отскубна ръцете на сестра й от полата й. Нямаше сили да му помогне и не разбираше защо гласът му звучи толкова гневно и защо Алек изглежда толкова весел. Джейми не осъзнаваше, че бе сплела ръце.

— Всичко свърши — меко рече Алек.

— Свърши? — повтори тя. Обърна се и погледна мъжа, който Алек преди минута бе повалил, и моментално пак се разтрепери.

Алек мръдна и закри гледката. Понечи да й върне кинжала, ала се отказа, когато видя разстроеното й лице.

Джейми ужасено се отдръпна, сякаш оръжието бе на дявола.

— Това е твое, нали? — попита той, смутен от безпричинния страх в очите й.

Джейми се отдръпна. Погледна отново към мъртвия мъж и дълбоката дупка на шията му.

Алек пристъпи напред и застана пред разбойника.

— Какво има, жено?

Тя бавно се извърна към него.

— Не искам този кинжал. Хвърли го! Имам друг.

— Той е мъртъв, съпруго — заяви Алек, опитвайки се звучи спокойно. — Не е нужно да го гледаш. Повече не може да ти причини болка.

— Да, той е мъртъв — буйно кимна тя. — Ти ме хвърли във въздуха, Алек. Също като…

— Боров кол?

Тя отново кимна.

— Ти го уби като на игра, милорд. Никога досега не бях виждала…

Думите й заглъхнаха. Алек въздъхна.

— Добре че си го забелязала — рече той.

Джейми го изгледа удивено и отстъпи още няколко крачки.

— Добре е, че съм го забелязала? Нима си мислиш, че ти се възхищавам, съпруже мой? — Спря, за да си поеми дъх и за да успокои болката в гърлото си. Погледна към кинжала, които Алек държеше. — Моля те, хвърли го. Не искам да го виждам повече!

— Видът на кръвта ли те разстройва? — попита младият мъж. Не можеше да разбере поведението й. Само преди минута се бе държала като истинска тигрица, а сега беше като уплашено дете.

Алек отново се опита да я успокои и хвърли кинжала през рамо.

— Да… Искам да кажа не — смънка Джейми.

— Да или не?

— Ти ме попита дали видът на кръвта ме разстройва! — припряно обясни девойката. — И аз ти отговорих.

— Така ли?

Тя прокара пръсти през косата си и прошепна:

— От онази кръв ми прилоша.

От устните й се отрони дълбока въздишка. Имаше намерение да му каже, че бе свикнала да вижда кръв, че е лечителка и вече бе почиствала толкова много кръв, че цяла река можеше да почервенее, ала нямаше сили да обяснява толкова дълго.

Освен това сърцето й се свиваше от болка при мисълта колко лесно той се бе съгласил да се откаже от нея. За него конят бе по-важен от жена му. Сигурно цял месец щеше да сънува кошмари.

Алек внезапно се протегна и я привлече в прегръдките си.

— Ако направиш още една стъпка, ще паднеш върху онази купчина.

Джейми се озърна през рамо, видя проснатите едно върху друго тела и коленете й се разтрепериха. Щеше да се свлече на земята, ако той не я държеше.

Макар да бе разстроена, девойката не можа да не забележи колко нежен бе съпругът й. Странно! Такъв огромен и силен мъж! А как само се бе справил с четирима въоръжени бандити! Та той дори не се бе изпотил!

Миришеше на хубаво и Джейми се облегна на гърдите му.

— Наистина ли го мислеше? — прошепни тя.

— Да съм мислел какво? — Тъй като тя мълчеше, Алек повдигна брадичката й и се взря в очите й. — Да съм мислел какво, съпруго моя?

— Когато каза на онзи ужасен мъж, че може да вземе мен, но не и коня. Наистина ли мислеше това, което каза?

Кинкейд щеше да се разсмее, ако тя не бе толкова сериозна.

— Не.

Джейми облекчено въздъхна.

— Тогава защо звучеше толкова искрено?

Гласът й бе тих като шепот, но той я чу. Алек не можеше да разбере защо бе толкова разстроена. Да се откаже от нея? Никога!

— Исках да го накарам да си мисли, че владее положението, момичето ми.

— Но той наистина владееше положението, Алек! Имаше нож!

— А, разбирам. — В гласа му се прокрадваха весели нотки. — Тогава и мъжете, които ме бяха заобиколили, също владееха положението, така ли?

— Ами, не — прошепна Джейми. — Искам да кажа, че бяха въоръжени, но ти бе този, който… владееше положението.

Преди Алек да успее да отговори нещо, тя добави:

— Всичко бе номер, нали? Ти го излъга.

— Да, излъгах го.

Тя отново въздъхна, ала внезапно си припомни преживяния ужас и потръпна. Бързо се отдръпна от него. В гърдите й отново се надигна гняв. Очите й искряха. Алек нямаше никакво понятие какво я бе ядосало. Тази жена бе истинска загадка.

Без да обръща внимание на сърдитата й заповед да я пусне, Кинкейд я прегърна през раменете, притисна я към тялото си и я поведе към мястото, където Даниел бе събрал конете.

Джейми не му благодари, когато той я повдигна и я сложи върху гърба на Уайлдфайър. Държеше главата си наведена, докато й подаваше юздите. Ръцете му докоснаха нейните и тя се стресна. Бързо се отдръпна.

— Погледни ме!

Той изчака тя да се подчини на заповедта му и едва тогава заговори:

— Днес прояви голяма смелост, съпруго! Гордея се с теб.

Очите й се разшириха от изненада. Алек се усмихваше. Току-що бе открил много лесен начин да спечели благоразположението й — похвалите. Явно всички жени обичаха мъжете им да ги хвалят от време на време. Алек си каза, че трябва да запомни това.

— Ти може и да си доволен от мен, съпруже мой, но аз никак не съм доволна от теб, арогантни шотландецо!

Заплашителните нотки в гласа й го изненадаха не по-малко от язвителния й отговор.

— Нима не желаеш одобрението ми?!

Тя не си направи труда да отговори, ала гневното изражение на лицето й му подсказа, че не я бе преценил правилно. Съпругата му не бе от жените, които можеха да бъдат успокоени с една похвала. Алек кимна със задоволство.

— Кажи ми защо бе толкова изплашена?

Джейми поклати глава. Заби поглед в ръцете си, докато той намръщено я гледаше.

— Попитах те нещо?

Тя отново поклати глава. Алек запази търпение.

— Една съпруга винаги е длъжна да се подчинява на заповедите на мъжа си!

— И това ли е едно от твоите свещени шотландски правила?

— Да.

— Е, целият останал свят е длъжен да се подчинява само на десет безусловни божи заповеди, за да намери място в рая. Само вие шотландците се нуждаете от няколко допълнителни, така ли?

— Ти наистина си много упорита и смела жена!

— Упорита?

— Няма значение.

Той й се усмихваше и бе явно, че се забавлява. Джейми реши, че се е побъркал.

— Бих искала вече да тръгваме, Алек.

— Не и докато не ми обясниш защо беше толкова изплашена?

— Разтревожена, Алек. Аз бях разтревожена.

— Добре, разтревожена.

— Искаш ли да узнаеш истината?

— Да.

— Когато ти се биеше… Имаше един кратък миг — ти ме погледна и аз си помислих, че никога не бива да те ядосвам, защото едва ли ще мога да се защитя от твоята огромна сила.

Алек трябваше да се наведе към нея, за да чува думите й. Гласът й звучеше толкова тихо и отпаднало.

— Няма да ми бъде лесно, Алек — продължи съпругата му. — Знам, че това навярно ще те изненада, но аз си мисля, че ще има случаи, когато ще те ядосвам.

— Никак не ме изненадва.

— Защо?

— Ти и в момента ме ядосваш.

— О…

— Джейми, аз никога няма да те нараня.

Тя се втренчи в очите му.

— Дори и когато избухнеш? Всички шотландци са много избухливи, Алек. Сигурно няма да го отречеш.

— Въпреки това няма да те нараня.

Най-сетне Джейми му повярва. Опита се да се освободи от ръцете му.

— Чух, че всички шотландци бият жените си.

— Аз пък съм чувал същото за англичаните.

— Някои го правят…

— Аз не го прави.

Тя кимна.

— Не го правиш?

Алек поклати глава. Бе убеден, че тя се чувства в безопасност с него.

— Когато се срещнахме за пръв път, видях страха в очите ти. И макар винаги да съм вярвал, че е добре една жена да се страхува от съпруга си, този необясним страх…

— Моля да извиниш грубостта ми, че те прекъсвам, но трябва да ти кажа, че никак не е добре, ако една съпруга се страхува от мъжа си. Макар че, разбира се, аз бях разтревожена, а не изплашена. Ще ти кажа, че повечето жени биха се страхували от теб. Аз обаче съм силна.

— Защо?

— Какво защо? — попита Джейми, смутена от усмивката му и още повече от трепването на сърцето си.

— Защо повечето жени биха се страхували от мен?

Ако искаше да му отговори на място, трябваше да се извърне от тези негови красиви очи.

— Защото ти си много… огромен. Всъщност никога досега не съм виждала по-голям воин.

— А виждала ли си други? — невъзмутимо попита Алек.

Въпросът му я накара да се намръщи. После поклати глава.

— Май че не. Не съм.

— Значи моят ръст е това, което те… тревожи.

— Ти си и силен като цял легион войници взети заедно. О, Алек, ти уби четирима души. Не вярвам да си забравил този факт.

— Само един.

— Какво само един? — попита тя, озадачена от веселите искри в очите му. Имаше ужасното подозрение, че той й се подиграва.

— Убих само един човек — обясни Кинкейд. — Този, който се осмели да те докосне. Останалите не са мъртви, само са временно негодни за нищо. Искаш ли да ги убия?

— За бога, не — увери го Джейми. — Ами онзи мъж, който се опита да нарани Мери и когото Даниел повали?

— Ще трябва да попиташ него.

— Не искам да го питам нищо.

— Копелето се опита да нарани и теб, Джейми!

— Мери е по-важна.

— Наистина ли вярваш в тези глупости?

— Винаги е било мое задължение да защитавам сестрите си, Алек.

— Защо не питаш за онзи мъж, когото прониза с кинжала си? Ръката ти бе много точна, съпруго — добави Алек, като смяташе, че похвалата ще я зарадва. — Ти го уби…

— Не искам да говоря за това — извика Джейми и пусна юздите на Уайлдфайър.

Сега пък какво толкова каза? Нежната му малка съпруга изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Тази жена наистина бе пълна загадка за него. Алек поклати глава. Очевидно Джейми не понасяше убийството. Това бе още една странност в характера й, ала той трябваше да признае, че този недостатък му харесваше.

Ако й позволи, тази жена можеше да го накара да омекне за доста неща. А колкото до убийството — ще трябва да свикне. Това бе част от живота в суровата му страна. Само силните оцеляваха. Той сам трябваше да й помогне да стане по-твърда, за да може да преживее през първата тежка зима, която я очакваше.

— Добре, съпруго — заяви Алек, — няма да го обсъждаме.

Раменете й се отпуснаха. Кинкейд забеляза, че стои малко неустойчиво върху коня и обви ръка около кръста й.

— Това, което направих, го сторих при самоотбрана — каза Джейми. — И ако съм ранила онзи ужасен мъж, Бог ще ме разбере. Животът на Мери бе в опасност.

— Да — кимна Алек, — ти действително го рани.

— От друга страна, отец Чарлз никога няма да разбере. Ако узнае за това, което съм извършила, ще ми нареди да нося черни дрехи до края на дните си.

— Отецът, който ни венча ли? — попита шотландецът, напълно объркан от думите й.

Джейми кимна.

— Тревожиш се за странни неща. Смятам, че това ти е недостатък.

— О, така ли? Върви ти се изповядай пред отец Чарлз, пък после ще ми говориш дали съм се тревожила за нищо. Този мъж проявява изключително въображение, когато измисля наказанията за покаяние на грешните.

Алек не можа да се сдържи и избухна в смях. Грабна Джейми и закрачи към коня си. Тя обви ръце около врата му.

— Какво правиш?

— Ще яздиш с мен.

— Защо?

Той шумно въздъхна и топлият му дъх опари шията й.

— Да не би да смяташ да ми задаваш въпрос за всяко нещо, което кажа или направя?

Джейми наклони глава, за да може да вижда лицето му. Алек спря. Блясъкът очите й и меката й усмивка го смутиха.

— Ще те ядосва ли, ако го правя?

— Кое?

— Да те питам за всяко нещо?

— Не, никога няма да ти се ядосам.

Усмивката й напълно го очарова.

— Май съм се омъжила за най-удивителния мъж — рече Джейми. — Значи никога няма да се ядосаш, нито пък ще избухнеш!

— Да не би да искаш да ме дразниш, жено?

Алек не можеше да откъсне поглед от устните й. Копнееше да поеме долната й устна между зъбите си, да плъзгайки езика си вътре, да вкуси сладкия мед, който сега му принадлежеше. Пръстите й леко галеха врата му и дали случайно, или нарочно, но меките й пълни гърди се притискаха към неговите. Един мъж трудно можеше да устои на подобно предизвикателство.

Бавно наведе глава към нея.

Устните й бяха меки и възбуждащи, както ги помнеше. Това бе нежна, нищо не изискваща целувка, твърде кратка, според Алек. Тя не разтвори устните си и се отдръпна в мига, в който той понечи да задълбочи целувката.

Джейми изглеждаше дяволски доволна. А Алек нямаше да й позволи да разбере колко разочарован се чувстваше той. Защото въпреки изключителната си красота и смелост тя не знаеше как да се целува.

Ще трябва да се заеме с обучението й, каза си той и се усмихна, предвкусвайки удоволствието, което го очакваше.

— Благодаря ти, Алек.

— За какво ми благодариш? — Повдигна я върху седлото си, а сетне с едно премерено движение се настани зад нея. Мускулестите му бедра се опряха у нейните. Тя се размърда, за да се намести по-удобно. Алек се намръщи, но обви ръка около кръста й, повдигна бедрата й в скута си и здраво я притисна към себе си.

— Е? — настоя той, след като тя не отговори веднага на въпроса му.

— Благодаря ти за вниманието и загрижеността.

Той не разбра думите й.

— Когато се установим, ще те науча как да яздиш.

Джейми не си направи труда да му обяснява. Ако той искаше да я смята за пълна невежа, така да бъде. Освен това сигурно нямаше да й повярва, ако му каже, че умее да язди, но новото седло е това, което я измъчва. Ако си признаеше, че обича да язди без седло, както правеха някои воини, той може да си помисли, че тя не е никаква лейди. По-добре да го остави да се заблуждава. И без това бе станал много по-търпелив към нея. Със сигурност нямаше да я държи в скута си, ако знаеше, че тя не се нуждае от помощта му. Джейми се усмихна на себе си и се облегна на съпруга си. Толкова хубаво бе да те глезят! След време може би щеше да му каже истината, но засега оставя нещата така.

Съпругите са такава напаст, помисли си Алек, но тази… тя ухаеше толкова женствено, бе толкова мека и тялото й изпълваше толкова добре ръцете му, а свенливостта й го караше да се усмихва. След като веднъж се озове в леглото с нея, ще я освободи от стеснителността. Внезапно изпита силно желание да спрат и да си устроят лагер за през нощта, да я вземе в прегръдките си и тя да бъде негова.

За един шотландец той ухае много приятно, мислеше Джейми и по устните й пробягваше лека усмивка. Само за един ден тя бе изминала дълъг път — от омразата до харесването. Господ знаеше, че наистина се чувстваше в безопасност с него. Ако чувствата й продължаваха се развиват в тази странна посока, може би ще му позволи да я целуне отново… след ден-два. А ако докаже, че наистина е достоен съпруг, накрая, след дълго и благоприлично ухажване, разбира се, ще му позволи и да я люби.

Беше истинска благословия, че Алек Кинкейд е толкова търпелив мъж. Тя просто ще му обясни своята резервираност и желание да почака и той ще се съгласи с условията й.