Джули Гарууд
Венчило с дявола (8)

Седма глава

— Негодник!

Изобщо не можеше да разбере чувството му за хумор. След вбесяващата забележка за грозното наметало той избухна в смях. Гърдите му се тресяха толкова силно, че Джейми си помисли, че е станало земетресение.

Той мислеше, че тя разбира от шега. Желаеше я и не искаше да се страхува от него. Искаше и тя да го желае. Да копнее за него.

Джейми се подпря с ръце на гърдите му, вдигна глава и се вгледа в очите му.

— Чувството ти за хумор е изкривено като седло, забравено под дъжда.

Алек не обърна внимание на язвителната й забележка. Продължи да се взира в устните й. Джейми се смути и инстинктивно ги облиза. Лицето на Алек се изопна. Тя не знаеше как да реагира.

— Защо ме гледаш по този начин?

— По какъв начин?

— Сякаш искаш отново да ме целунеш. Значи се целувам добре, така ли?

— Не.

Нежността в гласа му смекчи грубия отговор.

— А защо не?

Бавна усмивка премина по лицето му и го преобрази за миг. Този мъж наистина можеше да бъде очарователен, ако поне малко се постарае. Едва ли обаче осъзнаваше собственото си обаяние.

Джейми леко го плесна по гърдите, докато очакваше отговора му. Но тъй като той продължаваше да мълчи, момичето достигна до заключението, че на него изобщо не му харесва да я целува. Мисълта й причини болка.

— Не съм много добра, нали?

— В какво? — Гласът му бе измамно мек.

— В целуването. Ще обърнеш ли изобщо внимание на това, което ти говоря?

— Не, бебче, не си много добра. Все още.

— Не ме наричай бебче — прошепна Джейми и добави: — Не е благоприлично. Освен това не го казваш по същия начин, по който го казваше татко.

— По дяволите, надявам се, че не — засмя се Алек.

Въпреки раздразнението си, девойката се усмихна.

Гласът на Алек бе толкова приятен! От гърлените звуци в него я побиваха приятни тръпки.

— Ти не отговори на въпроса ми — смънка тя, тъй като той бе започнал да разтрива бедрата й. Пръстите му се плъзнаха под ризата. Джейми се престори, че не е забелязала. Усещането бе прекрасно.

— Отговорих ти.

— Не си спомням.

— Казах не.

— Не? И не се шегуваш?

— Не.

— Алек, ако не умея да се целувам добре, вината е твоя, а не моя. Може би ти също не умееш. Какво мислиш за това?

— Мисля, че си се побъркала — усмихна се той, развеселен от избухването й.

— Отказвам да се чувствам виновна за неумението — настоя тя. — Ти си единственият мъж, с когото съм се целувала, така че отговорността е изцяло твоя.

— Нима мъжът, на когото си била обещана, не те целувал? Узнах, че е идвал да те посети няколко пъти.

— Какво знаеш ти за Андрю?

Алек сви рамене и леко потупа гладкото й дупе. Отчаяно се опитваше да не мисли колко прекрасно би било да я вкуси. Не биваше да бърза. Знаеше, че би било много по-почтено, ако изчака и се люби с нея, след като пристигнат в Шотландия. Иначе щеше да й бъде много трудно да язди. Ако се любеха сега, утре тя щеше бъде твърде чувствителна, за да понесе изтощително темпо.

Да, щеше да бъде много по-почтено да изчака, но въпреки това не мислеше, че ще може да го направи. Просто утре щяха да яздят малко по-бавно. Желанието го изгаряше и ако тя продължаваше да върти по този начин дупето си, нямаше да издържи.

— Алек? Какво знаеш за Андрю?

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Нищо особено.

— Отговори ми!

Гласът му внезапно стана твърд.

— Андрю никога не ме е целувал — отвърна младото момиче. — Бяхме обещани един на друг още като деца. Познавам го отдавна и го харесвам. Мое задължение е да го харесвам и уважавам.

— Харесвала си го — поправи я Алек.

— Да — съгласи се Джейми, като се надяваше отговорът й да изтрие дълбоката бръчка между веждите му. — Той е добър приятел на семейството и след като бяхме обещани един на друг, се предполагаше, че трябва да го харесвам. Не е ли така, Алек?

Той не отговори, ала лицето му се отпусна. Остана много доволен. Тя не бе отдала сърцето си на онзи англичанин. Не го е обичала. Алек не разбираше защо това има толкова голямо значение за него, но имаше.

— Андрю винаги се е държал много възпитано — продължи Джейми. — Когато идваше да ми поднесе почитанията си, никога не сме оставали насаме. Предполагам, че това е причината, поради която той никога не ме е целувал.

Джейми бе съвсем искрена и очакваше прям отговор. Алек се засмя.

— Какво ти е толкова смешно? Фактът, че Андрю никога не ме е целувал или че никога не сме оставали насаме?

— Ако беше шотландец, аз те уверявам, че той със сигурност щеше да намери начин да останете насаме. Досега вече щеше да си му родила едно-две деца.

— Андрю е много деликатен и мил!

— Не е бил деликатен, а глупав.

— Той е благороден англичанин — възрази Джейми. — Разбира нежните чувства на жените, Алек. Непрекъснати правеше комплименти. Той е…

— Беше!

— Защо настояваш да говоря за него така, сякаш е мъртъв?

— Защото той вече не е част от живота ти. Не желая повече да споменаваш името му пред мен, съпруго моя!

Не искаше думите му да прозвучат толкова гневно. Алек се отдръпна от дървото, на което се подпираше, и се опъна на земята. Джейми понечи да се претърколи на една страна, но той я държеше здраво. Ръцете му биха обхванали задните й части и не я пускаха, което не бе никак благопристойно, но тя се чувстваше толкова добре, че изобщо не й се искаше да го моли да я пусне.

Слънцето вече бе залязло, ала на лунната светлина тя добре виждаше лицето на съпруга си. Изглеждаше отпуснат, умиротворен, почти заспал. Затова и не се уплаши, когато ръцете му отново се плъзнаха под ризата й. Смяташе, че той дори не осъзнава какво върши. Струваше й се толкова грешно. Сложи ръце на гърдите му и отпусна лице върху тях. Малките златисти косъмчета погъделичкаха носа й.

— Алек? — прошепна тя. — Наистина бих искала да знам какво означава да го почувстваш.

— Какво точно искаш да почувстваш, Джейми?

— Как един мъж целува една жена с намерението да се люби с нея. Предполагам, че тогава целувката е различна от тази, с която ти ме целуна.

Алек поклати глава. Разговорът бе безсмислен и безкрайно възбуждащ.

— Да, различна е — пророни той.

— Даниел използва езика си, когато се целува.

— Какво?!

— Не е необходимо да ми повишаваш тон, Алек!

— Откъде знаеш, че Даниел…

— Мери ми каза. Каза още, че било отвратително.

— Ти няма да мислиш така — изръмжа Алек.

— Няма ли? — задъхано прошепна тя. — Откъде знаеш?

— Защото ти искаш да те докосна още от мига, в който се срещнахме.

— Не е вярно!

— Усещам страстта в теб. Тялото ти реагира, когато те погледна.

— Караш ме да се срамувам.

— Не, карам те да се възбудиш.

— Не е истина.

— Истина е.

— Не искам да ми говориш по този начин — сопна се тя.

— Ще ти говоря така, както реша — отсече Кинкейд. — Желая те, Джейми!

Гласът му прозвуча заповеднически. Преди Джейми да успее да поеме дъх, съпругът й обхвана лицето й с длани и завладя устните й. Тя нарочно ги стисна като заключена врата.

Ръката му се плъзна по брадичката й и с натиск я накара да ги отвори. Джейми се подчини на мълчаливата му молба. Езикът му нахлу в устата й, сякаш изцяло искаше да я завладее. Джейми бе толкова слисана, че се опита да се отдръпне. Алек не й позволи. Устните му се впиха в нейните, задушавайки всеки протест. Вече не бе нежен. Езикът му се движеше диво и все по-навътре, вкусвайки от сладостта й, учейки я да го приеме и свикне с него.

Последната ясна мисъл на Джейми бе, че Алек Кинкейд наистина знае как да се целува.

Тя бе възприемчива ученичка. Езикът й бе не по-малко настойчив и нетърпелив от неговия. Опита се да се възпротиви, когато той сграбчи бедрата й, но Алек я притисна между мускулестите си крака. Усети твърдия му член, опита се да се отдръпне, но той я притисна по-силно към себе си, изпращайки по тялото й сладостни вълни. Езикът му се движеше навън-навътре. Това я подлудяваше и я караше да се извива и да иска още и още.

Господи, тя бе толкова сладка! Да я държи така в ръцете си, го караше да трепери от желание. Тихите чувствени звуци, които клокочеха в гърлото й, го подлудяваха.

Джейми не се възпротиви истински, докато той не отмести ръцете й от раменете си и не смъкна бавно презрамките на ризата й. В този миг девойката отскубна устните си от неговите и се опита да се претърколи, ала всичко бе напразно — ризата вече се бе свлякла до кръста й.

Гърдите й се притиснаха до неговите, зърната й се втвърдиха от чувственото докосване на малките къдрави косъмчета в горещата кожа, която се търкаше в нейната.

— Искам сега да спреш… — простена тя.

Алек не обърна внимание на немощната й молба. Устните му се придвижиха надолу по шията й. Езикът му обиколи ухото й, а Джейми наклони леко глава и изохка, когато зъбите му захапаха месестата част. Дишаше накъсано. Горещият му дъх я пареше. Той й прошепна съблазнителни обещания, които я накараха да затрепери от желание.

— Алек? — Думата бе като въздишка. — Отдолу съм гола.

— Знам, скъпа.

— Не трябва ли сега да спреш?

— Още не, Джейми — прошепна младият мъж, а гласът му бе мек като кадифе.

Обърна я по гръб. Целуна шията, раменете, устните. Чак след като тялото й потръпна от непозната сладост, той се отдръпна. В този миг Джейми осъзна, че е напълно гола. Погледна съпруга си. Сенките пробягваха по мускулестото му тяло. Чуваше шумоленето на дрехите и разбираше, че след малко и той ще бъде гол. Страхуваше се от този миг.

Искаше й се да побегне. Алек обаче я сграбчи. Ръцете му вдигнаха нейните високо над главата й и с едно рязко движение той легна върху нея.

От допира на горещата му кожа тя изпъшка. Алек издаде тих ръмжащ звук и устните му отново се впиха в нейните. Искаше да я накара сама да му се отдаде. Когато тя се изви към него, той знаеше, че страстната й природа е взела връх над страха. Пусна ръцете й и езикът му нахлу в устата й. Алек изпъшка от задоволство, когато усети как пръстите й се вкопчват в раменете му.

Гърдите му се търкаха в меките й заоблени форми. Джейми се опита да се измести настрани, но когато усети твърдата му мъжественост до корема си, се отказа. Топла гъделичкаща болка прикова вниманието й.

Алек бе обхванал гърдите й с длани и нежно ги масажираше. Палците му разтриваха набъбналите зърна. Накъсаните му хрипове й подсказваха, че това му доставя удоволствие. Джейми бе достатъчно честна, за да си признае, че никога не бе изпитвала по-прекрасно усещане.

После устните му замениха ръцете. Обхванаха едното зърно и го засмукаха. Джейми си помисли, че ще полудее. Стисна очи и се остави на невероятните вълни, които се разливаха по цялото й тяло. Изви се нагоре, а стройните й бедра инстинктивно се надигнаха към неговите.

Алек пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои за миг пламтящото желание. Подпря се на лакти и се взря в лицето й.

Тя тутакси усети промяната в него. Отвори очи и го погледна. Протегна ръка и го погали по брадичката. Мустаците му погъделичкаха пръстите й, но тя не се усмихва. Алек бе най-плашещо привлекателният мъж! Лунната светлина не смекчаваше чертите му. Той изглеждаше груб и… непоколебим.

— Реши да спреш? — прошепна тя.

— Искаш ли да го направя?

Не знаеше какво да му отговори. Младото момиче със сигурност искаше той да спре. Една младоженка би трябвало да има истинско брачно легло!

— Не още.

Не осъзна, че е произнесла тези думи, докато не видя усмивката му.

— Караш ме да се чувствам неудобно, Алек. Мислите ми се объркват, когато ме докосваш по този начин. Може би би трябвало да спрем…

— Не още. — По челото му бяха избили капчици пот. Челюстта му бе здраво стисната, а дишането му се успокояваше.

Нямаше никакво намерение да спира. Когато го осъзна, очите й се разшириха. Алек навярно бе прочел мислите й или бе усетил страха й, защото внезапно разтвори бедрата й със своите. Жестът му бе груб и завладяващ.

Погледът му не се откъсваше от лицето й, но едната му ръка се спусна надолу. Пръстите му се плъзнаха между бедрата й. Джейми протегна ръка и се опита да го отблъсне.

— Не, Алек, не бива да правиш това!

Плахият й протест не го спря. Пръстите му погалиха най-съкровеното й място. Когато усети топлата влага, едва не загуби самообладание.

— Ти си готова за мен, Джейми — прошепна той. — Господи, толкова си сладка, толкова мека…

Пръстът му бавно се плъзна по-навътре.

— Толкова си тясна.

Разумът й крещеше, че трябва да го спре, но тялото й отказваше да му се подчини. Когато пръстът му леко се отдръпна, тя надигна бедра, за да го задържи вътре.

— Сега ще спреш ли? — попита пресипнало.

— Не още — повтори Алек и се усмихна. Взе ръката й я притисна върху пулсиращия си член. Реакцията й бе мигновена. Тялото й потрепери и се притисна към неговото.

— Дръж ме — каза той. — Ето така! — Накара я да обвие пръсти около твърдата мъжественост, а сетне плъзна два пръста в нея, за да я освободи докрай от страха й.

Бутна ръката й, когато повече не можеше да издържа това сладко мъчение. Устните му жадно се впиха в нейните, езикът му се плъзна дълбоко навътре. Джейми бясно се извиваше под него. Той знаеше точно къде да я докосне, къде да я притисне, как да я разтопи в прегръдките си.

— Няма да спрем, нали, Алек?

— Не, любов моя, няма.

Измъкна пръстите си, сетне отново ги вкара силно навътре.

Тя извика от болка.

— Не прави това, Алек! Боли…

— Тихо, любима — прошепна младият мъж. — Опитвам да го направя по-лесно за теб.

Тя не разбираше за какво й говори. Устните му толкова дълго и горещо я целуваха, че си помисли дали най-сетне не е решил да спре. Освен това ръката му вече не беше на най-интимното й и чувствително място.

Алек я целуна бавно по шията и гърдите. После обсипа с леки целувки корема й. Когато се плъзна по-надолу, към копринения триъгълник, закриващ нейната девственост, тя извика отново и отново, опитвайки да го отблъсне.

Ала нищо вече не можеше да го спре. Вкусът й бе опияняващ. Езикът му погали розовата пъпка между бедрата й, сетне леко се плъзна в тясната и влажна цепка.

Главата на Джейми се изпразни от всякаква мисъл. Тя се вкопчи в него, искайки още и още. Мускулите на бедрата й се стегнаха от сладостно предвкусване. Цялото й тяло ликуваше от изгарящия екстаз.

Алек се отдръпна, щом усети първите тръпки на освобождението й. Разтвори широко бедрата й и се нагласи над нея. Спря за миг, сетне с един силен тласък проникна в нея.

Джейми извика от болка. Алек мигновено забави движенията си. Сега вече бе целият в нея. Опита да се удържи, за да й даде време, докато болката отшуми.

— Не мърдай още — пресипнало рече той. — Господи, Джейми, ти си толкова тясна!

Тя не би могла да се движи, дори и да искаше. Тялото му я притискаше. Ръцете му обхванаха лицето й и бавно облизаха солените сълзи, търкалящи се по зачервените й бузи. Очите й бяха потъмнели от страст, а розовите й устни се бяха подули от целувките му.

— Боли ли те още, Джейми?

Звучеше така, сякаш бе изкачил висок хълм. Тревогата се усещаше не само в гласа му, а и в напрегнатото изражение на лицето. Джейми кимна и прошепна:

— Болката ще мине, нали, Алек? Нормално ли е да съм толкова тясна?

— О, да — изстена той.

Когато започна да се движи в плавния ритъм, стар като света, Джейми обви бедра около кръста му, за да го задържи вътре в себе си.

— Не спирай, Алек! Не още!

Алек се отдръпна, сетне отново проникна дълбоко навътре. Тя повдигна бедра, за да посрещне тласъка му. Искаше й се да го стисне завинаги в себе си. Страст, дива като горски огън, лумна между тях. Алек зарови лице в шията й, докато отново и отново проникваше в нея.

Искаше да бъде нежен.

Тя не му бе позволила.

Джейми не осъзнаваше, че ноктите й са се забили в раменете му, но Алек нямаше нищо против. Когато освобождението й наближи, тя си помисли, че сигурно ще умре от невероятното напрежение, което се надигаше дълбоко в нея. Вкопчи се в съпруга си и силно извика името му.

— Ела с мен, любима — прошепна Алек. — Ела с мен! Сега!

Не знаеше къде иска да я заведе Алек, знаеше единствено, че се чувства в безопасност в прегръдките му и отдаде цялото си същество на блаженото чувство, което я изпълни с безкрайно задоволство.

Той бе мъж с опит, а тя — невинна девственица. Той знаеше къде да докосва, къде да погали, кога да притисне, кога да се отдръпне. И все пак, когато най-сетне достигна собственото си освобождение, Алек Кинкейд осъзна, че неговата нежна малка невеста го бе отвела по-високо от звездите.

 

 

Джейми спа спокойно и непробудно. Утринното слънце вече бе огряло цялата поляна, когато тя се протегна и отвори очи. От устните й се изтръгна тих стон. Цялото тяло я болеше. Внезапно очите й се разшириха. Спомни си всичко, което се бе случило през изминалата мощ, и бузите й пламнаха от срам.

Никога повече нямаше да се осмели да го погледне в очите! Кога се бе държала толкова безсрамно! Каза му да спре, но той бе отказал да изпълни молбата й. Ще си остане така покрита с наметалото му през целия ден! Всъщност не настоя ли самата тя да не спира?

Той изглежда хареса това, което направиха. Отметна одеялото от лицето си и в същия миг го видя — стоеше при конете, от другата страна на поляната. Джейми забеляза, че животните вече бяха оседлани и готови за тръгване.

Уайлдфайър се държеше като чезнеща от любов девойка. Непрекъснато завираше муцуна в ръката на Алек, опитвайки се да получи още едно одобрително потупване.

Джейми внезапно също изпита силното желание да получи уверението му, че я харесва поне малко. Може би миналата нощ му бе доставила удоволствие? За нещастие бе заспала, преди да успее да го попита.

Трябваше да се пребори с неудобството. След като се увери, че той явно не й обръща никакво внимание, тя се изправи, смъкна наметалото му и бързо нахлузи ризата си. Знаеше, че облеклото й никак не е благоприлично, но бе твърдо решена да не показва никаква срамежливост пред него. Предположи, че той може да го приеме като признак на слабост.

Алек дори не я погледна. Тя събра дрехите си и се запъти към езерото с цялото достойнство, което й позволяваха болезнено подутите й бедра. Изми се, облече си светлосиня рокли и сплете косите си. Когато се върна в лагера, настроението й значително се бе подобрило. Все пак започваше нов ден!

Освен това бе изпълнила съпружеските си задължения. Бе му позволила да се люби с нея.

Да не би да си въобразява, че той е от желязо? Този въпрос не му излизаше от ума, докато наблюдаваше как съпругата му крачи към езерото.

Досега никоя друга жена не му бе въздействала по този начин. Никога досега не бе изпитвал толкова диво желание. Винаги се бе придържал към правилото: люби се и забрави. Ала тя бе различна. Не беше жена, която можеше лесно да бъде забравена. В гърдите му отново лумна желание. Припомни си копринената й мекота. Не можеше да спре да я гали и след като се бе любил с нея. Тя си спеше, свити на кълбо до него. А той почти не мигна. Бедрата й обгръщаха члена му и всеки път, когато тя помръднеше, му се искаше отново да я обладае. Единствената причина да не го стори, бе, че тя нямаше да може да ходи поне една седмица, ако направи с нея всички неща, за които копнееше. Прекалено рано беше за нея. Трябваше й време болезнената чувствителност да утихне. Взе твърдото решение да не я докосва, докато не стигнат у дома. И вече съжаляваше за това.

Не бе направен от желязо. Неговата невинна малка съпруга все още не го разбираше. Ако имаше представа какво става в главата му, нямаше да стои там с това оскъдно облекло. Дали обаче не се опитваше да го накара да я люби отново? Алек пообмисли тази възможност, но сетне реши, че тя е твърде наивна, за да осъзнава колко лесно го възбужда.

— Алек? Благодаря, че ми зае наметалото си.

Звукът на гласа й го сепна и той се обърка. Видя, че е вперила взор в ботушите му.

— Можеш да го задържиш, Джейми.

— Сватбен подарък?

Не го гледаше. Макар че главата й продължаваше да бъде наведена, той успя да зърне пламналите й страни. Смущението й бе дяволски очевидно. И много забавно. Тази жена бе ненаситна като тигрица в прегръдките му. По тялото си имаше белези, които го доказваха. А сега се държеше така, сякаш някоя по-солена дума ще я накара да припадне.

— Можеш да го наречеш, както искаш — сви рамене той. Взе торбата и се обърна, за да я закрепи към седлото на Уайлдфайър.

— Аз имам единадесет шилинга, Алек.

Изчака го да се обърне към нея. Той не каза нищо, но тя продължи:

— Имате ли свещеник в Шотландия?

Въпросът й привлече вниманието му. Съпругът й се обърна и я погледна. Джейми веднага сведе очи. Изглежда бе посъбрала смелост, тъй като в момента се взираше в гърдите му, а не в ботушите.

— Имаме свещеник. Защо?

— Искам да използвам част от моите шилинги, за да си купя индулгенция^[1] — заяви Джейми, подпъхна наметалото под мишниците си и скръсти ръце.

— Какво?

— Индулгенция. Моят сватбен подарък.

Искаше му се да я попита дали смята, че душата му толкова е закъсала, ала сериозният й тон го накара да премълчи и да се съобрази с деликатните й чувства.

Ще трябва да преодолее съчувствието! Нейните преживявания не би трябвало да имат значение за него!

— Това ще ти хареса ли? — попита тя, надявайки се на любезен отговор.

Кинкейд сви рамене.

— Мисля, че би било подходящ подарък, защото вчера случайно уби човек. Индулгенцията ще ти купи място в чистилището. Така казва отец Чарлз.

— Не беше случайно, Джейми. А и ти уби човек.

— Не съм!

— Уби го!

— Стига с тази безгрижност! — промърмори тя. — А дори и да съм убила човек, той си го заслужаваше, така че не се нуждая от индулгенция.

— Значи само моята душа те безпокои?

Джейми кимна. Не знаеше дали да се смее, или да се обиди. Поклати глава, като си помисли за всички монети, които отец Мърдок щеше да събере от съпругата му, ако всеки път, когато убие някого, тя му купува индулгенция. До края на годината свещеникът щеше да бъде по-богат от английския крал.

Алек със сигурност не беше мъж, който цени благородните жестове, каза си младата жена. Все още не й бе благодарил.

— А имате ли ковач?

Той кимна и зачака. Само един Господ знаеше какво става в главата й!

— В такъв случай ще използвам останалите шилинги, за да ти купя още един сватбен подарък. — Вдигна глава и видя, че той я гледа с интерес. — Много подходящ за теб. Сигурна съм, че ще ти хареса.

— И какво е то? — попита Алек. Намираше оживлението й за не по-малко завладяващо от самата нея. Не му даваше сърце да й каже, че в Шотландия никой не плаща с шилинги. Скоро сама щеше да го разбере.

— Меч.

Джейми си помисли, че той е напълно смаян от идеята й. Кимна с глава, за да му покаже, че е напълно сериозна и сетне отново заби поглед в земята.

Алек не можа да повярва на ушите си.

— Какво!

— Меч, Алек. Добър подарък, нали? Всеки воин трябва да има меч. Забелязах, че нямаш, когато онези бандити ни нападнаха. Реших, че е много необичайно, защото смятах, че всички воини носят мечове. След това си спомних, че ти все пак си шотландец и може би не си бил обучаван да се биеш с меч… Алек, защо ме гледаш по този начин?

Той не каза нищо.

— Харесва ли ти подаръкът ми?

В гласа й се прокрадваха тревожни нотки, Алек успя да кимне. Това бе най-доброто, което можа да направи. Джейми облекчено се усмихна.

— Знаех си, че ще бъдеш доволен.

Той отново кимна и се обърна. За първи път в живота си Алек Кинкейд не знаеше какво да каже. Изглежда младата му съпруга не забеляза.

— Даниел носи меч. Видях го. Може би след като вие двамата сте толкова добри приятели, той ще намери време да те научи как да си служиш с него. Чувала съм, че мечът върши много добра работа в битките.

Алек така се приведе, че едва не си удари носа в седлото. Джейми не можеше да види лицето му, защото бе с гръб към нея, но забеляза, че раменете му треперят.

Очевидно от благодарност бе загубил дар слово.

Джейми се почувства горда от себе си. Току-що му бе подала клонката на мира и той я бе приел. Сигурно отношенията помежду им щяха да се развият добре.

Навярно след време той ще забрави, че е англичанка и ще започне да я харесва.

Отдалечи се от съпруга си, тъй като преди да тръгнат, искаше да прекара няколко минути с Мери. Сега, след като бе налучкала верния път как да се спогажда със съпруга си, й се искаше да сподели опита със сестра си. Е, нямаше да споменава за миналата нощ, разбира се. Мери сама щеше да открие тази част от брачния живот. А може би вече я бе открила.

Младата жена се чувстваше така, сякаш току-що бе прозряла всички тайни на света. На любезността се отвръща с любезност. Никой не хапе ръката, протегната да го погали.

— Джейми? Ела тук!

Заповедническият му тон не й хареса, но тя се усмихна и се върна при Алек. Втренчи се в гърдите му и зачака да чуе какво иска да й каже.

Алек повдигна брадичката й.

— Добре ли си, съпруго? Ще можеш ли да яздиш днес?

Джейми не разбра за какво я пита.

— Добре съм, Алек.

— Нещо не те ли боли? Не се ли чувстваш разранена? — настоя той.

— Не би трябвало да споменаваш за тези неща — прошепна тя с пламнали страни.

Той не можа да устои на желанието да я подразни.

— Да споменавам какво?

Тя се изчерви още повече.

— За това, че съм… разранена…

— Джейми, знам, че миналата нощ те нараних.

Не го каза с разкаяние. Всъщност гласът му звучеше направо арогантно.

— Да, нарани ме — измърмори тя. — Да, чувствам се разранена. Има ли още интимни въпроси, които искаш да ми зададеш?

Той стисна брадичката й и я насили да го погледне. Сетне наведе глава и леко целуна устните й. Целувката бе толкова нежна, че Джейми напълно се обърка. Очите й се напълниха със сълзи. Той най-сетне й бе благодарил.

— Ако се сетя за още нещо, ще ти кажа.

— Да се сетиш за какво?

Явно мислите й препускаха толкова вихрено, че вече бе забравила за какво говореха.

— Още някои интимни въпроси — натърти Алек и се метна на седлото.

Тя не помръдна.

— Хайде, Джейми. Време е да тръгваме.

— Ами Даниел и Мери? Няма ли да ги чакаме?

— Те тръгнаха преди два часа.

— Тръгнали са без нас? — слисано попита тя.

— Да.

— Защо не ме събуди?

Алек сдържа усмивката си. Съпругата му изглеждаше искрено ядосана. Малки кичурчета се бяха изплъзнали от плитката й. Меките къдрици галеха лицето й и се спускаха надолу по нежната шия. Изглеждаше толкова красива!

— Трябваше да се наспиш. — Гласът му внезапно бе пресипнал.

— Но те дори не са ни казали довиждане. Това е доста грубо, не мислиш ли, Алек? — Джейми приближи до Уайлдфайър, прошепна й няколко гальовни думи, потупа я нежно и се метна върху седлото. Лицето й се изкриви от болка.

— Ще се опитаме ли да ги настигнем?

Съпругът й поклати глава.

— Те вече са излезли от северния път.

Джейми не можа да скрие разочарованието си.

— Колко още ще пътуваме, докато стигнем до дома ти?

— Още три дни.

— Три?

— Три дни, и то при бърза езда, съпруго моя.

— В противоположна посока на тази, която е поела сестра ми?

Преди той да успее да отговори, тя прошепна:

— Аз никога вече няма да видя сестра си, нали?

— Не ме гледай толкова отчаяно, Джейми. Домът на Мери се намира само на един час път от нашия. Ще виждаш сестра си толкова често, колкото поискаш.

Обяснението му й се стори непонятно.

— Ние ще яздим три дни в противоположна посока, а ти ми казваш, че новият дом на Мери се намира само на един час път от нас? Не разбирам, Алек.

— Има няколко клана, които са приятелски настроени към Даниел и той трябва да мине през земите им, както има и кланове, които са мои съюзници, Джейми. Аз също трябва да спра и да ги поздравя като леърд на клана Кинкейд…

— Защо четиримата…

— Има и такива кланове, които са се съюзили, за да ме видят мъртъв.

— И Даниел е приятел на някои от твоите врагове?

Алек кимна.

— Тогава защо го наричаш свой приятел? Твоите врагове би трябвало да са и негови!

Той реши, че няма смисъл да спори. Тя все още не разбираше.

— Много врагове ли имаме, Алек?

— Ние?

— Май трябва да ти напомня, че вече съм твоя съпруга. А това означава, че твоите врагове са и мои?

— Да, така е.

— Защо се усмихваш?

— Защото току-що осъзнах, че вече си станала истинска шотландка. Това ми хареса.

Лицето й се озари от широка усмивка и Алек мигновено предположи, че тя е замислила някаква дяволия. Вече бе забелязал, че когато очите й блестят по този начин, крои нещо.

Не остана разочарован.

— Аз никога няма да бъда шотландка, Алек. Но вие, милорд, имате качества да станете истински английски барон. Това ми харесва.

Кинкейд се засмя, макар да не разбираше защо — тя току-що му бе нанесла смъртна обида. Поклати глава, озадачен от собствената си реакция и от думите й.

— Запомни добре този разговор, Джейми. Много скоро ще разбереш колко грешиш.

— Греша ли, Алек? Мисля, че започвам да разбирам защо имаме толкова много врагове. — Джейми смушка Уайлдфайър и препусна в галоп, оставяйки го зад себе си.

Внезапно Алек се озова от едната й страна и сграбчи поводите. Не каза нито дума, само обърна коня.

— Сега какво?

— Тръгна в погрешна посока. — Раздразнението му бе очевидно. — Освен ако, разбира се, не смяташ да се връщаш в Англия.

— Не смятам.

— В такъв случай способностите ти да се ориентираш са още един…

— Случайна грешка, Алек — възрази Джейми. — Имам отлична ориентация.

— Пътувала ли си достатъчно, за да провериш какво можеш?

— Не. И понеже отново ме гледаш навъсено, реших да ти задам още един въпрос. Беше ли доволен от мен миналата нощ?

Изразът на лицето му й подсказваше, че всеки миг ще избухне в смях. Щеше да го убие, ако се осмели.

— Е? Бях ли добра? И не си и помисляй да ме караш да ти обяснявам въпроса си. Много добре знаеш за какво говори.

Щеше да умре, ако й каже, че не е била добра. Ръцете й стиснаха силно поводите и те се врязаха в дланите й. Не разбираше защо се чувства толкова нервна и се мразеше, че изобщо го попита.

— Ще станеш и по-добра.

Знаеше точно какво да каже, за да я вбеси. Джейми си помисли, че ако погледите можеха да изпепеляват, Алек Кинкейд щеше вече да бъде само купчина сив прах.

Той й се усмихваше. Нежността в очите му бе доказателство, че много добре знае колко е важен въпросът за нея.

— Ще стана по-добра? — задавено повтори тя. — Защо…

— Когато стигнем у дома, ще практикуваме всяка нощ, Джейми, докато не станеш наистина добра.

След това обещание Алек смушка коня си. Джейми не знаеше какво да мисли за възмутителната му забележка. Смяташе, че току-що я бе обидил. Обаче начинът, по който й каза, че ще практикуват всяка нощ, подсказваше, че той с нетърпение очаква това.

Все пак трябваше да му отдаде заслуженото — бе проявил истинска загриженост, оставяйки я да спи до толкова късно. Тя се нуждаеше от този продължителен сън и макар да обвиняваше Алек, че е изцедил всичките й сили миналата нощ, той все пак бе проявил поне малко милост.

Може би в крайна сметка не бе толкова безнадежден случай.

Късно същия следобед Джейми промени мнението за съпруга си. Почти през цялата сутрин яздиха през гора и спряха за кратко, за да се освежат край един поток. Алек почти не й бе проговорил. Изглеждаше погълнат от собствените си мисли. На няколко пъти Джейми се опита да поведе разговор, но той не обърна никакво внимание на въпросите й — грубост, която според нея с нищо не бе заслужила. В момента стоеше изправен на тревистия бряг, скръстил ръце на гърба си. Джейми предположи, че няма търпение да продължат пътуването.

— Конете ли чакаш да си починат или мен? — попита тя, тъй като повече не можеше да понася мълчанието му.

— Конете са готови — отвърна той.

Дори не я погледна. Тя се замисли дали да не го бутне в реката, за да привлече вниманието му, но бързо се отказа. Ако не потъне, сигурно ще се разбеснее, а тя имаше достатъчно тревоги — навсякъде я болеше и едва седеше изправена на твърдото седло. Нямаше намерение през остатъка от деня да слуша натякванията и обидните му забележки.

Джейми възседна Уайлдфайър и извика:

— Вече съм готова. Благодаря ти, че поспряхме.

— Ти ме помоли.

Гласът му прозвуча толкова странно, че тя се слиса.

— Винаги ли трябва да моля?

— Разбира се.

По дяволите, можеше да й спомене за това правило много по-рано!

— А ти винаги ли ще изпълняваш молбите ми, Алек?

Преди да отговори, той се метна на коня.

— Има вероятност.

Конете им бяха съвсем наблизо и кракът му се докосна до нейния.

— Тогава защо не спря, когато миналата нощ те помолих? — смутено попита тя.

Кинкейд я сграбчи за врата и я придърпа към себе си. Джейми се вкопчи в седлото, за да не падне. Той изчака тя да го погледне.

— Ти не го искаше — усмихна й се Алек.

— Това е най-наглото…

Младият мъж я целуна, за да я накара да замълчи. Искаше само да й напомни кой е господар и кой роб, но устните й, толкова меки и сочни, го заплениха изцяло. Езикът му проникна вътре и се преплете с нейния. Младата му съпруга изглеждаше напълно смаяна. Ръката й се отпусна на бузата му. Докосването й бе леко като пеперуда. Алек се съмняваше, че тя изобщо осъзнава, че продължава да го гали.

— Винаги, когато е възможно, ще изпълнявам молбите ти, Джейми. Миналата нощ бе невъзможно да спра.

— Невъзможно ли?

Тази жена щеше да го подлуди, ако продължаваше да го кара да повтаря всяка дума. Алек раздразнено изръмжа.

— Този път можеш да яздиш отпред — рязко заяви той, за да я върне към настоящето.

Джейми кимна. Заобиколи с Уайлдфайър коня на Алек и тъкмо се навеждаше под един дебел клон, който препречваше пътя й, когато Кинкейд изникна от едната й страна. В мига, в който той хвана поводите, тя разбра грешката си.

Този път обаче Кинкейд не направи никаква забележка относно ориентацията й и Джейми също си замълча.

Слънцето вече залязваше, когато спряха на някаква широка поляна.

Алек протегна ръка, за да хване юздите на Уайлдфайър. Конете застанаха един до друг. Лицето му бе непроницаемо. Взираше се някъде напред.

— Има ли опасност, Алек?

Младата жена не можа да прикрие тревогата в гласа си.

Той поклати глава. Щеше ли да стои изправен в центъра на такава широка поляна, ако имаше някаква опасност? Въпросът й му се стори нелеп, но после си спомни, че тя няма никакво понятие как се водят битки.

Джейми реши да се поразтъпче, но щом понечи да слезе от коня, Алек сложи ръка върху бедрото й. Стискането му не бе никак нежно.

Тя разбра мълчаливото му послание. Но защо? Джейми скръсти ръце и търпеливо зачака Алек да й обясни.

От гората се чу слабо изсвирване. Дърветата сякаш внезапно оживяха и мъже, облечени в кафяво и жълто, се запътиха към тях.

Джейми не осъзнаваше, че се е вкопчила в крака на Алек, докато ръката му не покри нейната.

— Те са съюзници, Джейми.

Тя веднага го пусна, изправи гръб и скръсти ръце в скута си.

— И аз така си помислих. — Беше лъжа, разбира се, която стана още по-голяма, когато добави: — Дори от такова разстояние видях, че се усмихват.

— И орел не би могъл да види лицата им от такова разстояние — сухо отбеляза Алек.

— Ние англичаните имаме отлично зрение.

— Да не би да се шегуваш с мен, съпруго моя?

— Сам прецени.

— Добре — кимна той. — Вече научих достатъчно за английското чувство за хумор.

— И какво научи?

— Че никакво го няма.

— Не е вярно — възмути се тя. — Аз например имам великолепно чувство за хумор. — След категоричното си заявление, тя се извърна.

— Джейми?

— Да, Алек?

— Когато те се приближат, искам да гледаш право в мен. Не поглеждай към никой друг. Разбра ли?

— Искаш от мен да не поглеждам никой от тях?

— Точно така.

— Защо?

— Не ми задавай излишни въпроси, съпруго моя. — Гласът му режеше като зимен вятър.

— А мога ли да говоря с тях?

— Не.

— Те ще си помислят, че съм груба и невъзпитана.

— Ще си помислят, че си покорна.

— Но аз не съм.

— Ще станеш.

Джейми усети как лицето й пламва. Хвърли кръвнишки поглед на Алек, но всичко бе напразно, тъй като той отново се бе втренчил над главата й и изобщо не й обърна внимание.

— Може би, Алек, ще е по-добре да сляза от коня си и да коленича в краката ти. Тогава твоите съюзници със сигурност ще се уверят каква покорна съпруга си имаш. — Не я бе грижа, че гласът й трепереше от гняв. — Е, милорд?

— Предложението не е лошо.

Гласът му прозвуча напълно сериозно. Джейми бе толкова потресена от възмутителните му думи, че не можа да измисли подходящ отговор.

Никога обаче нямаше да покаже недоволството си пред непознати, независимо колко много я бе разстроил съпругът й. Щеше да изиграе ролята на покорна съпруга. Но когато двамата с Алек останат насаме… Тогава щеше да му даде да разбере!

Мъжете най-после приближиха. Джейми втренчи поглед право в суровия профил на съпруга си. Струваше й огромно усилие лицето й да не издаде истинските й чувства. Но не успя да му придаде невъзмутим и спокоен вид. Алек нито веднъж не погледна към нея. Разговорът се водеше на келтски. Джейми разбираше повечето думи, макар че говореха на планински диалект.

Алек нямаше представа, че тя знае езика му и това й доставяше някакво особено удоволствие. В този момент реши никога да не се издава.

Слушаше как той отказа питие, храна и подслон. Говореше твърдо и непоколебимо, с маниера на могъщ воин и владетел. Накрая мъжете го осведомиха за последните събития.

Джейми усещаше, че всички я гледат и отчаяно опитваше да запази спокойно изражението на лицето си. В миг на слабост даде обет към Всевишния, че ако помогне да издържи докрай обидната ситуация, цял месец ще ходи всеки ден на литургия и по три пъти на ден ще си чете молитвата.

Алек се срамуваше от нея! Тази мисъл я осени внезапно и сълзи запариха в очите й. Ала самосъжалението й не трая повече от минута. То се смени с гняв. Как се осмеляваше той да се срамува от нея?! Знаеше, че не е хубава като повечето английски девойки, ала не беше и грозна. Даже веднъж баща й бе казал, че е красива. Разбира се, това бе обяснимо той й бе баща, а тя бе неговото малко момиченце, така че навярно доста преувеличаваше. Но все пак не бе забелязала хората да се извръщат с погнуса, когато я видят.

Алек протегна ръка и дръпна поводите на Уайлдфайър. Движението му прекъсна мислите й и Джейми отново се заслуша в разговора. Чу, че единият от мъжете питаше коя е тя.

Моята съпруга.

В гласа му не прозвуча никаква гордост. Господи, сякаш говореше за кучето си! А и кучето сигурно означаваше много повече за него! В думите му нямаше и подигравателна нотка, което беше все някакво утешение.

Алек тъкмо се канеше да възседне коня си, когато един от воините извика:

— С кое име я наричат, Кинкейд?

Той не отговори веднага. Погледът му бавно обходи присъстващите. Каменното изражение на лицето му смрази кръвта на Джейми. Гласът му прокънтя, леден и застрашителен като боен вик:

— С моето.