Джули Гарууд
Венчило с дявола (10)

Девета глава

— Ти си му внушил това, нали, Алек?

Той не си направи труда да отговори на въпроса й. Джейми наистина носеше мъжко име, а Алек имаше много по-важни неща на главата си, отколкото да стои на прага на замъка си и да спори с нея по този незначителен въпрос.

Гейвин и Кинкейд се спуснаха по трите стъпала, които водеха в голямата зала, а Джейми остана да гледа намръщено след тях. Всъщност Алек трябваше здравата да смушка приятеля си, за да го накара да тръгне.

Джейми любопитно се огледа. Каменната стена от дясната й страна бе висока колкото църковна камбанария. Камъните бяха студени и гладки, никакъв прах не помътняваше кафеникаво-златистия им цвят. Дървена стълба водеше към втория етаж, където завиваше, образувайки голям балкон. Джейми преброи три врати и предположи, че там са спалните на Алек и близките му. Всеки в голямата зала можеше да види кой влиза и излиза от тези стаи.

Точно пред Джейми се намираше масивна камина, но бумтящият в нея огън не успяваше да стопли огромната зала. Никога не бе виждала по-голямо помещение. Помисли си, че тук ще се поберат всички стаи на скромния й дом. Бе просторно като на поляна и по средата минаваше пътека, застлана с тръстика, която водеше право към огнището. Голяма маса с поне двадесет стола беше разположена вляво. Друга маса с не по-малка дължина се намираше от дясната страна. Зад нея се издигаше висока дървена преграда. Джейми предположи, че тя отделя склада за провизии.

Алек и Гейвин седнаха на масата пред преградата.

Тъй като нито един от двамата не й обръщаше никакво внимание, Джейми заобиколи и погледна отзад. За своя изненада видя голямо легло, което се издигаше върху висока платформа. И стената над него бяха забити няколко куки и по размера на дрехите, закачени на тях, тя предположи, че тук спи Алек. Помоли се да не е права.

Един войник мина покрай нея и остави торбата й до леглото. Джейми разбра, че за нещастие предположението й се бе оказало вярно. Войникът я изгледа сепнато и дрезгаво промърмори нещо, когато Джейми му благодари, че е донесъл вещите й. Мъжът й даде знак да се отдръпне, тъй като се появи друг грамаден войник, който носеше дървена вана. Остави я в отсрещния ъгъл.

Трябваше да опита да се измие по възможно най-тихия начин. Усети, че се изчервява, като си помисли, че преградата ще скрие голотата й, ала всеки, който се намира в залата, ще чуе шума от водата и ще се досети какво прави. Ама че усамотено място!

Джейми се върна при съпруга си, за да разбере къде се намира кухнята и да поръча вечерята. Застана до него и търпеливо зачака Алек да й обърне внимание. Наложи й се да чака доста дълго. Гейвин даваше пълен отчет и бе погълнал цялото му внимание. Джейми седна на стола, съседен на този на съпруга й и скръсти ръце в скута си.

Щеше да бъде проява на грубост от нейна страна, ако прекъсне разговора му. Освен това знаеше, че не бива да се оплаква. Тя бе съпруга на влиятелен и могъщ леърд и ако трябва, ще остане на стола си до сутринта, за да чака съпругът й да й обърне внимание.

Скоро я налегна дрямка. Бе твърде уморена, за да усеща глад. Тъкмо се накани да стане от масата, когато две жени влязоха в залата.

Роклите им бяха с цветовете на клана Кинкейд и по държанието им Джейми реши, че не са прислужници. И двете имаха тъмноруси коси, кафяви очи и на лицата им трептяха искрени усмивки, поне до мига, в който я видяха.

Тогава усмивките им тутакси се стопиха. По-високата от двете дори я изгледа свирепо.

Джейми й отвърна със същото. Бе твърде уморена, за да се примирява с подобни глупости. Утре щеше да опитва да спечели приятелството им.

Следващият, който влезе в залата, бе един войник, удивително приличащ на двете жени. Той спря зад тях, сложи ръце на раменете им и се втренчи в Джейми. Косата му бе черна, също като смръщения му поглед.

Явно предварително бе решил, че я мрази. Вероятно понеже е англичанка. Тя бе чужденка и сигурно щеше да измине доста време, преди кланът да я приеме. А колко ли време щеше да е нужно на самата нея, за да свикне с тях?

Алек не забеляза новодошлите, докато Джейми не го смушка с крак. Изгледа я намръщено, че го прекъсва, но после ги видя. Лицето му мигновено се озари от широка усмивка. Двете жени също му се усмихнаха. По-високата се втурна напред.

— Заповядайте при нас — извика Алек. — Маркъс? — добави той, когато намръщеният воин се приближи до него. — Ще ми докладваш след вечеря. Доведе ли Елизабет?

— Да.

— Къде е тя?

— Чака в дома си вест от Ангъс.

Алек кимна. Спомни си за собствената си жена чак когато Маркъс се обърна към нея.

— Това е съпругата ми — нехайно заяви той. — Казва се Джейми. — Обърна се към жена си и добави: — Това е Маркъс, а това е Едит. — Кимна към жената, застанала до мрачния воин. — Маркъс и Едит са брат и сестра и са първи братовчеди на Хелън.

И сама можеше да се досети, че са брат и сестра. Гледаха я еднакво неодобрително, но Джейми бе погълната от други мисли, за да се тревожи от явната им грубост. Къде бе Хелън? И коя бе тази Елизабет, която Маркъс спомена?

Алек прекъсна догадките й, като кимна към другата жена.

— И накрая, но в никакъв случай не на последно място в сърцето ми, е моята Ани — заяви той. Гласът му бе топъл и ласкав. — Ела по-близо, дете мое! Да се запознаеш с новата си господарка!

Когато Ани забързано прекоси палата, Джейми осъзна, че всъщност тя бе девойка — година или две по-малка от нея. И въпреки това лицето й имаше детско изражение, а широко отворените й очи излъчваха невинност.

Ани направи несръчен поклон пред Джейми и сетне сладко се усмихна. Когато заговори, гласът й бе като на малко момиченце.

— Трябва ли да й харесам, Алек?

— Да — кимна той.

— Защо?

— Защото това ще ме зарадва.

— Тогава ще я харесам — заяви Ани. — Независимо, че е англичанка. — Усмивката й се разшири и тя добави: — Липсвахте ми, милорд.

Преди Алек да успее да отвърне на думите й, Ани забързано се отдалечи към другия край на масата и седна между Маркъс и Едит.

Джейми остана да гледа замислено след нея. Сега разбираше какво не бе наред с това момиче. Тя бе от онези особени хора, които оставаха деца през целия си живот. Сърцето й се сви от състрадание и нежност. Изпита и благодарност към Алек, който се бе държал толкова мило с нещастното създание.

— И Ани ли е сестра на Маркъс? — попита накрая Джейми.

— Не, тя е сестра на Хелън.

— Коя е Хелън?

— Беше моя съпруга.

Преди още Джейми да отвори уста, за да му зададе друг въпрос, Алек отново се обърна към Гейвин.

Група прислужници влезе в залата. Наредиха върху масата дълги дъски с нарязан хляб, а пред нея поставиха голяма чиния с печено овнешко. При вида и аромата на месото стомахът й се преобърна. Джейми с цялото си сърце мразеше овнешко, откакто веднъж като малка се бе разболяла, след като бе яла развалено месо. Оттогава не се бе докосвала до него.

В чинията имаше още сирене, плодова пита, покрита с тъмночервени плодове и малки кръгли хлебчета, посипани с някакво семе. Кани с бира и стомни с вода допълваха вечерята.

Алек не обърна внимание на храната. В залата влязоха група мъже. Той кимна кратко към всеки от тях и отново заговори с Гейвин.

Неговият пръв помощник започваше да го изнервя. Макар че даваше бързи и точно отговори, вниманието му не бе изцяло погълнато от разговора — продължаваше да мята възхитени погледи към Джейми.

Гласът на Алек изведнъж зазвуча рязко и грубо и Джейми го погледна.

— Лоши новини ли? — попита тя, когато най-после успя да привлече вниманието му.

— Ангъс е изчезнал.

— Ангъс?

— Един от моите войници — обясни Алек. — Той е равен по ранг на Гейвин, макар че задълженията му са по-различни.

— И той ли ти е приятел?

Преди да отговори, Алек разчупи парче хляб и предложи единия къс на Джейми.

— Да, добър приятел.

— Коя е Елизабет? — продължи да го разпитва Джейми. — Чух, че питаш Маркъс дали е…

— Съпругата на Ангъс.

— О, горката жена! Сигурно е много разтревожена. Не е ли възможно Ангъс просто да е закъснял?

Алек поклати глава. Не разбираше защо Джейми е толкова загрижена. Та тя дори не познаваше този човек. Съчувствието й обаче му харесваше.

— Не е закъснял. Би било обида за мен, жено. Не, нещо му се е случило.

— Мъртъв е. Иначе щеше да бъде тук — прекъсна ги Гейвин и сви рамене.

— Да — съгласи се Алек.

Останалите мъже с внимание слушаха разговора им. Джейми отбеляза, че вероятно всички владееха английски не по-зле от Алек, защото кимнаха в знак на съгласие след забележката на Гейвин.

— Не можете да сте сигурни, че този мъж е мъртъв — възрази Джейми. Колко варварско! — Никак не е любезно да говорите така за своя приятел.

— Защо? — намръщи се Гейвин.

Джейми не обърна внимание на въпроса му, а вместо това попита:

— Защо не излезете да го потърсите?

— В момента част от хората ми претърсват хълмовете — отвърна Алек.

— Е, и на сутринта ще намерят тялото му — предрече Гейвин.

— Гейвин, сигурна съм, че не искаш да бъдеш груб и невнимателен. Трябва да вярваш, че приятелят ти е добре.

— Трябва ли?

— Всички трябва да го вярват — твърдо рече младата жена и обиколи с поглед присъстващите. — Човек винаги трябва да се надява.

Алек прикри усмивката си. Съпругата му бе дошла едва преди час в дома му и вече започваше да дава заповеди.

— Ще бъде измамна надежда — отсече той. — И не е нужно да се ядосваш толкова, съпруго моя.

Даде знак на останалите воини и всички започнаха да говорят в един глас, изказвайки предположения какво може да е сполетяло Ангъс. Бяха единодушни в едно — че е мъртъв.

През останалата част от вечерта Джейми остана мълчалива. Едит и Ани също не проговориха. През цялото време гледаха в чиниите си.

Алек докосна ръката й. Тя го погледна и видя, че й предлага къс овнешко.

— Не, благодаря.

— Ще го изядеш.

— Няма.

Той удивено повдигна вежди. Тя спореше с него пред хората му. Немислимо!

— Не искам месо, но ти благодаря, че ми предложи.

— Ще го изядеш — нареди Алек. — Ти си слаба и трябва да възстановиш силите си.

— Аз съм достатъчно силна — прошепна Джейми. — Алек, не мога да ям овнешко. Само от миризмата му ми се повдига. Всичко останало е много вкусно и аз ядох достатъчно. Не мога да хапна нищо повече.

— Тогава върви да се изкъпеш. — Видя умората в очите й и се намръщи. — Скоро ще се стъмни. Достатъчно си се намръзнала. Трябва да се затоплиш.

— А ти?

— Не — засмя се съпругът й. — Ние шотландците сме направени от по-здрав материал.

И тя се засмя. Мелодичният звук привлече вниманието на околните.

— Връщаш ми!

Той не каза нищо.

— Къде ще спя, Алек?

— С мен. — Тонът му не оставяше място за спор.

— Но къде? Зад преградата ли, Алек, или в някоя от стаите на горния етаж?

Обърна се, за да погледне към балкона, и мигновено замръзна. Мили боже, не можеше да повярва на очите си!

Стана и се изправи с лице към стените от двете страни на входа, водещ към спалните. Навсякъде — оръжия. Висяха закачени от горе до долу. Цял арсенал от оръжия! Ала не това я бе приковало на място, а мечът, закачен в средата.

Великолепен! Червени и зелени скъпоценни камъни украсяваха дръжката му, а дългото му острие блестеше зловещо. Остана загледана дълго в него, преди да насочи поглед към останалите оръжия. Още пет меча, боздугани, големи заоблени тояги, копия…

О, как ли й се е подигравал, когато тя му предложи да похарчи с труд спестените си шилинги, за да му купи меч! Чувстваше се толкова засрамена от собствената си наивност, че не смееше да погледне към съпруга си.

— Гейвин, тези оръжия са на моя съпруг, нали?

— Да — кимна Гейвин и погледна към Алек, за да види дали е забелязал, че гласът й трепери, а бузите й са пламнали. Гейвин си каза, че това е доста странно. По време на вечерята новата му господарка се бе държала плахо, почти покорно. Едва ли бе казала повече от една-две думи.

Алек наблюдаваше жена си. Лицето му бавно се озаряваше от усмивка.

Ръцете й бяха сложени на кръста и тя дори имаше смелостта да му се мръщи. Гейвин бе слисан. Уж срамежлива, но как само виолетовите й очи потъмняваха от гняв! В момента лейди Кинкейд съвсем не изглеждаше покорна и плаха. По-скоро готова за схватка. С Алек! Нима не знаеше колко е избухлив съпругът й? Гейвин реши, че навярно не знае, иначе никога не би се осмелила да го предизвиква така дръзко.

— Гейвин? В Англия нещо, което принадлежи на съпруга, принадлежи и на съпругата. Това важи ли и в Шотландия?

Докато задаваше въпроса си, не откъсваше поглед от Алек.

— Важи. Защо питате, милейди? Има ли нещо, което специално бихте искали?

— Да.

— И какво е то? — изненадано повдигна вежди Гейвин.

— Меча.

— Един меч ли, милейди?

— Говоря за меча, който е закачен в средата на онази стена. Искам точно този.

В залата се разнесоха смаяни възклицания. Устата на Гейвин остана отворена. Сетне той заби поглед в масата. Знаеше, че всички бяха чули разговора и изглеждаха не по-малко смаяни от него.

— Но това е любимият меч на нашия леърд. Сигурно…

Смехът на Алек прекъсна обяснението му.

— Една съпруга не би могла да повдигне онзи меч — заяви той. — Няма толкова силна жена, да не говорим пък за тази, която дори не може да яде овнешко.

Един дълъг миг Джейми остана мълчалива.

— А имате ли кинжали, които една жена би могла да повдигне с жалката си сила? — най-сетне попита тя и сладко се усмихна.

— Разбира се.

— Тогава може би…

— Един кинжал може много лесно да бъде избит от такива слаби ръце, Джейми.

Тя кимна в знак на съгласие. Алек бе малко разочарован, че толкова лесно излезе победител в малката им препирни. Джейми му се поклони и се запъти към преградата. Кинкейд остана загледан в нежното полюшване на стройните й бедра, но забеляза, че и останалите мъже я зяпат. Изкашля се, за да привлече вниманието им и намръщено ги изгледа.

Джейми бе преполовила разстоянието до преградата, когато внезапно се обърна и извика през рамо:

— Освен ако, разбира се, не си заспал, Алек, Тогава моите малки слаби ръце ще са достатъчно силни, нали? Лека нощ, съпруже. Ще се моля да те споходят приятни сънища.

Смехът на Алек я последва.

— Да не би да не съм разбрал правилно? — попита Гейвин. — Стори ми се, че твоята съпруга заплаши, че ще те убие.

— Правилно си разбрал.

— И ти се смееш?

— Успокой се, Гейвин. Аз съм в безопасност. Моята съпруга няма да се опита да ме нарани. Това не е в характера й.

— Та е англичанка, Алек.

— Ще ме разбереш, когато я опознаеш по-добре.

— Много е красива — рече воинът и се ухили. — Забелязах го.

— Да, видях, че го забеляза — промърмори Алек.

— Ще ми трябва доста време, за да свикна с нея — призна си Гейвин, засрамен, че бе харесал съпругата на своя леърд. — Мъжете ще са готови да дадат живота си, за да осигурят безопасността й, Алек, но не съм сигурен дали някога ще я приемат достатъчно, за да й отдадат своята вярност. Защото е англичанка.

— Не съм го забравил — отвърна Алек. — Всеки път, когато си отвори устата, ужасният й акцент ми го напомня. Може би след време Джейми ще си извоюва доверието на хората ми. Няма да ги насилвам.

— Отначало си помислих, че е срамежлива и покорна, но вече не съм толкова сигурен.

— Тя е толкова покорна, колкото съм и аз — рече Алек. — Тази жена не се бои почти от нищо. Говори, каквото й е на ума. Това е един от многобройните й недостатъци. Но в същото време е толкова нежна, Гейвин!

— Разбирам.

— Защо, по дяволите, се усмихваш? — остро попита Алек.

— Няма нищо, милорд.

— Чуй ме добре. Когато не съм тук, искам да пазиш Джейми. Не бива да я губиш от погледа си, Гейвин!

— Очакваш неприятности?

— Не. Просто направи това, което ти наредих, без да ми задаваш въпроси.

— Разбира се.

— Искам бавно и постепенно да свикне с живота тук. Тя съвсем не е толкова силна, колкото си мисли.

— Вече го каза — отбеляза Гейвин.

Алек му хвърли гневен поглед, за да покаже, че забележката не му е по вкуса.

— Дори видът на кръвта я разстройва.

— Както и видът на овнешкото.

Двамата мъже избухнаха в смях. Ала смехът им не продължи дълго. Когато Алек огледа присъстващите, видя, че всичките му войници са втренчили погледи в преградата. Може и да не вярваха на съпругата на своя леърд, но със сигурност бяха запленени от нея.

Джейми нямаше никаква представа какъв смут бе причинила. Търпеливо изчака, докато слугите напълниха ваната с гореща вода. Надзираваше ги една жена със сива коса и мек говор, на име Фрида.

Фрида тъкмо се канеше да излезе, когато Джейми я запита къде е кухнята.

— По-далеч и от Ада. О, боже, не исках да кажа това, господарке.

Джейми сдържа смеха си. Бедната жена изглеждаше толкова ужасена, а тя не желаеше да увеличава смущението й.

— Няма да кажа на никого — увери я Джейми. — Да не би да искаш да кажеш, че е в друга сграда?

Фрида закима толкова енергично, че кокът й се разклати.

— Понякога през зимата трябва да газим в сняг до колене, за да се доберем до там. Тук зимите са студени, милейди.

— Утре ще ми я покажеш ли?

— Защо?

— Сега, след като вече съм господарката тук, може би ще трябва да направя някои промени — обясни Джейми. — Струва ми се, че кухнята би трябвало да се премести по-близо до замъка?

— Наистина ли го мислите, милейди? — зарадвано прошепна Фрида. Обаче след миг усмивката й помръкна и тя се намръщи. — На ваше място аз не бих се хвалила, че ще правя промени, особено пред Едит. Тя се смята за господарката тук. И е властна жена.

Джейми се усмихна.

— Е, това също ще се промени.

Лицето на възрастната жена засия насреща й и Джейми разбра, че си е спечелила съюзник.

— По-добре да се изкъпете, преди водата съвсем да е изстинала — посъветва я Фрида и излезе.

Докато събличаше дрехите си, Джейми си мислеше за думите на прислужницата. Успя безшумно да влезе във ваната. Стараеше се да е тиха, защото знаеше, че Алек и хората му чуват всичко. Облече си чиста нощница, завърза старателно розовите панделки и се покатери върху голямото легло.

Трябваше й поне още половин час, за да изсуши косата си. Мечът на Алек непрекъснато изплуваше в мислите й. Бе постъпил възмутително, като я остави да го убеждава как всеки рицар трябва да има меч. Чувстваше се унижена и обидена. И въпреки това на устните й се появи усмивка. Не можеше дълго да се сърди на съпруга си. Дори тихичко се засмя, когато си припомни предложението си Даниел да го обучи как да си служи с меч. Алек сигурно си бе помислил, че е по-глупава от овца.

Преди да заспи, внезапно я осени разтърсваща мисъл — искаше Алек да дойде и да легне при нея. Нима се бе влюбила в един шотландски варварин?!

* * *

Видях начина, по който Алек гледа към преградата. Английската кучка вече го е накарала да я желае. Нима любовта му към Хелън е била толкова нетрайна и повърхностна, че може да я замени така лесно с друга?

Той не е запомнил урока. Може би вече е отдал сърцето си. Господи, надявам се да е така! Тогава смъртта й ще бъде много по-болезнена.

Не мога да дочакам мига, в който ще я убия!