Джули Гарууд
Венчило с дявола (4)

Трета глава

Джейми не знаеше за пристигането на шотландците, докато Мерлин, пазачът на говедата, не я откри, за да й съобщи, че в господарската къща е избухнала нова суматоха и баща й желае незабавно да отиде там.

Мерлин заекваше смутено и съвсем забрави да спомене за шотландците. Всъщност вината не бе в него, а красивата му господарка. В онези виолетови очи… а когато Джейми се усмихна, сърцето на Мерлин запърха като пеперуда. Но и умът му. Главата му се изпразни, заекването му се усили. Но и без това Джейми не можеше незабавно да откликне на молбата на баща си. Първо бе длъжна да се погрижи за една рана. Бедният стар Сайлъс, чийто очи бяха отслабнали като ръцете му, пищеше толкова силно, че можеше да заглуши дори квиченето на свинете. Раната бе малка и нямаше нужда да се обгаря с нажежен нож, ала след като я превърза и почисти, Джейми трябваше да остане при възрастния мъж и да го успокои. Той просто се нуждаеше от някой, който да го поглези.

Докато траеше цялата дандания, Мерлин остана изправен до готвачката. Щастливецът Сайлъс! В момента бе завладял изцяло вниманието на господарката! А горкият Мерлин се бе изпотил от притеснение, тъй като не можеше да си спомни какво още му бяха наредили да й каже.

Джейми най-сетне свърши и остави Сайлъс в опитни ръце на Коли. Знаеше, че двамата прислужници ще си поделят най-малко една кана с бира, но не мислеше, че това е толкова голям грях. Сайлъс бе разстроен, а Коли можеше да го успокои само по един начин — с вкусна бира.

— Не мога да бъда навсякъде — смъмри го Джейми, когато Мерлин й напомни, че в господарката къща е настанала суматоха и я очакват с нетърпение. Ала девойката побърза да се усмихне, за да смекчи думите си, след което остави разстроения пазач. Тя тича през целия път нагоре по хълма с вдигнати до коленете поли. Три игриви сиви хрътки бягаха от двете й страни. Най-сетне, сподиряна от кучетата, връхлетя в голямата зала.

Ала в същия миг спря като закована. Двамата воини, облегнати небрежно на полицата над камината, веднага привлякоха погледа й.

Джейми бе толкова смаяна, че не можа да го скрие. Това бяха най-огромните мъже, които някога бе виждали! Не можеше да откъсне поглед от тях. И първите думи, които се отрониха от устата й, никак не подхождаха на една дама.

— Мили боже! — бе всичко, което успя да промълви.

Неволното й възклицание всъщност не бе по-силно от шепот, ала тя бе сигурна, че по-големият го чу.

Младото момиче не се осмели да направи реверанс, тъй като се страхуваше, че ще се просне по лице, ако опита. Пък и не можеше да откъсне поглед от по-високия от двамата мъже, който в момента се бе втренчил в откритите й колене.

Най-страшният мъж, който някога бе виждала!

Но какво пък толкова! Тя бе твърде ядосана, за да се страхува. И Джейми гордо вирна брадичка и срещна погледа на воина. Двамата се гледаха един дълъг миг, през който тя очакваше да се посъвземе, ала внезапно осъзна, че докато продължава да се взира в него, никога няма да постигне този подвиг.

Най-накрая Джейми забеляза, че в голямата зала цари пълна тишина. Хвърли поглед през рамо и чак тогава видя сестрите си. И трите, строени в редица като осъдени, които чакат да ги пронижат със стрели.

В мига, в който улови съчувствения поглед на най-малката си сестра, Агнес цялата се разтресе и избухна в сълзи. Алис прегърна близначката си през рамо, за да я успокои. Ала усилията й се провалиха, тъй като и тя се разплака. След миг и двете момичета вече бяха изпаднали в истерия.

Мери стоеше до Агнес. Стискаше ръце и след като хвърли многозначителен поглед към Джейми, който означаваше: „Мили боже, само ги погледни!“, наведе глава към пода.

Нещо трябваше да се направи! Не биваше в никакъв случай да се позволи на близначките да посрамят семейството пред тези шотландци!

— Агнес, Алис, престанете!

И двете сестри избърсаха очите си и се опитаха да се успокоят.

В този момент Джейми забеляза баща си. Той седеше край масата и си наливаше питие.

Очевидно тя бе тази, която ще трябва да поздрави гостите по цивилизован начин, както се изисква в един английски дом. Джейми много добре знаеше какви са задълженията й, ала въпреки това й се искаше да изкрещи на тези непознати, че са пристигнали с цели три дни по-рано.

Най-сетне благоразумието надделя. Пък и навярно двамата шотландци бяха твърде глупави, за да разбера колко недодялано и грубо се държат.

Джейми бавно прекоси залата и застана точно пред тях. Спомни си за кучетата едва когато чу ръмженето им и видя, че се зъбят на непознатите. Отпрати ги бързо махване на ръката, след което направи реверанс, за да демонстрира положението си — тя бе господарката в този дом! Но щом сведе глава, един кичур от косата й падна върху лявото око и съвсем съсипа ефекта от надменния й поклон. Джейми отметна косата си и се опита да наподоби усмивка.

— Бих искала да поздравя и двама ви с добре дошли в нашия скромен дом, тъй като изглежда никой друг от семейството ми не е в състояние да прояви подобна елементарна учтивост — започна тя леко надменно. — А освен това се надявам, че ще ни простите, задето не сме готови да ви приемем, но ако благоволите да си припомните, вие идвате с три дни по-рано и вероятно ще проявите снизходителност и не ще укорите липсата на приготовления от наша страна.

Докато траеше тази реч, тя бе забила поглед в ботушите си. Когато свърши, вдигна глава и припряно добави:

— Моето име е…

— Лейди Джейми. — Произнесе го по-ниският от двамата гиганти.

Джейми рязко се извъртя, за да погледне този, който бе заговорил. Той не изглеждаше толкова страшен като другия. Особено когато й се усмихна. Върху едната му страна се появи привлекателна трапчинка, а зелените му очи заблестяха дяволито.

Джейми моментално застана нащрек. Изглежда мъжът бе напълно щастлив, въпреки че Агнес и Алис продължаваха да плачат като малки деца. Може би, реши девойката, той бе твърде глупав, за да осъзнае какво разстройство бе причинил. Е, в това нямаше нищо чудно — нали беше шотландец.

— А как е вашето име, милорд? — студено попита тя.

— Даниел — отвърна той. — А той е Алек — лениво кимна към спътника си.

Изглежда усмивката на Даниел бе заразителна. Да, този мъж наистина бе доста очарователен, помисли си Джейми. Тя не можа да устои и също му се усмихна, въпреки че непознатият говореше толкова гърлено и така непоносимо сливаше думите, че тя едва го разбра.

Не й се искаше да говори с другия благородник, но знаеше, че бе длъжна. Продължи да се усмихва, бавно се обърна и погледна към по-високия воин.

Той очакваше погледа й. Усмивката замръзна върху лицето й. Очите му, горещи като обедно слънце, я смутиха и уплашиха.

Той не се усмихваше.

Внезапно Джейми се почувства засрамена, макар да не разбираше защо. Никога досега не се бе чувствала толкова уязвима. Усети как бузите й се затоплят и знаеше, че се изчервява. В погледа на шотландеца имаше толкова силно чувство за притежание, сякаш вече я имаше.

Внезапно я осени мисълта, че леърд Кинкейд не я гледа така, както един благородник би трябвало да гледа една истинска лейди. Не, погледът му бе похотлив и неприличен.

Да, той се държеше недопустимо безочливо. Изучаваше я бавно, от върха на главата до края на роклята. Задържа се върху устните, гърдите, бедрата. Никога не се бе чувствала по-обидена и унизена.

Мразеше го!

Караше я да се чувства така, сякаш стоеше напълно гола пред него. В гърдите й се надигна гняв. Няма да му се размине току-така! Не можеше да контролира изчервяването, ала се опита да изглежда не по-малко дръзка от него. Погледът й бавно обходи цялото му тяло.

Но шотландецът никак не се обиди, дори напротив, стори й се развеселен. Джейми си помисли, че очите му станаха малко по-топли и забеляза, че едната му вежда се повдигна.

Имаше нещо в този поглед, което накара сърцето й да се свие. Дори започваше да си мисли, че ако не изглеждаше толкова застрашителен, мъжът би бил красив. Това, разбира се, бе нелепо. Тя вече бе решила, че го мрази. Твърде груб за нейния вкус, а освен това се нуждаеше от едно добро подстригване. Да, червеникавокафявата му коса достигаше до отвора на черната туника. По краищата се къдреше и й напомняше за гръцки воин, макар че това със сигурност не омекотяваше ъгловатите черти на лицето му, нито пък квадратната брадичка. Устата му бе твърда както всичко у него.

О, да, той изглеждаше много свиреп, за да й се хареса. Но защо тогава сърцето й туптеше толкова силно? Колкото по-дълго се гледаха, толкова повече усещаше как дъхът й секва…

В този миг я прониза една мисъл и я накара да почувства като пълна глупачка. Една от нейните нещастни сестри трябваше да се омъжи за този воин, дошъл направо от преизподнята.

Започна да трепери.

Барон Джеймисън внезапно извика на двамата шотландци да се присъединят към него и да опитат от виното му.

Алек не се помръдна. Нито пък Джейми. Не можеше да престане да го гледа.

Той не искаше да откъсне поглед от нея.

— В замъка има ли свещеник?

Гласът му прозвуча рязко и грубо. Не му се искаше да е така, ала това бе реакция от удивително красивата жена, която толкова предизвикателно се взираше в него. Очите й бяха с най-великолепния оттенък на виолетовото, което някога бе виждал. Да, тя наистина беше прекрасна, но Алек бе най-впечатлен от непокорството, което струеше от нея.

Тази жена не можеше да бъде уплашена лесно. Не мислеше, че някога ще се свие от страх пред него. Никоя друга жена досега не бе съумявала толкова дълго да издържи на погледа му.

Усмивката на Алек се разшири. Да, тя наистина бе достоен противник. Знаеше, че се страхува от него, виждаше как тялото й трепери, ала храбро се стараеше да го прикрие.

С грижи и внимание, тя щеше да оцелее в суровата му родина, но той трябва да бъде много предпазлив. Изглеждаше толкова крехка. Трябваше да обуздае непокорния й дух, ала без да го прекършва. Нямаше да бъде лесно, но Алек нямаше нищо против. Ако трябваше да бъде откровен, той с нетърпение очакваше да започне опитомяването й.

И накрая той щеше да победи, а тя да му се покори.

Джейми нямаше ни най-малка представа какви мисли се въртяха в главата му. Най-сетне се чу да казва:

— Да, в замъка има свещеник, милорд. — Господ да й е на помощ, дори гласът й трепереше! — Да разбирам ли, че вече сте направили избора си?

— Да.

— Сигурно ви е било доста трудно.

Усмивката озари и очите му.

— Никак.

Не я интересуваше арогантният му тон, нито пък начинът, по който я гледаше в момента.

— Сигурна съм, че ви е било трудно — настоя младото момиче. — В крайна сметка всички мои сестри са красиви и след като сте направили избора си толкова бързо, сигурно не сте имали време да обмисляте. Затова ви предлагам да се завърнете у дома си и поне след месец отново да ни посетите. Какво ще кажете за предложението ми, милорд?

Той бавно поклати глава.

— Значи ще се ожените утре?

— Дотогава ще сме преполовили половината път до дома.

— О!

— Да.

— Възнамерявате да сключите брак сега?

Девойката изглеждаше ужасена.

— Да — кимна Алек.

— Но нали не искате да кажете, че…

— Ще тръгнем веднага след церемонията — каза Алек.

Внезапно леърд Даниел се появи до нея. Държеше две чаши с вино. Подаде едната на Алек, сетне се обърна към трите сестри.

— Ела и се присъедини към нас, Мери — извика той и се засмя. — Ние не хапем.

— Не съм си и мислила подобно нещо — заяви Мери. Изпъчи рамене и побърза да застане до Джейми.

Алек и Даниел отпиха. Кимнаха си един на друг предложиха чашите на Джейми и Мери.

С поклащане на главите двете сестри отказаха.

— Само една глътка, Мери — помоли Даниел и й намигна.

Алек не бе толкова внимателен.

— Изпий това, Джейми. Сега!

Навярно това е някакъв примитивен шотландски ритуал, помисли си Джейми. Като господарка на дома, знаеше, че нейно задължение е да предразположи гостите си. Освен това Алек изглеждаше доста решителен. Тя сви рамене, взе чашата, изгълта я набързо и му я подаде обратно.

Той сграбчи ръката й и не я пусна. Палецът му погали дланта й. Лицето му се намръщи, когато усети мазолите и белезите.

Мери изпразни чашата на Даниел. Когато му я върна, той също взе ръката й и я обърна с дланта нагоре.

Джейми се опита да издърпа своята, ала не успя. Двамата мъже сравняваха бялата и гладка кожа на Мери, със загрубялата и зачервена длан на Джейми. Най-сетне Алек пусна ръката й.

Истинско оскърбление. Тя разбра всяка проклета дума, която двамата си размениха на келтски. Те не подозираха, че тя говори езика им и това за миг я изпълни задоволство.

Джейми скри ръце зад гърба си и зачака следващата им обида.

— Споделянето на питието някакъв вид ритуал ли е? — попита Мери. — Трябва да призная, че ние не знаем много за шотландците.

— Мери, значи ти никога не си чувала за нашите специални предпочитания? — меко и леко завалявайки думите, попита Даниел.

Мери трепна. Вдигна глава и слисано го изгледа.

— Предпочитания ли, милорд?

— Да, много характерни за шотландците.

— Характерни? — Мери хвърли ужасен поглед към Джейми и отново се обърна към Даниел.

— Не, не съм чувала за такива предпочитания.

— А, в такъв случай ще трябва да те осветля по въпроса.

Беше очевидно, че леърд Даниел се забавлява.

— Нямам желание да бъда осветлявана — тръсна глава Мери.

Алек наблюдаваше Джейми. Очите й се разшириха, когато Даниел спомена за предпочитанията.

Алек намираше Джейми за невероятно привлекателна. Достатъчно бе само да я погледне, за да поиска да я докосне, да я притежава. Усмивката му съвсем се стопи, когато най-после си призна колко много копнееше да се люби с нея. Странно, но това, че бе англичанка нямаше никакво значение. Не, изобщо не го интересуваше.

— Мери, скъпа — заговори Даниел и привлече вниманието на Алек, — сигурен съм, че си чувала за нашия списък от желания. Всички знаят, че шотландците обичат силните коне, тлъстите овце и меките, отдаващи се жени.

Говореше бавно и с наслада, като стара клюкарка, която разправя последния пикантен слух.

— В този ред, разбира се — обади се Алек, имитирайки тона на приятеля си.

— Разбира се — съгласи се Даниел.

Джейми се обърна и свирепо изгледа Алек. Вече бе започнала да подозира, че Бийк е провел кратък разговор с тези двама гиганти и навярно е споменал за страховете на Мери. Обеща си здравата да го смъмри.

Даниел внезапно се протегна и погали бузата на Мери с опакото на ръката си. Девойката бе толкова смаяна от ласката му, че забрави да се отдръпне. Стоеше като омагьосана от нежния му поглед.

— Аз вече имам силен кон — рече младият мъж. — Колкото до овцете, Мери, в планините у дома е пълно с тях. Но трябва със съжаление да призная, че досега ми липсваше мека, отдаваща се жена. А това е важно за мен, макар че е на последно място в списъка от желания.

— Аз не съм мека — изпелтечи Мери.

— О, да, такава си — възрази той. — И си хубава като пролетна утрин — добави с усмивка.

Лицето на Мери пламна.

— Нито съм хубава, нито съм отдаваща се, милорд — заяви тя. Скръсти ръце пред гърдите си и намръщено го изгледа. Искаше да обезкуражи този красив дявол, но бе искрено ужасена от собствената си реакция към него. Ласкателствата му й доставиха удоволствие. Нима наистина я смяташе за хубава?

Двете близначки отново се разплакаха. Джейми отвори уста, за да ги смъмри, ала в същия миг си спомни, че една от тях вече е била избрана за невеста. В такъв случай Алис и Агнес имаха право да си поплачат, за да излеят мъката си. Ако ще и да вият като вълци, нямаше да им обръща внимание!

Алек чакаше тя сама да проумее истината. Той видя изпълнения със съжаление поглед, който Джейми хвърли към двете си сестри. Чудеше се колко ли време ще трябва, за да забележи, че те я гледаха точно по същия начин.

Барон Джеймисън сигурно ще го обяви без заобикалки, стига да дойде на себе си, предположи Алек. Той бе избухнал и бе реагирал много остро, когато Кинкейд спокойно обяви, че е избрал Джейми за своя бъдеща съпруга.

Шотландецът се бе държал много твърдо с барона. Бе успял да запази самообладание до момента, в които домакинът бе започнал да изброява целия списък от егоистични причини, поради които Джейми не можеше се омъжи за него. Нито един от аргументите не бе свързан с добруването на момичето. Това още повече затвърди намерението на Алек. Бе вбесен от поведението на англичанина. Списъкът от задължения напълно обясняваше мазолите и белезите по ръцете на Джейми. Джеймисън не искаше да задържи най-малката си дъщеря от любов. Не, той просто искаше да има винаги на разположение една покорна робиня.

И този миг някакъв слуга с разтревожено лице се втурна залата. Хвърли кратък поглед към барона и забърза към Джейми. След като направи почтителен поклон, прошепна:

— Свещеникът е тръгнал насам, господарке! Облечен е в одеждите, с които извършва бракосъчетания!

Джейми кимна.

— Много мило от твоя страна да зарежеш работата си и да отидеш да извикаш отец Чарлз, Джордж. Искаш ли да останеш за церемонията?

Слугата я зяпна с обожание.

— Да, но не съм облечен подходящо.

— Нито пък аз — също шепнешком отвърна Джейми.

— Върви и се преоблечи, Мери — намеси се Даниел. — Предпочитам златисто. Ако имаш рокля в такъв цвят, моля те да я облечеш, за да ми доставиш удоволствие. Ако ли не, и бялото ще свърши работа. Аз ще се оженя за теб, Мери.

Леърд Даниел Фъргюсън подхвана Мери миг преди ли се строполи на пода. Не изглеждаше обиден, че бъдещата му невеста припадна. Младият мъж я притисна до гърдите си и избухна в смях.

— Очевидно тя загуби съзнание от щастие, Алек — подвикна той към приятеля си.

— Да, Даниел, виждам — отвърна Алек.

В гърдите на Джейми бушуваше гняв. Не можеше да се сдържа повече и рязко се обърна към Кинкейд. Сложи ръце на кръста си и предизвикателно го изгледа.

— Е? За коя от двете близначките смятате да се ожените?

— За никоя.

— За никоя?!

— Върви се преоблечи, Джейми. Предпочитам бяло. Става късно и трябва да тръгваме.

Той съзнателно говореше бавно, за да й даде време да реагира. Бе убеден, че проявява изключителна деликатност.

Джейми си помисли, че навярно е полудял. Стоеше и го гледаше с ужас. Когато най-сетне успя да проговори, тя изкрещя:

— По-скоро всичко наоколо ще замръзне, милорд, отколкото аз да се омъжа за вас!

— Току-що описа зимата в Шотландия, момиче. Ти ще се омъжиш за мен!

— Никога!

Точно след час лейди Джейми се венча за Алек Кинкейд.