Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (9)

ГЛАВА ОСМА

Камбаните на всички парижки църкви сплитаха звучните си гласове, възвестявайки Рождество Христово. Нищо че през тази 1661 г. раждането на Сина Божи бе засенчено от идването на горещо чакания престолонаследник. Благодарствените меси и хорали на Негово величество краля и на целия му дълбоко предан двор славеха по-скоро живото детенце, което спеше зад стените на Лувъра, отколкото божествения младенец, чието светло рождество празнуваха.

Коленичила до леля си на твърдия каменен под в катедралата Нотр Дам, Шантал се опитваше да надмогне не само пронизващия студ, но и вътрешния си смут. Божият дом бе претъпкан, миризмата на свещите се смесваше с мириса на тамяна, на щедро изливани парфюми и на други, далеч по-земни миризми, които съпътства всяко голямо човешко множество.

Големият орган гърмеше тържествено над главите на богомолците, а човешките гласове откликваха в коледно ликуване.

Празничното настроение на фалшивата Сериз дьо Дюка беше също фалшиво. Ето, повече от два месеца вече тя нямаше никаква вест от сестра си… Първоначалното й възмущение все повече отстъпваше пред тревогата. Отдавна дълбоко безпокойство разстройваше всичките й мисли. Може би точно в този момент Сериз в опасност! Може би е в беда, която няма как да предотврати… Изглежда годините, през които Сериз бе омъжена, бяха поотслабили онази тясна връзка, която Шантал бе смятала за толкова естествена и неразрушима. Надали би могло да се намери друго обяснение за това дълго мълчание.

Побиха я отново ледени тръпки и Шантал се зави плътно в подплатената си с кожи наметка. Въпреки порядъчния брой фусти и роклята от фламандско сукно не успяваше да спре тракането на зъбите си. Тя свали скръстените си за молитва ръце и ги пъхна в жадуваната топлинка на маншона от норка. Новороденият Спасител надали би пожелал пръстите й да се вкочанят от студ.

Снегът беше започнал да вали преди няколко дни. И тази нощ продължаваха да се стелят пухкави снежинки, които кичеха града в бяла премяна и му придаваха непорочна красота. Красота, която бе смразила всичко в студ и влага. Дори и тук, между тежките каменни стени на катедралата, нахлуваше студ и превръщаше всяко дихание в бяла пара.

В този миг Шантал чу гласа:

— Трябва да поговорим!

Макар и приглушен и безтелесен, тя веднага позна тембъра. Знаеше кой отправя към нея тази заповед под закрилата на полумрака в църквата. Изпод полусведените си клепки тя погледна към Диан, която бе сложила глава върху скръстените си ръце, потънала в молитвите. Чак сега Шантал поклати глава в мълчалив отказ.

— Важно е. Избягвате ме…

Но какво очаква той, боже мой! Да му признае как се взира като полудяла навсякъде, за да го търси? Разбира се, че ще го избягва. Страхува се. Страхува се от онова, което той иска от нея, и не по-малко от онова, което изпитва, щом само чуе гласа му. Шантал се вглеждаше напрегнато пред себе си, в морето от трепкащи пламъчета, плискащи светлина към главния олтар и празничните одежди на епископите и свещениците, заети с богослужението. В очите й избликнаха сълзи и целият празничен блясък се премрежи в преливащи се кръгове.

— Защо го правите?

О, Господи, този човек сериозно ли пита защо! Шантал обърна глава и в тъмните норки на качулката светлото й лице е огромните зелени очи просветна като камея.

— Защото не желая да имам повече нищо общо с вас и вашите машинации, господине…

— Не съм в състояние да разбера това, мадам. Вие сте ми длъжница.

— Това е ваш проблем, а не мой! — изсъска тя със стиснати челюсти. — Оставете ме, смущавате месата.

Сега вече не й беше студено. Напротив, гневът я стопли, страните и челото й порозовяха от вълнение. Глупаво е, че започна да му отговаря. Защо трябва да му оказва внимание, каквото той изобщо не заслужава? Тя се опита да го зърне изпод спуснатите си ресници Очертанията на фигурата в тъмна наметка се сливаха с полумрака под свода. Това придаваше на появата му нещо безплътно, въпреки че Шантал усещаше присъствието му до мозъка на костите си. Сърцето й се блъскаше болезнено в пристегнатия корсаж, ръцете й трепереха.

Образът му сякаш се изписа пред очите й, видя опасния пламък на златните лъвски очи, който пареше кожата й. Ако в този миг той бе поискал от нея да стане и да го последва, щеше да го направи — толкова бе замаяна от неговото мъжко излъчване. Щеше да тръгне след него без своя мисъл, без своя воля.

Шантал зашепна трескаво молитва, опитвайки се да се отърси и да дойде на себе си. За щастие, мигът на капитулация отмина, без мъжът да го долови. Шантал преглътна и в гнезденцето на топлия маншон сви юмруци така силно, че ноктите й се забиха до болка в дланите й.

„Помогни ми, пресвета Майко Божия, помогни ми да намеря сили! Дай ми сила да устоя и да го забравя!“ Детинска молба, в крещящо противоречие със собствените й пламенни чувства — с лютата омраза, безименния страх и онова животинско желание, което за свой срам, продължаваше да изпитва към него въпреки всичко. Правеше конвулсивни усилия да запази поне външно фасадата на ненакърнима гордост.

— Не мога да чакам, мадам. Да приключим с този въпрос и ще ви оставя на мира. — Беше се привел толкова близо зад гърба й, че думите и дъха му я обгръщаха като прозирно було. — Или ще ми предадете въпросните документи на бала с маски в Пале Роял, или ще се разкайвате!

— Разкайвам се само за едно нещо — прошепна тя; побледнели устни и обърна отново лице към олтара. Че сторих глупостта да спра вниманието си на вас… Какво целите? Искате да ме сплашите, така ли? Не съм момиченце, което се бои от тъмнината. Ставате смешен!

— Предупредих ви! Щом избирате безусловна война помежду ни, ще трябва да приемете последствията! Не ми оставяте друг избор.

Въпреки че Диан дьо Мариво надали би могла да чуе приглушените, прошепнати почти беззвучно думи, челото й беше смръщено, когато вдигна поглед към племенницата си и откри, че тя съвсем не е потънала в молитви. Една от колоните скриваше мъжа, с когото тя разговаряше, ала не можеше да скрие нервното й напрежение. Нима Сериз използва Рождествената меса, за да си устройва срещи?! Баронесата впи очи в мрака, но не можа да различи нищо освен силуета на висока фигура.

Но в този миг Шантал не се интересуваше нито от леля си, нито от заплахите на мъжа зад себе си. Войната, която той обяви така заплашително, вече бушуваше — разразила се бе в сърцето й, където воюваха разум с копнеж, логика с мечти, омраза с любов. Нехайното свиване на раменете, с което беше реагирала на заплахата му, беше всъщност само опит да се овладее. Ала именно то успя да превърне плътните сластни устни на мъжа, застана зад нея, в твърда тънка черта. Без дума повече той се надигна и лек студен полъх подсказа на Шантал, че се е изправил и е изчезнал безшумно в тъмнината. Студът я прониза отново и зъбите й започнаха да тракат като в треска.

Шантал сведе чело върху ръцете си. Ала този жест, който изразяваше набожно смирение, беше всъщност само знак на умора и отчаяние. Някакъв вътрешен глас й казваше, че няма никакъв смисъл да бяга от предстоящия бал. Жан-Пол д’Обри ще намери начин да я намери и да забие нож в сърцето й.

* * *

— Нека небето ми прости, ала по-глупав и опак човек в моя дом не съм имала! — Баронеса дьо Мариво скочи от стола си с непривичен за нея темперамент и отстъпи от масата за сутрешна закуска, отрупана с всевъзможни лакомства. Рошавото бяло животинче, което се бе гушнало в полите й, тупна на пода и се разлая уплашено, като при падането се опита да се задържи с нокти в копринената рокля на дамата. — Ето, видя ли какво направи?! Роклята ми е съсипана!… За първи път я обличам. Нали знаеш, че сега се носят точно такива модели, с висока талия? Ужасно!… — Вайканията на баронесата бяха съпроводени от сърцераздирателния лай на клетото мъниче, което беше нещо средно между котка и куче.

Младата жена хвана джафкащото животно за кожната на врата и го изнесе пред вратата. След прекараната безсънна нощ не беше в състояние да понесе толкова много шум. А след като не можеше да се отнесе с подобна категорична неприязън към баронесата, опита се да се отърве поне от съмнителното й куче.

— О, Шушу! Клетото ми… Миличкото ми!… Защо постъпваш така, Сериз? Как можа?! Мислех, че го обичаш…

— Да, когато не лае — обясни Шантал кратко. — А и скъсаното на роклята ви почти не се забелязва. Жюли ще го поправи.

— Е, да… — Баронесата беше достатъчно честна да признае поне пред себе си, че се бе разгневила не толкова заради роклята, колкото от изявлението на племенницата й, че не възнамерявала да ходи на бала с маски. — Но ти, естествено, ще се появиш в Пале Роял. Покана от членове на кралското семейство не се отказва! Принцеса Анриет организира този бал за Негово величество и това ще е празненство, каквото не сме и сънували! Всички красавици от двора ще се появим в зашеметяващи костюми. Кралят трябва да остане доволен.

— Да, доволен да избира, в случай че мадмоазел дьо ла Валиер е започнала вече да го дразни със захаросаните си прелести — довърши Шантал със сарказъм, който накара и без това ядосаната й леля да побеснее. Младата жена продължи, като я остави задъхана от безпомощен гняв: — И се предполага, че ми се оказва чест, като ме включват в предлагането?

— Чуваш ли се какво говориш?! Говорим не за някакъв си мъж, а за краля на Франция! За най-високопоставения човек в тази страна! Ти… Ти никога ли не си се замислила каква власт би могла да притежава жената, която завладее неговото непостоянно сърце? Надали ще има нещо, което не би могла да постигне. Ще притежава по-голямо влияние и от кралицата. Всъщност тя ще е истинската владетелка, тя ще диктува модата, тя ще управлява аристокрацията. Цяла Франция ще е нейна!…

— Не съм убедена — Шантал отмахна от челото си една паднала кестенява къдрица. — Значи вие ме съветвате да бъда покорна и да давам аванси на краля? Да се съглася, ако той пожелае да задоволи височайшия си апетит с мене?

— Най-после нещо разумно, скъпа! — Баронесата се отпусна отново на мястото си и посегна към следващата паста. Тя беше наредила на готвача си да приготвя за закуска всеки ден пресни пасти. — Време е да сложим край на всякакви преструвки! Впрочем трябва да призная, че досега ти се държа много умело. Подценявала съм те. Флиртът с онзи малък мускетар, а и ухажванията на барона накараха Луи да усети вкуса на ревността. Самата аз твърде късно разбрах играта ти Само внимавай да не скъсаш тетивата! Ако страниш прекалено дълго от двора, просто ще те забравят. Сърцето на един крал е толкова непостоянно, колкото и на всички останали мъже…

Шантал отвори уста, но не можа да издаде ни звук. Гледаше втрещено Диан дьо Мариво, която грациозно облизваше изцапания си с крем показалец, опряла гръб в голямото тапицирано кресло. Приличаше на пухкава бяла котка, която току-що е излапала мишка и сега се чуди дали да си позволи още веднъж това удоволствие…

— Но вие говорите за прелюбодейство!… — Шантал най-после заговори с дрезгав глас. — А сте почетна дама на кралицата-майка, чиято племенница е омъжена за същия този крал! Как ще застанете пред Ана Австрийска, след като сводничите на краля?!

— Глупости! — Лелята избута чинията с пастите по-далеч от себе си и избърса върха на пръстите си в обточената е дантели кърпа. — Да не мислиш, че кралицата не знае за похожденията на своя син? Как смяташ, кой го насърчаваше за флирта му с Олимп Манчини, племенницата на кардинала? Кой се погрижи да не стане достояние на цял свят, че мами собствения си брат с жена му? О, тя дори ще е доволна, ако непостоянния желания на младия ни господар се насочат най-сетне към жена, чието име не би предизвикало скандал. Към една разумна млада жена, достатъчно интелигентна, за да се вслушва в съветите, които й се дават.

— Съвети от вас?! — Гласът на Шантал преливаше от сарказъм, ала Диан дьо Мариво бе така безмилостно завладяна от чувство за собствената си непогрешимост, че изобщо не долови подигравателния тон.

— С твоя помощ кралицата би могла да си възвърне поне част от изгубеното влияние върху Луи! Как не можеш да разбереш, Сериз! За разлика от Луиз дьо ла Валиер ти носиш глава на раменете си! И тази хубавичка и умна глава е завъртяла ума на краля. На бала в Пале Роял ти се предлага възможност да отстъпиш по най-шармантен начин пред неговото ухажване, и да го направиш така елегантно, че да не се изложиш ни най-малко! Дори само по тази причина не можеш да откаже поканата, да не говорим пък колко разочарована би останала кралицата-майка. Уверих я, че ти най-после ще престанеш да играеш на криеница и ще се вслушаш в думите на Луи. Искаш да ме изкараш лъжкиня пред Нейно величество, така ли?

Със смесица от недоумение и зараждащ се гняв, Шантал не откъсваше очи от леля си. Не искаше да вярва на ушите си. Само празноглава ли беше тая жена или и лудо амбициозна? Дали не се вижда вече ролята на първа съветница на фаворитката? Нещо като втора кралица-майка, която дърпа конците?

Очевидно това беше истината, доказваше го самодоволното изражение на лицето й. Но неизменно следваше и вторият въпрос: знаела ли е Сериз за този заговор Ако е знаела, как така пропусна да предупреди Шантал? Или… Не, мисълта беше толкова абсурдна, че превръщаше всичко в гротеска. Възможно ли бе плановете на Сериз да са отивали много по-далеч, отколкото тя ги представи първоначално? Дали не си е мислела, че ще получи много по-лесно кралската благословия за брака си с Доминик д’Обри, ако кралят получи сестра й, която е не по-малко красива? Или просто е искала да предостави възможност на Шантал да се издигне като фаворитка? Дали сега Сериз не изчаква някъде да й известят, че новата метреса на Негово величество се нарича Сериз дьо Дюка, та тогава да се върне в двореца? Колкото и невероятно да звучеше, тази налудничава идея не бе лишена от смисъл. Чак сега някои забележки на Сериз преди заминаването й придобиваха съвсем различно звучене…

— Добре, не е необходимо да ми отговориш. — Баронесата преливаше от великодушие. — Смятам, че се разбрахме. Намисли ли как ще се маскираш?

— Какво ще кажете за една гръцка туника — клетата Ифигения, пренесена в жертва на боговете?… — Тонът на Шантал изразяваше горчиво негодувание, ала леля й бе съвършено неподатлива за подигравката, тъй като нямаше и понятие от класическа литература. Имаше толкова по-важни неща! Не е ли по-важно да знаеш как да се носиш, как да се обличаш, как да възбудиш желанието у един мъж?…

Явно никакви доводи на Шантал не биха могли да убедят баронесата, че е възможно племенницата й да не копнее за този бал. Че би се отказала от възможността да бъде поредната, будеща възхита и фурор фаворитка на елегантния, вечно пируващ двор.

— Бяла коприна! Много сладко!… — Диан дьо Мариво вече си представяше туниката. — Падаща свободно, без разни бухнали фусти… Ще бъде невероятно! Ще си пуснеш косите и ще се накичиш… с бели цветя! Да, и ще трябва да помислим откъде да намерим бели цветя. Не изкуствени, а свежи…

Защо всъщност отказва? Защото съвестта й не го допуска? Защото знае, че родителите й ще бъдат ужасени от едно такова решение ли? Защото не желае да стане пионка в ръцете на кралицата-майка? Или защото е смъртен грях?

Не, разбира се. Поне този път Сериз не бе сгрешила. Тя познаваше Шантал твърде добре и беше наясно, че сестра й неминуемо, рано или късно ще се поддаде на неотразимия чар на младия крал, ако…

Да, ако глупавото й сърце не беше взело отдавна своето трижди, но глупаво и безсмислено решение, което самата Шантал се противеше да признае. Наистина ли е възможна такава абсолютна глупост?

И въпреки това, напук на всяка разумна мисъл: ако отиде на маскения бал в Пале Роял, ще го направи положително не заради светлейшия господар на Франция крал Луи, а заради неговия прокуден и обеднял васал Жан-Пол д’Обри. Заради мъжа, за когото жадуваше с цялото си същество…

Заради този мъж тя бе преровила всяко кътче от разкошния апартамент на Сериз в Лувър, претърси всичко — сандъци, скринове и ракли, чекмеджета и чанти на Сериз, претърси всичко като истинска крадла, с напразната надежда да намери онова, което той така отчаяно търсеше. Сега вече оставаха две възможности. Или Сериз дьо Дюка изобщо не притежава тези документи, или ги е взела със себе си, за да ги предаде на Доминик д’Обри.

Как си позволява да прави преценки за умствените способности на леля си, след като нейните собствени постъпки говорят за безпросветна, неспасяема глупост?!