Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (13)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Шантал се питаше вече кой ли от двамата е по-изтощен — тя или конят. Лудата езда през Сенжерменския лес бе съсипала и двамата и когато чак късно следобед зърна в равнината пред себе си реката и кулите на Париж, вече се съмнявате, че ще има сили да се добере дотам.

Някъде към обяд заваля сняг. Пухкави снежинки се стопяваха върху наметката й, ала се забиваха като ледени иглици в незащитеното й лице, а и успяха да превърнат дълбоката кал по пътя в остри ледени ножове.

За щастие никой не обръщаше внимание на дребната фигурка върху препъващия се от умора кон, която в късните часове на деня влезе най-накрая в града заедно с група търговци. Градската стража се трупаше около накладения огън, всеки търсеше укритие от снега, който ставаше все по-силен.

През тези януарски дни в Париж се стичаше огромна върволица от хора — всеки, който намереше кола или можеше да язди кон, бързаше към столицата. Сякаш раждането на престолонаследника бе превърнало града в магнит, привличащ неотразимо всеки, който търсеше да се докосне до ликуването и разкоша на двора. Или поне до късче хляб, защото гладът в провинциите бе по-страшен от когато и да било досега.

Шантал не смееше да пришпорва повече жребеца. Животното се нуждаеше от топъл обор, от вода и зоб. Ще се погрижи да го повери в ръцете на сръчен слуга, който да го разтрие и почисти. Лудото препускане с непознатата ездачка, подгонена от страх пред собствения му господар, която не му бе дала и минутка отдих, би накарало всяко по-слабо животно да падне от изнемога. Затова всъщност Шантал се боеше да го пришпорва повече. Искаше да върне жребеца здрав и читав на собственика му, за да смекчи поне донякъде гнева на Жан-Пол д’Обри от тази нагла кражба. А може би и заради някои други неща, за които Шантал не желаеше да мисли в момента.

Първите факли и фенери около Пале Роял вече бяха запалени, когато Шантал почти се срина от седлото и поведе коня през една от страничните порти към двора на Отел дьо Мариво. Точно се чудеше как може да обясни на главния коняр присъствието на чуждия жребец, а и собствения си вид, когато я сепна необичайната суматоха във вътрешния двор. Една елегантна луксозна каляска, голяма кола за багаж и цял рояк прислужници се блъскаха в малкото пространство между двете коли.

Шантал спря на половин крачка, когато между всичките тези развеселени хора зърна една добре позната, валчеста фигура в черни кожени дрехи. Сега вече леден ужас измести първоначалната й надежда, че ще може да се промъкне незабелязано в цялата тази бъркотия. Ох, само това липсваше!

Не можеше да има грешка. Познаваше Гастон Мьоберж, старият оръженосец на баща си, откакто се помнеше. Това беше човекът, който отговаряше за сигурността на семейство дьо ла Шез, той я бе научил да си служи с нож при самоотбрана, той я бе качил за първи път на седлото, веднага щом проходи… О, Гастон тя можеше да върти на малкия си пръст, не той беше проблемът. Проблемът се наричаше граф дьо ла Шез, когото той придружаваше…

В този миг очите им се срещнаха. Оръженосецът смръщи чело, моментално пусна юздите на прекрасния впряг от черни коне и хукна към сянката на портата.

— Така-а, знаех си, че сте вие! — Той говореше приглушено, за да не привлича излишно внимание. — Май че е време негова светлост да види най-сетне какво се върши в дома му!… Някакъв мухльо за иконом, снаха, дето само припада, и дъщеря, дето не е тази, за която а представя… Ще ми изясните ли тая работа?

Гастон бе един от малцината, които безпогрешно можеха да различат двете близначки. А най-лесно ги разпознаваше на седлото. Сега обаче той беше сигурен, че прелестната графиня дьо Видан никога не би застанала пред него в някаква наметка на кочияш, смело хванала за юздите такъв страховит жребец. Сериз винаги яздеше кротки кобили, по-дребни, по-кротки коне и за нищо на света не би посмяла да се доближи до подобен дяволски жребец. Като едното нищо може да е и приплод от конюшните на Мариво, само дето са го съсипали от умора…

— Да ти изясня! Господи боже! Ще ми трябват дни, ако трябва да ти разкажа всичко! — избегна Шантал отговора. — По-добре ми кажи защо е тук баща ми? Как така изведнъж? Да тръгне посред зима, при тези пътища! Има ли глад по Лоара? Защо е дошъл? За жито ли?

Възрастният мъж само сви рамене и пое юздите от ръката на младата жена.

— У нас всичко сме си набавили, запаси има за цяла зима. Няма страшно. Май че майка ви е тази, която измисли това пътуване. А сега е най-добре да си влезете в къщи, ако не искате още нещо да ви се струпа на главата.

Шантал въздъхна примирено и потупа жребеца по шията.

— Значи и майка ми! В пълен състав… Ще се погрижиш ли за коня? Чудесно животно. Дано не му стане нещо. Надявам се да се съвземе. Не е мой.

Ако Гастон се изненада от това, че виконтеса дьо ла Шез е тръгнала с чужд кон, поне с нищо не го показа. Не беше нужен кой знае колко ум, за да се види, че Шантал има неприятности. Неприятности, които въпросите на досадния татко ей сегичка ще оправят.

Мислите на Шантал не се различаваха от разсъжденията на стария оръженосец на баща й. Как би могла, за бога, да обясни на родителите си какво става тук?! Има ли и най-малък шанс да продължи да разиграва и пред тях комедията с мнимата Сериз, след като толкова дълго време не са се виждали?

Не, разбира се! Беше невъзможно, дори и ако по чудо и двамата й родители изведнъж ослепееха…

Графиня дьо ла Шез беше съвсем различна от сестра си Диан дьо Мариво, а досега не се бе намерил човек, който да успее да излъже в нещо нейния съпруг.

Да може да се добере поне до стаята си, да си придаде малко по-приличен вид, преди да се появи пред очи те им!

Надеждата й се изпари в мига, в който пристъпи прага на будоара на Сериз, след като й се бе отдало да се промъкне незабелязана през западната врата. Будоарът обаче беше пълен с хора. Сред групата се открояваха впечатляващата гъвкава фигура на граф дьо ла Шез, до него бе съпругата му, графиня Ниниан. Диан дьо Мариво се бе проснала със страдалческо лице на мъченица в едно от големите кресла. До нея пък стоеше Жюли и сякаш се чудеше как да потъне в някоя цепнатинка на паркета. Всички очи се впериха едновременно в Шантал, сякаш тя се връщаше от оня свят.

— А-ах! Детето ми! О-ох!

С болезнен стон баронесата примижа и изгуби съзнание. Направи го невероятно елегантно, ала Ив дьо Мариво не можеше да понася нито красивата си балдъза нито нейните припадъци. Той отмина с нескрита досада драматичния й етюд и кимна на Жюли да й помогне.

— Погрижете се за мадам! А сега се обръщам към тебе, мило дете. Оказва се, че леля ти няма дори понятие къде си. Можеш ли да ми обясниш какво значи това?

Графинята усърдно вееше с ветрилото на сестра си. Жюли изхвръкна да донесе шишенцето с ароматични соли, така че Шантал се озова сама пред мятащия мълнии поглед на баща си. В средата на петдесетте, с атлетично телосложение и посребрени слепоочия, които само подчертаваха още по-силно гарвановочерната му коса, той имаше гордо мургаво лице с благороден орел в профил. Графът обичаше децата си, но в този миг Шантал би дала всичко само и само да избегне този разговор.

Дори и тя сега се разтрепери от погледа му. Как е могла и за секунда да допусне, че може да го заблуди? Тя неволно задържа дъха си, като че ли така можеше да спре времето, а заедно с това и въпросите, които щяха да последват.

— Нека да идем в съседната стая! — намеси се майка й и сякаш съвсем случайно сложи успокояващата си ръка на рамото на съпруга си. За един кратък миг очите им се срещнаха. Графът покри пръстите й със своите и кимна. Разбрал бе, че този разговор не бива да се води пред сестра й и Жюли.

— Както винаги, имате право, скъпа!

Шантал ги последва с отмалели колене. Но това не й попречи да забележи, че майка й беше в рокля по последната мода, а във високата й фризура бяха забодени фуркети с перли. Видът й по нищо не се различаваше от облеклото на дворцовите дами. Макар на пръв поглед Ниниан дьо Мариво да не бе толкова красива като сестра си, в държането й имаше особена грация и излъчване, които правеха по-малката сестра да изглежда до нея невзрачна и обикновена.

Шантал обичаше майка си и й се възхищаваше. Толкова беше тъгувала за нея! Но не днес, Господи! Само не точно сега!

Графиня дьо ла Шез приседна на едно канапе и потупа приканващо мястото до себе си. Чак след като графът зае място до нея, тя се обърна за първи път към дъщеря си:

— Седни, дете! Защо не махнеш от себе си тази грозна дреха? Не мога да си представя какво те е накарало да облечеш тези парцали…

Шантал пламна. Не смееше дори да мисли какво ли би казала майка й при вида на мъжките панталони и изпокъсаната риза, които наметката скриваше. Предостатъчен беше и подозрителният поглед на баща й към калните ботуши на Жан-Пол, които се подаваха под наметката и явно съвсем не и бяха по мярка.

— Нещо ми е студено — промълви Шантал и отмести поглед покрай родителите си, като че ли някъде там, сред нежните цветчета на копринения тапет бе скрит отговорът на всички загадки. — Съжалявам, че не бях в къщи, когато сте пристигнали. Надявам се, ще ми простите. Дано не съм ви разтревожила! Такова безпокойство…

— Безпокойство! Да пази господ!… — Гласът на граф дьо ла Шез проскърца от едва сдържан сарказъм. — Напротив! Приемаме като напълно нормално това, че от седмици нямаме вест от тебе, че се представяш за сестра си, че скиташ незнайно къде и се промъкват незнайно кога в дома си, предрешена като… Като нещо, което — меко казано — не се поддава на описание!

— Ив, моля ви! — На Ниниан дьо Мариво бяха необходими само две думички, за да прекъсне тази ядна реч която направо срази Шантал. Не си спомняше да е виж дала някога баща си вбесен… Тревогата го беше подлудила, само така можеше да се обясни този гневен изблик.

— Дължиш ни отговор, Шантал — подкани я меко графинята. — Къде е сестра ти? Какво си правила, за да ни се явиш в такъв вид? Какъв е този пошъл маскарад?!! Двете не сте вече деца, които се забавляват да объркват прислугата. Недоумявам как сестра ми е приела да участва в такъв водевил!…

Риданието, което прозвуча във въздишката на Шантал, накара родителите й да трепнат. Отдавна никой от тях не беше виждал Шантал толкова близо до плача.

— Леля Диан не знае нищо. — Мнимата Сериз полагаше огромни усилия да се овладее. Тя залитна и в последния момент се задържа за рамката на камината. За малко не се строполи в краката на родителите си. Всичко се завъртя около нея, дори не разбра, че баща й скочи и я задържа в прегръдките си. Гласът му се разнесе някъде отдалече:

— Дявол знае какво е правила, скъпа, но съм сигурен, че е останала без сили. Сега й трябва чаша греяно вино, топла баня и легло. Днес надали ще можем да научим нещо повече. Глупаво дете! Винаги съм я смятал за по-разумната от двете!…

Бащините думи долитаха до ушите на Шантал все по-тихо, все по-глухо. Той се взираше в бледото лице със спуснати клепачи, опряно на рамото му, и безпокойството му растеше. Това беше лице на млада жена, а не на невинно момиче. Сините кръгове под очите и горчивата гънка в ъглите на устата говореха за изтощение и болка. Какво се бе случило, та неукротимата, самоуверена Шантал се бе превърнала в една изтощена и изтормозена жена? За него имаше едно-едничко обяснение.

— Който и да е, ще го извикам на дуел! — изрече той в някакво прозрение. — Ще го убия!

— Обаче преди това ще изчакате да чуете какво ще ни каже тя, Ив дьо Мариво! — предупреди гласът на жена му.

Ала и тя не каза нищо срещу предположенията на графа. И за нея бе ясно, че невероятната промяна, която долавяше у дъщеря си, може да бъде предизвикана само от някой мъж. Дали най-сетне това гордо и независимо сърце беше намерило своя повелител? Един повелител, който го бе наранил…

Шантал чуваше гласовете, ала не вникваше в онова, което казваха. В този миг имаше само едно желание — да се отпусне в топлата закрила на бащиното рамо. Само дано тази моментна слабост й осигури малко време, за да измисли какво да разкаже на родителите си! Дано продължи още малко!…

А и съвсем не й беше трудно да се прави на изтощена до смърт. Бе капнала от умора, почти губеше съзнание. И знаеше с абсолютна сигурност, че тази изнемога няма нищо общо е отвличането, нито пък с прекараната бурна нощ. Всичко идваше от тъжната увереност, че за нея няма нито бъдеще, нито щастие. Бе играла и загубила.

Горчивото признание, че беше дарила любовта, честта и тялото си на човек, който не зачита този дар, я измъчваше много повече и изпиваше силата и жизнеността й.

* * *

— Не искаш да кажеш, предполагам, че повече от два месеца не си чула нищо за сестра си и нямаш представа къде скита?

— Моля ви, Ив! Необходимо ли е да крещите? Нали не искаме Диан да разбере? Този глупав комплот е достатъчно неприятен и без да се налага да даваме допълнителни обяснения.

— Доминик д’Обри! По дяволите! Защо не се е обърнала към нас, щом иска да се омъжи?! Можеш ли да ми кажеш?

— Защото умираше от страх, че ще се разкрещите точно както правите сега, уважаеми татко.

Шантал седеше в разкошното легло с балдахин на графиня дьо Видан, облегната на отрупаните с дантели възглавници, и похапваше от закуската, която Жюли й бе поднесла в леглото, преди обединените сили на граф дьо ла Шез и неговата мила съпруга да нахлуят и да завладеят спалнята.

Дванадесетте часа сън и солидната закуска бяха сторили своето. Сега положението й, макар и не просто, поне не й се виждаше тъй катастрофално, както вчера. Сега баща й ще се заеме да уреди поне нещата на Сериз. Шантал ще може най-сетне да свали от плещите си натрапената отговорност за тайнствената женитба на сестра си…

Бе описала на родителите си всички събития от деня на своето пристигане в Париж. Разбира се, без да обели ни дума за ролята на Жан-Пол д’Обри в тази фантастична история. За нейните родители такъв човек не съществуваше.

Объркана от неочакваното пристигане на своите роднини, Диан дьо Мариво изобщо не бе споменала, за щастие, за необяснимото изчезване на племенницата си от Пале Роял. Предполагаше навярно, че през това време Шантал е била с краля. А много добре знаеше, че родителите на Шантал биха възприели този факт по съвсем друг начин…

Тя призова отново на помощ своята вярна мигрена, която я връхлиташе всеки път, когато се налагаше да живее под един покрив със зет си, за да избегне всякакви неприятни теми. Още предишния ден баронесата се бе оттеглила в затъмнената си стая и тиранизираше всички, в това число и своята благодушна сестра, с обичайните си капризи, които започваха с шоколадови пастички и завършваха с истерични настоявания най-сетне да спрат джафкането на проклетото куче.

Шантал се надяваше, че поне засега никой няма да постави под съмнение собствената й версия за събитията. Успокои се, когато предишната вечер именно Жули й помогна да се съблече. Явно родителите й бяха толкова трогнати от романтичната история на Сериз, че оставиха без коментар съшитата с бели конци история на Шантал, че е взела наметката и ботушите от някакъв коняр, за да може да излезе. Разкъсвана между тревогата за хленчещата си сестра и изтощената си дъщеря, Ниниан дьо Мариво се бе съгласила да остави Жюли да се погрижи за момичето.

— Аз не крещя, госпожице! — скара се графът на дъщеря си, но не можа да не се поусмихне на острия й език. — Вярно е, че един толкова смел план би могла, според мене, да измислиш по-скоро ти, а не сестра ти. Но тя би трябвало да знае всъщност, че най-малко ние бихме възразили срещу един брак, който ще я направи щастлива.

— Да, вие може би не бихте имали нищо против, но Негово величество — сигурно. Като придворна дама Сериз е под неговите заповеди. За да се омъжи е нужно съгласието му, а той би търпял един д’Обри сред мускетарите си, но не и като дворянин и съпруг на една от почетните дами на кралицата. Сериз се страхуваше, че той не ще склони да даде ръката й и да издигне по този начин един благородник, изпаднал в немилост.

— Знаете много добре — обърна се кисело графът към жена си, — че винаги съм бил против това тя да става придворна! Виждате добре какво излезе от всичко това!

Графинята се усмихна мило към навъсеното му лице:

— Да, виждам! Виждам, че Сериз отново се върна към живота. Тя е измислила един наистина щур план, за да се впусне в своята романтична авантюра. Сериз е спасена! Нали точно това искахме да постигнем, когато дойде поканата на Диан? Единственият ни проблем сега е да внесем в женитбата й по-сериозен нюанс. Доминик д’Обри може да е разорен, но семейството му е старо и покрито със слава. Освен това той бе един от приятелите на Анри.

— Всъщност вие знаете ли нещо за истинската причина за гнева на краля срещу семейство д’Обри? — Шантал подбра момента така, че въпросът й да прозвучи абсолютно естествено.

— Мисля, че води началото си от 1652 година, когато войската на принц дьо Конде се биеше на север от Лоара — отвърна баща й. — Малко преди това Мазарини бе освободил принца под натиска на парижани, а той самият бе принуден да бяга от страната. Настъпи невероятна бъркотия… Всъщност фрондата от самото начало не бе организирана както трябва. Максимилиян д’Обри беше, за беда, един от най-върлите противници на кардинала…

— Но смятам, че той изобщо не стигна дотам, да подкрепи обвинението, че кралицата има любовна връзка кардинала — намеси се плахо съпругата му.

— Да, но така се твърдеше по-сетне. Независимо всичко Максимилиан си навлече лютата омраза на кардинал Мазарини. Той бе сред загиналите, които се сетне бяха обвинени, когато в Сен Антоан Тюрен разби пред вратите на Париж войската на принца. Не ми се вярва Максимилиян да се е бил на страната на Конде, както твърдяха тогава. Но нямам и никакви доказателства за противното. Цялото му имущество бе конфискувано полза на короната, което ще рече, че отиде в джоба на Мазарини. Опитах се да разбера какво е станало си първородния му син, но той потъна сякаш в земята. Сигурно е загинал. Жалко. Беше буден и многообещаващ младеж.

— Доминик навярно е син на брата на вашия приятел Максимилиан — обади се Ниниан дьо Мариво. — Той почина от естествена смърт, доколкото зная.

— Възможно ли е д’Обри да е бил невинен и кардиналът да си е присвоил имуществото на семейството по лъжливо обвинение? — Шантал топна кифличката в ароматното какао в чашката пред себе си. Откакто кралицата на Франция бе въвела ароматното питие нямаше изискан дом, в който да не се поднася топъл шоколад.

Шантал много се надяваше никой да не е забелязал напрежението, с което очакваше отговора на баща си.

— Не го изключвам — отвърна спокойно графът. — Несметните богатства, които негово високопреосвещенство остави след смъртта си, положително са натрупани по най-различен начин. Кой обаче би могъл да го докаже? След като главното коляно на рода д’Обри остана без потомци, предполагам че Доминик ще е наследник. Нека не разлайваме кучетата! След като Сериз си е наумила да го вземе за съпруг, той и без това ще получи парите на Дюка, а те положително не са дреболия.

— А ако интригата на кардинала може да се докаже? — Шантал не се отказваше. Нейната настойчивост предизвика един замислен поглед от страна на майка й, която забеляза червените петна, които избиха по страните на дъщеря й.

— В такъв случай Доминик д’Обри ще трябва все пак да изчака разрешението на краля — отсече Ив дьо Мариво. — Но Луи не е склонен да опрости бунтовниците от фрондата. Сестра ти трябваше по-добре да подбере своя възлюбен… Питам се какво да предприемем. — Графът говореше вече към съпругата си. — Ако тръгнем да претърсваме кралството за тези двама влюбени, би се вдигнал само ненужен шум. А и пътищата сега са непроходими, навсякъде върлуват банди гладни селяни. Опасно е да се пътува…

— Искате да кажете?… — Графиня дьо ла Шез пребледня и съпругът й побърза да отрече енергично:

— Не, не, не! Не искам да кажа нищо! Сигурен съм, че Доминик д’Обри е в състояние да се погрижи за безопасността на жена си. Изчакват някъде да мине зимата. А е трудно точно сега да се пита и разпитва…

Предпазливо почукване на вратата прекъсна думите му. Появи се Жюли с писмо, което някакъв пратеник току-що донесъл.

Жан-Пол?!

Шантал пребледня и сърцето й спря да бие. Стоеше като вкаменена. Наложи се майка й да поеме тъничкия запечатан лист от ръцете на Жюли.

— О, небеса! От него се носят облаци парфюм! — усмихна се тя развеселена.

Силното ухание на виолетки моментално дръпна от страните на Шантал и последната капчица кръв. Жан-Пол д’Обри положително не би парфюмирал своите писма до нея с есенция от виолетки. По-скоро би използвал отровно биле…

Шантал строши непознатия печат и впери очи в подписа.

— Мадмоазел дьо Монтале! Чудя се на какво дължа тази съмнителна чест.

Очите й пробягаха по кукестите драсканици на редовете. И ако човек би приел с резерви правописа на въпросната дама, то съдържанието не будеше никакво съмнение.

Шантал подаде листа на майка си. Стори го, защото знаеше, че коварните намеци на сплетницата ще вбесят баща й.

— Коя е тази дама? — вдигна вежди графинята. — Ако съдя по името, тя не е от свитата на малката кралица.

За сетен път Шантал се увери колко добре са информирани родителите й, въпреки че живееха далеч от двора. Беше им известен дори фактът, че в двореца наричаха Мари-Терез — по-скоро от съжаление — „малката кралица“.

— Мадмоазел дьо Монтале е една от почетните дами на принцеса Анриет и е много близка приятелка на Луиз дьо ла Валиер — обясни бързо Шантал. — Боя се, че Сериз е дружала с нея, макар че наистина не разбирам какво е могла да намери в тази жена. За нея разправят, че умирала от желание да играе ролята на посредница в любовните афери и изневери на разни хора. Може би се мъчи по този начин да стане център на внимание. За мене тя е просто една глупава интригантка.

— Тя пише, впрочем, че за нищо на света не бива да пропуснеш големия дворцов бал. Ето: „Негово величество непрекъснато пита за милата графиня дьо Видан.“ Какво означава това? Нима Сериз се радва на кралското благоволение? Само това ни липсва! Нашата дъщеря — фаворитка на краля!

Шантал си спомни вечерта на отвличането и осуетеното уединение с краля в Пале Роял. Стисна устни. По-добре ще е да не изкарва на бял свят тази част от историята. Всичко бе достатъчно сложно и без пламенното ухажване на краля, още повече че не бе новина, която би въодушевила и без това разтревожените й родители.

— Не зная точно — избра тя полулъжата. — Негово величество е изключително мил винаги когато се срещнем. Обсипва ме с галантни комплименти, непрекъснато се шегува, че мога да го направя най-щастливия мъж на Франция… Досега успявах да покажа, че не разбирам тези намеци…

— Господи, каква ужасна бъркотия! — избухна баща й. — Изпитвам непреодолимо желание да пипна твоята вятърничава и глупава сестра и да й извия крехкото вратле, само да ми падне в ръцете!…

— Да, зная. Точно така ще направите. Падне ли ви в ръцете, ще я прегърнете и ще благодарите на бога, че не й се е случило нещо! — усмихна се мило графинята. Тя се впечатляваше от неговите заплахи дори по-малко от Шантал. — Само че в момента е безсмислено да се ядосвате! Трябва да предприемем нещо, за да избегнем скандала. Поне да знаехме къде е Сериз!

Шантал срещна безпомощния поглед на майка си — зелените й очи бяха сякаш отражение на нейните собствени.

— О, мога само да кажа, че нищо лошо не й се е случило! Ако беше в опасност, знаете, че щях да го усетя.

И двамата й родители приеха този аргумент. Знаеха твърде добре за невероятната духовна връзка между двете близначки. Графът въздъхна дълбоко. Очевидно решението, което бе взел, не му беше особено приятно.

— По дяволите! Както виждам, ще трябва да продължим тази нелепа игра! Не бива да злепоставим Сериз. А ми се струва, че ще е и по-добре да оставим Диан да мисли, че ти си всъщност… сестра си. След като нямаме вест от Сериз, ще трябва поне да направим така, че да не изпадне в немилост. — Пак въздишка. — Най-добре ще е Шантал да се върне още днес в Лувъра.

Въпреки че го беше очаквала, това решение притисна като душен облак Шантал. Защото баща й не предполагаше какво всъщност иска от нея. В двореца тя щеше да бъде изложена не само на напористото ухажване на Негово величество, там дебнеше заплахата да се натъкне на един побеснял от ярост Жан-Пол д’Обри.

Списъкът на неговите претенции към мнимата Сериз дьо Дюка сега бе станал още по-дълъг. Към всичко друго се бяха прибавили чифт ботуши и един кон. Да не говорим за оскърблението и за онази нощ в горите на Сен-Жермен…

— Ще помоля веднага за аудиенция при кралицата-майка — заяви Ниниан дьо Мариво. — Може би ще успея да кажа пред Ана Австрийска някоя и друга добра дума за младия съпруг на Сериз. Тя има доста голямо влияние върху Негово величество, а сигурно не е забравила услугата, която някога й направих…

— Така ли? Не сте ми казвали досега? За каква услуга става дума?

Шантал видя многозначителния поглед, който размениха родителите й, нито пък й убегна нежната руменина, която заля лицето на майка й, преди да отговори, без да я погледне в очите:

— О, това е дълга история. Ще ти я разкажа друг път. В момента имаме по-важни задачи. Изглежда че сестра ти се е забъркала в големи неприятности.

Шантал не посмя да добави: „Не само сестра ми“, което й беше на устните. Тя насочи цялото си внимание към подноса със закуската, като че това беше последната храна в живота й и вън вече я очакваше палачът.