Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Мадам Анриет, елегантната и изтънчена снаха на френския крал, откри бала заедно с Негово величество, докато съпругът й, Филип д’Орлеан се видя принуден да кавалерства на кралицата с твърде кисело изражение.

Филип и младата кралица представляваха твърде странна двойка. Мари-Терез както винаги беше в своите строги испански дрехи, а братът на краля се бе отказал от маскараден костюм и се бе задоволил само с кадифено домино. Облеклото му обаче — с много розово и много сребро — беше толкова отрупано с кордели, диамантени токи и дантели, че Шантал неволно го сравни е окичено с панделки майско дърво, под което танцуваха по панаирите.

Мрачната, скована испанка, водена в сложните стъпки на танца от някаква подскачаща, нагиздена маймунка…

Веднага след танца, Филип д’Орлеан пусна ръката на височайшата си снаха, сякаш пареше, и до края на вечерта не се отдели от хубавичкия кавалер дьо Лорен. Шантал бе чувала, че има мъже със странни наклонности, но й се виждаше направо противно вторият след краля мъж на Франция да демонстрира най-отявлено такива предпочитания.

— Разправят, че кралицата-майка и кардиналът дори поощрявали тези негови странни вкусове — просъска госпожица дьо Монтале иззад рамото на Шантал.

Шантал не можеше да понася тази дама от свитата на принцесата. Изглежда обаче между Сериз и тази невероятна клюкарка е съществувало нещо като приятелство. Просто не вървеше да й обърне гръб.

— В какъв смисъл? — прошепна Шантал и нейното недоумение отприщи неспасяемо всички задръжки на сплетницата.

— Ами след като обличаш едно момченце все женски дрехи, като го караш да играе само с момиченца, като просто му налагаш женски вкусове и модата, и в държането… Няма нищо чудно, че се получило… същество като господина… Нали? Трябва да признаем на мадам Анриет, че понася с достойнство и аристократично търпение този противоестествен брак…

Ехидният брътвеж отклони Шантал за малко от собствените й притеснения.

Склонността на кралицата-майка да манипулира хората й бе известна от собствен опит. Ана Австрийска я прие в свитата си от дами, които щяха да я придружава на този бал с благосклонно кимване, дори й направи бегъл комплимент за ефектната зеленикаво-синя искряща рокля. Леля Диан се бе наложила, след като Шантал един момент се отказа от своята идея за бяла рокля на жертвен агнец.

И при най-малкото движение прозрачната коприна менеше оттенъците си, повтаряйки цвета на очите й. Във вдигнатите й червеникави коси, без всякаква пудра този път, беше закрепен прозирен бледозелен воал, който превръщаше в истинско въплъщение на Титания, кралицата на елфите, точно както си го бе представяла баронеса дьо Мариво.

— Привличате височайшето внимание — установи госпожица дьо Монтале с многозначително примигване и Шантал се запита дали това не беше причината дамата просто да се лепне за нея.

— Въобразявате си — опита се Шантал да играе ролята на наивна. — Кажете ми по-добре къде бих могла да намеря някое усамотено кътче, трябва ми огледало. Боя се, че воалът ми ще падне всеки миг. Ох, това глупаво момиче, не прави нищо както трябва…

Вътре в себе си тя помоли Жюли да й прости, защото и сега, както винаги, всичко излязло изпод пръстите на вярната камериерка, беше наистина безупречно. Но имаше чувството, че се задушава и от подмятанията и от погледите. Зад всяка маска долавяше любопитство, очакване, интрига или просто жажда за сензации.

Сензацията не закъсня. Тя избухна като гръм, когато редиците на гостите пред Шантал се разтвориха и към нея пристъпи кралят.

В блестящите си златисти дрехи той като че ли олицетворяваше самото слънце. Преклонението пред божествената власт, която той представляваше, хвърли Шантал на колене пред него.

— Мадам дьо Дюка! Виждате пред себе си един очарован и щастлив крал! — обяви Луи със своя звучен, топъл глас и тези думи, интерпретирани по най-различен начин, се понесоха като полъх сред множеството.

Шантал не можеше да откаже ръката, която се протегна, за да й помогне да стане.

— Сир! — промълви тя с благоговение, свела надолу очи.

— Защо така боязлива, кралице на елфите? Ето ме във ваша власт, мадам! Кажете какво трябва да сторя, за да накарам тази нежна уста да се усмихне, да трепне за мен това сърце? Позволете ми да бъда вашия рицар, който ще ви закриля в света на хората, където сте се изгубили!…

— Сърцата на всички ваши поданици бият за вас, сир! — умело се измъкна Шантал от прекия отговор. — Цяла Франция обича своя крал.

Една лека усмивка показа, че намеренията й са разкрити.

— В този миг аз не съм крал, мадам! Аз съм само един простосмъртен, уловен в мрежите на зеленоока фея. Ако има сърце в гърдите ви, освободете ме от този плен!

— Как мога да го направя? — Шантал много би искала да измъкне ръката си от неговата, но дворцовият етикет не го позволяваше.

— Дарете ми малко от времето си, от нежността си, от вашето очарование, мадам, и ще ме направите най-щастливия мъж във Франция.

Засилващата се паника можеше да се прочете само по ускореното й дишане, от което гърдите й видимо се вдигаха и спускаха. Сгушени сред лъскавата коприна, разголени точно толкова, колкото позволяваше приличието, именно тези гърди бяха приковали очите на краля. На Шантал страшно й се искаше да сложи ръка на деколтето си, за да ги прикрие.

— Ваша покорна слугиня, сир! — прошепна тя глухо и за първи път в живота си съжали, че не е грозна, невзрачна и неприятна.

— Не покорство желая аз от вас, мадам! Аз прося вашата благосклонност. Не ме карайте да чакам, прекрасна фейо с изумрудени очи! Не се страхувайте и ми се доверете! Имате думата ми на крал и на мъж, че ще направя всичко, за да бъдете най-щастливата жена във Франция!

Сантименталните слова, в които въпреки щедро разливания галантен елей Шантал долавяше и заповед, я объркаха и уплашиха.

Какво се прави, за да се противопостави човек на такава заповед?!

— Простете, сир! Но аз не ви разбирам… — измърка тя, хващайки се за тази лъжа като удавник за сламка, въпреки че твърде добре разбираше какво се иска от нея. Заобиколени от глъчката на бала, сред музика, провиквания и смехове, те двамата като че ли се намираха на някаква далечна звезда. Никой не се осмеляваше да смути интимния им разговор.

Ала и никой не откъсваше очи от пламенния флирт на краля.

Диан дьо Мариво изведнъж се оказа център на внимание — толкова много приятели, които изведнъж я забелязаха! Изгряваше нова звезда, а с нейна помощ би много да се спечели благоволението на монарха. А кой би бил по-добър застъпник за тази милост от най близката родственица на красивото създание, което кралят избираше за заместница на Валиерката?! И очарователния си костюм на овчарка Луиз дьо ла Валиер едва сдържаше отчаянието си, очите й плуваха в сълзи.

— Ще ви доведат при мен, любима! Обещайте ми, че ще дойдете!

Не последва никакво обещание, ала кралят прие мълчанието й за съгласие. Със свойски жест той сложи ръка на хълбока й, докато с другата вдигна разтрепераните й пръстчета към устните си. Шантал усети лекото погъделичкване на брадичката му и топлината на нежните му устни…

Преди да успее да дойде на себе си и да помисли за спасение, тя чу зад себе си дискретния глас на един възрастен лакей, който се поклони дълбоко:

— Ща благоволи ли мадам да ме последва?

Обхваната от паника, Шантал се озърна. Вече? Още сега?

— Бих искала да се обадя на леля си. Тя положително ще се безпокои за мене… — Чудеше се как да отложи неизбежното.

— Нейна светлост баронесата ще бъде уведомена щом мадам желае това. Мога ли да ви напомня да не губим време?

Но това си беше пладнешко отвличане! При това по височайшата кралска воля! Отвличане, което ще я отведе право в леглото на човека, чиято ненаситност за красиви жени започваше да става пословична.

Дали е избрал за атаката си Пале Роял, защото тук не достигаше строгата ръка на мадам дьо Навай? В Лувъра тя ходеше като същински Аргус за добродетелта на неомъжените придворни дами и бе уредила пътят до техните спални да минава само през собствения й апартамент…

Замаяна, Шантал тръгна след посивелия служител облечен в ливреята на личен кралски слуга. Най-сетне се измъкнаха от балната зала. Така поне се спаси от всеобщото любопитство!… За един кратък миг Шантал дори изпита изкушението да се подчини на заповедта на Негово величество. Жан-Пол д’Обри бе обявил че ще присъства на бала. Е добре, можеше ли да има по-добро отмъщение от това той да стои и да гледа как Сериз дьо Дюка най-сетне отстъпва пред упоритото ухажване ма краля?

А може би господарят ще успее да я излекува от лудия й копнеж по д’Обри? Навярно и друг мъж е в състояние да събуди у нея онези страстни трепети, които я изгаряха в ръцете на Жан-Пол?

Жан-Пол д’Обри се бе постарал достатъчно да унищожи всичко между тях. Не беше останало нищо което Шантал би искала да съхрани. В онзи есенен следобед в леса на Фонтенбло тя бе принесла в дар своята чест и невинност на мъж, който дори не го беше забелязал. Един мъж, погълнат изцяло от мисълта за своя отмъстителен кръстоносен поход, в чието сърце нямаше място за нежни чувства. Един мъж, който вижда в Сериз дьо Дюка само средство по пътя към целта…

Сериз!… Сигурно отдавна е сменила името си и е станала мадам д’Обри и дори няма представа как със своите малки хитрини между другото е разрушила щастието на собствената си сестра…

Суматохата на празника, от която Шантал бе искал, да избяга, сега вече й изглеждаше като далечно, топло убежище. Като рай, от който тя толкова лекомислено и толкова бързо се отрече.

Каква ще бъде срещата с краля? Как ще успее да се опази от него?! Накъде всъщност се бе забързал този лакей? Шантал не познаваше Пале Роял, нямаше представа за посоката.

Тракането на токчетата й отекваше по мраморните коридори. Шантал трябваше да подтичва, за да следи бързите крачки на слугата. Той изобщо не поглеждаше назад, естествено беше дамата да го следва. Все по-нататък, все по-далече.

Уличница за задоволяване прищевките на краля! Нали така бе казал Жан-Пол? Прословутата й гордост заговори в нея. Какво прави тук, за бога?!

Кънтящото безмълвие на пустите коридори, които ставаха все по-сумрачни, тъй като тук светилниците бяха разположени все по-нарядко, приличаше на мрачен тунел, през чиито пролуки нахлуваше леденият януарски вятър.

Шантал се поколеба преди да завие на следващия ъгъл след кралския сводник. Досега се беше тревожила за неща, които засягаха само собствената й гордост и личните й чувства. Но изведнъж я връхлетя нов ужас. Из мрака изскочи като незримо животно страхът и тя потръпна цяла. Всъщност кой каза, че този човек е слугите на краля?! Една ливрея… А ливрея би могъл да си набави всеки злодей!

Кой бе имал интерес да се срещне с нея из тези тъмни коридори? Не бе ли това Жан-Пол д’Обри, когото не успя да открие на бала въпреки уверението му? Той беше напълно способен на такова деяние, въпреки че досега никога не бе използвал помощта на други хора…

Шантал тъкмо реши да попита своя придружител, когато внезапно последваха цял рой събития.

Точно пред тях, на границата на пълния мрак, една врата се отвори и някаква ръка дръпна човека в ливрея. В същия миг отгоре и изотзад върху Шантал се спусна пелена от непрогледен мрак, мрак, който я задушавате… Някаква наметка, покривка или Бог знае какво заглуши писъка й и всеки опит за съпротива.

Тя усети здрави ръце, които задържаха ръцете й към тялото. Шантал се бореше отчаяно да си поеме въздух, размахваше крака и риташе, бранейки се от коварния нападател. От неимоверните усилия сякаш нещо експлодира в главата й, дишането й секна. Тя напразно се бореше с отмаляването, което я парализираше и я теглеше неудържимо във въртопа на непрогледния мрак.

Вече не усещаше дори, че я носят, че са извън Пале Роял, докато в това време един предан стар служител на Негово величество се препъваше като замаян из лабиринта на коридорите и се питаше дали ръката, която го хвана, не му се е присънила. А трябваше да мисли и какво ще отговори, когато го запитат как така е изчезнала красивата графиня дьо Видан…