Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Грандиозният бал по случай раждането на престолонаследника засенчи с великолепието си всички досегашни празненства. Наред с представителите на аристокрацията, на духовенството и на цялата страна, в двора пристигнаха и дипломати от най-славните европейски дворове, за да засвидетелстват своето уважение към малкия принц, фактът, че главното действащо лице, както и неговата малка не присъстваха на ослепителното празненство, изглежда не смущаваше никого.

Сега в центъра на вниманието бе очарователната Луиз дьо ла Валиер, която кралят бе дарил със своето благоволение Гостите отправяха дълбоки поклони и реверанси към Нейно кралско височество принцеса Анриет, елегантната и изтънчена снаха на краля, която се бе нагърбила с ролята на официална домакиня, макар да се мълвеше, че насаме, в заключените си покои, беснеела от ревност заради Луиз.

Шантал беше облечена според последния вик на парижката мода. Леля й я бе накарала да сложи тази „robe transparent“, въпреки съпротивата на Шантал. Но мнимата графиня Видан не можеше да отрече, че никога досега не е имала толкова красива дреха.

Върху семплата рокля от бяла, извезана със сребро коприна, падаше втора, отворена отпред рокля от тежък сребърен брокат с дълъг може би метри шлейф. От същата твърда и блестяща материя беше ушита и горната част, със стигащи до лакътя тесни ръкави и предница, обсипана със скъпоценни камъни. Върху тази сребърна броня обаче бе метната прозирна, ефирна като паяжина сребриста дантела. Тя обхващаше като облак полите, струеше на водопади от ръкавите, обточваше дълбокото деколте, което оставяше открити почти половината й гърди. Красиво набрания около деколтето нежен рюш с малко по-тъмен цвят великолепно подчертаваше алабастровата й кожа. С напудрените до бяло коси и блещукащите диаманти на корсажа си Шантал приличаше на приказна фея; фея, която очите на краля следяха неотклонно през цялата вечер.

— За нас е щастие да ви видим отново в добро здраве, мадам дьо Дюка! — посрещна я той с тон, преливащ от благоволение, и й подаде ръка, за да я привдигне от дълбокия реверанс, в който бе потънала пред него.

— Вие сте безкрайно милостив, сир… — Костваше й огромно усилие да се владее. Бе истинско безсрамие да разиграва подобна комедия пред краля на Франция! Какво вършеха те двете със Сериз?! Та баща им говореше с толкова дълбоко уважение за младия владетел! Шантал не смееше дори да помисли какво би казал той, ако разбере някога за измамата.

— Бъдете и вие безкрайно милостива, мадам, и ми разрешете да ви поканя за този танц!

Само леката руменина на бузите издаваше нервността на Шантал и нейното притеснение от тази необикновена чест. Постара се да вложи цялата си грация в своя отговор на тази покана, докато целият двор се скупчи около паркета, за да наблюдава тържествената сарабанда. Балният костюм на краля беше от твърд златен брокат. В многобройните басти и кордели блестяха безброй диаманти. Двамата представляваха невероятно съчетание от блясък и съвършенство.

— Като слънцето и луната! — ахна някой и сега вече целият двор изведнъж видя с други очи малката графиня дьо Видан. Трябваше да си сляп, за да не забележиш колко силно е пленен кралят от нейната близост. Пред очите на всички Негово величество щедро демонстрираше възхищението си от Сериз дьо Дюка и неспособността си да откъсне очарования си поглед от съблазнителното й деколте.

Звукът на цигулките бе като нежен фон за техния разговор, който Шантал успяваше да води, въпреки че през цялото време проклинаше наум вятърничавата си егоистична сестра. Сега тя трябвайте да чуе как мадам дьо Дюка била приковала от доста време вниманието на краля, но все успявала умело и ловко да избягва всяка близост…

Ала как можеше да стори същото и Шантал, за бога? Собственият й опит с другия пол се ограничаваше до общуването с един твърд баща, със самоуверените й братя, покорните слуги и раболепните арендатори… Защото беше заровила дълбоко в сърцето си унизителната авантюра с Жан-Пол д’Обри. За него не желаеше да си спомня.

През всичките тези години никой не я бе научил как трябва да се държи една дама с явно влюбения млад крал. Първият рицар на страната я отрупваше с комплименти, докато съпругата му все още не напускаше постелята си на лехуса, а любовницата му нетърпеливо очакваше той да се върне при нея…

За беда, Шантал трябваше да признае, че младият владетел притежава много повече от обикновен чар. Начинът, по който напетият красавец умееше да гледа жените, беше наистина неотразим — едва загатната усмивка, трепкаща около пълните сладострастни устни, усмивка, достатъчна да се почувстваш красива и желана… А дори и сестрата на Сериз не бе недостъпна за това атакуващо мъжко възхищение.

Още повече, че мъжът, когото тя обичаше до отчаяние, я смята без друго за алчна и безогледна интригантка… Но сега само това й липсваше — да се впусне във флирт с Негово величество! Положението й бе достатъчно тежко и без тези допълнителни усложнения.

— Не ми се изплъзвайте, мадам! — каза владетелят игриво, когато сарабандата свърши, все още стискайки ръката й.

— О, господарю, не бих желала за нищо на света да предизвикам вашето недоволство! — измърка Шантал смирено и притвори кокетно ресници.

— Знаете, че „недоволство“ не е точната дума за чувствата, които питая към вас, красавице. Нима е възможно да не сте забелязали колко много ви… ценя?

Шантал пламна. И то не от дръзките думи, а защото изведнъж осъзна с болезнена яснота по какъв тънък лед стъпва през цялата вечер.

— Жестока сте! — промълви кралят така тихо, че само те двамата можеха да го чуят, и вдигна ръката й до устните си. — Но помнете, че този, който ви преследва, е страстен ловец!

Многозначителното притискане откъм вътрешната страна на китката й изпрати по тялото на Шантал неудържимо болезнена тръпка. Коприненото драсване на брадичката на Луи й подсказа твърде интимно, че има срещу себе си мъж, а не символ. Не, не беше дорасла за бурното ухажване на краля! Какво се прави, за бога, за да държи на разстояние своя повелител? Беше благодарна на небето, че всичко това става по време на дворцов бал, а не на някой от онези интимни празници, когато надали на някого би направило впечатление, когато някоя двойка се уедини…

— Някой ден ще проверя дали действително сте така недостъпна, Сериз дьо Дюка! Студена като снега по далечните върхове… Довиждане, сребърна красавице!

От заплахата, стаена в тези весели думи, я побиха още по-студени тръпки. Шантал бе достатъчно умна, за да разбира, че не можеш да отхвърлиш ухажването на един крал. Или все пак е възможно? Дали неговата суверенна власт отива наистина толкова далеч, та би могъл да притежава всичко, което пожелае! Всяка жена, независимо от волята й?

Имаше нужда да обмисли всичко на спокойствие. На някое тихо прохладно място, а не сред този потоп от светлини и хора, сред облаци от аромати и парфюмирани пудри, сред смехове и шепот, които се виеха като опашка на комета след краля всеки път, когато, както днес, се появеше сред царедворците си.

— Моите поздравления, мадам! Виждам, че амбициите ви имат прицел! — В дълбокия хрипкав глас изскърца ненавист, която накара опънатите до крайност нерви на Шантал да трепнат болезнено.

Тя вдигна бялото си дантелено ветрило с тънички сребърни пръчици, за да прикрие лицето си — останаха да се виждат само яркозелените й очи. Очи като лумнали в отблясъци смарагди сред цялата тази сребърна белота. Очи, ясни като прозрачни води, чисти и дълбоки, в които човек би могъл да се удави, без да успее да разгадае тайната им.

— Барон дьо Гюиме! — Тя изрече фалшивото му име с нотка на предизвикателство. — Вие на този бал? Изненадвате ме!

— Наистина ли? А къде другаде бих имал удоволствието да разговарям с дама, която хвърля мрежите си дори към краля на Франция? — Заплашителното пламъче в златните очи на горски хищник говореше, че са го ръководели съвсем различни чувства. — Обмислихте ли малката сделка, която ви предложих неотдавна, мадам? Разбирате, предполагам, че съм заинтересуван от бързото й уреждане.

Арогантността, с която постави без бавене въпроса, след като я обвини, че се опитва да се хвърли на врата на краля, беше наистина невероятна. Също както и наглата непринуденост, с която се движеше в един дворец, който щеше да затвори пред него вратите си в мига, в който узнаехме истинското му име. Сякаш изобщо не се вълнуваше от грозящата го опасност. Правеше впечатление на човек, който или не се притеснява от нищо, или умее да се владее така, че не би позволил на никак ви чувства да го отклонят от целта му.

Шантал си наложи да диша колкото се може по-бавно и по-дълбоко. Жюли бе пристегнала толкова силно връзките на корсета й, че имаше опасност или той да се пръсне по шевовете, или тя да припадне, ако даде воля на темперамента си. Отдръпна се леко от високата фигура в костюм от тъмночервено кадифе, украсен твърде сдържано с обичайните кордели. Чак когато двукрилата врата на залата се затвори след тях. Шантал осъзна колко умело беше успял да я преведе през тълпата развеселени гости.

Въпреки че коридорите на двореца също бяха осветени, те изглеждаха почти сумрачни в сравнение с блясъка в голямата зала. Тук сенките бяха по-дълги, дори сведените клепки на Шантал хвърляха прозирно отражения върху страните й. Тя усещаше с всяка пора на кожата си присъствието на разярения мъж до своето рамо въпреки че се опитваше изобщо да не дава вид, че го забелязва. Покажеше ли, че се бои от нещо, бе загубена. Поне това разбираше инстинктивно.

Усещаше топлината на ръката му през дантелата на лакътя си. Усещаше и стискането, което тутакси ставаше по-силно, направеше ли опит да се освободи от него.

— Къде ме водите? — попита Шантал възмутено. — Нямам намерение да напускам бала!

— Можете да се върнете, щом стигнем до споразумение.

— До споразумение?! — Въпреки че знаеше за какво намеква, Шантал се опита да си придаде вид на пълно недоумение. — Не ми е известно нищо, за което би трябвало да се договаряме, бароне!

— Искам документите, които сте прибрали от дома на кардинала. Тъй като не са в жилището ви, предполагам че сте били достатъчно хитра да ги скриете на някакво тайно място. Така ли е?

— Да не искате да кажете, че сте претърсвали стаята ми? — възкликна Шантал ужасена.

— Направих точно онова, което вие сте сторили с писалището на Негово високопреосвещенство.

В аргумента имаше логика, трябваше да му се признае. Разбира се, само ако тези негови обвинения отговаряха на истината. Нещо, което Шантал все още отказваше да повярва. Защо Сериз дьо Дюка ще извърши толкова долнопробна постъпка? Защо й е трябвало да поеме подобен риск?! Придворните интриги изобщо не се връзваха с милата, нежна Сериз. Шантал беше готова да се обзаложи на какво ли не, че дори само при мисълта да се рови в чужди вещи Сериз би припаднала от ужас. Не, каквото и да се е случило тогава във Венсан. Сериз нямаше вина за него.

— Мислете каквото желаете. Нямам намерение да се оправдавам пред вас — каза тя твърдо.

Разбра обаче, че ще е невъзможно да се освободи от здравата му ръка. Трябваше да избира — или да се покорява, или пред очите и ушите на швейцарската гвардия, която бе поела охраната на двореца, да направи скандал, които положително щеше да стигне до ушите на краля.

А точно сега, след разговора по време на танца, това би било повече от неразумно.

Междувременно стана ясно, че баронът явно я водеше към малкия й апартамент в Лувъра. Салонът, спалнята и миниатюрната дневна не можеха, разбира се, да се сравняват с покоите на членовете на кралското семейство, ала все пак бяха по-разкошни от апартаментите на редица други придворни дами. Чак сега Шантал започваше да разбира на какво се дължи тази привилегия, защо на Сериз е отреден такъв лукс. Защото освен задълженията си към Мари-Терез е изпълнявала и поръчки на кралицата-майка? Или защото в коварните планове на краля, докато я преследва като дивеч, се е предвиждало да й се демонстрират предимствата от една евентуална капитулация? Как не си зададе тези въпроси по-рано? Как не се досети?!

Шантал се измъчваше в мълчаливи упреци за собственото си безразсъдство. Но последиците от болестта, съчетани с болката и горчивото отчаяние, които разкъсваха душата й след последната среща с Жан-Пол, я бяха лишили от способността да мисли логично. Не е лесно да понесеш мисълта, че човекът, на когото си дарила всеотдайно любовта си, те презира…

Без ни най-малко притеснение същият този човек сега влезе в дома й, влачейки я със себе си като облак от сребристи дантели. Сякаш водеше някаква непокорна слугиня, за да я накаже.

Жюли, приседнала пред камината с ръкоделието си, подскочи от изненада.

— Господарката ви няма повече нужда от вас тази вечер — отсече Жан-Пол д’Обри. — Иска да си почине. Лека нощ!

— Госпожо?

Шантал долови въпросителната нотка в гласа на Жюли, но кимна. За добро или за зло трябваше сама да изведе тази битка до край.

— Господин баронът е прав, Жюли. Всичко е наред… Ще се оправя сама.

Пак лъжа! Отново една от тези проклети лъжи, с които е пропит целият й живот! От момента, в който прегърна Сериз на сбогуване, не спираха да се нижат измама след измама. Шантал се опитваше да запази самообладание поне външно. Непреклонната й гордост беше единственото й оръжие в тази неравна борба.

Сега тя пристъпи до малката масичка, на която бяха приготвени кристална гарафа с вино и чаши. Докато бавно пълнеше догоре красивите венециански бокали, мъжът, който я наблюдаваше, не видя нищо друго, освен образец на спокойствието, съвършената елегантност и изящните движения на светска дама. Безкрайното й самообладание го накара да побеснее още повече. Мисълта, че именно очарователната Сериз дьо Дюка се оказа онази малка интригантка, която е измъкнала изпод зоркото око на кралицата-майка толкова важни документи, го караше да излезе от кожата си. Но сведенията, които бе получил от самия камериер на кардинала, не оставяха и най-малкото съмнение. А и тя изобщо не се бе опитала да отрече станалото във Венсан. Крадла, мошеничка и… вещица. С такива всеки разумен човек трябва да е нащрек!

— Ще пиете ли глътка вино? — Нехайният й тон хвърли посетителя в още по-злобни мисли. — Това е единственото, което мога да ви предложа.

Беше застанала с гръб към камината и светлината на жаравата хвърляше по сребърната й рокля червеникави блясъци, от тях цялата й кожа светеше сякаш отвътре в розово.

„Като изгряваща зора!“ — помисли неволно Жан-Пол д’Обри. Пламенна, чиста, свежа красота. Чудно ли беше, че дори кралят не може да устои на тази опасна смесица от естественост, чар и амбиции?

— Престанете с тези игрички! Много добре знаете какво искам от вас!

— Виното е от Лоара — обясни тя, сякаш не бе чула думите му.

— Дайте ми документите!

— Не са у мене.

— Лъжете!

— Ами претърсете още веднъж, щом мислите така! — С широк жест тя посочи надменно целия салон — тапетите от скъпа дамаска, креслата, раклите и изящната витрина, поставена между двата прозореца. След това жадно отпи голяма глътка вино и установи колко успокоително и подейства студената течност. Шантал изпи чашата си и си наля още вино.

Гостът светкавично промени тактиката. Долови го веднага по видимото му трепваме, който сега се обърна към нея с усмивка, все още изпълнена със сарказъм, макар че трябваше да наподоби молба за извинение:

— Какъв е този сърдит тон между нас, мадам? Доскоро имах впечатлението, че се допълваме ве-ли-ко-леп-но!

Шантал се задави от виното. Закашля се, обхваната от срам. Знаеше за какво намеква. О, не! Няма да се остави да я върне към онези спомени! Достатъчно болезнено е да живее с неговите подозрения и обиди. Ако той реши да играе отново ролята на съблазнител, криво си е направил сметката!…

— Да не сте ме докоснали! — изфуча тя, щом само успя да си поеме дъх. Пресегна се към камината да остави опипом чашата, но тя падна и се разби с ясен звън на каменните плочи пред огъня. Виното изпръска полите на роклята й, но Шантал не обърна, внимание нито на чашата, нито на петната. — Ще извикам стражата на помощ, ако направите едно-единствено движение.

— Защо този внезапен страх, прекрасна моя? — Кротките думи бяха в остро противоречие с нескритата й паника. — От какво се боите? Не съм нито среднощен убиец, нито краден! Става въпрос за правата на един човек, за неговата чест и за честта на семейството му. Вие ми отказвате и едното, и другото. Смятате ли, че постъпвате справедливо?

— Не е в моя власт да ви помогна! — Шантал притаена инстинктивно ръка към гърдите си, като че искаше да успокои някак лудото биене на сърцето си.

— По този въпрос мненията ни се различават.

Сега ролите бяха разменени. С инстинкта на ловец Жан-Пол д’Обри долови, че нещо бе нарушило мраморното спокойствие на младата жена. Едно предимство, което той трябваше да използва.

— Защо се колебаете? Кого пазите? Кой е този, който предлага повече за вашите услуги? Защото не мога да повярвам, че изпитвате тайно желание да съсипвате невинни хора! Какво ви е сторило семейството ми?

Шантал се обърна с гръб към него, но имаше чувството, че очите му се забиват като кинжал между плешките й.

— Това, че решихте да се сближите с мене, беше просто една долна игра, нали? — каза Шантал сухо. — Една прелъстена жена може да бъде убедена по-лесно. Съжалявам, че ще ви разочаровам, господин д’Обри, но аз зная да правя разлика между леглото и честта. Дължа лоялност на кралицата. Не ми е позволено да говоря за онова посещение при Негово високопреосвещенство.

Това извъртане звучеше правдоподобно. Ала Жан-Пол д’Обри не беше човекът, когото то да стресне. Смехът му го потвърди.

— Какво достойно благородство, скъпа моя! А ваше задължение ли е също така да пречите да се разкрият мошеничествата на кардинала? Интересно би било да се разбере дали и кралицата-майка сподели вашето виждане. Негово високопреосвещенство й е предал тези книжа от страх за спасението на вечната си душа. Пожелал е Ана Австрийска да въздаде справедливост на някои невинно пострадали. А вие заставате против това желание. Как бихте се преборили със собствената си съвест?

Това беше дуел, в които вместо саблени удари се разменяха думи. Трябваше да бъдат парирани жестоки удари, които целяха да наранят жестоко и двамата участници.

Шантал потрепери от удара, ала и тя беше улучила — разбра го по побелелите устни на противника. Златото в светлите му очи бе помръкнало като бронз. Тя не знаеше откъде ще нападне, но се готвеше за следващата му атака.

— Вие по нищо не се различавате от тълпата елегантни кокотки, предлагащи се на Негово величество. Като че ли сте правени по един калъп! Моите комплименти! Ще стигнете далеч във френския двор. А и аз лично ще ви препоръчам тук-таме.

Шантал бе вперила поглед в един масивен свещник от полирано сребро. В шестте му разклонения горяха дебели жълти свещи от пчелен восък. Само мисълта как ще накара тези свещи да изгаснат, като запрати цялото това великолепие в главата на оскърбителя си, й помогна да се овладее.

— Съжалявам, че ви направих тази услуга. Но обикновено греша само веднъж — процеди тя. След това вдигна гордо главата си със снежнобели напудрени къдрици и протегна ръка към вратата: — Сбогом, бароне, мисля, че нямаме какво повече да си кажем.

— Трябва да сте изглупяла, прескъпа графиньо, ако си мислите, че можете да приключите партията помежду ни по този начин. — В тихия глас се таеше заплаха. — Не съм от бойците, които се отказват, преди да са победили. Вие държите в ръцете си нещо, което ми принадлежи, и аз ще успея да си го взема!

— Грешите…

— Ах, така значи? — С две само крачки той се озова изведнъж до нея, хвана я за раменете и я принуди да застане беззащитна пред огъня на очите му. — А защо избягвате погледа ми? Защо избягвате въпросите ми? Вие сте били у кардинала, цялото ви поведение го доказва! Затънали сте в интриги до прекрасните си ушенца! Да не си въобразявате, че не долавям колко сте объркана?

Фактът, че той бе колкото несправедлив, толкова и абсолютно прав, накара Шантал да замълчи. Тя бе измамница, за каквато той я смяташе, но не и развратницата, която той така презрително заклеймяваше. След като не забеляза дори, че е първият мъж в живота й, най-малкото тя щеше да му го каже! Никога и за нищо на света няма да му даде възможност да тържествува.

— Войната между нас едва сега започва, мадам! И не мислете, че това е бил последният ми ход!

Пусна я така рязко, че Шантал залитна. Една врата се затвори с трясък и тя остана сама между обвитите със скъпоценни коприни стени. Потръпна от студ и обви с ръце раменете си. Не се бе случило онова, от което е страхуваше, ала въпреки това коленете й трепереха.

Тя пристъпи към най-близкия стол. Под подметките на атлазените й пантофки нещо изхрущя върху мекия килим — стъклата от разбитата чаша. Разтърквайки слепоочията си с върховете на пръстите си, Шантал се отпусна на креслото и облегна глава назад, затворила очи.

— Сериз! В името на всички светии, сестрице, как си? Как мога да те открия? Защо нищичко не ми каза за всичките тези неща! — изплака тя отчаяно.

Но още докато си задаваше тези въпроси, Шантал вече знаеше отговора. Камъчето, което липсваше в тази злощастна мозайка. Мъжът, когото Сериз обичаше и за когото щеше да се омъжи. Синът на онзи д’Обри, който по думите на Жан-Пол неволно беше станал причина за унищожаването на семейството.

Възможно ли е Сериз да е прибрала онези документи заради злощастната роля на бащата на Доминик в онзи заговор? Дали не е извършила кражбата заради своя мускетар? Ала ако това предположение излезеше вярно, къде ли са сега двамата и как смятат да се възползват от тези доказателства? Дали няма да навредят с нещо на Жан-Пол?

Всъщност какво я интересува дали някой ще причини зло на Жан-Пол д’Обри? Той заслужава да му се струпа всичкото зло на света! Заслужава всичко друго, но не и съжаление! Нито пък сълзите, които сега напираха и изгаряха клепачите й.