Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Париж, есента на 1661 г.

— Ужас! Всеки тутакси ще разбере, че живееш на село, миличка! Жюли ще се хване за главата! — Сериз дьо Дюка, очарователната графиня дьо Виган, отпусна в скута си фината бродерия, над която по-скоро мечтаеше, отколкото действително да заляга, и озари гостенката с усмивка, в която искрената радост се бореше с преиграно отчаяние.

— Чудесно посрещане, няма що! Гледаш ме така, като че съм истинска обида за погледа ти. С какво моята скромна външност заслужи такава унищожителна критика? — В противовес на обидения си тон „селянката“ просто сияеше от радост, когато пристъпи към графинята, прегърна я и я разцелува по двете бузи. Новодошлата бе облечена изключително семпло, въпреки че кадифето на пътническия й костюм несъмнено бе от най-доброто, личеше по матовия блясък.

— Само не се прави, че това има някакво значение за тебе! Не можеш да ме заблудиш. Познавам те като самата себе си. Хайде, престани да пърхаш наоколо, сядай! Разказвай какво прави наследникът на дома Мариво! И той ли е толкова скучен и дребнав като нашия многоуважаван братовчед?

Графинята потупа подканващо меката тапицерия на канапето до себе си, където впрочем бе останало твърде малко свободно място от разстланите й поли, бухнали от волани.

Гостенката обаче вдигна ужасена и двете си ръце:

— О, сладка моя, боя се да не смачкам тези очарователни черни дантели. Не мръзнеш ли така? Какво е това, впрочем? Неглиже или роба за пред тоалетната масичка?

— Утринна рокля — отвърна домакинята високомерно, но двете трапчинки на бузите й издаваха, че всеки миг ще прихне. — Хайде, прощавам ти, че не познаваш тънкостите на парижката мода! Ще трябва здраво да се потрудим, за да не ме посрамиш пред хората.

— О, не и аз, миличка! Какво се мъти под този тюрбан от къдрици? Така ли се носят сега косите в Париж? Истинско наказание! Не си прави труда, елегантността е твой проблем, не мой. Нося ти поздрави от Франсоа и от женичката му. Най-сетне успяха да пръкнат на бял свят един мъничък син, от който ще излезе чудесен барон Дьо Мариво, трябва само да поизчакаме да му поникне косица и някое и друго зъбче.

Графинята, която междувременно бе оставила настрани ръкоделието си, поклати изящно фризираната си глава:

— О, нашата многоуважавана леля сигурно ще стори всичко, за да скрие тази новина. Представям си колко е съсипана от мисълта, че Франсоа я е направил баба. Да остарее така изведнъж!…

Гостенката вдигна вежди:

— Диан дьо Мариво надали има повече разум от пуделчето си и това и личи отдалеч! — После се приведе напред и зашепна разпалено: — Сега искам да ми обясниш за какво е цялата тази тайнственост! Защо трябваше да пристигна тайно, та никой да не узнае за идването ми? Пак някаква твоя щуротия, макар да си призная, успя да възбудиш любопитството ми. Ето че последвах наставленията ти, минах през градинската врата и наредих на кочияша да прибере каретата в някоя обществена конюшня. Това е просто нелепо! В края на краищата става дума за къщата на собствения ми баща! Ще те притесни ли много да ми обясниш какво става?

Човек би трябвало да наблюдава извънредно внимателно Сериз дьо Дюка или да я познава много добре, за да открие по красивото й лице едва видимите следи на свръхнапрежение и безсънни нощи. Ала нейната гостенка ги забеляза. Тя хвана графинята за ръце, дръпна я да стане и я замъкна към полуотворените, стигащи почти до пода остъклени врати, които водеха към терасата, а от там и към добре гледаните градини около Отел дьо Мариво.

— И така, мила моя, какво се е случило? — повтори тя въпроса си още по-настойчиво. — Нещо те притеснява. Долавям, че в живота ти се е случило събитие, което те тревожи. Просто не мога да те позная. Като че не си вече ти…

— Знаех си, че ще разбереш…

Два чифта сияйни зелени очи се впериха едни в други. В дълбините им се четеше абсолютно взаимно разбиране, което не се нуждаеше от думи. Като че един и същи поглед се отразяваше в огледало, въпреки разликите в облеклото и фризурите. Появили се на този свят и един и същи ден, с разлика само няколко минути, графиня Видан и нейната сестра-близначка Шантал дьо Мариво продължаваха да бъдат свързани е дълбока природна връзка, която надхвърляше обикновената сестринска любов.

Преди близо двадесет и пет години природата си бе позволила една очарователна шега — да дублира едно свое безупречно произведение. Като се изключат модните екстравагантности в гардероба или във фризурата, а също така различните жестове и темперамент, двете бяха абсолютно еднакви — само шепа хора бяха в състояние да открият незначителните отлики, които все пак съществуваха. И тази шепа хора бяха онези, които ги обичаха.

Граф дьо Видан бе един от тях. На седемнадесет години Сериз се влюби в благородния Анри дьо Дюка и се омъжи за него. При все че тя напусна бащиния си дом и двете сестри се виждаха вече много по-рядко, силната връзка между тях остана непроменена. Именно тази близост даде сега право на Шантал да зададе въпроса, който никой друг освен нея не би се осмелил да изрече:

— Все още ли… заради Анри? — промълви тя предпазливо, хванала за ръце сестра си, като че за да засили още повече и без това дълбоката си привързаност.

Преди три години Анри дьо Дюка беше паднал убит в бой за краля при завземането на Дюнкерк. При вестта за смъртта му Сериз загуби детето, тъй жадувано през годините на техния брак. Въпреки че близначката не бе омъжена, тя също преживя дълбоко двойната загуба, която сполетя сестра й.

Новата длъжност на Сериз като придворна дама на младата кралица на Франция вече от няколко месеца бе истинска утеха за нея, даваше й възможност поне за малко да позабрави мъката си. От началото на 1661г. Сериз бе дошла да живее при леля си Диан дьо Мариво. Баронесата се бе преместила в елегантния Отел дьо Мариво преди десет години, веднага след смъртта на съпруга си, и вече се изживяваше едва ли не като него господарка. Граф дьо ла Шез, мъжът на сестра й Ниниан, който освен това бе обвързан с баронесата и по друга линия, тъй като бе братовчед на съпруга й, ползваше родовия дворец твърде рядко и досега не се бе налагало да разсее тази й заблуда.

Красивата баронеса беше сред най-доверените приятелки на кралицата-майка. Безпогрешният й усет към модата, дарбата й да се рови безкрайно в дворцовите клюки и лековатата й набожност я бяха превърнали в неизменна придружителка на Ана Австрийска. Диан охотно отстъпи на сина си Франсоа управлението на имението Дьо Мариво и с радост обърна гръб на селския живот, от който се отвращаваше. Шантал се бе надявала, че под крилото на леля си, Сериз е успяла да надмогне скръбта си и отново изпитва радост от живота.

— Не, Шантал. Не е Анри — отвърна графинята. Тя се освободи от ръцете на сестра си и се отдръпна от ярката светлина на късния следобед, която подчертаваше още по-силно сенките под тъмнозелените очи и издаваше, че Сериз съвсем не е толкова безгрижна, колкото се опитва да представи. — Не е Анри, а Доминик. Доминик д’Обри. Говори ли ти нещо това име?

— Д’Обри? — промълви Шантал, докато размисляше трескаво.

Как да не си спомня това семейство! Нали Максимилиян д’Обри беше един от най-близките приятели на баща й, преди да изгуби във вихрушката на Фрондата и живота, и честта, и имотите си. Доколкото й бе известно. Доминик трябва да е негов племенник. Единственият му син се казваше Жан-Пол… Едно име, което цял живот щеше да й напомня за себе си като стара, незараснала рана. Шантал не желаеше сега да мисли за сълзите, които бе проляла, когато научи, че и той е паднал в същата битка, в която бе намерил смъртта си и неговият баща.

— Шантал, ти изобщо не ме слушаш! — Сериз се доближи отново и сграбчи ръката на сестра си толкова силно, че Шантал изохка. — Доминик д’Обри. Служи при кралските мускетари.

— Бъди така добра и ми обясни какво толкова забележително има в това! — Шантал впери очи в сестра си. Кой знае защо леката й тревога изведнъж прерасна в уплаха. Защо сестра й е толкова развълнувана?

— Доминик беше един от най-добрите приятели на Анри — започна Сериз и бледнината й отстъпи място на нежна руменина, която плъзна от правоъгълното деколте на зелената й копринена рокля и заля страните и челото й. — В началото търсех някой, с когото да разговарям за Анри… Да споделям спомените си с човек, който го е обичал, но…

Тя млъкна и безпомощният й жест показа колко й е трудно да намери точните думи, за да опише случилото се след това.

— Но си установила, че има и други теми, които ви вълнуват — добави Шантал като ясновидка. — И какво толкова страшно се е случило? Като помисля, сигурна съм, че Анри би искал точно това, да бъдеш отново щастлива. Трябваше ли да се промъквам тайно в собствения си дом, само за да ми кажеш, че си срещнала отново любовта? Моля те, Сериз! Откога у тебе това желание да драматизираш нещата? Изплаши ме до смърт! За миг си помислих, че си в страшна беда!…

— Ох, ти не разбираш — изпъшка Сериз, а Шантал само поклати ядосано глава.

Бе пътувала дванадесет часа в подскачащата, макар и луксозна карета по какви ли не пътища. Имението на младия граф Мариво беше близо до Сен, а в съобщението, което получи от сестра си, се казваше да тръгне незабавно. Чувстваше се изнурена и мръсна. Жадуваше да хвърли тези дрехи и да си отдъхне в удоволствието на една гореща, парфюмирана вана. Колкото и да се радваше за новата любов на сестра си, разказът за всички романтични подробности положително би могъл да почака. Ала един изпитателен поглед към Сериз и подсказа, че е рано да мисли за почивка.

Шантал сведе мигли и се обърна с гръб към сестра си — като че искаше да я улесни да продължи.

— Обичам Доминик и той отвръща на чувството ми. Копнея да узаконя нашата връзка, защото… чакам дете от него… Но…

— Но това е чудесно! — Шантал много добре помнеше колко отчаяна беше Сериз след онова тежко помятане. Опита се да скрие изненадата си, че сестра и се е отдала на човек, който не е дори неин официален годеник. Как е могла да поеме риска от такива усложнения. Не е ли могла да изчака, докато бракът им бъде благословен. — Радвам се за тебе — промълви тя с известно усилие — Но защо се тревожиш?

— Доминик д’Обри е кралски мускетар — каза тихо графиня Видан. — Войник без всякакъв чин, без средства семейството му е в немилост. А аз съм вдовица на благородник от най-знатен род. А знаеш, че придворните дами на кралицата не могат да сключват брак без разрешение на краля. Още повече когато става въпрос за богатство като това на Анри. Негово величество едва ли ще склони да даде ръката ми на човек, които не се ползва с благоволението му. Той положително няма основание да приеме един Обри, чието семейство се е борило против краля по време на фрондата. Знаеш как не понася и най-малкия намек за онзи бунт.

— О! — Шантал мигновено схвана цялата тежест на положението. Нещо повече дори, тя си представи и толкова други неща… — Боя се… — започна тихичко тя, — че и баща ни надали ще одобри този съюз.

Снажната, величествена фигура на граф Дьо ла Шез се възправи като призрак между двете млади жени. Нямаше член на семейството, който да не се съобразява с авторитета му, независимо от острите разпри с по-големия син Раймон, докато Жофроа, по-малкият, роден след двете близначки, предпочиташе по-скоро пътя на дипломацията, когато се опитваше да прокара своето.

— Зная — изохка Сериз. — Максимилиян д’Обри беше един от най-добрите му приятели. Баща ни никога не му прости, че се е забъркал в авантюрите на фрондата. Знаеш колко предано лоялен е към краля. Но нима трябва заради баща ни да се откажа от човека, когото обичам? Който ми доказа, че дори без Анри животът ми може да има някакъв смисъл? Не бих могла да понеса раздялата с него, Шантал! Имам нужда от Доминик. Имам нужда от неговата любов. Моля те, повярвай ми, даже и ако не можеш да ме разбереш!

Наистина, на двадесет и пет години Шантал все още не се бе омъжила и не проявяваше никакъв интерес към брака. Това караше Сериз да мисли, че може би сестра й няма да я разбере. Колкото и еднакво да изглеждаха на вид двете млади жени, те се различаваха дълбоко в желанията и възгледите си.

Сериз притежаваше една очарователна прелест, някаква мекота и крехкост, която имаше нужда от закрила; женствена слабост, която бе в рязък контраст с буйния темперамент на Шантал. Там където Сериз търсеше закрила и подкрепа, Шантал виждаше само намеса и нежелани съвети. Родителите й бяха успели донякъде да я поопитомят и да превърнат нейната необузданост в култивирано самообладание, ала на никой от тези, които я познаваха, не му би минало и през ум да я нарече покорна.

За разлика от Сериз Шантал не се интересуваше нито от елегантни тоалети, нито от скъпоценности. За нея беше много по-интересно да гледа как правят вино от гроздето, което добиваха от лозята по хълмовете около замъка. Беше яздила с различен успех най добрите коне от конюшните, стига да успееше да се изплъзне от гувернантките и учителите, които обучаваха децата на граф Дьо ла Шез. И ненавиждаше от дъното на душата си сложните ръкоделия, които сестра й толкова харесваше.

Докато през годините Сериз разви блестящи способности да флиртува, така че бе запленила с очарованието си всички мъже — от баща си до конярчетата, Шантал изумяваше учителите със светкавичната си схватливост и почти мъжката си логика. Винаги се стремеше да стигне до дъното на проблемите и да демонстрира своята независимост.

Може би именно благодарение на острия си, добре тренирай ум тя успя да осуети безвъзвратно всички планове за женитба, които добронамерените й родители бяха замисляли до този момент. Правеше го не толкова от вярност към някакви момичешки блянове, а по-скоро защото й харесваше да си живее така, без съпруг, който ще й казва какво да прави.

Шантал остави Сериз да се подвизава в двореца и да осъществи един блестящ брак, докато самата тя упорито отказваше да напусне бащиния си замък и да се отегчава с игри на карти и с клюки в двореца. Междувременно изглежда всички свикнаха с мисълта, че тази забележителна млада жена ще си остане неомъжена. Дори баща й се бе отказал от търсенето на подходящ съпруг за Шантал, свикна, както и братята й, с неоценимата й помощ при управлението на обширните имения и работилници.

Братовчедът Франсоа също разчиташе на този неин организаторски талант. Когато наближи часът жена му да ражда, той потърси помощта именно на Шантал. Само тя бе в състояние да успокои изплашената млада майка и да поеме управлението на огромното домакинство. С огромно съжаление той я изпрати в тъмни зори, след като се бе получило писмото на Сериз.

— Но аз съвсем не искам от тебе да се откажеш от своя любим, мила! — Шантал хвана сестра си за лакътя и нежно я поведе към канапето. — Просто не ми е ясно каква помощ очакваш от мен. Дори и да се опитам да кажа добра дума за Доминик на нашите родители, пак си остава въпросът дали кралят ще одобри един брак с него. Какво смяташ да правиш? Важното е кога очакваш детето?

— По Цветница. Час по-скоро трябва да получим благословията на църквата! Доминик само очаква вест от мен.

Шантал смръщи чело. На езика й беше да попита сестра си защо е утежнила с дете и без това трудната, ситуация. Нали е била женена, би трябвало да знае какви са възможните последствия от една лекомислена страст! Защо е поела такъв риск?! Тя помнеше каква буйна страст свързваше Анри дьо Дюка и Сериз. Страст, която дори тайно я плашеше. Как е възможно да се отдадеш на някого дотолкова, да станеш напълно зависима от него?!

Разбира се, че се живее много по-спокойно без такива усложнения. Би трябвало да благодари на бога, че й е била спестена тази лудост… Ала сега моментът не бе подходящ за философски разсъждения. Сериз очакваше да чуе нейния отговор.

— Разбира се, че най-добре ще е вашият съюз да бъде благословен от църквата — каза тя след кратък размисъл. Нито баща ни, нито кралят ще поискат да разделят онези, които свещеникът е съчетал. Ала в момента не виждам такава възможност. Единственото, което можеш да направиш, е да се върнеш сега с мен у дома и да се опитаме да измолим от мама да те подкрепи. Довери й се! С нейна помощ вече можем да убедим и татко, а той пък би могъл чрез връзките си с краля да се помъчи…

— Не! — Сериз стисна конвулсивно ръце, без да обръща внимание, че мачка тънката коприна на елегантната си утринна рокля. — Знаеш колко се боя от татко. Умирам от страх само като ме изгледа с тия негови страшни очи. Не мога да застана насреща му… Страх ме е, че от ужас ще направя всичко, което ми заповяда…

— Пресвета Богородице! — Дори безкрайното търпение на Шантал понякога не можеше да издържи вайканията на сестра й. — Само не говори като някаква глупава гъска, моля те! Татко те обича, знаеш това много добре. И ако започне да ти трие сол на главата, знаеш, че първо, ще има пълно право, особено в този случай, и второ, че след това бързо ще му мине. Просто ще изчакаш да мине първата буря. Или може би се сещаш за друг начин да се разреши твоя проблем?

По тънките черти на Сериз се плъзна лъчезарна усмивка и изведнъж стомахът на Шантал се сви от лошо предчувствие. Тя цялата се стегна и застана нащрек, за да посрещне удара. Сестра й винаги изглеждаше така, когато замисляше някоя от невъобразимите си пакости.

— Разбира се! Нали точно затова те извиках! Работата е съвсем проста. Ще се венчая с Доминик тайно и ще избягаме някъде да изчакаме докато премине бурята. След това двамата ще поискаме прошка от родителите ни, а те вече ще използват влиянието си пред краля да одобри брака ни. Толкова е простичко, не намираш ли?

Този наивен въпрос предизвика само кисела гримаса върху лицето на Шантал. Това детинско лекомислие и наивно доверие в съдбата бе направо предизвикателство към трудностите! Шантал поклати глава толкова енергично, че къдриците, които тя носеше прихванати само с една панделка, се разпиляха по раменете й.

— Няма що, съвсем простичко! — присмя се тя. — Фактически остава само да те попитам как ще обясниш изчезването си пред кралицата. Ти си придворна дама, забравяш ли това?! След като си на тази почетна длъжност, не можеш просто да си тръгнеш от двореца и да се надяваш, че това ще мине без неприятности. Ще те търсят. А казват, че Негово величество бил извънредно чувствителен към спазването на етикета, че държал да му бъде демонстриран нужния респект. Мислиш ли, че ще е проява на голямо уважение, ако избягаш и се омъжиш за човек, когото кралят явно не одобрява?

— Няма да се налага да давам обяснения! — Сега Сериз бе тази, която вирна надменно брадичка и изгледа триумфиращо сестра си. — Обяснения няма да има, защото за двора аз няма да съм изчезнала.

— Става интересно. Ще бъдеш ли така добра да ми разясниш тази загадка?

— Естествено! Казах ти, че е съвсем просто и ако се бе замислила поне мъничко, сама щеше да намериш отговора. — Графиня Видан цяла засия в лъчезарна самоувереност. — Ти ще поемеш моята роля в двора и никой няма да разбере за отсъствието ми!

Шантал се нуждаеше от няколко секунди, за да проумее тази невероятна идея.

— Ти си луда! — Тя се заозърта безпомощно в очарователния будоар с позлатените мебели, гоблените и бродираните дамаски и тапицерии, сляпа за тази елегантна обстановка. Беше й нужно да даде воля на възмущението си чрез някакво движение, да освободи някак напрежението, което я задушаваше. — Не мислиш ли… че сме вече доста големи за такива детинщини?

— Да не искаш да кажеш, че ще ме изоставиш? Че ми отказваш помощта си?

Този път схватката между двата чифта зелени очи завърши с това, че първа Шантал отмести поглед победена.

— Не, разбира се… — изпъшка тя. — Но как си го представяш, за бога? Нито съм в състояние да поема длъжността ти в двореца, нито възлюблената ни леля би си държала да запази тайната ни дори и половин следобед. Добре я познаваш.

Диан дьо Мариво, която отдавна бе прехвърлила четиридесетте, все още се числеше към красавиците на двора, въпреки че с течение на времето това се дължеше по-скоро на нейната вродена елегантност, отколкото на младежкия й блясък. Единствената й амбиция бе да запази със зъби и нокти тази си слава в двореца. След като зае мястото на прекрасната мадам дьо Шевро, Диан все още е се считаше за една от доверените приятелки на кралицата-майка и дори само от страх за почетното си положение в двореца тя никога не би приела да участва в един такъв маскарад. И Сериз, и Шантал бяха наясно, че в красивата глава на Диан дьо Мариво разумът заемаше твърде скромно местенце. Ако имаше нещо извън дворцовите сплетни и моди, което да представлява интерес за мадам дьо Мариво, това бяха единствено и само нейното собствено удобство. Нали по тази именно причина тя бе оставила охотно племенницата й да се грижи за снаха й и за новородения й внук.

— Разбира се, че познавам леля Диан — каза Сериз малко нетърпеливо. — Нали точно затова те помолих да пристигнеш тайно. Мадам просто няма да знае, че си идвала. Ще си разменим ролите, без тя да разбере. Нима ще може да издаде тайна, която не знае? Значи тази опасност отпада.

Шантал издаде неопределен звук, подобен на изпръхтяване на раздразнен кон.

— Ясно, побъркала си се! — заяви уверено тя. — Да не възнамеряваш да се изпариш във въздуха? А какво ще стане с Морис и двамата лакеи, които дойдоха с мене!? Ами Одет, камериерката ми? Имаш ли магическа, пръчка, с която да ги прехвърлиш в Шез?

— Къде изчезна твоето въображение? — Сериз бе истински възмутена. — Толкова е просто! Аз и Доминик тръгваме с твоята карета. Дори и да ни види някой, аз съм Шантал дьо Мариво, нали така? В Париж никой не те познава. Освен леля Диан надали някой знае, че имам неомъжена сестра-близначка, която кой знае защо предпочита да произвежда вино и да развъжда коне. Леля смята това за позор и изобщо избягва да споменава за тебе.

— Пресвета Богородице! — Шантал надуши капана. — И кой ще ме подкрепи в тази ужасна игра?

— Ами Жюли, естествено. Тя ми е не само камериерка, но и приятелка. Посветена е във всичко! Щом тя е до тебе, няма никаква опасност. От осем години тя споделя живота ми, нямам тайни от нея. Жюли ще те преобрази в графиня Видан така, че никой няма да изпита и сянка от съмнение.

Шантал никога не бе обръщала особено внимание на Жюли. Имаше смътна представа за някаква по-скоро кльощава тъмнокоса жена, която след женитбата на Сериз бе поела цялата власт над външния й вид и личното и благополучие. Беше млечна сестра на Анри и се отнасяше към Сериз със същата любов и привързаност, каквито бе изпитвала и към покойния граф.

— Не, Сериз! Изключено! Знаеш го много добре. Този план е твърде абсурден, за да го обсъждаме изобщо. Какво си намислила? Да мамиш кралицата на Франция! Съзнаваш ли това? Такова нещо се нарича оскърбление на кралската особа!

— Милата ми! — Сериз обви ръце около нея и я замая с дъха на виолетки, който се разнасяше от дрехите и. — Ще видиш, всичко ще бъде много по-лесно, отколкото си го мислиш! Никой няма да се усъмни. Дори и да не познаеш някого, ще решат, че това е пак моята мигрена или че просто капризнича. Хората са готови да простят много на една красива придворна, която е под покровителството на краля.

Шантал стисна очи. Не понасяше този град. Париж! Тъй шумен, прекалено тесен, натъпкан с толкова много народ!… Мисълта да бъде принудена да живее тук я караше да изтръпва. Ала просто усещаше как стените се издигат около нея и я зазиждат като в затвор.