Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— Сякаш, че водата в Париж се е свършила! Толкова трудно е да намериш няколко ведра вода в този дворец! Да не може да се изкъпе човек! — Жюли загърна господарката си с предварително затоплената ленена кърпа и й помогна да излезе от медния леген. — На някои от дамите положително ще им излезе по-евтино, ако се поизмиваха и си сменяваха по-често ризите, вместо да се заливат с парфюми. Мене ако ме питате, всичките тия аромати едва прикриват миризмата от нечистите им тела.

Мърморенето на Жюли помогна на Шантал да се откъсне от меланхоличните си терзания. Тя се усмихна отсъстващо изражение.

— Въпросните дами навярно вземат пример от кралица Исабела. При обсадата на Остенде през 1601 година тя се врекла да смени ризата си чак когато съпругът й завземе града обратно. А това станало чак в 1604 година. Разказва се, че ризата й била станала землиста на цвят…

Кискайки се, Жюли помогна на Шантал да облече риза от най-фин лен, бяла като сняг, поръбена със златна сърма по деколтето.

— Да донеса ли виолетовата ви рокля? Онази, светлата?

— Не, искам тъмнозелената, кадифената. Тази вечер кралицата няма да участва, в играта на карти у Мадам. Искала да остане в покоите си. Предполагам, че очаква кралят да й окаже честта да я посети, след като напоследък е толкова нежен е нея. Горкичката, храни илюзии, че за господаря не съществува друга жена освен нея.

Шантал се разкая горчиво за тази необмислена забележка, когато още преди да е стигнала до салона на Мари-Терез, пред нея изникна един лакей в ливреята на краля.

— Ще благоволи ли мадам да ме последва? — В тона му прозвуча заповед, каквато тук, в Лувъра, имаше право да издава една-единствена инстанция — лично кралят на Франция.

Когато позлатените врати на правоъгълния кабинет се затвориха зад гърба й, Шантал просто се хвърли — по-скоро от страх, отколкото от вежливост, в дълбок реверанс. Остана със сведена глава, докато не чу гласа на краля:

— Ето че е нужен късмет и истински заговор, за да успее човек да поговори насаме с вае, госпожо!

Шантал посегна към ръката на краля, която стоеше протегната, за да й помогне да стане. Беше силна ръка, с дълги тънки пръсти и един прекрасен искрящ рубин, в който тя сега съсредоточи цялото си внимание, за да не вдигне клепачи. Една ръка, която не пусна нейната, а я вдигна към устните на краля.

Вътрешният й глас я предупреди, че Луи Френски надали ще прояви готовност да слуша нейните увъртания. Тя усети коприненото докосване на модно подстриганата брадичка върху ръката си, а след това и по дланта си. Едно многозначително, едва ли не интимно докосване, което я накара да поруменее от смущение чак до корените на косите си.

Не се налагаше да пита защо са я довели по такъв тайнствен начин в този салон. Навярно това бе някой от частните кабинети на краля, защото пред вратата пазеха двама гвардейци. Целият таван беше изрисуван. Около образа на зората се виждаха рой весели нимфи, твърде пестеливо облечени, заели предизвикателни пози…

— Е, моя плаха красавице? Отпуснете се! Дарете ми вашата усмивка. Благодарен съм ви безкрайно, че този път наистина последвахте слугата ми. Пийнете глътка вино и елате да седнете до мен!

Тази последна покана хвърли Шантал в паника. Единственото място за сядане в стаята бе голямото легло, чиито златотъкани завеси бяха приканващо разтворени.

О, небеса! Буйният млад монарх вървеше направо към целта! Как да се измъкне от този дяволски водовъртеж? И искаше ли всъщност да се измъкне?!

Кралят собственоръчно напълни с вино висока венецианска чаша. Ръцете им се докоснаха отново, когато й я подаде. Шантал настръхна, ала по начин, съвсем различен от тръпката, която предизвикваше у нея Жан-Пол. С него тя цяла пламваше и единственото, от което се страхуваше, бе собствената й издайническа страст… Докато тук бе изпълнена само от боязън да не накърни сияйната гордост на суверена, който не би понесъл поражение. А още по-малко поражение от жена.

Тя отпи покорно глътка от тежкото вино и благодари на случайността, че е облечена е рокля, затворена до врата, семпла и строга, само с широка яка и маншети от златиста дантела. Такава рокля би спечелила одобрението на монсеньор Босюе… Сега тя оцени истински тази броня от тъмно кадифе, без да си дава сметка, че тъмният му цвят прави още по-прозрачен нежния алабастър на кожата й и хвърля в зелените й очи дълбоките мамещи сенки на лятна гора. Косите й, оставени без всякаква пудра, които Жюли бе вдигнала в пищна корона от къдри високо на тила й, блестяха с червени огньове. Шантал пак хапеше нервно устните си, а от това те бяха станали още по-сочни и по-алени.

За горещата кръв на краля не беше нужна друга покана. Той взе бокала от ръката на Шантал и хвана раменете й. Тъй като беше с половин глава по-висок, но носеше и обувки с високи токове, Негово величество трябваше да се наведе, за да целуне тези изкусителни устни.

В първия момент младата жена бе толкова смутена, че остана неподвижна и покорна. Целувката не бе неприятна. Луи знаеше какво се харесва на една жена, умееше да се покаже толкова галантен и ласкав, че Шантал се улови — полуслисана, полуувлечена — че чака да види какво ще стане. Дали и от неговата целувка ще се разрази онази вихрушка от задъхване, разтапяща слабост и страстно желание?

Не. Нямаше нищо такова. Тя регистрира финия парфюм с ирисова нотка, усети твърдите мускули под кадифето на разкошния жакет, както и факта, че устните му имат вкус на бургундското, което току-що бе пил. Нищо повече. Нищичко. Като опитен любовник кралят също долови, че Шантал не откликва на порива му.

— Сладка моя любов! Защо се съпротивлявате? Защо е този отпор? Тази отбрана?

Шантал само изохка и чак сега се осмели да срещне открито въпросителния поглед на краля. В очите й имаше толкова много съжаление, такава болка и самота, че ръцете му се дръпнаха като от само себе си, сякаш се бяха уболи в обвитите в кадифе рамене. Нейното „не“ изпълни стаята толкова категорично, като че тя наистина го бе изрекла, осмелявайки се да отблъсне първия мъж на Франция.

— Простете, сир, но… На сърцето си не мога да заповядвам. То вече не ми принадлежи…

Видя червените петна на гнева, които се появиха в този миг под разкошно фризираните му кестеняви коси, но кралят бързо се овладя. Той вдигна вежди и скръсти ръце на гърдите си.

— Как да разбирам това, мадам?

Шантал долови нараненото достойнство, което се опитваше да прикрие този въпрос. Независимо от цялата власт и целия блясък, пред нея стоеше всъщност само един двадесет и две годишен младеж, непрекъснато уверявайки едва ли не от целия свят, че притежава неограничена власт дори и над най-дребното камъче в кралството. И този млад мъж бе започнал да вярва във всемогъществото си. Да му го откаже една жена, която е ощастливил с благоволението си — това той просто не можеше да проумее.

— Аз съм най-покорна поданица на Ваше величество — промълви Шантал с усилие, но и с достойнство. — Готова съм да сторя всичко, което ми заповядате! Но вие надали ще пожелаете или ще заповядате да се покажа безчестна и невярна към човека, комуто съм дарила своята любов и преданост.

Тишината надвисна над тях като оголено острие. Шантал усети как по гърба й се стича студена пот. Но не сведе поглед. Изведнъж изчезна всяко колебание. В този безпаметен миг на прага на зараждащата се паника и на най-лоши предчувствия тя най-сетне намери себе си. Беше й ясно, че с току-що взетото решение залага всичко са една-единствена карта. Която и да бе дамата, която щеше да детронира Луиз дьо ла Валиер, беше сигурно, че тази дама няма да се казва Сериз дьо Дюка.

— Барон дьо Гюиме? — Кралят изрече името така рязко, като че го запрати към Шантал. Тя можа само да кимне. Онзи, който бе разпространил клюката, не беше сбъркал.

— Какво общо има тук, по дяволите, вашата чест? Вие сте вдовица и не сте обвързана! Не сте представяли пред нас молба да сключите нов брак.

— Сир, баронът не е пожелал да се жени за мене… — Шантал вирна брадичка и издържа упорито сърдития поглед на краля. — Ала това с нито не променя факта, че моето сърце му принадлежи. Аз съм дъщеря на благородник, сир, и моят баща ме е учил, че всяка човешка общност има своите строги правила. Кралят управлява с помощта на министрите си и на своята аристокрация. Всеки благородник е положил пред него васална клетва, която го задължава да защищава краля си. Да наруши тази клетва означава да се опозори. Не е по-различна и лоялността, която всяка жена дължи на мъжа, владееш сърцето й. Останалото е чисто предателство!

Преснета Богородице! Трябва да беше полудяла! Лудост е да държи на краля такива проповеди за чест и за вярност! Точно на него! Ала Шантал не се разкайваш за нито една думичка.

— Господин Колбер ни спомена, че барон Гюиме е незаменим. И все пак, мадам, ние се питаме, какво е направил, за да спечели вашата любов? — Кралят тръгна да се разхожда из малкия салон. — Не притежава абсолютно нищо… Не би ли било възможно да се предположи, че го привлича вашето огромно състояние? Че сте заслепена от един банален зестрогонец!

Шантал трябваше да прикрие усмивката си, толкова ясно пролича, че в тези думи говори само ревността на краля.

— Нашата връзка няма бъдеще, сир. — Шантал избра нещо средно между самата истина и дипломацията. — Моят баща също никога не би приел да се свържа с човек, чието семейство е участвало в злощастния бунт на Фрондата. Въпреки че барон Гюиме е бил тогава съвсем малък, сега трябва да отговаря за действията на хора, които са си отишли отдавна от този свят. Имотите му, името му и цялото му бъдеще са унищожени с едно драсване на перото на покойния кардинал, без той да има някаква вина, без да може да се защити.

— Фрондата?! Отново тази безумна история! Докога ще ме преследва този спомен? Искате да кажете, госпожо, че барон Гюиме е потомък на онова змийско гнездо, на което имам да благодаря за толкова години лишения?

Това беше грешка. Господи, каква грешка! Беше прекалила с великодушието на краля.

Шантал зачупи пръста, търсейки трескаво някакви други аргументи.

— Не е възможно да желаете синовете да плащат за греховете на своите бащи, сир! — В дълбокия мелодичен глас, досущ като на майка й, имаше затрогваща молба: — Не вярвам. Не и вие! Ваше величество не би могъл да бъде толкова несправедлив. Та не сте ли и вие изпълнен с благодарност за това, че скъпата ви майка, вдовстващата кралица, не ви вмени във вина злините, които и е причинил вашият баща? Синовете не са отговорни за действията на бащите…

— Вие сте твърде дръзка, мадам! — Най-сетне кралят проговори, след безкрайна пауза, по време на която Шантал се топеше от ужас с разтуптяно сърце. — Бих казал, безумно дръзка, за да си позволите да ми възразявате е подобни аргументи.

Той млъкна. Какво не би дала Шантал да притежаваше дарбата на леля си да изпада в несвяст при всяка неприятна, ситуация! Коленете й трепереха, призляваше й, ала гордостта не й позволяваше да прибегне към ефикасните припадъци на Диан дьо Мариво. Не и пред този млад човек, неин господар наистина, който обаче нямаше право да изисква от нея нещо повече от задълженията на предана и покорна поданица.

— От друга страна — кралят изведнъж се усмихна, — признаваме, че сме впечатлени… дълбоко впечатлени… Да бяхте мъж, от вас би излязъл отличен дипломат. Но жалко би било толкова красота и грация да се прахосат в някакъв си мъж! Възхищаваме ви се, графиньо! Ето ни пред вас, изпълнени със завист към кавалера, спечелил любовта ви!

Шантал се разкъсваше между безкрайно облекчение и дива надежда. Тя просто се хвърли в следващия въпрос:

— Означава ли това… Че не ще вмените във вина… Че вие прощавате на барона? Уверявам ви…

— Достатъчно, мадам! — Луи вдигна ръка и прекъсна пламенната й реч. — Не мислете, че нашето великодушие е безкрайно! Способни сме да завиждаме на някой мъж за нежните чувства, които изпитвате към него, а не и да го възнаградим за това! Ще помислим по този въпрос. Не бързайте! Рано е да решим…

Шантал си наложи да диша бавно. Ето, сега би пийнала от виното, което той й поднесе. Ала кралят бел оставил бокала твърде далеч от нея. Всъщност в момента той съвсем не изглеждаше в състояние да бъде галантен към когото и да било. Владееше се отлично, но пулсиращата жилка на слепоочието му предупреждаваше красноречиво.

— Сега можете да се оттеглите, графиньо! — Гласът му прозвуча студено и официално. — Не се нуждаем повече от вашите услуги. Извинена сте.

Шантал разбра скрития смисъл на последните думи макар и казани само според етикета.

— Ще ми позволи ли, Ваше величество, да се върна в дома на моите родители? От известно време не се чувствам добре и лекарите са на мнение, че ще е добре да се щадя…

Нищо в лицето на краля не трепна от тази вежлива лъжа.

— Освобождаваме ви от вашите задължения в двора, мадам. Получавате и нашето съгласие да дадете ръката си на човек по ваш избор. Нека това бъде нашия прощален дар за изключителната ви смелост. Съжаляваме, че губим вас и вашето приятелство. Бихте могли да бъдете перлата на нашия двор.

От една врата, прикрита в тапетите, изникна лакей. Навярно кралят го бе повикал с тайно позвъняване тя да забележи.

— Ще ви бъдат предадени необходимите документи. А сега, сбогом, мадам!

Преди да се привдигне от дълбокия си реверанс, Шантал бе останала вече сама в салона. Огледа се, струваше й се че сънува. Буйният огън в камината и разкошните свещници излъчваха топлина, сякаш бе лято. Една предразполагащо лято, в което лесно можеш да хвърлиш кадифената рокля и да потърсиш прохлада за голото си тяло сред копринените чаршафи. Изпитваше известна жалост към разгневения крал, който бе очаквал идилични мигове, а беше изправен пред спомена за кървави събития…

Той не беше човек, който ще прости лесно такъв неуспех. Както и Жан-Пол д’Обри не бе човек, който ще вземе за своя съпруга жена, която смята за крадла и развратница.

Шантал успя да предизвика и двамата по непростим начин. Трябва незабавно да напусне Лувъра, преди сплетните да плъзнат. Не смееше дори да мисли как ли ще раздуе нещата госпожица дьо Монтале.

Е, беше изпаднала в немилост и не можеше да стори нищо друго, освен да понесе с достойнство този неприятен факт. И все пак бе постигнала нещо невероятно. Сега нейната сестра разполагаше с позволението на краля да се омъжи за своя мускетар. В замяна на прокуждането й от двореца.

Дано само Сериз не я упрекне някога за това!

Шантал сви рамене, повдигна полите си и тръгна към вратата, която веднага се отвори пред нея. Ще се върне в къщи, на Лоара! Най-сетне. Там ще цери раните, които й нанесе безумното хрумване на Сериз.

Да, време е най-сетне да помисли за себе си. И сестра й, и Жан-Пол бяха достатъчно възрастни, за да водят сами своите битки. На нея и беше писнало от всичко това. Беше уморена. Изчерпана. И отчаяна.