Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (6)

ГЛАВА ПЕТА

— Нов тоалет? Но, моля ви, скъпа лельо! Защо? Ще облека някоя от роклите, които и без това не съм слагала ни веднъж.

Диан дьо Мариво страдалчески потупваше слепоочието си с ефирната дантелена кърпичка, от която се разнасяха облаци парфюм, докато с другата ръка разтриваше челото си, затворила драматично очи. Истинско олицетворение на жестоко уязвена добродетел.

На Шантал тази пантомима съвсем не й беше забавна. С мъка се сдържаше да не притури и още нещо към сърдитите си забележки. Ала отговорът на леля й направо я вбеси:

— Но моля те Сериз! Искаш графиня дьо Видан да се появи на кралския бал в чест на дофина, облечена в миналогодишните си вехтории, така ли? Нима държиш да станеш за смях?

— Глупости! Миналата година изобщо не бях в двореца! — отсече Шантал с присъщата си необорима логика. — Следователно никой не познава гардероба ми.

— Ще престанеш ли най-сетне да остроумничиш! — изплака баронесата отчаяно. — Всеки ще избере за този бал най-разкошното и най-модерното и няма да позволя ти да правиш изключение!

— Най-разкошното! — не скри сарказма си Шантал. — Съзнавате ли вие, скъпа лельо, че тази година реколтата ще е съвсем слаба? Че всеки здравомислещ човек се запасява с жито, а не с кадифета и дантели? Прочели ли сте изобщо поне едно от писмата на сина си? От месеци Франсоа ви моли да намалите сумите, които вземате от именията, за да не е принуден да продава земя и гори. Това поне известно ли ви е?

Ако стройната фигура в утринната роба с канелен цвят се бе превърнала пред очите й в огнедишаща ламя, мадам дьо Мариво надали би добила по-слисано изражение. Ръката с дантелената кърпичка падна морно в скута й и големите светлосини очи се втренчиха в Шантал с безкраен ужас.

— Наистина… — заекна тя най-сетне. — Искаш да кажеш, че Франсоа изпраща и на тебе тези досадни писма? Добре ще го наредя! Не е редно да занимава и теб с глупости. И освен това, какви са тези безсмислици за пари? Ако той не е в състояние да ми изпраща достатъчно, просто ще взема на заем! Какво значение има? Цял свят го прави.

— Значи сте готова да се оставите в ръцете на някои лихвар? — Шантал успя в последния миг да преглътне следващата фраза, която бе на езика й: „Да не сте изгубили и последната капчица разум?!“

Истинско чудо бе как тази вятърничава и глупава жена е могла да роди един толкова съвестен, целеустремен и работлив, е, наистина и малко скучен мъж като Франсоа дьо Мариво. Навярно беше наследил най-доброто от баща си. Но сега вече Шантал разбра защо майка и син се понасяха взаимно само когато ги разделяха няколко дни път.

— Скъпо дете, не разбирам защо главата ми да се пръсне от болка! — Баронесата се надигна царствено и прошумя с коприните си. — Ще се разпоредя шивачката да дойде и се погрижи за тоалета ти. Празнува се раждането на престолонаследника! В такъв ден Негово величество ще поиска да демонстрира пред целия свят, че малкият принц е наследник на най-богатия европейски двор.

Откакто на първи ноември 1661 г. кралица Мари-Терез дари живот на първия си син, престолонаследника Луи, дворът ликуваше в нестихващ водовъртеж от празненства. Младата майка все още не биваше да напуска покоите си, обаче кралят не спираше да празнува редом с очарователната Луиз дьо ла Валиер, сякаш се връщаше от спечелена битка. Мълвата твърдеше упорито, че наградата си триумфаторът получил от небето, във вид на девствеността на въпросната прекрасна дама.

Любовницата му най-сетне бе отстъпила и се бе примирила. Клин клин избива! Истинската коронация на новата любовница щеше да стане на бала, насрочен за идната седмица.

— А що се отнася до тебе, скъпа… — баронесата поспря на двукрилата врата и обърна глава към племенницата си — би трябвало да си отпочинеш, за да си напълно здрава за бала. Беше истинска лудост да хукнеш навън веднага след онова неразположение. И да яздиш отгоре на всичко! Как не разбираш, че се погубваш! Трябва да си дълбоко благодарна на Негово величество, че ти изпрати личния си лекар. Очаквам от тебе да изпълняваш предписанията най-точно! Кралят се ужасява от болести. Само внимавай тези твои пристъпи на слабост да не се превърнат в навик. Това като нищо може да го накара да оттегли своята благосклонност.

Шантал, която се бе привдигнала от легло само преди два дни, кимна послушно. Тук леля й наистина имаше право. Беше повече от лекомислено от нейни страна да вземе участие в лова. Последиците бяха значително по-сериозни, отколкото би могла да предположи Диан дьо Мариво. Защото дори и вече да нямаше болки в гърлото, главата и гърдите, дълбоко в душата й гореше една рана, която я измъчваше много по-силно.

Наложило се бе да прекъсне преждевременно престоя си във Фонтенбло, тъй като острото око на мадам дьо Навай моментално откри, че след кралския лов графиня дьо Видан изпълняваше задълженията си пряко сили, с пламнало чело и пресипнал глас. Наистина, Шантал се чувстваше толкова зле, че не се засегна от острия тон на възмутената дама, която веднага я отпрати от покоите на кралицата.

Преживяваше болезнено раздялата с Жан-Пол, нямаше представа къде би могла да го открие, как да му изпрати някакво съобщение или да получи вест от него. След лова той се беше сбогувал с изискана вежливост и бе изчезнал. Дори Жюли не можа да научи къде е настанен барон дьо Гюиме нито кои слуги го обслужват. Сякаш бе фантом… Благородник, когото виждаха в двореца само там, където се появяваше тя самата.

А сега болестта не й позволяваше да посещава двореца. Безкрайните дни на легло й оставяха достатъчно свободно време, за да премисля случилото се в леса на Фонтенбло. Честно казано, беше се държала като леконравна жена. Бе се хвърлила най-безразсъдно на врата на Жан-Пол д’Обри, без да се възпротиви дори с един-единствен жест на опита му да я прелъсти. И той сигурно я бе възприел точно така, как би могла да го обвинява? Дали не я смята за някаква повърхностна глупачка? Заради това ли сега трябва да чака напразно и най-малък знак от него?

— Изглеждате бледа, госпожо! — Жюли се върна от съседната стая, където бе отишла за испанския шал на своята господарка.

Шантал се загърна в него, благодарна за тази допълнителна топлинка, и избягна да срещне погледа на Жюли в огледалото. Собственото й отражение и се стори ужасно. Наистина беше много бледа и измъчена. Авантюрата, в която се бе заплела заради Сериз, започваше да се отразява зле на нервите и на здравето й. Или друга беше причината за раздразнението й? Един избягал любовник, например?

— Имате посещение — обяви Жюли някак между другото, докато забождаше с фуркет една къдрица в ненапудрените й коси. — Мислех си, че ще предпочетете леля ви да не разбере, та си позволих да поканя на своя глава господина в малкия салон, за да не го види баронесата.

Посетител? Шантал смръщи чело и отправи към камериерката на сестра си въпросителен поглед. Познаваше вече достатъчно добре Жюли, за да долови, че нарочно не съобщи името на посетителя, Нарочно и многозначително. Ето че Жюли бе започнала да й се меси и да решава вместо нея!

— Кой е?

— Барон дьо Гюиме.

Жан-Пол! Шантал видимо трепна. По бледите й досега страни се разля червенина. Но Жюли изглеждаше изцяло погълната да подрежда предметите върху тоалетката. Първо събирането на фуркетите един по един, след това грижливото до педантичност почистване на космите от сребърната четка… Не вдигаше глава от заниманието си. Ала беше ясно, че тайно наблюдава ъгълчето на окото реакцията на господарката си.

В необичаен пристъп на кокетство Шантал се взря в огледалото. Дали да не се преоблече набързо?

Светлокафявата атлазена рокля с навървена на кордели кремава дантела около правоъгълното деколте и по воланите на полата подчертаваше тънката й талия, около която бе завързан ешарф от същата кремава дантела. От тесните ръкави, прищипнати над лакътя, към китката се спускаха водопади скъпа дантела. Освен малкия часовник на колана, Шантал не си беше сложила никакво бижу. Само един лъскав кичур — точно по модата — се виеше върху голото й рамо.

Не! Така е добре! Не би имала търпение да се преоблича официално, когато знае, че Жан-Пол я очаква зад стената.

Шантал стана, пооправи полите си и пое дълбоко въздух, преди да отвори решително с две ръце вратите към салона и след това бавно и най-грижливо да ги затвори.

Все още с ръка на бравата, тя се спря, вперила очи в госта, които бе застанал до прозорците към градината. Мътната светлина на ноемврийското пладне подчертаваше острите бръчици в ъгълчетата на очите му и превръщаше златото на косите му в светъл месинг. При звука на отварящата се врата гостът се бе извърнал към нея. Широката тъмна пелерина от фламандско сукно, която бе наметнал върху тъмния си жакет, тесният панталон и лъскавите ботуши за езда не се различаваха, от досегашните му винаги семпли дрехи… При вида му сърцето й заблъска с разтърсващи, неравномерни удари. Беше и непосилно да запази самообладание.

— Мадам! — Той тръгна към нея и се поклони със свойска небрежност. Може би мъничко по-свойски и мъничко по-нехайно, отколкото би следвало, помисли си Шантал. — Научих че сте болна, ужасно съжалявам! Реших че трябва незабавно да се осведомя лично за състоянието ви и да предам този малък знак на внимание, може би ще спомогне за вашето оздравяване. Позволете ми…

Изпод широките дипли на наметката си той измъкна като фокусник малка сребърна кутия. Върху изпъкналия капак, украсен с емайл, бе изобразен речен пейзаж и Шантал неволно си спомни за своя дом на брега ни Лоара.

Когато отвори кутията, Шантал видя, че е пълна с ухаещи на виолетки желирани бонбони.

— Колко мило! — промълви тя смутено и отново затвори бонбониерата. Не се осмеляваше да срещне погледа му, а мина покрай него и остави подаръка на камината. — Приемете моите благодарности — добави тя, изгубила дар слово. Не знаеше как би могла да води разговор с човек, чиито погледи усещаше като докосване през дрехите си.

— Неутешим съм, защото чак днес разбрах за вашето неразположение. — Баронът явно реши да се нагърби с воденето на разговора. — Различни дела ме задържаха, далеч от Париж. Чак като се върнах научих, че сте болна и че сте под грижите на баронеса дьо Мариво. Смея ли да се надявам, че здравето ви междувременно се е подобрило?

Не този престорен брътвеж би искала да чуе тя от мъжа, комуто се бе отдала с такава пламенна страст. Сега тя гледаше този човек, разкъсвана от противоречиви чувства. Отчасти облекчена от обясненията му и същевременно разтревожена, че нещо отново може да ги раздели… Чупейки нервно пръсти, тя се обърна към него и вирна брадичката си, без да съзнава, че това й придава вид на непознаваща страх, войнствена амазонка.

— О, не точно болна! Просто ме болеше гърло и кашлях, а главата ми заплашваше да се пръсне. Както виждате обаче сега съм добре. Благодаря ви за съчувствието!

Този рязък, едва ли не по войнишки рапорт извика лека усмивка по устните на госта, която изчезна прели Шантал да се е уверила, че я е имало.

— Не виждам защо трябва да разговаряте с мен, сякаш ме посещавате само от вежливост — продължи Шантал не по-малко остро. — Къде бяхте? Ходихте ли във Венсан? Дук дьо Мазарен, който живее там, е единственият наследник на кардинала…

— Боже мой, скъпа приятелко! Винаги ли говорите само делово?

Шантал долови иронията, ала не можа да си обясни причината й. Едва се въздържа да не тропне с крак, съвсем не като дама, и да не му поиска обяснение.

Тя се отдалечи от камината, приседна на една табуретка и го подкани с жест да се настани:

— Седнете и разказвайте!

— Няма нищо особено за разказване. — Гостът отметна пелерината си и се отпусна срещу домакинята. Шантал забеляза, че той е заменил рицарската си сабя с някакъв страшен на вид меч в кожен калъф. Нима той смята за уместно да прави посещенията си така въоръжен?! — Дукът беше много любезен, прие ме незабавно. Успя обаче да ме убеди, че всички документи, свързани с държавните работи на Негово високопреосвещенство, са били предадени на краля. Мисля, че не ме излъга! Той е сърдечен човек, който няма нищо общо с лукавството на покойния си чичо, нито пък с неговата пословична алчност.

— Ще рече, че и тази следа се загуби в пясъка?

— Не съвсем. Успях да науча, че една от последните дами, които са посетили кардинала, е пожелала да бъдат занесени на болния някакви документи от писалището му. Следите ли мисълта ми?

— Какво точно трябва да следя? — Недоумяваща, Шантал смръщи вежди.

— Въпросната посетителка е била Нейно величество Ана Австрийска, кралицата-майка на френския двор и лична приятелка на кардинала. Била е съпровождана само от няколко доверени придворни дами, сред които и нейната душеприказчица баронеса дьо Мариво. Хората са останали с впечатлението, че това е било нейното сбогуване с Мазарини.

— Е, и какво? — Шантал започна отново да чупи пръсти, без да забелязва, че несъзнателно мачка и дантелите си. Две големи, ясни зелени очи се взираха в човека, които най-внимателно следеше всяка промяна в изражението й. Нищичко в това тясно, побледняло лице не показваше, че тя знае за какво става дума.

— Нима е възможно да сте пропуснали да забележите, мадам, че като протеже на баронесата сте била включена в кръга на тези придворни дами? Че кралицата-майка ви е натоварила с поверителната задача вие да вземете от писалището на Негово високопреосвещенство въпросните документи заедно с някои други книжа?

Нервните пръсти на Шантал замряха. Лицето й стана мъртвешки бледно. Първото й чувство беше гняв. Тази проклета Сериз! Какви ли още неща е премълчала, обхваната само от мисълта за своя Доминик! Съшият този Доминик, който беше братовчед на Жан-Пол и навярно не е имал и най-малката представа, че наследникът на граф дьо Рокай е жив и ще търси правата си.

Мислите й се блъскаха в главата й. Какво би могла да каже, без това да бъде предателство спрямо сестра й?! Защо обстоятелствата я принуждават да мами точно човека, когото обича с всяка фибра на съществото си? Той, несъмнено, ще помисли, че тя знае много повече от онова, което му призна. Че играе някаква игра и че всички въпроси, които му зададе, са целели само да го отклонят от вярната следа… Осъзнаването на този факт обля с ярка руменина лицето й.

— Не, нали? Естествено, че не сте го забравили. — Жан-Пол също долови смущението й. Сега вече сарказмът му се отприщи: — Като лоялна и свръх предана дама на Нейно величество вие естествена знаете кога трябва да държите езика зад зъбите си и кога можете да чуруликате. Така е, нали, госпожо?

— Жан-Пол, вие разбирате всичко съвсем погрешно. Аз…

Шантал рязко млъкна. Би ли могла да каже нещо, без да наруши клетвата, дадена на сестра й?! За нищо на света не бива да издаде Сериз, да признае, че сестра й е заминала, че тя играе нейната роля и че не знае абсолютно нищо… Ледени тръпки я побиха под изгарящия поглед, който я приковаваше на мястото й.

— Аз трябва да разбирам, така ли? — повтори той злобно. — Дори и не мисля да го сторя, мадам! Нека приключим с тази долнопробна игричка помежду ни! Останах с впечатление, че сте умна жена, която е в състояние да направи разлика между добрата сделка и мимолетното удоволствие. Вие много добре сте разбрали какъв шанс ви дарява съдбата, когато сте отворили онова писалище от черешово дърво. Взели сте не само документите на кралицата, а сте се възползвали от възможността да поровите с красивите си пръстчета и из други полезни и доходоносни писания! Или се каните да ме уверите, че намеците ви за фрондата по време на лова във Фонтенбло са били напълно случайни?

Шантал стоеше като поразена от гръм. Вцепенението й, което впрочем Жан-Пол прие като самопризнание за вина, беше предизвикано всъщност от зловещ ужас. Мислите й се сипеха като градушка, коя от коя по-мъчителни ала най-страшен от всичко беше очевидният факт, че Жан-Пол д’Обри изпитва към нея всичко друго, но не и любов. Само човек, който мрази, може да изговори безпощадно и хладнокръвно такива обвинения.

— Заслужавате моите комплименти! Признавам, че твърде добре знаете как да накарате един мъж да си изгуби ума по вас — продължаваше да сипе той обвиненията си. — Замаяхте ме с чаровете си на рафинирана прелъстителка и ме направихте на глупак! Ако не бях чул разкритията на дук дьо Мазарен, никога не бих направил някаква връзка между вас и този заговор.

Горчивината в думите му помогна на Шантал да се опомни от удара много по-бързо, отколкото каквото и да било мило обръщение. Мигновено огънят по страните й се смени с мъртвешка бледност, цялото й тяло потрепера като от удар. Но тя бе дъщеря на един горд баща и на не по-малко силна духом майка. Дори и смъртно ранена, тя бе способна да устои и да не рухне пред очите му. Дори успя да наподоби нещо като усмивка, въпреки че сълзите изгаряха очите й.

— Правите ми наистина чудесен комплимент — възкликна тя с не по-малко хаплив тон. — Приемете моята благодарност за това високо признание на многостранните ми таланти. От своя страна и аз оценявам факта… че вие също доста се постарахте. Впрочем, греша ли или наистина има и някаква друга причина за вашето тъй любезно посещение?

— Назовете цената! — Жан-Пол се бе отказал от всеки опит да имитира вежливост.

— Цената? — Шантал не разбра веднага смисъла на злобното подмятане.

— Кажете каква цена ще искате за документите, които сте присвоили! Защото не може да има никакво съмнение, че те са във ваши ръце. Колко ще искате? В края на краищата всяка уличница си има цена.

Шантал скочи от табуретката. За миг имаше предимството да го изгледа отгоре надолу — под погледа й блестеше русата му коса, с нюанси, преливащи от най-светло сребро до най-тъмен бронз, широките плещи, които бе прегръщала само преди няколко седмици, обезумяла от страст. Но сега имаше едно-единствено желание — да удря, да отмъсти за нанесеното й оскърбление.

Ръката му светкавично сграбчи пръстите и така здраво, че тя не можа да се освободи. Грубата му хватка се стегна около китката й като желязна скоба и я накара да простене.

— Луд ли сте? Боли!

— Който си играе с огъня, трябва да е готов да се опари, графиньо!

— Спестете ми вашите афоризми! — просъска злобно тя. — Нищичко няма да получите от мене! Дори и ръката ми!

Тя осъзна двойствения смисъл на тези думи едва след като бяха изречени. Жан-Пол се надигна, без да разхлаби хватката си. Сега бяха толкова близо един до друг, че тя долови познатия му мирис, напомнящ й за миговете нежност, които биха споделили един с друг.

Ароматът на амбра и кожа, излъчван от дрехите му извика спомена за страстните му устни по тялото й и тръпката на невероятна наслада. Освен пулсиращата болка в китката си тя усети, че я обхваща предишната слабост.

— Винаги получавам онова, което желая, мадам! Ледено-спокойният му тон накара да настръхне всяко косъмче по тялото й. — Помислете върху думите ми. И преценете добре какъв ще бъде отговорът ви следващия път! А дотогава…

Преди тя да разбере какво мисли да прави, Жан-Пол освободи китката й от жестоките си пръсти и я привлече в обятията си. За миг тя срещна странния му поглед, преди устните му да покрият устата й. Невероятен поглед, в който имаше всичко — копнеж и болка, гняв и презрение, но също и страст, и още нещо, което трудно би могла да назове. Възел от противоречиви чувства, дамгосани от безпощадната грубост, с която той захапа устните й. Шантал усети дъха му, езика му, зъбите му и, повлечена от вътрешна повеля, се отдаде на отчаяното желание, което събуди в нея тази целувка.

Дишайки тежко, с разтреперани колене и натежало тяло, тя остана омаломощена, докато стъпките му се отдалечаваха по коридора. От гърлото й се изтръгна ридание и тя осъзна, че не нейната съпротива го бе възпряла да се възползва от всеотдайната готовност на тялото й.

Унизена, наскърбена и бясна от гняв, тя въпреки всичко беше готова да му се отдаде с трескава жар, стига той да бе направил и най-малък опит. Засрамена, Шантал сложи длан върху наранената си уста и затвори очи. Дали Жан-Пол д’Обри съзнаваше каква страхотна власт е придобил над нея?

Чак дъхът й излизаше на пресекулки… Опита се да се овладее. В този момент Шантал стоеше не само пред развалините на своята наивна любов. В този момент тя осъзна, че не може да се осланя дори на собственото си тяло. То щеше да я предава всеки път, щом само се докоснеше до Жан-Пол д’Обри. Мъжът, който я презираше и който я смяташе за крадла и измамница.