Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (4)

ГЛАВА ТРЕТА

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мене тази куранта, мадам?

Едва бяха прозвучали първите тактове на танца и барон Гюиме изникна така внезапно пред нея, че Шантал почти извика. Толкова се бе взирала да го види отново, че внезапното му появяване я накара едва ли не да помисли, че е прочел мислите й.

Когато се изправи от дълбокия си поклон и я погледна със златистите си котешки очи, смущението и прерасна в паника. Тези очи като че ли я върнаха години назад. Елегантната придворна дама се превърна отново в малкото момиче с разтуптяно сърне. Кой беше, за бога, този човек, които я гледаше с погледа на онзи млад герой, срещнал смъртта преди повече от десет години? Малко оставаше да помисли, че вижда призрак.

Тя инстинктивно притисна ръка към гърдите си, за да спре лудите удари на сърцето си. Нужно й бе да извика за помощ цялото си самообладание, за да не зададе някакъв налудничав въпрос. Тринадесет дълги години бяха изминали от онзи септемврийски ден, но беше готова да се закълне, че това е същият поглед, който я улучи като стрела, който извика тайнствено съзвучие от дъното на душата й и я изпълни с някаква невероятна лекота, сякаш се бе разрушил бент…

Жив е! С всеки изминал миг съмненията й се топяха, за да отстъпят място на страстната увереност, че както и да се зовеше този човек, истинското му име е Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай.

Шантал мълчаливо положи разтрепераната си ръка в простряната към нея десница и последва младия мъж към танцуващите. Не обърна внимание на блесналите от жажда за сензации погледи наоколо. Строгата тъмна фигура на барона, която изглеждаше предизвикателно семпло редом с бухналите от джуфки и дантели костюми на придворните, пъстреещи с всички цветове на дъгата, контрастираше чудесно с разкошната смарагдово зелена рокля на неговата дама, която с неподражаема грация изпълняваше бавните стъпки и тържествените реверанси на новия танц.

— Простете изненадата ми!… — Шантал най-после успя да проговори. — Още не сме… представени един на друг, господине. Мога ли да науча името ви!

— Жан-Пол, барон дьо Гюиме. Аз трябва да ви помоля да простите дързостта ми, графиньо! Ала не познавам никого в двора, който би могъл да ме представи. Пристигнах от Нормандия само преди няколко дни. Така че трябваше да се сражавам сам, щом искам да покоря най-красивата дама в двореца.

Дръзките слова предизвикаха лека руменина по бузите на Шантал. Дали си спомня за нея? Възможно ли е наистина да я намира красива? Да я харесва? Дали да не му каже направо, че го е познала, макар и под чуждо име?

Въпроси един след друг, на които тя не намираше отговор. Потърси спасение в светски разговор:

— Шегувате се, бароне! Ако говорим за най-красивата дама в двореца, бих помислила веднага за мадам Анриет или може би за мадмоазел дьо ла Валиер, една изгряваща звезда…

— Звезда бледа и твърде плаха, ако ми разрешите да възразя, мадам — каза баронът сериозно. — Огньовете във вашите очи я правят да бледнее още повече.

Шантал отбягна погледа му, но го усещате като докосване. От допира на пръстите им възникваше някакъв странен ток, който пълзеше нагоре по ръката й и се разливаше по цялото й тяло. Това непознато чувство я плашеше и опияняваше едновременно.

— Какво ще искате от краля? — попита тя с обезоръжаваща прямота, за да прекрати вихрушката от комплименти. — Служба ли търсите? Или се домогвате за някаква титла?

— Нямам необходимите средства за това — призна той е усмивка, която накара сърцето й да замре. — Както ви е известно, Негово величество позволява титлите и постовете да бъдат заплащани от онези, които кандидатстват за тях. Чудесна идея за хазната, но непреодолимо препятствие за човек без имот и приятели.

Шантал си спомни как баща й се бе надсмивал над това хрумване на краля и как Диан дьо Мариво бе получила за Сериз мястото на придворна дама срещу цяло състояние. Наистина, младият крал бе особено изобретателен, когато ставаше дума да напълни хазната.

— Убедена съм, че ще намерите начин — промълви тя, внезапно смутена.

— Може би по-нататък да кандидатствам за кралски гвардеец — призна той. — В момента обаче съм обвързан с дума, която дадох на един умиращ благородник. Едва след като изпълня неговото желание, ще мога да помисля за собственото си бъдеще. Дотогава ще виждате в мое лице само един скромен обожател на вашата зашеметяваща хубост, мадам дьо Дюка!

Макар че душата й просто попиваше тези думи, Шантал не хареса начина, по който бяха казани. Нито тя беше госпожа дьо Дюка, нито той бе барон Гюиме. Всяка произнесена дума заплиташе нова нишка в мрежата от лъжи помежду им. Един кавалер с фалшиво име ухажваше една придворна дама, която се представяше за друга… В едва прошепнатия й отговор прозвуча обезсърчение:

— Вие сте ласкател, както всички кавалери в двора, господине! Допускам, че говорите такива неща на всяка дама.

— О, не! Съвсем не, госпожо!

Курантата свърши и, без да пусне ръката й, баронът поведе Шантал към една от нишите, където щяха да бъдат по-защитени от любопитни погледи.

— Повярвайте, че съм в състояние да различа истинския диамант от обикновения кристал.

Тя усещаше разтрепераните си пръсти, здраво преплетени с неговите, изтръпнала от ужас, че той може да види дори под тежката бродерия на официалната й рокля неудържимите удари на сърцето й. Бледото й лице се обля с руменина. Напразно се мъчеше да се убеди, че е смешна наивност да се радва толкова на думите му. Би трябвало да се научи как да се справя с ласкателствата…

На прага между детството и моминството тя се бе влюбила от пръв поглед в едни странни очи, беше се влюбила в самия Жан-Пол д’Обри. Но от тогава бе изминал почти половин живот! Беше пораснала, оставила далеч зад себе си годините на илюзиите. И все пак как успя той да я тласне в такова безпомощно объркване, да извика у нея желанието да остави завинаги ръката си в неговата? И как така, противно на всякаква логика, бе твърдо убедена, че със сигурност е той, човекът, когото всички смятаха за умрял?…

— Вашият маниер да правите комплименти е твърде необичаен, бароне — каза тя, силейки се да преодолее вътрешния си трепет, който правеше гласа й по-дрезгав. — В никакъв случай не мога да твърдя, че ми харесва. Защо да не поговорим за вас? Защо не ми разкажете нещо повече за задачата, която ви води в двора?

— Вашият интерес ми прави чест, госпожо — промени той ловко тона и Шантал неволно изпита странното чувство, че с въпросите си по някакъв начин му е услужила. Сякаш от самото начало е възнамерявал да насочи разговора в тази насока. — Всъщност вие бихте могли да ми помогнете.

— Говорите с недомлъвки, господине — отвърна Шантал игриво, макар че инстинктивно долавяше, че той ще търси навярно начин да възстанови честта на семейството си. Нима допуска, че след смъртта на кардинала може да си прави илюзии за помилване?

Когато Джулио Мазарини, човекът, роден в Италия като син на най-прости родители, почина през пролетта на тази година след продължително боледуване, цялата страна въздъхна с облекчение, което обхвана всички — от краля до най-обикновените хора от народа. Негово високопреосвещенство кардинал Мазарини, който бе наследил всемогъщия Ришельо и разполагаше като първи министър с почти абсолютна политическа власт, едва ли имаше приятели в кралството. С изключение на кралицата-майка, надали някой изпита скръб за този наистина блестящ, но и покварен, алчен, хитър църковен княз и рафиниран дипломат. Той прекалено често бе поставял собственото си благополучие над всичко.

— Нали ви казах, че съм отскоро в двореца. Не познавам никого и ми е необходимо време да се ориентирам. Ще бъде ли много нескромно, ако си позволя да се надявам на известна подкрепа от ваша страна?

Шантал сведе очи и замря, не смеейки да вдигне клепачи. Зад челото и мислите трескаво се гонеха. Просвета Богородице! Защо точно нея? В напразни опити да превъзмогне объркването си и да се усмихне тя отчаяно търсеше някакъв необвързващ отговор.

— Боя се, че надценявате моите възможности, бароне! Няма ли да е по-добре да си потърсите някой по-влиятелен покровител?

— Охо, ето къде сте били! Търсих ви навсякъде, мадам! Приемете моите почитания!

В облак от снежнобели дантели, в бледосини, обточени с кордели панталони и червеникав, щедро украсен е джуфки жакет, пред Шантал изникна и преви гръб граф дьо Роа, като прекъсна барона по средата на думата. Без да обръща изобщо внимание на убийствения поглед, който му бе отправен, той се взираше в графинята с такава лъчезарна усмивка, сякаш дребната услуга, която и бе направил преди няколко часа, вече му даваше право на собственост и интимност.

— Графе! Радвам се да ви видя отново… — промълви Шантал и се постара да прибере на сигурно място ръката си, нападната от полудели целувки по всяко открито местенце по китката, по опакото и по дланта.

— Нали разбрахте, че Негово величество обяви за утре вечер балет? Уверявам ви, че ще бъде изключителна вечер! — Графът явно търсеше тема за разговор, за да изключи невзрачната фигура в черно, с която госпожа дьо Дюка бе благоволила да се уедини тъй загадъчно.

— Изключителна, точно колкото и останалите забавления от този род. Организират се през ден. Та с какво по-точно ще се отличава този балет от останалите?

Хапливата подигравка в гласа на непознатия накара графа да побледнее сред своите панделки и дантели, Пръстите на дясната му ръка започнаха да подръпват нервно мустачките му.

Макар и да нямаше опит в дворцовите маниери, Шантал разбра, че има пред себе си двама наперени петли, които се борят за надмощие. Всъщност сравнението с пъстротата на птицата подхождаше само за наконтения граф дьо Роа, докато гъвкавата тъмна фигура на барона приличаше повече на хищник, който следи плячката си и изчаква момента за скок.

Дали не трябваше да го възпре?

Всъщност защо да се меси? Той изглеждаше не по-малко опиянен от схватката. Дали не цели да се представи в двора именно чрез един скандал? Особено ако е скандал, в който е забъркана Сериз дьо Дюка?…

— Не мога да си спомня да съм разговарял някога с вас, господине — отбеляза граф дьо Роа небрежно и с предизвикателна арогантност.

Младата жена обаче осъзна, че този словесен дуел лесно може да се превърне в размяна на смъртоносни удари с шпагите. Шантал знаеше, че дуелите са забранени още от времето на кардинал Ришельо, ала знаеше също така, че почти никой от благородниците не се съобразяваше с този закон.

Тя моментално сложи успокояваща длан върху облечената в черно ръка, като в същото време дари Дьо Роа с ослепителна усмивка. Постъпка, преливаща от фалш, но пък толкова ефикасна! Дьо Роа се почувства победител и веднага престана да се ежи, разбира се само до момента в който чу думите, последвали тази усмивка:

— Но сега разговарям с барон Гюиме, скъпи графе! — изчурулика Шантал капризно. — Ще ви помоля да ни извините! Баронът ми носи поздрави от дома. Толкова отдавна чакам вести, изгарям от нетърпение да ги чуя.

— Каква очарователна лъжкиня! — възкликна мнимият барон, когато граф дьо Роа се сбогува с тях, леко пребледнял, но с безупречна вежливост, макар че тежко понесе поражението си. — Защо се намесихте? Щях да се справя и сам с това конте.

— Да не мислите, че ми прави удоволствие да бъда повод за кавга между двама мъже? Или искате да оповестите официално присъствието си в двора, като се дуелирате с Дьо Роа в някой тъмен ъгъл? — Шантал беше наистина ядосана. — В такъв случай простете моята привързаност! Следващият път ще се постарая да не ви лишавам от удоволствието да се простите преждевременно с живота, след като толкова държите на това.

Баронът я гледаше с вдигнати вежди и чак сега Шантал осъзна, че Сериз навярно никога не би изрекла подобно нещо. Тя не бе способна нито на сарказъм, нито на такава грубост, каквато Шантал прояви, дори без да може да обясни защо.

— Означава ли това, че проявявате загриженост за мен? — Шантал би могла да се закълне, че за частица от секундата зърна в очите му неподправена изненада. Учудване, което трудно би могло да се обясни. Навярно я смяташе за безсърдечна, повърхностна кокотка. Шантал не би искала да приеме, че Сериз си е извоювала такава незавидна слава в двора. Не, не! Навярно само така й се е сторило.

Тя приглади някаква несъществуваща гънка по тежките си поли, преди да намери отговор, който той най-малко би очаквал след необмисленото й избухване:

— Така гласи християнската повеля за любов към ближния. Да се трудим за доброто на всеки човек и да го възлюбим както самите себе си. Забравили ли сте какво казва Библията, бароне?

Възвишената й усмивка трая само докато не чу спокойният му отговор:

— Щом ближните ми са очарователни като вас, мадам, не ще ми бъде никак трудно да следвам повелите на Светото писание. Позволете ми да кажа, че вас с удоволствие бих… възлюбил.

Шантал пламна от смущение, двусмислието на думите му бе твърде смело.

— Дързък сте, бароне! Не зная как би трябвало да разбирам това. А сега, ще ви помоля да ме извините. Късно е и съм уморена.

— Позволете ми да ви съпроводя до покоите ви.

По-правилно би било да не го допуска, Шантал ясно съзнаваше това. Но не можа да устои на изкушението. Срещата с този непознат, когото тя упорито продължаваше да смята за Жан-Пол д’Обри, събуди спомени за отколешни мечти, които мислеше за отдавна забравени. За чувства, които си бе забранила да изпитва, и които сега най-неочаквано се разразиха като буря и я отнесоха във вихъра си.

Отгоре на всичко, за разлика от самата нея, баронът и изглежда съвсем точно знаеше къде в Лувъра е настанена графиня дьо Видан. Осведомил се е навярно, преди още да се запознаят. Не е ли това добър знак? Към цялата плеяда от чувства сега се притури и надеждата.

— И вие ли заминавате с двора за Фонтенбло? — попита той, докато я водеше из коридорите на стария дворец. Съвсем наскоро кралят бе възложил на архитект Льо Во да ремонтира сградата и сега миризмата на прясна боя и хоросан изпълваше въздуха и пропъждаше уханието на пчелен восък и парфюми.

— Предполагам. Кралицата възнамерява да се оттегли във Фонтенбло, за да изчака там раждането на първото си дете. Лекарите я съветват така. — Шантал бе благодарна, че сестра и я беше осведомила най-подробно поне за тези планове.

— А това „от дома“, откъдето ви нося поздрави — смени той най-неочаквано темата, — къде се намира?

— На Лоара — каза Шантал, без да уточнява. След като той не нрави връзка между графиня дьо Видан и граф дьо ла Шез, тя също нямаше намерение да споменава това засега. — Там, откъдето идва виното на краля. Познавате ли този край?

— Като млад бях веднъж там.

— И хареса ли ви? — Шантал не можа да устои на изкушението да го попита. Дали той говореше за онова свое посещение, когато й спаси живота? Наистина ли бе забравил тази случка?

— Претърпях неуспех, затова никога повече не се върнах по ония места — каза баронът замислено. — Бях млад и пропилях на вятъра бащинските съвети на един приятел. Трябваше да бъда по-умен.

— И нямате други спомени? — Шантал не успя да прикрие разочарованието си. Струваше й се непонятно как едно преживяване, което и до днес виждаше пред очите си до най дребната подробност, не е оставил спомен у главното действащо лице. — Кой беше този приятел?

Баронът пропусна отговора, сякаш въпрос изобщо не беше зададен.

А може би това се дължеше просто на факта, че бяха пристигнали пред нейния апартамент. Той спря и се поклони пред Шантал.

— Позволете да ви пожелая лека нощ, мадам! Нека небето бди над съня ви!

Шантал погледна склонената светла глава, русата коса блестеше като златна на светлината на лампите. Изминалите часове бяха разклатили нейното самообладание и бяха обтегнали нервите й до скъсване. В ролята, натрапена й от сестра й, не бе предвидено да срещне призрака на Жан-Пол д’Обри. Един фантом, който я караше да се чувства слаба и безпомощна. За кой ли път вече тя притисна неволно ръка на корсажа си, за да укроти полудялото си сърце.

— Благодаря за тези пожелания, бароне — прошепна тя дрезгаво.

Странната нотка в гласа й го окуражи да изостави покорното си държание и да вдигне изненадани очи към нея. За един безкраен миг очите им се срещнаха. Шантал не можеше да знае, че нейните очи мамят като тъмните сенки на среднощна гора, нито че на врата й една тънка синкава жилка пулсира толкова лудо, че мъжът би могъл да я види. Тази издайническа веничка, която щеше да му съобщи, че безупречно изиграната нехайност е само маска. Че молбата, която му се стори, че долавя в очите й, може би не му се привижда…

Преди Шантал да разбере какво става, една силна ръка я обхвана здраво, тялото на мъжа я притисна о твърдата стена и той я целуна. Неочакваното нападение дойде така внезапно, че тя не успя да му попречи.

Баронът срещна меки, отдаващи се устни, ухаещи на бонбоните с виолетова есенция, от които Шантал си бе взела за десерт. Устни, които като цвят се разтвориха за неговата нежност. Убеден, че има пред себе си придворна дама с достатъчно опит, той вложи целия си далеч не незначителен талант на съблазнител.

Шантал просто изгаряше от властната настойчивост на устните му, все по-жадни и огнени. Нямаше сили да им противостои, усещаше ръката му на талията си сякаш върху гола кожа, въпреки корсета и банелите. Полазиха я ситни, боцкащи тръпки, вече не бе в състояние да различи в унеса си това истина ли е или сънува.

Ала имаше и нещо, което дори и баронът не беше предвидил: че самият той ще потъне в тази целувка, че плахата нежност, с която капризната графиня реагира на неговото нападение, ще го разтърси с неочакваното опиянение на желанието. Беше привикнал просто да протяга ръка и да взима всяка жена, която пожелае, за да я забрави почти веднага след това. Но графиня дьо Видан накара в него да затрепти някаква непозната струна, за която не бе и подозирал. Имаше чувството, че е намерил отговора на нещо непонятно и неясно, което беше търсил, което му бе липсвало. Той не можеше да го назове, но то представляваше самият живец на живота му…

Баронът беше този, който се реши да сложи край на страстната целувка, защото Шантал нямаше сили да го стори. Дишайки тежко, с полуотворени, влажни устни и изумление в потъмнелите си очи, тя се откъсна от него. Машинално докосна с пръсти устните си, като че искаше да се увери, че наистина са били в състояние да изпитат всичко това.

— Нека бог ви закриля и ви дари с благословен сън, мадам!

Шантал чу думите, видя изискания поклон, който ги придружаваше, но се поддаде на инстинктивното желание да бяга. Слепешком отвори вратата, пред която бяха застанали, и се втурна вътре, без да мисли какво би могла да завари там. Само да се махне! По-далече от този човек, от неговото непознато, властно и опасно привличане!…

— Госпожо! — Жюли скочи и изпусна нощницата, която току-що бе извадила за господарката си. — Какво става, госпожо! Случило ли се е нещо?

Личеше, че я е очаквала. Огънят весело пламтеше и прогонваше ледения дъх на влажната есенна нощ, във всички свещници бяха запалени свещи от пчелен восък, носеше се ухание на мед, меката трептяща светлина придаваше още по-голямо очарование на гиздавата малка стая.

Шантал рухна в тапицираното с брокат кресло и притисна глава във високата облегалка, стиснала очи, оставяйки се да проникне дълбоко в нея покоят на този пристан. Чак тогава повдигна клепачи и отправи измъчена усмивка към своята съучастница в тази опасна игра.

— Безумна бях, че послушах сестра си. Би трябвало да зная, че е по-лесно да се танцува по жарава…

Жюли се въздържа да попита нещо. Разбрала бе още от първия миг, че двете сестри, които външно толкова, си приличаха, бяха всъщност коренно различни. Шантал съвсем не бе склонна към интимничене. Не се доверяваше, не споделяше мислите си и се държеше на дистанция, която изглеждаше на опитната Жюли като нещо едва ли не ненормално. От какво се беше уплашила тази прекрасна млада жена?

— Уморена сте, прекарахте изнурителен ден — каза камериерката тихо. — Позволете ми да ви освободя от тази тежка дреха, ще разпусна косите ви и ще видите, че ще се почувствате по-добре. Няма да виждате всичко в най-черни краски…

Шантал се съмняваше в това, но позволи да я поглезят. И когато най-сетне се озова седнала пред камината, облечена само в лека домашна роба от най-нежно кадифе, докато Жюли изчеткваше от косата й и последните остатъци пудра, тя с изненада установи, че наистина си почива.

Блаженството от масажа, тихото пращене на огъня, топлината и ароматът на уютен дом, съчетани с изтощението й, я накараха да забрави трудностите ла този тъй дълъг ден. От ума й не излизаха обаче онези златисто жълти лъвски очи и жарката целувка — един чужд печат върху устните й, които никога вече нямаше да бъдат същите.

— Имате великолепна коса — каза Жюли, погълната изцяло от работата си. — Малко по-гъста е от косите на сестра ви и май е по-червеникава. Грях е наистина, дето трябва всеки ден да ви плескам с тая пудра…

— Но така е по-добре всъщност — въздъхна Шантал. — Иначе и друг може да забележи разликата в цвета. Стига толкова за днес. Изморена съм, искам да спя.

Ала Шантал остана будна и дълго след като камериерката напусна стаята. Иззад паравана, поставен пред камината, за да не хвърчат искри, все още играеха чернени отблясъци и тя виждаше очертанията на мебелите. През квадратните стъкла сребрееше новият месец и редеше шахматна мозайка от светлини и сенки върху тънките източни шарки на килима.

Далечното биене на часовник извести, че е доста след полунощ. Трябва, трябва да спи, щом ще придружава кралицата на утринната служба! Ала сънят бягаше от очите й, въпреки изтощението. Жан-Пол д’Обри се бе завърнал в живота й. Един Жан-Пол, който й правеше комплименти, вместо да й се кара. Който я целуна и не я позна. Как щеше да свърши това, наистина?