Мари Кордоние
Шантал, любимата лъжкиня (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Просто не мога да те разбера!

Диан дьо Мариво си вееше припряно с изящното си ветрило. Украсените с резба фини пръчици от слонова кост, които изпъваха скъпата дантела, сякаш простенваха при всяко нейно движение. Любимата играчка на дамата не беше достатъчно здрава, за да издържа гневните й изблици. Една от пръчиците се прекърши и изражението на баронесата стана още по-мрачно, докато наблюдаваше поразията.

Баронеса дьо Мариво рядко си позволяваше да се гневи. Шантал напълно осъзнаваше собствената си заслуга за необичайното избухване на иначе уравновесената си леля. Тя побърза да заглади положението:

— Не искате ли да поседнете, леличко? — предложи тя учтиво, но получи в отговор само едно изфучаване.

Шантал седеше пред огледалото. Жюли вдигаше косите й в сложна прическа, така че да може да закрепи колкото се може по-накриво украсената с пера широкопола шапка, допълваща ловния й костюм. Шантал размени бегъл поглед с камериерката, но с едно едва доловимо свиване на раменете Жюли показа, те и тя няма представа какво е предизвикало необичайното вълнение на благородната дама.

— Иде ми да те върна при баща ти, в къщата на Лоара! — продължаваше речитатива си баронесата. — Само това заслужаваш за твоето глупаво държане. Човек се трепе заради тебе, залага всичко, за да ти осигури почетно място в двора, дава ти възможност да се радваш на кралското благоволение, а ти!… Какво правиш ти?

Да, какво правя аз? — едва се въздържа да не повтори Шантал вбесена, защото беше убедена, че през изтеклите дни не е сторила нищо, за което може да бъде упреквана. С помощта на Жюли бе успяла да избегне ловко всички зейнали бездни и подводни скали и дори бе започнала да се чувства по-сигурна.

Красивият замък във Фонтенбло, където се бяха преместили, й се струваше по-малко помпозен и потискащ в сравнение с безкрайните каменни коридори на Лувъра, из които непрекъснато се губеше. Фонтенбло й напомняше донякъде бащиния дом, тук се чувстваше по-сигурна и първоначалният й страх беше изчезнал. Освен това невероятната суетня около днешния излет, сякаш ставаше дума за някоя далечна експедиция, бе оставил на младата жена твърде малко време за размисли.

Поемайки задълженията на Сериз и сблъсквайки се с тираничните капризи на бременната кралица от далечна Испания, Шантал твърде скоро установи, че задачите на една придворна дама не се различават кой знае колко много от задълженията на обикновена камериерка или икономка. А за последното поне тя бе отлично подготвена…

Защо е сега това драматично появяване на леля й, какъв е този театър?

— По-рано се впусна да флиртуваш с онзи хубавичък, но беден и невзрачен гвардеец, а сега, точно когато въздъхнах с облекчение и си помислих, че си се вразумила, започваш да окуражаваш този Гюиме, някакъв си незначителен господинчо без име и състояние. Бих желала да разбера какво става в тази твоя глава! Нима не разбираш какво преследва този господин?! В скандал ли искаш да се забъркаш?

Червените петна по бузите на Шантал показаха, че леля й е улучила право в целта. Но всъщност дори и да искаше, надали би могла да избягва Жан-Пол Гюиме, чието истинско име може би беше д’Обри. Каквото и да направеше, където и да отидеше, той неизменно изникваше пред нея, щом тя се освободеше от службата си при кралицата. А сега това се случваше все по-често, тъй като през тези последни дни на бременността си Нейно величество не се чувстваше добре и предпочиташе компанията на дамите, които бе довела със себе си от испанския двор.

Наистина Шантал бе успяла да избегне повторна среща насаме, ала притегателната сила, която той упражняваше спрямо нея, сякаш нарастваше с всеки из минал час и дори ставаше още по-непреодолима, щом му обърнеше гръб. Самата тя всеки път претърсваше с трескав поглед групичките на придворните, да го зърне и се чувстваше като болна, когато не усещаше погледа му върху себе си. Сякаш се плъзгаха неудържимо и неотвратимо по наклонената плоскост един към друг.

— Преувеличавате, скъпа лельо! — Тонът на Шантал беше спокоен, докато съсредоточено подбираше подходящи ръкавици измежду многото чифтове, които държеше пред нея Жюли. — Баронът е само един от придворните кавалери. Виждам го не по-често, отколкото граф дьо Роа например или Негово величество. Как бих могла да избягвам срещи с него?

— Глупости! — сряза я баронесата гневно и най-сетне се реши да сгъне счупеното ветрило, което увисна на кадифената панделка около китката й.

Баронесата повдигна с премерено елегантен жест шумолящите поли на светлосинята си рокля, диплеща се върху бродиралите кремави фусти. Днес бе решила да не пудри златисторусите си коси и светлината на утрото превръщаше в златна корона обилието от лъскави къдрици. Само гласът й, малко креслив и остър, нарушаваше хармонията на красивото й присъствие.

— Ще се държиш по-надалеч от този нечист човек, драга, госпожо! Не осъзнаваш ли какъв шанс ти се предлага? Не виждаш ли с какви очи те търси Негово величество щом се появиш в един и съши салон с него?

Шантал поклати глава толкова енергично, като че се опитваше да прогони объркването, в което я хвърлиха тези непонятни слова. Жюли изтърва един фуркет и се наведе да го търси. Сигурно затова не можа да отвърне на въпросителния поглед на Шантал в огледалото.

— Не говорите сериозно, скъпа леличко! — опита се тя да пресече тези толкова лекомислени и опасни намеци. — Дори Негово величество да не е изцяло верен на съпругата си, цял свят знае, че вниманието му е насочено към Луиз дьо ла Валиер. Та той не откъсва очи от нея!

— Освен ако някоя друга, по-красива, по-умна и по-чаровна дама не успее да грабне непостоянните симпатии на нашия, капризен млад владетел. — Диан дьо Мариво се отпусна изящно в широкия фотьойл до тоалетната масичка.

— Да разбирам ли, че ме съветвате да се домогвам до благоволението на краля? — Гласът на Шантал прозвуча грубо. — Да не сте полудяла?

— По-скоро ти си полудяла, дете мое, щом продължаваш да се показваш с Гюиме. Забранявам ти да окуражаваш е държането си този мъж!

Въпреки всичката си обич към летя си Шантал изпита желание да й каже ясно и точно какво мисли за нейните непочтени предложения. Нямаше намерение нито да се строи в редицата на кралските любовници, нито да приема заповеди от баронесата. Дори и когато мнението на леля и съвпадаше със собствените и страхове. Наистина беше глупост да флиртува с Жан-Пол д’Обри…

— Изобщо не се налага да ми забранявате, скъпа леличко — пропя Шантал с добре изиграна покорност и изви глава за следващия фуркет. — Нямам ни най-малко намерение да поощрявам господин Гюиме. Просто се старая да проявявам онази вежливост, която вие ми препоръчахте. Към него аз не се отнасям по-различно, отколкото към останалите господа от двора.

Диан дьо Мариво смръщи чело. Безспорно думите бяха разумни, но някак не можа да схване смисъла, замаскиран в тях. В милия и спокоен глас на племенницата й имаше нотка, която я караше да бъде нащрек.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — успя да каже баронесата, за да приключи с достойнство спора. — В последно време все повече заприличваш на своята клета сестра. Тя има точно такъв маниер да гледа хората по начин, от който да им стане ясно, че им говори едно, а мисли съвсем друго! Не бива да вървиш по нейния път! Сама виждаш докъде я доведе това. Да я ожали човек! Стара мома и то в провинцията, където никога няма да си намери съпруг. Не проумявам как баща ви я оставя да върши такива глупости…

Само Жюли разбра защо красивата млада графиня изведнъж получи неудържим пристъп на кашлица и започна да се поуспокоява едва след като мадам дьо Мариво прошумоля с копринените си поли и напусна стаята.

— Имам чувството, че семейството ни непростимо подценява интелигентността на леля ми — каза Шантал, останала без дъх. — Питам се какво ли ще стори, ако открие, че Сериз с избягала със своя тъй презиран гвардеец и всичките възвишени планове за дворцова кариера се окажат осуетени?

— О, най-напред ще припадне, ще получи любимия си пристъп, а след това ще изтича да се жалва на кралицата-майка, че в днешно време няма вече нито морал, нито нравственост. Май че и двете дами са склонни да придават на миналото някакъв фалшив блясък, какъвто то никога не е имало. Откакто умря кардиналът, Ана Австрийска нещо съвсем се промени, от ден на ден става все по-набожна и странна. В този пощурял от младост и жизнерадост двор, дето само се танцува, една самотна жена може да намери утеха само в молитвите.

* * *

Шантал все още мислеше върху думите на камериерката, когато се присъедини към дружината на ловците, яхнала дребната си кобила с цвят на карамел. Потеглиха към горите на Фонтенбло. Острият есенен вятър развяваше скъпите пера на широкополата й шапка. Слънцето току се скриваше зад бухлати сивосини облаци. Дано само не се намокрят до кости! Защото Шантал бе готова да се обзаложи срещу диамантената си брошка, че времето ще се развали, преди да се е мръкнало.

С крайчеца на окото си видя мадмоазел дьо ла Валиер, седнала с небрежна елегантност, сякаш на трон, върху гърба на коня си, приемайки възхищението на публиката. Вследствие на някакво леко, но все пак видимо вродено изкривяване на гръбнака, тя имаше малко странна походка, когато вървеше по равно. Впрочем дамата много умело прикриваше този недостатък, като вървеше винаги изключително бавно, което — както бързаха да отбелязват ласкателите — й придавало наистина царствен вид…

Ала и най-отявлените й врагове не биха могли да кажат лоша дума за начина, по който яздеше. Елегантно, без следа от напрежение. Същинска млада богиня на лова, ако си представим другата Диана с прекрасните виолетови очи на това младо момиче.

— Възхищавате се от фаворитката, както виждам. — Гласът беше леко хрипкав, твърде добре познат. — Вижда ми се твърде слаба, за да издържи в битките с дворцовите хиени…

Шантал се намръщи.

— Фаворитката? Стана ли вече? Дали не избързвате, бароне?

— Е, просто предполагам, както и всички останали, че Негово величество е приключил отдавна историята със снаха си. Луи се разтреперва от всеки разговор с майка си, моралните й проповеди го отегчават до смърт. И какво по-просто от това да се насочи към този невинен ангел, който го обожава? Уверявам ви, че е само въпрос на време тя да бъде провъзгласена за официална кралска метреса. Въпросът е по-скоро колко дълго ще запази тази титла! Дори и най-чистото благоговение и най-благородната доброта не са в състояние да задържат за дълго такъв придирчив любовник като краля на Франция. Не мислите ли? При мъж като него тези добродетели, ако попрекалиш с дозата, действат точно обратно. Спомнете си думите ми, когато красивата Луиз бъде изместена в най-скоро време!

Баронът правеше констатациите си с толкова лек и безгрижен тон, че Шантал го изгледа смаяно. Той поразително бързо се беше приспособил, явно бе намерил множество източници на сведения. Докато на нея, дори след толкова време, все още й бе трудно да свикне с фриволния тон, с който се коментираха любовните връзки в двореца. В отговор на явното си смущение тя получи само една подигравателна усмивка, която проблесна в лъвските очи, взрени в нея.

— Какво става? Нима откривам във вас възмутена моралистка, прескъпа ми графиньо? Очарователна сте, когато се преструвате, че за вас всичко това е ново и непонятно. Вие сте такъв свеж полъх сред префинените кокетки в този двор!

— Подигравате ми се… — Най-сетне Шантал успя да раздвижи устните си. Господи, в присъствието на този човек я връхлитаха едновременно толкова много чувства, че губеше ума и дума. Сега тя избра единствения изход, за който можа да се сети — пришпори кобилата си и препусна след кавалкадата на ловците, без да се интересува повече от барона.

Трябва да й стане навик да бяга от него! Не защото леля й бе наредила така, а защото се боеше от самата себе си. Сподири я тихият му смях, който всъщност не би трябвало да чува от тропота на копитата, но който отекна странно в самото й сърце. Шантал пришпори леко коня и се озова в челната група на ловците, която следваше джафкащите кучета.

Въпреки че не обичаше лова, Шантал се наслаждаваше на бързата езда в мразовитата утрин. Откакто се бе оплела в тази авантюра, днес за първи път излизаше на кон, за първи път усещаше вятъра в ушите си. Какво блаженство! Чувстваше се свободна, на лицето й грееше неподправена радост.

Глутницата изгладнели кучета бе обкръжила елена и сега стесняваше все повече и повече съдбовния кръг. Шантал поизостана. Беше й отвратително да гледа как пада едно толкова благородно животно. Не искаше да гледа как главният ловджия ще извади своя нож, за да довърши животното. Тя свърна от пътеката и само след няколко мига звукът на роговете се отдалечи, лаят на побеснелите кучета заглъхна в далечината заедно с виковете и тропота на конете.

Тишината на гората я обгърна като прегръдка. Дишайки с пълни гърди, Шантал спря под сянката на дърветата и отпусна свободно юздите. Благодарен за неочакваната почивка, конят й протегна шия с все още потрепващи хълбоци. По лицето си Шантал усещаше влагата на стелещата се мъгла. Чак сега се замисли дали ще намери сама обратния път. Твърде лекомислено беше да се отдели от останалите в тази непозната местност.

Понечи да се огледа, но изпита странното усещане, че е наблюдавана. Тя несъзнателно посегна към колана си, за да се увери, че ловджийският й нож е на мястото си. Усети като утеха допира до малката кама, която носеше в ботуша си за езда. Който и да дебнеше след нея, нямаше да се изправи пред една беззащитна жена!

— Не бива да бродите сама из тези гори, мадам! Защо се отделихте от останалите?

— Вие?!

Пред нея стоеше Жан-Пол Гюиме. Бе слязъл от коня и държеше юздите в ръка, облегнал се нехайно на ствола на близкото дърво. Затова значи не бе чула тропот на копита. Сигурно се е приближил безшумно, като диво животно. Като хищник! С гъвкавата походка на хищник той напусна своята засада и пристъпи към кобилата й.

— Разрешете да ви помогна да слезете, графиньо!

Беше по-скоро заповед, отколкото предложение или молба, но Шантал се подчини безпрекословно. Тя извади крака си от стремето и се свлече в очакващите я ръце. Предаде се на неизбежното, защото знаеше, че все някога ще трябва да се случи отново. Повдигна лице към неговото, за да приеме палещата целувка, за която жадуваше.

Младата жена цяла потръпна в силната му прегръдка, но не направи и опит да се освободи или да окаже съпротива. Беше твърде късно за това, защото реакциите и сега се диктуваха от собствената й чувственост. Тя се впи в тази позната мъжка уста, предаде се на тъй жадуваната треска, която тон бе разпалил вече веднъж у нея.

— Вие сте истинска изкусителка, графиньо — учестеното дишане на мъжа показваше, че и той губи самообладанието си в тази игра с огъня. — Самодива… Зеленоока самодива с най-сладостните устни на света… Къде се бяхте скрили през всичките тези години?… Напразно ви търсих всички тези години…

Шантал се запита какъв ли щеше да е отговорът му, ако каже истината. Но не можеше, не биваше да го прави — поне докато не разбереше докъде е стигнала Сериз.

За кой ли път вече тя се питаше със свито сърце кога ли най-сетне ще дойде някакво известие. Дотогава трябваше да играе ролята на мнимата графиня, макар това да й беше противно.

— Не ме лъжете! — В гласа й прозвуча закачливо кокетство. — Били сте твърде зает с Фрондата, за да пилеете мисли за някаква жена…

— Какво знаете? — По тялото на барона премина остра тръпка и изведнъж прегръдката му се разхлаби и Шантал успя да си поеме дъх. Тя веднага разбра, че сбърка и почти не се издаде, затова побърза да обясни с усмивка:

— Ами… Човек явно от знатно потекло… А в двора никой не го познава… Човек, който се представя за скромен барон и търси покровителство за тайните си кроежи, свързани по някакъв начин с покойния кардинал… — Тя реши да заложи всичко на карта: — Това може да е само някой, чието семейство си е навлякло гнева на нашия крал по време на Фрондата!

— Вие сте не само красива, но и умна! — По лицето на Жан-Пол се плъзна сянка. — В едно нещо обаче се лъжете. Семейството ми си навлече гнева не на краля, а на Италианеца. Кардиналът отдавна бе хвърлил око на имотите ни.

— И вие не се казвате Гюиме? — Беше й противно да й се представя под фалшив флаг и затова се осмели да поеме риска да зададе този въпрос. Искаше най-сетне да разбере правилно ли й и подсказало сърцето или не.

Той се поколеба за миг само и кимна:

— Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай. Едно име, на което кралят надали би се зарадвал. Баща ми загина по време на бунта, за мене също се знае, че съм мъртъв. Обстоятелство, което ми позволи да приема името и едно малко имение в Западните провинции, което, било част от зестрата на майка ми. Там изчаках смъртта на кардинала.

Шантал дишаше тежко. Жан-Пол дори не спомена, че бащите им някога са били приятели, така че и тя замълча. Изглежда той наистина не знаеше, че мадам дьо Дюка е дъщеря на граф дьо ла Шез. Нямаше понятие, както и не помнеше нищичко от онзи далечен летен ден… Тя сама не знаеше дали трябва да се чувства облекчена или засегната.

— Говори се, че вашият баща е подкрепял принцовете от Фрондата…

— Да, говори се, без да има никакво доказателство за това. Негово високопреосвещенство е направил необходимото, за да превърне легендата в истина. Така е имал възможност да конфискува именията ни, чифлиците и цялото богатство на семейството. Дал е чудесен урок на краля, бих казал, като се има предвид начинът, по който той неотдавна отстрани всемогъщия интендант на финансите господин Фуке. В това пролича сатанинският почерк на бившия му учител.

Шантал направи няколко крачки замислено, сваляйки машинално меките си ръкавици за езда и шапката, която й стягаше.

— Значи вие смятате, че със семейството ви са постъпили несправедливо? Но дори и кардиналът не би могъл да обвини невинен човек, че е бил симпатизант на фрондата, ако няма някакво доказателство, не е ли така?

— О, да! Тези доказателства му е дал, без да съзнава това, покойният ми чичо. Заради някакви селски имоти той се обърнал към дук д’Орлеан и тъй като дукът все нямал време да му даде аудиенция, чичо ми го последвал с войските му. Кардиналът, коварен, както винаги, прибрал тези документи, за да представи на краля своя версия за станалото. И постигнал целта си: унищожаването на нашето семейство и на честта ни.

— Какво възнамерявате да сторите?

— Трябва да си взема тези документи, които доказват обвързването на чичо ми. Ала те са и единственото доказателство, че баща ми никога не е бил с Фрондата. Единствената връзка е чичо ми и то само ако се съди формално, без да се вникне в същността на нещата.

— Документи у кардинала! Та Негово високопреосвещенство се помина през март във Венсан! А сега е октомври. Как си представяте да намерите тези документи? Те положително отдавна са в ръцете на краля. Не възнамерявате да се ровите в кралския архив, нали?

Свикнала с трезвите и делови разговори с баща си, Шантал търсеше и сега логиката на нещата. Дори не си даваше сметка колко различна я прави това от превзетото кикотене на флиртуващите придворни дами. Сега тя беше само Шантал, а не Сериз, капризната и престорена графиня.

— Напълно възможно е точно тези документи да не са в архива на Негово величество — каза Жан-Пол д’Обри. Шантал го погледна, сепната от многозначителната нотка в гласа му, коя го я озадачи. — Изчезнали са само няколко дни преди смъртта на Негово високопреосвещенство.

— Така ли? — Шантал го погледна с надежда. — Кой ги е прибрал? Затова ли сте тук под чуждо име? Не се ли боите, че някой може да ви познае? Доколкото зная, на бившите участници във фрондата е забранено да пристъпват прага на двореца, без да са получили прошката на краля.

— Мисля, че зная у кого са документите. И ще направя всичко, за да ми бъдат върнати, бъдете уверена в това! — Баронът сякаш изобщо не бе чул въпросите й. — Но чакайте! Струва ми се, че бяхме започнали един друг, много по-приятен разговор, прекрасна госпожо!

Ловкостта, с която той смени темата, бе не по-малко елегантна от гъвкавостта, с която пристъпи към нея. Шантал не намери сили да каже нещо. Запленена от златистите огньове на погледа му, тя отстъпи назад и гърбът й опря до твърдата грапава кора на едно дърво. Шапката и ръкавиците се изплъзнаха от пръстите и бързото й дишане издаваше, че знае какво ще последва

— Във вашите очи е скрита зеленината на леса, мадам… Не се плашете толкова, няма да ви нараня…

Тихите нежни слова, прекъсвани от леките целувки, с които обсипваше слепоочията й, челото, страните и клепачите й, зашеметиха Шантал и я накараха, да забрави всичко. Тя всеотдайно се плъзна в прегръдката, коя то се сключи около нея, притисната между дървото и неговите гърди. Зад нея беше якият ствол, отпред — атлетичното мъжко тяло, което възпламеняваше кръвта й и будеше желание да му се подчини, да се слее с него и да изчезне в мощта му.

Шантал разтвори устни, зашеметена и покорна, в отдаденост, която изпепели всичко наоколо. Никога не бе изпитвала такова желание да се подчини изцяло на чужда воля, без да мисли за последствията. Детинските й мечти за Жан-Пол, които я бяха възпирали да помисли за друг мъж, сега отстъпиха на ново, съвършено непознато чувство.

— Прекрасна си!… Опияняваш ме, любима моя!…

Тя чуваше хрипкавия глас, усещаше галещата ръка, която се отдели от талията й и обхвана заоблената й гръд, изгаряща от желание под дантелите и кадифето. Умели пръсти разкопчаха катарамите и корделите на пристегнатия жакет, заеха се с бродиралия корсаж на ризата и Шантал усети хладния есенен въздух върху пламналата си кожа. Жадните му устни се впиха в разкошната пълна гръд, изскочила над пристегнатия корсет.

Зашеметена от лудото желание, което избухна в нея, Шантал се хвърли в тези ласки, без и да мисли за съпротива. Дълги години тя бе отказвала на своето здраво и жизнено тяло правото да се осъществи, сега цялата й потискана чувственост избликна и я повлече неудържимо.

Такава пламенна готовност би превърнала дори и камък в нажежена лава, камо ли един мъж, запленен от нейната красота още от първия миг. Жан-Пол обезумя от желание. Той забрави и планове, и намерения, изгуби и самообладание, и фини маниери. Знаеше само, че иска тази жена, че трябва да я има, защото иначе изпепеляващото желание ще го превърне завинаги в роб. Сам не разбирате каква е тази магия, с която го обсебваше.

Дланта му, загрубяла от стискането на конски юзди и от въртенето на шпагата, допря копринената кожа на гърдите й, освободени от дантеления си затвор В недействителната светлина на мъглата плътта и блестеше като алабастър. Розовите пъпки се бяха свили в големи твърди зърна. Какъв сладък контраст! Гладката мека заобленост, по-нежна и от най-скъпа коприна, и твърдостта на пъпката, жилава, съпротивляваща се, обещаната пролетно разцъфване…

Шантал тихо простена, когато жадните устни поеха тези болезнено чувствителни зърна. Лекото захапване изпрати сладостни тръпки по тялото й, извито цялото в един неутолим копнеж, граничещ с болката. Тя обгърна, врата на Жан-Пол и се остави омаяна на неговите ласки.

Той приседна на едно повалено дърво и я привлече на скута си. Огнени тръпки я пронизаха, когато той отметна пяната на фустите й и между ръцете му и голото й тяло остана само тънката батиста. Ето, и последните панделки бяха развързани, интимното й бельо се свлече на тревата, когато ръката му сграбчи жадно светлия мъх, недокосван от чужда ръка. Безвъзвратната интимност на това докосване я накара да потрепери, усетила топлата влага на непреодолимото си желание, не по-малко властно от неговото.

— О, ти ме очакваш, ти ме искаш!… Скъпа! Полудявам от сладкото ти желание! Не бързай, любов моя! Да не бързаме!… Имаме време…

Изнемогваща и трепереща, Шантал отстъпи прел смелата атака на мъжа, убеден, че има пред себе си вече опитна жена. Прехапа долната си устна така силно, че усети вкуса на кръвта, вкопчена в широките му рамене, единствената опора сред бурните талази на страстта.

Тя усети лекия настойчив натиск, който разтвори бедрата й, разтрепераните му пръсти, които се ровеха все по-навътре в нея. Напрежението от това ритмично движение стана непосилно… Останала без дъх, Шантал се бореше със сълзите.

— Невероятна си! Чудесна си!… О, скъпа! Не мога повече!…

Едва когато усети изгарящия допир на възбудената му мъжественост, за миг Шантал изпита панически страх! Не! Не бива! Трябва да се отдръпне, да го помоли да спре… Да му каже… трябва да му обясни, че никога досега не е… Ала молбата й се изгуби в дрезгавия вик, който се изтръгна от гърлото й, когато той я повдигна на скута си и след това много бавно, безпощадно и властно я притегли върху себе си, за да се слее с нея.

Острата болка пресече дъха й, ала Жан-Пол д’Обри беше твърде погълнат от собствената си страст, за да забележи вцепеняването й. Той я повдигаше и я притегляше след това към себе си — едно безумно люлеене нагоре и надолу, докато изведнъж жестоката болка отстъпи място на друго, невероятно усещане. Сякаш тътен разтърси цялото й тяло, някаква вълна от жарава, не, някаква буря я вдигна и я запокити към него и тя се отпусна, потръпвайки в неописуемо чувство на освобождение и блаженство.

— Жан-Пол… обичам те! — изстена Шантал неволно, когато дишането и ударите на сърцето й се поуспокоиха и можа най-сетне да проговори.

— Малка вещица!… Моя… — шепнеше мъжът, заровил устни в косите й. — Божествена си!

Не, не това бяха думите, които тя очакваше да чуе след този възвишен миг… Но инстинктивно разбираше, че и той е изгубил прословутото си самообладание. Че полага усилия, за да възстанови фасадата на несъкрушимо нехайство, полагащо се на един дворцов кавалер.

В този миг до тях достигна далечно изсвирване на рог и лаят на кучетата.

— Ловците! Възможно ли е да се връщат отново насам?!

Шантал си представи гледката, която представлявате: разсъблечена жена с разголени гърди и вдигнати нагоре поли, сплетена в любовна прегръдка с мъж… Каква сцена! Какъв чудесен скандал!… Усети как се изчерви до корените на косите си.

— Шт! Не се бойте! Далече са. Нека ви помогна, скъпа!

Със същата сръчност, с която я бе разсъблякъл, сега Жан-Пол й помогна да оправи дрехите си. След няколко минути само блясъкът в очите на Шантал и пламналото й лице издаваха какво се е случило. Нейният компаньон изчисти грижливо листата и мъха, полепнали по полите й.

— Елате да се присъединим към групата малко преди да стигнем двореца. В тази бъркотия никой няма да забележи, че по някое време сме се отделили.

Той й помогна да се качи на коня и сам се метна на черния си жребец, който си бе пасъл кротко до кобилата в близката просека.

Шантал се нагласи на седлото и непознатата, причиняваща по-скоро наслада болка я накара отново да осъзнае онова, което се бе случило през този час.

Бе познала любовта в ръцете на Жан-Пол д’Обри. Но любов ли беше това? Или същото лекомислено удоволствие, което изплиташе толкова случайни и нетрайни връзки в жадния за забавления двор? Къде бяха любовните клетви, които жадуваше да чуе? Къде останах, задъханите уверения, че вече никога нищо не ще ги раздели?…

— Ще се видим ли пак? — изстреля тя направо и беше съвсем ясно, че няма предвид някакъв дворцов бал или лов. Очите й изглеждаха огромни в смълчания сумрак на гората. Зелени езера, в чиято бездънна яснота блещукаше мъчително очакване.

Мъжът върху жребеца се наведе над скритата й в ръкавица ръка. Целуна я леко, едва ли не само с дъха си, избягвайки по този начин и погледа, и въпроса, затаен в него.

— Разбира се, че ще се видим, прекрасна моя! Нима толкова малко разчитате на притегателната си сила? Нима не знаете, че попадне ли някой в мрежите на очарованието ви, остава завинаги в плен? Ето ме роб на вашата магия, горска самодиво, тъй че едва ли скоро ще се освободим един от друг…

Звучеше по-скоро заплашително, отколкото мило, но Шантал отблъсна мимолетния си страх. От какво да се бои? Най-после бе намерила Жан-Пол д’Обри. Какво би могло да ги раздели?