Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (24)

XXIV

На другата сутрин, когато Лара пристигна в „Камерън сентър“, всички служители чакаха, за да я поздравят.

— Чудесна новина!

— За всички нас изненадата беше голяма!

— Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи…

И все в тоя дух.

Хауард Келър я чакаше в кабинета й. Той силно я прегърна.

— За една дама, която не обича класическата музика, ти положително успя!

Лара се засмя.

— Нали?

— Ще трябва да свикна да те наричам мисис Адлър.

Усмивката й угасна.

— Мисля, че по делови причини ще бъде по-добре, ако продължа да се наричам Камерън. Какво ще кажеш?

— Както желаеш. Много се радвам, че се върна. Тук работата се трупа.

Лара се настани на стола срещу Хауард.

— Добре, казвай какво става.

— Ами хотелът в Уест Сайд се оказа губещо предприятие. Имаме клиент от Тексас, който проявява интерес, но вчера отидох да видя хотела. В ужасно състояние е. Нуждае се от основен ремонт, а това ще излезе пет-шест милиона долара.

— Клиентът видя ли го?

— Още не. Обещах, че ще му го покажа утре.

— Покажи му го другата седмица. Прати бояджии и се постарайте да изглежда безукорно чист. А по време на посещението на клиента събери тълпа от хора във фоайето.

Той се ухили:

— Добре. Франк Роуз е тук с новите проекти. Чака в моя кабинет.

— Ще ги прегледам.

— Застрахователната компания от Мидланд все още се колебае относно подписването на споразумението.

Лара си записа.

— Ще разговарям с тях по въпроса. Друго?

— Гоутам Банк се опъва относно заема — от седемдесет и пет милиона долара за новия ни проект. Смятат, че си поела прекалено много ангажименти.

— Те каква лихва искаха?

— Седемнадесет процента.

— Уреди ми среща с тях. Ще им предложа двадесет процента.

Той я погледна смаян:

— Двадесет процента? Боже мой, Лара! Никой не предлага двадесет процента!

— Предпочитам да съм жива при двадесет процента, отколкото мъртва при седемнадесет. Прави каквото ти казвам, Хауард.

— Добре.

Сутринта отлетя много бързо. В дванадесет и половина Лара каза:

— На обяд имам среща с Пол Мартин.

Хауард изглеждаше разтревожен.

— Внимавай да не те изяде теб за обяд.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е сицилианец. Те не прощават и не забравят.

— Превръщащ го в мелодрама. Пол никога не би ме наранил.

— Дано си права.

 

 

Пол Мартин чакаше Лара в ресторанта. Изглеждаше отслабнал и измъчен, под очите му имаше тъмни кръгове, като че ли не е спал добре.

— Здравей, Лара — той не стана.

— Здравей, Пол — тя седна срещу него.

— Казах някои глупости по телефонния ти секретар, съжалявам. Нямах представа… — той вдигна рамене.

— Трябваше да ти кажа, Пол, но всичко се случи толкова внезапно.

— Да — той изучаваше лицето й. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря.

— Къде се запозна с Адлър?

— В Лондон.

— И се влюби в него просто така? — в думите му имаше горчив подтекст.

— Пол, това, което беше между нас с теб, бе чудесно, но не ми стигаше. Имах нужда от нещо повече, от някого, при когото да се прибирам всяка вечер.

Той я гледаше и слушаше мълчаливо.

— Никога не бих направила нещо, с което да те нараня, но това просто… просто се случи.

Той продължаваше да мълчи.

— Моля те да ме разбереш.

— Да — студена усмивка премина по лицет о му. — Предполагам, че нямам друг избор, нали? Станалото — станало. Просто ми дойде като шок да го прочета във вестниците и да го видя по телевизията. Предполагах, че сме били по-близки.

— Прав си — отново се съгласи Лара. — Трябваше да ти кажа.

Той протегна ръка и я погали по брадичката.

— Бях луд по теб, Лара. Мисля, че все още съм луд. Ти беше моето miracolo.^[1] Бих ти дал всичко на света, освен това, което той може да ти даде — брачната халка. Обичам те достатъчно много, за да искам да бъдеш щастлива.

Лара почувства, че я залива вълна на облекчение.

— Благодаря ти, Пол.

— Кога ще се запозная със съпруга ти?

— Другата седмица даваме прием за приятели. Ще дойдеш ли?

— Непременно. Кажи му да се отнася добре с теб, иначе ще си има работа с мен.

Лара се усмихна:

— Ще му кажа.

 

 

Когато Лара се върна, Хауард Келър я чакаше в кабинета й.

— Как мина? — тревожно попита той.

— Добре. Не беше прав за Пол. Държа се чудесно.

— Хубаво. Радвам се, че съм се лъгал. Утре сутринта съм ти уредил срещи с…

— Отмени ги — прекъсна го Лара. — Утре оставам вкъщи при съпруга си. Следващите няколко дни ще ни бъдат меденият месец.

— Радвам се, че си толкова щастлива.

— Хауард, толкова съм щастлива, та чак се плаша. Страх ме е, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. Не предполагах, че човек може да бъде толкова щастлив.

Той се усмихна.

— Добре, аз ще се оправя със срещите.

— Благодаря ти — тя го целуна по бузата. — Следващата седмица даваме прием и ти си поканен.

 

 

Приемът се състоя следващата събота в апартамента им. Имаше богат бюфет и над сто души гости. Лара бе поканила мъжете и жените, с които работеше — банкери, строителни предприемачи, архитекти, технически ръководители, чиновници от кметството, плановици, ръководители на профсъюзи. Филип бе поканил свои приятели музиканти, покровители и благотворители на музикантите. Комбинацията се оказа катастрофална.

Не че двете групи не се опитаха да общуват. Проблемът идваше от тбва, че повечето нямаха нищо общо помежду си. Строителните предприемачи се интересуваха от строежи и архитектура, а музикантите — от музика и композитори.

Лара представи един градски проектант на група музиканти. Той стоеше сред тях и се опитваше да следи дискусията.

— Знаете ли какво отношение е имал Росини към музиката на Вагнер? Един ден се друснал със задника си върху клавишите и казал: „Ето така ми звучи Вагнер.“

— Вагнер си го е заслужавал. Когато избухнал пожар в Ринг Театър във Виена по време на представление на „Хофманови приказки“, четиристотин души загинали. Когато разбрал това, Вагнер казал: „Така им се пада щом слушат оперета от Офенбах“.

Предприемачът бързо отмина.

Лара представи някои от приятелите на Филип на група бизнесмени, занимаващи се с недвижими имоти.

— Проблемът е, че трябва да си сключил договор с тридесет и пет процента от наемателите, преди да направиш кооперация.

— Според мен това е много глупаво правило.

— Съгласен съм. Затова минах към хотелите. Знаеш ли, че сега хотелите в Манхатън печелят средно двеста долара от стая на нощ? Следващата година…

Музикантите се придвижиха по-нататък.

Сякаш разговорите се водеха на два различни езика.

— Бедата на виенчани е, че те обичат само мъртвите композитори.

— На два парцела между Четиридесет и седма и Четиридесет и осма улица се строи нов хотел, финансиран от Чейс Манхатън Банк…

— Може би той не е най-великият диригент, но техниката на палката му е genau…

— … Мнозина са казвали, че крахът на стоковата борса през 1929 година не е бил чак толкова лошо нещо. Хората се научили да влагат парите си в недвижими имоти.

— … и Хоровиц не искал да свири години наред, защото мислел, че пръстите му са от стъкло…

— … Видях проектите. На Осмо Авеню ще се издига класическа основа на три етажа, а вътре ще има елипсовидна аркада с фоайета от трите страни…

— … Айнщайн обичал да свири на пиано. Свирили заедно с Рубинщайн, но Айнщайн винаги грешал такта. Накрая Рубинщайн не издържал и викнал „Алберт, не можеш ли да броиш?“…

— … конгресмените трябва да са били пияни, когато са гласували закона за поправка на данъците. Той ще осакати строителната индустрия…

— … и в края на вечерта, когато си тръгвал от празненството, Брамс казал: „Ако съм забравил да обидя някого от присъстващите, аз се извинявам.“

Вавилонската кула!

Пол Мартин дойде сам и Лара побърза да го посрещне.

— Радвам се, че дойде, Пол.

— Не бих изпуснал тази възможност — той се огледа Наоколо. — Искам да се запозная с Филип.

Лара го отведе до групата, заобиколила Филип.

— Филип, това е моят стар приятел Пол Мартин.

Филип протегна ръка.

— Радвам се, да се запознаем.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Вие сте късметлия, мистър Адлър. Лара е забележителна жена.

— И аз това му казвам — засмя се Лара.

— Не е нужно да ми го казва — отвърна Филип. — Знам, че съм късметлия.

Пол го изучаваше.

— Наистина ли?

Лара усети внезапното напрежение в атмосферата.

— Нека ти предложа един коктейл — обърна се тя към Пол.

— Не, благодаря. Забрави ли? Аз не пия.

Лара прехапа устни.

— Разбира се. Нека да те запозная с едни хора — тя го разведе из стаята, представяйки го на различни гости.

Един от музикантите говореше:

— Леон Флайшер има рецитал утре вечер. Не бих го пропуснал за нищо на света — той се обърна към Пол Мартин, който стоеше до Хауард Келър: — Слушали ли сте го как свири?

— Не.

— Забележително. Разбира се, той свири само с лявата си ръка.

Пол Мартин бе озадачен.

— Защо?

— Флайшер разви синдром на китката на дясната си ръка преди десет години.

— Но как може да изнася рецитал с една ръка?

— Пет-шест композитори са писали концерти за лява ръка. Това са Демут, Франц Шмит, Корнголд, има и прекрасен концерт от Равел.

Някои от гостите помолиха Филип да посвири.

— Добре, това е за моята младоженка.

Той седна пред пианото и засвири тема от концерт на Рахманинов. Стаята утихна. Всички бяха омаяни от прекрасните звуци, които изпълниха жилището. Когато Филип стана, избухнаха ръкопляскания.

След един час гостите започнаха да се разотиват. Когато изпратиха последния гост, Филип рече:

— Беше страшен прием.

— Не обичаш големите празненства, нали? — попита го Лара.

Филип я прегърна и се ухили.

— Много ли личеше?

— Ще го правим веднъж на всеки десет години — обеща му Лара. — Филип, нямаше ли чувството, че гостите ни са от различни планети?

Той допря устни до бузата й.

— Това няма значение. Ние си имаме наша собствена планета. Хайде да я накараме да се върти…