Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (10)

X

През 1984 година Лара Камерън реши, че е време да завладее Ню Йорк. Сподели плана си с Келър, който се ужаси.

— Тази идея не ми харесва — категорично заяви той. — Ти не познаваш Ню Йорк. Аз също. Това е друг град, Лара. Ние…

— Така ми казваха, когато дойдох от Глейс Бей в Чикаго — припомни му Лара. — Сградите са едни и същи, независимо дали ги строиш в Глейс Бей, Чикаго, Ню Йорк или Токио. Правилата на играта са еднакви за всички.

— Но тук се справяш великолепно — запротестира Келър. — Какво точно искаш?

— Казах ти. Нещо повече. Искам името ми да се появи на нюйоркския хоризонт. Ще построя и „Камерън Плаза“, и „Камерън Сентър“. А един ден ще издигна и най-високия небостъргач в света. Това е, което искам. „Камерън Ентърпрайзис“ се мести в Ню Йорк.

 

 

Ню Йорк преживяваше период на строителен бум и бе населен с гиганти в областта на недвижимите имоти като Зекендорф, Хари Хелмзли, Доналд Тръмп, фамилиите Юрис и Рудин.

— Ще влезем в техния клуб — каза Лара на Келър.

Настаниха се в „Риджънси“ и започнаха да опознават града.

Лара не можеше да възприеме размерите и динамиката на оживения метрополис. Приличаше й на каньон от небостъргачи, през който текат реки от автомобили.

— В сравнение с това Чикаго прилича на Глейс Бей.

Лара нямаше търпение да започне.

— Най-напред трябва да съберем хора. Ще намерим най-добрия адвокат по недвижими имоти в Ню Йорк. След това — отличен ръководен екип. Разбери с кого работи Рудин. Виж дали не можеш да привлечеш някой от тях.

— Добре.

— Ето списък на сгради, които ми харесват. Проучи кои са архитектите им. Искам да се запозная с тях.

Келър започна да се заразява от въодушевлението на Лара.

— Ще открия кредитен лимит в някои банки. С авоарите, които имаме в Чикаго, това няма да представлява проблем. Ще се свържа с някои спестовни каси и посредници на недвижими имоти.

— Чудесно.

— Лара, преди да се впуснем в това, не мислиш ли, че трябва да решиш какъв ще бъде следващият ти проект?

Лара го погледна невинно и попита:

— Не ти ли казах? Ще купим болницата „Манхатън Сентръл“.

 

 

Няколко дни преди това Лара седеше в един фризьорски салон на Медисън Авеню. Докато й правеха косата, тя дочу разговора от съседната кабинка.

— Ще ни липсвате, мисис Уокър.

— И вие на мен, Дарлин. От колко време идвам тук?

— Почти петнадесет години.

— Времето наистина лети, нали? Ще ми е мъчно за Ню Йорк.

— Кога напускате?

— Веднага. Днес сутринта получихме известието, че ни затварят. Представяте ли си — да затворят болница като „Манхатън Сентръл“, защото нямали пари! Работих в нея като инспектор почти двадесет години и сега да ми съобщят с бележка, че всичко е свършено! Човек би предположил, че ще имат любезността да му го кажат лично, нали? Накъде върви светът!?

Лара напрегнато слушаше.

— Във вестниците не видях нищо за затварянето на болницата.

— Пазят го в тайна. Искат да го съобщят най-напред на служителите.

Фризьорката бе изсушила само половината й коса, но Лара стана.

— Не съм свършила, мис Камерън.

— Няма нищо — отвърна Лара, — бързам.

 

 

Болницата „Манхатън Сентръл“ беше порутено, грозно здание в Ийст Сайд и заемаше цялата площ между две пресечки. Лара дълго се взира в него, но в представата си виждаше величествен нов небостъргач с изискани магазини за продажба на дребно и луксозни жилища над тях.

Тя влезе в болницата и попита за името на корпорацията собственик. Препратиха я в кантората на Роджър Бърнам на Уолстрийт.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— Чух, че болницата „Манхатън Сентръл“ се продава.

Той изненадано я погледна:

— Къде го чухте?

— Истина ли е това?

— Вероятно — опита се да увърта той.

— Аз може би искам да я купя — каза Лара. — Каква е цената?

— Вижте… Аз изобщо не ви познавам. Не може просто така да дойдете от улицата и да очаквате да обсъждам с вас сделка за деветдесет милиона долара. Аз…

— Деветдесет милиона? — Лара имаше чувството, че цената е твърде висока, но желаеше да притежава този парцел. Щеше да бъде вълнуващо начало. — За такава цена ли ще говорим?

— Няма да говорим за нищо.

Лара подаде на Роджър Бърнам една стодоларова банкнота.

— За какво ми е това?

— За право на закупуване в четиридесет и осем часов срок. Искам само четиридесет и осем часа. Така или иначе не сте готови да обявите, че имотът се продава. Какво губите? Ако приема цената, която искате, вие ще получите своето.

— Не знам нищо за вас.

— Обадете се в Мъркънтайл Банк в Чикаго. Търсете председателя Боб Ванс.

Той я изгледа продължително, поклати глава и промърмори нещо, от което се разбра думата „луди“. Лично потърси телефонния номер. Лара чакаше, докато секретарката му го свърза с Боб Ванс.

— Мистър Ванс? Тук е Роджър Бърнам от Ню Йорк. При мен е мис… — той я погледна.

— Лара Камерън.

— Лара Камерън е тук. Проявява интерес към закупуването на наш имот и казва, че вие я познавате — той млъкна и се заслуша.

— Така ли?… Разбирам… Наистина ли?… Не, не знаех това… Добре… Добре — след известно време рече: — Много ви благодаря.

Затвори телефона и се вторачи в Лара.

— Изглежда, че сте направили много силно впечатление в Чикаго.

— Имам намерение да направя силно впечатление в Ню Йорк.

Бърнам погледна стодоларовата банкнота.

— Какво би трябвало да правя с това?

— Купете си кубински пури. Ще получа ли правото на закупуване, ако приема цената ви?

Той я гледаше изпитателно:

— Малко е необичайно, но — добре, ще ви дам четиридесет и осем часа.

 

 

Трябва да действаме много бързо — каза Лара Камерън. — Имаме само четиридесет и осем часа, за да организираме финансирането.

— Разполагаш ли с някакви цифри?

— Деветдесет милиона за имота и приблизително още двеста милиона за разрушаването на болницата и строежа на сградата.

Келър я зяпна:

— Това са двеста и деветдесет милиона долара!

— Винаги си смятал бързо — подхвърли Лара.

Той не обърна внимание на думите й.

— Лара, откъде ще дойдат толкова пари?

— Ще вземем на заем. С допълнителната гаранция от Чикаго и новия имот това няма да е проблем.

— Но рискът е голям. Стотици неща могат да се объркат. Залагаш всичко, което имаш…

— Точно това е вълнуващото — заяви Лара. — Да рискуваш — и да спечелиш.

 

 

Да се уреди финансиране на строеж в Ню Йорк бе дори по-лесно отколкото в Чикаго. Кметът Кох бе въвел данъчна програма, наречена 412-А, според която предприемач, строящ на мястото на функционално негодна сграда, може да поиска освобождаване от данък, без да плаща данъци през първите две години.

Банките и спестовните каси провериха кредита на Лара и изразиха готовност да започнат бизнес с нея.

Преди изтичането на четиридесетте и осем часа Лара влезе в кабинета на Бърнам и му връчи чек за три милиона долара.

— Това е първата вноска по сделката — каза тя. — Приемам цената, която поискахте. Между другото можете да задържите стоте долара.

 

 

Следващите шест месеца Келър работи с банките по финансирането, а Лара — с архитектите по проектирането.

Всичко вървеше гладко. Архитектите, строителите, служителите, които се занимаваха с маркетинга, бяха в график. Работата по събарянето на болницата и строежът на новата сграда щеше да започне през април. Лара бе неспокойна. Всяка сутрин в шест часа тя бе на терена и наблюдаваше израстването на новото здание. Изпитваше неудовлетвореност, защото на този етап то принадлежеше на строителите. За нея нямаше никаква работа. Тя бе свикнала да действа. Харесваше й да работи едновременно по пет-шест проекта.

— Защо не се огледаме за друга сделка? — попита тя Келър.

— Защото си затънала до уши в тази. Дори само ако си поемеш по-дълбоко дъх, всичко това може да се срути. Знаеш ли, че си заложила всичко до последното си пени за построяването на тази сграда? Ако нещо се обърка…

— Нищо няма да се обърка — тя наблюдаваше изражението му. — Какво те безпокои?

— Споразумението, което подписа със спестовната каса…

— Е, какво? Нали уредихме финансирането?

— Не ми харесва клаузата относно датата на завършване на строежа. Ако сградата не е готова до петнадесети март, тя става тяхна собственост, а ти губиш всичко.

Лара си спомни за строежа в Глейс Бей и за приятелите, които се заловиха за работа и го завършиха заради нея. Но това беше друго нещо.

— Не се тревожи. Строежът ще бъде завършен навреме. Убеден ли си, че не можем да се огледаме за друг проект?

Лара разговаряше със служителите, които се занимаваха с маркетинга.

— Договорите за долните магазини вече са подписани — каза й директорът по маркетинга. — Повече от половината жилища също са купени. По наши изчисления ще сме продали три четвърти от тях още преди завършването на сградата, а останалите малко след това.

— Искам всички да бъдат продадени преди завършването на строежа — каза Лара. — Засилете рекламата.

— Добре.

Келър влезе в кабинета.

— Признавам, че беше права, Лара. Строежът върви по график.

— Ще бъде машина за пари.

 

 

На шестнадесети януари — шестдесет дни преди пусковия срок — бяха завършени стените и работниците започнаха да инсталират електрическата мрежа и канализацията.

Лара стоеше и наблюдаваше мъжете, работещи високо горе на скелето. Един работник спря, извади пакет цигари и в този миг от ръката му се изплъзна гаечният ключ и полетя надолу към земята. Лара гледаше невярваща как ключът лети към нея. Отскочи настрана — сърцето й биеше силно. Работникът гледаше надолу и махна с ръка за извинение.

С мрачно изражение Лара влезе в асансьора и се изкачи горе при работника. Пренебрегвайки главозамайващата височина, тя се приближи към него.

— Ти ли изпусна гаечния ключ?

— Да, извинявам се.

Тя му удари силен шамар.

— Уволнен си. Махай се от строежа ми.

— Хей, това стана случайно, аз…

— Махай се оттук.

Човекът я изгледа свирепо, после се отдалечи и слезе с асансьора. Лара пое дълбоко дъх, за да се овладее. Работниците я наблюдаваха.

— Започвайте работа — нареди тя.

 

 

Лара обядваше със Сам Гоздън — нюйоркския й адвокат, който подготвяше договорите й.

— Чух, че всичко върви много добре — каза Гоздън.

Лара се усмихна.

— Повече от много добре. Остават ни само още няколко седмици.

— Мога ли да направя едно признание?

— Да, но внимавай да не обвиниш сам себе си.

— Басирах се, че няма да успееш — засмя се той.

— Наистина ли? Защо?

— Предприемачеството на това ниво е мъжка територия. Единствените жени, занимаващи се с недвижими имоти, би трябвало да са дребни бабички със синкави коси, които продават кооперации.

— Значи си се обзалагал срещу мен? — попита Лара.

— Да — усмихна се Сам Гоздън.

Лара се приведе към него.

— Сам…

— Да?

— Никой от екипа ми не може да се обзалага срещу мен. Уволнен си.

Той остана с отворена уста, а Лара стана и излезе от ресторанта.

 

 

На другата сутрин, докато караше към строежа, Лара усети, че нещо не е наред. Внезапно разбра какво — тишината. Нямаше шум от чукове и бормашини. Когато пристигна на обекта, не повярва на очите си. Работниците си събираха инструментите и напускаха. Лара бързо се приближи към бригадира, който също си събираше нещата.

— Какво става? — попита тя. — Часът е едва седем.

— Изтеглям си хората.

— Какво приказваш?

— Постъпило е оплакване, мис Камерън.

— Какво оплакване?

— Ударихте ли шамар на един от работниците?

— Какво? — тя бе забравила. — Да. Заслужи си го. Уволних го.

— Общината дала ли ви е разрешение да удряте шамари на хората, които работят за вас?

— Почакай — рече Лара. — Нещата не са така. Той изпусна един гаечен ключ. Едва не ме уби. Сигурно съм избухнала. Съжалявам, но не го искам пак тук.

— Той няма да се върне. Никой от нас няма да се върне.

Лара го гледаше втренчено.

— Това някаква шега ли е?

— Нашият профсъюз не мисли, че е шега — рече бригадирът. — Наредиха ни да напуснем. Напускаме.

— Подписали сте договор.

— Вие го нарушихте. Ако имате оплаквания, обърнете се към профсъюза.

Той понечи да си тръгне.

— Почакай за момент. Казах, че съжалявам. Слушай… готова съм да се извиня на човека и той ще може да се върне на работа.

— Мис Камерън, мисля, че картинката не ви е ясна. Той не иска да се върне. Всички нас ни очакват други работни места. В този град има много работа. Прекалено сме заети, за да позволим на работодателите ни да ни раздават шамари.

Лара го гледаше как си тръгна. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бързо се отправи към канцеларията си, за да съобщи новината на Келър. Преди да успее да проговори, той каза:

— Чух. Досега разговарях по телефона с профсъюза.

— Те какво казаха? — нетърпеливо попита Лара.

— Ще разгледат случая следващия месец.

По лицето на Лара се изписа ужас.

— Следващия месец! Имаме по-малко от два месеца за довършването на сградата.

— Казах им го.

— И какво ти отговориха?

— Че това не е техен проблем.

Лара се отпусна на дивана.

— О, господи, какво ще правим?

— Не знам.

— Може би бихме могли да убедим банката да… — тя видя изражението му. — Предполагам, че не — Лара изведнъж се оживи: — Знам. Можем да наемем друга строителна бригада и да…

— Лара, нито един член на профсъюза няма да припари до този строеж.

— Трябваше да го убия, това копеле.

— Да, това много щеше да помогне — сухо рече Келър.

Лара стана и закрачи из стаята.

— Трябва да кажа на Сам Гоздън да… — изведнъж си спомни. — Не, аз го уволних.

— Защо?

— Няма значение.

Келър разсъждаваше на глас:

— Може би ако намерим добър адвокат… някой с голямо влияние.

— Добра идея. Някой, който може да действа бързо. Познаваш ли такъв?

— Не. Но Сам Гоздън спомена на едно съвещание името Пол Мартин.

— Кой е той?

— Не знам точно, говорихме за профсъюзни проблеми и тогава се спомена името му.

— Знаеш ли в коя фирма работи?

— Не.

Лара позвъни на секретарката си:

— Кати, в Манхатън има един адвокат Пол Мартин. Намери адреса му.

Келър попита:

— Не искаш ли телефона му, за да си уредиш среща?

— Няма време. Не мога да си позволя да седя и да чакам среща. Ще се срещна с него днес. Ако може да ни помогне, добре. Ако не може, трябва да мислим за нещо друго.

Но същевременно Лара си мислеше: „Не остана нищо друго.“