Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (16)

XVI

— Хауард, утре сутринта заминавам за Лондон.

— По какъв въпрос? — попита Келър.

— Лорд Макинтош ме кани да разгледам един имот, който го интересува. Предлага ми съдружие.

Брайън Макинтош бе един от най-богатите английски предприемачи в областта на недвижимите имоти.

— В колко часа заминаваме? — попита Келър.

— Реших да замина сама.

— О?

— Искам да останеш тук и да държиш всичко под око.

Той кимна:

— Добре, ще се постарая.

— Знам. Винаги мога да разчитам на теб.

 

 

Пътуването до Лондон мина спокойно. Частният „Боинг 727“, който Лара бе купила, излетя сутринта и кацна на летище Лутън край Лондон. Лара не подозираше, че скоро в живота й ще настъпи промяна.

Когато влезе във фоайето на хотел „Клариджис“, Лара бе посрещната от управителя Роналд Джоунс.

— За нас е удоволствие, че отново ни гостувате, мис Камерън. Ще ви покажа апартамента ви. Между другото, вече се получиха съобщения за вас.

Оказа се, че са повече от десет.

Апартаментът бе чудесен. Имаше цветя от Брайън Макинтош и от Пол Мартин, шампанско и ордьоври от хотела. Телефонът започна да звъни още с влизането й. Търсеха я от всички краища на Съединените щати.

— Архитектът иска да направи някои промени в проекта. Това ще ни струва цяло състояние…

— Доставчиците на цимент стачкуват…

— Първа национална спестовна каса желае да участва в следващата ни сделка…

— Кметът иска да знае дали ще можете да Дойдете в Лос Анжелис за откриването. Предвижда голяма церемония…

— Тоалетните чинии още не са пристигнали…

— Лошото време ни бави. Изоставаме от графика…

Всеки проблем изискваше нейното решение и когато най-после приключи, Лара се почувства изтощена. Вечеря сама в стаята си, после се загледа през прозореца в ролсройсовете и бентлитата, които спираха пред входа на хотела откъм Брук Стрийт. Обзе я опияняващо чувство на гордост. „Малкото момиче от Глейс Бей стигна далеч, татко.“

На другата сутрин Лара и Брайън Макинтош отидоха да разгледат въпросния парцел. Той беше огромен — две мили по протежение на реката, заети от стари, порутени сгради и складове.

— Британското правителство ще ни направи много данъчни облекчения заради благоустрояването на цялата тази част от града — обясни й Макинтош.

— Бих искала да си помисля — отвърна Лара.

За себе си тя вече бе взела решението.

— Между другото, за довечера имам билети за концерт — рече Макинтош. — Жена ми ще бъде на събрание в клуба си. Обичате ли класическа музика?

Лара не се интересуваше от класическа музика.

— Да.

— Филип Адлър ще свири Рахманинов — той я погледна, очаквайки реакцията й.

Тя изобщо не бе чувала за Филип Адлър.

— Чудесно — рече Лара.

— Добре. След концерта ще вечеряме в „Скотс“. Ще мина да ви взема в седем.

„Защо казах, че харесвам класическа музика?“ — зачуди се Лара. Би предпочела да вземе топла вана и да си легне. — „Е, хайде, още една вечер не е от значение. Ще отлетя за Ню Йорк на сутринта.“

 

 

„Фестивал Хол“ бе препълнен от любители на музиката. Мъжете бяха облечени официално, жените носеха красиви вечерни рокли. Това беше галавечер и голямата зала бе изпълнена с нетърпеливо очакване.

Брайън Макинтош купи от разпоредителката програми и двамата заеха местата си. Той подаде програма на Лара, която й хвърли един поглед. Лондонската филхармония… Филип Адлър ще изпълни Концерт за пиано номер три в ре минор, опус 30, от Рахманинов.

„Трябва да се обадя на Хауард и да му напомня за преработените калкулации за парцела на Пето Авеню.“

Диригентът се появи на сцената и публиката започна да ръкопляска. Лара не му обърна внимание.

„Предприемачът в Бостън действа твърде бавно. Трябва му стимул. Ще кажа на Хауард да му предложи премия.“

Публиката отново заръкопляска силно. Един мъж се настани на мястото си пред пианото в центъра на сцената. Диригентът подаде първия такт — концертът започна. Пръстите на Филип Адлър полетяха по клавишите.

Зад Лара някаква жена със силен тексаски акцент се обади:

— Нали е фантастичен? Казах ли ти, Агнес?!

Лара отново опита да се съсредоточи. „Лондонската сделка отпада. Местоположението е неподходящо, разсъждаваше тя. Местоположението, местоположението и пак местоположението, замисли се за един обект близо до Кълъмбъс Съркъл, който й предложиха. Виж, от това би могло да излезе нещо.“

Жената зад нея високо каза:

— Изразът му… е невероятен! Той с един от най-…

Лара се опита да не я слуша.

„Там цената на административна сграда, която ще се дава под наем ще бъде приблизително четиристотин долара на квадратен фут. Ако успея да огранича строителните разходи в рамките на сто и петдесет милиона, цената на земята — до сто двадесет и пет милиона…“

— Боже мой! — възкликна жената отзад.

Лара се стресна от унеса.

— Той е направо блестящ!

Забиха барабани, Филип Адлър изсвири четири такта соло, оркестърът се включи с все по-бързо темпо… Жената едва се сдържаше:

— Само слушай! Музиката преминава от piu vivo в piu mosso. Чувала ли си нещо по-вълнуващо?

Лара стисна зъби.

„Дори приключването без загуба ще бъде приемливо, разсъждаваше тя. Цената на квадратурата, която ще се дава под наем, ще излезе триста и петдесет милиона долара, десетпроцентната лихва ще бъде тридесет и пет милиона, плюс десет милиона експлоатационни разходи…“

Музиката ускоряваше темпото си, ехтеше в залата, изведнъж достигна кулминацията си и спря, Публиката скочи на крака, като аплодираше. Чуваха се викове „Браво!“. Пианистът бе станал и се покланяше.

Лара дори не си направи труда да вдигне поглед. „Данъците ще бъдат около шест милиона, отстъпките на наема ще възлязат на около два, стават петдесет и осем милиона долара.“

— Невероятен е, нали? — обърна се към нея Брайън Макинтош.

— Да — Лара се подразни, че отново прекъсват мислите й.

— Хайде да идем зад кулисите. Филип ми е приятел.

— Всъщност аз не…

Той я хвана за ръка и двамата се отправиха към изхода.

— Радвам се, че ще имам възможността да ви запозная с него — говореше Брайън Макинтош.

„В Ню Йорк сега е шест часа. Ще мога да се обадя на Хауард да започне преговори.“

— Такова преживяване се случва веднъж в живота, нали?

„И веднъж ми е напълно достатъчно“, мислеше си Лара.

— Да.

Стигнаха до входа за артистите, пред който чакаше голяма тълпа. Брайън Макинтош почука на вратата. Отвори един портиер.

— Да, сър?

— Лорд Макинтош при мистър Адлър.

— Веднага, милорд. Моля, заповядайте — той отвори вратата колкото да влязат Макинтош и Лара, после бързо я хлопна пред талпата.

— Какво искат всички тези хора? — попита Лара.

Той изненадано я погледна.

— Да видят Филип.

Тя се учуди защо. Портиерът посочи:

— Вървете направо в общата стая на актьорите, милорд.

— Благодаря.

„Само пет минути и ще кажа, че трябва да тръгвам.“

Общата стая бе шумна и претъпкана. Хората се бяха струпали около една фигура, която Лара не можеше да види. После тълпата се размърда и тя го видя съвсем ясно. Лара се вцепени, за миг почувства, че сърцето й спира. Неясният, мимолетен образ, който носеше в съзнанието си от толкова години, изневиделица се бе материализирал. Видението от нейната фантазия — Лохинвар, бе оживял. Обграденият от тълпата мъж беше висок, рус, с деликатни черти. Бе облечен във фрак с бяла папионка и Лара изпита усещане за нещо познато. Тя стои пред кухненската мивка в пансиона, а красивият млад мъж във фрак и бяла папионка се приближава зад нея и прошепва: „Мога ли да ви помогна?“ Брайън Макинтош загрижено я гледаше.

— Добре ли сте?

— Аз… да — усещаше, че трудно диша.

Филип Адлър усмихнат тръгна към тях. Това бе същата топла усмивка, която Лара си бе представяла. Той протегна ръка.

— Брайън, много мило, че дойде.

— Не бих пропуснал тази възможност — отвърна Макинтош. — Беше просто великолепен.

— Благодаря ти.

— О, Филип, бих искал да те запозная с Лара Камерън.

Лара го погледна в очите и от устата й неволно изскочи:

— Бършете ли?

— Моля?

Лара се изчерви.

— Нищо, аз… — езикът й изведнъж се заплете.

Около Филип Адлър се трупаха хора и го обсипваха с похвали.

— Никога не си свирил така добре…

— Мисля, че тази вечер Рахманинов сякаш бе до теб…

Хвалебствията не спираха. Присъстващите жени се тълпяха около него, докосваха го, дърпаха го. Лара стоеше и гледаше като хипнотизирана. Детската й мечта бе оживяла. Фантазията й бе въплътена в плът и кръв.

— Да тръгваме ли? — попита я Брайън Макинтош.

„Не“, ужасно искаше да остане. Искаше отново да разговаря с миража, да го докосне, за да се увери, че е истински.

— Готова съм — неохотно отвърна Лара.

 

 

На другата сутрин тя отлетя за Ню Йорк. Питаше се дали някога отново ще види Филип Адлър.

Бе невъзможно да го прогони от мислите си. Убеждаваше се, че това е нелепо, че се опитва да преживее отново една мечта от детството си, но напразно. Постоянно виждаше лицето му, чуваше гласа му. „Трябва да го видя пак.“

 

 

Рано на следващата сутрин й се обади Пол Мартин.

— Здравей, бебче. Липсваше ми. Как беше в Лондон?

— Добре — внимателно отвърна Лара.

Когато свърши разговора си с него, остана на бюрото си, мислейки за Филип Адлър.

— Очакват ви в съвещателната зала, мис Камерън.

— Идвам.

— Сделката в Куинс пропадна — каза й Келър.

— Защо? Мислех, че всичко е уредено?

— Аз също, но обществената комисия отказа да одобри градоустройствените промени.

Лара огледа присъстващите членове на административния съвет. Те бяха архитекти, адвокати, рекламни агенти, строителни инженери.

— Нещо не разбирам. Наемателите там имат среден годишен доход девет хиляди долара, а плащат месечен наем малко под двеста долара. Ние ще ремонтираме апартаментите им, без да увеличаваме наема, освен това ще осигурим още жилища за други хора от квартала. Правим им коледен подарък през юли, а те ни отказват. Каква е причината?

— Причината не е в комисията, а в председателката й Идит Бенсън.

— Уредете ми лична среща с нея.

 

 

На срещата Лара взе със себе си главния технически ръководител Бил Уитман.

— Честно казано, бях смаяна, когато разбрах за отказа на вашата комисия — започна Лара. — Ние ще вложим над сто милиона долара за благоустрояването на квартала, а вие отказвате да…

Идит Бенсън я прекъсна:

— Да говорим открито, мис Камерън. Не влагате пари, за да благоустроите квартала, а за да спечелите още пари.

— Разбира се, че очакваме печалба — отвърна Лара. — Но единственият начин за това е, като помогнем на вашите хора. Ще подобрим условията за живот в района и…

— Съжалявам, ала не мога да се съглася с това. В момента това е спокоен, малък район. Ако ви допуснем в него, ще се превърнем в гъсто населена област, ще се увеличи движението, автомобилите, замърсяването на въздуха. Не желаем нищо подобно.

— Нито пък аз — възкликна Лара. — Нямаме намерение да строим от онези грозни, голи, триетажни циментови кутии. Търсим проекти, които не увеличават нивото на шума, не намаляват светлината, не променят околната среда. Показната архитектура не ни интересува. Вече сме наели Стантън Филдинг — един от водещите архитекти в страната, който ще направи проектите, а Андрю Бъртън от Вашингтон ще направи парковото оформление.

Идит Бенсън вдигна рамене.

— Съжалявам, но няма смисъл. Мисля, че няма какво повече да обсъждаме — тя понечи да стане.

Лара трескаво мислеше. „Не бива да изпускам това. Не виждат ли, че е за доброто на квартала? Опитвам се да направя нещо за тях, а те не ми дават възможност.“

Изведнъж й хрумна безумна идея.

— Почакайте. Доколкото разбирам, останалите членове на комисията са съгласни с предложението ни, но вие сте тази, която го отхвърля?

— Точно така.

Лара пое дълбоко дъх.

— Трябва да обсъдим още нещо — тя се поколеба: — Но то е много лично. — Личеше, че се притеснява. — Според вас аз не се интересувам от замърсяването на околната среда като последствие от нашите действия, но ще ви призная нещо, което, надявам се, ще запазите в тайна. Имам десетгодишна дъщеря, която безумно обичам, и тя ще живее в една от новите сгради с баща си, на когото е поверена.

Идит Бенсън изненадано я гледаше.

— Аз… не знаех, че имате дъщеря.

— Никой не знае — тихо рече Лара. — Изобщо не съм се омъжвала, затова ви моля да го запазите в тайна. Ако се разчуе, това много ще ми навреди. Сигурна съм, че разбирате.

— Наистина ви разбирам.

— Много обичам дъщеря си и ви уверявам, че не бих направила нищо в нейна вреда. Ще се постарая с всички сили да създам прекрасни условия за хората, които ще живеят тук. А тя ще бъде една от тях.

Настана тишина, изпълнена със съчувствие.

— Трябва да призная, че това… съвсем променя нещата, мис Камерън. Бих искала да си помисля по въпроса.

— Благодаря, оценявам жеста ви.

„Ако имах дъщеря, за нея щеше да е съвсем здравословно да живее тук.“

 

 

След три седмици Лара получи одобрението на проекта от градската комисия по планирането.

— Чудесно! — рече тя. — Сега трябва да се свържем със Стантън Филдинг и Андрю Бъртън и да успеем да ги ангажираме за проекта.

Хауард Келър не можеше да повярва.

— Чух за станалото. Ти си я подвела! Невероятно. Та ти нямаш дъщеря.

— Но те имат нужда от този проект, а това беше единственият начин да ги накарам да променят мнението си.

Бил Уитман слушаше внимателно.

— Ако някога разберат, здравата ще загазиш!

 

 

През януари бе завършен строежът на нова четиридесет и пет етажна сграда на Шестдесет и трета улица. Лара взе за себе си двуетажния апартамент на покрива. Стаите бяха просторни, а цялото жилище бе заобиколено с тераси. За обзавеждането му тя нае един от най-добрите дизайнери. На тържеството при преместването й в него бяха поканени почти сто души.

— Единственото, което му липсва, е мъж — злобничко подхвърли една гостенка.

Лара си помисли за Филип Адлър и се запита къде ли се намира той и какво прави.

 

 

Двамата с Хауард Келър обсъждаха някакъв въпрос, когато в кабинета й влезе Бил Уитман.

— Привет, шефе! Може ли за една минута?

Лара вдигна поглед от бюрото си.

— Но не повече, Бил. Какъв ти е проблемът?

— Жена ми.

— Ако имаш семейни недоразумения…

— Не. Тя смята, че трябва да отидем на почивка. Може би в Париж за няколко седмици.

— Париж? — намръщи се Лара. — Имаме толкова недовършени обекти.

— Знам, но напоследък работих извънредно и нямах много време за жена си. Знаете ли какво ми рече тя тази сутрин? Каза: „Бил, ако те повишат и ти увеличат заплатата, няма да се налага да работиш толкова усилено“ — той се засмя.

Лара се облегна назад и внимателно го загледа.

— Увеличение на заплатата ти се полага чак догодина.

Уитман сви рамене.

— Кой може да каже какво ще стане за една година? Може да имате проблеми с оня строеж в Куинс например. Нали разбирате, старата Идит Бенсън може да научи нещо, което да промени мнението й. Така ли е?

Лара не мигна.

— Разбирам.

Бил Уитман се изправи.

— Помислете си и ме уведомете. Лара се усмихна принудено.

— Да.

Мрачно го изгледа, докато той излезе от кабинета й.

— Господи, какво беше това? — възкликна Келър.

— Това се нарича изнудване.

 

 

На другия ден по време на обеда с Пол Мартин Лара каза:

— Пол, имам един проблем, Не знам как точно трябва да постъпя.

Предаде му разговора с Бил Уитман.

— Мислиш ли, че наистина би отишъл при старата дама? — запита Пол Мартин.

— Не знам, но ако го направи, ще си имам големи неприятности с жилищната комисия.

Пол сви рамене.

— Не бих се тревожил заради него. Вероятно блъфира.

— Да се надяваме — въздъхна Лара.

— Какво ще кажеш за едно отиване до Рино?

— Бих искала да дойда, но не мога да се измъкна, Пол.

— Не те карам да се измъкваш. Питам те дали искаш да купиш хотел и казино в Рино.

Лара го погледна внимателно.

— Сериозно ли говориш?

— Научих, че на един собственик на хотел ще му отнемат разрешителното. Това е златна мина. Когато се разчуе, всички ще се втурнат да го купуват. Хотелът ще се предлага на търг, но мога да уредя ти да го спечелиш.

Лара се поколеба.

— Не знам. Обвързала съм се с доста ангажименти и Хауард Келър казва, че банките няма да ми дават повече заеми, докато не изплатя част от взетите.

— Не е нужно да искаш от банките.

— А от кого?

— Много фирми на Уолстрийт предлагат облигации. Има спестовни компании, които предлагат заеми. Внасяш пет процента от стойността в брой, а компанията дава шестдесет и пет процента в полици с високи дивиденти. Остават тридесет процента, които можеш да осигуриш от чуждестранни банки, инвестиращи в казина. Може да избираш — швейцарски, немски, японски. Половин дузина банки биха вложили тридесет процента в търговски бонове.

Лара започна да се въодушевява.

— Звучи страхотно. Наистина ли можеш да ми осигуриш закупуването на хотела?

— Това ще ти бъде коледният подарък — ухили се Пол.

— Чудесен си. Защо си толкова добър с мен?

— Изобщо нямам представа — подразни я той. Но съзнаваше, че изцяло е завладян от Лара. Тя го караше отново да се чувства млад и всичко да му се струва вълнуващо. „Не искам никога да те загубя“, казваше си той.

 

 

Келър чакаше Лара в кабинета й.

— Къде беше? В два часа имахме съвещание…

— Разкажи ми нещо повече за рисковите облигации, Хауард. Никога не сме ги използвали. Как се категоризират?

— Ами на върха е тройно А. Това ще рече някоя компания от рода на „АТ и Т“. По-надолу по скалата имаш двойно А, после единично А, БАА и най-долу двойно Б. Инвестиционните облигации носят девет процента, рисковите — четиринадесет. Защо питаш?

Лара му каза.

— Казино ли? Господи! Зад това стои Пол Мартин, нали?

— Не, Хауард. Ако предприема нещо, аз ще стоя зад това. Получихме ли отговор за имота в Батъри Парк?

— Да. Тя не иска да го продаде.

— Но имотът все пак се продава, нали?

— В известен смисъл.

— Не ми говори със заобикалки.

— Собственичката Елинор Ройс е вдовица на лекар. Преследват я всички предприемачи в града.

— Някой предлага ли по-висока цена от нашата?

— Не е там работата. Старицата не се интересува от пари — има предостатъчно.

— Тогава от какво се интересува?

— Иска нещо като паметник на мъжа си. Очевидно си въобразява, че е била омъжена за втори Албърт Швайцер. Желае да увековечи паметта му. Не иска имотът да бъде използван за някоя търговска глупост. Чух, че Стив Мърчисън също се опитва да я убеди да му го продаде.

— О? — Лара се замисли за миг, после попита:

— Хауард, кой е твоят лекар?

— Какво?

— Как се казва твоят лекар?

— Симор Бенет. Главен лекар е в болницата „Мидтаун“.

 

 

На следващата сутрин адвокатът на Лара, Тери Хил, седеше в кабинета на доктор Симор Бенет.

— Секретарката ми каза, че искате спешно да разговаряте с мен по въпрос, който няма нищо общо с медицината.

— В известен смисъл се отнася и до медицината, доктор Бенет — каза Тери Хил. — Представлявам група инвеститори, които искат да построят клиника, чиято цел да не бъде печалбата. Искаме да се погрижим за нещастните хора, които не могат да си позволят редовно медицинско обслужване.

— Прекрасна идея — рече доктор Бенет. — С какво мога да ви помогна?

Тери Хил му обясни.

 

 

На другия ден доктор Бенет пиеше чай с Елинор Ройс в дома й.

— Помолиха ме да се срещна с вас от името на тази група, мисис Ройс. Искат да построят хубава клиника, която да носи името на покойния ви съпруг. Представят си я като един вид олтар в негова памет.

— Така ли? — лицето на мис Ройс засия.

Около час двамата обсъждаха плановете на групата и накрая мисис Ройс каза:

— Джордж много би харесал тази идея. Кажете им, че ще се споразумеем.

 

 

Строителството започна след шест месеца. Завършеният обект бе гигантски. Целият парцел бе зает от огромни жилищни сгради, голям търговски център и театрален комплекс. В най-отдалечения край имаше малко, едноетажно тухлено здание с надпис над вратата — „Медицинска клиника «Джордж Ройс»“.