Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (2)

II

Преди една година дневната програма на Лара Камерън бе както обикновено:

10 септември 1991 г.

 

5:00 — Гимнастика с треньор

7:00 — Участие в „Добро утро, Америка“

7:45 — Среща с японски банкери

9:30 — Джери Таунзенд

10:30 — Административен проектантски съвет

11:00 — Изпращане на факсове, разговори с чужбина, кореспонденция

11:30 — Заседание по строителството

12:30 — Среща със „С и Л“

13:00 — Обед с Хю Томпсън — интервю за списание „Форчън“

14:30 — Банкери от „Метрополитън Юниън“

16:00 — Градската проектантска комисия

17:00 — Среща с кмета Грейси Маншън

18:15 — Заседание с архитектите

18:30 — Службата за жилищно строителство

19:30 — Коктейл с група инвеститори от Далас

20:00 — Тържество за рождения ден в голямата бална зала на „Камерън Плаза“

 

 

Облечена в спортен екип, тя чакаше нетърпеливо треньора си Кен.

— Закъсня.

— Съжалявам, мис Камерън. Будилникът ми не звъня и…

— Имам напрегнат ден. Да започваме.

— Добре.

Половин час загряваха, после преминаха към активна аеробика.

„Има тяло като че е на двадесет и една години — мислеше Кен. — Определено бих я пожелал в леглото си.“ Беше му приятно да идва всяка сутрин просто за да я погледа, да бъде близо до нея. Постоянно го питаха какво представлява Лара Камерън, а той отговаряше:

— Дамата е върхът!

Лара изпълняваше трудните упражнения с лекота, но тази сутрин мислите й бяха другаде. Когато приключиха, Кен каза: — Ще ви гледам в „Добро утро, Америка“.

— Какво? — за миг Лара беше забравила за това. Мислеше за срещата с японските банкери.

— До утре, мис Камерън.

— Не закъснявай пак, Кен.

Лара взе душ, облече се и закуси сама на терасата на последния етаж. Закуската й се състоеше от грейпфрут, овесени ядки и зелен чай. Когато свърши, отиде в кабинета и позвъни на секретарката си.

— Ще проведа телефонните разговори от кантората — каза Лара. — В седем часа трябва да съм в Ей Би Си. Кажи на Макс да приготви колата.

 

 

Участието в „Добро утро, Америка“ мина добре. Джоан Лъндън водеше интервюто умело както винаги.

— Когато участвахте в нашето предаване миналия път, току-що бяхте направили първата копка за най-високия небостъргач в света — каза Джоан Лъндън. — Това беше почти преди четири години.

Лара кимна:

— Точно така. „Камерън Тауърс“ ще бъде готов догодина.

— Как се чувствате във вашето положение — постигнала невероятен успех, а все още толкова млада и красива? Вие сте пример за подражание за много жени.

— Ласкаете ме — засмя се Лара. — Нямам време да мисля за себе си като пример за подражание. Прекалено съм заета.

— Вие сте една от преуспяващите предприемачи, а недвижимите имоти се считат за сфера, запазена за мъжете. Как работите? Например как решавате къде точно да построите една сграда?

— Аз не избирам мястото за строеж — отвърна Лара. — То ме избира. Минавам с колата си покрай някой свободен парцел, но не го виждам празен. Съзирам красива административна сграда или чудесен жилищен блок, населен от хора, които живеят удобно и в приятна обстановка. Мечтая.

— И осъществявате мечтите си. Ще продължим отново след рекламите.

 

 

Очакваше японските банкери в седем и четиридесет и пет. Бяха пристигнали от Токио предишната вечер и Лара определи срещата в този ранен час, докато все още са уморени от полета, продължил дванадесет часа и десет минути. На протестите им тя отвърна:

— Съжалявам, господа, но се боя, че съм свободна само по това време. Веднага след срещата с вас заминавам за Южна Америка.

И те неохотно се съгласиха. Бяха четирима — дребни и учтиви, с ум, остър като самурайски меч. Преди десетина години финансовата общност жестоко подценяваше японците. Тази грешка вече не се повтаряше.

Срещата се проведе в „Камерън Сентър“ на Авеню ъв Америкас. Те идваха, за да инвестират сто милиона долара в проекта за нов хотелски комплекс, разработен от Лара. Въведоха ги в просторната зала за конференции. Всеки от тях носеше подарък. Лара благодари и на свой ред им поднесе подаръци. Беше дала указания на секретарката си да ги опакова в обикновена кафява или сива хартия. За японците бялото е символ на смъртта, а хартията за опаковане в ярки цветове е неприемлива.

Помощничката на Лара — Триша, поднесе на японците чай, а на Лара — кафе. Японците биха предпочели кафе, но бяха прекалено учтиви, за да го кажат. Когато изпиха чая си, Лара се погрижи да долеят чашите им.

Хауард Келър — съдружникът на Лара, влезе в залата. Той беше около петдесетгодишен, блед и слаб, с русолява коса, облечен в измачкан костюм и изглеждаше така, сякаш току-що става от леглото. Лара ги запозна. Келър раздаде копия от инвестиционния план.

— Както виждате, господа, вече имаме първия ипотечен ангажимент. Комплексът ще има седемстотин и двадесет помещения за гости, около тридесет хиляди квадратни фута заседателна площ и гараж за хиляда коли…

Гласът на Лара преливаше от енергия. Японските банкери изучаваха инвестиционния план, борейки се да не заспят.

Срещата приключи с пълен успех за по-малко от два часа. Лара отдавна бе разбрала, че е по-лесно да сключи сделка за сто милиона долара, отколкото да се опита да вземе петдесет хиляди на заем.

Веднага след японската делегация Лара се срещна с Джери Таунзенд. Високият рекламен агент, който работеше по-рано в Холивуд, сега отговаряше за рекламата и връзките с пресата в „Камерън Ентърпрайзис“.

— Интервюто в „Добро утро, Америка“ беше страхотно. Вече имаме много обаждания.

— Какво става с „Форбс“?

— Всичко е уредено. Следващата седмица снимката ви ще бъде на корицата на „Пипъл“. Видяхте ли статията за вас в „Ню Йоркър“? Нали е чудесна?

Лара отиде до бюрото си.

— Не е лоша.

— Интервюто за „Форчън“ е насрочено за днес следобед.

— Направих промяна.

Той изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Поканих репортера на обед тук.

— За да го предразположите?

Лара натисна бутона на секретарската уредба.

— Кати, ела тук.

Безплътен глас отвърна:

— Да, мис Камерън.

Лара Камерън вдигна поглед:

— Това е всичко, Джери. Искам ти и целият ти екип да се съсредоточите върху „Камерън Тауърс“.

— Вече работим…

— Нека да направим нещо повече. Искам да пишат във всички вестници и списания. За бога, та това ще бъде най-високата сграда в света. В целия свят! Искам хората да говорят за това. Искам да се молят за апартаменти и магазини в нея още щом я завършим.

Джери Таунзенд се изправи.

— Добре.

Кати — административната помощничка на Лара, влезе в кабинета. Тя бе привлекателна и спретнато облечена чернокожа жена на около тридесет години.

— Проучи ли какво предпочита да яде?

— Той е гастроном. Обича френската кухня. Обадих се в „Льо Сирк“ и помолих Сирио да изпрати обед за двама.

— Добре. Ще хапнем в моята трапезария.

— Знаете ли колко ще продължи интервюто? В два и половина имате среща в центъра с банкерите от Метрополитън.

— Отложи я за три часа и ги накарай да дойдат тук.

Кати си записа.

— Да ви прочета ли съобщенията, оставени за вас?

— Чети.

— Детската фондация иска да им бъдете почетен гост на двадесет и осми.

— Не. Съобщи им, че съм поласкана и им изпрати чек.

— Срещата в Тълса е определена за вторник в…

— Отмени я.

— Следващия петък сте канена на обед от женско сдружение в Манхатън.

— Не. Ако искат пари, изпрати им чек.

— Дружеството за ограмотяване ви кани да говорите на давания от тях обед на четвърти.

— Виж дали ще можем да го уредим.

— Имате покана за почетен гост на благотворителна проява за набиране на средства за страдащите от мускулна дистрофия, но датата не е подходяща. По същото време Трябва да сте в Сан Франсиско.

— Изпрати им чек.

— Семейство Сърп дава вечеря следващата събота.

— Ще се постарая да присъствам — каза Лара. Кристиан и Дебора Сърп бяха забавни и добри приятели, беше й приятно с тях.

— Кати, колко броя от мен виждаш?

— Какво?

— Гледай внимателно.

Кати я погледна.

— Само един, мис Камерън.

— Точно така. Аз съм само една. Как предполагаш, че бих могла да се срещна с банкерите от „Метрополитън“ в два и половина, с градската проектантска комисия — в четири, с кмета — в пет, с архитектите — в шест и петнадесет, със службата за жилищно строителство — в шест и тридесет, да отида на коктейл в седем и половина и на вечеря по случай собствения си рожден ден — в осем? Следващия път, когато правиш дневната ми програма, мисли по-добре.

— Съжалявам. Искате от мен да…

— Искам да мислиш. Не ми трябват глупави сътрудници. Отложи срещите с архитектите и със службата за жилищно строителство.

— Добре — хладно каза Кати.

— Как е бебето?

Въпросът изненада секретарката.

— Дейвид? Той… добре е.

— Сигурно вече е пораснал.

— Скоро ще навърши две години.

— Мислила ли си в какво училище ще го дадеш?

— Още не. Твърде рано е…

— Не си права. Ако искаш да го запишеш в свястно училище в Ню Йорк, трябва да започнеш да действаш още преди да се е родил.

Лара отбеляза нещо в бележника си.

— Познавам директора на „Долтън“. Ще уредя да запишат Дейвид.

— Аз… благодаря.

Лара не си направи труд да вдигне глава.

— Това е всичко.

— Да, госпожо.

Кати излезе от кабинета. Не знаеше дали обича, или мрази работодателката си. Когато започна работа в „Камерън Ентърпрайзис“, я предупредиха за Лара Камерън.

— „Желязната пеперуда“ е ужасна кучка. Секретарките й работят не по календар, а по хронометър. Жива ще те изяде.

Кати си спомни първата им среща. Беше виждала снимки на Лара Камерън по списанията, но нито една не отговаряше на действителността. Тя бе поразително красива.

Лара Камерън четеше препоръките за Кати. Вдигна поглед и каза:

— Седни, Кати.

Гласът й бе дрезгав и звучен. От нея сякаш се излъчваше някаква покоряваща енергия.

— Доста добри препоръки.

— Благодаря.

— Колко от това отговаря на действителността?

— Моля?

— Повечето подобни документи, които стигат до бюрото ми, са измислици. Добра ли сте в работата си?

— В работата си съм много добра, мис Камерън.

— Две от секретарките ми напуснаха съвсем наскоро. Работата непрекъснато се трупа. Ще можете ли да се справите с напрежението?

— Мисля, че да.

— Тук не си играем на предположения. Ще можете ли или не?

В този миг Кати не беше сигурна, че желае секретарското място.

— Да, ще мога.

— Добре. Назначавам ви за една седмица на пробен срок. Трябва да попълните формуляр, че се задължавате да не обсъждате никога мен и работата си в „Камерън Ентърпрайзис“ — никакви интервюта, книги или други подобни. Всичко, което става тук, е поверително.

— Разбирам.

— Чудесно.

Така преди пет години започна всичко. През това време Кати се научи да обича и мрази, да се възхищава и да презира своята работодателка. В началото съпругът на Кати я попита:

— Какво представлява легендата?

На този въпрос бе трудно да се отговори.

— Тя е несъизмерима с ежедневието — каза Кати. — Убийствено красива е. Работи повече от всеки друг. Бог знае кога спи. Перфекционист е и прави живота на околните непоносим. В известен смисъл е гениална. Може да бъде дребнава и отмъстителна, но и невероятно щедра.

Съпругът й се усмихна:

— С други думи, тя е просто жена.

Кати го погледна сериозно:

— Не знам каква е. Понякога ме плаши.

— Хайде, скъпа, преувеличаваш.

— Не. Уверена съм, че ако някой застане на пътя й… Лара Камерън би го убила.

Когато привърши с телефонните разговори и факсовете, Лара извика Чарли Хънтър — амбициозен младеж, който отговаряше за счетоводството.

— Влез, Чарли.

— Да, мис Камерън.

След миг той беше в кабинета й.

— Да, мис Камерън?

— Тази сутрин прочетох интервюто, което си дал за „Ню Йорк Таймс“ — каза Лара.

Той се оживи:

— Още не съм го видял. Как е станало?

— Говорил си за „Камерън Ентърпрайзис“ и за някои наши проблеми.

Той се намръщи:

— Е, нали знаете, вероятно репортерът е цитирал неточно някои мои…

— Уволнен си.

— Какво? Защо? Аз…

— При постъпване на работа ти си подписал документ, че няма да даваш никакви интервюта. Искам да напуснеш още тази сутрин.

— Аз… не може да направите това. Кой ще ме замести?

— Вече съм уредила този въпрос — отвърна Лара.

 

 

Обедът беше към края си. Репортерът на „Форчън“ Хю Томпсън беше интелектуален, нервен на вид мъж, с проницателни кафяви очи зад черните рогови рамки на очилата.

— Обедът беше чудесен — каза той. — Всичките ми любими ястия. Благодаря.

— Радвам се, че ви хареса.

— Наистина не беше нужно да си правите този труд заради мен.

— Няма нищо — усмихна се Лара. — Баща ми винаги казваше, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.

— А вие искате да стигнете до сърцето ми, преди да започнем интервюто?

— Точно така — засмя се Лара.

— Наистина ли вашата компания сериозно е загазила?

Усмивката на Лара угасна.

— Моля?

— Хайде, такова нещо не може да се запази в тайна. Говори се, че част от имуществото ви е застрашено поради наближаването на срока за основния платеж на ваши стари полици. Доста използвате влиянието и връзките си, но при спадане на търсенето може да се окаже, че „Камерън Ентърпрайзис“ прекомерно се е разраснала.

Лара се разсмя:

— Това ли се говори? Слушайте, мистър Томпсън, по-добре не давайте ухо на глупави слухове. Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви пратя копие от финансовия ни баланс, за да изясним нещата. Така ще бъде най-честно, нали?

— Добре. Между другото, не видях съпруга ви при откриването на новия хотел.

Лара въздъхна.

— Филип много искаше да присъства, но за съжаление трябваше да замине на концертно турне.

— Преди три години бях на един негов рецитал. Той е изключително талантлив. Женени сте вече около година, нали?

— Най-щастливата година в живота ми. Аз имам голям късмет. Пътувам много, но когато не съм с него, мога да слушам записите му, където и да се намирам.

Томпсън се усмихна.

— А той може да види вашите сгради, където и да се намира.

— Ласкаете ме — засмя се Лара.

— Но е истина, нали? Строили сте из цялата ни хубава страна. Притежавате жилищни блокове, административни сгради, хотелска верига… Как го правите?

— С огледала — усмихна се тя.

— Вие сте една загадка.

— Така ли? Защо?

— В момента сте може би най-преуспяващият предприемач в Ню Йорк. Името ви е разлепено по половината недвижими имоти в града. Изграждате най-високия небостъргач в света. Конкуренцията ви нарича „Желязната пеперуда“. Постигнахте голям успех в бизнес, в който по традиция властват мъжете.

— Това дразни ли ви, мистър Томпсън?

— Не. Това, което ме дразни, е, че не мога да разбера коя сте вие, мис Камерън. Ако питам двама души за вас, ще получа три различни мнения. Всички са съгласни, че сте изключително способна в бизнеса. Искам да кажа… не постигнахте този успех, падайки от небето. Добре познавам строителните екипи — това са груби и безпощадни мъже. Как успява жена като вас да ги държи под контрол?

Тя отвърна усмихнато:

— Няма жени като мен. Казано сериозно — просто наемам най-добрите в професията и им плащам добре.

„Прекалено опростено — помисли си Томпсън. — Твърде опростено. Не ми казва истината.“ Той реши да смени темата.

— Всички списания писаха за успеха ви. Бих искал да разкажа нещо по-лично за вас. Много малко се говори за произхода ви.

— Гордея се с произхода си.

— Добре, да поговорим за това. Как започнахте бизнес с недвижими имоти?

Лара се усмихна и той виждаше, че усмивката й е искрена. Изведнъж му заприлича на малко момиче.

— Гените.

— Вашите гени?

— На баща ми — тя посочи портрета на стената зад нея: красив мъж със сребриста коса, прилична на лъвска грива. — Това е баща ми, Джеймс Хю Камерън. — Гласът й бе тих. — На него дължа успеха си. Майка ми умряла, когато съм била много малка. Отгледа ме баща ми. Семейството ми отдавна напуснало Шотландия, мистър Томпсън, и емигрирало в Нова Скотия — Глейс Бей.

— Глейс Бей?

— Това е рибарско селище в североизточната част на Кейп Бритън, на атлантическия бряг. Името му е дадено от френски изследователи. Означава „Леден залив“. Още кафе?

— Не, благодаря.

— Дядо ми притежавал доста земя в Шотландия, а баща ми се сдоби с още. Той беше много богат. Притежаваше замък близо до Лох Морлих. Осемгодишна имах собствен кон, роклите ми се купуваха от Лондон, живеехме в огромна къща с много слуги. Беше като приказка за едно малко момиче.

Гласът й се оживи от ехото на далечни спомени.

— През зимата карахме кънки по леда и гледахме как играят хокей, а през лятото плувахме в Голямото езеро на Глейс Бей. Ходехме на танци във „Форум“ и „Венецианските градини“.

Репортерът усилено записваше.

— Баща ми строеше сгради в Едмънтън, Калгари и Онтарио. Бизнесът с недвижими имоти беше за него нещо като любима игра. Той ме научи на нея още докато бях много млада и аз също я заобичах.

Гласът й бе изпълнен с чувство.

— Трябва да разберете едно нещо, мистър Томпсън. Това, което правя, няма нищо общо с парите, с тухлите или с желязото, необходими за една сграда. Това, което има значение за мен, са хората. Аз мога да им предоставя удобни места за работа и за живеене, места, където да създадат семейства и да водят нормален живот. За баща ми това беше важното, то стана важно и за мен.

Хю Томпсън вдигна поглед.

— Спомняте ли си своя пръв опит в бизнеса с недвижими имоти?

Лара се приведе напред.

— Разбира се. На осемнадесетия ми рожден ден татко ме попита какъв подарък бих искала. В Глейс Бей идваха много нови хора, ставаше пренаселено. Чувствах, че градът се нуждае от жилищен фонд. Казах на баща си, че искам да построя малък жилищен блок. Той ми даде парите като подарък, но след две години аз бях в състояние да му ги върна. Тогава взех заем от една банка, за да построя втората си сграда. Когато станах на двадесет и една години, притежавах вече три сгради и всичко бе минало успешно.

— Баща ви сигурно е бил много горд с вас.

Топлата й усмивка отново грейна.

— Да. Нарекъл ме е Лара. Това е старо шотландско име, но идва от латински. Означава „известна“ или „прочута“. Още като бях малка, баща ми казваше, че един ден ще бъда прочута — усмивката й угасна. — Той умря прекалено млад от инфаркт. — Тя помълча. — Всяка година посещавам гроба му в Шотландия… Беше ми прекалено тежко, за да остана у дома без него. Реших да се преместя в Чикаго. Имах планове за малки хотели тип „бутик“. Убедих един банкер да ме финансира. Хотелите имаха успех — тя сви рамене. — А останалото, както се казва, е история. Предполагам, един психиатър би казал, че не съм създала тази империя просто заради себе си. В известен смисъл това е в памет на моя баща. Джеймс Камерън беше най-прекрасният човек, когото съм познавала.

— Сигурно много го обичахте.

— Да. И той много ме обичаше — на устните й заигра лека усмивка. — Чувала съм, че в деня на моето раждане баща ми черпил всички мъже в Глейс Бей.

— Значи всъщност всичко е започнало в Глейс Бей — каза Томпсън.

— Точно така — тихо отвърна Лара. — Всичко започна в Глейс Бей преди почти четиридесет години.