Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (12)

XII

Джибелина, Сицилия, 1879 г.

 

Семейство Мартини бяха пришълци в малкото сицилианско селце Джибелина. Околността бе запустяла — безплодна земя на смъртта, изгаряща под палещото, безпощадно слънце — пейзаж, рисуван от художник садист. Тук, където големите имения бяха собственост на едрите земевладелци, Мартини купиха малка ферма и се опитаха да я стопанисват сами.

Един ден при Джузепе Мартини се отби някакъв надзирател.

— В малката ти ферма земята е прекалено камениста — рече той. — Няма да можеш да преживяваш от отглеждане на маслини и грозде.

— Не се грижи за мен — отвърна Мартини, — цял живот това съм правил.

— Ние всички се безпокоим за теб — настояваше онзи. — Дон Вито има хубава земя и е готов да ти даде под аренда.

— Чувал съм за дон Вито и земята му — изсумтя Джузепе Мартини. — Ако подпиша с него договор за земята, той ще ми вземе три четвърт от реколтата и ще ми иска сто процента лихва за семената. И аз ще се окажа без нищо като ония глупаци, които имат вземане-даване с него. Предай му, че съм казал: „Не, благодаря.“

— Правиш голяма грешка, синьоре. Тук е опасно. Стават сериозни злополуки.

— Заплашваш ли ме?

— Не, разбира се. Просто изтъкнах…

— Махай се от земята ми — рече Джузепе Мартини.

Мъжът дългото гледа, после тъжно поклати глава.

— Упорит човек си.

Иво — малкият син на Джузепе, попита:

— Кой беше този татко?

— Надзирател при един от големите земевладелци.

— Не ми харесва — каза момченцето.

— И на мен също, Иво.

 

 

На следващата нощ посевите на Джузепе Мартини изгоряха, а малкото му добитък изчезна.

Тогава той направи втората си грешка — отиде в полицията.

— Искам защита — каза той.

Полицейският началник безстрастно го изучаваше.

— Затова сме тук — отвърна той. — Какъв проблем имате, синьоре?

— Миналата нощ хората на дон Вито запалиха посевите ми и откраднаха добитъка ми.

— Това е сериозно обвинение. Можете ли да го докажете?

— Негов надзирател идва при мен и ме заплаши.

— Каза ли ви, че ще запалят посевите и ще откраднат добитъка?

— Не, разбира се — отвърна Джузепе Мартини.

— Какво ви каза?

— Да се откажа от земята си и да наема земя от дон Вито.

— И вие отказахте?

— Естествено.

— Синьоре, дон Вито е много важен човек. Да не искате да го арестувам само защото ви е предложил от своята богата земя?

— Искам да ме защитите — настоя Джузепе Мартини. — Няма да им позволя да ме прогонят от собствената ми земя.

— Съчувствам ви, синьоре. Непременно ще видя какво мога да направя.

— Ще ви бъда благодарен.

— Считайте въпроса за уреден.

 

 

На другия ден следобед, връщайки се от града, малкият Иво видя пет-шест конници, които се приближаваха към бащината му ферма. Те слязоха от конете и влязоха вътре. След миг извлякоха баща му навън. Един от мъжете извади пушка.

— Ще ти дадем възможност да избягаш. Тичай!

— Не! Тази земя е моя. Аз…

Иво видя как мъжът стреля в земята до краката на баща му.

— Бягай!

Джузепе Мартини започна да тича. Пъдарите яхнаха конете и започнаха да обикалят около него, надавайки викове. Ужасен, Иво се скри и наблюдаваше страшната сцена, която се разиграваше пред очите му.

Ездачите гледаха мъжа, който тичаше през полето, опитвайки се да избяга. Всеки път, когато той стигаше до края на коларския път, някой от тях препускаше да го пресрещне и го поваляше на земята. Селянинът бе окървавен и изтощен. Тичаше все по-бавно.

Мъжете решиха, че достатъчно са се забавлявали. Един от тях прехвърли въже около врата на човека и го повлече към кладенеца.

— Защо? — ахна той. — Какво съм направил.

— Отишъл си в полицията. Не трябваше да го правиш.

Смъкнаха панталоните на жертвата и докато другите го държаха, един извади нож.

— Нека това да ти е за урок.

Човекът закрещя:

— Не, моля ви! Съжалявам.

Другият се усмихна:

— Кажи го на жена си.

Сграбчи члена му и замахна с ножа. Разнесоха се писъци.

— Вече няма да ти трябва — успокои го капитанът им.

Напъха члена в устата му, но човекът се задави и го изплю. Капитанът погледна останалите.

— Не му хареса на вкус.

— Убий тоя кучи син.

Един от мъжете слезе от коня и събра няколко по-тежки камъка. Вдигна окървавените панталони на жертвата и напълни джобовете им с камъни.

— Ставай! — вдигнаха мъжа и го отнесоха до ръба на кладенеца.

— Приятно пътуване.

Хвърлиха го вътре.

— Водата ще има вкус на пикня — рече един.

Друг се изсмя:

— Селяците няма да направят разлика.

Известно време останаха заслушани в затихващите шумове, после настъпи тишина. Качиха се на конете и се отправиха към къщата.

Иво Мартини наблюдаваше с ужас, скрит в храсталака. Десетгодишното момче се отправи към кладенеца, погледна надолу и прошепна:

— Татко…

Но кладенецът бе дълбок и не се чуваше нито звук.

Приключили с Джузепе Мартини, пъдарите тръгнаха да търсят жена му Мария. Намериха я в кухнята.

— Къде е мъжът ми? — попита тя.

Хилене.

— Пие вода.

Двама от мъжете тръгнаха към нея. Единият рече:

— Много си хубава, а си омъжена за такъв грозен мъж.

— Махайте се от къщата ми! — заповяда Мария.

— Така ли се посрещат гости? — той се протегна и разкъса роклята й. — Вече ще носиш траур, така че това няма да ти трябва.

— Животно!

На печката имаше тенджера с вряла вода. Мария посегна и я плисна в лицето му. Той изрева от болка. Извади пистолета си и стреля. Тя бе мъртва още преди да падне на пода.

Капитанът изрева:

— Идиот! Първо ги изнасилваш, после ги убиваш. Да вървим да дадем отчет на дон Вито.

След половин час бяха в имението.

— Погрижихме се и за мъжа, и за жената — докладва капитанът.

— А синът?

— Не ни казахте нищо за него — изненадано погледна капитанът.

— Кретино! Казах да се погрижите за семейството.

— Но той е малко момче, дон Вито.

— Момчетата порастват и стават мъже. Мъжете искат отмъщение. Убийте го!

— Както наредите.

Двама мъже препуснаха обратно към фермата на Мартини.

 

 

Иво бе в шок. Видя как убиха родителите му. Беше сам на света, нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. „Почакай! Имаше един човек“ — брата на баща му. Нунцио Мартини живееше в Палермо. Иво знаеше, че трябва да бърза. Хората на дон Вито щяха да се върнат, за да го убият. Чудеше се защо още не са го направили. Момчето сложи малко храна в една раница, метна я през рамо и бързо напусна фермата. Стигна до малкия коларски път, който излизаше от селото, и забърза по него. Щом чуеше шум от приближаваща се каруца, то се скриваше сред дърветата край пътя.

След един час видя група ездачи, които го търсеха. Иво остана скрит и неподвижен дълго след като те отминаха. После отново тръгна. Нощем спеше из овощните градини, хранеше се с плодове от дърветата и зеленчуци от полето. Вървя три дни.

Когато почувства, че е в безопасност от дон Вито, момчето влезе в едно малко село. След час седеше в една каруца, която отиваше в Палермо.

Иво пристигна в къщата на чичо си в полунощ. Нунцио Мартини живееше в голям, богат дом в покрайнините на града. Къщата беше с голям балкон, тераси и двор. Иво заблъска по входната врата. След дълга тишина плътен глас извика:

— Кой е, по дяволите?

— Аз съм, Иво, чичо Нунцио.

След миг Нунцио Мартини отвори вратата. Той бе едър мъж на средна възраст, с щедър римски нос и развяваща се бяла коса. Беше по нощница. Изненадан огледа момчето:

— Иво! Какво правиш тук посред нощ? Къде са майка ти и баща ти?

— Те са мъртви — разрида се Иво.

— Мъртви? Влизай, влизай…

Иво влезе, препъвайки се.

— Ужасна новина. Злополука ли беше?

Иво поклати глава.

— Дон Вито нареди да ги убият.

— Но защо?

— Баща ми отказа да наеме земя от него.

— А!

— Защо ги уби? Не му бяха сторили нищо!

— То не е било нещо лично — каза Нунцио Мартини.

Иво го гледаше втренчено.

— Не било лично?! Не разбирам.

— Всеки познава дон Вито и репутацията му. Той е уважаван и могъщ човек. Но ако разреши на баща ти да му се противопостави, други също ще се опитат и той ще загуби властта си. Нищо не може да се направи.

— Нищо ли? — смаяното гледаше момчето.

— Не сега, Иво. Не сега. Сега ти е нужен един добър сън.

Разговаряха отново на сутринта по време на закуска.

— Искаш ли да живееш в тази хубава къща и да работиш за мен?

Нунцио Мартини беше вдовец.

— Мисля, че искам — каза Иво.

— Ще ми трябва умно момче като теб. А изглеждаш и силен.

— Силен съм — потвърди Иво.

— Добре.

— С какво се занимаваш ти, чичо? — попита Иво.

Нунцио Мартини се усмихна.

— Закрилям хората.

 

 

Мафията се бе зародила в Сицилия и други бедни области на Италия, за да защитава хората от безмилостното, тиранично правителство. Мафията поправяше неправдите, отмъщаваше за злото и в крайна сметка, стана толкова могъща, че дори правителството се страхуваше от нея, а търговци и фермери й плащаха данък.

Нунцио Мартини беше капо на мафията в Палермо. Грижеше се за събирането на съответните данъци, и за наказанията на онези, които не ги плащаха. Наказанията варираха от счупена ръка или крак до бавна и мъчителна смърт.

Иво започна да работи за чичо си.

 

 

През следващите петнадесет години Палермо бе училището на Иво, а чичо му Нунцио — негов учител. Иво започна като разносвач, после стана бирник и накрая — доверен заместник на чичо си.

На двадесет и две години Иво се ожени за Кармела — закръглено сицилианско момиче, а след година им се роди син, Джан-Карло.

Иво и семейството му се преместиха в собствена къща.

Когато чичо му умря, Иво зае мястото му и преуспя дори повече от него. Но той имаше сметки за уреждане. Един ден каза на Кармела:

— Събирай багажа. Заминаваме за Америка.

Тя изненадано го погледна:

— Защо?

Иво не бе свикнал да му задават въпроси.

— Прави това, което ти казвам. Сега заминавам. Ще се върна след два-три дни.

— Иво…

— Събери багажа.

 

 

Три черни автомобила спряха пред полицейския участък в Джибелина. Капитанът, доста понапълнял, седеше зад бюрото. Вратата се отвори и влязоха пет-шест добре облечени и богати на вид мъже.

— Добър ден, господа. Мога ли да ви помогна?

— Ние сме дошли да ти помогнем — каза Иво. — Помниш ли ме? Аз съм синът на Джузепе Мартини.

Полицейският капитан ококори очи.

— Ти? Какво правиш тук? Опасно е за теб.

— Дойдох заради твоите зъби.

— Моите зъби?

— Да.

Двама от мъжете се приближиха и хванаха здраво капитана за ръцете.

— Имаш нужда от зъболекар. Нека да ти помогна.

Иво пъхна дулото на пистолета в устата му и дръпна спусъка. После се обърна към придружаващите го:

— Да вървим.

След петнадесет минути трите автомобила спряха пред дома на дон Вито. Отпред имаше двама пазачи, които с любопитство наблюдаваха процесията. Иво слезе от колата.

— Добър ден. Дон Вито ни очаква — каза той.

Единият от пазачите се намръщи.

— Нищо не ни е казал…

В следващия миг и двамата бяха простреляни. Използваните куршуми бяха с големи оловни сачми — ловджийски трик за разпръсването им. Мъжете бяха разкъсани на парчета.

В къщата дон Вито чу стрелбата. Погледна през прозореца, видя какво става, бързо се хвърли към едно чекмедже и извади пистолет.

— Франко! — завика той. — Антонио! Бързо!

Отвън се чуха още изстрели. Един глас каза:

— Дон Вито…

Той бързо се обърна и видя Иво с пистолет в ръка.

— Хвърли оръжието.

— Аз…

— Хвърли го.

Дон Вито пусна пистолета си на пода.

— Вземи каквото искаш и се махай.

— Нищо не искам — рече Иво. — Всъщност аз съм тук, защото ти дължа нещо.

— Каквото и да е, готов съм да го забравя.

— Но аз — не. Знаеш ли кой съм?

— Не.

— Иво Мартини.

Старецът се намръщи, опитвайки се да си спомни, после сви рамене.

— Това нищо не ми говори.

— Преди повече от петнадесет години твоите хора убиха майка ми и баща ми.

— Ужасно! — възкликна дон Вито. — Ще ги накажа. Аз…

Иво го удари по носа с пистолета. Рукна кръв.

— Не бива така — ахна дон Вито. — Аз…

Иво извади нож.

— Смъквай панталоните.

— Защо. Не можеш…

Иво вдигна пистолета.

— Смъкни си панталоните.

— Не! — гласът на дон Вито прозвуча като крясък. — Мисли какво правиш. Имам синове и братя. Ако ми направиш нещо, те ще те открият и ще те убият като куче.

— Ако могат да ме намерят — отвърна Иво. — Панталоните!

— Не.

Иво стреля в капачката на коляното му и старецът изрева от болка.

— Дай да ти помогна — рече Иво и смъкна панталоните, а после и бельото му.

— Не е много внушително, нали? Е, ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Той сграбчи члена на Дон Вито и замахна с ножа. Дон Вито припадна. Иво напъха пениса в устата му и рече:

— Съжалявам, че няма кладенец, в който да те хвърля.

Като прощален жест той стреля в главата на стареца, обърна се и излезе от къщата. Приятелите му го чакаха.

— Да вървим.

— Той има голямо семейство, Иво. Ще те търсят.

— Нека се опитат.

След два дни Иво с жена си и сина си Джан-Карло беше на един кораб на път за Ню Йорк.

 

 

В края на миналия век Новият свят бе земя на неограничените възможности. В Ню Йорк живееха много италианци. Много от приятелите на Иво вече бяха емигрирали в големия град и се занимаваха с това, което най-много умееха — с рекет. Мафията започваше да пуска своите пипала все по-нашироко. Иво промени фамилното си име на по-английското Мартин и се радваше на ненарушавано от нищо благоденствие.

Джан-Карло бе голямо разочарование за баща си. Работата не го интересуваше. Когато бе на двадесет и седем години, едно италианско момиче забременя от него. Ожениха се набързо и без много шум, а след три месеца им се роди син Пол.

Иво имаше големи планове за своя внук. В Америка адвокатите се радваха на голяма почит и Иво реши, че неговият внук ще стане адвокат. Младежът бе амбициозен и интелигентен — на двадесет и две години бе приет в Юридическия факултет на Харвард. Когато го завърши, Иво уреди да започне работа в една престижна адвокатска фирма, където не след дълго Пол стана съдружник. Пет години по-късно той създаде своя собствена фирма. По това време Иво бе направил големи инвестиции в законния бизнес, но все още поддържаше контактите си с мафията, а за деловите въпроси се грижеше неговият внук. През 1967 година, годината в която умря Иво, Пол се ожени за италианското момиче Нина, която след година роди близнаци.

 

 

През седемдесетте години Пол работеше усилено. Главните му клиенти бяха профсъюзите и по тази причина той имаше власт. Ръководители на различни браншове и отрасли на промишлеността се съобразяваха с него.

Веднъж Пол обядваше със свой клиент. Бил Роуън бе уважаван банкер. Той не знаеше нищо за семейството и произхода на Пол.

— Трябва да станеш член на нашия голфклуб „Сънивейл“ — рече Бил Роуън. — Нали играеш голф?

— Понякога, когато имам време — отвърна Пол.

— Чудесно. Аз съм в комисията по приемане на нови членове. Искаш ли да те предложа?

— Би било добре.

Следващата седмица комисията се събра да обсъди новите кандидатури. Стигнаха до името на Пол Мартин.

— Аз мога да го препоръчам — каза Бил Роуън. — Той е свестен човек.

Джон Хамънд — един от членовете на комисията възрази:

— Той е италианец, нали? Не ни трябват жабари в клуба, Бил.

Банкерът го погледна.

— Ти против него ли ще гласуваш?

— По дяволите, разбира се!

— Добре, тогава оттеглям кандидатурата му. Следващият…

Съвещанието продължи.

След две седмици Пол Мартин отново обядваше заедно с банкера.

— Усилено тренирам голф — пошегува се Пол.

Бил Роуън се смути.

— Появи се малка пречка, Пол.

— Пречка ли?

— Аз предложих кандидатурата ти, но един от членовете на комисията заяви, че ще гласува против.

— О? Защо?

— Не го приемай като нещо лично. Той е тесногръд човек. Не обичал италианците.

Пол се усмихна.

— Това не ме смущава, Бил. Много хора не обичат италианците. Този мистър…

— Хамънд. Джон Хамънд.

— Фирмата за разфасоване на месо?

— Да. Той ще си промени мнението. Пак ще говоря с него.

Пол поклати глава.

— Не си прави труда. Да ти призная честно, не си падам много по голфа.

 

 

Шест месеца по-късно, в средата на юли, четири хладилни камиона на компанията „Хамънд“, натоварени със свински филета, нарязани бифтеци и бутове, на път от цеха за пакетиране в Минесота към супермаркетите в Бъфало и Ню Джързи, спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.

Когато научи за това, Джон Хамънд побесня. Обади се на своя управител.

— Какво става по дяволите? Месо на стойност един милион и половина се е развалило на слънцето. Как можа да се случи подобно нещо?

— Профсъюзът обяви стачка — отговори управителят.

— Без да ни предупредят? За какво стачкуват? За повече пари ли?

— Не знам. Нищо не са ми казали. Просто са напуснали.

— Кажи на местния представител на профсъюза да дойде при мен. Ще уредя нещата с него — нареди Хамънд.

Същия следобед представителят на профсъюза влезе в кабинета му.

— Защо не бях предупреден за стачката? — попита Хамънд.

Извинявайки се, представителят отвърна:

— Аз самият не знаех, мистър Хамънд. Хората просто се ядосали и напуснали. Станало е внезапно.

— Знаете, че винаги сме се разбирали, аз съм разумен човек. Какво искат? Повишение?

— Не, сър. Заради сапуна е.

Хамънд го зяпна:

— Сапун ли казахте?

— Точно така. Не им харесва сапунът, който използвате за тоалетните. Много бил стипчив.

Хамънд не вярваше на ушите си.

— Сапунът им бил много стипчив? И затова загубих милион и половина долара?

— Не съм виновен аз, а шофьорите.

— Господи, не мога да повярвам. Какъв сапун искат — за педерасти? — той удари с юмрук по бюрото си. — Друг път, ако, има някакъв проблем, първо елате при мен. Чухте ли?

— Да, мистър Хамънд.

— Кажете им да се върнат на работа. В умивалните ще сложат най-хубавия сапун, който се продава, още преди шест часа тази вечер. Ясно ли е?

— Ще им кажа, мистър Хамънд.

Джон Хамънд дълго седя, кипейки от гняв. „Нищо чудно, че тази страна отива по дяволите“, мислеше той. „Сапунът!“

 

 

След две седмици, в един горещ августовски ден, по обед пет камиона на компанията „Хамънд“ на път за Сиракуза и Бостън спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.

Джон Хамънд узна за това в шест часа вечерта.

— Какво приказваш, по дяволите? — разкрещя се той. — Сложи ли новия сапун?

— Да, още същия ден — отвърна управителят.

— Тогава за какво става дума този път?

— Не знам. Не е имало никакви оплаквания. Никой не ми е казал нито дума — безпомощно рече управителят.

— Прати ми тук проклетия пълномощник.

 

 

В седем часа Хамънд разговаряше с него.

— Днес следобед заради вашите хора се е развалило месо на стойност два милиона долара — крещеше Хамънд. — Да не са полудели?

— Да попитам ли председателя на профсъюза от ваше име?

— Не, не — бързо отвърна Хамънд. — Вижте, досега не съм имал никакви проблеми с вашите хора. Ако искат повече пари, просто елате при мен, да го обсъдим като разумни хора. Колко искат?

— Нищо.

— Какво значи това?

— Не става въпрос за пари, мистър Хамънд.

— О? А за какво?

— За осветлението.

— Осветлението? — Хамънд помисли, че не е разбрал.

— Да, оплакват се, че осветлението в тоалетните е много слабо.

Внезапно утихнал, Джон Хамънд се облегна назад и кротко попита:

— Какво става всъщност?

— Казах ви — хората смятат, че…

— Оставете тези глупости. За какво става дума?

Пълномощникът рече:

— Ако знаех, щях да ви кажа.

— Да не би някой да се опитва да ме разори? Така ли е?

Пълномощникът мълчеше.

— Добре — рече Джон Хамънд, — кажете ми някакво име. С кого мога да говоря?

— Има един адвокат, който може да ви помогне. Профсъюзите често се обръщат към него. Казва се Пол Мартин.

— Пол…? — изведнъж Джон Хамънд си спомни. — Проклетото жабарско копеле ме изнудва! Вън от тук! — изрева той. — Вън!

Хамънд кипеше от яд. „Никой не може да ме изнудва. Никой!“

 

 

След седмица още шест от хладилните му камиони бяха изоставени край пътя.

Джон Хамънд си уреди обед с Бил Роуън.

— Мислех си за твоя приятел Пол Мартин — каза той. — Може би избързах с отхвърлянето му.

— Много великодушно от твоя страна, че го признаваш, Джон.

— Виж какво, предложи кандидатурата му следващата седмица и аз ще гласувам за него.

На следващото заседание, когато стигнаха до името на Пол Мартин, той бе приет единодушно от комисията. Джон Хамънд лично се обади на Пол Мартин.

— Поздравявам ви, мистър Мартин — каза той. — Току-що бяхте приет за член на клуба „Сънивейл“. Радваме се, че ще бъдете сред нас.

— Благодаря — отвърна Пол. — Оценявам обаждането ви.

Веднага след това Джон Хамънд се обади на прокурора. Уреди си среща с него след една седмица. В неделя Джон Хамънд и Бил Роуън играеха голф в клуба.

— Ти все още не се познаваш с Пол Мартин, нали? — попита Роуън.

Джон Хамънд поклати глава.

— Не. Мисля, че той няма да играе много голф. Ще има доста работа със съдебните заседатели, които ще го разследват.

— Какво приказваш?

— Ще съобщя на прокурора такава информация за него, която с положителност ще представлява интерес за разследването.

Бил Роуън бе шокиран.

— Знаеш ли какво правиш?

— И още как. Той е хлебарка, но аз ще го смачкам, Джон.

 

 

Следващия понеделник на път към канцеларията на прокурора Джон Хамънд бе убит при катастрофа. Другият шофьор бе избягал. Нямаше свидетели. Полицията изобщо не откри виновника.

Всяка неделя след това Пол Мартин водеше жена си и близнаците на обяд в клуба „Сънивейл“. Храната там бе превъзходна.

 

 

Пол Мартин бе приел брачния си обет много сериозно. Например никога не би помислил да обиди жена си, като води и нея, и любовницата си в един и същ ресторант. Женитбата му бе една страна от живота му, любовните му връзки — друга. Всички приятели на Пол Мартин имаха любовници. Това бе част от възприетия стил на живот. Пол се притесняваше само когато виждаше старци с млади момичета. Това беше недостойно, а Пол Мартин ценеше високо достойнството. Реши, че когато стане на шестдесет, ще приключи с любовниците. И го направи. Това беше преди две години. Жена му Нина беше добра другарка за него. Това му бе достатъчно. Достойнството.

При този човек Лара Камерън бе дошла за помощ. Той я познаваше по име, но се смая от нейната младост и красота. Амбициозна и гневно независима, тя все пак си оставаше изключително женствена. Той откри, че силно го привлича. Каза си: „Не, тя е младо момиче. Аз съм стар. Твърде стар.“

Когато Лара изхвърча от кабинета му след първото си посещение, Пол Мартин седя дълго, мислейки за нея. После вдигна телефона и набра един номер.