Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (9)

IX

Хауард Келър и Лара вечеряха.

— С какво ще започнем? — попита тя.

— Преди всичко ще намерим възможно най-добрия екип. Ще започнем с адвокат по недвижимите имоти, който да изработи договора с братя Дайъмънд. А след това ще ни е нужен първокласен архитект. Имам един предвид. После трябва да наемем първокласна строителна компания. Правих изчисления само за себе си. Скромните разходи според проекта ще бъдат около триста хиляди долара на стая. Цената на хотела ще стане около седем милиона. Ако планираме правилно, ще успеем.

 

 

Архитектът се казваше Тед Тътъл и когато чу плановете на Лара, широко се усмихна и рече:

— Бог да ви благослови. Отдавна чаках някой да ми предложи подобна идея.

След десет дни той представи чертежи на проектите, които отговаряха точно на мечтите на Лара.

— Първоначално хотелът е имал сто двадесет и пет стаи, които, както виждате, по ваше искане аз съм обединил в седемдесет и пет.

Според чертежите имаше петдесет апартамента и двадесет и пет луксозни стаи.

— Идеално! — възкликна Лара.

Тя показа плановете на Хауард Келър, който изрази същия ентусиазъм.

— Да започваме работа. Уредих среща с предприемач. Казва се Стив Райе.

Стив Райе бе един от най-добрите предприемачи в Чикаго. Лара веднага го хареса. Той беше грубоват, разумен, практичен.

— Хауард Келър ми каза, че сте най-добрият.

— Прав е — рече Райе. — Нашето мото е: „Строим за идните поколения.“

— Не е лошо.

— Току-що го измислих — ухили се Райе.

 

 

Първата стъпка бе да се разложи всеки елемент на серия от чертежи, които се разпращаха на евентуални доставчици — производители на метално оборудване, на тухли, на прозорци, на електротехника. Участваха над шестдесет различни предприемачи.

Когато писмените задължения бяха подписани, Хауард Келър си взе свободно време, за да го отпразнуват.

— Банката не възразява ли срещу отсъствието ти? — попита Лара.

— Не — излъга Келър, — това е част от работата ми.

Истината бе, че от години нищо не му бе доставяло толкова голямо удоволствие. Беше му приятно с Лара — обичаше да разговаря с нея, да я гледа. Питаше се какво ли е отношението й към брака.

— Тази сутрин прочетох, че „Сиърс Тауър“ е почти завършен. Това са сто и десет етажа — най-високата сграда в света — каза Лара.

— Така е — потвърди Келър.

— Някой ден аз ще построя по-висока — тържествено обяви Лара.

Той й вярваше.

 

 

Обядваха в „Уайтхол“ със Стив Райе.

— Какво следва сега? — попита Лара.

— Ами първо ще изчистим вътрешността на сградата. Ще запазим мрамора. Ще махнем всички прозорци, всички съоръжения в баните. Ще прокараме тръбите за новата електроинсталация и ще подновим водопроводната мрежа. Щом изчистим всичко, ще сме готови да започнем изграждането на вашия хотел.

— Колко души ще работят там?

Райе се разсмя:

— Цяла тълпа, мис Камерън. Ще има една бригада за прозорците, друга за баните, трета за коридорите. Те работят етаж по етаж, като започват обикновено отгоре надолу. Предвиждат се и два ресторанта и обслужване по стаите.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— С оборудването и обзавеждането, бих казал — осемнадесет месеца.

— Ще ви дам премия, ако го направите за една година.

— Чудесно, „Конгрешънъл“ би трябвало…

— Промених името. Ще се нарича „Камерън Палас“.

Произнасяйки думите, Лара усети радостен трепет, почти като чувствено преживяване. Името й ще бъде поставено на сградата и цял свят ще може да го види.

 

 

Една дъждовна септемврийска сутрин в шест часа започна реконструкцията. Лара беше на обекта и нетърпеливо наблюдаваше работниците, които се струпаха във фоайето и започнаха да го разрушават. За нейна изненада Хауард Келър също се появи.

— Станал си рано — рече тя.

— Не можах да спя — засмя се той. — Имам усещането, че това е началото на нещо голямо.

Дванадесет месеца по-късно „Камерън Палас“ бе открит с възторжени отзиви и оживен оборот.

Архитектурният критик на „Чикаго Трибюн“ писа: „Най-после Чикаго има хотел, който олицетворява мотото: «Вие сте у дома, далеч от дома си!» В бъдеще трябва да следим дейността на Лара Камерън…“

В края на първия месец хотелът беше пълен и имаше дълъг списък с резервации.

Хауард Келър бе ентусиазиран.

— При това темпо хотелът ще се изплати за дванадесет години. Това е чудесно. Ние…

— Не е достатъчно — рече Лара. — Вдигам тарифата.

Тя видя изражението на Келър.

— Не се безпокой. Ще плащат. Къде другаде ще намерят две камини, сауна и роял?

 

 

Две седмици след откриването на „Камерън Палас“ Лара се срещна с Боб Ванс и Хауард Келър.

— Открих великолепен терен за хотел. Ще бъде като „Камерън Палас“, но по-голям и по-хубав.

Хауард Келър се ухили:

— Ще ида да го видя.

 

 

Теренът беше идеален, но имаше един проблем.

— Закъсняхте — каза посредникът на Лара. — Тази сутрин тук бе един предприемач на име Стив Мърчисън и ми направи предложение да го купи.

— Колко ви предложи?

— Три милиона.

— Ще ви дам четири. Подгответе документите.

Посредникът не мигна.

— Добре.

На другия ден следобед телефонът иззвъня.

— Лара Камерън?

— Да.

— Тук е Стив Мърчисън. Този път ще го оставя така, защото мисля, че не знаеш какво правиш, кучко такава! Но в бъдеще не ми се бъркай, защото ще пострадаш!

И затвори.

 

 

Беше 1974 година и в света ставаха важни събития. Президентът Никсън подаде оставка, за да избегне обвинения в държавна измяна. В Белия дом влезе Джералд Форд. ОПЕК вдигна петролното ембарго. Исабел Перон стана президент на Аржентина.

В Чикаго Лара започна строежа на втория си хотел — „Чикаго Камерън Плаза“. Той бе завършен след осемнадесет месеца и пожъна по-голям успех от „Камерън Палас“. За Лара вече нямаше спиране. По-късно списание „Форбс“ писа: „Лара Камерън е явление. Нейните нововъведения променят представите ни за хотелите. Мис Камерън нахлу в традиционно мъжката среда на предприемачите на недвижими имоти и доказа, че една жена може да засенчи всичките.“

 

 

Чарлс Коун се обади на Лара:

— Поздравявам те. Гордея се с теб. Не съм имал друго протеже освен теб.

— И аз не съм имала друг наставник освен теб. Без теб не би станало всичко това.

— Щеше да намериш начин — отвърна Коун.

 

 

През 1975 година филмът „Челюсти“ бе разпространен из цялата страна и хората престанаха да ходят на море. Населението на света надхвърли четири милиарда души и намаля с един човек, когато изчезна председателят на синдиката на шофьорите на камиони Джеймс Хофа.

Като чу цифрата четири милиарда, Лара каза на Келър:

— Представяш ли си каква нужда от жилищно строителство има?

Той не бе сигурен, че тя се шегува.

 

 

През следващите три години тя построи две сгради с апартаменти и жилищна кооперация с различни собственици.

— Следващото, което искам да построя, е административна сграда в самото сърце на Чикаго — каза Лара на Келър.

— Продава се един интересен имот — съобщи й Келър. — Ако ти хареса, ще те финансираме.

Същия следобед отидоха да го разгледат. Намираше се на брега на езерото с превъзходно местоположение.

— Колко ще струва? — попита Лара.

— Правих изчисления. Ще възлезе на около сто и двадесет милиона долара.

Лара преглътна:

— Това ме плаши.

— Лара, при недвижимите имоти номерът е вземането на заеми.

„Парите на други хора“ — спомни си Лара. Това й повтаряше Бил Роджърс в пансиона. То й се струваше много отдавна, толкова неща се случиха оттогава. „Итова е само началото, мислеше Лара, само началото е.“

— Някои предприемачи строят почти без да влагат собствени средства.

— Слушам те.

— Номерът е да дадеш под наем или да препродадеш сградата на цена, която да покрие дълговете ти и пак да ти останат пари, за да купиш нов имот и да вземеш нов заем. Това е като обърната пирамида — пирамидата на недвижимите имоти — да можеш да строиш на базата на неголяма първоначална инвестиция.

— Ясно — рече Лара.

— Разбира се, трябва да внимаваш. Пирамидата е изградена от хартия — ипотеките. Ако нещо се обърка, ако печалбата от някоя инвестиция не успее да покрие дълговете от следващата, пирамидата може да се срути и да те погребе.

— Правилно. Как да се сдобия с този крайбрежен имот?

— Ще направим акционерно дружество. Ще поговоря с Ванс. Ако сумата е прекалено голяма за нашата банка, ще се обърнем към някоя застрахователна компания или спестовна каса. Ще вземеш петдесет милиона долара ипотечен заем. Ще получиш купон за ипотечния процент — това ще бъдат пет милиона и десет процента такса, плюс сумата за погашение — а те ще станат твои партньори. Ще вземат първите десет процента от приходите, но ти ще получиш имота, изцяло финансиран. Ще си възстановиш вложената в брой сума и ще запазиш стоте процента от отстъпката за амортизация при определяне на данъците, защото финансовите институции не приемат загубите.

Лара слушаше и поглъщаше всяка дума.

— Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— След пет-шест години ще продадеш сградата, вече дадена под наем. Ако я продадеш за седемдесет и пет милиона, ще ти останат дванадесет и половина милиона чиста печалба след изплащане на ипотеката. Освен това ще имаш осем милиона необлагаем постоянен приход от отстъпката за амортизация при определянето на данъка, които можеш да ползваш за намаляване на данъците и върху други приходи. Всичко това срещу инвестиция от десет милиона долара в брой.

— Фантастично е! — възкликна Лара.

Келър се ухили:

— Правителството има интерес да печелиш пари.

— А ти, Хауард, имаш ли интерес да спечелиш пари? Много пари?

— Моля?

— Искам да дойдеш да работиш при мен.

Келър изведнъж замълча. Знаеше, че му предстои едно от най-важните решения в живота и то нямаше нищо общо с парите. Бе свързано с Лара. Той бе влюбен в нея. Бе преживял болезнен момент, когато се опита да й го каже. Цяла нощ бе репетирал предложението си за женитба, а на другата сутрин се изправи пред нея и заекна: „Лара, обичам те.“ Преди да може да добави нещо, тя го целуна по бузата и отвърна: „И аз те обичам, Хауард, виж този каталог за нови производства.“ И той не посмя да опита втори път.

Сега тя го канеше да й стане съдружник. Щеше да работи редом с нея всеки ден, без да може да я докосне, без да може да…

— Вярваш ли в мен, Хауард?

— Трябва да съм луд, за да не вярвам, нали?

— Ще ти дам заплата два пъти по-голяма от сегашната ти и пет процента от компанията.

— Мога ли… мога ли да си помисля?

— Но какво има да мислиш?

Изведнъж той реши:

— Ами, мисля, че няма какво… партньорке.

Лара силно го прегърна.

— Това е чудесно! Двамата ще построим прекрасни неща. Наоколо има толкова много грозни сгради, за които няма оправдание. Всеки строеж трябва да бъде принос за този град.

Той докосна ръката й:

— Никога не се променяй, Лара.

Тя изпитателно го изгледа:

— Няма.

 

 

Краят на седемдесетте години бе характерен с растеж, с промени и вълнения. В 1976 година Израел завладя Ентебе, умря Мао Дзедун, Джеймс Ърл Картър бе избран за президент на САЩ.

Лара издигна още една административна сграда.

В 1977 година почина Чарли Чаплин, след известно време умря и Елвис Пресли.

Лара построи най-големия търговски център в Чикаго.

В 1978 година преподобният Джим Джоунс заедно с деветстотин и единадесет свои последователи извършиха масово самоубийство в Гвиана, САЩ признаха комунистически Китай, бяха ратифицирани договорите за Панамския канал.

Лара построи серия многоетажни жилищни кооперации в Роджърс Парк.

В 1979 година Израел и Египет подписаха договор за мир в Кемп Дейвид, в атомна централа на Три-Майл Айлънд стана злополука, а мюсюлмански фундаменталисти завзеха посолството на САЩ в Иран.

Лара построи небостъргач и луксозен курортен център с клуб в Диърфийлд, северно от Чикаго.

 

 

Лара рядко излизаше в обществото. Обикновено ходеше в един клуб, където свиреха джаз. Там й харесваше. Гостуваха първокласни джазизпълнители — големият саксофонист Вон Фриман, Ерик Шнайдър, Антъни Бракстън, пианистът Арт Хоудс.

Лара нямаше време да се почувства самотна. Тя прекарваше всеки ден със своето семейство — архитектите, строителите, дърводелците, електротехниците, земемерите и водопроводчиците. Бе изцяло погълната от сградите, които строеше. Тя бе звезда, а Чикаго — нейната сцена.

Професионалният й успех бе надминал и най-смелите й мечти, но тя нямаше личен живот. Преживяването й с Шон Макалистър се отрази зле на отношението й към секса, а и не срещна мъж, към когото да прояви по-сериозен интерес. Някъде в подсъзнанието й съществуваше загадъчен образ, когото бе срещала и би искала отново да срещне, но все не можеше да го улови. Той се мяркаше в спомените й само за миг и изчезваше.

Не й липсваха ухажори — бизнесмени, петролни магнати, поети, дори някои от нейните служители. Лара бе любезна с всички, ала не допускаше нищо повече от ръкуване за лека нощ на прага на дома й.

Но изведнъж Лара почувства силно влечение към Пийт Райън — главен технически ръководител на един от строежите, красив и едър млад мъж с ирландски акцент и заразителна усмивка. Лара започна все по-често да посещава обекта, на който работеше Райън. Разговаряха по проблемите на строежа, но и двамата съзнаваха, че всъщност говорят за друго.

— Ще вечеряте ли с мен? — попита Райън, провлачвайки „вечеряте“.

Лара почувства, че сърцето й подскочи.

— Да.

Райън мина да я вземе от дома й, но така и не стигнаха до вечеря.

— Боже мой, ти си прекрасна — каза той и силните му ръце я обгърнаха.

Тя бе готова. Играта им беше продължавала месеци наред. Райън я вдигна и я отнесе в спалнята. Съблякоха се едновременно — бързо и нетърпеливо. Тялото му бе стройно и стегнато и в съзнанието на Лара за миг се мярна тежкото, дундесто тяло на Шон Макалистър. В следващия миг тя вече бе в леглото, а Райън — над нея. Ръцете и езикът му бяха навсякъде по тялото й и тя извика от удоволствието, което изпитваше.

Когато двамата лежаха изтощени в прегръдките си, Райън тихо промълви:

— Господи, ти си страхотно чудо!

— И ти — прошепна Лара.

Не помнеше да е била по-щастлива. Райън бе всичко, което желаеше — интелигентен и сърдечен. Двамата се разбираха, защото говореха на един език.

Райън стисна ръката й:

— Умирам от глад.

— Аз също. Ще направя сандвичи.

— Утре наистина ще те заведа на вечеря — обеща Райън.

— Приемам — прегърна го Лара.

На другата сутрин Лара отиде да го види на строежа. Той беше високо на металното скеле и даваше нареждания на хората си. Когато Лара се отправи към работния асансьор, един от строителите й се ухили:

— Добр’утро, мис Камерън — в гласа му имаше многозначителна нотка.

Друг работник мина край нея и широко й се усмихна:

— Добро утро, мис Камерън.

Двама други я гледаха похотливо:

— Добро утро, шефе.

Лара се огледа — и други я наблюдаваха, хилейки се. Лицето й почервеня. Тя влезе в асансьора и се изкачи при Райън. Когато я видя, той се усмихна:

— Добро утро, скъпа, в колко ще вечеряме?

— По-скоро ще умреш от глад — отвърна побесняла Лара. — Уволнен си!

 

 

Всяка сграда, издигната от Лара, бе предизвикателство. Тя строеше както малки кантори с етажна площ от пет хиляди квадратни фута, така и големи административни сгради и хотели. Но независимо от функцията на постройката, най-важното за нея бе местоположението. Бил Роджърс се оказа прав — местоположението и пак местоположението.

Империята на Лара непрекъснато се разрастваше. Започна да получава признание от бащите на града, от пресата и от обществеността.

Тя бе ефектна фигура и когато посещаваше благотворителни прояви, операта или някой музей, фотографите винаги усърдно я снимаха. Все по-често започна да се появява в средствата за информация. Нейните сгради имаха успех, но тя все още не бе удовлетворена. Сякаш очакваше да й се случи нещо прекрасно, да се отвори някаква врата, да я докосне незнайно вълшебство.

Келър бе озадачен:

— Какво искаш, Лара?

— Нещо повече.

И това бе всичко, което успяваше да измъкне от нея.

 

 

Един ден Лара го попита:

— Хауард, знаеш ли колко плащаме всеки месец за портиери, за пране, за миене на прозорци?

— То си върви с територията — отвърна Келър.

— Тогава хайде да си купим територия.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разкрием помощен филиал. Ще предлагаме такива услуги на самите себе си и на други строители.

Идеята имаше успех от самото начало и носеше постоянна печалба.

 

 

Келър имаше чувството, че Лара е издигнала около себе си емоционална стена. Той беше по-близък с нея от всеки друг и въпреки това Лара никога не говореше с него за семейството си или за своя произход. Сякаш изведнъж се бе появила в пълния си разцвет неизвестно откъде. В началото Келър й бе като наставник — учеше я и я направляваше, но сега Лара сама вземаше всичките си решения. Ученичката бе надминала учителя си.

Лара не позволяваше нищо да застане на пътя й. Превръщаше се в непреодолима сила, за нея нямаше спиране. Беше перфекционист. Знаеше какво иска и настояваше да го получи.

В началото някои работници се опитаха да я мамят. Никога преди не бяха работили за жена и тази идея ги развеселяваше. Но ги очакваше шок. Когато Лара изобличи един от надзирателите в надписване на работа, която не е извършена, тя го извика пред целия екип и го уволни. Всяка сутрин беше на строителната площадка. Работниците идваха в шест часа и я заварваха да ги чака. Мъжете демонстрираха необуздано сексуално превъзходство. Когато знаеха, че Лара може да ги чуе, те си подхвърляха мръсни шеги.

„Знаеш ли тази за говорящата вагина? Влюбила се в един член и…“

„Едно момиченце попитало: можеш ли да забременееш, ако погълнеш семето на мъжа? Майка й отговорила: Не. От това можеш да получиш бижута…“

Имаше и открити жестове. Някой работник минаваше покрай Лара и „случайно“ докосваше с ръка гърдите или задника й.

— Опа-ла, извинявам се.

— Няма проблем — отвръщаше. Лара. — Взимай си чека и изчезвай оттук.

Постепенно веселието им започна да се превръща в респект.

 

 

Един ден Лара караше по Кедзи Авеню. До нея беше Хауард Келър. Стигнаха до един блок от сгради между две пресечки, зает изцяло с малки магазинчета.

Тя спря колата.

— Това е загуба на пространство. Тук трябва да има многоетажна сграда. Тези Малки магазини сигурно не носят голяма печалба.

— Да, но проблемът е, че трябва да се убеди всеки отделен собственик, а някой от тях може и да не иска да се махне — рече Келър.

— Ще можем да ги изкупим — заяви Лара.

— Лара, ако само един откаже, ще се чудиш какво да правиш с останалите. Ще имаш куп дюкянчета, които не са ти нужни, пък и няма да можеш да построиш това, което искаш. А ако те разберат, че тук ще се издигне голяма многоетажна сграда, направо ще те разорят с цените, които ще поискат.

— Няма да позволим да схванат намеренията ни — Лара започна да се въодушевява. — Различни хора ще говорят със собствениците.

— Случвало се е и преди — предупреди я Келър. — Само ако се разчуе, ще те изнудват за всяко пени…

— Значи трябва да внимаваме. Хайде да поискаме право за закупуване на имота.

 

 

На терена имаше повече от дузина дюкянчета и работилници — пекарница, железарски магазин, бръснарница, магазин за облекло, месарница, шивачница, дрогерия, магазинче за канцеларски принадлежности, кафене и редица други.

— Не забравяй риска — предупреди я Келър. — Ако само един откаже, губиш всички пари, които влагаш за изкупуване на останалите.

— Не се безпокой — успокои го Лара. — Ще се справя.

Седмица по-късно един мъж влезе в бръснарницата с двата стола. Бръснарят четеше списание.

— Какво ще обичате, сър? Подстригване?

Непознатият се усмихна.

— Не. Дойдох в града съвсем наскоро. Имах бръснарница в Ню Джърси, но жена ми искаше да се преместим тук, за да бъде по-близо до майка си. Търся да купя бръснарница.

— Това е единствената бръснарница в района, но не се продава — отвърна бръснарят.

Непознатият се засмя:

— Като се замисли човек, всичко се продава, нали? Разбира се, на съответната цена. Колко струва помещението — петдесет, шестдесет хиляди долара?

— Там някъде — призна бръснарят.

— Наистина много желая отново да имам своя бръснарница. Чуйте — ще ви дам седемдесет и пет хиляди.

— Не, не мисля да продавам.

— Сто хиляди.

— Наистина, мистър, аз не…

— И можете да си вземете цялото оборудване.

Бръснарят го зяпна.

— Ще ми дадете сто хиляди долара и ще мога да си взема столовете и цялото оборудване?

— Точно така. Аз си имам свои.

— Може ли да помисля? Ще трябва да поговоря с жена си.

— Разбира се. Ще мина угре.

След два дни бръснарницата бе купена.

— Това е първият — рече Лара.

Следваше пекарницата — собственост на едно семейство. Пещите в задната стая изпълваха магазинчето с мириса на пресен хляб. Една жена разговаряше със собствениците.

— Съпругът ми почина, а аз получих застраховката му. Имахме пекарница във Флорида. Търсех точно такова нещо. Искам да я купя.

— Достатъчно ни е да преживяваме — рече собственикът. — С жена ми никога не сме мислили да продаваме.

— Но ако решите, колко бихте искали?

— Не знам — сви рамене собственикът.

— Какво ще кажете за шестдесет хиляди?

— О, поне седемдесет и пет хиляди — отвърна той.

— Слушайте, ще ви дам сто хиляди — рече жената.

Собственикът я загледа втренчено.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно.

На другата сутрин Лара каза:

— Станаха два.

Останалите покупки протекоха също така гладко. Десетина мъже и жени обикаляха и се представяха за шивачи, пекари, фармацевти, месари. В продължение на шест месеца Лара изкупи магазинчетата и нае хора за различните операции. Архитектите започнаха да проектират многоетажната сграда. Лара проучваше последните доклади.

— Изглежда, че се справихме — обърна се тя към Келър.

— Опасявам се, че има един проблем.

— Защо? Остана само кафенето.

— Това е проблемът. Собственикът го е наел за срок от пет години и не иска да се откаже.

— Предложете му още пари…

— Казва, че не иска, независимо от цената.

Лара го гледаше втренчено.

— Знае ли за строежа?

— Не.

— Добре. Ще ида да разговарям с него. Не се тревожи, ще се съгласи. Разбери кой е собственик на тази сграда.

 

 

На другата сутрин Лара отиде на терена. Кафенето „На Хейли“ беше в най-югозападния ъгъл на блока. То бе малко — пет-шест столчета на бара и четири сепарета. Зад бара имаше един мъж и Лара предположи, че той е собственикът. Изглеждаше към седемдесетте.

Лара седна в едно от сепаретата.

— Добро утро — любезно рече мъжът. — Какво да ви предложа?

— Портокалов сок и кафе, моля.

— Веднага.

Тя го наблюдаваше как изстисква пресен сок.

— Сервитьорката ми не се появи на работа днес. Трудно се намират добри работници в тия времена.

Той наля кафе и излезе зад бара. Беше в инвалидна количка. Нямаше крака. Лара мълчаливо го наблюдаваше, докато й поднасяше кафето и портокаловия сок.

— Благодаря. Хубаво ви е кафенето — рече тя и се огледа.

— Да. Харесвам си го.

— От колко време сте тук?

— От десет години.

— Не мислите ли за пенсия?

Той поклати глава.

— През тази седмица вие сте втората, която ми задава такъв въпрос. Не, никога няма да се пенсионирам.

— Сигурно не са ви предложили достатъчно пари — предположи Лара.

— Парите нямат нищо общо, мис. Преди да дойда тук, прекарах две години в болница за ветерани. Без приятели. Без някаква цел в живота. После някой ме убеди да наема това място — той се усмихна. — То промени целия ми живот. Всички от квартала се отбиват тук. Станаха ми приятели — почти като мое семейство. Това осмисли живота ми — той поклати глава. — Не, парите нямат нищо общо. Да ви донеса ли още кафе?

 

 

Лара се съвещаваше с Хауард Келър и архитекта.

— Не е нужно дори да откупуваме наемния договор — говореше Келър. — Разбрах се със собственика. Има една точка за лишаване от право на наем, ако кафенето не носи определена печалба всеки месец. През последните няколко месеца той не може да достигне тази печалба, поради което можем да затворим кафенето.

Лара се обърна към архитекта:

— Имам един въпрос към вас — тя погледна разтворените върху масата планове и посочи югозападния ъгъл на чертежа. — Възможно ли е тук да има отстъп и кафенето да бъде запазено? Може ли сградата да се построи при такова положение?

Архитектът изучаваше плана.

— Предполагам, че може. Бих могъл да наклоня тази страна на сградата и да я уравновеся от другата страна. Разбира се, ще има по-добър вид, ако не се налага да правим това…

— Но би могло да стане — упорстваше Лара.

— Да.

— Лара, казах ти, че можем да го принудим да напусне — рече Келър.

Лара поклати глава.

— Изкупихме всички други, нали?

Келър кимна:

— И още как. Ти си гордата собственичка на магазин за дрехи, шивачница, магазин за канцеларски принадлежности, дрогерия, пекарница…

— Добре — отсече Лара. — Наемателите на новата многоетажна сграда ще имат кафене, където да се отбиват. А също и ние. „Хейли“ остава.

 

 

На рождения ден на баща й Лара каза на Келър:

— Хауард, искам да ми направиш една услуга.

— Разбира се.

— Искам да отидеш в Шотландия вместо мен.

— Ще строим ли нещо в Шотландия?

— Ще купим един замък.

Той я слушаше мълчаливо.

— В планините има едно място, което се нарича Лох Морлих. То се намира по пътя от Гленмор за Авимор. В този район има много замъци. Купи един.

— Нещо като лятна резиденция?

— Нямам намерение да живея там. Искам да погреба баща си.

Келър повтори бавно:

— Искаш да купя замък в Шотландия, за да погребеш там баща си?

— Точно така. Нямам време да отида лично. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Баща ми е погребан в гробището „Грийнуд“ в Глейс Бей.

За пръв път Келър получи някаква представа за чувствата на Лара към семейството й.

— Сигурно много си обичала баща си.

— Ще го направиш ли заради мен?

— Разбира се.

— След като го погребете, намери някой, който да се грижи за гроба.

След три седмици Келър се върна от Шотландия и каза:

— Всичко е уредено. Притежаваш един замък. Баща ти е погребан на неговата територия. Мястото е красиво — недалеч от хълмовете, а наблизо има малко езеро. Ще ти хареса. Кога ще отидеш там?

Изненадана, Лара вдигна поглед към него:

— Аз? Няма да ходя там — отговори тя.