Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (13)

XIII

Строежът напредваше в графика. Лара идваше всяка сутрин и всеки следобед и усещаше ново уважение в отношението на работниците към нея. Усещаше го от начина, по който я гледаха, разговаряха или работеха. Знаеше, че това е заради Пол Мартин и с тревога откри, че все по-често мисли за привлекателно грозния мъж със странно завладяващия глас. Лара отново му се обади:

— Питах се дали е възможно да обядваме заедно, мистър Мартин?

— Пак ли имате някакъв проблем?

— Не, просто си мислех, че ще бъде хубаво, ако се опознаем по-добре.

— Съжалявам, мис Камерън. Аз никога не обядвам.

— А да вечеряме някой път?

— Аз съм семеен човек, мис Камерън. Вечерям с жена си и децата си.

— Разбирам. Ако…

Линията прекъсна. „Какво му има? — чудеше се Лара. Не се опитвам да легна с него. Искам само да му благодаря по някакъв начин.“ Постара се да не мисли за него.

Пол Мартин се разтревожи от това колко приятно му стана да чуе гласа на Лара. Каза на секретарката си:

— Ако мис Камерън отново се обади, кажи, че ме няма.

Не му трябваше изкушение, а Лара Камерън беше изкушение.

 

 

Хауард Келър бе много доволен от начина, по който се развиваха нещата.

— Трябва да ти призная, че по едно време ти ме разтревожи — каза й той. — Струваше ми се, че направо ще се провалим. Ноти успя да направиш чудо!

„Не аз направих чудото, Пол Мартин го направи“ — мислеше Лара. Може би той й се сърдеше, защото не му бе платила за услугата.

Поддавайки се на внезапен порив, тя му изпрати чек за петдесет хиляди долара. На следващия ден чекът бе върнат без обяснения.

Лара отново му се обади. Секретарката отговори:

— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.

Още едно отрязване. Сякаш той не желаеше да си мръдне пръста заради нея. „Но щом не желае да си мръдне пръста за мен, тогава защо си направи труда да ми помогне?“ — чудеше се Лара.

През нощта го сънува.

 

 

Хауард Келър влезе в кабинета на Лара.

— Имам два билета за „Песен и танц“ — новия мюзикъл на Андрю Лойд Уебър, но трябва да замина за Чикаго. Искаш ли да използваш билетите?

— Не, аз… почакай — тя се замисли за миг. — Да, мисля, че ще мога да ги използвам. Благодаря, Хауард.

Следобед Лара постави единия от билетите в плик и го изпрати на Пол Мартин в кантората му.

Той го получи на другия ден и го заразглежда озадачен. Кой ли му изпращаше само един билет за театър? „Онова момиче — Камерън. Ще трябва да сложа край на това.“

— Свободен ли съм в петък вечерта? — попита той секретарката си.

— Имате вечеря с брата на жена ви, мистър Мартин.

— Отмени я.

През цялото първо действие столът до Лара остана празен. „Значи няма да дойде. Е, да върви по дяволите. Направих всичко възможно.“

Когато завесата се спусна след първото действие и Лара се колебаеше дали да остане за втората част, или да си тръгне, на стола до нея се появи една фигура.

— Да се махаме оттук! — заповяда Пол Мартин.

Вечеряха в едно бистро в Ийст Сайд. Той седеше срещу нея като мълчаливо и предпазливо я разглеждаше. Келнерът дойде да вземе поръчката им.

— За мен уиски със сода — рече Лара.

— За мен — нищо.

Тя го погледна изненадано.

— Аз не пия.

След като поръчаха вечерята, Пол Мартин попита:

— Какво искате от мен, мис Камерън?

— Не обичам да бъда длъжник на някого — отвърна Лара. — На вас съм ви задължена, а вие не приемате да ви платя. Това ме тревожи.

— Казах ви вече… не ми дължите нищо.

— Но аз…

— Чувам, че строежът върви добре.

— Да — тя понечи да добави „благодарение на вас“, но се въздържа.

— Добра сте в своята област, нали?

Лара кимна:

— Искам да бъда добра. Няма по-вълнуващо нещо на света от това да видиш как идеята ти израства от бетон и желязо и се превръща в сграда, където хората работят и живеят. В известен смисъл тя се превръща в паметник, нали?

Лицето й бе живо и одухотворено.

— Предполагам, че е така. Сигурно единият паметник води към друг?

— Разбира се — ентусиазирано отвърна Лара. — Смятам да стана най-значителният предприемач на недвижими имоти в този град.

Тя притежаваше някаква хипнотична сексуалност.

— Не бих се изненадал — усмихна се Пол Мартин.

— Защо решихте да дойдете тази вечер? — попита тя.

Бе дошъл, за да й каже да го остави на мира, но сега, седейки с нея, близо до нея, не можа да го направи.

— Чух хубави неща за постановката.

Лара се усмихна.

— Може би ще трябва да отидем отново да я гледаме заедно, Пол.

Той поклати глава:

— Мис Камерън, аз не съм просто женен. Аз съм много женен и обичам жена си.

— Уважавам ви за това — каза Лара. — Сградата ще бъде завършена на петнадесети март. Ще го отпразнуваме с тържество. Ще дойдете ли?

Той дълго се колеба, опитвайки се да й откаже колкото е възможно по-внимателно, но когато най-после проговори, рече:

— Да, ще дойда.

 

 

Тържеството за откриването на новата сграда имаше умерен успех. Името на Лара Камерън не бе достатъчно известно, за да привлече много представители на пресата или важните градски сановници. Но все пак присъстваше един от помощниците на кмета и репортер на „Пост“.

— Почти цялата сграда е заета, а запитванията непрестанно валят — каза й Келър.

— Хубаво — разсеяно отвърна Лара, мислейки за друго. Чудеше се дали Пол Мартин ще се появи. В известен смисъл това бе важно за нея. Той представляваше любопитна загадка. Отричаше да й е помогнал и все пак… Преследваше мъж, който на години можеше да й бъде баща. Лара прогони тази съпоставка от мислите си.

Тя се грижеше за гостите — поднасяха се ордьоври и напитки, изглежда, всички се забавляваха добре. В разгара на веселието пристигна Пол Мартин и тонът на тържеството веднага се промени. Работниците го поздравяваха сякаш е кралска особа, явно изпитваха благоговение пред него.

„Като адвокат аз не се занимавам с профсъюзи…“

Мартин се ръкува с помощника на кмета и с някои от присъстващите профсъюзни служители, после се приближи към Лара.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза тя. Пол Мартин огледа огромната сграда и рече:

— Поздравявам ви. Добра работа сте свършили.

— Благодаря — тя сниши глас. — Наистина ви благодаря.

Той втренчено я зяпаше, изумен от очарованието на Лара и от това, което чувстваше самият той, когато я гледаше.

— Тържеството е към края си — каза Лара. — Надявах се, че ще ме заведете на вечеря.

— Казах ви, че вечерям с жена си и с децата си — той я погледна в очите. — Но ще ви заведа да пиете нещо.

— Прекрасно — усмихна се тя.

 

 

Влязоха в малък бар на Трето Авеню. Разговаряха, но после никой от двамата не си спомняше за какво. Думите бяха прикритие за сексуалното напрежение между тях.

— Разкажете ми за себе си — поиска Пол Мартин. — Коя сте? От къде сте? Как започнахте в този бизнес?

Лара си спомни Шон Макалистър и отвратителното му тяло върху нея. „Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.“

— Аз съм от малко градче в Нова Скотия — започна Лара. — Глейс Бей. Баща ми събираше наемите от няколко пансиона там. Когато умря, аз го заместих. Един от пансионерите ми помогна да купя парцел, на който построих сграда. Това бе началото.

Той внимателно слушаше.

— После отидох в Чикаго, там също построих няколко сгради. Успях и дойдох в Ню Йорк — тя се усмихна. — Това е всичко.

С изключение на агонията да расте край баща, който я мрази, на срама от бедността, от това никога да не си притежавал нищо, от отдаването на тялото си на Шон Макалистър…

Сякаш прочел мислите й, Пол Мартин каза:

— Обзалагам се, че не е било чак толкова лесно, нали?

— Не се оплаквам.

— Какъв е следващият ви проект?

Лара повдигна рамене.

— Не знам точно. Има най-различни възможности, но нищо, което истински да ме запали.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

— За какво мислите? — попита Лара.

Той пое дълбоко дъх.

— Истината ли? Мислех си, че ако не бях женен, бих ви казал, че сте една от най-завладяващите жени, които съм срещал. Но аз съм женен и двамата с вас ще си останем просто приятели. Ясен ли съм?

— Съвсем.

Той погледна часовника си.

— Време е да вървя. Сметката, моля — даде знак на келнера и стана.

— Може ли да обядваме заедно следващата седмица? — попита Лара.

— Не. Може би ще ви видя отново, когато завършите следващия строеж.

И изчезна.

 

 

През нощта Лара сънува, че двамата се любят. Пол Мартин бе върху нея, милваше тялото й с ръце и шепнеше на ухото й.

— Знаеш ли, трябва да те имам, само теб… Бог да ми прости хубавице моя, че никога не ти казах колко много те обичам, обичам те, обичам те…

После той проникна в нея и тялото й изведнъж се разтопи. Събуди се от собствените си стонове. Седна разтреперана в леглото си.

 

 

Пол Мартин й се обади след два дни.

— Мисля, че има един парцел, който може да ви заинтересува — хладно каза той. — Намира се в Уест Сайд, на Шестдесет и девета улица. Все още не е обявен за продажба. Собственост е на мой клиент, който иска да го продаде.

Същата сутрин Лара и Хауард Келър отидоха да го видят. Беше първокласен имот.

— Как разбра за това? — попита Келър.

— От Пол Мартин.

— А, разбирам. — В гласа му се почувства неодобрение.

— Какво означава това?

— Лара… Поинтересувах се от Мартин. Свързан е с мафията. Стой далеч от него.

Тя възнегодува:

— Няма нищо общо с мафията. Той ми е добър приятел. И изобщо какво общо има това с имота? Харесва ли ти?

— Чудесен е.

— Тогава хайде да го купим.

След десет дни сделката бе сключена.

 

 

Лара изпрати на Пол Мартин голям букет цветя, на който бе прикрепена бележка „Пол, моля ви, не ги връщайте. Те са много чувствителни.“

Следобед той й се обади.

— Благодаря за цветята. Не съм свикнат да получавам цветя от красиви жени — гласът му бе по-пресипнал от обичайното.

— Знаете ли какъв ви е проблемът? — попита Лара. — Никой не ви е глезил достатъчно.

— Вие това ли искате — да ме разглезите?

— Ужасно.

Пол се разсмя.

— Говоря съвсем сериозно.

— Знам.

— Защо не го обсъдим по време на обед? — попита Лара.

Пол Мартин не беше в състояние да откъсне мислите си от Лара. Знаеше, че няма да е трудно да се влюби в нея. У нея имаше някаква уязвимост, невинност и същевременно нещо необуздано чувствено. Знаеше, че най-разумно ще бъде никога повече да не я види, но не можеше да се контролира. Нещо много по-силно от волята му го влечеше към нея.

 

 

Обядваха в „Клуб 21“.

— Когато се опитваш да скриеш нещо, винаги го прави открито — посъветва я Пол Мартин. — Тогава никой не би се усъмнил, че вършиш нещо лошо.

— А ние опитваме ли се да крием нещо? — тихо запита Лара.

Той я погледна и реши. „Тя е красива и умна, но има хиляди такива жени. По-добре да си отреагирам. Ще легна веднъж с нея и с това ще се свърши.“ Ала се оказа, че се е лъгал.

 

 

Когато влязоха в апартамента на Лара, Пол почувства необяснима нервност.

— По дяволите, чувствам се като ученик — каза той. — Изгубил съм тренинга.

— То е като карането на колело — промърмори Лара. — Ще си го припомниш. Остави ме да те съблека.

Тя свали сакото и връзката му и започна да разкопчава ризата му.

— Знаеш, че това никога не може да бъде нещо сериозно, Лара.

— Знам.

— Аз съм на шестдесет и две години. Мога да ти бъда баща.

Тя остана неподвижна за миг, спомняйки си своя сън.

— Знам — продължи да го съблича. — Имаш красиво тяло.

— Благодаря — жена му никога не му го беше казвала.

Лара плъзна ръце по бедрата му.

— Ти си много силен, нали?

Той усети, че се изпъчва.

— Играех баскетбол в…

Нейните устни бяха върху неговите, двамата се намериха в леглото и той преживя нещо, което не бе изпитал в живота си до този момент. Имаше чувството, че тялото му гори. Те се любеха без начало и без край, една река го носеше все по-бързо, а течението го теглеше надолу, поглъщаше го все по-надълбоко в кадифена тъмнина, която избухна в хиляди звезди. А чудото беше, че това се случи отново, и отново, докато накрая те се отпуснаха задъхани и изтощени.

— Беше невероятно — промълви той.

С жена си винаги се бе любил традиционно, рутинно. Ала преживяването с Лара бе невероятно чувствено. Пол Мартин бе имал много жени, но Лара не приличаше на никоя от тях. Тя му даде дар, който никоя друга не бе успяла. Накара го да се почувства млад.

Докато Пол се обличаше, Лара го попита:

— Ще те видя ли пак?

— Да. — „Бог да ми е на помощ.“ — Да.

 

 

Осемдесетте години бяха време на промени. Роналд Рейгън бе избран за президент на Съединените щати, а Уолстрийт преживя най-активния период в историята си. Шахът на Иран умря в изгнание, Ануар Садат бе убит. Общественият дълг достигна един трилион, американските заложници в Иран бяха освободени. Сандра Дей О’Конър бе първата жена, назначена във Върховния съд.

 

 

Лара винаги бе на подходящото място в подходящото време. Бизнесът с недвижими имоти процъфтяваше. Пари имаше предостатъчно и банките с готовност финансираха проекти, които бяха едновременно и рисковани, и даваха големи преимущества.

Спестовните каси представляваха друг голям източник на средства. Облигациите с висока печалба и висок риск бяха популяризирани от младия финансов гений Майк Милкен, а те се явяваха манна за индустрията на недвижимите имоти. Финансирането лесно се уреждаше, стига да го поискаш.

— На Шестдесет и девета улица ще построя хотел, а не административна сграда.

— Защо? — учуди се Хауард Келър. — Местоположението е идеално за административна сграда. Хотелът трябва да го управляваш по двадесет и четири часа дневно. Гостите идват и си отиват като мравки. А с административна сграда ще имаш грижата за наемането й през пет или десет години.

— Знам, но в хотела имаш неограничена власт, Хауард. Можеш да даваш апартаменти на важни личности и да ги забавляваш в собствения си ресторант. Тази идея ми харесва. Ще бъде хотел. Искам да ми уредиш срещи с най-добрите архитекти в Ню Йорк: Скидмор, Оуингс и Мерил, Питър Айзънман и Филип Джонсън.

 

 

Срещите се проведоха през следващите две седмици. Някои от архитектите се държаха снизходително. Досега не бяха работили с жена предприемач.

Един от тях й каза:

— Ако искате да копираме…

— Не. Ще построим хотел, който другите ще копират. Ако ви трябва ключов термин, опитайте „елегантност“. Представям си вход с шадравани от двете страни, фоайе с италиански мрамор, до него удобен конферанс, където…

Още преди края на срещата всички бяха силно впечатлени.

 

 

Лара събираше екип. Нае адвокат на име Тери Хил, помощник — Джим Белън, ръководител на проекта — Том Критъи, и рекламна агенция, чийто шеф бе Том Скот. Сключи договор с проектантската агенция „Хигинс, Олмънт и Кларк“ и те започнаха работа.

— Ще се събираме веднъж седмично, но искам ежедневно да ми докладвате — предупреди Лара. — Държа хотелът да бъде построен в срок и в рамките на бюджета. Избрах вас, защото сте най-добрите в своята област. Не ме разочаровайте. Има ли въпроси?

Следващите два часа минаха в отговаряне на въпроси. По-късно Лара попита Келър:

— Според теб как мина съвещанието?

— Чудесно, шефе.

За първи път той я наричаше така. На нея й хареса.

 

 

Обади й се Чарлс Коун:

— Аз съм в Ню Йорк. Искаш ли да обядваме заедно?

— Разбира се — отвърна Лара.

Обядваха в „Сарди“.

— Изглеждаш прекрасно — каза й Коун. — Успехът ти се отразява добре, Лара.

— Това е само началото. Чарлс… не искаш ли да дойдеш в „Камерън Ентърпрайзис“? Ще ти дам процент от компанията и…

Той поклати глава.

— Благодаря, но не. Ти сега започваш, а аз съм към края на пътя. Следващото лято ще се пенсионирам.

— Нека поддържаме връзка — помоли го Лара. — Не искам да те загубя.

 

 

Когато Пол Мартин дойде отново в дома й, Лара му връчи пет-шест пакета.

— Имам изненада за теб, любими.

— Но аз нямам рожден ден.

— Отвори ги.

В тях имаше една дузина ризи от „Бергдорф-Гудман“ и вратовръзки „Пучи“.

— Имам си ризи и връзки — разсмя се той.

— Но не като тези — отвърна Лара. — Ще те накарат да се чувстваш по-млад. Ето името и на един добър шивач.

Следващата седмица Лара изпрати Пол при бръснар стилист, който му направи нова прическа.

Пол Мартин се разглеждаше в огледалото и мислеше: „Наистина изглеждам по-млад.“ животът му бе станал по-вълнуващ. „И причината за всичко е Лара.“

Жената на Пол се опитваше да не забелязва промяната у своя съпруг.

 

 

На съвещанието присъстваха всички — Келър, Том Критън, Джим Белън и Тери Хил.

— Ще ускорим строежа на хотела — съобщи им Лара.

Мъжете се спогледаха.

— Това е опасно — рече Келър.

— Не и ако се подходи както трябва.

Обади се Том Критън.

— Мис Камерън, най-сигурно е да се завършва последователно всеки етап — нивелация, изкопаване на основите, полагане на тръби за водопровод и канализация, после…

Лара го прекъсна:

— … дървено скеле и желязна арматура. Всичко това ми е известно.

— Тогава защо?

— Защото така ще са ни нужни две години. Не желая да чакам две години.

Джим Белън каза:

— Ускоряването означава да се започне едновременно работа по всички изброени етапи. Ако нещо се обърка, може да се получат несъответствия. Накрая сградата може да се окаже изкривена, електроинсталацията неправилно прокарана и…

— Значи ще трябва да се погрижим нищо да не се обърка, нали? — прекъсна го Лара. — Ако успеем, строежът ще е готов за една вместо за две години, а ние ще спестим почти двадесет милиона долара.

— Така е, но рискът е голям.

— Аз обичам да рискувам.