Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (7)

VII

Чикаго бе като проглеждане за нея. Най-големият град, който Лара познаваше, беше Халифакс, но той приличаше на селце в сравнение с гиганта на Средния запад. Чикаго беше ярък и шумен, оживен и енергичен, сякаш всеки бързаше по някаква много важна работа.

 

Лара се настани в хотел „Стивънс“. Хвърли един поглед към елегантно облечените жени, минаващи през фоайето, и се почувства смутена от дрехите, които носеше. „За Глейс Бей — да, за Чикаго — не.“ рече си тя. На другата сутрин Лара пристъпи към действия. Отиде в „Кейн“ и „Ултимо“ за рокли уникати, в „Джоузеф“ — за обувки, бельо си купи от „Сакс Фифт Авеню“ и от „Маршъл Фийлд’с“, бижута от „Трейбърт и Хоуфър“, а визоново палто — от „Уеър“. Всеки път, когато купуваше нещо, тя чуваше гласа на баща си „Да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.“ Скоро шкафовете в хотелския й апартамент бяха пълни с красиви дрехи.

Следващата стъпка на Лара беше да разгледа жълтите страници в телефонния указател по раздел „Посредници на недвижими имоти“. Избра „Паркър и съдружници“, защото имаше най-голяма реклама. Обади се и поиска да разговаря с мистър Паркър.

— За кого да му предам?

— Лара Камерън.

След миг се чу глас:

— Тук е Брус Паркър. С какво мога да ви бъда полезен?

— Търся парцел, на който да построя красив нов хотел — каза Лара.

Гласът от другия край зазвуча по-сърдечно:

— Е, ние сме експерти в тази област, мисис Камерън.

— Мис Камерън.

— Да. Имате ли предвид някой определен район?

— Не. Честно казано, не познавам добре Чикаго.

— Няма проблеми. Уверявам ви, че можем да ви предложим редица интересни обекти. Но само за да имам представа какво да търсим — с каква сума разполагате?

— Три милиона долара — гордо рече Лара.

Настъпи дълга тишина.

— Три милиона долара?

— Да.

— И искате да построите хубав нов хотел?

— Да.

Отново мълчание.

— Интересува ли ви строеж или покупка във вътрешноградската част, мис Камерън?

— Не, разбира се — отвърна Лара. — Имах предвид точно обратното. Искам да построя луксозен хотел тип бутик в хубав район, където…

— С капитал от три милиона долара? — засмя се Паркър. — Страхувам се, че няма да можем да ви помогнем.

— Благодаря — Лара затвори телефона.

Явно не бе попаднала на подходящ посредник.

Отново взе указателя и се обади на още пет-шест места. Късно следобед Лара бе принудена да проумее действителното положение. Нито един посредник не прояви интерес да търси първокачествен терен за строеж на нов хотел срещу сумата от три милиона долара. Получи най-различни предложения, но всички в крайна сметка се свеждаха до едно — евтин хотел във вътрешноградската част.

„Никога, рече си Лара. По-скоро бих се върнала в Глейс Бей.“

Месеци наред тя мечтаеше за хотела и в съзнанието й той вече съществуваше — красив, ярък, триизмерен. Планът й беше да превърне хотела в дом, далеч от дома. Ще има предимно апартаменти — всеки с дневна и библиотека с камини, обзаведени с удобни дивани и фотьойли, с роял, с минибар. Ще имат по две големи спални и ще бъдат заобиколени с външни тераси. Лара знаеше точно какво иска. Въпросът беше как да го постигне.

 

 

Лара влезе в една печатарска фирма на Лейк Стрийт.

— Искам да ми отпечатате сто визитни картички, моля.

— Разбира се. И какво ще пише на тях?

— Мис Лара Камерън, а под името — Предприемач, недвижими имоти.

— Да, мис Камерън. Мога да ви ги приготвя след два дни.

— Не, искам ги днес следобед.

 

 

Следващата й стъпка бе да опознае града.

Лара вървеше пеш по Мичиган Авеню, по Стейт Стрийт и Ла Сал, разхождаше се по Лейк Шор Драйв, бродеше из Линкълн Парк, където имаше зоологическа градина, игрище за голф и лагуна. Посети търговския център Мърчандайз Март, отиде в Кроч-Бретано и купи книги за Чикаго. Четеше за видни личности, установили се в Чикаго — Карл Сандбърг, Франк Лойд Райт, Луис Съливан, Сол Белоу. Прочете за видните родове, първооснователи на Чикаго, като Джон Беърдс, Гейлорд Донъли, Маршъл Фийлд, Потър Палмър и Уолгрийн. Минаваше край техните къщи на Лейк Шор Драйв и край огромните им имения в предградието Лейк Форест. Посети Саут Сайд и там се почувства като у дома си сред многобройните етнически групи — шведи, поляци, ирландци, литовци. Напомни й за Глейс Бей.

 

 

Лара отново заброди по улиците оглеждайки сградите с табели „Продава се“. Срещна се с посочените на тях посредници.

— Каква е цената?

— Осемдесет милиона долара…

— Шестдесет милиона долара…

— Сто милиона долара…

Нейните три милиона й се струваха все по-незначителни. Лара седеше в хотелската стая, обмисляйки съществуващите възможности. Можеше да построи малък хотел в някой от бедняшките квартали или да се върне вкъщи. И двата варианта не й допадаха.

„Заложила съм твърде много, за да се откажа сега“, мислеше тя.

На следващата сутрин Лара влезе в една банка на Ла Сал Стрийт. Приближи се до чиновника зад гишето:

— Моля ви, бих искала да говоря с вашия заместник-председател.

Тя му подаде визитката си.

След пет минути седеше в кабинета на Том Питърсън — отпуснат мъж на средна възраст с нервен тик. Той разглеждаше визитката й.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— Смятам да построя хотел в Чикаго. Ще ми трябва заем.

Той мило й се усмихна:

— Ние затова сме тук. Какъв точно ще бъде хотелът, който желаете да построите?

— Красив хотел, тип бутик в хубав район.

— Звучи ми интересно.

— Трябва да ви кажа, че имам само три милиона долара в наличност, а…

Той се усмихна:

— Няма проблеми.

Тя потръпна от вълнение.

— Наистина ли?

— Три милиона могат да свършат много работа, ако знаете какво да правите с тях — той погледна часовника си. — Но сега имам друга среща. Не може ли да се видим за вечеря и да обсъдим въпроса?

— Разбира се — отвърна Лара. — Чудесно.

— Къде сте отседнали?

— В „Палмър Хаус“.

— Да ви взема ли в осем часа?

Лара се изправи.

— Много ви благодаря. Не можете да си представите колко ме зарадвахте. Честно казано, бях започнала да губя надежда.

— Няма защо — отвърна той. — Аз ще се погрижа за вас. В осем часа.

 

 

Том Питърсън взе Лара от хотела и я заведе на вечеря в „Енричи“. Когато седнаха, той рече:

— Знаете ли, радвам се, че се обърнахте към мен. Можем да направим много един за друг.

— Така ли?

— Да. Не че в града ни липсват, но по-хубав задник от твоя не съм виждал, сладурче. Можеш да отвориш луксозен бардак и да задоволяваш, скъпа…

Лара се вцепени:

— Моля?

— Ако събереш още пет-шест момичета, ние…

Лара бе изчезнала.

 

 

На другия ден тя посети още три банки. Когато обясни плановете си на директора на първата, той каза:

— Ще ви дам един много добър съвет — забравете това. Предприемачеството в областта на недвижимите имоти е мъжка работа. В нея няма място за жени.

— И защо? — глухо попита Лара.

— Защото трябва да работите с шайка грубияни с чувство за превъзходство, понеже са мъже. Жива ще ви изядат.

— Но в Глейс Бей не ме изядоха.

Той се приведе напред:

— Ще ви издам една малка тайна. Чикаго не е Глейс Бей.

 

 

В следващата банка директорът й каза:

— Ще се радваме да ви услужим, мис Камерън, но това, което сте намислили, разбира се, е невъзможно. Бих ви предложил да вложите парите си при нас и ние да ги инвестираме в…

Преди да завърши изречението, Лара бе напуснала кабинета му.

В третата банка я поканиха в кабинета на Боб Ванс — приятен на вид мъж с прошарена коса, който изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда председател на банка. В стаята присъстваше още един блед, слаб, русоляв, облечен в измачкан костюм мъж, който изглеждаше съвсем не на място.

— Това е Хауард Келър — един от нашите заместник-председатели, мис Камерън.

— Приятно ми е.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Боб Ванс.

— Имам намерение да построя хотел в Чикаго и търся финансиране — отвърна Лара.

Боб Ванс се усмихна:

— Дошла сте, където трябва. Имате ли предвид определен терен?

— Знам в общи линии в кой район искам да бъде — близо до центъра, не много далеч от Мичиган Авеню…

— Отлично.

Лара му обясни идеята си.

— Мисля, че е интересно — каза Ванс. — И с каква сума разполагате?

— Три милиона долара. За останалото искам да взема заем.

Той се замисли.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Вашият проблем е, че имате големи идеи, но малка кесия. Ала ако искате да инвестираме вашите средства…

— Не, благодаря — отвърна Лара. — Благодаря, че ми отделихте от времето си. Довиждане, господа — обърна се и излезе от кабинета, кипейки от гняв.

В Глейс Бей три милиона долара бяха състояние, тук не ги смятаха за нищо. Когато излезе на улицата, чу глас:

— Мис Камерън!

Лара се обърна. Беше Хауард Келър, с когото се бе запознала преди малко.

— Да?

— Бих искал да поговорим — рече той. — Съгласна ли сте да пием по едно кафе?

Лара се наежи. „В Чикаго всички ли са сексуални маниаци?“

— На ъгъла има хубаво кафене.

— Добре — сви рамене тя.

Когато поръчаха, Хауард Келър каза:

— Извинете ме, че ви се бъркам, но бих искал да ви посъветвам нещо.

Лара предпазливо го наблюдаваше.

— Продължавайте.

— Първо, подходът ви е съвсем погрешен.

— Мислите, че от моята идея няма да излезе нищо, така ли? — настръхнало попита тя.

— Напротив. Мисля, че идеята за такъв хотел наистина е чудесна.

— Тогава защо…? — изненада се тя.

— Чикаго има нужда от такъв хотел, но не мисля, че трябва да го строите.

— Какво искате да кажете?

— Бих ви препоръчал да намерите някой стар хотел с добро местоположение и да го преустроите. Има множество западнали хотели, които могат да се купят на ниска цена. Сумата от три милиона би трябвало да е достатъчна. Тогава може да вземете заем от някоя банка, за да го подновите и да го превърнете в хотел тип бутик, както искате.

Лара се замисли. Той беше прав. Този подход бе по-добър.

— Още нещо. Никоя банка няма да прояви желание да ви финансира, ако не им представите солидна проектантска и строителна фирма. Те ще искат да видят комплексната сделка.

Лара си спомни за Бъз Стийл.

— Разбирам. Познавате ли добри архитекти и строители?

Хауард Келър се усмихна:

— Доста.

— Благодаря ви за съвета. Ако открия нещо подходящо, мога ли да дойда при вас да поговорим?

— Винаги! Желая ви късмет.

Лара очакваше той да подхвърли нещо като:

— Защо не го обсъдим у дома?

Вместо това Хауард Келър попита:

— Искате ли още кафе, мис Камерън?

 

 

Лара отново обикаляше улиците в центъра на града, но този път търсеше друго. На няколко преки от Мичиган Авеню, на Делауер, тя мина край един западнал хотел, строен преди войната. Отвън имаше надпис „Конг еш нъл Хотел“. Лара понечи да отмине, после внезапно спря. Разгледа го по-внимателно. Тухлената фасада беше толкова мръсна, че бе трудно да се каже какъв е бил първоначалният й цвят. Сградата бе осеметажна. Лара влезе във фоайето. Отвътре изглеждаше още по-лошо. Служител, облечен в джинси и скъсан пуловер, изхвърляше навън някакъв нарушител. Рецепцията приличаше по-скоро на гише за билети. В дъното на фоайето една стълба водеше към зали за конференции, сега превърнати в канцеларии, давани под наем. Лара можеше да види, че на мецанина има една туристическа агенция, бюро за продажба на театрални билети и агенция за наемане на работна ръка.

Служителят се върна на рецепцията.

— Стая ли искате?

— Не. Исках да попитам… — млада, силно гримирана жена, облечена в плътно прилепнала пола, я прекъсна:

— Дай ключ, Майк — до нея стоеше възрастен мъж.

Администраторът й подаде един ключ. Лара гледаше как двамата се отправиха към асансьора.

— Какво желаете?

— Интересувам се от този хотел — каза Лара. — Продава ли се?

— Мисля, че всичко се продава. Баща ви с недвижими имоти ли се занимава?

— Не, аз се занимавам с недвижими имоти — отвърна Лара.

Той я погледна изненадано:

— О, тогава човекът, с когото трябва да говорите, е един от братята Дайъмънд. Те са собственици на верига от тия дупки.

— Къде мога да ги намеря? — попита Лара.

Той й каза адрес на Стейт Стрийт.

— Имате ли нещо против да се огледам наоколо?

— Заповядайте — сви рамене той и се ухили. — Кой знае, току виж се окажете новият ми шеф.

„Не и ако зависеше от мен“, помисли си тя.

Тръгна из фоайето, като внимателно го разглеждаше. От двете страни на входа имаше охлузени мраморни колони. Водена от някакъв импулс, Лара повдигна края на мръсния, протъркан килим. Отдолу се показа матов мраморен под. Тя се качи на мецанина. Тапетите с цвят на горчица бяха олющени. Тя повдигна едно ъгълче и отдолу видя същия мрамор. Лара усети, че все повече се вълнува. Парапетът на стълбите бе боядисан с черна боя. След като се озърна, за да се увери, че администраторът не я гледа, Лара извади своя ключ и изстърга част от боята. Видя това, на което се надяваше, парапетът бе от масивен месинг. Доближи асансьорите, боядисани със същата черна боя, изстърга малко от нея и отново откри месинг.

Върна се при администратора, като се опитваше да прикрие вълнението си.

— Бих ли могла да разгледам някоя стая?

— Нищо не губя от това — сви рамене той, подавайки й един ключ. — Четиристотин и десета.

— Благодаря.

Лара се качи в асансьора, който беше бавен и старомоден. „Ще го подновя и ще поръчам вътре стенопис“, рече си тя. В съзнанието си бе започнала вече да обзавежда хотела.

Стая четиристотин и десет имаше катастрофален вид, но възможностите да се промени веднага бяха очевидни. Тя бе изненадващо голяма, със старомодни съоръжения и безвкусни мебели. Пулсът на Лара се ускори. „Идеално е“, мислеше тя.

Слезе обратно по стълбите, стари и миришещи на мухъл. Пътеките бяха протрити, но под тях бе същият мрамор.

Лара върна ключа на администратора.

— Видяхте ли това, което искахте?

— Да, благодаря.

Той се ухили:

— Наистина ли ще купите тоя вертеп?

— Да, наистина ще го купя.

— Екстра! — възкликна насмешливо той.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излязоха младата проститутка и възрастният тип. Тя подаде на администратора ключа и няколко банкноти:

— Благодаря, Майк.

— Приятен ден — викна след нея Майк и се обърна към Лара — ще се върнете ли тук?

— О, да — увери го тя — ще се върна.

 

 

Следващата цел на Лара беше градският архив. Поиска да види документите за имота, от който се интересуваше. Срещу такса от десет долара й дадоха папката на „Конгрешънъл Хотел“. Преди пет години братята Дайъмънд го бяха купили за шест милиона долара.

Кантората на братя Дайъмънд се намираше в една стара сграда на Стейт Стрийт. Посрещна я секретарка с ориенталски вид, облечена в тясна червена пола.

— Какво обичате?

— Бих искала да видя мистър Дайъмънд.

— Кой от двамата?

— Няма значение.

— Ще ви предложа Джон.

Тя вдигна телефона:

— Една дама иска да се види с теб, Джон — послуша за момент и погледна Лара: — За какво става дума?

— Искам да купя един от хотелите му.

— Казва, че иска да купи един от хотелите ти. Добре — тя затвори телефона. — Влизайте направо.

Джон Дайъмънд бе огромен, космат мъж на средна възраст с белези по лицето като на човек, който навремето е играл много футбол. Беше по риза с къс ръкав и пушеше голяма пура. Когато Лара влезе, той вдигна очи и я изгледа.

— Секретарката ми каза, че искате да купите една от моите сгради. Не изглеждате достатъчно възрастна, за да гласувате.

— О, достатъчно възрастна съм, за да гласувам — увери го Лара, — а също и да купя една от сградите ви.

— Така ли? Коя?

— „Конг еш нъл Хотел“.

— Какво?

— Така пише на табелата. Предполагам, че означава Конгрешънъл.

— О! Да.

— Продава ли се?

Той поклати глава:

— Ами, не знам. Той ни носи много пари. Не съм убеден, че бихме го изпуснали.

— Вие сте го изпуснали — рече Лара.

— А?

— В ужасно състояние е. Сградата се руши.

— Така ли? Тогава защо, по дяволите, ви е притрябвала на вас?

— Бих искала да я купя и да я ремонтирам. Разбира се, трябва да ми я предадете празна.

— Това не е проблем. Нашите наематели са на седмичен договор.

— Колко стаи има хотелът?

— Сто двадесет и пет. Общата площ на сградата е сто хиляди квадратни фута.

„Твърде много стаи, но ако ги обединя в апартаменти, ще станат седемдесет и пет. Може би ще излезе нещо“, помисли си Лара.

Беше време да обсъдят цената.

— Ако реша да купя сградата, колко ще искате?

Дайъмънд отвърна:

— Ако аз реша да я продам, ще искам десет милиона долара, шест милиона в брой…

Лара поклати глава:

— Ще ви предложа…

— … край. Никакви пазарлъци.

Лара седеше и пресмяташе наум разходите по ремонта. По около осемдесет долара на квадратен фут — или осем милиона долара, плюс мебели, инсталации, оборудване. Умът й трескаво изчисляваше. Бе сигурна, че ще намери банка, която да й даде заем. Проблемът бе, че й трябваха шест милиона долара в наличност, а тя имаше само три. Дайъмънд искаше твърде много за хотела, но тя желаеше да го притежава. Желаеше го повече от всичко друго в живота си.

— Ще ви предложа една сделка — рече Лара.

— Да?

— Ще ви дам цената, която искате…

— Дотук добре — усмихна се той.

— И първоначална вноска три милиона долара в брой.

Той поклати глава:

— Не мога да го приема. Трябват ми шест милиона в брой.

— Ще ги имате.

— А? Откъде ще дойдат останалите три?

— От вас.

— Какво?

— Ще ми дадете ипотека затри милиона.

— Искате да вземете заем от мен, за да купите моя хотел?

Същото я бе попитал и Шон Макалистър в Глейс Бей.

— Приемете го по следния начин. Всъщност вземате заем от себе си. Вие сте собственик на сградата, докато не ви я изплатя. Няма начин да загубите.

Той помисли и се ухили:

— Лейди, вие току-що купихте своя хотел.

 

 

Кабинетът на Хауард Келър в банката беше една кабинка с името му на вратата. Когато Лара влезе вътре, той й се стори по-измачкан от всякога.

— Бързо се върнахте.

— Казахте ми да дойда при вас, щом намеря хотел. Намерих.

Келър се облегна назад:

— Разказвайте.

— Открих един стар хотел, който се казва „Конгрешънъл“. Намира се на Делауер на няколко преки от Мичиган Авеню. Западнал и занемарен, но искам да го купя и да го превърна в най-хубавия хотел в Чикаго.

— Обяснете ми сделката.

Лара му обясни. Келър се замисли.

— Хайде да го обсъдим с Боб Ванс.

 

 

Боб Ванс ги изслуша и си отбеляза нещо.

— Би могло, но… — той погледна Лара. — Някога ръководила ли сте хотел, мис Камерън?

Лара си припомни годините, през които вършеше цялата работа в пансиона в Глейс Бей — оправяше легла, миеше пода, переше, миеше съдове, опитваше се да угоди на всеки и да осигури мир.

— Ръководила съм пансион, пълен с миньори и дървари. Хотелът ще бъде песен за мен.

Хауард Келър каза:

— Бих искал да разгледам този имот, Боб.

 

 

На ентусиазма на Лара не можеше да се устои. Хауард Келър гледаше лицето й, докато вървяха из занемарените хотелски стаи и ги виждаше през нейните очи:

— Това ще бъде хубав апартамент със сауна — развълнувано говореше Лара. — Тук ще има камина, а в онзи ъгъл — роял — тя закрачи напред-назад. — Богатите пътници отсядат в най-хубавите хотели в Чикаго, но те всички са еднакви — студени стаи без свой облик. Ако им предложим нещо такова, дори и да струва малко повече, няма съмнение, че ще го предпочетат. Това наистина ще бъде дом, далеч от собствения дом.

— Поразен съм — рече Хауард Келър.

Лара нетърпеливо го попита:

— Мислите ли, че банката ще ми даде заема?

— Хайде да проверим.

След тридесет минути Хауард Келър бе на съвещание при Ванс.

— Какво ще кажеш? — попита го Ванс.

— Мисля, че дамата добре го е замислила. Идеята й за хотел тип бутик ми харесва.

— На мен също. Единственият проблем е, че тя е толкова млада и неопитна. Рискът е голям.

В следващия половин час те обсъждаха разходите и планираха приходите.

— Мисля, че трябва да приемем — най-после каза Келър. — Няма начин да загубим — той се ухили, — ако стане най-лошото, двамата можем да се настаним в хотела.

 

 

Хауард Келър се обади на Лара в „Палмър Хаус“:

— Банката току-що одобри вашия заем.

Лара изпищя:

— Наистина ли? Това е чудесно! О, благодаря ви, благодаря!

— Трябва да обсъдим някои неща. Свободна ли сте за вечеря?

— Да.

— Добре. Ще ви взема в седем и половина.

Вечеряха в „Импириъл Хаус“. Лара беше толкова развълнувана, че едва докосна храната.

— Не мога да ви опиша колко съм доволна. Това ще бъде най-хубавият хотел в Чикаго.

— По-кротко, предстои ви много работа — предупреди я Келър и се поколеба: — Мога ли да бъда откровен с вас, мис Камерън?

— Лара.

— Лара. Вие сте неизвестна. Нямате име в тази област.

— В Глейс Бей…

— Тук не е Глейс Бей. Играта е съвсем друга.

— Тогава защо банката даде съгласие? — попита Лара.

— Не ме разбирайте погрешно. Ние не сме благотворителна организация. В най-лошия случай банката няма да приключи със загуба. Но имам интуиция по отношение на вас. Вярвам, че ще успеете. Мисля, че ви предстои още много. Не смятате да спрете след този хотел, нали?

— Не, разбира се — отвърна Лара.

— Така си мислех. Исках да кажа, че когато даваме заем, обикновено не се ангажираме лично с проекта. Но в случая бих искал да ви окажа всяка помощ, която ще ви е необходима.

Хауард Келър смяташе да се ангажира и лично с нея. От мига, в който я видя, той почувства влечение към Лара. Бе завладян от нейния ентусиазъм и решителност. Тя бе едно красиво дете жена. Той ужасно искаше да й направи впечатление. „Може би един ден ще й разкажа колко близо съм бил до славата“, мислеше си Келър.