Стивън Бруст
Джерег (9)

8.

„Няма такова нещо като достатъчна подготовка“.

Върнах се в кантората си и оставих стомаха ми да се съвземе след остатъчния ефект от телепортирането. След десет минути се свързах със секретаря си и предадох: „Ако обичаш, помоли Крейгар да дойде тук“.

„Но шефе: той влезе преди пет минути“.

Огледах се и го видях да седи на обичайното си място и да ме гледа невинно.

„Няма значение“.

Поклатих глава.

— Наистина бих искал да престанеш с това.

— И какво да правя?

Въздъхнах.

— Крейгар, Алийра е готова да ни помогне.

— Добре. Имате ли вече някакъв план?

— Не. Само началото. Но Алийра, и Сетра Лавоуд, между другото, се опитват да измислят останалото.

Изглеждаше впечатлен.

— Не е зле. Какво стана?

— Нищо… За малко.

— Е?

Разказах му какво се бе случило.

— И така — продължих, — сега трябва да измислим как да накараме Мелар да напусне скоро.

— Ами — каза той замислено — можеш да попиташ Демона.

— Как не. А ако той няма идеи, ще попитам Императрицата. А ако…

— Какво лошо има да попиташ Демона? След като бездруго ще говориш с него, защо не използваш възмож…

— Какво ще правя бездруго?

— Демона иска да се срещне с теб, веднага. Съобщението пристигна малко преди да дойдеш.

— Защо иска да се срещне с мен?

— Не каза. Може би се е натъкнал на някаква информация.

— Информация, която може просто да изпрати. Проклятие, той по-добре да не си играе с дясната ми ръка. Би трябвало да е по-разумен.

— Разбира се, че е — изсумтя Крейгар. — Но какво ще направиш, ако все едно го реши?

— Каквото, такова, а?

Той кимна.

— Кога и къде? Не, чакай да предположа. Същото време и на същото място, нали?

— Почти. Същото място, но на обед.

— На обед? Но вече е… — Спрях, съсредоточих се за миг и получих часа. Кълна се във Великото море на Хаоса, беше само половин час преди обед! Целият онзи разговор беше отнел по-малко от час.

— Това означава, че ми плаща обяда, нали?

— Точно.

— И означава също така, че всъщност нямаме време да спретнем нещо, в случай че той ни е спретнал нещо.

— Пак си прав. Виж, Влад, имаме пълното право просто да му откажем срещата. За такова нещо не сме задължени.

— Мислиш ли, че е добра идея?

Той помисли за миг и поклати глава.

— Аз също — казах.

— Добре, искаш ли да вкарам някой като гост? Можем да уредим за един-двама.

— Не. Ще го надуши, а в този момент не можем да си го позволим. Ще проличи, че не му вярваме. Всъщност наистина не му вярваме, но…

— Да бе, знам.

Той сви рамене и смени темата.

— За тая работа с Алийра и Сетра, имаш ли някакви идеи как ще убедим Мелар да напусне Черен замък?

— Ами… можем да го поканим на делова среща.

Крейгар се изхили.

— Следващата идея?

— Не знам. Това беше проблемът от самото начало, нали?

— Аха.

Свих рамене.

— Все ще измислим нещо. Между другото, ако можем да поровим още в миналото на Мелар, да го направим. Точно сега много би ми харесало да открия някое слабо място у него.

Той кимна.

— Би било добре, нали?

— По дяволите, той все пак е дошъл отнякъде. Информацията от Демона почва чак когато се включва в джерег. Преди това не знаем дори едно-едничко проклето нещо за него.

— Знам, но как според теб бихме могли да изровим нещо повече от Демона?

— Не знам… Да! Знам! Алийра! Нали точно затова й исках помощта отначало, но после нещата се разгорещиха и така и не се сетих да я помоля.

— За какво да я помолиш?

— Ами, покрай всички други неща, тя специализира генетични проучвания.

— Е, и?

— Е, и! Кажи ми — според теб в кой дом е роден Мелар?

— Предполагам в джерег. Какво те кара да мислиш, че е нещо друго?

— Нищо. Но нямаме основание да сме сигурни. Ако е джерег, Алийра би могла да ни отведе до родителите му и можем да поровим там. Ако не, това може да ни подскаже нещо ценно само по себе си и да ни отведе в други посоки.

— Съгласен. Предполагам, че Демона не би могъл да провери такова нещо. Лично ли ще се свържеш с нея, или искаш да ти уговоря нова среща?

Помислих, преди да отговоря.

— Ти я уреди — реших. — Докато трае тази каша, правим всичко официално. Уреди го за тази вечер, рано, ако е възможно. Ако още съм жив. Помоли я да го проучи.

— Добре, ще се погрижа за това. Ако умреш, ще й се извиня от твое име.

— О, добре. Голям товар ще ми смъкнеш от главата.

 

 

И този път си избрах място с гръб към вратата. Дясната ми ръка беше до чашата ми с вино; можех да извадя камата от канията под ръкава на лявата ръка достатъчно добре, за да улуча хвърчаща тапа от петнайсет стъпки разстояние за по-малко от половин секунда. Лойош фиксира очи към вратата. Имах острото чувство, че ако наистина се канят да ме отстранят, нито едно от тези неща няма да ми даде достатъчна възможност за измъкване.

Дланите ми обаче бяха сухи. Причините за това бяха три: първо, бил съм в много ситуации, в които може изведнъж да ми се наложи да се задвижа със светкавична скорост, за да си спася живота. Второ, всъщност не мислех, че Демона се кани да ме премахне. Имаше много по-прости начини да се направи това, пък и вече бях съвсем сигурен, че всичко е легитимно. И трето — непрекъснато ги отривах в крачолите на панталоните си.

„Ето го, че идва, шефе“.

„Сам?“

„С двама телохранители, но те чакат до вратата“.

Демона се разположи на стола срещу мен.

— Добър ден. Как вървят нещата?

— Вървят. Препоръчвам цалмот в масло с чесън.

— Както кажете. — Той махна на сервитьора, който взе поръчките ни, като прояви достатъчно уважение да не покаже, че знае кой съм. Демона си поръча и леко вино „Нирот“, показвайки, че и той нещо разбира от ядене.

— Нещата вече изглеждат малко по-спешни, Влад. Мога ли да ви наричам Влад?

„Кажи му не, шефе“.

Изхилих се.

— Разбира се. Аз ще ви наричам „Демоне“.

Усмихна се, без да покаже неприязън.

— Та както казвах, нещата наистина започват да изглеждат сериозни. Изглежда, че прекалено много хора вече знаят. Най-добрите магьоснички в Лявата ръка вече са се досетили, че някой голям се интересува от намирането на Мелар, но това нямаше как да се избегне. От друга страна, други някои почват да се чудят за съкращенията, които ни се наложи да направим в операциите ни. Остава само някой да събере две и две и нещата много бързо ще потекат в неприятна посока.

— Значи искате да… — Млъкнах, понеже донесоха супата. По рефлекс прокарах бързо лявата си длан над нея, но отрова нямаше, разбира се. Отровата е тромаво и непредсказуемо средство, а и малцина драгари знаеха достатъчно за метаболизма на източняците, за да могат да ме притеснят сериозно.

След като келнерът се махна, продължих:

— Искате да кажете, че трябва малко да натисна? — Затаих раздразнението си; последното нещо, което исках да ми се случи от тази страна на Портата на смъртта точно в този момент, беше Демона да загрее колко съм ядосан.

— Колкото е възможно, без да рискуваш с грешки. Но всъщност не за това поисках: знам, че се движиш толкова бързо, колкото можеш.

Знаеше, друг път. Реших, че супата е блудкава.

— Научихме нещо, което може да те интересува — продължи той.

Изчаках.

— Мелар се е сврял в Черен замък.

Погледна за реакция от моя страна и след като не видя такава, продължи:

— Магьосниците ни пробиха преди два часа и аз веднага се свързах с хората ти. Тъй че търсенето на Изток можеш да го забравиш. Причината да не го намерим толкова дълго беше, че Черен замък е почти на двеста мили от Адриланка: но ти, разбира се, знаеш това. Работиш за Мороулан, нали?

— Да работя за него? Не. Плаща ми като консултант по сигурността, нищо повече.

Той кимна. Порови малко в супата си, след което добави:

— Не изглеждаше изненадан, когато ти казах къде е.

— Много благодаря — отвърнах.

Демона ми показа, че има зъби, и вдигна чашата си за наздравица. Усмивката, според мъдреците, произлиза от по-ранна форма на зъбене. Въпреки че тотемите им не се зъбят, джерегите го правят.

— Знаеше ли го? — попита грубо Демона.

Кимнах.

— Впечатлен съм. Бързо се движиш.

Продължих да чакам, докато си довършвах супата. Все още не разбирах защо е дошъл, но бях напълно сигурен, че не е за да ми прави комплименти за източниците ми на сведения или за да ми даде информация, която можеше да изпрати по куриер.

Той вдигна чашата си и се загледа в нея, разклати я и отпи. Шантава работа — кой знае защо, изведнъж ми напомни за Некромантката.

— Влад, струва ми се, че тук е възможно да възникне конфликт на интереси.

— Нима?

— Ами, известно е, че си приятел на Мороулан. Значи Мороулан приютява Мелар. Възможно е да се окаже, че нашите цели и неговите цели не се стичат в една посока.

Все още не казвах нищо. Сервитьорът се появи с основното ястие, пробвах и него и го започнах. Демона се престори, че не забелязва жеста ми. Аз се престорих, че не забелязвам, когато той направи същото.

След като преглътна и измърмори задължителното „колко вкусно“, той продължи:

— Нещата може да станат много неприятни за Мороулан.

— Трудно ми е да си представя как — отвърнах, — освен ако не се каните да почнете поредната война дракон — джерег. А Мелар, каквото и да е направил, едва ли струва чак толкова.

Сега дойде ред на Демона да си замълчи. Усетих, че нещо ме стегна под лъжичката. Казах бавно:

— Той не може да струва друга война дракон — джерег.

Демона все така не казваше нищо.

Поклатих глава. Наистина ли смяташе да продължи и да закове Мелар точно в замъка на Мороулан? Богове! Точно това казваше! Щеше да вдигне срещу нас всеки дракон на Драгара. Това можеше да се окаже по-лошо от предишното. Царуваха фениксите, което поставяше драконите съответно по-високо в Цикъла. Колкото по-високо е един дом, толкова по-склонна е съдбата да го покровителства. Не знам защо е така, но е така. Демона също го знаеше.

— Защо? — попитах.

— В този момент — бавно заговори той — не мисля, че е необходимо да се започва такава война. Смятам, че може да се избегне, поради което разговарям с теб. Но ще кажа следното: ако греша, а единственият избор, който виждам, е или да оставим на Мелар да му се размине, или да започнем нова война, аз ще започна война. Защо ли? Защото ако имаме война, да, нещата ще станат лоши, много лоши, но после ще свърши. Този път знаем какво да очакваме и ще сме готови за него. О, разбира се, те ще ни уязвят. Може би тежко. Но ще се възстановим рано или късно — за няколко си хиляди години. От друга страна, ако Мелар се отърве, няма да има край. Никога. Докато съществува домът Джерег, ще трябва да се примиряваме с крадци, които кроят да оберат фондовете ни. Ще бъдем осакатени завинаги.

Очите му станаха две тънки резки и видях как стисна зъби за миг.

— Аз ни извисих след Бедствието на Ейдрон. Аз върнах един обезсърчен, съсипан дом отново в сериозния бизнес. Готов съм да видя как плодът на моя труд запада за хиляда години, десет хиляди, ако се наложи, но не желая да ни видя отслабнали завинаги.

Отпусна се назад. Помълчах да осмисля думите му. Най-лошото бе, че беше прав. Ако бях в неговото положение, сигурно щях да взема същото решение. Поклатих глава.

— Прав си — казах му, вече и аз на „ти“. — Имаме конфликт на интереси. Ако ми оставиш достатъчно време, ще си свърша работата. Но няма да ви позволя да заковете някого в Черен замък. Съжалявам, но това е положението.

Той кимна замислено.

— Колко време ще ти трябва?

— Не знам. Веднага щом напусне Черен замък, ще го хвана. Но още не съм измислил как да го накарам да напусне.

— Два дни ще стигнат ли?

Помислих.

— Може би. Може би не.

Той кимна и замълча.

Взех парче от леко клисавия хляб, за да огреба останалото от маслото с чесъна (никога не съм твърдял, че ресторантът е добър за ядене), и го попитах:

— Имаш ли идея как да се избегне войната дракон — джерег?

Той бавно поклати глава. Нямаше да ми даде повече информация за това. Махна на келнера и му плати.

— Съжалявам — каза ми, сред като сервитьорът си отиде. — Ще трябва да минем без твоето съдействие. Можеше да ни бъдеш от голяма полза. — Стана и тръгна към вратата.

Келнерът се връщаше с рестото. Махнах му разсеяно да се разкара. И тогава ми светна. Демона трябваше да е разбрал, че този изход е възможен, но искаше да ми даде шанс да се спася. О, по дяволите! Усетих как в мен се надига паника, но успях да я потисна. Нямаше да мръдна, докато не дойдеше помощ. Посегнах за контакт с Крейгар.

Келнерът не беше забелязал сигнала ми и продължаваше да върви към масата. Понечих да му махна да се разкара — и в този миг Лойош изпищя предупредително в ума ми. Почти в същия миг засякох рязко движение. Бутнах масата пред мен и посегнах за камата в същия миг, в който Лойош изхвърча от рамото ми за атака. Но също така разбрах, в същия миг, че и за двама ни е късно. Разчетът на времето беше съвършен, подготовката — професионална. Обърнах се, надявайки се поне да видя убиеца.

И точно когато се обърнах и се изправих, се чу къркорене. Вместо да замахне към мен, „келнерът“ рухна на пода. В ръката му имаше голям кухненски сатър, а от гърлото му стърчеше дръжката на кама.

Огледах се. Писъците вече започваха. Отне ми известно време, но накрая засякох Крейгар, седнал на една маса на няколко стъпки от моята. Стана и тръгна към мен. Усетих, че треперя, но не си позволих да се срина на стола преди да се уверя, че Демона е излязъл.

Нямаше го. Телохранителите му също ги нямаше, вероятно бяха излезли още преди тялото на убиеца да рухне. Умно, разбира се. Единственият негов човек тук беше мъртъв. Лойош се върна на рамото ми и го усетих как оглежда помещението, сякаш искаше да накара всеки виновен да се свие от страх. Но виновници вече нямаше. Врагът беше нанесъл най-добрия си удар и почти беше успял.

Седнах и потреперих още малко.

— Благодаря, Крейгар. Къде беше?

— Мда. Впрочем, два пъти погледна точно през мен. Както и Демона. Както и келнерите — добави той със съжаление.

— Крейгар, следващия път, когато решиш да пренебрегнеш заповедите ми, направи го.

Отвърна ми с крейгарската си усмивка.

— Влад, никога не вярвай на някой, който се нарича демон.

— Ще го запомня.

Имперската стража щеше да се появи след броени минути, но докато дойдеха, трябваше да свърша няколко неща. Минах през кухнята и влязох в задния офис. Собственикът, драгар, казваше се Нетронд, седеше зад бюрото си. Беше ми станал партньор тук, след като приех половината му собственост в замяна на доста впечатляващата сума, която ми дължеше. Нямаше сериозна причина да ме обича, но все пак…

Влязох и той ме погледна, сякаш виждаше живото превъплъщение на Смъртта. Което впрочем виждаше. Крейгар беше зад мен и застана при вратата, за да не влезе някой да помоли Нетронд да подпише поръчка за магданоз или нещо такова.

Нетронд трепереше. Добре. Аз вече бях престанал.

— Колко ти плати, мъртвецо?

(Глът.)

— Платил? Кой?…

— Знаеш ли — заговорих му небрежно, — ти си скапан комарджия, откакто те познавам. Ето докъде те докара това между другото. Е, колко ти плати?

— Н-но н-никой…

Посегнах рязко с лявата ръка и го спипах за гърлото. Устните ми се вдигнаха в класическо джерегско озъбване.

— Ти си единственият освен мен, който има правото да наема хора в това заведение. Днес тук имаше нов келнер. Аз не съм го наел, значи си ти. Оказа се, че е убиец. Като келнер беше по-лош от тъпаците, които наемаш да изхвърлят пияни клиенти. Значи мисля, че главното му качество като келнер са били златните империали, които си получил, за да го наемеш. Искам да знам колко са.

Опита се да поклати глава за отрицание, но го стисках много здраво. Опита се да каже отрицанието, но затворих и тази опция. Опита се да преглътне. Отпуснах малко, за да му го позволя. Отвори уста, отново я затвори, после я отвори и каза:

— Не знам за какво…

Открих, с известна изненада, че така и не бях прибрал камата, която бях извадил при нападението. Беше хубав инструмент; повечето връх, дълга почти двайсет и пет сантиметра. Лягаше добре в ръката ми, рядкост за драгарско оръжие. Използвах я да го боцна в гърдите. Появи се малко петно кръв и се просмука през бялата му шефска униформа. Той нададе тънък писък и изглежда, щеше да припадне. Това силно ми напомни за първия ни разговор, когато го уведомих, че съм новият му партньор, и грижливо му изтъкнах какво ще се случи, ако партньорството ни не се получи. Домът му беше Джегала, но специално той имитираше текла много сполучливо.

Той кимна и успя да ми подаде кесията до себе си. Не я пипнах.

— Колко са? — попитах.

Изхъхри и каза:

— Х-хиляда златни, м-милорд.

Изсмях се късо.

— Това дори не стига да ме купят. Кой се обърна към теб? Убиецът ли беше, Демона или някое лакейче?

Той затвори очи, сякаш искаше да изчезна. Моментално щях да му услужа.

— Демона — прошепна накрая.

— Нима! Е, поласкан съм, че проявява такъв интерес към мен.

Той захленчи.

— И ти гарантира, че ще съм мъртъв, нали?

Нетронд кимна окаяно.

— И ти гарантира защита?

Той кимна отново. Поклатих тъжно глава.

 

 

Накарах Крейгар да ни телепортира в кантората. Той погледна безизразно трупа.

— Срамно, че се е самоубил нещастникът, нали?

Трябваше да се съглася.

— Стражите дойдоха ли?

— Не. Ще се появят, но никой не бърза да ги повика, пък и патрулите им избягват тоя квартал.

— Добре. Давай да се връщаме.

Той се задейства по телепорта. Погледнах трупа и му казах:

— Никога не вярвай на някой, който се нарича демон.

Стените около нас изчезнаха.