Стивън Бруст
Джерег (12)

11.

„Кога невинните и праведните гинат, самите богове крещят за мъст“.

Казват, че банкетната зала на Черен замък никога не е оставала празна, откакто е построен, преди повече от триста години. Казват също така, че там са се провеждали повече дуели, отколкото на площад Кийрон пред Имперския дворец.

Телепортирате се приблизително в центъра на двора на Черен замък. Пристъпвате, огромните двойни врати на цитаделата се разтварят пред вас и първото, което зърват очите ви от вътрешността на замъка, е сумрачно осветен коридор, в който е очертана фигурата на лейди Тилдра, като „Стражът“, онази фигура, дето стои неподвижно над Пропадите при Портата на смъртта, с лице вперено към Пътеките на мъртвите, където реалното става измислено… до известна степен.

Лейди Тилдра ви се покланя. Покланя ви се точно толкова, колкото се полага на вашия дом и ранг, и ви поздравява по име, независимо дали ви познава, или не. Казва ви думи, от които се чувствате добре дошъл, все едно дали мисията ви е приятелска, или враждебна. После, стига това да е желанието ви, бивате придружен до банкетната зала. Изкачвате се по дълго черно мраморно стълбище. Стъпалата са удобни, ако сте човек, малко ниски (сиреч елегантни), ако сте драгар. Дълги, виещи се на спирала са тези стълби. По стената има запалени светилници, на чиято светлина изпъкват багрите на живописни платна, показващи дългата, драматична, тръгваща понякога в странна посока история на Империята на Драгара.

Ето тук една, сътворена от Некромантката (не знаехте, че се занимава с живопис, нали?), изобразяваща ранен дракон; змийската глава и шия са се увили около чедото му, а очите са вторачени във вас и ви късат душата. Тук пък — друга, от анонимен лиорн, показваща Кийрон Завоевателя в разгорещен дебат с шаманите — с огромния му меч. Хитро, а?

Най-горе може да погледнете надясно и да видите вратите на същинската трапезария. Но ако завиете наляво, скоро ще се озовете пред голяма двукрила врата, широко отворена. Там винаги има страж, понякога — двама. Като надникнете вътре, залата ви се открива малко по малко. Първо забелязвате картината, изпълваща целия таван: представлява панорамно изображение на Третата обсада на Дзур планина, направена е не от кой да е, а от самия Катана е’М’арчала. Разглеждането й и проследяването на детайлите от стена до стена ще ви даде представа колко огромна всъщност е залата. Стените са направени от черен мрамор с тънки сребърни жилки. Помещението е тъмно, но кой знае как, виждането вътре никога не е проблем.

Едва тогава забелязвате народа вътре. Тук винаги е тъпкано. Масите по краищата, където се поднася храната и пиенето, са крайната точка на безкрайна човешка миграция, ако мога да се изразя така. В другия край на залата отново имаме двукрила врата, извеждаща към тераса. По другите стени има по-малки врати, водещи до частни помещения, където можете да заведете някой невинен глупак, на когото да разкажете биографията си, ако предпочитате, или да попитате някой драконски пълководец дали всъщност е планирал през цялото време онази последна контраатака.

Алийра често използва тези стаи. Мороулан — рядко. Аз — никога.

„Знаеш ли, шефе, това място си е проклет зверилник“.

„Много вярно, мое чудесно джерегче“.

„О, днес хитреем нещо, а? Май има защо“.

Запробивах си път с лакти през тълпата, като кимах на познати и се зъбех на врагове. Сетра Лавоуд ме забеляза и си побъбрихме няколко минути — ей така, за нищо определено. Всъщност не знаех как да се държа вече с нея, затова прекъснах разговора. Тя ми отвърна с целувка „топла, въпреки студенината ти“ по бузата; или знаеше, или го подозираше, но си замълча.

Разменихме си учтиви усмивки с Некромантката, която след това отново насочи вниманието си към благородника орка, с когото се заяждаше.

„Кълна се в Глобуса, шефе; в това проклето място има повече превъплъщенци, отколкото живи“.

Хвърлих един хладен поглед на Магьосничката в зелено и тя ми го върна. Кимнах небрежно на Сетра Младшата и се огледах.

В единия ъгъл на помещението тълпата беше отворила място за един дзур и един дракон, които си хвърляха люти оскърбления в подготовка да започнат да се дялкат един друг. Наблизо стоеше един от магьосниците-гардове на Мороулан, мяташе по тях заклинания, предназначени да ги опазят от сериозни увреждания по главата, и им изреждаше алинеите от Закона на Замъка, засягащи дуелите.

Продължих да оглеждам, докато не забелязах един от хората по сигурността на Мороулан. Засякох погледа му, кимнах и той ми отвърна с кимване. Понесе се бавно към мен. Забелязах, че се справя много добре — придвижваше се през тълпата, без да притеснява никого и без да създава впечатление, че се е запътил точно в определена посока. Хубаво. Отбелязах си точка за него.

— Виждал ли си лорд Мелар? — попитах го, след като се озова пред мен.

Той кимна.

— Държа го под око. Трябва да е в ъгъла за дегустация на вино.

Докато говорехме, не спирахме да се усмихваме — най-случайна среща между бегли познати.

— Благодаря.

— Да чакам ли неприятности?

— Винаги. Но не непременно в този момент. Просто бъди нащрек.

— Винаги.

— Мороулан тук ли е в момента? Не го виждам.

— И аз. Мисля, че е в библиотеката.

— Добре.

Тръгнах към дегустацията на вино.

Оглеждах в едната посока, Лойош — в другата. Возеше се на дясното ми рамо, сякаш се канеше да скочи върху всеки, който си позволи да подхвърли забележка какво търси тук. Той пръв забеляза Мелар.

„Ето го, шефе“.

„А? Къде?“

„До стената — видя ли го?“

„О, да. Благодаря“.

Приближих бавно, като го измервах с поглед. Трудно беше да се забележи, защото в него нямаше нищо особено забележително. Беше малко под седем стъпки. Косата му беше тъмнокафява и донякъде къдрава, падаше малко над раменете му. Предполагам, че някоя драгарка щеше да го сметне за чаровен, но не особено. Нещо джерегско се излъчваше от него: кротък, сдържан и много нащрек. Много опасен. Успях да разчета у него знака: „Не се забърквай с мен“.

Говореше с някакъв благородник от дома на Ястреба, когото не познавах и който почти със сигурност не забелязваше, че докато му говори, Мелар непрекъснато оглежда тълпата, може би несъзнателно дори, стегнат, като… Ето, че ме забеляза.

Докато се приближавах, погледите ни за миг се срещнаха и усетих, че очите му ме оглеждат много внимателно. Зачудих се колко оръжия и разни други „сечива“ е забелязал по мен. Доста, разбира се. И естествено не всички. Спрях пред него.

— Граф Мелар — казах. — Как сте? Аз съм Владимир Талтош.

Кимна ми. Отвърнах със сдържан поклон. Господарят на ястребите се извърна, щом чу гласа ми, видя, че съм източняк, и се навъси. Обърна се към Мелар.

— Мороулан, изглежда, напоследък кани кого ли не.

Мелар сви рамене и се усмихна леко.

Ястребът му се поклони и се обърна.

— Може би по-късно, милорд.

— Да. За мен беше удоволствие да се срещнем, милорд.

Мелар се обърна към мен.

— Баронет, нали?

Кимнах и казах:

— Надявам се, че не прекъснах нещо важно.

— Ни най-малко.

Това щеше да е по-различно от срещата ми с Господаря на дзур, Келет. За разлика от него, Мелар знаеше всички правила. Беше споменал титлата ми само за да ми докаже, че знае кой съм — намеквайки, че може би ще е безопасно да му кажа повече. Аз също знаех как се играе играта.

В други отношения обаче този разговор щеше да е странен. Първо, просто не ми е в навика да разговарям с хора, които предстои да закова. Преди да съм готов, не искам изобщо да се доближавам до тях. Нямам никакво желание да давам на обекта си каквито и да било данни кой съм или какво съм, дори и да осъзнава, че скоро ще се окажа неговият екзекутор.

Но това беше различно. Трябваше да го накарам сам да се прецака. Това означаваше, че трябваше да разбера за кучия му син повече, отколкото за който и да било друг обект в кариерата ми. И за капак, знаех за него по-малко, отколкото за всеки друг, с когото се бях захващал.

Тъй че трябваше да разбера някои неща за него, а той, несъмнено, щеше да иска да разбере някои неща за мен; най-малкото — какво търся тук. Премислих и отхвърлих десетина начални гамбита, преди да се спра на един.

— Разбрах от лорд Мороулан, че сте му доставили книга, която го интересува.

— Да. Каза ли ви за какво се отнася?

— Не в подробности. Надявам се, че е останал доволен.

— Така ми се стори.

— Хубаво. Винаги е хубаво да се помага на хората.

— Така е, нали?

— Между другото, как сте се сдобили с този том? Разбрах, че е много рядък и е трудно да се намери.

Той се усмихна.

— Изненадан съм, че Мороулан се интересува — отвърна ми и това ми подсказа нещо. Не много, може би, но потвърждаваше, че той знае, че работя за Мороулан. Това го прибираме в папката.

— Не е питал той — отвърнах. — Просто ми стана любопитно.

Събеседникът ми кимна и усмивката отново пробяга на устните му.

Известно време си поговорихме за дребни неща, като всеки от двамата изчакваше другия да разкрие доколко разбира от гамбита с научаването какво знае другият. След малко реших, че той няма да е първият. Беше този, който имаше повече да губи, така че…

— Разбирам, че Алийра ви се е представила.

Той като че ли се изненада от обрата на разговора.

— Да, запознахме се.

— Доста забележителна е, нали?

— Нима? В какъв смисъл?

Свих рамене.

— Доста е умна за Господар на дракони.

— Не бях забелязал. На мен ми се стори доста суетна.

Добре! Освен ако не беше много по-хитър, отколкото му се полагаше, или адски добър лъжец (което беше възможно), не бе забелязал, че тя го е омагьосала, докато е говорила с него. Това ми подсказа нещо за нивото на чародейството му — не можеше да се сравни с нейното.

— Така ли? За какво си говорихте?

— О, нищо особено всъщност. Учтивости.

— Какво пък, това все пак е нещо, нали? Колко Господари на дракони познавате, които ще си разменят учтивости с един джерег?

— Може би. От друга страна, разбира се, тя може да се е опитвала да разбере нещо за мен.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не казах, че мисля така, а просто, че би могла. На мен самия ми стана чудно какви мотиви би могла да има, за да ме проучва.

— Мога да си представя. Макар че не съм забелязал драконите да са склонни към притворство. Изглеждаше ли нещо подразнена от вас?

Можех да си представя как работи умът му. Колко, мислеше си той, мога да кажа на този тип, с надеждата да измъкна информация от него? Не можеше да рискува с лъжа, която мога да различа, защото нямаше повече да съм му от полза, а всъщност не можеше да разбере колко точно зная. И двамата играехме една и съща игра, и всеки от нас можеше да постави границите й. Колко искаше да разбере? Колко държеше да го разбере? Доколко беше притеснен?

— Не външно — каза накрая той, — но все пак останах с впечатлението, че може би не й харесвам. Съсипах си целия ден, да ви кажа право.

Засмях се учтиво.

— Някаква представа защо?

Този път прекалих. Видях как се затвори в себе си.

— Никаква.

Добре. Значи аз получих малко и той получи малко. Кой от двамата бе получил повече щеше да се разбере по това кой от нас щеше да остане жив, след като всичко свърши.

 

 

„Е, Лойош, ти откри ли нещо?“

„Повече от теб, шефе“.

„О? И какво по-точно?“

В ума ми се появиха два образа.

„Тия двамата. Наблюдаваха ви през цялото време само от няколко стъпки“.

„О, нима? Значи си има лична охрана, а?“

„Поне двама. Изненадан ли си?“

„Не бих казал. Изненадан съм само, че не ги засякох“.

„Предполагам, че са доста добри“.

„Да. Благодаря ти, между другото“.

„Няма проблем. Добре е все пак един от двама ни да стои буден“.

Излязох от банкетната зала и заобмислях следващия си ход. Да видим. Всъщност трябваше да потърся Мороулан. Но най-напред трябваше да поговоря с някой от сигурността и да се разпоредя да проучат ония двама охранители. Исках да понауча нещо за тях, преди да съм се изправил насреща им по някой важен въпрос.

Дежурният офицер по сигурността на Мороулан имаше кабинет на няколко врати от библиотеката. Влязох, без да чукам — характерът на работата ми ме поставяше малко над охранителите.

Лицето, което вдигна очи към мен, щом влязох, се казваше Улирон и трябваше да е дежурен следващата смяна, не тази.

— Какво правиш тук? — попитах. — Къде е Фентор?

Той сви рамене.

— Поиска този път аз да взема смяната му, а той — моята. Сигурно има някаква работа.

Това ме притесни и попитах:

— Често ли го правите?

— Ами — той ме изгледа озадачено — нали двамата с Мороулан казахте, че можем да се въртим от време на време, и тая смяна го направихме.

— Но често ли го правите?

— Не, не бих казал. Има ли значение?

— Не знам. Млъкни малко. Искам да помисля.

Фентор беше цалмот и служеше в силите по сигурността на Мороулан вече над петдесет години. Трудно беше да си представя, че се е оставил да го спипат, но това можеше да притесни всеки. Защо? Какво искаха?

Другото, което не можех да си обясня, беше защо реагирах толкова силно на това разместване. Вярно, идваше в неподходящ момент, но бяха го правили и преди. Почти го пренебрегнах, но бях научил нещо за собствените си предчувствия: единствените случаи, когато се оказваха смислени, беше, когато ги пренебрегнех.

Седнах на ръба на бюрото и се помъчих да подредя всичко в главата си. В това имаше нещо сериозно; трябваше да има. Извадих една кама и започнах да я въртя в ръцете си.

„Ти до какъв извод стигаш от това, Лойош?“

„До никакъв, шефе. Защо смяташ, че нещо не е наред?“

„Не знам. Просто защото редът е нарушен точно сега, когато знаем, че Демона иска да се добере до Мелар, и че фактът, че Мелар се подвизава в Черен замък, няма да го спре“.

„Смяташ, че това може да е удар по Мелар?“

„Или подготовката за него. Не знам. Притеснен съм“.

„Но Демона не каза ли, че не е необходимо да се започва война? Каза, че може да бъде «заобиколена»“.

„Да, каза. Не съм го забравил. Просто не искам да видя как може да го направи…“

Спрях се. В този момент ми стана много ясно как би могъл да го направи. Точно затова, разбира се, Демона се беше опитал да се домогне до сътрудничеството ми и след това да ме убие, понеже му отказах. Мамка му.

Не исках да губя време да тичам по коридора. Посегнах за контакт с Мороулан. Твърде вероятно беше вече да е късно, разбира се, но може би не беше. Ако успеех да се свържа с него, щях да се опитам да го убедя да не напуска Черен замък при никакви обстоятелства. Трябваше да… Осъзнах, че не мога да стигна до ума му.

Усетих, че превключвам на автоматичен режим — когато мозъкът ми започва да действа сам и само ме уведомява какво да направя по-нататък. Съсредоточих се към Алийра и получих контакт.

„Да, Влад? Какво има?“

„Мороулан. Не мога да го достигна, а е спешно. Можеш ли да го намериш с Пътедир?“

„Какво е станало, Влад?“

„Ако побързаме, може би ще успеем да го намерим, преди да са го направили непресъживим“.

Ехото на мислите още не беше заглъхнало в главата ми, която тя се озова пред мен, с извадения от ножницата Пътедир в ръка. Чух ахкане зад себе си и си спомних за Улирон.

— Ти пази цитаделата — му казах. — И се моли.

Прибрах камата си в канията. Исках и двете ми ръце да са свободни. Когато не знам на какво ще се натъкна, смятам ръцете си за по-подвижни от всяко оръжие. Искаше ми се да развия Маготрепача и да го държа в готовност, но не го направих. Така си беше по-добре.

Алийра се беше съсредоточила и видях, че Пътедир започна да излъчва меко зелено сияние. Ей това не можех да понасям — да си седя така на място, готов да направя нещо, но да чакам някой друг да приключи, преди да мога да се задействам. Огледах Пътедир. Зеленото проблясваше по цялото му твърдо черно острие. Пътедир беше късо оръжие в сравнение с повечето мечове и саби, използвани от Господарите на дракони. Беше едновременно по-къс и по-тежък от рапирите, които предпочитах, но в ръцете на Алийра изглеждаше лек и гъвкав. И, разбира се, беше Велико оръжие.

Какво представлява едно Велико оръжие ли? Добър въпрос. Същото се чудех и аз, докато гледах как Алийра се съсредоточава, очите й — и двете на цепки, а дланта й здраво стиснала пулсиращия меч.

Доколкото стигат познанията ми, става дума за следното: моргантското оръжие, направено от малката загадъчна раса, наречена сериоли, обитаваща джунглите и планините на Драгара, е способно да унищожи душата на този, когото убие. Всички моргантски оръжия са странни и плашещи изделия, надарени с някакъв усет към чуждо съзнание. Притежават различни степени на сила и някои от тях са омагьосани и в други отношения.

Но съществуват няколко — според легендата са седемнайсет, — които стигат отвъд „усета за съзнание“. Точно това са Великите оръжия. Всички те са могъщи. И всички те притежават „разумност“, която всъщност решава дали да унищожат душата на жертвата, или не. Всяко от тях притежава уникални способности, умения и сили. Всяко от тях, твърдят, е свързано с душата на онзи, който го носи. То може и ще направи всичко необходимо, за да опази своя носител, стига той да е Избраният за него. А нещата, които тези оръжия могат да вършат…

Алийра ме дръпна за ръкава и щом вдигнах очи, кимна. Червата ми се обърнаха, стените изчезнаха и както обикновено ни прилоша. Стояхме в нещо като празен склад. Алийра ахна. Проследих погледа й.

Мороулан лежеше на пода само на няколко стъпки от нас. На гърдите му имаше тъмно петно кръв. Приближих се и ми прилоша още повече. Коленичих до него и видях, че не диша.

Алийра прибра Пътедир и се смъкна до мен. Ръцете й пробягаха бързо над тялото на Мороулан, лицето й се навъси съсредоточено. После седна на пода и поклати глава.

— Не може ли да се пресъживи? — попитах.

Тя кимна. Очите й бяха студени и сиви. Траурът, ако имаше такъв, щеше да дойде по-късно.