Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jhereg, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1
ИК „Бард“, София, 2003
ISBN: 954-585-505-3
История
- — Добавяне
10.
„Грешката на един е възможност за друг“.
Една проклетия след друга.
Върнах се в кантората си и известно време погледът ми блуждаеше в празното. Трябваше ми известно време да се приспособя към тази нова информация. Но се оказа, че разполагам с по-малко от десет минути.
— Влад? — каза Крейгар. — Ей, Влад!
Вдигнах очи и след малко ги фокусирах върху Крейгар, който седеше срещу мен и ме гледаше притеснено.
— Какво има? — попитах.
— Точно това се чудех.
— Ъ?
— Нещо не е наред ли?
— Не. Да. По дяволите, Крейгар, не знам.
— Май работата е сериозна — каза той.
— Сериозна е. Целият ми свят току-що се разсипа и още не съм го оправил.
Наведох се към него и го спипах за кожения елек.
— Само едно ще ти кажа, приятел: ако не искаш да се побъркаш, никога, ама никога, не се връзвай на задълбочен, сърдечен разговор с Алийра.
— Това звучи наистина сериозно.
— Да.
Помълчахме известно време. После казах:
— Крейгар?
— Да, шефе?
Прехапах устна. Никога досега не бях засягал тази тема, но…
— Как се чувстваше, когато те изритаха от дома на Дракона?
— Облекчен — отвърна той без колебание. — Защо?
Въздъхнах.
— Все едно.
Помъчих се да се отърся от унеса и мрачното настроение и почти успях.
— Крейгар, какво ти се върти в ума?
— Чудех се дали си открил нещо — отвърна той най-невинно.
„Открих ли нещо?“ — запитах се. Въпросът заотеква в главата ми и чух собствения си смях. Видях, че Крейгар ме гледа странно: загрижено. Продължих да се смея. Опитах се да спра, но не можах. Ха! Дали съм открил нещо?
Крейгар се наведе над бюрото и ме плесна веднъж — силно.
„Ей, шефе — каза Лойош. — Престани“.
Отрезвях.
„Лесно ти е да го кажеш — отвърнах му. — Не си ти научилият току-що, че някога си бил всичко, което мразиш — точно този тип личност, който най-много презираш“.
„Е, и? Да не си научил току-що, че е трябвало да бъдеш тъп кретен, ако някой псевдобог не беше решил да се позабавлява малко с предците ти?“, изджавка в отговор Лойош.
Осъзнах, че има право. Обърнах се към Крейгар.
— Вече съм добре. Благодаря.
Той продължаваше да ме гледа загрижено.
— Сигурен ли си?
— Не.
Той завъртя очи.
— Страхотно. Е, стига да не те хване пак истерията, какво все пак научи?
За малко пак щеше да ме хване истерията, но се овладях, преди Крейгар да ме е зашлевил отново. Какво бях научил? Е, нямаше да му кажа това, нито онова, нито, ъъъ, другото. Какво ми оставаше тогава? О, да, разбира се.
— Научих, че Мелар е продукт на три дома — казах и му предадох тази част от разговора.
Той се замисли.
— Виж, това е интересно. Дзур, а? И дракон. Хмм. Добре, ти ако искаш, виж какво можеш да разбереш откъм страната на дзур, а аз ще поработя над драконите.
— Мисля, че ще е по-разумно да го направим обратно, след като имам някакви връзки с драконите.
Той ме изгледа съсредоточено.
— Сигурен ли си, че точно в този момент държиш да използваш тези връзки?
Помислих и кимнах.
— Добре. Аз преглеждам хрониките на дзур. Какво да търсим според теб?
— Знам ли? — отвърна той. Килна глава на една страна, като че ли замислен за нещо, освен ако не беше в псионичен контакт. Изчаках.
— Влад — каза той, — имаш ли представа какво значи да си кръстоска?
— Знаем, че не е по-лошо, отколкото да си източняк.
— Айде бе!
— Накъде биеш? Адски добре знаеш с какво трябваше да се примирявам.
— О, да, Мелар няма да има всичките ти проблеми, нито ги е имал. Но да предположим, че е наследил истинския дух на всеки дом. Имаш ли представа колко отчайващо би било за един дзур да му откажат полагащото му се място в списъците на героите на дома, ако е бил достатъчно добър, за да си го спечели? Или дракон, комуто е отказано правото да предвожда всички войски, които е компетентен да води? Единственият дом, който би го приел, сме ние, и по дяволите, Влад, дори сред джерегите ще се намерят такива, които биха го накарали да яде драконови говна. Да, Влад; твойто наистина е по-лошо, но той не може да се отърве от чувството, че е роден за нещо по-добро.
— А аз не съм ли?
— Разбираш какво искам да кажа.
— Предполагам — отстъпих аз. — Разбирам ти логиката. И накъде биеш?
На лицето му се изписа колебание.
— Не знам точно, но не може да няма някакъв ефект върху характера му.
Кимнах.
— Ще го имам предвид.
— Е, тогава да почваме.
— Добре. А, би ли се опитал да прибереш оня кристал с лицето на Мелар от Деймар? Може да ми потрябва.
— Няма проблем. За кога ще ти трябва?
— Утре сутринта ще е добре. Тая вечер мисля да си почина. Ще започна по това от утре.
Крейгар ме изгледа съчувствено, което беше рядкост.
— Разбира се, шефе. Аз ще те заместя тук. Е, до утре.
Ядох механично и благодарих на Боговете на разума, че беше ред на Коути да готви и чисти. Не мислех, че ще мога да се оправя.
След вечерята станах и отидох в дневната. Седнах и се помъчих да отсея някои неща в ума си. Доникъде не стигнах. По едно време Коути дойде и седна до мен. Дълго мълчахме.
Опитах се да отхвърля онова, което ми каза Алийра, или да го мина за съчетание от мит, глупаво суеверие и заблуда. За съжаление, звучеше твърде логично. Защо, в края на краищата, Сетра Лавоуд се бе държала толкова приятелски с мен, някакъв си джерег и източняк? А Алийра явно вярваше на всичко това, иначе защо понякога се беше държала с мен почти като с равен?
Но над всичко това стоеше неотрицаемият факт, че го чувствах като истина. Това беше най-плашещото — някъде, дълбоко в мен, несъмнено в „душата“ си знаех, че казаното от Алийра е истина.
А това означаваше… какво? Че онова, което ме беше привлякло към джерег — омразата ми към драгарите — беше всъщност измама. Че презрението ми към драконите не беше чувство за превъзходство на собствената ми ценностна система над тяхната, но беше всъщност чувство за неадекватност, произтичащо отпреди: колко? Двеста хиляди години? Двеста и петдесет хиляди? Кълна се в многоставните пръсти на Вийра!
Осъзнах, че Коути държи ръката ми. Усмихнах й се — малко вяло може би.
— Искаш ли да поговорим? — попита тя кротко.
Още един добър въпрос. Не бях сигурен дали искам да говоря за това, или не. Но започнах, на пресекулки, и продължих около два часа. Коути ме слушаше кротко и със съчувствие, но сякаш не се притесни особено.
— Наистина, Влад, какво значение има?
Понечих да отговоря, но тя ме спря.
— Знам. Мислел си, че си станал това, което си, благодарение на това, че си източняк, и сега се чудиш. Но да си човек е само един аспект, нали? Фактът, че си бил драгар в някой по-предишен живот — всъщност в няколко може би — не променя това, което си преживял в този живот.
— Да — признах. — Не го променя. Но…
— Знам. Виж какво ще ти кажа, Влад. След като всичко това свърши и се забрави, може би след година, ще идем да поговорим със Сетра. Ще разберем повече за онова, което е станало, и може би, стига да искаш, тя ще те върне в онова време и ти ще го преживееш отново. Стига да искаш. Но междувременно го забрави. Ти си това, което си, и каквото и да те е довело дотук, е било само за добро, мен ако питаш.
Стиснах ръката й благодарен, че го обсъдих с нея. Отпуснах се малко и усетих умора. Целунах пръстите й.
— Благодаря ти за вечерята.
Тя повдигна вежда.
— Бас държа, че дори не помниш какво беше.
Помислих малко. Джегалски яйца? Не, това тя го прави вчера.
— Ей! Мой ред беше да готвя, нали?
Тя се ухили.
— Да, приятелче. Направих го, за да ми дължиш още едно готвене. Умна съм, нали?
— По дяволите!
Тя поклати глава насмешливо.
— С това стават, чакай да видя, някъде към двеста четиридесет и седем услуги, които ми дължиш.
— Зависи кой брои, нали?
— Нали.
Станах, без да пускам ръката й. Отидохме в спалнята, където й върнах услугата или тя ми направи още една, или си я направихме един на друг, зависи кой ги брои тези неща.
Слугите на лорд Келет ме пуснаха в замъка му с явна неприязън. Не им обърнах внимание.
— Херцогът ще ви приеме в кабинета си — каза икономът. Гледаше ме отвисоко.
Протегна ръка за наметалото ми. Вместо него му дадох рапирата си. Трикът с оцеляването при битка с дзурски герой е изобщо да нямаш оръжие. Да изглеждаш колкото може по-безпомощен. Дзурските герои не обичат да се бият, когато шансовете не са против тях.
Бях горд със схемата, която ме доведе тук. Не беше нищо необичайно, разбира се, но беше добра, стабилна, с малък риск и с голяма вероятност за успех. И най-важното, беше много… е, в стила ми. Бях се притеснил, че срещата ми с Алийра е притъпила остротата ми, променила ме е някак, направила ме е по-неспособен да съставя и изпълня елегантен план. Изпълнението на този все още не беше завършено, но за качеството на самия замисъл вече не се тревожех.
По пътя към кабинета забелязах признаци на занемареност: олющен под, пукнатини по тавана, петна по стените, където преди време навярно бяха висяли скъпи гоблени.
Икономът ме вкара в кабинета. Херцогът на Келетаран беше стар и „набит“, доколкото може да бъде „набит“ един драгар, с малко по-широки рамене от обичайното, и човек можеше да види яките мускули под ръкавите. Лицето му беше гладко (благородниците на Дзур никога не се сбръчкват, предполагам), а очите му бяха леко скосени — особеност, характерна за дома им. Веждите му бяха забележително рунтави и сигурно щеше да има буйна бяла брада, ако драгарите имаха бради. На хълбока му висеше широк меч, а на бюрото бе опрян магьоснически жезъл. Не ме покани да седна, но все пак седнах. Най-добре е някои неща да се установяват още в началото на един разговор. Забелязах, че сви устни, но само това. Добре. Точка за нашия отбор.
— Е, джерег, какво има? — попита той.
— Милорд, надявам се, че не съм ви досадил.
— Точно това направи.
— Един дребен въпрос привлече вниманието ми и се налага да поговорим.
Келет вдигна очи към иконома, който ни се поклони и излезе. След което на лицето на херцога се изписа неприязън.
— И „дребният въпрос“ несъмнено са четири хиляди златни империала.
Постарах се да изглеждам така, сякаш се старая да изглеждам изпълнен със съжаление.
— Да, милорд. Според нашите записи сумата е дължима отпреди месец. Значи, постарахме се да проявим търпение, но…
— Търпение, по дяволите! — сопна се той. — При тези лихви, които налагате, бих помислил, че ще изчакате малко човек с малки финансови затруднения.
Смях. Доколкото ми беше известно, неговите затруднения съвсем не бяха малки и едва ли щяха да приключат в близко бъдеще. Реших обаче, че няма да е дипломатично да споменавам това или да подхвърлям, че нямаше да има тези проблеми, ако можеше да владее увлечението си към камъчетата с’янг. Вместо това казах:
— С цялото ми уважение, милорд, един месец изглежда разумен срок за отсрочка. И, отново при целия ми респект, вие все пак знаехте какви са лихвите, когато ни потърсихте за помощ.
— „Потърсих ви за помощ“, както се изрази, защото… все едно. — Беше ни „потърсил за помощ“, както се изразих, защото му бяхме дали да разбере, че ако не го направи, ще се погрижим цялата Империя и домът Дзур в частност да научат, че не може да контролира страстта си към хазарта или да плаща дълговете си, когато загуби. Реномето на пропаднал комарджия сигурно беше най-лошото, което можеше да го сполети.
Свих рамене.
— Както желаете. Но независимо от всичко трябва да настоя.
— Казвам ти, просто ги нямам! — избухна той. — Какво друго да кажа? Ако го имах това злато, щях да ви го дам. Ако го раздухате това, заклевам се в имперския Феникс, че ще се обърна към Империята и ще ги уведомя за няколко известни на мен игрални дома, които не плащат данъци, и няколко заемодатели, които също не плащат данъци.
Ето, в такива случаи е много полезно да знаеш с кого си имаш работа. В повечето такива случаи щях внимателно да му обясня, че ако направи това, то тялото му ще бъде намерено до една седмица, най-вероятно зад някой евтин бардак, и ще изглежда така, сякаш е убит при бой с пиян кръчмарски кавгаджия. Прилагал съм тази техника срещу дзурски герои, при това с много добър ефект. Плаши ги не идеята, че ще бъдат убити, а това, че хората ще си помислят, че са убити при кръчмарска свада от някой безименен текла.
Знаех, че това щеше да изплаши Келет, но също така щеше да предизвика у него убийствен гняв, а фактът, че съм „невъоръжен и безпомощен“ можеше и да не го спре. Също тъй, ако не ме убиеше на място, то със сигурност щеше да изпълни заплахата си да се обърне към Империята. Явно тук бе нужен различен подход.
— О, хайде моля ви, лорд Келет — казах. — Какво би причинило това на реномето ви?
— Във всеки случай нищо повече от това, което би му причинило, ако разгласите състоянието на финансите ми затова, че не съм ви платил кръвнината.
Дзурите са склонни да използват някои термини доста безотговорно, но не го поправих. Отвърнах му с въздишка „търпелив човек, който много иска да услужи, но почти са го отчаяли“.
— Колко време ви трябва?
— Още месец, може би два.
Поклатих тъжно глава.
— Опасявам се, че това е съвсем невъзможно. Предполагам, че трябва просто да се обърна към Империята. Което значи, че един-два от игралните ни домове ще трябва да си намерят други места и някои заемодатели ще трябва да излязат в кратка отпуска, но ви уверявам, че това изобщо няма да ни засегне толкова, колкото ще засегне вас.
Станах, поклоних се ниско и тръгнах да си излизам. Той не стана да ме изпрати, което според мен беше невъзпитано, но разбираемо при тези обстоятелства. Малко преди ръката ми да пипне бравата, спрях и се обърнах.
— Освен ако…
— Освен ако какво? — попита той недоверчиво.
— Ами — излъгах, — току-що ми хрумна, че има нещо, в което можете да ми помогнете.
Той ме изгледа дълго и навъсено; мъчеше се да отгатне що за игра му играя. Лицето ми остана безизразно. Ако бях искал да знае правилата, щях да му ги дам в писмен вид.
— И какво е то?
— Търся малко информация, която включва историята на вашия дом. Бих могъл да я намеря и сам, предполагам, но ще иска малко работа, която не ми се върши. Сигурен съм, че е възможно вие да я намерите. Всъщност може би вече го знаете. Ако ми помогнете, ще съм ви много признателен.
Все още беше подозрителен, но в същото време тонът му стана нетърпелив.
— И в каква форма — попита той — ще се изрази тази „признателност“?
Престорих се, че обмислям.
— Мисля, че мога да ви уредя два месеца отсрочка. Всъщност дори бих отишъл дотам, че да замразим лихвата: стига да можете да ми намерите тази информация достатъчно бързо.
Той захапа горната си устна. Уж мислеше, но разбрах, че се е хванал. Шансът беше твърде добър, за да го подмине. Точно така го бях замислил.
— Какво точно искате да знаете? — попита накрая.
Бръкнах в един от вътрешните джобове на наметалото си и извадих малкия кристал, върнат ми от Деймар. Съсредоточих се и лицето на Мелар се появи. Показах му го.
— Това лице — казах. — Познавате ли го, или можете ли да разберете кой е той, каква връзка има с дома Дзур, или кои са родителите му? Всичко, което можете да откриете, ще ми е от полза. Знаем, че има някаква връзка с дома ви. Всъщност може да се види в лицето му, ако го огледате внимателно.
Веднага щом видя Мелар, Келет пребледня. Реакцията му не ме изненада. Келет го познаваше. Извърна очи и устните му се стегнаха в тънка черта.
— Кой е той? — попитах.
— Боя се — отвърна Келет, — че не мога да ви помогна.
Въпросът в този момент беше „Да натисна ли?“, или по-точно „Колко да натисна?“ Всъщност беше „Как да натисна?“ Реших да продължа играта, която бях започнал.
Свих рамене и си прибрах кристала.
— Съжалявам, че чувам това — казах. — Както желаете. Не се съмнявам, че имате сериозни причини да не желаете да споделите информацията си. Все пак жалко, че доброто ви име ще трябва да бъде опозорено. — Обърнах се отново към изхода.
— Почакайте, аз…
Извърнах се към него. От това въртене още малко и щеше да ми се завие свят. Той като че ли се бореше със себе си. Престанах да се тревожа; беше ми ясно чия страна печели.
Лицето му се беше сгърчило от гняв.
— Проклети да сте, джерег! — възкликна той. — Не можете да ми причините това!
Нищо не можеше да се отговори, разбира се, на тази очевадно погрешна преценка на позициите ни. Изчаках търпеливо.
Той се отпусна съкрушено в стола си и скри лице в шепите си:
— Името му — проговори накрая — е Лерет. Не знам откъде е дошъл, нито кои са родителите му. Появи се преди дванайсет години и се присъедини към нашия дом.
— Присъеднил се към вашия дом? Как може някой да се присъедини към дома Дзур? — Това беше стъписващо. Досега мислех, че само джерег позволяват на други да си купят титла.
Лорд Келет ме изгледа, сякаш се канеше да ме захапе. Изведнъж си спомних твърдението на Алийра, че Господарите на дзур произлизат отчасти от истински дзур. Вече можех да го повярвам.
— За да се присъединиш към дома Дзур — заобяснява ми той с най-злокобния тон, който бях чувал, — трябва да надвиеш в честен двубой седемнайсет шампиони, избрани от дома. — Погледът му изведнъж помръкна. — Аз бях четиринайсетият. Той е единственият, за когото съм чувал, че е успял, от Междуцарствието насам.
Свих рамене.
— Значи, станал е Господар на дзур. Не разбирам какво толкова тайно има в това.
— По-късно научихме — каза Келет — нещо за произхода му. Оказа се, че е със смесена кръв. Мелез.
— Е, да — провлякох, — разбирам, че това може да е малко притеснително, но…
— А след това — прекъсна ме той, — след като беше дзур само две години, той просто се отказа от всичките си титли и се присъедини към дома Джерег. Можете ли да разберете какво означава това? Той ни се подигра! Някакъв си мелез може да победи най-добрите от дома Дзур, а след това решава да зареже всичко… — Млъкна и потръпна.
Замислих се. Този Лерет трябваше да е адски добър с меча.
— Странно — промълвих, — че изобщо не съм чувал за този инцидент. А проучвах това лице много задълбочено.
— Домът го пазеше в тайна — каза Келет. — Лерет ни се закани, че цялата Империя ще научи за случилото се, ако бъде убит или ако някой дзур се опита да му навреди. Не бихме могли да го преживеем.
Изпитах внезапно желание да се разсмея гръмко, но го овладях по здравословни причини. Това типче, Мелар или Лерет, или какъвто беше там, започваше да ми харесва. Значи през последните дванайсет години беше държал целия Дом на героите за топките. Двете най-важни неща за дома Дзур, както и за всеки отделен Господар на дзур, са честта и доброто име. А този Мелар беше успял да отиграе едното срещу другото.
— Какво става, ако го убие някой друг? — попитах.
— Трябва да се надяваме, че ще изглежда като нещастен случай — отвърна той.
Поклатих глава и станах.
— Е, благодаря. Дадохте ми каквото ми трябваше. Можете да забравите плащането на заема в следващите два месеца, както и лихвата. Ще уредя подробностите. И ако ви трябва помощ за нещо, просто ми се обадете. Длъжник съм ви.
Той кимна унило.
Оставих го и си прибрах оръжието от слугата.
Излязох от замъка. Мислех. Мелар нямаше да е лесен. Беше надвил най-добрите воини на дома Дзур, беше изиграл най-добрите мозъци на дома Джерег и бе застрашил честта на дома Дракон.
Поклатих тъжно глава. Не, тая работа нямаше да е лека. След което ми светна още нещо. Ако успеех в това, щях да ядосам доста много Господари на дзур. И ако разберяха кой точно го е убил, нямаше да чакат за доказателства като Империята. Това също не ме зарадва особено.
Лойош ме сдъвка имперски затова, че не съм го взел със себе си, но повечето му дрънканици минаха покрай ушите ми. Крейгар ми докладва какво е научил: нищо.
— Намерих няколко слуги, които са работили в архивите на драконите — каза той. — Не знаят нищо.
— Какво ще кажеш за някои, които още работят?
— Не искат да говорят.
— Хм. Много лошо.
— Мда. Но си навлякох драконовите доспехи и посетих една лейди от дома, която се съгласи да проучи каквото може.
— Но и там не получи нищо, нали?
— Е, не бих се изразил точно така.
— Мм? Аа.
— А ти?
Описах му с голямо удоволствие какво съм разбрал, тъй като в тази част от работата рядко се оказвах по-добрият.
Той грижливо си записа всичко и накрая каза:
— Знаеш ли, Влад, никой не се събужда някоя сутрин и не открива, че може да си извоюва с бой място в дома Дзур. Доста трябва да е поработил над това.
— Логично.
— Така. Значи това ми дава нещо за работа. Ще почна проверка от тази гледна точка.
— Мислиш ли, че ще помогне?
— Кой знае? Щом е бил толкова добър, че да влезе в Дзур, значи се е обучавал някъде. Ще видя какво мога да намеря.
— Добре. Между другото, притеснява ме още нещо.
— Какво?
— Защо?
Крейгар помълча малко.
— Мога да измисля две причини. Първо, може да е поискал да стане част от дома, защото е чувствал, че е в правото му, а после е разбрал, че не му върши работа: че се държат с него като преди или че просто не му харесва.
— Логично. А другата?
— Другата възможност е, че е искал нещо и е трябвало да бъде дзур, за да го получи. А след като го е получил, не е било нужно повече да остава в дома.
Реших, че и това е логично.
— Що за „нещо“ би могло да е? — попитах.
— Не знам. Но ако е това, смятам, ще е адски добре да го разберем.
Крейгар се отпусна в стола си и ме загледа съсредоточено. Сигурно се притесняваше заради вчера. Замълчах си; по-добре беше той сам да прецени дали съм добре. Бях си добре, нали? Понаблюдавах се малко. Изглеждах добре. Странно.
Отърсих се от досадното чувство.
— Е, добре — казах му. — Започвай проверките. И ми се обади, щом разбереш нещо.
Той кимна.
— Знаеш ли, днес чух нещо интересно.
— О? Какво?
— Един от хората ми се беше раздрънкал и го чух да казва, че според приятелката му нещо в съвета не било наред.
Изведнъж ми прилоша.
— В какъв смисъл?
— Не знаела, но смятала, че било доста голям проблем. И освен това споменала името на Мелар.
Знаех какво означава това, разбира се. Не ни оставаше много време. Може би ден, може би — два. Най-много три. После щеше да е много късно. Демона със сигурност вече чуваше подобни слухове. Какво щеше да направи? Да се опита да се добере до Мелар, разбира се. А аз? Щеше ли отново да направи опит срещу мен? А Крейгар? Или, между другото, Коути? Обикновено никой нямаше да се интересува от тях, тъй като аз бях отгоре. Но дали Демона нямаше сега да опита с тях, за да се добере до мен?
— Мамка му.
Крейгар се съгласи с чувствата ми.
— Крейгар, знаеш ли коя е приятелката на тоя твой човек?
Той кимна.
— Магьосница. Лявата ръка. Компетентна.
— Добре — казах. — Убий я.
Той кимна отново.
Станах и свалих наметалото си. Проснах го върху бюрото и започнах да вадя разни неща от него, както и от различни места по тялото ми.
— Би ли слязъл долу в арсенала и да ми донесеш обичайната колекция? Да взема да свърша нещо полезно, докато си приказваме.
Той кимна и излезе. Намерих в ъгъла един празен сандък и започнах да прибирам извадените оръжия.
„Все още ли си готов да ме браниш, Лойош?“
„Все някой трябва да го прави, шефе“.
Той литна от перваза и кацна на дясното ми рамо. Почесах го под брадичката с дясната си ръка, при което китката ми се изравни с очите. Златният Маготрепач, плътно увит под лакътя ми, блесна на светлината. Хранех надежда, че тази верига ще може да ме опази срещу всяка магия, на която можех да се натъкна; а останалите оръжия при правилна употреба ми даваха шанс да се справя с всеки, който ми излезе с обикновено острие. Но всичко зависеше от това да бъда предупреден навреме.
И като на професионален убиец, едно нещо непрекъснато се въртеше в главата ми: с достатъчно умение и при подходящ момент всеки може да бъде убит. Всеки. Голямата ми надежда и големият ми страх, всичко се завъртя в едно.
Извадих една кама от сандъчето пред мен и проверих острието й. Сандъче? Вдигнах очи и видях, че Крейгар се е върнал.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш как го правиш това?
Той се усмихна и поклати насмешливо глава. Изгледах го. Не разбрах нищо ново. Крейгар изглеждаше точно толкова среден драгар, колкото можеше да бъде. Извисяваше се на около седем стъпки. Косата му бе светлокафява, над мършаво ъгловато лице над мършаво ъгловато тяло. Ушите му бяха съвсем леко заострени. Неокосмено лице (причината, поради която аз си бях пуснал мустаци), но като изключим това, беше трудно да различиш драгар от човек, само като го гледаш в лицето.
— Как? — повторих.
Той повдигна вежди.
— Наистина ли държиш да разбереш?
— Наистина ли държиш да ми го кажеш?
Той сви рамене.
— Често казано, не знам. Не го правя съзнателно. Хората просто не ме забелязват. Точно затова от мен не се получи Господар на дракони. Ще заповядам нещо в разгара на битката, и никой няма да ми обърне внимание. Това ми създаде толкова главоболия, че накрая им казах на всички да вземат да се хвърлят от Пропадите при Портата на смъртта.
Кимнах и не казах нищо. Знаех, че последното беше лъжа. Не беше напуснал сам дома на Дракона; бяха го изгонили. Знаех го и той знаеше, че го знам. Но предпочиташе тази версия, така че я приех.
По дяволите, и аз си имах стари рани, които не исках Крейгар да зачовърка. Трудно можех да му се сърдя, че държи своята далече от мен.
Погледнах камата, която още държах, проверих острието и баланса и я пъхнах в обърнатата кания с пружина под лявата си мишница.
— Мисля си — каза Крейгар, сменяйки темата, — че Мелар не бива да разбере, че си замесен в това, преди да се наложи.
— Мислиш ли, че ще тръгне да ме преследва?
— Сигурно. Той трябва да си има вече нещо като организация. Повечето ще е пръсната или в процес на пръскане, но трябва да има няколко лични приятели, готови да му свършат работа.
Кимнах.
— Не съм се канел да пускам обява.
— Знам. Нещо обаче да си измислил около проблема с разкарването му от Черен замък?
Сложих още една кама в сандъчето „употребявани вещи“. Избрах й заместничка, проверих я и я напъхах във външния прорез на наметалото, където щеше да е лявата ми ръка. Проверих изваждането и смазах острието. Раздвижих я в канията и продължих:
— Не. Все още нищо не ми е хрумнало, честно. Още работя по въпроса. Предполагам, че и ти не си?
— Не съм. Това си е твоя работа.
— Куп благодарности.
Проверих баланса на всяка от стреличките за хвърляне и ги намазах с личната си комбинация от кръвна, мускулна и нервна отрова. Оставих ги настрана да изсъхнат, разкарах „използваните“ и погледнах шурикена.
— Първоначалната ми идея — заговорих — беше да го убедя, че сме престанали да го търсим и след това може би да му спретна нещо като привлекателно на вид измъкване. За жалост, не мисля, че ще мога да го направя за три дни. По дяволите, мразя да работя с ограничени срокове!
— Сигурен съм, че Мелар ужасно ще съжали, ако чуе това.
Помислих малко.
— Може пък и да съжали. Мисля да го попитам.
— Какво?
— Бих искал да го видя лично, да поговоря с него, да разбера какво представлява. Всъщност все още не знам достатъчно за него.
— Тя си луд! Току-що се разбрахме, че е добре да си по-далече от него до последния момент. Така ще го предупредиш, че си тръгнал по дирите му, и ще го накараш да бъде нащрек!
— Дали ще се сети? Я помисли. Той би трябвало да знае, че работя за Мороулан. Вече трябва да знае, че Мороулан иска да го разкара, и вероятно очаква визита от охраната му. А и да подозира, че го дебна, какво? Да, губим изненадата, но той все едно няма да напусне Черен замък преди да е готов или преди Мороулан да го изрита. Тъй че какво ще направи?
— Не може да ме убие в Черен замък по същата причина, поради която и аз не мога да го убия там — продължих. — Ако предположи, че аз съм този, който трябва да го ликвидира, ще предположи, че му го разкривам, за да духне, и просто ще се зарови още по-дълбоко отпреди.
— Точно това не искаме — подчерта Крейгар.
Свих рамене.
— Щом трябва да го накараме да напусне, трябва да излезем с нещо достатъчно шантаво и хитро, за да го принудим да се разкара, колкото и да му се иска да остане. Тъй или иначе, ще е все едно.
Крейгар помисли малко и кимна.
— Добре, изглежда разумно. Да дойда ли с теб?
— Не, благодаря. Поддържай нещата тук и продължавай да работиш по миналото на Мелар. Лойош ще ме пази. Обеща ми.