Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jhereg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

5.

„Опасности ще зърнеш много силни“.

Единственото значително събитие през останалата част от деня беше пристигането на куриер от Демона, придружен от впечатляващ ескорт и с няколко големи, добре издути кесии. Всичките шейсет и пет хиляди златни империала. Беше вече официално: бях ангажиран.

Връчих кесиите на Крейгар да ги скъта в ковчежето и се прибрах у дома. Жена ми, сигурен бях, се досещаше, че нещо се мъти, но не попита. Нямах някакво основание да го крия от нея, но не й казах.

На заранта намерих на бюрото си малък плик. Срязах го и отвътре изпаднаха няколко човешки (или драгарски) косъма. Имаше и бележка, на която пишеше: „От възглавницата му. К“. Унищожих бележката и потърсих псионичен контакт с жена си.

„Да, Влад?“

„Заета ли си, мила?“

„Всъщност не. Просто се упражнявам малко в мятане на ножове“.

„Ей, недей!“

„Че защо?“

„Защото вече ме биеш седем пъти на всеки десет.“

„Искам да стигна до осем от десет. Нещо си се надул напоследък. Какво става? Нямаш ли някаква «работа» за мен?“

„Де тоя късмет. Прескочи насам и ще ти разкажа“.

„Веднага ли?“

„Когато ти е удобно“.

„Добре. Ще приключа скоро“.

„Чудесно. Ще се срещнем в лабораторията“.

„О“, отвърна тя разбиращо и връзката прекъсна.

Казах на секретаря си, че следващите няколко часа няма да приемам никакви съобщения, и слязох няколко стълбища надолу. Лойош се возеше кротко на рамото ми и се оглеждаше, сякаш минава на инспекция. Стигнах до една стаичка в мазето и отключих вратата.

В тази сграда ключалките са почти безполезни като средство за задържане на хората да не влизат където не им е мястото, но са ефективни като начин да заявиш: „Частно“.

Помещението беше малко, с ниска маса точно в средата и няколко лампи по стените. Тях ги запалих. В ъгъла имаше малък сандък. В средата на масата беще поставен мангал с няколко неизгорели въглена. Извадих ги и извадих други от сандъка.

Съсредоточих се за кратко над една от свещите и усилието ми бе възнаградено с пламък. Използвах я, за да запаля останалите, и угасих лампите.

Погледнах колко е часът и разбрах, че още ми остава малко време до контакта ми с Деймар. Проверих разположението на свещите и се загледах в примигващите сенки.

Извадих от сандъка още няколко неща, сред които и благовонна пръчица, и ги подредих на масата до мангала, а благовонието поставих между въглените. След това взех една от свещите и поднесох пламъка над един от тях. Миг концентрация и пламъкът се разпростря равномерно и бързо. Миризмата на благовонието започна да прониква в разните кътчета и ъгли на стаята.

Скоро Коути се появи и ме поздрави със слънчева усмивка. Беше източнячка, дребничка хубава жена с черна като дзур коса и плавни, изящни движения. Ако беше драгарка, можеше да е родена в дома Исола и да ги учи всички на „куртоазия“. И доста на „изненада“, също така.

Дланите й бяха малки, но силни и можеше да вади ножове направо отникъде. Очите й пареха — понякога с нахалното самодоволство на палаво дете, понякога — с хладнокръвната страст на професионален убиец, друг път — с яростта на Господар на дракони, тръгнал на бой.

Коути беше една от най-опасните убийци, които съм срещал. Двамата с партньорката й, тогава разжалвана Господарка на дракони, бяха съставили един от най-търсените екипи убийци от дома Джерег, минаващ с донякъде мелодраматични имена от рода на „Меча и камата“. Бях го приел за висока чест, когато разбрах, че един мой враг е сметнал, че си заслужавам разходите да наеме този екип, за да ме ликвидира. Много се изненадах, когато след това се събудих и разбрах, че не са успяли да го направят трайно. За което съм благодарен за грижата на Крейгар, скоростта и бойните способности на Мороулан и изключителните умения на Алийра в знахарството и пресъживяването.

Някои двойки най-напред се влюбват, а накрая се опитват да се убият един-друг. При нас се получи обратното.

Коути също така беше компетентна вещица, макар и не толкова опитна като мен. Обясних й какво ще трябва, след което си поприказвахме за дреболии.

„Шефе!“

„Да, Лойош?“

„Трябва да те прекъсна…“

„Карай, вече го направи, по дяволите“.

„Но е време да се свържеш с Деймар“.

„Вече? Добре, благодаря“.

„Е, няма за какво“.

Посегнах, като мислех за Деймар, съсредоточих се, припомних си „допира“ на ума му.

„Да?“, отвърна той. Беше един от малкото хора, чийто глас наистина можех да чуя по време на контакта. В останалите случаи ставаше, защото ги познавах достатъчно добре, та въображението да прибави гласа им. С Деймар беше просто от силата на контакта.

„Имаш ли нещо против да се появиш? — попитах го. — Искаме да го почнем това заклинание“.

„Чудесно. Само да… Добре, фиксирах те. Ей сега пристигам“.

„Първо ми остави минутка да изключа някои защити и аларми. Не искам четиридесет и не знам колко си неща да запищят, когато се телепортираш“.

За няколко секунди се разпоредих защитите срещу телепортиране да се изключат. Деймар се появи пред мен — рееше се във въздуха, кръстосал крака, на три стъпки над пода. Завъртях очи; Коути поклати тъжно глава. Лойош изсъска. Деймар сви рамене и изпружи крака; изправи се.

— Забрави гръмотевицата и мълнията — казах му.

— Да пробвам ли пак?

— Няма нужда.

Деймар стърчеше някъде около два метра и половина. Имаше острите, добре изсечени черти на дома на Ястреба, въпреки че бяха някак по-нежни и меки от тези на повечето Господари на ястреби, които съм срещал. Беше невероятно слаб и изглеждаше почти прозрачен. Очите му като че ли рядко се фокусираха; придаваха му вид, сякаш гледа през това, което наблюдава, или нещо, скрито дълбоко вътре. Сприятелихме се след като за малко не го убих, когато го хванах да сондира мозъка на един от хората ми. Беше го направил от чисто любопитство и мисля, че така и не разбра защо възразих.

— Е — попита Деймар, — кой е този, дето искаш да се намери?

— Един джерег. Мисля, че имам това, което ти трябва за проследяването. Ще свърши ли работа?

Подадох му малкия кристал, който бях извадил от сандъка. Той го огледа много внимателно, макар че проклет да съм, ако знаеше какво точно търси. Кимна и ми го върна.

— Виждал съм и по-добри, но ще стане.

Поставих го внимателно отдясно на мангала. Отворих плика, който бях получил от Кийра, и извадих половината от десетината косъма. Сложих ги върху плика от другата страна на мангала. Другите смятах да запазя в случай, че ми се наложи отново да пробвам със заклинанието.

Интересно, помислих си, доколко едно вещерско заклинание прилича на убийство, ако го сравниш с приликата му с магьосничеството. За да използваш магьосничество, трябваше само да посегнеш през връзката си с Имперския глобус, да загребеш малко сила, да я оформиш и да я хвърлиш. При вещерството обаче трябва да се подготвиш грижливо и много точно, за да не почнеш накрая да търсиш някой предмет, който ти трябва точно когато е дошъл моментът да го използваш.

Стаята започна да става пушлива, изпълнена с миризмата на ароматната пръчица. Заех мястото си пред мангала; Коути автоматично застана вдясно от мен, а на Деймар махнах да застане вляво и по-назад. Оставих ума си да се зарее и се свързах умствено с Коути. За да стане това, не беше необходим физически контакт между нас, което бе една от причините да обичам да работя с нея. Едно от явните предимства на вещерството пред магьосничеството е в това, че в едно заклинание може да участва повече от един вещер или вещица. Почувствах, как силата ми се смалява и увеличава едновременно; странно е да се каже, още по-странно — да се изпита.

Поставих върху въглените няколко листа и те се отзоваха с подходящите съскащи звуци. Бяха широките листа на хийкенско дърво, което расте само в Изтока. Бяха престояли натопени в пречистена вода и им беше баяно. Блъвна голям облак от пара и дим и Коути започна да бае, гърлено и едва чуто. Щом листата започнаха да почерняват и да горят, лявата ми ръка намери плика и космите. Бързо ги усуках с пръсти. Почувствах, че нещата започват да стават — най-първият признак, че едно заклинание започва да става ефективно, е, когато някои сетива се изострят. В този случай усещах всеки отделен косъм между пръстите си и почти можех да отлича най-малките му особености. Пуснах ги върху горящите листа. Монотонният припев на Коути стана по-силен и вече почти можех да различавам думите.

В този момент с внезапен изблик в главата ми се изля сила. Почувствах се замаян и със сигурност щях да изтърва своя край от заклинанието, ако бях започнал. Появи се мисъл и чух псевдогласът на Деймар да казва: „Нещо против да помогна?“

Не отговорих — мъчех се да се справя с толкова психична енергия, с колкото не бях разполагал никога. За кратко изпитах порив да отвърна „Не!“ и да запокитя енергийния прилив обратно към него, но с това нямаше да постигна нищо, освен да нараня чувствата му. Наблюдавах собствения си гняв заради тази нежелана намеса, сякаш беше у някой непознат.

Всяко заклинание, колкото и дребно да е всъщност, включва известна степен на опасност. В края на краищата това, което всъщност правиш, е извличане на сила от енергията на собствения ти ум и боравене с нея все едно, че е нещо външно. Имало е вещери, чиито умове са били разстройвани поради лошото боравене с тази сила. Деймар, разбира се, не можеше да го знае. Беше просто обичайният услужлив натрапник.

Стиснах зъби и се постарах да използвам гнева си, за да удържа силите, които бяхме породили, да ги влея в заклинанието. Усетих някъде как Лойош се бори да удържи собствения си контрол и да овладее онова, което не можех да удържа сам. Двамата с Лойош бяхме толкова дълбоко свързани, че всичко, което се случеше с мен, щеше да сполети и него. Връзката се ушири, още и още сила потече през нея и разбрах, че двамата или ще я удържим, или умовете ни ще изгорят. Щях сигурно да съм подплашен като текла, ако гневът ми не беше го блокирал… а гневът, който изпитвах, беше сдържан, може би от бушуващия под него страх.

Увиснах в това опасно равновесие на самия ръб и времето се проточи от хоризонт до хоризонт. Чух Коути, като от някакво огромно разстояние, да припява уверено, силно, въпреки че трябваше да усеща прилива също толкова силно като мен. И тя помагаше. Трябваше да насоча енергията в заклинанието, иначе тя щеше да избие в друга посока. Спомням си, че в този момент помислих: „Деймар, ако нараниш ума на познайника ми, си мъртъв“.

Лойош се напрягаше до предел. Усещах го как се мъчи да погълне енергия, да я удържи, да я прелее. Точно затова вещерите си имат познайници. Мисля, че той ме спаси.

Усетих, че настъпи контрол, и се напрегнах да го удържа достатъчно, за да го хвърля в заклинанието. Искаше ми се да се втурна към следващата част, но издържах на изкушението. В нито една фаза на вещерско заклинание не се бърза.

Космите горяха; сливаха се с част от парата и дима и трябваше все още да са свързани с притежателя си. Напрегнах се да определя точно кое от пушечетата съдържа мириса на горящите косми и по този начин е в нерушима връзка с обекта ми.

Вдигнах ръце така, че дланите ми обхванаха най-външната обиколка на сиво-белия облак. Усещах четирипосочния поток на енергия — от мен през Деймар, към Лойош, Коути и обратно. Оставих я да потече през дланите ми, докато пушекът престана да се издига — първият видим знак, че заклинанието е резултатно. Задържах го така за миг и бавно започнах да сбирам дланите си. Пушекът пред мен се сгъсти и насочих енергията, която държах, към и през него…

Боен вик, и пет хиляди дракона връхлитат като буря над окопалата се армия на Изтока… Първият път, когато се любим с Коути — мигът на проникването, още повече — мигът на облекчаването; чудя се дали се кани да ме убие преди да сме свършили и всъщност ми е все едно… героят дзур, пристъпил сам пред Дзур планина, вижда застаналата пред него Сетра Лавоуд с оживелия в ръката й Ледоплам… Момиченце с големи кафяви очи ме поглежда и се усмихва… Убийствена енергия, видима като черна вълна, се понася към мен и замахвам с Маготрепача, а не знам дали ще устои… Алийра стои пред мен в сянката на Кийрон Завоевателя, там, сред Залите на Съда, сред Пътеките на мъртвите, отвъд Пропадите на Портата на смъртта…

И сред всичко това, всичко в един и същи миг, задържах в ума си всичко, което знаех за Мелар и целия си гняв към Деймар, а над всичко това, отгоре на всичко — своето желание, воля и надежда. Запокитих го в малкия облак от пара и дим, вдигащ се от мангала; посегнах през него, отвъд него и в него, към онзи, с когото беше свързан.

Коути редеше напева си силно, без гласът й да се прекърши, с думи, което все още не можех да различа напълно. Лойош, вътре в мен, част от съществото ми, търсеше и душеше. А Деймар, встрани от нас и в същото време — част от нас, изпъкваше като маяк от светлина… и аз я сграбчих, оформих я и я тласнах напред.

Почувствах отклик. Бавно, много бавно, сред пушека се оформи образ. Влях енергия в него и той започна да се прояснява. Насилих се да не се взирам в самото лице, което в този момент беше само отвличане. И болезнено бавно… сниших… дясната си… ръка… и… започнах… да губя… контрол… над… заклинанието…

Малко по малко, частица по частица, Лойош пое нишките на контрол, прие ги и ги удържа. Изтощението бе най-големият ми враг и аз го изтласках. Джерегът беше поел силата, удържаше я, кълна се в зелените люспи на Барлън.

Едва тогава си позволих да погледна за първи път образа, а дясната ми ръка намери малкия кристал. Лицето беше на средна възраст и имаше черти, напомнящи за дома на Дзур. Внимателно вдигнах кристала пред окото си, пуснах последните нишки на контрол над заклинанието и затаих дъх.

Образът беше стабилен; добре бях обучил Лойош. Коути беше спряла напева. Беше свършила своята част и сега само добавяше сила за последната фаза на заклинанието. Огледах образа през кристала, замижал с лявото око. Беше изкривен, разбира се, но това нямаше значение; виждаше се достатъчно добре, за да го различиш.

Миг напрегнато съсредоточаване; привлякох енергията, осигурена ми от Коути и Деймар, и изгорих лицето, побрано в цилиндъра пред окото ми. За миг дясното ми око се заслепи и усетих леко замайване, докато пробивах в него, мъчейки се да вложа всичката сила, която бяхме съградили.

Чух как Коути въздъхна и се отпусна. Облегнах се на стената зад мен и се свлякох, а Лойош се свлече на рамото ми. В кристала вече се виждаше сива мътилка. Знаех, без да го пробвам, че със силата на волята мътилката може да се проясни и в нея да се появи лицето на Мелар. По-важното беше, че вече съществуваше връзка между Мелар, където и да се намираше той, и кристала. Вероятността да е засякъл тази връзка бе толкова малка, че можеше да се приеме за несъществуваща. Кимнах доволно на Коути и двамата постояхме малко неподвижно, докато си поемем дъх.

След малко угасих свещите, а Коути запали лампите по стената. Отворих отдушника, за да излезе димът, а с него и миризмата, станала вече лепкаво сладникава. Стаята се освети и се огледах. Деймар гледаше някак унесено, а Коути изглеждаше замаяна и уморена. Искаше ми се да поръчам някой горе да донесе вино, но дори енергията, нужна за псионичен контакт, ми се стори твърде много.

— Е — заявих, зареял празен поглед из стаята, — мисля, че нямаше защити срещу вещерство.

— Беше много интересно, Влад — каза Деймар. — Благодаря ти, че се съгласи да дойда.

Изведнъж осъзнах, че той дори не беше разбрал как щеше за малко да ме унищожи с неговата „помощ“. Опитах се да измисля някакъв начин да му го кажа, но се отказах. Щях просто да го запомня за в бъдеще, ако се случеше пак да се върти около мен, докато правя вещерство. Връчих му кристала и той го прие. Огледа го внимателно няколко секунди и кимна замислено.

— Е? — попитах. — С това ще можеш ли да го хванеш къде е?

— Мисля, че да. Поне ще се опитам. За кога ти трябва?

— Веднага щом ми го намериш.

— Добре. — И добави небрежно: — Между другото, за какво точно го търсиш?

— Защо искаш да знаеш?

— О. Просто любопитство.

Нормално.

— Предпочитам да не казвам, ако нямаш нищо против.

— Твоя работа — изсумтя той. — Ще го убиваш, а?

— Деймар…

— Прощавай. Ще ти се обадя, когато го намеря. Не вярвам да ми отнеме повече от ден.

— Хубаво. Ще се видим тогава. Или… — подхвърлих все едно, че ми е хрумнало в момента, — можеш просто да го предадеш на Крейгар.

— Става — отвърна той, кимна и се изпари.

Насилих краката си и се оттласнах от стената. Угасих лампите и помогнах на Коути да излезем. Заключих.

— Няма да е зле да хапнем — казах.

— Звучи добре. После баня и двайсет години сладък сън.

— Жалко, че ще пропусна първите две, но ще трябва да се върна към работата.

— Ами добре — весело ми отвърна тя, — тогава ще поспя и заради теб.

— То пък и от теб една полза.

Изкачихме стъпалата, подпирайки се взаимно, едно по едно. Лойош, все така отпуснат на врата ми, беше заспал.