Стивън Бруст
Джерег (8)

7.

„Винаги бъди учтив с разгневен дракон“.

Първата ми реакция преди години, когато чух за Черен замък, беше презрение. Първо, на Драгара черното се смяташе за цвета на магьосничеството от стотици хиляди години и е нужно известно безочие, за да наречеш така дома си. И освен това, разбира се, оставаше фактът, че Черен замък се рее. Ей така, виси на около миля над земята и изглежда доста впечатляващо отдалече. По това време беше единственият съществуващ реещ се замък.

Трябва да спомена, че преди Междуцарствието е имало много реещи се замъци. Предполагам, че самото заклинание не е особено трудно, стига да вложиш в него достатъчно труд. Причината днес те да са заличени от адресните указатели е самото Междуцарствие. Един ден, преди около четиристотин години, магьосничеството престанало да действа… просто така. Ако огледаш на подходящи места из околностите, все още можеш да видиш потрошени черупки и пръснати останки от някогашни реещи се замъци.

Лорд Мороулан е’Дрийен се родил по време на Междуцарствието и го прекарал предимно в Изтока, изучавайки вещерство. Това е много рядко за един драгар. Докато източняците използвали краха на драгарското магьосничество, за да обърнат картите и този път те да нахлуят във владенията им, Мороулан кротко трупал умения и сила.

После, когато Зерийка, от дома Феникс, отишла да се поразтъпче по Пътеките на мъртвите и се върнала, стискайки Глобуса в алчните си ръчички, Мороулан се оказал там и й помогнал да изгази до трона. След това се оказал много полезен в изтласкването на източняците и помогнал да се заличат поразиите, останали след тях като спомен от гостуването им.

Всичко това го направило по-толерантен към източняците, отколкото е обичайно за един драгар, особено за Господар на дракони. Отчасти на това се дължи, че накрая започнах да работя постоянно за него, след като за малко не се убихме при първата ни среща. Дребни недоразумения и прочие.

Бавно започнах да разбирам, че всъщност лорд Мороулан заслужава да притежава дом, наречен Черен замък — не че щеше да му пука и за писъка на една текла какво мисля по въпроса. И също така отчасти започнах да разбирам причините, стоящи зад избора на това име.

Трябва да разберете, че Господарите на дракони, особено когато са млади (ако сте внимавали, ще забележите, че Мороулан няма още и петстотин), са склонни към — как да се изразя — възбуда. Мороулан знаеше много добре, че това название на цитаделата му е леко претенциозно и че от време на време някои ще му се подиграват. Станеше ли това, той ги предизвикваше на дуел и ги убиваше с голямо удоволствие.

Лорд Мороулан от дома на Дракона беше един от адски малкото благородници, които заслужаваха титлата си. Виждал съм го да проявява повечето черти, които човек очаква от един благородник: вежливи обноски, доброта, чест. И бих казал също така, че е едно от най-жадните за кръв копелета, които съм познавал.

 

 

Както винаги, в Черен замък бях посрещнат сърдечно от лейди Тилдра от дома Исола. Не знам какво й плащаше Мороулан за службата й като комисия по посрещанията и приемите. Лейди Тилдра беше висока, красива и изящна като дзур. Очите й бяха меки като криле на айорич, а походката й — плавна, гъвкава и нежна като на дворцова танцьорка. Държеше се с отпуснатата, самоуверена стойка на… ами, на исола.

Поклоних й се ниско, а тя отвърна на поклона ми с водопад от безсмислени учтивости, от които ми стана много приятно, че съм дошъл, и от които за малко щях да забравя за целта си.

Отведе ме до библиотеката, където Мороулан преглеждаше някакъв обемист том или счетоводен тефтер и си вадеше бележки.

— Влез — каза Мороулан.

Влязох и му се поклоних ниско.

— Какво има, Влад?

— Проблеми — отвърнах, след като лейди Тилдра изприпка на поста си при входа на замъка. — Иначе какво ще правя тук според теб? Не мислиш, че бих се унизил със светска визита, нали?

Той се усмихна леко и протегна дясната си ръка към Лойош, който кацна на нея и се остави да го почешат по главата.

— Разбира се, че не. Онова на приема онзи ден беше само илюзия от твоя страна.

— Точно така. Колко умно, че си го забелязал. Алийра да е наблизо?

— Тук някъде трябва да е. Защо?

— Проблемът засяга и нея. Между другото Сетра също трябва да дойде, ако е тук. По-лесно ще ми е, ако ви го обясня и на тримата наведнъж.

Веждите на Мороулан се събраха за миг; после той ми кимна.

— Добре. Алийра идва насам, ще се обади и на Сетра.

Алийра пристигна почти моментално и двамата с Мороулан станахме да я уважим. Тя ни кимна леко — и на двамата поотделно. Мороулан беше малко висок за драгар. Братовчедката му Алийра обаче беше най-ниската драгарка, която съм познавал; можеш да я сбъркаш с човешко същество. Притеснена от това, тя имаше навик да носи много дълги рокли и за да компенсира разликата, повече левитираше, отколкото ходеше. Намираха се някои, които подхвърляха язвителни забележки по този повод. Тя обаче не им се сърдеше дълго и след това почти винаги ги пресъживяваше.

Мороулан и Алийра имаха нещо типично за драконите в чертите — високите скули, много острите лица и изпъкналите вежди на дома; но освен това нямаха почти нищо общо. Косата на Мороулан беше черна като моята, докато на Алийра беше златна — рядкост при драгарите и нещо почти нечувано за Господар на дракони. Очите й обикновено бяха зелени, но съм ги виждал да се променят в сиви, а понякога — в леденосини. Когато очите на Алийра станат сини, гледам да съм много, ама много внимателен.

Сетра пристигна малко след нея. Какво мога да кажа за Сетра Лавоуд? Някои вярват на твърдението й, че е живяла десет хиляди години (според някои са двайсет хиляди). Според други тя е мит. Наречи живота й свръхестествен и ще почувстваш дъха на вечност. Оцвети я в черно за чародейството й, оцвети я в сиво заради смъртта.

Тя ми се усмихна. Тук всички бяхме приятели. Мороулан държеше Чернопрът, с който избил хиляда души при Стената на гробницата на Барит. Алийра държеше Пътедир, който според някои имал мощ, по-голяма от тази на цялата Империя. Сетра държеше Ледоплам, въплъщаващ в себе си мощта на Дзур планина. Аз се държах много добре, благодаря.

Всички седнахме, като равни.

— И тъй, Влад — каза Мороулан, — за какво става въпрос?

— За моя гняв.

Веждите му се вдигнаха.

— Не към някой, когото познавам, надявам се.

— Между другото, към един от гостите ти.

— Нима? Колко неприятно и за двама ви. Кой по-точно, ако мога да попитам?

— Да познаваш някой си лорд Мелар? Джерег?

— Ами, да. Случайно го познавам.

— Мога ли да попитам за обстоятелствата?

(Кикот). „Почваш да дрънкаш като него, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Мороулан сви рамене.

— Обади ми се преди няколко седмици, че е намерил една книга, която ме интересуваше, и се уговорихме да я донесе. Дойде с нея… чакай… да, преди три дни. Оттогава остана като мой гост.

— Предполагам, че наистина е донесъл книгата.

— Правилно предполагаш. — Мороулан посочи тома, който четеше докато влизах. Погледнах корицата, на която имаше някакъв символ — не ми беше познат.

— Какво е това?

Той ме изгледа за миг, сякаш се чудеше дали може да ми го довери, или може би дали трябва да позволи да го разпитват; после сви рамене.

— Предимперско магьосничество.

Подсвирнах разбиращо — и изненадано. Бързо се огледах, но като че ли никой от останалите не се беше смаял от разкритието. Вероятно го знаеха от самото начало. Често пъти откривам нови неща за някои хора, след като съм смятал, че знам всичко за тях.

— Императрицата знае ли за това твое малко увлечение? — попитах.

Той се усмихна.

— Кой знае защо, все забравям да й го спомена.

— Колко неприсъщо за теб — отбелязах.

След като не отвърна нищо, го попитах:

— От колко време изучаваш това?

— Предимперското магьосничество ли? Заинтересува ме преди стотина години. Всъщност императрицата несъмнено знае; не е кой знае каква тайна. Естествено никога не съм го признавал официално, но е малко като да притежаваш моргантска кама… ако им потрябва повод да изтормозят някого, имат го. Иначе едва ли ще ги интересува. Освен ако не почнеш да го прилагаш.

— Или ако не си джерег — промърморих.

— Какво да се прави, това е положението, нали?

Върнах се на главната тема.

— Всъщност как стана така, че Мелар е останал тук, след като е донесъл книгата?

Мороулан ме погледна замислено.

— Много ли ще възразиш, ако те попитам за какво все пак става въпрос?

Отново се озърнах и видях, че Сетра и Алийра също изглеждат заинтригувани. Алийра седеше на дивана, небрежно отпуснала ръка на облегалката, а в другата държеше чаша вино (тя пък откъде се взе?), така, че светлината от канделабъра на тавана се отразяваше от кристалната течност и хвърляше красиви шарки по бузата й. Гледаше ме хладно изпод клепачите си, леко килнала глава.

Сетра ме гледаше съсредоточено и напрегнато. Беше избрала облечено в черна кожа кресло, което се сливаше с роклята й, и светлобялата й безсмъртна кожа блестеше. Усетих в нея напрежение, сякаш чувстваше, че става нещо неприятно. И сигурно беше така — познавах я добре.

Мороулан седеше от другата страна на Алийра на дивана — отпуснат, но с вид, сякаш позираше пред портретиста си. Поклатих глава.

— Ще ти кажа, щом настояваш — рекох, — но бих искал първо да понауча още малко, за да добия по-добра представа за какво говоря.

— Или доколко ти се иска да ни го кажеш? — попита с милия си гласец Алийра.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Позволявам си да изтъкна — каза Мороулан, — че ако търсиш помощта ни, ще трябва да ни опишеш по същество цялата история.

— Давам си сметка.

Мороулан събра с един поглед мненията на останалите. Алийра сви рамене — с чашата в ръка, — все едно че изобщо не я интересува. Сетра кимна късо.

Мороулан отново се обърна към мен.

— Е, Влад? Какво точно искаш да знаеш?

— Как се получи така, че Мелар е останал тук, след като е донесъл книгата? Нямаш навик да каниш джереги в дома си.

— С малки изключения — усмихна се Мороулан.

„Някои от нас сме специални“.

„Млъкни, Лойош“.

— Граф Мелар — продължи Мороулан — се свърза с мен преди четири дни. Уведоми ми, че притежавал том, за който смятал, че ще ме интересува, и учтиво предложи да намине и да ми го донесе.

Прекъснах го.

— Не ти ли се стори малко странно, че иска да ти го връчи лично, вместо да прати някой слуга?

— Да, стори ми се странно, наистина. Но в края на краищата книгата наистина е нелегална и стигнах до извода, че просто не е искал някой да разбере, че я притежава. Служителите му в края на краищата са джереги. Как да им вярва? — Замълча за миг, да види как ще реагирам на намека, но аз го подминах. — Във всеки случай — продължи той — графът ми се стори много възпитан. Направих малка проверка за него и открих, че като за джерег може да се смята за благонадежден. След като реших, че вероятно няма да ми създаде неприятности, го поканих на вечеря с още няколко мои гости и той прие.

Погледнах бързо към Алийра и Сетра. Сетра поклати глава в знак, че не е присъствала на вечерята. Алийра изглеждаше умерено заинтригувана. Кимна.

— Помня го. Беше скучен.

След тази крайна присъда се обърнах отново към Мороулан и той продължи:

— Вечерята мина много добре и не изпитах колебание да го поканя на официалния прием. Ще призная, че имаше неколцина по-груби гости, които нямат добро мнение за дома Джерег, и се опитаха да му създадат неприятности по един или друг начин, но той се държа съвсем приятелски и не позволи да възникнат проблеми. Ето защо го поканих да остане тук за седемнадесет дни, ако няма нищо против. Ще призная, че бях малко изненадан, когато прие, но предположих, че иска да си почине или нещо такова. Какво друго искаш да знаеш?

Вдигнах ръка, за да помоля за малка пауза, та да мога да подредя в главата си новата информация. Възможно ли бе? Каква бе вероятността? Доколко сигурен можеше да е Мелар?

— Имаш ли представа — попитах, — как преди всичко е могъл да се сдобие с тази книга?

Мороулан поклати глава.

— Единственото основание, което е имал да ми я върне, беше, че не направих никакво усилие да разбера кой я е взел. Виждаш ли, преди време томът се намираше в библиотеката ми. Беше „прибран“, както бихте се изразили вие. Мога да добавя, че това стана преди да внеса подобрения в системата си за сигурност.

Кимнах. За съжаление, всичко съвпадаше много добре.

— Това не събуди ли подозренията ти?

— Заключих, че я е откраднал някой джерег, разбира се. Но както ти би трябвало да знаеш много по-добре от мен, има безкрайни възможности този господин да се е сдобил с нея „законно“, ако искаш. Например онзи, който я е взел, да е разбрал, че не може да я продаде безопасно, и граф Мелар може да му е направил услуга, като се е погрижил никога да не разбера подробностите около кражбата. Джерег са склонни да действат по този начин, знаеш го.

Знаех го.

— Преди колко време е била открадната тази книга?

— Преди колко време? Чакай да помисля… трябва да е… преди десетина години, струва ми се.

— По дяволите — промърморих. — Значи Крейгар е прав.

— Какво има, Влад? — попита Алийра. Вече беше искрено заинтригувана.

Огледах ги и тримата. Как да се оправя с това? Изпитах внезапен подтик да отговоря: „О, нищо“, да стана и да видя колко близо ще стигна до изхода, преди да са ме спрели. Никак не ми харесваше да предизвикам взенапния гняв на тези тримата — с това, че аз съм носителят на лошата вест и прочие. Разбира се, не допусках, че някой от тях ще ми навреди, но все пак…

Помъчих се да измисля по-обиколен път, но не можах.

„Предложения, Лойош?“

„Кажи им го направо, шефе. После се телепортирай“.

„Не мога да се телепортирам достатъчно бързо. По-сериозни предложения, Лойош?“

Нищо. Най-после бях намерил начин да го накарам да млъкне. Кой знае защо, при създалите се обстоятелства радостта ми от това откритие беше някак мъглява.

— Той те използва, Мороулан — казах навъсено.

— Използва ме? Как, моля?

— Мелар е подгонен от дома Джерег. Останал е тук само по една причина: знае, че никой джерег не може да му посегне, докато е гост в дома на Господар на дракони.

Веждите на Мороулан се сбраха. Усетих, че на хоризонта се вдига буря.

— Съвсем сигурен ли си в това? — кротко попита той.

Кимнах.

— Мисля — заговорих бавно, — че ако направиш някои проверки, ще разбереш, че самият Мелар е взел книгата или е наел някой, който да я прибере. Всичко съвпада. Да, сигурен съм.

Погледнах Алийра. Беше се вторачила в Мороулан — и беше смаяна. Безгрижната красавица, която седеше тук допреди малко, вече я нямаше.

— Каква наглост! — избухна тя.

— О, нагъл е, и още как — й казах.

Сетра се намеси:

— Влад, как е могъл Мелар да знае, че ще бъде поканен да остане в Черен замък?

Въздъхнах наум. Бях се надявал, че никой няма да попита за това.

— Не е никакъв трик. Проучил е Мороулан и е разбрал какво трябва да направи, за да получи покана. Не ми е приятно да ти го казвам, Мороулан, но ти си твърде предсказуем в някои неща.

Мороулан ме погледна с отвращение, но за щастие не се беше засегнал. Забелязах, че Сетра гали нежно дръжката на Ледоплам. Потръпнах. Очите на Алийра бяха станали сиви. Мороулан гледаше сърдито. Стана и започна да крачи пред нас. Ние с Алийра и Сетра си седяхме мирно. След две-три крачки напред-назад Мороулан се обърна към мен.

— Сигурен ли си, че той знае, че джерегите го търсят?

— Знае.

— И — продължи Мороулан — си сигурен, че го е знаел, когато ми се обади първия път?

— Мороулан, той го е замислил така. Ще отида още по-далече… според всички улики, които имаме, той е планирал всичко това поне преди десет години.

— Разбирам. — Той поклати замислено глава. Ръката му посегна към дръжката на Чернопрът и аз отново потръпнах. След малко каза: — Знаеш какво изпитвам по отношение на грижите и безопасността на гостите ми, нали?

Кимнах.

— Тогава несъмнено си даваш сметка, че не можем да му навредим по никакъв начин — най малкото не и преди да изтекат тези седемнадесет дни.

Кимнах отново и вметнах:

— Освен ако не си отиде по своя воля.

Той ме изгледа подозрително.

Тогава проговори Алийра:

— Няма просто да го оставиш да си замине с това, нали? — Рязката нотка в гласа й беше едва доловима. Изведнъж съжалих, че не притежавам дарбата на Крейгар да ставам незабележим.

— За днес, скъпа братовчедке, както и за следващите тринайсет дни, той е в пълна безопасност тук. След това — гласът му изведнъж стана хладен и твърд — е мъртъв.

— Не мога да ви казвам подробности — намесих се аз, — но за тринайсет дни той ще нанесе непоправими щети на дома Джерег.

Мороулан сви рамене, а Алийра ми махна пренебрежително. Какво толкова? Кой всъщност се интересуваше от дома Джерег? Но забелязах, че Сетра кимна разбиращо.

— А до тринайсет дни — вметна тя, — той отдавна ще е заминал.

Алийра отметна глава, стана рязко, разтвори наметалото и ръката й стисна дръжката на Пътедир.

— Само да се опита да се скрие!

— Не ме разбра — каза Сетра. — Не се съмнявам, че с Пътедир ще можеш да го проследиш. Казвам само, че при толкова време, с което разполага, ще може най-малкото да те затрудни. Например, ако замине в Изтока, ще ти трябват дни, докато го намериш. А междувременно — гласът й стана много рязък — той ще е успял да използва драконите, за да се скрие от джерегите.

Това никак не се хареса на другите двама. Но мен ме безпокоеше още нещо.

— Алийра — казах, — ти сигурна ли си, че той не може да направи нищо, за да ти попречи да го намериш с Пътедир? Доста тъпо ми се струва да подготвя толкова дълго толкова сложна схема, само за да се остави накрая двамата с Мороулан да го намерите и да го убиете.

— Както може би си спомняш — отвърна ми тя, — Пътедир го имам едва от няколко месеца и малцина изобщо знаят, че притежавам Велико оръжие. Не е могъл да го включи в сметките си. Ако го нямах, сигурно щеше да може да ни се измъкне.

Това го приех. Да, беше възможно. Колкото и грижливо да си планираш нещата, винаги има риск да ти убегне нещо важно. Тия неща по принцип са рисковани.

Алийра се обърна към Мороулан.

— Не мисля, че трябва да чакаме да изтекат тези седемнайсет дни.

Мороулан й обърна гръб.

„Ето, че се почва, шефе“.

„Знам, Лойош. Дано само Сетра да се оправи… и да го иска“.

— Не разбираш ли — продължи Алийра, — че този, този джерег се опитва да ни превърне в нещо като своя лична охрана от собствения си дом?

— Давам си пълна сметка, уверявам те, Алийра — отвърна Мороулан.

— И това не те притеснява? Той позори целия дом на Дракона! Как смее да използва един Господар на дракони?

— Ха! Как смее да използва мен? — каза Мороулан. — Но е съвсем очевидно, че смее, и е също толкова очевидно, че ще се измъкне сух от това. — Погледът на Мороулан я прикова. Или я предизвикваше, или чакаше да види дали тя ще го предизвика. Тъй или иначе, щеше да е все едно.

— Все още не се е измъкнал — мрачно отвърна Алийра.

— И какво по-точно трябва да означава това? — попита Мороулан.

— Точно каквото означава. Все още не се е измъкнал с нищо. Решил е, че само защото ти е гост, може да те оскърбява колкото си ще и никой няма да го докосне.

— И е прав — каза Мороулан.

— Нима? — попита Алийра. — Наистина ли? Сигурен ли си?

— Напълно — каза Мороулан.

Алийра го изгледа и каза:

— Ако предпочиташ да пренебрегнеш поругаването на честта си — твоя работа. Но когато е нанесена обида на целия дом на Дракона, е и моя работа.

— Въпреки това — заяви Мороулан, — след като обидата е нанесена чрез мен, мое право е, и мой дълг, да отмъстя за нея, не мислиш ли?

Алийра се усмихна. Седна отново и се отпусна — самата картинка на същество, току-що облекчено от всичките си грижи.

— Ох, добре! Значи все пак ще го убиеш!

— Естествено, че ще го убия — озъби се Мороулан. — След тринайсет дни.

Озърнах се към Сетра да видя как й е подействало. Все още не беше казала нищо, но изражението й съвсем не беше приятно. Бях се надявал, че ще е готова и ще може да посредничи между двамата в случай, че нещата стигнат твърде далече. Но като я гледах, се усъмних, че е склонна да го направи.

Алийра беше престанала да се усмихва. Ръката й стисна дръжката на Пътедир и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Това — поясни тя — не носи нищо. Няма да позволя един джерег да…

— Няма да му посегнеш, Алийра — заяви Мороулан. — Докато съм жив, никой гост в къщата ми не може да се бои за живота си. Не ме интересува нито кой е, нито защо е тук; докато е поканен от мен, може да се смята в пълна безопасност.

— Забавлявал съм свои кръвни врагове на трапезата си и съм им уреждал моргантски дуели. Виждал съм Некромантката да си приказва кротко с един, който й беше враг в течение на шест превъплъщения. Виждал съм Сетра — посочи я — да седи срещу един Господар на дзур, който се беше заклел да я унищожи. Няма да позволя на теб, собствената ми братовчедка, да захвърли името ми в калта; да ме направиш клетвопрестъпник. Така ли ще опазиш честта на дома на Дракона?

— О, говори, говори, велики пазителю на честта — отвърна тя. — Защо не отидеш по-нататък? Сложи пред бараките на джерег един плакат, че си готов да защитиш всеки, който иска да избяга от наетите им убийци.

Той пренебрегна сарказма.

— А би ли ми обяснила как можем да защитим честта си като дом, ако никой от нас не зачита дори собствената си дума?

Алийра поклати глава и продължи с по-кротък тон:

— Не разбираш ли, Мороулан, че има разлика между кодекса на честта и практиката, произлизащи от традициите на дома на Дракона, и собствените ти привички. Не възразявам да си имаш своите малки привички; смятам, че е чудесно. Но те не могат да се поставят на едно равнище с традициите на дома.

Той кимна.

— Това го разбирам, Алийра. Но не говоря само за „привичка“; аз съм дал клетва, че Черен замък е място за убежище. Щеше да е по-друго ако бяхме например на Дзур планина.

Тя поклати глава.

— Просто не те разбирам. Естествено, че ще държиш на клетвата си, но означава ли това, че ще позволиш ти самият, а и целият дом, да бъдат използвани с нея? Той просто се възползва от клетвата ти. Той злоупотребява с нея.

— Така е — съгласи се Мороулан. — Но се боя, че е прав. Просто няма начин да я наруша и той го разбира. Много съм изненадан, че ти не можеш да го разбереш.

Реших, че е време да се намеся.

— На мен ми се струва, че…

— Млъкни, джерег — изръмжа Алийра. — Това не те засяга.

Премислих.

— Не че не мога да го разбера — продължи тя към Мороулан, — просто ми се струва, че бъркаш приоритетите.

Той сви рамене.

— Съжалявам, че го чувстваш така.

Не биваше да го казва. Алийра стана и видях, че очите й са станали сини.

— Между другото — каза тя, — клетвата не е моя, а твоя. Ако престанеш да бъдеш господарят на Черен замък, не бихме имали този проблем, нали? И не си спомням нещо в клетвата ти да пречи на един гост да те нападне!

Мороулан стисна дръжката на Чернопрът и ръката му побеля. Лойош се шмугна под наметалото ми. Де да можех и аз да се напъхам някъде.

— Вярно е — каза Мороулан. — Хайде, нападай.

Сетра най-после проговори, кротко:

— Трябва ли да напомням законите за госта, Алийра?

Тя не отговори. Стоеше, стиснала оръжието и втренчена в Мороулан. Сетих се, че всъщност изобщо не иска да го нападне; искаше той да я нападне. Следващата й фраза не ме изненада.

— А законите за госта — каза Алийра — засягат и всички домакини. Дори когато твърдят, че са дракони, но нямат куража да отмъстят за обида, нанесена на всички нас.

Почти подейства, но Мороулан се спря. Тонът му не отстъпваше на цвета на очите й.

— Можеш да се смяташ за щастлива, че умея да се владея добре и че си толкова гост, колкото и този джерег, макар да е ясно, че той знае много повече от теб за уважението, което един гост дължи на домакина си.

— Ха! — извика Алийра и извади Пътедир.

— О, мамка му! — измърморих.

— Е, добре, Мороулан, тогава те освобождавам от клетвата ти, що се отнася до мен. Всъщност е все едно, защото предпочитам да бъда мъртъв дракон, вместо жива текла! — Пътедир се изпъна пред нея, като къса зелена пръчка светлина, леко пулсираща.

— Изглежда, не разбираш, братовчедке — отвърна той, — че нямаш власт над моята клетва.

Сега Сетра най-после се изправи. Слава на боговете на разума, не беше извадила Ледоплам. Пристъпи спокойно между двамата.

— И двамата губите — каза тя. — Никой от вас няма намерение да нападне другия, и двамата го знаете. Алийра иска Мороулан да я убие, което опазва честта й и нарушава клетвата му, тъй че може спокойно да продължи и да убие Мелар. Мороулан иска Алийра да го убие, превръщайки се в тази, която е нарушила закона за госта, за да може да продължи и да убие Мелар. Аз обаче нямам намерение да позволя никой от двама ви да бъде убит или опозорен, така че по-добре забравете провокациите.

Останаха така за миг, след което по устните на Мороулан пробяга сянка на усмивка. Алийра направи същото. Лойош надникна изпод наметалото ми, след което се върна на рамото ми.

Сетра се обърна към мен.

— Влад, истина ли е, че ти… — спря, премисли и опита отново: — че познаваш лицето, което трябва да убие Мелар?

Потърках врата си, който, оказа се, се беше доста напрегнал, и отвърнах сухо:

— Предполагам, че ще мога да го намеря.

— Хубаво. Може би всички трябва да започнем да мислим как да помогнем на тази особа, вместо да се перчим как ще се убием един друг.

Мороулан и Алийра се намръщиха при мисълта, че трябва да помагат на един джерег, след което свиха рамене.

Отправих благодарствена молитва на Вийра, че се сетих да поискам да дойде и Сетра.

— Колко време може да изчака убиецът? — попита ме Сетра.

„Как по дяволите успява да разбере толкова много?“ — зачудих се за милионен път, откакто я познавах.

— Няколко дена може би — отвърнах.

— Добре, какво можем да направим, за да му помогнем?

Свих рамене.

— Единственото, което мога да измисля, е това, което Алийра каза преди малко — да го проследи с Пътедир. Проблемът е, че трябва да измислим някакъв начин да го накараме да напусне много скоро, без, разбира се, да го принуждаваме.

Алийра си седна на мястото, но Мороулан се обърна и тръгна към вратата.

— При тези обстоятелства — каза той, — не мисля, че е много уместно да се замесвам в това. Разчитам, че никой от вас — погледна многозначително Алийра — няма да наруши клетвата ми, но не смятам, че ще е редно да заговорнича срещу собствения ми гост. Извинете ме. — Поклони се и излезе.

Алийра подхвана нишките на разговора.

— Искаш да кажеш, да го подмамим да напусне?

— Нещо такова. Не знам, може би да му се хвърли някое заклинание, за да си помисли, че е в безопасност. Това може ли да стане?

Сетра ме погледна замислено, но преди да успее да каже нещо, Алийра отсече:

— Не, това не става. Предполагам, че е възможно, но първо, Мороулан ще го засече. И второ, не можем да използваме никаква форма на магия срещу него, без да нарушим клетвата на Мороулан.

— Кълна се в Бедствието на Ейдрон — отвърнах, — искаш да кажеш, че дори не можем да го надхитрим?

— Не, не — каза Алийра. — Имаме пълното право да го убедим да напусне сам, дори да се наложи да го излъжем. Но не можем да използваме срещу него магия. Мороулан не вижда никаква разлика между използването на енергийна мълния, за да бъде изпепелен, и използването на мозъчен имплант, за да го накараме да си тръгне.

— О, страхотно — казах. — И предполагам, че никоя от вас няма идея как да стане това?

И двете поклатиха глави.

Станах.

— Добре тогава. Аз се връщам в кантората си. Моля ви, помислете и ми се обадете, ако измислите нещо.

Те кимнаха и потънаха в дълбок спор. Не мислех, че имат шанс да стигнат до нещо. Искам да кажа, бяха адски добри във всичко, но убийството не им беше специалност. От друга страна, можеше и да ме изненадат. Тъй или иначе, беше по-добре да работят за мен, отколкото срещу мен.

Поклоних се и напуснах.