Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jhereg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

12.

„Стъпвай леко край собствените си капани“.

— Мога ли да направя нещо, Алийра?

— Не съм сигурна — промълви тя. — Стой. — Ръцете й отново пробягаха бавно над тялото на Мороулан, докато аз оглеждах склада. Нищо не намерих, но оставаха няколко кътчета, където не бях погледнал.

— Не мога да го разваля — каза тя.

— Какво да развалиш?

— Заклинанието, пречещо на пресъживяването.

— О!

— Но магьосникът, който го е поставил, би могъл, стига да е направено достатъчно скоро. Ще трябва да го намерим бързо.

— Нея — поправих я автоматично.

Тя мигом се изправи и ме изгледа втренчено.

— Знаеш кой го е направил?!

— Не точно — отвърнах. — Но мисля, че спокойно можем да се ограничим до Лявата ръка на джерег, а повечето от тях са жени.

Тя ме погледна озадачено.

— Но защо джерег ще искат да убият Мороулан?

Поклатих глава.

— Ще ти обясня по-късно. В момента трябва да намерим магьосничката.

— Някакви предложения как да го направим?

— Пътедир?

— Няма да свърши работа. Трябва ми псионичен образ, или поне някакво лице или име.

Огледах помещението, но не можах да намеря нищо.

— При джерегите обикновено няма и да намериш. Ако е опитна, едва ли е трябвало да изпита силни чувства, за да го направи.

Тя кимна. Започнах отново да оглеждам склада с надеждата, че ще попадна на някаква следа. Лойош обаче се оказа по-бърз. Полетя в кръг и скоро забеляза нещо.

„Насам, шефе!“

Двамата с Алийра се втурнахме натам и едва не се спънахме в друго тяло, лежащо по очи на пода. Обърнах го и ме зяпна лицето на Фентор. Гърлото му беше прерязано от нож с широко острие, използван опитно и точно. Югуларната вена беше прерязана изрядно.

Извърнах се към Алийра да я попитам дали може да се пресъживи, но тя вече проверяваше. Отдръпнах се да й направя място.

Тя кимна късо, после опря лявата си длан на гърлото му. Задържа я там за миг и я дръпна. Раната се беше затворила и се виждаше само един тънък белег.

Тя продължи да оглежда тялото и го обърна, за да се увери, че няма нищо отзад. Обърна го отново и сложи ръце на гърдите му. Затвори очи и челото й се свъси от напрежение.

Фентор задиша.

Чак сега осъзнах, че съм затаил дъх.

Клепачите му трепнаха и очите му се отвориха. Страх, осъзнаване, облекчение, изненада, разбиране.

Зачудих се как ли е изглеждало моето лице онзи път, когато Алийра ме върна към живота.

Той посегна с дясната си ръка и се опипа по гърлото. Потръпна. Видя ме, но не последва реакция, намекваща за вина. Добре — поне не го бяха купили. Искаше ми се да му оставим време да се съвземе, но не можехме да си го позволим. С всяка секунда ставаше все по-малко вероятно да намерим магьосничката, довършила Мороулан. А трябваше да я намерим и да я накараме да…

Посегнах за контакт с Крейгар. След дълга пауза, или поне така ми се стори, го достигнах.

„Какво има, шефе?“

„Можеш ли да фиксираш местоположението ми?“

„Ще ми отнеме малко време. Проблеми ли?“

„Позна. Трябва ми моргантско оръжие. Тоя път няма нужда да е непроследимо. Гледай само да е силно“.

„Ще проверя. Сабя или кама?“

„Кама, ако може, но и сабя ще свърши работа“.

„Разбрано. И искаш да я пратя където си?“

„Да. И побързай“.

„Добре. Остави връзката отворена, за да мога да те проследя“.

„Ясно“.

Обърнах се отново към Фентор.

— Какво се случи? Накратко.

Той затвори очи за миг, за да се съсредоточи.

— Седях в кабинета на сигурността и…

— Не — прекъснах го. — Нямаме време сега за цялата история. Само какво стана, когато дойде тук.

Той кимна.

— Добре. Появих се, удариха ме с нещо по главата. Когато се свестих, бях заслепен. Чух, че някой говори, но не можах да разбера нищо. Опитах се да се свържа с теб, а после с Мороулан, но бяха поставили някаква преграда. Поседях така петнайсетина минути и се опитах да се измъкна. Някой опря нож в гърлото ми, за да разбера, че ме държат изкъсо, така че спрях. Усетих, че някой се телепортира между тях, а после някой ми сряза гърлото. — Лицето му се сгърчи в гримаса и той се извърна. Когато отново ме погледна, се беше овладял. — Това е всичко, което знам.

— Тъй. Все още нямаме нищо — казах.

— Не е съвсем така — каза Алийра и се обърна към Фентор. — Казваш, че си чул гласове?

Той кимна.

— Някой от тях да е бил женски?

Той примижа за миг, после кимна.

— Да. Определено имаше и жена.

Тя отново протегна ръка и я постави на челото му.

— Хайде, помисли за този глас. Съсредоточи се върху него. Опитай се да го чуеш в ума си.

Фентор разбра какво предстои и ме погледна с широко отворени очи. Никой, колкото и да е невинен, не обича да бърникат в ума му.

— Направи го — наредих. — Съдействай й.

Той отпусна глава назад и затвори очи.

След минута Алийра отвори очи и ме погледна.

— Мисля, че го улових.

Извади Пътедир, а Фентор ахна и понечи да се дръпне.

В този миг чух, че нещо издрънча леко на пода, и след това псевдогласът на Крейгар каза: „Готово“.

Видях в краката си прибрана в кания кама.

„Добра работа“, похвалих го и прекъснах връзката, преди да е почнал да ми задава ненужни въпроси.

Извадих камата и я огледах. Още щом я издърпах от канията, се уверих, че е моргантска. „Усетът“ на оръжието изкънтя в мозъка ми и потръпнах.

Беше голяма, дълга почти две педи и зловещо извита. Оръжие за боец с ножове. Дръжката беше широка и съвсем проста. Ръкохватката лепна малко неудобно в дланта ми; все пак камата беше правена за драгари.

Прибрах я в канията и я окачих на колана си, от лявата страна, после погледнах Алийра и й кимнах, че съм готов.

— Фентор — казах, — щом се почувстваш достатъчно добре, свържи се с Улирон; той ще прати да те приберат. Смятай се за временно освободен от служба.

Той ми кимна вяло, а аз усетих разкъсващото вътрешностите усукване, съпровождащо телепорта.

 

 

Някои основни правила при извършване на убийство и други подобни дейности: Не трябва да се телепортираш така, че когато се озовеш на сцената, да ти се гади. Това го избягвай, особено когато нямаш никаква предварителна представа къде точно може да се озовеш. Ако не можеш да го спазиш, гледай поне мястото да не е някоя претъпкана механа в най-оживения час на деня, и то когато не знаеш къде точно е жертвата ти. Направиш ли го, хората наоколо ще имат време да реагират срещу теб, преди да си успял да се задвижиш. И, разбира се, гледай на всяка цена да не се озовеш в място, където обектът ти седи на маса с магьоснички.

Ако по някаква причина ти се наложи да нарушиш всички по-горни правила, гледай поне до теб да има една разгневена Господарка на дракони с Велико оръжие. За щастие, аз не бях се озовал там, за да извършвам убийство. Е, не точно.

Алийра се беше извърнала в едната посока, аз — в другата. Аз ги забелязах първи, но не и преди да чуя вик и да видя как няколко души изведнъж се включиха в различни видове трескава дейност. Ако това беше типично заведение на джереги, тук щеше да има поне пет-шест лица с лична охрана. Поне част от охранителите щяха да ме познаят и следователно да загреят, че между тях се е появил професионален убиец.

„Шефе, залегни!“

Смъкнах се на коляно, щом забелязах масата, и така успях да избегна ножа, който профуча към главата ми. Видях, че някой, жена, ме сочи с пръст. Маготрепач се смъкна в ръката ми и го размахах. Изглежда, успях да прихвана онова, което се опитваше да ми направи жената; не бях изгорен, нито парализиран, нито… нищо.

В този момент ми светна, че имам малък проблем: бях познал масата, защото на нея седяха много хора, за които знаех, че са от Лявата ръка, и защото тъкмо те първи реагираха на внезапната ми поява. Една от тях следователно трябваше да е разбрала какво търся тук (а то се потвърждаваше от присъствието на Алийра) и беше реагирала съответно. Спокойно можех да избия всички освен нея. Но коя беше тя? Нямаше да мога да я позная с гледане. В този момент всички се бяха надигнали, готови да ни унищожат. Това ме парализира толкова сигурно, колкото ако заклинанието ме беше засегнало.

Алийра обаче не беше засегната. Изглежда, бе попитала Пътедир коя е веднага щом бе забелязала масата — едва частица от секундата след като я видях аз. Но не намери за нужно да се спре, за да ми сподели тайната. Скочи покрай мен и Пътедир изсвистя в бясна дъга. Забелязах, че към мен насочиха ново заклинание, и разлюлях Маготрепач… хванах го.

Алийра беше изпънала лявата си ръка напред. Видях как я порази многоцветна мълния. Пътедир се стовари в главата на една от магьосничките с къдрава светлокафява коса — сигурно щеше да изглежда много симпатично, ако не беше посечена през челото.

Изревах, за да надмогна писъците, и се превъртях по пода с надеждата да се окажа трудна цел.

— Проклятие, Алийра, коя е тя?

Тя замахна отново и още една рухна, главата й се изтъркаля от раменете и се спря точно до мен. Но Алийра ме беше чула. Лявата й ръка престана да отбива заклинания и за миг посочи право към една от магьосничките. Не я познавах. В този миг нещо като че ли порази Алийра, но Пътедир за миг блесна в яркозелено и тя продължи клането.

Лявата ми ръка напипа три шурикена и ги метнах към една от магьосничките, опитваща се да направи още нещо лошо на Алийра.

Знаете ли, точно това най-много го мразя при бой срещу магия: никога не знаеш какво се опитват да ти направят, преди да те е улучило. Магьосничката обаче разбра какво я улучи. Два шурикена преодоляха защитата й. Единият се заби малко под гърлото, а другият — в гърдите. Нямаше да я убият, но за известно време щеше да излезе от играта.

Някъде в този момент забелязах, че Лойош налита в лицата на магьосничките и ги принуждава или да го отбиват, или да се чудят как ще се церят от отровата му. Започнах да си пробивам път към обекта ни. Хващам я, после карам Алийра да ни телепортира обратно и да постави прегради срещу проследяване.

Магьосничката ни изигра.

Бях може би на пет крачки от нея, когато тя изчезна. В същия миг нещо ме порази. Разбрах, че не мога да се движа. Тъкмо се бях затичал и не бях съвсем в равновесие, поради което се стоварих много тежко на пода. Озовах се на гръб, в положение, от което можех да видя Алийра, разкъсана между желанието да ми помогне и усилието да проследи и последва изчезналата магьосничка.

„Добре съм! — излъгах псионично. — Намери оная кучка и я тикни някъде!“

Алийра тутакси изчезна и ме остави сам. Парализиран. Защо по дяволите направих това?

Точно на ръба на полезрението ми (парализата беше толкова пълна, че не можех дори да размърдам очните си ябълки, което е много обезсърчително) видях, че една от магьосничките ме сочи с пръст. Трябваше да се приготвя да умра, стига да знаех как.

Тя обаче не получи възможност да си довърши заклинанието — едно крилато тяло я шибна през лицето, чух писъка й и тя изчезна встрани от полезрението ми.

„Лойош, изчезвай оттук!“

„Що не идеш до Портата на смъртта, шефе?“

Добре де, а къде отивах според него?

Магьосничката отново изникна в полезрението ми и видях, че на лицето й се е изписал гняв. Тя отново протегна ръка, но този път ръката й не беше насочена към мен. Опитваше се да проследи Лойош, но си имаше проблеми. Не можех да видя джерега, но знаех какво прави.

Не можех да помръдна, за да активирам Маготрепач, камо ли да направя нещо по-смислено. Можех да се опитам да повикам Крейгар, но докато се свържа с него, всичко щеше да е свършило. Вещерството просто отнема адски дълго време.

Щях да изкрещя, стига да можех. Не толкова защото щяха да ме убият; но това, че си лежах ей така, съвсем безпомощен, докато Лойош щеше да изгори като суха клонка, ме караше едва ли не да се пръсна от безсилен яд. Умът ми блъскаше невидимите вериги, които ме държаха, и безразсъдно посягах към връзката си с Глобуса за сила, но да разкъсам невидимите си окови беше просто невъзможно. Просто не бях магьосник от тяхната класа. Ех, да беше тук Алийра…

Ей на това му се вика майтап! Нея нямаше да могат да оковат така. А ако проявяха наглостта да се опитат, щеше да ги натопи и разсипе в хаоса…

Да ги разсипе в хаоса!

Фразата изкънтя в ума ми и отекна през складовете на паметта ми.

„Чудя се, как генетичното наследство взаимодейства с превъплъщението на душата“.

„Странно“.

Та аз бях брат на Алийра!

Мислите изобщо не се забавиха. Веднага разбрах какво трябва да направя, въпреки че нямах ни най-малка представа как да го направя. Но в този момент ми беше все едно. Да гръмне ако ще целият свят. Цялата планета ако ще да се разсипе в хаос. За миг магьосничката, която все още стоеше в полезрението ми, се превърна в целия ми свят.

Представих си я как се разтваря, как се разсипва, изчезва. И хвърлих цялата магьосническа енергия, която бях привлякъл и която бях неспособен да използвам, а гневът и безсилието ми я насочиха.

След това ми разправяха, че зяпачите наоколо видели нещо като безформен безцветен огън да се изстрелва от мен към магьосничката, която сочела с пръст във въздуха и така и не забелязала, че то връхлита към нея.

Колкото до мен, изведнъж се почувствах изцеден от всякаква енергия, от омраза, от всичко. Видях как тя се свлече в себе си и се разпадна сред вихреща се маса от всички цветове, които можех да възприема, и още няколко, които не можех.

До ушите ми стигнаха писъци. Не означаваха нищо. Открих, че отново мога да се движа, след като главата ми изведнъж се удари в пода и разбрах, че е стояла вдигната под ъгъл. Опитах се да се огледам, но не можах да си вдигна главата. Мисля, че някой изрева: „Разширява се!“, което ми се стори странно.

„Шефе, ставай!“

„Какво? О, след малко, Лойош“.

„Шефе, веднага! Побързай! Идва към теб!“

„Какво идва?“

„Онова, дето го хвърли по нея. Побързай, шефе! Почти стигна до теб!“

Това беше достатъчно шантаво, за да ме накара да надигна с усилие глава. Беше прав. Беше се появил като че ли цял басейн от… нещо… с център повече или по-малко мястото, където бе стояла магьосничката. „Виж, това вече е странно“, помислих.

Хрумнаха ми няколко неща наведнъж. Първо, че изглежда точно това става, когато нещо се разсипе в хаос — той се разширява. Второ, че всъщност би трябвало да го овладея. Трето, че изобщо нямам представа какво прави човек, за да овладее един хаос — стори ми се по-скоро терминологично противоречие, ако ме разбирате. Четвърто, дадох си ясна сметка, че най-външните пипалца на проклетото нещо са адски близо до мен. И последно, осъзнах, че просто нямам капка сила да помръдна.

И тогава последва друг вик, някъде встрани от мен, и разбрах, че някой се телепортира. Това само дето не ме разсмя. „О, не — искаше ми се да кажа на въпросния някой. — Човек не се телепортира в ситуация като тази. Телепортира се навън“.

Вдясно от мен се появи яркозелено сияние и видях Алийра — крачеше право към ръба на безформената маса, изпълнила част от помещението. Лойош кацна до мен и започна да ближе ухото ми.

„Хайде, шефе. Ставай вече!“

Това, разбира се, беше изключено. Много работа ми се събра. Но все пак успях да задържа главата си вдигната достатъчно, за да наблюдавам Алийра. А беше много интересно, макар и някак мъгливо, маловажно на пръв поглед. Тя се спря на ръба на безформената маса и протегна напред Пътедир в дясната си ръка. Лявата й ръка се вдигна нагоре, с длан навън, в жест на възпиране.

И, Вийра да ми е на помощ, нещото престана да се разширява! Отначало помислих, че си въобразявам, но не, определено беше спряло да се разширява. След което бавно придоби един-единствен цвят: зелен. Много интересно беше да гледаш как се променя. Започна по краищата, после продължи навътре, докато цялата маса не придоби донякъде смарагдов оттенък.

Тогава Алийра започна да жестикулира с лявата си ръка и зелената маса започна да трепти и постепенно да посинява. Помислих си, че е много красиво. Вгледах се по-съсредоточено. Дали беше само въображение, или синята маса наистина стана малко по-малка? Погледнах към краищата, докъдето бяха стигнали преди малко, и да — там вече нямаше нищо. Дървения под на ресторанта го нямаше, беше издърпан някак назад и на мястото му зееше нещо като яма. Погледнах нагоре и открих, че част от тавана също липсва.

Синята маса постепенно се свиваше. Много бавно започна да придобива форма на кръг или по-скоро на сфера около десет стъпки в диаметър. Алийра се носеше напред, левитирайки над дупката в пода. Десетте стъпки станаха пет, после една, а накрая тялото на Алийра напълно скри сферата.

Усетих, че силите ми се възвръщат. Лойош все още беше до мен и ближеше ухото ми. Надигнах се и седнах, а Алийра се обърна и тръгна към мен, сякаш стъпваше по нищото под себе си. Щом стигна до мен, ме стисна за рамото и ме дръпна да стана. Не можах да разчета израза й. В шепата й лежеше малък син кристал. Взех го и усетих, че в него леко пулсира топлина. Потръпнах.

Тя проговори чак сега.

— Дрънкулка за жена ти. Кажи й как си го получил, ако искаш. Тя все едно няма да ти повярва.

Огледах се. Помещението беше празно. Това не беше изненадващо. Никой с капка мозък няма да се натиска да отърка рамо с неконтролирана маса суров хаос.

— Как… как го направи това? — попитах.

Тя поклати глава.

— Изкарай петдесет или сто години в изучаването му. После влез във Великото море на Хаоса и се сприятели с него… след като се увериш, че носиш гени на е’Кийрон. След като направиш всичко това, може би, стига да си абсолютно сигурен, че е наложително, би могъл да рискуваш да направиш това, което направи ти.

Замълча за миг и добави:

— Знаеш ли, това наистина беше невероятно тъпо.

Свих рамене. Точно в този момент не знаех какво да кажа. Започнал бях обаче да се окопитвам. Разкърших рамене и казах:

— Я да се разкарваме оттук, преди да е дошла Имперската стража.

Алийра сви рамене, махна пренебрежително и понечи да ми отвърне нещо, но Лойош изведнъж се намеси: „Стражата, шефе!“ и чух тропането на ботуши. Точно по реда си.

Бяха трима, с мрачни физиономии и големи мечове. Очите им се спряха върху мен, сякаш изобщо не забелязваха Алийра. Не можех да ги виня, разбира се. Чуват, че е станала някаква патаклама в притежаван от джерегите бар, влизат и виждат източняк в цветовете на дома Джерег. Какво да си помислят?

Точно в този момент към мен бяха насочени три остриета. Не помръднах. Гледах ги и пресмятах шансовете си да се измъкна с бой при положение, че Лойош беше тук и че тези глупаци по принцип нищо не разбираха от отрови и метателни оръжия. Не предприех нищо, естествено. Дори да се чувствах във върхова форма и срещу мен да беше само един от тях, нямаше да му посегна. Човек не убива имперски стражи. Никога. Можеш да ги подкупиш, да се опиташ да ги разубедиш, да се разбереш с тях; но никога не се биеш с тях. Направиш ли го, има само два възможни изхода: или губиш, в който случай си мъртъв; или печелиш, в който случай си мъртъв.

Но този път се оказа, че нямам основание за тревога. Чух над рамото си гласа на Алийра.

— Оставете ни.

Единият страж, старшият им, насочи вниманието си към нея, сякаш я виждаше за пръв път. Повдигна вежди, разбрал, че е Господарка на дракони, и леко разколебан как да приеме всичко това. Изпитах огромно съчувствие към нещастника.

— Коя сте вие? — попита я той и пристъпи напред, но учтиво снишил меча си.

Алийра отметна леко наметалото си и ръката й се залепи на дръжката на Пътедир. Изглежда, го усетиха моментално, защото забелязах как се стегнаха. И те, също като мен, знаеха много добре, че има огромна разлика между имперски страж, убит от джерег, и убит при бой с дракон.

— Аз — заяви тя — съм Алийра е’Кийрон. Този джерег е мой. Можете да си вървите.

Той я изгледа боязливо за миг, облиза устни и се обърна към другите. Доколкото можех да преценя, те не изразиха никакво мнение. Той отново се обърна към Алийра и я изгледа. После се поклони мълчаливо, обърна се и си тръгна, последван от другите двама. Реших, че ще е много интересно да разбере човек какво ще напишат в рапорта си.

Алийра се обърна към мен и ме попита:

— Какво те порази?

— Пълно външно обвързване, доколкото мога да преценя. Не стигна до ушите или до сърцето и дробовете, но засегна почти всичко останало.

Тя кимна. Изведнъж си спомних защо бяхме дошли тук.

— Магьосничката! Хвана ли я?

Тя се усмихна, кимна и потупа дръжката на Пътедир.

Потръпнах отново.

— Трябваше ли да я унищожиш?

Тя поклати глава.

— Забравяш, Влад — това е Велико оръжие. Тялото й е в Черен замък, а душата й е тук, откъдето можем да я извадим, когато си поискаме. — Изкикоти се.

Потръпнах за кой ли път. Съжалявам, но някои неща много ме притесняват.

— А Мороулан?

— Той също е в Черен замък. Некромантката се грижи за него: опитва се да измисли някакъв начин да разбие заклинанието. Изглежда безнадеждно, освен ако не успеем да убедим приятелката ни да помогне.

Кимнах.

— Добре, давай да тръгваме тогава.

И в този момент си спомних, че когато имперските стражи влязоха, разполагах с високоефективно моргантско оръжие. Ако си го бях спомнил тогава, не знам какво щях да направя, но със сигурност щях да съм много по-притеснен. За първи път за малко щяха да ме заловят с такова и изведнъж изпитах голямо облекчение, че Алийра е до мен.

 

 

Когато се върнахме в Черен замък, стомахът ми вече не ставаше за нищо. Ако бях ял нещо наскоро, със сигурност щях да го избълвам. Реших, че поне до вечерта ще се държа изключително добре с вътрешностите си.

Мороулан си имаше една кула, в най-високата част на замъка. Казвали са ми, че тя била центърът на повечето му сила. Освен него малцина други имат право да влизат там. Например аз. Алийра — също. И Некромантката. Кулата е средоточието на култа на Мороулан към Вийра, богинята-демон, на която той служи. И като казвам „служи“, го казвам най-сериозно. Известен е с това, че й принася в жертва цели села.

Кулата винаги е тъмна, осветена е само от няколко черни свещи. В нея има само един прозорец, който всъщност не гледа към двора долу. Ако имаш късмет, изобщо не гледа към нищо. Ако нямаш, ще гледа към неща, които могат да те побъркат.

Положихме тялото на Мороулан на пода под прозореца. На олтара в центъра на стаята беше магьосничката. Главата й беше подпряна нагоре, за да може да вижда прозореца. Това беше по мое предложение. Всъщност нямах намерение да използвам прозореца, но това, че го виждаше, щеше да помогне за това, което се опитвахме да постигнем.

Некромантката помогна на Алийра в пресъживяването на магьосничката. Като помислиш, можеше и да е обратното. Малцина знаеха за прехвърлянето на души и за загадките на смъртта повече от Некромантката. Но тук беше и Великото оръжие на Алийра, тъй че тя направи нужните заклинания.

Очите на магьосничката се отвориха и тя премина през същите фази като Фентор преди малко, само че при нея завършиха със страх.

Останалото беше по моята част. Нямах никакво желание да й оставя време да огледа добре обстановката и да се ориентира. Фактът, че беше избрана от онзи, който беше убил Мороулан, гарантираше, че е добра, което гарантираше, че е корава. Изобщо не хранех илюзии, че ще ми е лесно.

Тъй че първото нещо, което тя видя, след като отвори очи, беше прозорецът. В момента той беше учтиво празен, но все пак — ефективен. А преди да е успяла да се приспособи към това, тя видя лицето ми. Стоях над нея и полагах всички усилия да изглеждам враждебно.

— Е — казах й, — хареса ли ти преживяното?

Тя не отговори. Зачудих се какво ли е да ти изядат душата и затова я попитах. Пак не отговори.

До този момент трябваше вече да е осъзнала няколко неща — включително веригите, които я бяха приковали към олтара, и заклинанията в стаята, които й пречеха да използва магьосничество.

Изчаках малко, за да се уверя, че ме е разбрала.

— Знаеш ли — заговорих небрежно, — на Алийра й харесва да те убива по този начин. Искаше да го направи отново.

Страх. Сдържан.

— Не й позволих. Исках да го направя аз.

Никаква реакция.

„Добре ли си, шефе?“

„По дяволите! Толкова ли ми личи?“

„Само за мен“.

„Добре. Не, не съм добре, но нищо не мога да направя“.

— Може би — продължих — е слабост в характера ми, но наистина обичам да използвам моргантско оръжие с кучки като теб.

Пак нищо.

— Ето защо те върнахме тук. — Докато го казвах, извадих камата, която ми беше изпратил Крейгар, и я вдигнах пред очите й. Позна я. Поклати упорито глава.

Никога не ми се беше налагало да правя нещо такова и никак не ми харесваше. Не че беше направила нещо лошо — просто бе приела един стандартен договор, както бих постъпил и аз. За съжаление, се беше забъркала с неподходящи хора. И за съжаление, имахме нужда от съдействието й, защото си беше свършила работата добре. Това, което най не ми харесваше, бе, че не можех да не се оприлича с нея.

Докоснах гърлото й с опакото на острието, над назъбената част. Усетих, че ми се съпротивлява — мъчеше се да се извърне, да проникне в кожата, да захапе, да пие.

Тя също го усети.

Удържах го.

— Но понеже държа и на честта, поне донякъде, съм длъжен да те уведомя, че ако ни сътрудничиш, няма да ми позволят да го използвам върху теб. Жалко, ако стане така.

Лицето й издаде проблясъка на надежда, който изпита, и омразата към себе си заради това. Е, в края на краищата и аз не се чувствах никак добре, но играта си е такава.

Сграбчих я за косата и вдигнах главата й още малко нагоре. Очите й се спряха на фигурата на Мороулан, лежаща под прозореца, в който все още се виждаше само чернота.

— Знаеш какво искаме от теб — казах. — Аз лично не давам и един писък на текла дали ще го направиш, или не. Но някои дават. Стигнахме до компромис. Аз трябва да ти поискам само веднъж да премахнеш заклинанието, което си сложила. Ако не се съгласиш, си моя. Приемеш ли го, Мороулан ще реши какво да правим с теб.

Този път се разтрепера явно.

За един професионален джерег договорът е почти като свято обвързване. Повечето от нас по-скоро са готови за загубят душите си, отколкото да нарушат договор — на теория. Но когато се стигне точно до този момент, ами… скоро щяхме да видим. Никога не бях изпадал в нейното положение и се молех на Вийра никога да не се окажа в него. Чувствах се до голяма степен лицемер. В такъв момент аз самият щях да се прекърша. Е, може би не. Много трудно е да се каже.

— Е, какво правим? — изхриптя гласът ми. Видях, че лицето й се разкъсва от нерешителност. Понякога наистина се отвращавам от нещата, които правя. Може би трябваше да си стана обикновен крадец, в края на краищата.

Сграбчих края на роклята й и го повдигнах, оголвайки краката й. Дръпнах над едното коляно. Лойош изсъска, тъкмо навреме, а аз казах високо:

— Не! Не преди да съм свършил с нея!

Близнах показалеца на лявата си ръка и намазах влажно петно от вътрешната страна на бедрото й. Вече беше готова да се разплаче, което означаваше, че е също така близо до прекършването. Какво пък: сега или никога.

— Твърде късно — провлякох с наслада и сниших, бавно и преднамерено, моргантския нож към бедрото й. Върхът опря в кожата.

— Не! Ще го направя!

Пуснах ножа на пода, отново сграбчих главата й и я подпрях под раменете.

Лицето й беше извърнато към тялото на Мороулан; цялата се тресеше от хлипове. Кимнах на Алийра, която пусна защитните заклинания, прекъсващи магьосничеството й. Ако се преструваше, точно сега беше най-подходящият момент да ни окаже съпротива. Но разбираше адски добре, че няма да може да спечели срещу мен и Алийра, да не говорим за Некромантката.

— Тогава го направи веднага! Преди да съм си променил решението.

Тя кимна вяло, без да спира да хлипа. Видях, че се съсредоточи за миг.

Чак сега Некромантката проговори:

— Свърши се.

Пуснах магьосничката на пода. Отново ми прилоша.

Некромантката пристъпи към тялото на Мороулан и заработи над него. Не гледах. Единствените звуци, които се чуваха в тъмната стая, бяха хлиповете на магьосничката и дъхът ни.

След няколко минути Некромантката се изправи. Мътните й призрачни очи за миг ми се сториха почти щастливи. Погледнах към Мороулан, който вече дишаше — спокойно и дълбоко. Очите му се отвориха.

Първата му реакция беше гняв. Видях как се намръщи, после на лицето му се изписа объркване. Огледа се и попита:

— Какво стана?

— Бяха те подредили — отвърнах.

Той ме погледна озадачено и поклати глава. Вдигна ръка и му помогнах да стане. Огледа ни един по един и очите му се спряха на младата магьосничка, която продължаваше тихо да хлипа. После попита:

— Коя е тази?

— От Лявата ръка — обясних. — Била е наета, предполагам, от онзи, който е свършил работата с теб. Трябвало е да се погрижи да не бъдеш пресъживен. И го направи. Но, разбира се, който е направил магията, може и да я развали, и ние я убедихме да я махне.

Той я изгледа замислено.

— Значи е доста добра, а?

— Бива я — каза Алийра.

— В такъв случай — каза Мороулан, — подозирам, че е направила повече от това. Някой ме порази веднага щом влязох… щом влязох…

— В склада — казах.

— Да, в склада. Някой успя да ме лиши от всички защитни магии. Дали случайно не бяхте вие, милейди?

Тя го погледна вяло, но не отговори.

— Така трябва да е било — казах аз. — Защо да се наемат две магьоснички, щом ти трябва само една?

Той кимна.

Прибрах си камата от пода, пъхнах я в канията и я подадох на Мороулан. Той си колекционира моргантски оръжия, а пък аз тази не исках да я виждам повече. Погледна я, кимна и я скри под наметалото си.

— Да се махаме оттук — предложих.

Тръгнахме към вратата. Алийра улови погледа ми и не можа да скрие напълно отвращението си. Извърнах очи и попитах Мороулан:

— А какво ще правим с нея? Гарантирахме й душата, ако ни помогне, но други обещания не сме давали.

Той кимна, обърна се и извади от колана си кама от обикновена стомана.

Останалите си излязохме. Никой не изпитваше особено желание да види развръзката.