Стивън Бруст
Джерег (17)

16.

„Добавянето на една нишка променя цялата дреха“.

По това не можеше да има никакъв спор: през последните няколко дни прекалявах с телепортиранията. Задържах се няколко мига в телепортната зона на сградата с кантората ми, след което се втурнах нагоре по стълбите като дзур, тръгнал на лов. Профучах покрай секретаря ми, преди да е успял да ме натовари с досадните служебни дреболии, и казах:

— Доведи Крейгар. Веднага.

Нахълтах в кантората и се тръснах в стола. Време беше да помисля здраво. Докато стомахът ми се успокои, подробностите на плана започнаха да се избистрят. Разчетът на времето трябваше да е прецизен, но това не беше ново. Оставаха някои неща, които трябваше да проверя, да се уверя, че могат да се извършат, но за тях щях да се погрижа предварително и може би щях да измисля начин да преодолея проблемите, ако такива възникнеха.

Дадох си сметка също така, че ще ми се наложи да завися от много повече хора, отколкото би ми се искало, но какво пък — животът е пълен с рискове.

Започнах да отмятам точките една по една, когато забелязах, че Крейгар си седи пред мен и чака да го забележа. Въздъхнах.

— Какви са новините днес, Крейгар?

— Мелницата за слухове всеки момент ще избухне… тече от няколко посоки.

— Лошо?

— Лошо. Няма да можем да го задържим това под наметалата си много задълго. Много неща се събраха вече. А и труповете само влошиха работата.

— Трупове ли?

— Мда. Два трупа са намерени тая заран. И двата — на магьоснички, от Лявата ръка.

— А, да. Едната трябва да е оная, дето я обсъдихме вчера.

— Да. Другата не знам коя е. Предположението ми е, че Демона е открил още някой, който прекалява с разпространяването на слухове.

— Би могло. Случайно да е убита с единичен удар с кама в сърцето?

Погледна ме изненадано.

— Да, така е. Откъде знаеш?

— И на нея има магия, пречеща да се пресъживи, нали?

— Да. Коя е тя, Влад?

— Така и не научих името й, но беше точно както ти каза, магьосничка от Лявата ръка. Беше замесена в премахването на Мороулан и той го прие лично. Всъщност не знаех, че ще е точно с единичен удар на кама в сърцето, но точно така го беше убила тя, а той притежава известно чувство за поетична справедливост.

— Разбирам.

— Нещо друго, по-важно?

Той кимна.

— Мда. Днес не бих се показвал навън, ако бях на твое място.

— О? Какво си чул?

— Изглежда, че Демона не те обича.

— Чудесно. Как го разбра?

— Имаме няколко приятели в организацията му, чули са разни слухове.

— Страхотно. Наел ли е някого?

— Няма как да се разбере със сигурност, но не би ме изненадало.

— Жестоко. Дали да не го поканя за приятелска игра на „Завърти камата“ и така да уредим цялата работа.

Крейгар изсумтя.

— Смяташ ли — казах, — че ще отстъпи, ако му свършим тая работа с Мелар?

— Може би. Всъщност много е вероятно, стига да го направим навреме… тоест, преди мълвата да стигне твърде далече. Според това, което чух, не остава много време. Предполагам, съветниците вече усещат как ще им се бръкне в кесиите. Няма да могат да избегнат дълго даването на обяснение.

— Спокойно. Няма да им се наложи.

Той изведнъж се стегна.

— Имаш ли нещо?

— Мда. Не че ужасно се гордея с него, но ще трябва да стане номерът… поне част.

— Коя част?

— Трудната.

— Какво имаш предвид?

— Почакай малко.

Станах и отидох до прозореца. Погледнах автоматично към улицата долу и го отворих.

„Лойош, виж дали ще можеш да намериш Деймар. Ако го намериш, попитай го дали има нещо против да си пренесе телесата тук“.

Тоя път поне Лойош отлетя без коментарите си.

— Хайде, Влад, какво си измислил?

— Пусни съобщение, че адски искам да се видя с Кийра. После извади хиляда златни от трезора и ги донеси тук.

— Но какво…

— Просто го направи. Ще обясня по-късно, след като всички се съберат тук.

— „Всички?“ Колко души да очаквам?

— Ъъъ, чакай да видя… петима. Не, шестима.

— Шестима? Заседателна зала ли трябва да наема?

— Чупка!

Останах да чакам и запревъртах отново плана в ума си. Най-засуканата част, доколкото разбирах, беше дали Кийра ще може да извърти подмяната. Разбира се, ако някой можеше да се справи, то този някой беше Кийра, но подозирах, че ще е трудно дори за нея.

Имаше, разбира се, и още по-засукана част, но се постарах да не мисля за нея.

Алармите — и псионични, и звукови — се задействаха отведнъж. Превъртях се на пода и в ръката ми се озова готовата за мятане кама. Секретарят ми нахлу вътре със сабя в едната ръка и кама в другата. Чак тогава разбрах какво е станало — видях Деймар, реещ се във въздуха с кръстосани крака, на около три стъпки над пода.

Останах много доволен, че докато изпружи крака и се изправи (или по-скоро стъпи долу, в случая), в кантората ми вече имаше четирима души с извадени оръжия.

Станах, прибрах камата и вдигнах ръка.

— Лъжлива тревога — обясних. — Но поздравления.

Деймар се заозърта с кротко любопитство. Секретарят ми с голяма неохота прибра оръжията си.

— Той нахълта през всичките ни телепортни прегради, все едно че ги нямаше! Той…

— Знам. Но всичко е наред, спокойно.

Те постояха за миг, после свиха рамене и си излязоха, като хвърляха намръщени погледи към Деймар, който вече изглеждаше искрено учуден.

— Ама вие наистина ли имахте телепортни прегради? Не забелязах.

— Трябваше да се сетя да ги накарам да ги изключат. Все едно. Радвам се, че дойде.

— Няма проблем. Какво ти трябва?

— Още малко помощ, приятелю. Седни, ако обичаш. — Дадох пример, като издърпах стола си и се наместих в него. — Как си с илюзиите?

Той помисли малко.

— С правенето или с развалянето?

— С правенето. Можеш ли да направиш добра, и то бързо?

— Под „бързо“ предполагам имаш предвид толкова бързо, че никой да не види междинните стадии. Прав ли съм?

— Да, и с малко или никакво време за загрявка. Бива ли те за това?

Той сви рамене.

— Кийра бива ли я в кражбите?

— Странно, че повдигаш точно този въпрос. Тя ще дойде тук… скоро, ако имам късмет.

— О, нима? Би ли имал нещо против да ми обясниш какво става?

— Хм. Би ли имал нещо против да изчакаме с обясненията, докато не се съберат всички?

— Защо не? Тъкмо ще си помедитирам малко. — Вдигна си краката от пода, затвори очи и почна да си медитира.

В този момент Лойош почука на прозореца. Отворих го. Той влетя и кацна на дясното ми рамо. Погледна Деймар, изсъска учудено и извърна глава.

Посегнах за контакт с жена ми и я намерих.

„Миличко, би ли прескочила до кантората ми за малко?“

„Разбира се. Предполагам, че нямаш работа за мен, нали?“

„Не точно, но почти“.

„Влаад! Спипал си нещо!“

„Да“.

„Какво е? Не, предполагам, че искаш да изчакаш, докато дойда. Ей сегичка“.

Повторих процеса с Алийра и тя се съгласи да се телепортира. Този път обаче съобразих да изключа защитните магии, преди да е пристигнала.

Тя се огледа.

— Значи това ти е кантората. Изглежда съвсем функционално.

— Благодаря. Малка е, но отива на скромния ми стил.

— Разбирам.

Едва тогава забеляза Деймар, който продължаваше да се носи на три-четири стъпки над пода, и завъртя очи с досада, почти в стила на Коути. Деймар отвори своите и стъпи долу.

— Здрасти, Алийра.

— Здрасти Деймар. Да си бъркал в мозъка на някоя текла напоследък?

— Не — отвърна той невъзмутимо. — Да не би да имаш някоя, в чийто мозък искаш да бръкна?

— В момента не. Попитай ме пак другия Цикъл.

— Непременно.

И сигурно щеше да я попита, помислих, стига и двамата да бяха тук дотогава.

В този момент пристигна Коути, тъкмо навреме, за да предотврати по-нататъшните сблъсъци между ястреб и дракон. Тя много топло поздрави Алийра. Алийра й отвърна с лъчезарна усмивка и двете се отделиха в ъгъла да си побъбрят. През последните няколко месеца бяха станали много близки приятелки, най-вече заради взаимното им приятелство с лейди Ноуратар. Ноуратар беше дракон, минал към джерег, а после минал отново към дракон, и преди време беше партньорка на Коути, ако си спомняте. Алийра бе изиграла съществена роля, за да си върне Ноуратар полагащото й се място като Господарка на дракони. Е, аз също, но все едно. Това е друга история.

Тогава ми хрумна, че Ноуратар щеше да е поредната личност, оказала се в небрано лозе заради цялата тая работа. Двете й най-добри приятелки щяха да се опитват да се убият една друга, а тя имаше причини да е лоялна и към двете страни. Избих го от ума си. Бяхме тук тъкмо за да я предпазим от необходимостта да прави подобен избор.

Скоро влезе Кийра, последвана от Крейгар. Той ми подаде една голяма кесия, която веднага връчих на Кийра.

— Пак ли работа, Влад? Трябва да те науча на занаята. Щеше да си спестиш много време и пари, ако можеше да го правиш сам.

— Кийра — казах, — часовете на деня няма да стигнат да ме научиш на изкуството си. Освен това дядо ми никога не е одобрявал кражбата. Готова ли си да ми помогнеш в това? Каузата е добра.

Тя претегли разсеяно кесията в шепата си — несъмнено пресмятайки колко империала има вътре с точност до два-три.

— Нима? Е, добре. Предполагам, че бездруго щях да ти помогна. — Усмихна ми се и погледна другите в стаята.

— Ах, да. Кийра, това е Алийра е’Кийрон…

— Познаваме се — прекъсна ме Алийра.

Усмихнаха се една на друга и с изненада забелязах, че усмивките им като че ли са искрени. Бях се поуплашил малко, защото Кийра веднъж беше откраднала нещо от Алийра. Приятелствата понякога изникват точно там, където най-малко ги очакваш.

— Е, добре — казах, — да се хващаме на работа. Смятам, че всички тук се познавате, нали?

Нямаше възражения.

— Така. Да се настаним удобно.

Крейгар, при това без да му споменавам, се беше погрижил да внесат шест стола и беше поръчал хубаво вино и шест чаши. Щом всичко пристигна, той обиколи стаята да се увери, че всеки е седнал и чашата му е пълна, преди да се разположи и той. Деймар се отнесе с презрение към стола си и предпочете да се рее. Лойош зае мястото си на дясното ми рамо.

Започнах да се чувствам малко нервно от цялата работа. В тази стая се бяхме събрали майстор крадец, висш благородник от дома на Ястреба, Господарка на дракони, извеждаща родословната си линия чак от самия Кийрон, и свръхпрофесионален убиец. И Крейгар. Всичко това просто ме притесни малко. Кой бях аз, че да използвам тези хора все едно, че са някакви си прости джереги, които наемаш и после разкарваш?

Засякох погледа на Алийра. Гледаше ме строго и доверчиво. Коути също — чакаше търпеливо да опиша как ще се измъкнем от цялата каша.

Ами това бях, разбира се. Мъжът на Коути, приятелят на Алийра… и нещо повече — този, който вероятно знаеше как да се справим със създалото се положение.

Окашлях се, отпих от виното и подредих мислите си.

— Приятели — започнах, — бих искал първо да благодаря на всеки от вас затова, че дойде тук и се съгласи да ми помогне в това нещо. За някои от вас, разбира се, е изключително важно този проблем да бъде разрешен благоприятно. И на вас бих искал да добавя, че се чувствам изключително поласкан от доверието, че ще се справя с него. На онези от вас, които нямат пряк интерес, съм дълбоко благодарен, че изобщо са готови да ми помогнат. Давам ви искрените си уверения, че няма да го забравя.

„Шефе, карай по същество“.

„Млъкни, Лойош“.

— Колкото до проблема, ами, повечето от вас го знаят, в една или друга степен. Казано простичко, един висш благородник на джерег е под закрилата на лорд Мороулан, а се налага да бъде убит, при това не по-късно от утре. — Направих пауза, за да отпия, както и за ефект. — В противен случай ще последват събития, които ще са в сериозен ущърб за някои от нас.

Алийра изсумтя на сдържаността ми. Кийра се изкиска.

— Най-важното, което трябва да запомним, е ограничението във времето. По причини, в които бих предпочел да не навлизам, разполагаме само с днес и утре. Днес би било много по-добре, но се опасявам, че днес ще трябва да изгладим трудностите и да упражним ролите си.

— И така, за някои от нас е важно — хвърлих поглед към Алийра, но лицето й не издаваше никаква емоция, — че няма да бъде направено нищо, което би компрометирало реномето на Мороулан като домакин. Тоест, не можем да направим нищо на това лице, Мелар, докато той е гост на Черен замък, нито можем да го принудим да напусне чрез някакви заплахи или магия, например контрол над ума.

Огледах ги. Все още ме слушаха внимателно.

— Мисля, че открих метод. Позволете ми първо да демонстрирам какво имам предвид, за да се оправим с трудната част, преди да продължа с останалото. Крейгар, стани за малко, ако обичаш.

Той се подчини. Измъкнах се от бюрото и извадих рапирата си. Той повдигна вежди, но не каза нищо.

— Да допуснем за малко — казах, — че имаш скрити по тялото си оръжия, на всички въобразими места.

Крейгар се подсмихна. „Да допуснем за малко“, как не!

— Извади си меча — продължих аз — и застани в гард.

Той го направи, като се извърна напред и мечът му се насочи точно в очите ми. Оръжието му беше много по-тежко и по-дълго от моето и образуваше права линия от неговите очи до моите. Дланта му беше извърната надолу, лакътят — навън. Долавяше се известно изящество, въпреки че все пак смятах източната позиция „ан гард“ за по-елегантна.

Постоях за миг, след което атакувах, симулирайки драгарското движение за посичане в главата. Стигнах до главата, малко под линията на меча му, под остър ъгъл нагоре.

Той отвърна с очакваното париране, като смъкна лакътя си така, че мечът му също се изви под ъгъл, още по-остър от моя. В същото време силата на оръжието му се изпречи на слабостта на моето. Това му осигури много добра позиция за посичащ удар към главата ми; но преди да го нанесе, аз се задвижих и…

… усетих, че нещо леко се опира в корема ми. Погледнах надолу и видях лявата му ръка. Ако битката беше истинска, тази ръка щеше да е стиснала кама. Ако бяхме сами, сигурно щеше да използва истинска кама, без да ме порази с нея, но беше предпочел да не показва на всички тези хора къде крие допълнителните си оръжия. Заех нормална стойка, поздравих го и прибрах рапирата.

— Откъде — попитах го — извади тази кама?

— От канията под левия лакът — отвърна той без колебание.

— Добре. Има ли друго място, откъдето можеш да я извадиш също толкова ефикасно?

Той помисли малко, след което каза:

— Разполагам с лява подлакътна кания с пружинен механизъм, пригодена за употреба с лявата ръка. Ако се бях приготвил за изваждане с дясна ръка, което е също така обичайно, тогава бих се спрял на обикновена кания на кръста. И в двата случая е бързо. Мога да използвам факта, че цялата лява страна на тялото ти е незащитена, и да атакувам със същото движение, с което я изваждам. Кания на бедрото ще означава, че трябва да смъкна ръката си повече, отколкото е допустимо, да се прави кръстоска пред тялото не е нужно, а всичко друго ще е по-лошо.

Кимнах.

— Много добре. Коути, имаш ли да добавиш нещо, или си съгласна?

Тя помисли малко, след което поклати глава.

— Не, той е прав. Ще е едно от тези двете.

— Така. Крейгар, искам да ми осигуриш две моргантски ками.

Той ме погледна изненадано, след което сви рамене.

— Става. Колко силни да са?

— Достатъчно силни, за да разбере всеки, че са моргантски, но не толкова силни, че да си личи, когато са в каниите.

— Ясно. Мога да намеря две такива. И, чакай да отгатна, сигурно искаш едната да е с подходящия размер за кания на кръста, а другата — за подлакътна.

— Схвана. Чакай да помисля малко… — Бях огледал много внимателно за оръжията, които носеше Мелар, но ме беше интересувала не толкова големината им, колкото къде са. Помъчих се да си спомня… Къде беше онази малка издутина? Ах, да. А когато се обърна след разговора с Господаря на ястреби, колко от дръжката бях видял от канията на кръста? Така. Приличаше на стандартна костена дръжка. Колко дълго трябваше да е острието, за да е балансирана добре? И колко широко? Чувствах, че съм много близо.

— Канията на кръста — казах. — Обща дължина трийсет и пет сантиметра, от които половината е острие. Малко над два и половина сантиметра ширина в най-широката част. Подлакътна кания: да речем двайсет и три обща дължина, четиринайсет острие и два и половина ширина при предпазителя. — Млъкнах. — Някакъв проблем?

Той ме погледна с неудобство.

— Не знам, Влад. Би трябвало да мога ги намеря, но не мога да съм сигурен. Ще говоря със снабдителя си и ще видим какво има той, но си адски прецизен.

— Знам. Но се постарай. А, да не забравиш — този път не трябва да са непроследими.

— Това ще ме улесни.

— Добре.

Обърнах се към Кийра.

— А сега — големият въпрос. Можеш ли да облекчиш Мелар от две ками, без той да забележи? И още по-големият проблем — без телохранителят му да забележи? Говоря, разбира се, за камите под лакътя и на кръста.

Вместо отговор тя само се усмихна.

— Хубаво. А сега: можеш ли да ги върнеш след това? Да ги поставиш на мястото им, без да забележи?

Тя свъси вежди.

— Да ги върна? Не знам… Мисля, че да… защо не? Доколкото схващам, искаш да ги сменя с други, нали?

Кимнах.

— И — добавих — не забравяй, че ще бъдат моргантски ками, така че трябва да останат незабелязани при подмяната.

Тя махна пренебрежително.

— Ако изобщо мога да го направя, това, че ще са моргантски, е без значение. — За миг погледът й стана блуждаещ и забелязах как ръката й леко потрепера, докато превърташе наум нужните движения. — Камата на кръста — заяви накрая — може да стане. Колкото до другата… Замисли се отново. — Влад, сигурен ли си, че има пружинен механизъм за лява ръка, или просто е обърната за вадене с дясната?

Замислих се. Върнах отново спомена как го видях и онази издутина, която трябваше да е от камата, но не можах да го изчистя съвсем.

— Не знам. Сигурен съм, че нещо има, едното или другото, но просто не мога да кажа кое. Хм, току-що ми хрумна, че ако е с обратно изваждане, няма да може да я използва за това, за което говорим, тъй че всъщност е без значение. Можем да приемем…

— Чакай, Влад — намеси се Крейгар. — Не забравяй, че е обучаван като майстор на меча. Това значи, че ще е подготвен да се бие с меч и кама. Възможно е да разполага с пружинен механизъм, за да може само да извие китката и ножът да падне в дланта му.

Кимнах.

— Ти имаш ли подлакътна кания, Влад? — попита Кийра. Почувствах се неловко да обсъждам този въпрос, но разбрах какво си мисли и въпросът й беше уместен. Кимнах.

— Пружина или за вадене с дясна ръка?

— Вадене с дясна ръка — отвърнах.

Тя стана.

— Тия са по-лесни, но това ще се компенсира с факта, че ще го наблюдаваш. Да видим какво мога да направя… — Мина пред Коути и Крейгар и застана пред бюрото ми. Постави чашата си на педя от моята. Държах я хлабаво и маншетът беше леко отворен, което трябваше да я улесни.

Задържах очи върху ръката си и пръстите й, докато оставяше чашата. Доколкото можех да преценя, ръката й не се приближи на повече от осем сантиметра от моята.

После тя се върна при стола си, седна и ме попита:

— Как беше?

Дръпнах ръкава нагоре и проверих канията. Вътре беше същата кама, която си носех винаги.

— Чудесно — отвърнах, — като изключим малката подробност, че… — И млъкнах. Усмихваше ми се с онази усмивчица, която много добре познавах. Бръкна под наметалото си, извади една кама и я вдигна. Чух ахкане и видях, че Крейгар я е зяпнал ококорен.

Той извъртя бързо лявата си китка и изведнъж в ръката му се появи нож. Погледна го и челюстта му увисна. Държеше го все едно, че е отровна змия. Затвори уста, преглътна и върна камата на Кийра. Тя му подаде неговата.

— Подвеждане — обясни тя.

— Мен ме убеди — измърмори Крейгар.

— Мен също — казах.

Кийра изглеждаше доволна.

Изведнъж се почувствах доста по-добре. Какво пък, тази шашма май щеше да се получи.

„Всичко видях, шефе“.

„Не се съмнявам, Лойош“.

— Добре. Значи, Алийра, видя ли онзи удар, който направих на Крейгар, със свързване след това?

— Да.

— Можеш ли да направиш абсолютно същата атака?

— Предполагам — сухо отвърна тя.

— Хубаво. Ще я отработим с теб. Ще трябва да е съвършена.

Тя кимна.

Обърнах се към Коути.

— Ти ще трябва да извършиш едно просто измъкване.

— Някакви изисквания?

— Много бързо, много тихо и много незабележимо. Аз ще осигуря отвличането, което трябва да ти помогне малко, но ще трябва да си абсолютно сигурна, че никой няма да те види, иначе Мелар ще се усети и всичко се издънва.

— Мога ли да го убия?

— Нямаш проблем. Обектът ти е неканен гост, тъй че всичко, което му се случи, си е негов проблем.

— Това улеснява нещата. Не мисля, че ще имам трудности.

— Не забравяй, той е адски добър магьосник и няма да имаш много време да го проверяваш.

— И какво? Магьосниците ги ям за закуска.

— Ще трябва да ми сготвиш един някой път.

Тя се усмихна.

— Има ли някакви защитни магии в момента?

Погледнах Алийра, която беше проверила двамата, след като я оставих.

— Не — каза тя. — И двамата са достатъчно добри, за да вдигнат бързо защитите, ако потрябва, но предполагам, че не искат да привличат внимание, използвайки заклинания в Черен замък, освен ако наистина не се наложи.

— Непрекъснато говорите за „тях“ — каза Кийра. — Аз кого ще трябва да премахна?

— Точно това е проблемът. Не знаем. Ще е този, който се окаже вляво от Мелар, а не знаем кой ще е. Представлява ли проблем?

Отвърна ми със своята усмивка „знам нещо, което не знаеш“ и в дясната й ръка се появи кама. Тя я завъртя във въздуха и я накара да изчезне. Реших, че ми е отговорено.

— Деймар — казах и се обърнах към него, — ти ще трябва да ми хвърлиш илюзия. Трябва да е бърза, пълна и неуловима.

Деймар ме погледна разколебан.

— Неуловима? Колкото и да съм изкусен, Мороулан ще забележи, че правя илюзия в замъка му.

— Мороулан няма да е там, тъй че от него няма защо да се безпокоиш. Трябва обаче да е достатъчно добра, за да не я забележи един майстор магьосник, който ще бъде там. Разбира се, в това време той ще е доста зает.

Деймар помисли малко.

— Колко трябва да се задържи илюзията?

— Около пет секунди.

— Тогава нямаш проблем.

— Добре. В такъв случай, това е всичко. А сега — планът…

 

 

— Харесва ми, Влад — каза Крейгар. — До частта с телепорта. Това те оставя в доста окаяно положение, нали? Защо от този момент не се върнем на първоначалния план, който съставихте с Алийра?

— Виждаш ли, всъщност ние изиграваме сложно замислена измама. Трябва да стане достатъчно бързо, та Мелар да реагира, докато е объркан. Всъщност трябва да го накараме да се паникьоса. Такъв като Мелар няма да се паникьоса лесно и паниката му няма да продължи дълго. Дадем ли му време да премисли, ще разбере какво е станало и просто ще се телепортира обратно. Което ни връща към самото начало.

— Мислиш ли — попита Крейгар, — че можем да накараме Мороулан да вдигне телепортна преграда около Черен замък, за да не може да се върне там? Или, да речем, би могла да го направи Алийра.

— Ако си забравил, Алийра изобщо няма да е в състояние да вдига телепортна програма, нито да я задържи. А ако трябва да я направи Мороулан, той ще се намеси в по-ранната част от плана и тогава няма да успеем.

— Ами ако Мороулан бъде включен в него от самото начало? — попита Коути.

Алийра отговори вместо мен:

— Той изобщо няма да позволи да направя това, което ще правя, дори да се съгласи с останалото — което няма да направи, между другото.

— Защо не?

— Защото е Мороулан. След като всичко свърши, ако свърши добре, ще се съгласи, че всичко е било чудесно. Но междувременно ще се опита да ни спре, ако може.

— Какво искаш да кажеш — попита я Коути — с това, че нямало да ти позволи да направиш това, което ще правиш?

— Просто каквото казах. Дори да не е замесен по никакъв друг начин, най-малкото ще се опита да предотврати тази част.

— Защо? Щом не си застрашена…

— Никога не съм казвала — отвърна спокойно Алийра, — че няма да съм застрашена.

Коути я изгледа рязко.

— Не претендирам, че разбирам от Велики оръжия, но щом не е безопасно…

— Нищо не е „безопасно“. Това е по-добра възможност, отколкото ако направя нещо, което да принуди Мороулан да ме убие.

Коути се притесни.

— Но Алийра, душата ти…

— И какво? Мисля, че имаме добър шанс да оцелеем, при което честта на Мороулан остава непокътната и проблемът е решен. Иначе за Мороулан и за мен ще свърши много по-зле, без шансове нещата да се поправят. Това е най-добрата ни възможност.

Коути все пак не изглеждаше много доволна, но не каза нищо повече по темата.

— Какво ще кажете Деймар да хвърли втора илюзия, за да мога да се вмъкна и аз? — попита Крейгар.

— Не става — отвърнах. — Тогава кой ще направи телепортирането? Не забравяй, че ние не можем да го направим, защото е използване на магия срещу гост на Черен замък. Убеден съм, че този, който ще направи телепорта, трябва да е един от двамата телохранители, тъй че да го направи същевременно непроследим.

— Дори ако Мелар те помоли да го направиш ти?

Погледнах Алийра и тя кимна и каза:

— Дори тогава. Ще трябва да бъде оставен на собствената му сила, или да разчита на човека си, иначе Мороулан със сигурност ще се засегне.

— Ммм… сигурно. Но все пак трябва да има някакъв начин да ти се притечем на помощ.

Свих рамене.

— Да, може преградата им за проследяване да не се вдигне толкова бързо, че да не можете да ме намерите. И предполагам, че Алийра ще може да ме намери с Пътедир — след като се съживи. — Постарах се да не добавя: „ако се съживи“.

— И колко време ще отнеме това? — попита Крейгар.

— Кой знае? — отвърна Алийра. — Такова нещо не е правено никога, доколкото знам.

Коути ни погледна мрачно.

— И няма никакъв начин да те намерим сами?

— Ами — отвърнах, — ще е мило от ваша страна, ако опитате. Но съм сигурен, че някаква преграда ще е вдигната, и че този, който ще я направи, е добър. Без Пътедир ще трябва доста да се потрудите, докато развалите магията.

Коути въздъхна.

— Според това, което чувам, Влад, ти не си от неговата класа като боец.

— Давам си сметка. Но се бия в източния стил, нали? И намерението ми е да го сваля преди изобщо да е разбрал, че не съм този, за който се представям.

— Което ме подсети — каза Алийра. — Ако се стигне до бой, ще трябва да го държиш зает през цялото време.

— Предполагам, че сам ще се погрижи за това — отвърнах сухо. — Но защо?

— Защото ако разбере какво точно е станало — а както ни го описваш, той ще разбере — ще трябва само да се телепортира обратно в Черен замък, ако му оставиш шанс.

Страхотно.

— Права си — признах. — Вероятно ще се сети. Колко време ще му отнеме според теб?

— Да направи телепортирането? Ако не греша в преценката си, само две-три секунди.

— Значи по време на боя не мога да му позволя повече от две секунди пауза. — Свих рамене. — Всичко е наред. Както казах, очаквам, че той няма да ми позволи да си поема дъх, ако се стигне до бой. Но се надявам, че няма.

— Между другото — каза Крейгар, — какво става, ако все пак се обърне към теб и ти каже да го телепортнеш навън?

— Надявам се, че ще помоли другия — което е шанс петдесет на петдесет. Ако все пак се обърне към мен, ще го погледна много тъпо и ще се престоря, че съм в шок. Би трябвало да изглежда правдоподобно.

Деймар щракна с пръсти.

— Некромантката! Тя няма нужда да проследява телепорта; може да приложи своите си начини, за да те намери.

— Не и без псионичен контакт — отвърнах. — А най-вероятно преградите, които ще вдигнат срещу проследяването на телепорта, ще блокират също така и обичайните ни заклинания за издирване — а това значи, че аз няма да мога да се свържа с теб, нито ти с мен.

— О! — каза Деймар.

— Така — обърнах се към всички. — Някой от вас може ли да измисли алтернативи? Нещо, което може да съм пропуснал?

Последва мълчание.

— Така си и мислех. Добре, това е всичко. Да се залавяме за работа.

Крейгар излезе да осигури камите. Другите почнаха да си упражняват ролите. Аз отидох в килера с оръжията и намерих два еднакви ножа. Бяха дълги и тънки стилети, с по педя острие.

Взех единия и го наточих грижливо — отделих за това повече от час. Реших да не го намазвам с неотразяваща черна боя, тъй като този път нямаше да има много дебнене, след като се озовеше в ръката ми.

Не че не съм готов да използвам всяко оръжие, което ми падне подръка, за да си свърша работата, но се чувствам някак по-удобно, когато си имам наум от самото начало точно определено оръжие и го познавам съвсем добре. Тъкмо затова извадих двата еднакви ножа. След като наточих единия, нямаше повече да го пипна, докато не тръгнех утре към Черен замък. По този начин той щеше да е свързан много малко с мен. След като щеше да има толкова малко от „усещането“ ми за него, можех спокойно да го оставя на място. Това е много по-безопасно, отколкото да го намерят по-късно у мен — тъй като няма как да се заличи връзката между оръжие-убиец и жертвата.

Взех дубликата, премерих тежестта и баланса и го подържах малко. Направих с него няколко замахвания с всяка ръка, след което се съсредоточих повече върху използването му с лявата.

Извадих рапирата и се поупражнявах с нея, като използвах окачената на стената мишена, париране и рипост. Всъщност, ако работата беше стандартна, изобщо нямаше да се каня да мятам нож по някого, но в този случай можеше да се наложи.

След това извадих няколко парчета дърво, подредих ги пред стената и замятах ножа по тях, като сменях замаха и удара. Повторих по няколко пъти всяка форма на атака, която можех да измисля.

Останах доволен. Оръжието беше добро. Не много добро за рязане, но смъртоносният удар едва ли щеше да е рязане. Хвърляше се съвсем добре — макар и не съвършено — и много добре лежеше в ръката ми за всякакви възможни забиващи движения, които можеше да направя.

Взех кания и след като помислих малко, я привързах от външната страна на левия си крак, точно над коляното. Ножът беше малко прекалено дълъг, за да се скрие задоволително, но наметалото ми щеше да го прикрива добре, а беше поставен идеално за максимална скорост при ваденето в случай, че действах с рапирата. Е, не чак идеално; на тила ми щеше да е още по-добре, но пък тогава щеше да е в ръката ми в положение през рамо, което щеше да е толкова добре, колкото хватка отдолу за забиване по средата на свръзка, примерно.

Лойош наблюдаваше известно време приготовленията ми мълчаливо, след което каза:

„Има един проблем с плана ти, шефе“.

„И той е?“

„Частта с «отвличането»“.

„Какво имаш предвид?“

„Щом ще съм зает с отвличането на някои хора, това значи, че няма да съм подръка, когато убиваш“.

„Знам“.

„Е, това никак не ми харесва!“

„За да бъда съвсем откровен с теб, приятелю, на мен също“.