Стивън Бруст
Джерег (18)

17.

„Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона“.

Всеки гражданин на Драгарската империя има постоянна връзка с Имперския глобус, който кръжи около главата на Императрицата с цветове, отразяващи настроението на Нейно величество във всеки даден момент.

Тази именно връзка изпълнява много функции едновременно. Може би най-важната от тях, за повечето хора, е, че позволява да се използва силата на Великото море на хаоса (за разлика от по-малкото, сътворено от Ейдрон), което осигурява енергията за магьосничество. За всеки достатъчно опитен тази сила може да се оформя, извайва и да се използва за какво ли не — зависи, разбира се, от умението на потребителя.

Една от по-маловажните й функции, за повечето хора, е, че човек трябва да се съсредоточи, съвсем за малко, по подходящия начин и получава точното време според Имперския часовник.

Трябва и ще призная, че умението ми в магьосничество е доста скромно. Тоест, мога да запаля огън или да се телепортирам, ако се наложи, или да убия някого с него — стига да не е много добър и да извадя късмет. От друга страна, много рядко ми се налага да го прилагам. Но Имперският часовник от години ми е приятел, на когото разчитам.

В осем след пладне всеки пореден ден (а днес беше точно такъв) Мороулан лично извършваше оглед на охраната си. Излизаше от Черен замък, телепортираше се от кула на кула, разговаряше със стражите и ги проверяваше. Рядко намираше нещо, което да поправи или критикува, но проверките бяха много ефективни за войсковия морал. И също така бяха едно от сравнително малкото неща, които Мороулан вършеше редовно.

Та в осем вечерта на този ден, деня, след като се събрахме в кантората ми, Мороулан инспектираше постовете на охраната си, поради което не се намираше в банкетната зала на Черен замък.

Аз бях там.

Деймар също беше там, до мен. Коути беше някъде наоколо, както и Кийра. Алийра беше някъде извън залата и чакаше.

Стараех се да не изглеждам подозрителен. Не пиех нищо, защото не исках някой да забележи, че ръката ми трепери.

Огледах помещението и най-сетне забелязах Мелар. Кийра стоеше на десетина стъпки от него, зад гърба му, и гледаше към мен. Реших, че поне отчасти съм успял да бъда неподозрителен, след като никой от познатите ми не ме беше видял. Добре. Ако можех да разчитам на този късмет само още няколко минути, щеше да е все едно.

Така. Отпускаме китки. Раменни мускули отпуснати. Стомахът — също. Врат — отпусни. Колене, не бъдете толкова схванати — време е. Тръгваме.

Кимнах на Кийра. Тя ми отвърна. Вече не бях нервен.

Видях съвсем ясно как Кийра мина покрай единия от телохранителите на Мелар, пресегна се за чаша вино край него и подмина. Изобщо не видях как направи замяната. Всъщност се зачудих дали изобщо я е направила, докато тя не улови погледа ми и не кимна. Погледнах към дясната й ръка, която беше на хълбока. Беше изпънала два пръста, другите в юмрук. И двете оръжия бяха подменени. Добре. Благодарих й с очи.

„Да започнем“, казах си.

Огледах залата. Едно от нещата не бях планирал — защото не можех да зная кой ще е тук от единия ден до другия — или от един момент до друг.

На една от близките маси, на около двайсет стъпки от мен, забелязах Господаря на ястреби, който приказваше с Мелар предния ден. Идеално! Дължах му едно. Тръгнах право към него, като обмислях играта. Огледах какво има на масата. Пристъпвах бавно, за да ми остане време да дам на Лойош подробни указания.

„Знаеш ли си ролята, Лойош?“

„Ти се грижи за твоите реплики, шефе. Аз правя това, което дойде естествено“.

Наведох се над масата и с цялото си благородническото великодушие рекох:

— Я дай една чаша от онова киретско, четиристотин трийсет и седма, ако обичаш.

За миг се уплаших, че съм се престарал, когато той наистина посегна да ми я подаде, но после се овладя, извърна се към мен и заяви — с леден глас и очи:

— На джереги не поднасям. И на източняци.

Добре. Вече беше мой.

— О, нима? — Отвърнах му с най-сардоничната си усмивка. — Нервни сме, че ще послугуваме на по-горни от нас, а? Е, от мен да мине.

Той естествено кипна и ръката му посегна към меча. Но бързо се сети кой съм и я пусна.

— Трябва да попитам Мороулан — каза, — защо позволява разни мърши да се мотаят в дома му.

Май трябваше да го окуража да го направи, просто за да видя колко ще се задържи… но си имах игра.

— Ами давай. Трябва да призная, че и аз съм любопитен. Кажи ми после как обяснява твоето присъствие тук, сред толкова благородници.

Няколко души вече ни наблюдаваха и се чудеха дали ястребът ще ме предизвика, или просто ще ме нападне. Беше ми все едно, между другото.

Той също усети, че тълпата ни гледа.

— Нима си въобразяваш, че можеш да бъдеш равен с един драгар?

— Най-малкото — отвърнах с усмивка.

Той също ми отвърна с усмивка, вече овладял нервите си.

— Доста странен възглед. Един драгар не би и помислил да говори с някого по този начин, без да подкрепи словата си със стомана.

Изсмях се високо.

— О, винаги и по всяко време.

— Много добре. Моите секунданти ще те призоват утре сутринта.

Престорих се на изненадан.

— Нима? Моите секунданти ще те призоват долу на уличката.

Обърнах му гръб и се отдалечих.

— Какво?! — догони ме гневен вик.

Бях направил само три крачки, когато чух съсъка на извадената стомана. Продължих да крача енергично.

„Хайде, Лойош!“

„Действам, шефе“.

Усетих как джерегът излетя, и продължих да крача плавно и спокойно, по-далече от Господаря на ястреби. Сега, тъкмо в този момент, щяха да ми потрябват всичките умения, на които Кийра ме беше учила преди години.

Чух зад себе си вик и крясъци: „Ухапа ме!“ и „Помощ!“, „Доведете знахар!“, и „Къде се дяна проклетият джерег?“, и „Вижте, той умира!“

Знаех, че никой нямаше да гледа към мен, докато се приближавах към Мелар. Телохранителите му, забелязах, не изглеждаха особено напрегнати, въпреки че те, от цялата тълпа, трябваше да са разпознали явното отвличане.

Лицето на Мелар беше спокойно. Изведнъж му се възхитих. Това трябваше да го е очаквал. Беше решил да умре тук и сега, и беше готов за това. Телохранителите му знаеха и не правеха никакво усилие да го предотвратят. Възможно ли беше да си стоя така и да чакам например моргантска кама да се забие в гърба ми? Абсурд.

Усмихнах се вътрешно. Чакаше го малка изненада обаче. Продължих към него, подхождайки откъм гърба. Усещах тълпата около себе си — бях смесен с нея, но никой не забелязваше мен. Изкуството на наемния убиец. Нужно беше изключително умение, за да бъда забелязан в този момент — умение, непостижимо дори за двамата телохранители, сигурен бях.

Мелар стоеше неподвижен, в очакване на допира на нечие острие. Беше флиртувал допреди малко с някаква млада цалмотка, която се правеше на тъпа девица текла, докато Мелар се правеше, че й вярва. Сега тя го погледна с любопитство, защото беше престанал да й говори.

И нещо удивително — той дори започна да се усмихва. Устните му се кривнаха в много лека, много тънка усмивка.

„Сега, Алийра!“

„Идвам!“

Вийра дано съхрани душата ти, сестро…

Усмивката на Мелар повяхна, щом в залата прокънтя пронизителен пиянски глас.

— Къде е той? — изрева Алийра. — Покажете ми долния текла, който иска да озлочести името на братовчед ми!

Пред Алийра се отвори пътека. Зърнах за миг Некромантката — на лицето й бе изписано стъписване. Рядкост е да я видиш стъписана. Сигурно щеше да предприеме нещо, но просто се оказа много далече.

Като стана дума за много далече…

„Лойош?“

„Зает съм, мамка му! Не искат да ме пуснат! Опитвам се да дойда, ама…“

„Забрави. Както го обсъдихме. Просто не можем да рискуваме. Остани където си“.

„Но…“

„Не“.

Тръгнах като Алийра — тя отпред, аз — отзад. Естествено.

„Късмет, шефе“.

Пристъпих на позиция и забелязах как гърбът на Мелар се стегна. Трябваше да е разбрал, че оголеното острие в ръката на Алийра е моргантско. Сигурен съм, че цялата зала го беше забелязала.

Бях на позиция, тъй че можех да чуя всичко, което каже. Чух го как изруга тихо.

— Не тя, по дяволите! — изсъска той на охранителите си. — Спрете я.

Двамата пристъпиха напред, за да преградят пътя на Алийра, но тя се оказа по-бърза. От вдигнатата й лява ръка блесна зелена светлина. А след това видях нещо, за което бях чувал, но никога досега не бях виждал с очите си. Енергията, която отпрати към тях, се разцепи; раздвои се на две мълнии, които поразиха телохранителите точно в гърдите. Те залитнаха назад и се сгромолясаха на пода. Ако им бяхме оставили време да помислят, със сигурност щяха да съобразят, че Алийра едва ли е толкова пияна, за да направи такава магия. И двамата бяха достатъчно добри, за да блокират ефекта поне отчасти, и полека започнаха да се съвземат.

И в този момент Коути, жена ми, която преди време носеше прозвището „Камата на джерег“, нанесе удара си. Тихо, ловко и със съвършена точност.

Не допускам, че някой друг в залата е успял да го види, въпреки че не всички се бяха залисали по Алийра, която размахваше пиянски Пътедир над главата си. Но единият от двамата телохранители, докато се надигаше, се опита да изреве, разбра, че вече си няма ларинкс, с който да го направи, и отново рухна.

И тогава усетих лекото пощипване по кожата — задействаше се заклинанието на Деймар. Деймар хвърли втората си магия също толкова бързо и тялото на мъртвия охранител стана невидимо.

Веднага застанах на мястото му. Изравних крачките си със своя „партньор“, ала и двамата разбирахме, че няма да стигнем навреме. Силно подозирам, че другият беше много по-обезпокоен от мен.

Мелар също разбра, че няма да успеем да го спасим. Сега имаше две възможности: можеше или да се остави на Алийра да го убие, загивайки по този начин сред руините на над тристагодишния си замисъл, или да се бие с нея.

Мечът му блесна и той зае позиция „ан гард“, докато Алийра размахваше зелената мълния пред него. В този момент Мелар със сигурност съзнаваше, че ще трябва да я убие, ако може. Знаех, че умът му работи трескаво; той планираше удара си, преценяваше бързината на движенията й и с радост осъзнаваше, че може да я убие без това да е трайно, стига да внимава. Трябваше само да избягва удари по главата.

Отстъпи крачка назад.

— Милейди, вие сте пия… — започна Мелар, но Алийра нападна още преди да е довършил.

Пътедир описа зелена дъга, право към дясната страна на главата му. Ако Мелар се беше оказал малко по-бавен или ако атаката се бе оказала малко по-трудна за отбиване, с него щеше да е свършено там и завинаги. Но той направи очакваното париране.

Беше твърде добър във фехтовката, за да пропусне откриването й, и не го пропусна. С крайчеца на съзнанието си забелязах, че все пак има пружинен механизъм на камата в левия ръкав.

Последва мълниеносно движение на лявата му ръка и камата му я прониза в корема.

Сигурно бе осъзнал, още докато нанасяше удара, че нещо не е наред. Когато я порази, аз самият усетих в ума си онова чувство за разумност, отличаващо моргантското оръжие.

Алийра изпищя. Може би беше неподправено, може би фалшиво, но беше един от най-ужасяващите писъци, които съм чувал. Потръпнах, като го чух и като видях израза й, докато поглъщащото душата острие проникваше в тялото й. Мелар пристъпи напред и напразно се опита да издърпа камата, но собствената й сила я задържа, а Алийра се свлече на пода и писъците й заглъхнаха. Едва тогава оръжието се измъкна в ръката на Мелар.

Последва миг тишина и всичко наоколо сякаш замръзна. Мелар зяпна ножа в ръката си. Другият телохранител и аз стояхме от двете му страни, замръзнали като всички останали. Мелар съзнаваше с все по-голяма яснота, че току-що е отхвърлил всякакви претенции за закрила от страна на Мороулан. Сега вече всеки можеше да го убие, без страх от възмездие. Със сигурност усещаше, че целият му план се разпада, и несъмнено можеше да измисли само един изход: да бяга. Да се опита да се измъкне от тази каша и след време да измисли нещо друго.

И точно в този момент на слабост, почти на паника, последва финалният удар, нанесен от Деймар, за да го обърка още повече и да го тласне отвъд ръба.

Мелар усети проникването в мозъка си и изкрещя. Не знаех дали е достатъчно объркан, за да рухне умствената му защита. Мозъчната сонда можеше да е подействала или не, но свърши работа, доколкото това интересуваше мен: Мелар се обърна към мен и изрева:

— Измъквай ни оттук!

Лош късмет, че избра мен, вместо „партньора“ ми, но бях предвидил, че може да се случи.

Не го погледнах; просто бях зяпнал право напред. Той несъмнено забеляза глупавото ми стъписване. Долових вече безпогрешната нотка на паника в гласа му, когато се обърна към другия телохранител. Тълпата се бе окопитила и започваше да реагира. Искрено се надявах, че Сетра Младшата или Некромантката няма да се доберат до него, преди да успеем да се измъкнем.

— Действай — ревна той на „партньора ми“. — Измъкни ни оттук!

В този момент, мисля, нещо трябваше да е прещракало в ума му и той отново се обърна към мен, с още по-широко отворени очи. Или магията на Деймар започваше да изтлява, или беше забелязал преструвката ми. И докато се отдръпваше от мен, стените около нас изчезнаха…

 

 

Доколкото можах, пренебрегнах гаденето, съпътстващо всяко телепортиране, и взех бързо решение.

Ако не беше осъзнал, че нещо не е както трябва, ако се беше обърнал първо към другия телохранител, всичко щеше да е наред. Щях просто да го убия и да довърша телохранителя, както ми падне. Сега обаче бе по-различно.

Имах време да се справя или с Мелар, или с другия телохранител, но не можех да се оправя и с двамата, преди да са ме посекли. С кого да започна?

Телохранителят щеше да е зает с вдигането на телепортната преграда и с магията, заличаваща следите, а и Мелар вече бе извадил меча си. Освен това беше по-близо.

Трябваше обаче да се погрижа Мелар да бъде убит трайно. Както вече казах, не е лесно да убиеш някого по такъв начин, че да не може да бъде пресъживен. След като вече се беше подготвил и се беше обърнал към мен, щеше да е трудно. Какво щеше да стане, ако успеех да го сваля, без да мога да го направя трайно? Тогава главорезът му щеше да ме довърши. И след това просто да се телепортира с тялото на Мелар, да го възкреси и да си живее сладко? Ако се заемех първо с телохранителя, можех да отделя повечко време и да си свърша работата с Мелар добре, без да се притеснявам, че ще ми се измъкне.

Това, което ме тласна към решението обаче, беше фактът, че телохранителят му беше магьосник. При тази ситуация това му даваше по-голямо предимство, отколкото можеше да ми хареса.

Не се спрях, за да обмислям всичко това — то просто просветна в мозъка ми.

Скочих назад и докато дясната ми ръка посягаше за рапирата, лявата ми ръка намери три отровни стрелички. Метнах ги към телохранителя и изредих наум къса молитва към Вийра.

Първият замах на Мелар, който последва точно в този момент, не улучи — бях успял да изляза от обхвата му. Богове! Силен беше! Паднах на земята, но вече бях извадил рапирата. Превъртях се наляво и скочих…

…тъкмо навреме, за да парирам, едва в последния миг, удара, който щеше да разцепи черепа ми. Ръката ми се разтърси до рамото от удара на по-тежкото острие и в същия миг чух така чакания звук на падащо тяло вляво от мен. Охранителят беше извън играта. Благодаря ти, Вийра.

Чак сега забелязах къде сме — на открито, в джунгла. Това ни поставяше някъде на запад от Адриланка, което означаваше най-малко на триста мили от Черен замък. Значи нямаше да могат да проследят телепорта навреме, за да ми помогнат; не и ако магьосникът-телохранител беше успял да си направи магията. Трябваше да приема, че мога да разчитам само на себе си.

Мелар нападна отново. Отстъпих бързо; надявах се адски да няма някакво препятствие зад гърба ми. И в най-добрата си форма не бих могъл изобщо да се сравнявам с Мелар като боец, а в този момент стомахът ми кипеше и полагах голямо усилие само да държа очите си фокусирани в него. От друга страна, един по-слаб фехтовчик може да задържи по-силния фехтовчик доста време, стига да не спира да отстъпва. Можех само да се надявам, че ще ми даде в някой момент шанс да хвърля камата си по него и че ще мога да го улуча — без в същото време да бъда посечен. В този момент дори бях готов да се оставя да ме посече, стига в замяна на това да мога да си свърша работата. Всъщност само изчаквах да се появи такъв шанс.

Той обаче нямаше никакво намерение да ми предоставя подобна възможност. Дали беше предположил намеренията ми, или не — не знам, но не се спираше нито за миг. Продължаваше да замахва към главата ми и да настъпва. В лявата си ръка стискаше нож.

Усетих ледени тръпки по гръбнака си, щом осъзнах, че това, което стиска, е моргантската кама, с която го бях уредил, едната от онези, които му подмушнахме, за да сме сигурни, че ще използва една от тях срещу Алийра. Тогава той също го забеляза и очите му се разшириха. За първи път се усмихна. Усмивката не беше никак приятна — никоя усмивка не е, ако си откъм лошата й страна. Същото можеше да се каже и за камата. Странно, но в този момент иронията в цялата работа ми убягна.

Продължавах да отстъпвам. Единственото, което до този момент ме пазеше жив, беше фактът, че той не бе свикнал с фехтовчик, който изнася напред само едната страна на тялото си, вместо да е в пълен фронт в драгарския стил с меч и кама. Той, разбира се, се биеше в пълен фронт, с камата нагоре в положение за удар или париране, или за да направи с нея магия.

Магии не се канеше да прави, а и не му се налагаше да парира, защото все още нямах възможност да атакувам. Дори един простичък рипост — а той вече имаше две оръжия срещу моето едно. Освен това беше достатъчно добър във фехтовката, за да свикне скоро с моята игра.

Засега се задоволяваше с това да ме държи зает, докато не се блъсна в някое дърво или не се спъна в корен, нещо, което неизбежно щеше да ми се случи в тази джунгла. След което всичко щеше да свърши — щеше да замахне с камата и душата ми щеше да подхрани разума на педя хладна стомана. За пръв път проговори.

— Беше трик от самото начало, нали?

Не му отвърнах — не ми оставаше дъх.

— Вече го разбирам — продължи той. — Можеше и да се получи, ако беше по-добър във фехтовката, или ако ме беше заковал, докато имаше шанс, вместо да се занимаваш с приятеля ми ей там.

„Прав си, кучи сине — помислих. — Потривай ръце“.

— Но сега — продължи той — в Черен замък вече трябва да са разбрали истината. Щом аз мога да го разбера оттук, те със сигурност са го разбрали оттам, където могат да видят тялото и оръжието. Какво може да ме спре просто да се върна там?

Опитах се да нападна. Той обаче замахна с камата и трябваше да отскоча. Нямах възможност за атака.

— Колко жалко — продължи той, — че мога да се телепортирам, иначе като нищо можеше да се получи.

„Само че ти трябват две-три секунди да се телепортираш, приятелче, а аз нямам намерение да ти давам две-три секунди. Съжалявам, но не съм си изгубил ума“.

Той, изглежда, също го осъзна, защото млъкна. Успях да докопам с лявата си ръка стилета, който си бях избрал, за да го унищожа, и го измъкнах. Гушнах го в шепата си както женски джерег гушка яйцето си. Помислих, ама съвсем за миг, дали да не го метна по него, но за да го направя, трябваше да се извърна в пълен фронт. Направех ли го, той щеше да ме посече още преди да съм го хвърлил и главата ми щеше да се изтъркаля на земята.

За миг премислих и това. Ако паднех под меча му, камата му нямаше да ме порази. Оръжието се хранеше с жива душа. Душата ми щеше да си остане цяла-целеничка и може би щях да мога да го отведа със себе си.

Отхвърлих тази идея и отстъпих отново. Не, трябваше да си го направи сам — това поне можех да взема от него. Нямах намерение да го оставя да ме посече и да ме остави тук, да се хранят дивите джереги с жалкия ми труп, за да стане иронията още по-пълна.

Какво?! Джерег? Див джерег? Изведнъж усетих хладен полъх по тила си, напомнящ за допира на острие и за други неща.

Завладя ме един спомен, отпреди години. Това бе същата джунгла, в която… Дали бих могъл…

Мисълта дотолкова ме разсея, че едва не пропуснах едно париране. Отскочих, но мечът му ме перна под ребрата. Усетих, че потече кръв, заболя ме. Слава на Вийра, стомахът ми се беше успокоил.

Вещерството в много отношения прилича на магьосничеството, но използва собствените псионични сили, вместо външен енергиен източник. Ритуалите и заклинанията служат, за да укрепят ума по верния път и да насочат силата. Доколко необходими бяха всъщност?

Умът ми се протегна назад… назад… назад към времето, когато бях призовал джерега, майката на Лойош, в същите тези джунгли. Майка му беше, най-вероятно, отдавна умряла, но не тя ми трябваше. Можех ли да го направя пак?

Едва ли.

„При мен ела, кръв на дома ми. Бъди със мене, с мен ловувай, намери ме“.

За малко да се спъна и за малко щяха да ме убият; но не се спънах и не ме убиха. Как беше, по дяволите? Хайде, мозъче, мисли!

Както ме беше учил дядо ми преди много време, оставих на лявата си ръка и китката, че даже и на пръстите да вършат цялата работа по опазването ми жив. Умът ми трябваше да свърши други неща, а ръката с рапирата просто трябваше да се погрижи за себе си сама.

Нещо… нещо за… криле? Не, ветрове беше, ветрове…

 

 

„Нека нощният вятър на джунглата спре…“

Нещо, може би изразът на Мелар, ме предупреди за дървото зад мен. Успях някак да го заобиколя, без да бъда намушкан на шиш.

„твоя устремен полет, ловкиньо“.

Усетих, че силите ми се изцеждат. Загуба на кръв, разбира се. Нямах време за това.

„Лъх вечерен във вещерски ум…“

Зачудих се дали Лойош отново ще говори с мен. Зачудих се дали въобще някой ще говори с мен отново.

„съдбините ни нека сплете“.

Мелар изведнъж смени тактиката и мечът му полетя към гърдите ми, вместо да изсвисти към главата. Принудих се да отвърна с тромаво париране и върхът му ме достигна. Това пукане на ребро ли беше, или само добра имитация? Надигнах рапирата, преди камата да е забила надолу, и отскочих назад. Той ме последва мигновено.

„Джерег! Помогни ми!“

Докато той замахваше, може би малко прекалено наперено, опитах забивка — драгарската фехтовка не ги знае тия: смъкнах се на едно коляно и замахнах нагоре към ръката му с меча. Беше не по-малко изненадан от мен, че атаката ми успява, а това ми даде време да отстъпя, преди да контрира. Пуснах му малко кръв на десния хълбок. Щеше да е прекалено да се надявам, че ще засегна десницата му, но все пак това ми даде още малко време.

„Душата ти къде е покажи ми“.

Хълбокът ми писна от болка и отстъпих още назад. Всяко париране изкарваше червени петна пред очите ми и усещах, че скоро ще изгубя съзнание. Бях съвсем изцеден. Наистина изцеден. Не мисля, че някога съм влагал толкова в едно заклинание…

Отстъпих пред поредния замах, който за малко не разпра корема ми. Последва удар с камата, толкова бърз, че едва го видях, но в този момент отстъпвах, така че не ме достигна. Нова крачка назад, преди той да се е подготвил…

Какво? Какво е това?! Хайде, мозъче! Ум, отпусни се… бъди възприемчив… слушай…

„Кой?“ — стигна до мозъка ми.

„Един, който се нуждае от теб“, успях да излъча почти замаян. Задържах се в съзнание с всичко, което все още имах.

„Какво имаш да предложиш?“

О, богиньо-демон! Нямах време за това сега! Дощя ми се да се разрева, да им кажа на всички просто да се разкарат.

Той засече рапирата ми с камата и мечът замахна надолу; извъртях се — успях.

„Дълъг живот, о, джерег. И прясно месо, без борба или дирене. И понякога — шанс да убиваш драгари“.

Общо взето адски подходящо време за пазарлъци.

Мелар направи перване с китката, което трябваше да е невъзможно при толкова тежък меч. Забърса ме по скулата — толкова тежко, колкото можеше, предвид това, което правеше, и толкова леко, колкото можеше, предвид големината на оръжието му.

Но все пак не изгубих съзнание. Рискувах — налагаше се — и замахнах към челото му. Той отстъпи и парира с камата. Дръпнах се, преди мечът отново да замахне надолу. Хрумна ми, че дори джерегът да реши да се отзове, може да е твърде далече, за да ми помогне.

„А какво искаш?“

Мелар се усмихваше. Виждаше, че си отивам и че му остава само да изчака. Продължаваше да усилва атаките.

„За в бъдеще, помощ в моите начинания, и твоето приятелство, и твоята мъдрост. Засега — спаси живота ми!“

Мелар отново замахна и ме улучи. Ушите ми писнаха и усетих, че падам. Видях, че се навежда над мен, вдигнал камата и широко ухилен…

…и се обърна стъписан — нещо крилато го удари в лицето. Той се дръпна, замахна с меча, пропусна…

Пуснах рапирата и се подпрях на дясната си ръка. Надигнах се тежко и се изправих; едва успях. Мелар отново замахна към джерега. Прехвърлих стилета в дясната си ръка и залитнах напред; вървенето в този момент беше някак извън силите ми. Лявата ми ръка сграбчи неговата лява, ръката с камата, и изви.

Той се обърна и видях паника в очите му, а камата му започна да се издига към шията ми. Опитах се да задържа дясната му ръка, докато замахваше с меча, но тя се изплъзна от хватката ми.

Тогава ударих с всичко, което ми беше останало.

Стилетът го порази в лявото око, заби се до дръжката в мозъка. Той изкрещя — дълъг и отчаян вой, и загуби интерес към смъкването на главата ми. Видях как светлината на живота излезе от дясното му око и сигурно щях да се зарадвам, ако можех.

Тогава писнах и аз, докато се извивахме, претъркаляхме се, падахме… Паднахме един върху друг, аз с лице нагоре, и единственото нещо, останало все още във въздуха, беше безжизнената му ръка, стискаща оживялата кама в юмрук, който не искаше да се отвори. Гледах я, неспособен да направя нищо, как идва… идва… идва… и се заби точно до лявото ми ухо.

Направо усетих безсилието й и в един безумен миг изпитах съчувствие като към всеки ловец, изтървал плячката си на косъм.

И в този момент в ума ми се появи мисъл, и се закрепи.

„Приемам“, отвърнах.

Помня, че веднага след това си помислих: „Само това ми липсваше, още един джерег-всезнайко“.

 

 

Не изгубих напълно съзнание, макар че не мисля да съм бил и в пълно съзнание. Помня, че си лежах, чувствах се адски безпомощен и гледах как джерегът ръфа трупа на Мелар. От време на време идваха разни животни и ме душеха. Мисля, че едно от тях беше атира, за другите не съм сигурен. Всеки път джерегът вдигаше глава от храната си и им изсъскваше предупредително.

В един момент, може би след около половин час, изведнъж чух врява. Джерегът вдигна глава, изсъска и аз също погледнах. Беше се появила Алийра с Пътедир. И с Коути, Крейгар и Лойош.

Другият джерег се оказа женска. Изсъска на Лойош. При джерегите самката е доминираща. (При дома Джерег въпросът още не е решен.)

Коути извика, притича до мен и клекна. Положи грижливо главата ми в скута си и ме погали по челото. Алийра почна да оглежда и да цери всевъзможните ми рани. Трудно ми е да кажа кое ми помогна повече, но ми стана много приятно от толкова внимание.

Крейгар помогна на Алийра — след като се увери, че двата трупа наистина са трупове.

Тогава Алийра каза нещо, мисля, че беше за мозъчната сонда на Деймар, че е подействала, но всъщност не я слушах, тъй че не съм сигурен.

Лойош разпери криле и изсъска. Женската разпери своите криле още повече и изсъска по-силно. Двамата помълчаха малко, след което отново си размениха съскания.

Опитах се да се свържа с Лойош, но не намерих нищо. Отпървом реших, че е защото умът ми все още е изтощен от направената магия, но после осъзнах, че е защото Лойош ме е блокирал. Никога не го беше правил. Домъчня ми.

Изведнъж двамата се издигнаха във въздуха. Нямах сила да погледна нагоре и да проследя полета им, но разбрах какво става. Очите ми се насълзиха и отчаянието ми отпусна малък заем срещу бъдещите ми енергийни авоари. Опитах се насила да проникна в ума му и изпратих своя отчаян зов — мъчех се да разкъсам преградите, които беше издигнал срещу мен.

„Не! Върни се!“ — извиках му.

Лицето на Коути над мен започна да се размазва, а тялото и умът ми най-после се отказаха от битката, признаха поражението си и тъмнината, която беше надвиснала над мен и около мен, най-после намери пролука.

И все пак контактът се оказа по-остър и ясен от всякога: промъкна се през портата, която вече се затваряше.

„Виж, шефе. Бачкам за теб нонстоп вече повече от пет години. Не мислиш ли, че мога все пак да получа няколко дни отпуск за медения си месец?“