Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

7.

— Това, което всъщност твърдите, е, че доколкото вие знаете, в армията не съществува недоволна групировка, която крои планове за свалянето на президента Кимба. Така ли?

Кат Шанън и Саймън Ендийн седяха в хотелската стая на Шанън и пиеха сутрешното си кафе. Ендийн позвъни точно в девет според уговорката и каза на Шанън, че ще се обади отново. После получи указания от сър Джеймс Мансън и при повторния разговор с Шанън си определиха среща в единайсет часа.

Ендийн кимна.

— Точно така. Информацията се промени само в този детайл. Не виждам никаква разлика. Вие сам казахте, че числеността на армията е незначителна и външните подкрепления ще трябва сами да свършат работата.

— Разликата е огромна — каза Шанън. — Едно е да се атакува и да се овладее резиденцията. Друго е да се задържи. Ако Кимба бъде унищожен, ще се появи вакуум във висшата власт. Някой трябва да го запълни. Никой не бива да вижда наемниците посред бял ден. Кой ще поеме властта?

Ендийн кимна отново. Той не очакваше, че един наемник ще прояви такъв политически усет.

— Имаме предвид един човек — каза той предпазливо.

— В републиката ли живее или в изгнание?

— В изгнание.

— Добре. Той ще трябва да се установи в резиденцията и да излъчи съобщение по радиото, че е оглавил военния преврат и е завзел властта в страната най-късно по обед на следващия ден след щурма.

— Това може да се уреди.

— Има и още нещо.

— Какво е то? — попита Ендийн.

— Трябва да се намерят лоялни към новия режим подразделения, които според официалната версия ще са осъществили преврата през нощта. На разсъмване те трябва да се появят и да поемат охраната на резиденцията. Ако това не стане, ние ще загазим. Група бели наемници, заклещени вътре, защото не могат да излязат по политически причини, и с отрязан път за отстъпление в случай на контраатака. Та значи вашият човек, изгнаникът, разполага ли с подкрепата на такива сили, които би привел в действие. Или в състояние ли е да ги събере бързо, щом пристигне в столицата?

— Мисля, че трябва да оставите това на нас — каза Ендийн твърдо. — От вас искаме само да изработите военен план за атаката и да я осъществите.

— Това мога да го направя — каза Шанън без колебание. — Но къде остава подготовката на операцията — набиране на хора, осигуряване на оръжие и муниции?

— И това трябва да се включи в плана. Започвате от нула и стигате до завладяването на резиденцията и смъртта на Кимба.

— Значи главата на Кимба ще падне, така ли?

— Разбира се — каза Ендийн. — За щастие, той отдавна е унищожил всички умни хора, за да се спаси от потенциални противници. Следователно той е единственият човек, който би могъл да прегрупира силите си и да контраатакува. Със смъртта му ще си отиде и неговата хипнотизаторска способност да подчинява околните.

— Да, да. Талисманът умира заедно с човека.

— Какво, какво?

— Нищо. Няма да го разберете.

— Защо не опитате? — хладно каза Ендийн.

— Този човек си има свещен талисман — каза Шанън. — Или поне народът вярва, че е така. Това е мощна защита, дадена му от духовете. Талисманът го брани от враговете му, гарантира неговата непобедимост, охранява го от нападение, спасява го от смъртта. В Конго племето симба вярваше, че техният вожд Пиер Мулеле притежава подобен талисман. Той им казваше, че всеки, който го докосне, става безсмъртен. А те му вярваха. Мислеха, че куршумите ще се оттичат по тях като вода. Хвърляха се срещу нас на талази, със замъглени от уиски и дага[1] мозъци. Измираха като мухи, но продължаваха да прииждат. Същото е и с Кимба. Докато вярват, че е безсмъртен, той наистина е безсмъртен. Защото никой не ще посмее да го докосне. Щом видят трупа му, човекът, който го е убил, става вожд. Той притежава по-силния талисман.

Ендийн гледаше със зяпнала уста.

— Наистина ли са толкова изостанали?

— Не са изостанали. Ние също си имаме нашите молитви и свещени реликви. Вярваме, че Бог бди именно над нашата кауза. Само че нашето го наричаме религия, а тяхното — дивашко суеверие.

— Както и да е — отсече Ендийн. — Щом нещата стоят по този начин, Кимба съвсем задължително трябва да умре.

— Което означава, че когато щурмуваме резиденцията, той трябва да е вътре. Ако е в провинцията, всичко пропада. Никой няма да подкрепи вашия човек, ако Кимба е още жив.

— Както разбрах, той обикновено си стои в резиденцията.

— Да — каза Шанън, — но ние трябва да сме сигурни. Има един ден, който Кимба не пропуска. Деня на Независимостта. Че в навечерието на този ден ще спи в резиденцията, е сигурно като две и две четири.

— Кога е това?

— След три месеца и половина.

— Ще можем ли дотогава да подготвим проекта? — попита Ендийн.

— Да, с малко повече късмет. Ще ми трябват поне още няколко седмици.

— Проектът още не е приет — отбеляза Ендийн.

— Така е, но ако искате да настаните в тази резиденция нов човек, щурмът отвън е единственият начин да го сторите. Искате ли да изготвя пълен проект, от начало до край, с предполагаемите разходи и срокове?

— Да. Разходите са много важни. Моите… ъъ… съдружници ще искат да знаят за каква сума става дума.

— Добре — каза Шанън. — Проектът ще ви струва 500 лири.

— Но ние вече ви платихме — хладно каза Ендийн.

— Платихте ми за мисията в Зангаро и за доклада относно военната ситуация там — отговори Шанън. — Сега искате от мен нов доклад, далеч надхвърлящ рамките на информацията, която ми дадохте.

— Петстотин е множко за няколко изписани листа хартия.

— Глупости. Знаете великолепно, че вашата фирма плаща консултантски хонорари на адвокати, архитекти, счетоводители или технически експерти. Аз съм технически експерт по военно дело. Плащате ми за знанията и за опита — как да се намерят най-добрите войници, най-добрите оръжия, как да се транспортират и прочие. Ето това струва 500 лири, а същите знания биха ви стрували дванайсет месеца и двойно повече пари, ако се опитате сам да ги натрупате. Но вие не можете да го направите, защото нямате нужните връзки.

Ендийн се надигна.

— Добре. Парите ще бъдат тук днес следобед. Ще ги донесе специален куриер. Утре е петък. Моите партньори искат да прочетат доклада ви пред уикенда. Моля ви да го завършите най-късно утре в три часа. Ще дойда да го взема оттук.

Той излезе и когато вратата се затвори зад гърба му, Шанън вдигна подигравателен тост с кафето си.

— До скоро виждане, мистър Уолтър Харис, известен като Саймън Ендийн — промълви той.

Не за пръв път Шанън имаше повод да благодари на звездите, че са го срещнали с любезния и приказлив Гомес. По време на един от дългите им нощни разговори Гомес спомена за случая с полковник Боби, който живеел в изгнание. Каза му също, че Боби не представлявал нищо без Кимба, защото каджите го мразели заради изстъпленията на армията, а над войниците от племето винду нямал реална власт. Значи Шанън трябваше да разреши проблема с черните подразделения, които щяха да се включат на сутринта след щурма.

Кафявият плик, в който се намираха петдесет банкноти от по десет лири, пристигна малко след три часа с едно такси и беше предаден на рецепцията на хотел „Лаундс“. Шанън преброи банкнотите, пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си и се залови за работа. Продължи до късно през нощта.

Работеше на писалището в стаята си, надвесен над диаграмите и картите на Кларънс с пристанището и прилежащата му зона, с жилищния район, в който влизаха резиденцията и казармите.

Класическият военен подход изискваше отрядът да дебаркира в основата на полуострова, да извърви краткото разстояние навътре в сушата и да завземе пътя от Кларънс към вътрешността на страната, като на кръстовището се остави охрана. Това би лишило полуострова и столицата от подкрепления. Но би лишило и плана от елемента на изненадата.

Талантът на Шанън се състоеше в това, че той познаваше добре Африка и африканския войник, а мисленето му беше неконвенционално — същия тип мислене, който спечели на Хоър прякора Лудия Майк, макар че тактиката на този наемник в Конго бе напълно съобразена с африканския терен и начин на отпор, които нямаха почти нищо общо с европейските представи.

Ако някой европейски военен капацитет видеше плановете на Шанън, с конвенционалното си мислене той би ги оценил като безразсъдни и безнадеждни. Шанън разчиташе на факта, че сър Джеймс Мансън не е служил в британската армия (в „Кой кой е“ не се споменаваше такъв момент в биографията му) и затова ще приеме плана. Наемникът беше убеден, че това е единственият смислен план.

Той се основаваше на три факта за военните действия в Африка, които Шанън беше научил след много сражения. Първият беше, че европеецът се бие добре в тъмното при положение, че му е ясно какъв терен го очаква, докато африканецът, дори и на собствен терен, често изпада в паника пред скритите някъде в мрака врагове. Вторият факт бе свързан със скоростта на реакциите на африканския войник. Веднъж объркан, на него му трябваше много повече време, отколкото на европееца, за да се съвземе, да се организира и да контраатакува. При африканците изненадата действаше много по-силно. Третият факт беше, че пукотът на огнестрелните оръжия може да предизвика у африканските войници страх, паника и да ги принуди да побягнат, без въобще да мислят за малката численост на противника.

Така че Шанън предвиди в плана абсолютно изненадваща нощна атака, съпроводена с оглушаваща огнестрелна канонада.

Работеше бавно и методично и тъй като беше слаб машинописец, удряше по клавишите с два пръста. В два часа след полунощ обитателят на съседната стая не издържа и затропа по стената. След пет минути Шанън приключи с печатането и се приготви да си ляга. Освен тракането на машината имаше и още един шум, който смущаваше покоя на съседа. Докато работеше, а и после, докато отиваше към леглото си, наемникът си подсвиркваше една жална мелодийка. Ако обладаният от безсъние съсед познаваше по-добре музиката, той щеше да разпознае „Испански Харлем“.

 

 

Мартин Торп също прекара безсънна нощ. Той знаеше, че го чака дълъг уикенд — цели два дена и половина, изпълнени с монотонно и изтощително ровене из безброй картони, всеки от които съдържа данни за една от регистрираните в „Къмпанис Хаус“[2] в лондонското Сити 4 500 акционерни компании.

В Лондон има две агенции, които предоставят на абонатите си информация за британските компании. Това са „Мудис“ и „Ексейндж Телеграф“, известна като „Екстел“. В кабинета си в „МанКон Хаус“ Торп разполагаше с картотека на „Екстел“, чиито услуги „МанКон“ приемаше за неотделима част от търговската си дейност. Но в този случай реши да купи информация за домашно ползване от „Мудис“. Това решение се дължеше отчасти на убеждението му, че „Мудис“ разполага с по-качествена информация за дребните фирми в Обединеното кралство, но то бе свързано и с мотиви за сигурност.

В четвъртък той изслуша нарежданията на сър Джеймс Мансън и отиде направо в една адвокатска фирма. Тя влезе в ролята на посредник и запазвайки в тайна името на Торп, поръча пълната картотека на „Мудис“. Той плати на адвоката 260 лири за картоните, 50 лири за сивите кутии, в които щяха да пристигнат, а накрая добави и адвокатския му хонорар. После направи поръчка в една фирма за товарни таксита да изпратят пред „Мудис“ камионетка, след като в петък следобед бъдат уведомени, че картотеката е готова.

Торп лежеше в спалнята на своята самостоятелна елегантна къща в предградието „Хемпстед Гардън“ и също планираше операцията си. Не в подробности като Шанън, а в общи линии. Липсваше му достатъчно информация. За разлика от Шанън не мислеше за автомати и минохвъргачки, а за мними акционери и контролни пакети акции.

 

 

Шанън предаде завършения проект на Ендийн в петък следобед точно в три часа. Състоеше се от четиринайсет страници, четири от които с диаграми, а две със списъци на необходимото снаряжение. Дописа доклада след закуска, за да е сигурен, че няма да има проблеми с безсънния си съсед. Постави го в една кафява папка. Изкушаваше се да напише „За лично ползване на сър Джеймс Мансън“, но устоя на изкушението. Нямаше защо да раздухва огъня, понеже надушваше добър договор, ако баронът на рудодобива възложеше работата именно на него.

Затова продължи да нарича Ендийн „Харис“ и не спря да говори за „вашите съдружници“, вместо за „вашия шеф“. Ендийн взе папката и му каза да не напуска града през уикенда и да бъде на разположение от неделя в полунощ нататък.

След това Шанън излезе по магазините, но през цялото време мислеше за биографичните данни в „Кой кой е“, отнасящи се до човека, който, както вече стана ясно, беше негов работодател — сър Джеймс Мансън, първо поколение милионер и магнат.

Нещо го подтикваше (може би любопитството, а може би чувството, че един ден тази информация може да му потрябва) да научи повече за сър Джеймс Мансън, както за самия човек, така и за мотивите му да потърси наемник, който да организира военни действия в Зангаро.

В главата му се бе загнездило едно изречение от справката в „Кой кой е“. То съобщаваше, че Мансън има дъщеря, която скоро щеше да навърши или беше навършила двайсет години. В късните следобедни часове Шанън влезе в една телефонна кабина близо до „Джърмин Стрийт“ и набра номера на частната детективска агенция, която проследи Ендийн след първата им среща в Челси и установи, че той е помощник на Мансън.

Шефът на агенцията стана сърдечен, когато чу гласа на бившия си клиент. Помнеше, че Шанън плати навреме и в брой. Такива клиенти трябваше да се тачат. Това, че контактуваше само по телефона, си беше негова работа.

— Имате ли достъп до някоя богата библиотека за извадки от пресата?

— Може да имам — каза детективът.

— Искам да получа кратко сведение за една млада дама, която навярно се е появявала в жълтите страници на някой от лондонските вестници. Трябва ми съвсем малко информация, просто с какво се занимава и къде живее. Но ми трябва спешно.

Последва мълчание.

— Ако някъде има такива сведения, ще мога вероятно да ги получа и по телефона — каза шефът на агенцията. — Как се казва?

— Мис Джулия Мансън, дъщеря на сър Джеймс Мансън.

Детективът помисли малко. Сети се, че предишната поръчка на този клиент беше свързана с човек, който се оказа помощник на сър Джеймс Мансън. Беше сигурен, че за един час ще може да открие какво точно е искал да знае мистър Браун.

Уговориха се за хонорара, съвсем скромна сума, и Шанън обеща, че ще го изпрати със запис най-много след час.

Детективът реши да повярва на обещанието и помоли клиента да му се обади към пет часа.

Шанън завърши обиколката си по магазините и точно в пет позвъни в агенцията. След няколко секунди вече имаше информацията, която искаше. По пътя към хотела вървеше дълбоко замислен и в един момент се обади на журналиста, който първоначално го беше представил на „мистър Харис“.

— Здрасти — дрезгаво каза той по телефона. — Аз съм, Кат Шанън.

— О, здравей, Кат — прозвуча учуденият глас. — Къде се губиш?

— Ходя насам-натам — каза Шанън. — Исках просто да ти благодаря, че си ме препоръчал на този Харис.

— Няма защо. Той предложи ли ти работа?

Шанън беше предпазлив.

— Да, за няколко дни. Вече свърши. Но се опаричих. Ще вечеряме ли заедно?

— Защо не? — каза журналистът.

— Виж какво — подхвърли Шанън, — още ли ходиш с онова момиче, с което те срещнах последния път?

— Да. Защо?

— Тя е фотомодел, нали?

— Да.

— Виж — каза Шанън, — може да ти се стори глупаво, но много искам да се срещна с онова момиче, което също е модел. Само че не мога да се добера до нея. Казва се Джули Мансън. Би ли попитал приятелката си дали не я познава?

Журналистът помисли малко.

— Добре. Ще се обадя на Кари да я питам. Къде се намираш в момента?

— В една телефонна кабина. Ще ти завъртя пак след половин час.

Шанън имаше късмет. Научи от приятеля си, че двете момичета се познават и заедно са ходили на курсове за модели. И двете работеха за една и съща агенция. Мина цял час, преди Шанън да чуе (той говореше вече с приятелката на журналиста), че Джули Мансън е приела поканата за вечеря при условие, че Кари и приятелят й също ще присъстват. Уговориха се да се срещнат в апартамента на Кари малко след осем. Джули щеше да дойде там.

Шанън и журналистът се появиха почти заедно в апартамента на Кари близо до улица „Мейда Вейл“ и четиримата заедно тръгнаха на вечеря. Журналистът беше запазил маса в една механа в Мерилбоун. Казваше се „Бейкър ен Авън“. Яденето беше по вкуса на Шанън — огромни порции печено и зеленчуци, а за преглъщане — две бутилки френско божоле. Храната му харесваше, Джули също.

Тя беше доста ниска, малко над метър и петдесет. За да се повдигне, ходеше с високи токчета и стъпваше много красиво. Каза, че е на деветнайсет години. Имаше кръгло закачливо лице, на което налагаше невинно ангелско изражение, сменяно от сексапилно излъчване, когато си мислеше, че никой не я гледа.

Беше очевидно глезла и обичаше да налага мнението си, вероятно в резултат, предположи Шанън, на едно прекалено свободно възпитание. Но момичето имаше чар и беше забавно, а Шанън не търсеше други неща у жените. Кестенявата й коса се спускаше чак до кръста, а под роклята и изпъкваха доста закръглени форми. Изглеждаше заинтригувана от ненадейния си компаньон.

Макар че Шанън помоли приятеля си да не казва с какво си изкарва хляба, Кари се беше изпуснала, но по време на вечерята не стана дума за занаята му. Както обикновено, Шанън говореше по-малко от останалите, а това не бе никак трудно, защото Джули и чернокосата Кари бъбреха достатъчно и за четиримата.

Когато излязоха от ресторанта и се гмурнаха в хладния нощен въздух на лондонските улици, журналистът каза, че той и приятелката му ще се приберат в апартамента с колата. После повика такси за Шанън и го помоли да изпрати Джули до вкъщи, преди да се отправи към хотела. Докато наемникът се качваше в колата, журналистът му смигна.

— Мисля, че напредваш — прошепна той.

Шанън изсумтя.

Пред дома си в Мейфеър Джули му предложи да се качат за чашка кафе. Той плати таксито и тръгна след нея по стълбите към очевидно скъпия апартамент. Едва когато се настаниха на канапето и отпиха от отвратителното кафе, което Джули приготви, тя повдигна въпроса за занаята му.

Той седеше облегнат в ъгъла на канапето, а тя едва се докосваше до ръба му. Гледаше към Шанън.

— Убивал ли си хора?

— Да.

— В сражение ли?

— Понякога. Най-често.

— Колко?

— Не знам. Не съм ги броил.

Тя попи информацията и преглътна няколко пъти.

— Не съм се запознавала с човек, който е убивал хора.

— Не бъди толкова сигурна — контрира я Шанън. — Всеки, който е бил на война, е убивал хора.

— Имаш ли белези от рани?

Още един обичаен въпрос. Шанън имаше повече от двайсет белега по гърба и по гърдите си, оставени от куршуми, шрапнели и гранати. Той кимна.

— Имам няколко.

— Покажи ми ги — каза тя.

— Не.

— Хайде покажи ми ги. Докажи ми, че ги имаш.

Тя се изправи. Той се ухили насреща й.

— Покажи ми, да ти ги покажа — отговори той заядливо с това ехо от детския рефрен.

— Аз нямам белези — ядосано каза Джули.

— Докажи — отсече Шанън и се обърна да остави чашката си на масичката до канапето.

Чу прошумоляване на плат. Когато се обърна, едва не се задави с последната глътка кафе. За по-малко от секунда тя беше свалила ципа откъм гърба на роклята си и цялото й одеяние се разстилаше на нивото на глезените. Отдолу имаше чифт найлонови чорапи и тънък златен колан.

— Видя ли? — тихо каза Джули. — Няма и следа от белег.

Беше права. Върху нейното крехко, разцъфващо, юношеско тяло млечнобелият цвят властваше от петите чак до тъмната грива, която падаше по раменете й и почти докосваше колана. Шанън преглътна.

— Аз си мислех, че ти си доброто малко момиченце на тати.

Тя се изкиска.

— Всички така си мислят. Най-вече татко. Твой ред е.

 

 

По същото време сър Джеймс Мансън седеше в библиотеката на провинциалното си имение, недалеч от селцето Нотгроув сред хълмистата област Глостършър. На коленете му лежеше папката на Шанън, до лакътя му се мъдреше чаша бренди със сода. Наближаваше полунощ и лейди Мансън отдавна си беше легнала. Той остави доклада на Шанън за спокойната обстановка на библиотеката, устоявайки на желанието да го отвори още в колата или веднага след вечеря. Когато искаше да се съсредоточи, Мансън предпочиташе нощните часове. А над този документ наистина искаше да се съсредоточи.

Той отвори папката и отдели настрана картите и диаграмите. Започна да чете текста. Съдържанието му беше следното:

ВЪВЕДЕНИЕ. Този план е изготвен на базата на:

1. Доклада за Република Зангаро, написан от мистър Уолтър Харис.

2. Моето посещение в Зангаро и доклада ми за това посещение.

3. Информацията за преследваната цел, предоставена ми от мистър Харис. В него не могат да бъдат включени известни на мистър Харис, но неразкрити пред мен елементи. Сред тях най-голямо значение имат последствията от атаката и начинът на предаване на властта. Възможно е планът на атаката да зависи от тези последствия, с които по очевидни причини не съм го съобразил.

 

ЦЕЛ НА АКЦИЯТА. Да се подготви и да се осъществи атака на президентската резиденция в Кларънс, столицата на Зангаро. Да се превземе същата резиденция и да се ликвидират президентът и личната му охрана. Да се завладеят оръжейните складове, арсеналите на републиката, държавната хазна и националната радиостанция, които също се намират в територията на резиденцията. Да се създадат такива условия, че всички оцелели стражи от охраната или други въоръжени лица да бъдат изтласкани извън града, за да нямат възможност да организират контраудар.

 

МЕТОД НА АТАКАТА. След като проучих военната ситуация в Кларънс, съм абсолютно убеден, че атаката трябва да се насочи директно от морето към самата резиденция. Обмислих идеята за проникване в страната по въздух. Този план е неосъществим. Първо, властите на изходното летище няма да позволят на чартърен самолет да се натоварят такъв брой хора и оръжия, защото ще се досетят за естеството на полета. Дори и да се намерят хора, които биха разрешили подобно излитане, ще се получи пробив в сигурността на операцията.

Атаката по суша също не предполага особени предимства, а недостатъците й са многобройни. Подстъпът на въоръжен отряд откъм северната граница би изисквал войниците и оръжията да влязат първо в съседната държава, която разполага с добра полиция и органи за сигурност. Рискът от преждевременен провал и залавяне е неоправдано висок. Също толкова нереалистична е идеята отрядът да дебаркира някъде по зангарийското крайбрежие и оттам да се придвижи до Кларънс. Първо, по-голямата част от брега е заблатена и е обрасла с гъсталак от мангрови дървета. Това прави достъпа на лодки невъзможен. А малките скалисти участъци не могат да се открият в тъмното. Второ, тъй като няма да разполага с моторни средства, отрядът ще трябва да измине пеш дългото разстояние до столицата и до защитниците на града ще стигне вестта за предстоящия щурм. Трето, малобройността на атакуващия отряд би била съвсем очевидна посред бял ден, а това би настроило защитниците да дадат решителен отпор.

Беше обмислена и идеята войниците и оръжието да влязат в републиката нелегално и да се укрият до настъпването на нощта. Това също е нереалистично, защото снаряжението ще бъде доста тежко, а и подобна необичайно голяма група от гости на града неминуемо ще направи впечатление и ще бъде предадена на властите. Освен това този план би изисквал подкрепата на някаква вътрешна организация, а такава не съществува.

Следователно по мое убеждение единственият реалистичен план предполага атака с помощта на лодки, които ще бъдат спуснати от кораб, закотвен навътре в морето. Лодките ще навлязат директно в пристанището, а щурмът на резиденцията ще започне веднага след дебаркирането.

 

ИЗИСКВАНИЯ. Отрядът трябва да се състои най-малко от дванайсет души, въоръжени с минохвъргачки, базуки и гранати, както и с автомати за близък бой. Бойците ще излязат от морето между два и три часа след полунощ, когато и последният човек в Кларънс ще е заспал, а до разсъмване ще остава достатъчно време, за да успеят да заличат следите си.

Следваха още шест страници, в които Шанън излагаше подробности по организацията на проекта — как да се наберат хора, как да се набавят оръжия, муниции, радиостанции, лодки, извънбордови двигатели, сигнални ракети, униформи, колани, храна, провизии; как да се изчислят разходите и накрая как да се превземе дворецът и да се разпръсне армията.

По въпроса за кораба, който ще транспортира отряда, Шанън пишеше:

„Като се изключат оръжията, придобиването на кораб ще се окаже най-трудната част от подготовката. Аз бих се обявил против наемането на плавателен съд, тъй като това предполага екипаж, който може да изневери на каузата, и капитан, който може да се изметне. Освен това би пострадала сигурността, понеже онези съдове, които биха предприели подобно чартърно плаване, най-вероятно имат печална репутация пред властите на средиземноморските държави. Препоръчвам да се отделят средства за покупка на малък товарен кораб с нает от възложителите на операцията екипаж, уважаван в средите на моряците. Тези разходи при всички случаи ще се възвърнат и в крайна сметка ще поевтинят операцията.“

Шанън подчертаваше също необходимостта от пълна секретност на всички етапи. Посочваше изрично:

„Тъй като не познавам никой от възложителите с изключение на мистър Харис, би било добре в случай, че проектът се приеме, мистър Харис да остане единствената връзка между мен и възложителите. Всички необходими парични суми ще ми бъдат предавани от мистър Харис и отчетите за похарчените средства също ще минават през него. По същата логика никой от четиримата ми помощници няма да е запознат с естеството на проекта, а крайната цел на пътуването ще им бъде съобщена едва в открито море. Капитанът също не бива да получава морските карти на зангарийското крайбрежие, преди да сме отплавали. Аспектите на сигурността са залегнали в горния план. Всички покупки ще се извършат легално. Единствено оръжията ще се закупят на черния пазар. След всеки етап е оставена дупка в информацията, която би осуетила всякакви разследвания. Освен това нужните стоки ще се купуват по отделно в различни страни и от различни хора. Само аз, мистър Харис и възложителите ще бъдем запознати с цялостния план. Ако се случи най-лошото, аз не бих могъл да разкрия самоличността нито на възложителите, нито по всяка вероятност на мистър Харис.“

Докато четеше, сър Джеймс Мансън на няколко пъти кимаше и сумтеше доволно. В един след полунощ той си сипа още бренди и се загледа в разходите и сроковете, които бяха на различни страници. Ето съдържанието им:

Предварително посещение в Зангаро. Изпълнено.

Два доклада — 2 500 лири

Хонорар на командира — 10 000 лири

Набиране на хора и заплати — 10 000 лири

Общи административни разходи, пътни разноски, хотели и др. за командира и всички подчинени — 10 000 лири

Закупуване на оръжие — 25 000 лири

Закупуване на плавателен съд — 25 000 лири

Закупуване на спомагателно оборудване — 5 000 лири

Резерви — 7 500 лири

Общо: 100 000 лири

Втората страница съдържаше ориентировъчните срокове.

Подготвителен етап:

Набиране на хора;

Откриване на банкова сметка;

Закупуване на базирана в чужбина компания — 20 дни

Покупки:

Период, през който на части ще се закупят необходимите стоки — 40 дни

Събирателен етап:

Товарене на техниката и сбор на хората на кораба. Ще завърши в деня на отплаването — 20 дни

Транспортиране:

Транспортиране на хората и техниката от началното пристанище до целта край бреговете на Кларънс — 20 дни

Сър Джеймс Мансън прочете доклада, а в следващия един час погледът му се раздвояваше между пурата „Ъпман Корона“ в устата му и пищните, подвързани с марокен[3] книги, които опасваха стените край него. Накрая заключи папката в сейфа и отиде горе да си легне.

 

 

Кат Шанън лежеше по гръб в полутъмната спалня и шареше с пръсти по тялото на момичето, което се бе проснало напреки върху него. Тялото й беше крехко, но страшно секси и той успя да се убеди в това за изминалия час. През тези две години след завършване на училище Джули бе учила всичко друго, но не и нещо сродно със стенографията. Нейният апетит и вкус към сексуално разнообразие можеха да се сравнят само с енергията на бликащите от устата й словесни потоци по време на вечерята.

Както я галеше, тя се размърда и започна да го опипва.

— Интересно — каза той замислено, — това сигурно е характерно за днешното време. Почти цяла нощ се чукаме, а аз все още не знам абсолютно нищо за теб.

Тя спря за момент и каза:

— Какво например искаш да знаеш?

— Къде живееш — каза той. — Като оставим това леговище.

— В Глостършър — промълви Джули.

— С какво се занимава баща ти? — тихо попита Шанън.

Не последва отговор. Той хвана един кичур и извъртя главата й към себе си.

— Ох, боли. Работи в Сити. Защо питаш?

— Банкер ли е?

— Не, управлява някаква рудодобивна компания. Това е неговата специалност, а сега ще ти покажа моята. Гледай.

След половин час Джули слезе от него и попита:

— Хареса ли ти, скъпи?

Шанън се засмя и тя съзря за миг в тъмното белите му зъби.

— Да — прошепна той. — Страшно ми хареса. Разкажи ми нещо за баща си.

— За баща ми ли? Той е един скучен стар бизнесмен. По цял ден кисне в душния си кабинет в Сити.

— Аз се интересувам от бизнесмени. Така че разкажи ми що за човек е той…

 

 

Сър Джеймс Мансън седеше на огряната от слънцето тераса откъм южната страна на своята къща и се наслаждаваше на първото си съботно кафе, когато по телефона се обади Ейдриън Гул. Служителят на Форин Офис звънеше от дома си в Кент.

— Дано само не ми се разсърдите, че ви търся през уикенда — каза той.

— Не, в никакъв случай, скъпи приятелю — излъга Мансън. — Готов съм да ви чуя по всяко време.

— Щях да ви се обадя снощи в кабинета, но се забавих на една среща. Спомних си нашия разговор преди известно време за резултатите от ваше проучване в една африканска държава. Сещате ли се?

Мансън реши, че Гул се чувства задължен да спазва условностите на секретността по телефона.

— Да, да — каза той. — Аз взех предвид вашето предложение. Занижихме леко съответните цифри, така че разкритите количества да изглеждат нерентабилни от икономическа гледна точка. Докладът замина, разбрах, че е бил приет, и оттогава нищо не съм чувал за него.

Следващите думи на Гул като с ръжен извадиха Мансън от спокойствието на съботното утро.

— Ние обаче чухме някои неща — каза гласът отсреща. — Не особено обезпокояващи, но все пак странни неща. Нашият посланик в региона, макар че е акредитиран в тази страна и в няколко други малки държави, не живее там, както сам знаете. Но той редовно ни изпраща доклади, които почиват на информация от най-различни източници, включително сведения от приятелски настроени дипломати. Вчера на бюрото ми попадна една част от последния му доклад, който се отнася до икономическото положение в региона. Там очевидно се разпространява някакъв слух, че съветското правителство е получило разрешение да изпрати свой геоложки екип в страната. Разбира се, те може би ще проучват в друг район…

Сър Джеймс Мансън втренчено съзерцаваше телефона, а гласът на Гул продължаваше да цвърчи. Лявото слепоочие на магната започна да пулсира.

— Просто си помислих, сър Джеймс, че ако тези руски геолози се заловят със същата зона, в която е работил вашият човек, техните резултати могат да се окажат малко по-различни. За щастие, става дума за минимални количества калай. Въпреки това реших, че е добре да знаете. Ало? Чувате ли ме?

Мансън изскочи от опиянението си. С огромно усилие на волята запази нормалната интонация на гласа си:

— Да, така е. Съжалявам, бях се замислил. Много се радвам, че ми се обадихте, Гул. Те едва ли ще изследват същата зона. Но въпреки това информацията ви е адски полезна.

Той мина през всички ритуални фрази, преди да затвори, а после бавно се върна на слънчевата тераса. Мозъкът му бушуваше. Съвпадение? Възможно, напълно възможно. Ако съветският екип отиваше да проучва отдалечен от Кристалната планина район, не би имало съмнение, че се касае за съвпадение. Но ако се насочеха направо към Кристалната планина, без предварителни въздушни наблюдения, които биха им позволили да забележат разликите в растителността, тогава съвпадението би било изключено. Това би означавало долен саботаж. И нямаше никакъв начин да провери съмненията си, без да накърни собствените си дългосрочни интереси. А това вече щеше да е фатално.

Сети се за Чалмърс, на когото толкова надеждно беше запушил устата с пари. Дали е проговорил? Съзнателно ли го е направил, или без да иска? За момент реши да възложи на Ендийн или на някой от приятелите му да се заеме с доктор Чалмърс. Но това нищо не би променило. А и нямаше доказателства, че е изтекла информация.

Можеше като нищо да погребе плановете си и въобще да не се връща към тях. Помисли си за този вариант, но после отново се сети за гърнето със злато, което го очакваше в края точно на тази дъга. Джеймс Мансън не беше мекушав човек. Едва ли би стигнал до сегашното си положение, ако се отдръпнеше пред лицето на риска, още повече преди да се е убедил в съществуването му.

Той седна в шезлонга до каничката с изстинало кафе и се потопи в мислите си. Възнамеряваше да продължи според плана, но трябваше да отчете възможността руският екип да се насочи именно към зоната на Мълруни, при което съществуваше вероятност проучвателите да забележат измененията в растителността. Следователно в плана се появяваше нов момент — ограничение във времето. Мансън направи някои изчисления и стигна до цифрата три месеца. Ако руснаците узнаеха за състава на почвата в Кристалната планина, те със сигурност щяха да изпратят в района група за „техническа помощ“. Поне половината от членовете й щяха да са хора на КГБ.

Сгъстеният график на Шанън предвиждаше сто дни за подготовка, но в началото той бе споменал пред Ендийн, че ще му трябват две допълнителни седмици, за да изпипа проекта в детайли. Сега нямаше да разполага с тези две седмици. Дори ако руснаците действаха по-бързо, отколкото обикновено, и сто дни щяха да са много.

Мансън се върна при телефона и позвъни на Саймън Ендийн. Шефът не виждаше защо да не поразбута подчинения си, след като собственият му уикенд пропадна.

 

 

В понеделник сутринта Ендийн се обади на Шанън и уреди среща за два часа следобед в един блок в „Сейнт Джонс Ууд“. Той нае апартамента по указание на сър Джеймс Мансън, чиито дълги наставления изслуша в неделя следобед в провинциалното му имение. Запази апартамента за два месеца на името на Харис. Плати в брой и остави фалшив адрес, от който никой не се заинтересува. Спря се на този избор по съвсем проста причина: апартаментът разполагаше с директен телефон.

Шанън пристигна навреме и откри, че човекът, когото все още наричаше Харис, вече се е настанил. Телефонът беше свързан с микрофонно устройство, което позволяваше да се води разговор между един или повече души в стаята и човека от другия край на линията.

— Шефът на нашата група прочете доклада ви — каза Ендийн — и иска да поговори с вас.

В 2,30 звънна телефонът. Ендийн натисна бутона върху устройството и в стаята се разнесе гласът на сър Джеймс Мансън. Шанън знаеше с кого ще разговаря, но не го показа.

— Чувате ли ме, мистър Шанън?

— Да, сър.

— Аз прочетох доклада ви. Одобрявам вашите оценки и заключения. Ако ви предложа договор, бихте ли се заели с изпълнението на задачата?

— Да, сър — каза Шанън.

— Има няколко момента, които искам да обсъдим. Забелязах, че в бюджета сте предвидили за себе си сума от десет хиляди лири.

— Да, сър. Честно казано, не мисля, че някой ще се съгласи за по-малко. Много хора биха искали повече. Дори ако докладът беше изготвен от друг човек, който би посочил по-ниска сума, той също би прибрал минимум десет процента за себе си чрез надуване на цените, което не би могло да бъде установено.

Настъпи пауза, след което гласът отсреща каза:

— Добре. Съгласен съм. Какво ми предлагате срещу тази заплата?

— Моите знания, връзки, познанства в света на търговците на оръжие, контрабандистите и наемниците. Освен това с тези пари си купувате моето мълчание в случай, че нещо се обърка. Плащате ми за тримесечен къртовски труд при постоянен риск да попадна зад решетките. И накрая срещу тези пари ще подложа на риск живота си по време на атаката.

Мансън изсумтя.

— Звучи убедително. А сега по финансовите въпроси. Сумата от 100 000 лири ще бъде прехвърлена в швейцарска банка на сметка, която Харис ще открие още тази седмица. Той ще ви отпуска пари за всяка отделна покупка през следващите два месеца. За целта ще трябва да установите помежду си система за свръзка. Ще изразходвате пари в негово присъствие или после ще му давате фактури.

— Това няма да е винаги възможно. В бизнеса с оръжие не се издават фактури. Още по-малко на черния пазар. А повечето от хората, с които ще контактувам, не биха приели присъствието на мистър Харис. Той не е от техния свят. Предлагам ви да ползваме пътнически чекове и кредитни карти. Но ако мистър Харис ще трябва да приподписва всеки чек за 1 000 лири, ще се наложи той да ме придружава навсякъде, с което не бих се съгласил по съображения, касаещи личната ми сигурност. В противен случай не бихме се поместили в рамките на сто дни.

Настъпи нова дълга пауза.

— Какви са тези съображения, касаещи личната ви сигурност?

— Ами аз не познавам мистър Харис. Не мога да приема условия, при които той ще е в състояние да ме предаде на властите в някой европейски град. Вие предприемате вашите мерки за сигурност. Позволете ми и аз да направя същото. Искам да пътувам и да работя сам и без надзор.

— Предпазлив човек сте, мистър Шанън.

— Трябва да се пазя. Нали още съм жив?

Чу се зловещ кикот.

— А как да бъда сигурен, че мога да ви поверя големи парични суми?

— Няма как да сте сигурен. До определен момент Харис може да ми отпуска ограничени средства. Но оръжието се плаща в брой, при това пари се вземат единствено от купувача. Другите възможности са да възложите операцията лично на мистър Харис или да наемете друг професионалист. Но в него също няма да имате пълно доверие.

— Много убедително, мистър Шанън. Мистър Харис…

— Сър? — веднага откликна Ендийн.

— Моля ви да дойдете при мен веднага след като си тръгнете. Мистър Шанън, работата е ваша. Разполагате със сто дни, мистър Шанън, за да отмъкнете една държава. Точно сто дни.

Бележки

[1] Вид наркотик, подобен на марихуана. — Б.пр.

[2] Служба за регистрация на фирми. — Б.пр.

[3] Вид обработена кожа. — Б.пр.