Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

2.

Платината е метал и като всеки метал тя си има цена. Цената се определя от два основни фактора. Първият е положението на метала в определени процеси, осъществявани в индустриалните предприятия по света, а вторият е редкостта на метала. Платината е много рядък метал. Съвкупното световно годишно производство, без да се смятат запасите, които производителите пазят в тайна, едва надхвърля милион и половина унции.

Преобладаваща част от това количество, може би над деветдесет и пет процента, идват от три източника: Южна Африка, Канада и Русия. Русия, както обикновено, е несговорчивият член в групата. Производителите искат да задържат световната цена на стабилно равнище, за да могат да осъществяват дългосрочно планиране за инвестиции в ново оборудване и разкриване на нови рудници, с идеята слабите предприятия да не изпадат от пазара, в случай че се пусне в обращение голямо количество складирана платина. Руснаците, които държат на склад неизвестни количества и са в състояние да пуснат във всеки момент много платина, предизвикват трусове на пазара, когато им се отдаде сгоден случай.

Всяка година Русия пуска в обръщение около 350 000 унции от всичко 1 500 000, които се продават на световния пазар — дял, който й осигурява едно значително влияние. Руската платина се пласира от „Союзпромекспорт“. Канада изкарва на пазара около 200 000 унции годишно. Основното й производство идва от никеловите рудници на „Интернешънъл Никел“ и почти цялото количество се изкупува всяка година от американската компания „Енгелхард Индъстрийз“. Но ако търсенето на платина на американския пазар изведнъж нарасне рязко, Канада едва ли би могла да го задоволи.

Третият източник е Южна Африка, която добива близо 950 000 унции годишно и доминира на пазара. Освен рудниците в Импала, открити наскоро преди деня, в който сър Джеймс Мансън преценяваше позициите на платината на пазара, и добили вече определено влияние, платиненият гигант си остават рудниците „Рустенберг“, на който се пада много над половината от световното производство. Те се контролират от компанията „Йоханесбург Консолидейтид“, която притежава достатъчно голям дял от акциите, за да ги управлява самостоятелно. Както преди, така и сега производството на „Рустенберг“ се рафинира и се пласира по света от фирмата „Джонсън-Мати“ със седалище в Лондон.

Джеймс Мансън знаеше това не по-зле от който и да е било друг. Макар че не беше се интересувал от платината, когато докладът на Чалмърс се озова на бюрото му, той познаваше позициите й на пазара толкова добре, колкото един специалист по мозъчна хирургия познава дейността на сърцето. Знаеше и защо в същия този момент шефът на „Енгелхард индъстрийз ъв Америка“ — колоритният Чарли Енгелхард, познат на широката публика като собственик на приказния състезателен кон Нижински — купува южноафриканската платина. Правеше го, защото към средата на седемдесетте Америка щеше да има нужда от много по-големи количества, отколкото Канада можеше да достави. Мансън беше сигурен в това.

А отговорът на въпроса защо потреблението на платина в Америка щеше да нарасне и дори да се утрои към средата и края на седемдесетте се криеше в едно парче метал, известно под името ауспух.

В края на шейсетте години смогът започна да се превръща в национален проблем за американците. Думи като „замърсяване на въздуха“, „екология“, „околна среда“, непознати допреди десет години, се появиха в устата на всеки политик и придобиха модно звучене. Общественият натиск за приемане на законодателство, което да ограничи, контролира, а после и да намали замърсяването, постоянно нарастваше. И благодарение на мистър Ралф Надър[1] автомобилът стана мишена номер едно. Мансън беше уверен, че тенденцията ще набира сила през началото на седемдесетте и че най-късно до 1975–1976 година всеки собственик на кола в Америка ще бъде задължен със закон да снабди колата си с устройство, което пречиства изгорелите газове от техните отровни съставки. Той предполагаше освен това, че рано или късно градове като Токио, Мадрид и Рим ще предприемат същата мярка. Но големият залък беше Калифорния.

Изгорелите газови на колите се състоят от три компонента и всички те могат да станат безвредни. Два от тях чрез химически процес, наречен оксидация, а третият чрез друг процес, наречен редукция. За процеса на редукция е необходим катализатор, а оксидацията може да се осъществи или чрез изгаряне на газовете при висока температура, каквато е тази в ауспуха. За изгарянето при ниска температура също е необходим катализатор. Единственият познат надежден катализатор се нарича платина.

Сър Джеймс Мансън направи два извода. Макар че се работеше, а и през седемдесетте щеше да продължава да се работи над устройство, което да използва за катализатор нескъпоценен метал, едва ли някой щеше да изобрети сполучлив вариант преди 1980. Така че устройството за пречистване на изгорелите газове с платинен катализатор щеше да си остане единственото разрешение на проблема, а за всяко устройство щеше да е необходима една десета унция чиста платина.

Вторият извод беше, че когато американците приемат законодателство, изискващо на всички нови коли да се поставя щателно изпробвано пречистващо устройство, а Мансън предвиждаше, че това ще стане най-късно до 1975 година, щеше да възникне търсене от още милион и половина унции платина годишно. Това означаваше удвояване на световното производство и американците нямаше да знаят откъде да вземат нужните им количества.

Джеймс Мансън си мислеше, че се сеща откъде ще ги вземат. Винаги можеше да ги купят от него. И при положение, че абсолютната необходимост от платина във всяко пречистващо устройство щеше да съществува цяло десетилетие при едно търсене, което далеч надвишава предлагането, цената щеше да бъде добра. Даже доста добра.

Съществуваше само един проблем. Мансън трябваше да е сигурен, че само той и никой друг ще контролира правата върху рудодобива в Кристалната планина. Въпросът беше как да го направи.

Нормалният начин беше да се посети републиката, в която се намира планината, да поиска среща с президента, да му покаже доклада от проучванията и да му предложи сделка, при която „МанКон“ получава правата върху рудодобива, правителството си осигурява участие в печалбата, което ще пълни хазната им, а президентът печели тлъста и постоянна вноска в швейцарската си банкова сметка. Това щеше да е нормалният начин.

Но освен факта, че всяка рудодобивна компания, ако научеше какво се крие в недрата на Кристалната планина, би започнала да наддава за същите права и по този начин би качила дела на правителството и би смъкнала процента на Мансън, имаше три страни, които повече от всеки друг биха пожелали да овладеят находището, за да започнат производството или да го прекратят завинаги. Тези страни бяха Южна Африка, Канада и най-вече Русия. Защото появата на световния пазар на нов крупен източник би смалила съветския дял до незначително равнище, отнемайки на руснаците силата, влиянието и възможността да печелят от добива на платина.

Мансън смътно си спомняше, че е чувал името Зангаро, но мястото беше толкова забутано, че той не знаеше нищо за него. Очевидно първото изискване беше да се образова. Той се наведе напред и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Мис Кук, бихте ли дошли за малко?

През всичките седем години, откакто стана негова лична секретарка, я беше наричал мис Кук. А и през десетте години преди това, които тя прослужи като обикновена секретарка в компанията, издигайки се от залата на машинописките до десетия етаж, никой не беше се сетил, че тази жена може да има първо име. Тя все пак имаше. Казваше се Марджъри. Но видът й не предразполагаше човек да я нарече така.

Със сигурност е имало мъже, които са я наричали Марджъри. Преди много години, преди войната, когато е била младо момиче. Навярно дори са се опитвали да флиртуват с нея, да я пощипват по дупето в онова далечно време преди трийсет и пет години. Но това беше минало. Петте години война, през които влачела една линейка по горещите, засипани с отломъци улици, опитвайки се да забрави гвардееца, който така и не се върнал от Дюнкерк, а после двайсетте години, преминали в грижи за нейната саката капризна майка — прикована към леглото тиранка, чието оръжие били сълзите, — всичко това бе отнело младостта и апетитните данни на мис Марджъри Кук. Петдесет и четири годишна, облечена семпло, изпълнителна и строга, тя живееше едва ли не единствено за работата си в „МанКон“. Десетият етаж беше нейният живот, а териерът, който споделяше кокетния й апартамент в крайния квартал „Чигуел“, беше нейното дете и любовник.

И тъй, никой не я наричаше Марджъри. Младите директори й викаха „спаружена ябълка“, а секретарките — „онзи дърт прилеп“. Останалите, включително и работодателят й сър Джеймс Мансън, за когото знаеше повече, отколкото би си признала пред него или пред друг човек, я наричаха мис Кук. Тя влезе през вратата, която в затворено положение изглеждаше като част от облицованата с букови плочки стена.

— Мис Кук, направи ми впечатление, че през последните няколко месеца сме имали някакво малко проучване само с един човек, струва ми се, в Република Зангаро.

— Да, сър Джеймс. Така е.

— О, вие знаете за него.

Разбира се, че знаеше. Мис Кук никога не забравяше нещата, които са минали през бюрото й.

— Да, сър Джеймс.

— Добре. Тогава разберете, ако обичате, кой е издействал разрешение от правителството за това проучване.

— Трябва да го има в документацията, сър Джеймс. Ще отида да видя.

Тя се върна след десет минути. Бе проверила първо в дневника с графика на всекидневните срещи. После засече две графи — едната с имена, а другата — с теми — и накрая потвърди информацията в отдел „Кадри“.

— Бил е мистър Брайънт, сър Джеймс. — Тя погледна някакво картонче в ръката си. — Ричард Брайънт от отдел „Задгранични договори“.

— Той е предал някакъв доклад, надявам се — предположи сър Джеймс.

— Навярно го е направил. Такава е обикновената процедура в компанията.

— Бихте ли ми донесли неговия доклад, мис Кук?

Тя излезе отново, а шефът на „МанКон“ насочи поглед през прозорците срещу бюрото му към следобедния здрач, който се спускаше над лондонското Сити. Светваха лампи по средните етажи — на долните етажи светеха по цял ден, — но на нивото на небосвода все още се виждаше на светлината на земното слънце. Не можеше да се чете. Сър Джеймс Мансън включи настолната лампа на бюрото си, а мис Кук се върна, остави доклада върху папката и се оттегли пак към стената.

Докладът, който беше предал Ричард Брайънт, носеше дата отпреди шест месеца и беше издържан в стегнатия стил, поощряван от компанията. В него се казваше, че изпълнявайки нарежданията на директора на „Задгранични договори“, той кацнал в Кларънс, столицата на Зангаро, и там след една потискаща седмица в хотела успял да си уреди среща с министъра на природните ресурси. Състояли се три срещи за шест дни и накрая било постигнато споразумение, че само един представител на „МанКон“ може да влезе в републиката, за да проведе проучване за полезни изкопаеми във вътрешността на страната, отвъд планинската верига. Компанията умишлено не определила с точност района на проучването, за да може екипът да се движи повече или по-малко свободно. При последвалите пазарлъци на министъра било ясно заявено, че компанията не е готова да заплати исканата от него сума и че няма данни за наличието на полезни изкопаеми. Накрая двамата се договорили за финансовата страна. Естествено сумата, записана в договора, съставлявала половината от дадените пари, като остатъкът попълнил личната банкова сметка на министъра.

Това беше всичко. Единствената информация за особеностите на страната се съдържаше в описанието на един корумпиран министър. И какво от това, помисли си сър Джеймс Мансън. В наши дни Брайънт би могъл да напише подобен доклад и във Вашингтон. Само че тарифите там са различни.

Той отново се наведе към вътрешната телефонна уредба.

— Бихте ли повикали при мен мистър Брайънт от „Задгранични договори“, мис Кук?

Той пусна бутона и натисна друг.

— Мартин, ела за минутка, ако обичаш.

На Мартин Торп му трябваха две минути да се качи от кабинета си на деветия етаж. Той нямаше вид на финансовото генийче и протеже на един от най-безмилостните хищници в една традиционно безмилостна и хищническа индустрия. Изглеждаше по-скоро като капитан на спортния отбор на някое добро частно училище. Спретнат, с чаровно момчешко излъчване, с тъмна начупена коса и дълбоки сини очи. Секретарките го наричаха сладуран, а директорите, които виждаха как твърдо техни борсови позиции се изплъзват под носа им или пък откриваха, че техните компании минават под контрола на акционери, прикриващи Мартин Торп, го назоваваха с не особено приятни епитети.

Въпреки вида си Торп никога не беше учил в частно училище, нито пък беше спортист, а още по-малко капитан на отбора. Той не правеше разлика между средно силен удар в бейзбола и средната температура на въздуха, но можеше през целия ден да задържи в главата си ежечасното движение на цените на акциите по цялата верига от клонове на „МанКон“. На двайсет и девет години той си имаше своите амбиции и възнамеряваше да ги осъществи. „МанКон“ и сър Джеймс Мансън можеха да осигурят средствата за постигането на тази цел. Лоялността му се крепеше върху изключително високата заплата, върху възможностите за връзки с хората от Сити, която тази работа му предоставяше, и върху съзнанието, че от поста си може отблизо да наблюдава онова, което наричаше „голямата игра“.

Преди Тори да влезе, сър Джеймс Мансън пъхна доклада на Зангаро в чекмеджето и остави върху бюрото само доклада на Брайънт.

Той посрещна протежето си с предразполагаща усмивка.

— Мартин, имам за теб една задача, която искам да се изпълни дискретно. Трябва да стане бързо и може да ти отнеме половината от нощта.

Не беше в стила на сър Джеймс да пита Торп дали същата вечер няма никакъв ангажимент. Торп знаеше, че отсъствието на този въпрос влиза във високата заплата.

— Ще го направя, сър Джеймс. Имах нещо за тази вечер, но ще го отменя по телефона.

— Добре. Виж, преглеждах някои стари доклади и попаднах на този тук. Преди шест месеца един от нашите хора от „Задгранични договори“ е бил изпратен в една страна, наречена Зангаро. Не знам защо, но ми се ще да разбера. Той е осигурил разрешение от местното правителство наш малък екип да направи проучване за евентуално находище на полезни изкопаеми в неизследваната зона зад планинската верига, наречена Кристалната планина. Това, което искам да знам, е следното: посещението стигнало ли е в някакъв момент до знанието на Съвета?

— На съвета ли?

— Точно така. Доведено ли е до знанието на Съвета на директорите, че сме извършвали такова проучване? Ето това искам да разбера. Не е задължително да е било включено в дневния ред. Ще трябва да прегледаш всички детайли. А в случай, че съобщението е минало под графата „разни дейности“, прерови протоколите от заседанията на Съвета през последните дванайсет месеца. Освен това разбери кой е разрешил пътуването на Брайънт преди шест месеца и защо. А също и кой е изпратил там геолога и защо. Човекът, който е направил проучването, се казва Мълруни. Искам да знам и някои неща за него, които можеш да вземеш от досието му в отдел „Кадри“. Ясно ли е?

Торп беше изненадан. Тази дейност беше далеч извън неговата територия.

— Да, сър Джеймс, но мис Кук би могла да свърши за два пъти по-кратко време или би могла да намери някой друг…

— Да, би могла. Но аз искам ти да го свършиш. Ако ти поискаш досие от отдел „Кадри“ или се ровиш в протоколите на съвета, всички ще решат, че става дума за финансови въпроси. Следователно ще се запази пълна дискретност.

На Мартин Торп започна да му просветва.

— Искате да кажете, че… на онова място са открили нещо?

Мансън гледаше вторачено навън към вече мастилено-синьото небе и към искрящото море от светлини под него, в което брокери и посредници, чиновници и търговци, банкери и експерти, застрахователи и комисионери, купувачи и продавачи, адвокати и, със сигурност поне в някои кабинети, закононарушители се трепеха в зимния следобед и се стремяха към омагьосания час пет и половина.

— Това не е важно — каза той троснато към младежа зад гърба си. — Просто направи каквото ти казах.

Мартин Торп продължи да се хили по пътя към задния изход на кабинета, а после и надолу по стълбите към своята стая.

— Хитро копеле — каза си той по стълбите.

Сър Джеймс Мансън се обърна, когато вътрешният телефон наруши двойно остъкленото, звукоизолирано спокойствие на закътаното светилище.

— Мистър Брайънт е тук, сър Джеймс.

Мансън пресече стаята, мина покрай ключа на стената и включи основното осветление. Когато стигна до бюрото си, освободи бутона.

— Пуснете го да влезе, мис Кук.

Съществуваха три повода, при които чиновниците от средните етажи можеха да бъдат привикани в светилището на десетия етаж. Първият беше свързан с получаването на нареждания или с предаването на доклад, който сър Джеймс искаше да подпише или да изслуша лично, и това беше привикване по служба. Във втория случай на човек му триеха сол на главата и това беше същински ад. Третият повод възникваше, когато генералният директор решаваше да влезе в ролята на любещия вуйчо спрямо своите подчинени, и това беше успокояващо.

Застанал на прага, Ричард Брайънт, трийсет и девет годишен чиновник от средните етажи, който си вършеше работата компетентно и държеше да я запази, беше съвсем убеден, че не първият от трите повода го е довел тук. Страхуваше се да не е вторият и изпита страхотно облекчение, когато разбра, че става дума за третия.

От средата на кабинета сър Джеймс се приближи към него с приветлива усмивка.

— Ах, влезте, Брайънт. Заповядайте.

Мис Кук затвори вратата зад гърба на Брайънт и се оттегли към бюрото си.

Сър Джеймс Мансън посочи на своя служител едно от креслата, разположени доста далеч от бюрото, в къта за разговори на просторния кабинет. Брайънт, който все още се чудеше за какво са го повикали, седна в посоченото кресло и потъна в неговите възглавници от шведска кожа. Мансън се приближи към стената и отвори две врати, които разкриха добре заредено барче.

— Ще пийнете ли нещо, Брайънт? Слънцето май вече залезе.

— Благодаря ви, сър… ъ-ъ… скоч, ако обичате.

— Юнак. Любимата ми отрова. И аз ще пийна с вас.

Брайънт погледна часовника си. Беше пет без четвърт, а тропическата максима, че се пие само след залез-слънце, едва ли се отнасяше за лондонските зимни следобеди. Но той си спомни за едно тържество, на което сър Джеймс изрази насмешката си към всички пиячи на шери и други подобни напитки, и цяла вечер се наливаше със скоч. Струва си да се забелязват такива неща, мислеше си Брайънт, докато шефът сипваше в две хубави стари кристални чаши от своето специално „Гленливет“. Разбира се, и не помисли да се докосне до шейкъра с лед.

— Вода? Малко сода? — обади се той от барчето.

Брайънт извъртя врат и погледна бутилката.

— Малцово ли е, сър Джеймс? Не, благодаря ви. Така както си е.

Мансън кимна няколко пъти одобрително и донесе чашите. Казаха си „наздраве“ и отпиха от уискито. Брайънт все още очакваше разговорът да започне. Мансън забеляза това и го удостои със строгия поглед на вуйчото.

— Не се притеснявайте, че ви повиках тук по този начин — започна той. — Просто преглеждах една папка със стари доклади и попаднах на вашите. По-точно на един от тях. Сигурно навремето съм го прочел и съм забравил да го върна на мис Кук, за да го заведе в архивите…

— Мой доклад ли? — попита Брайънт.

— А? Да, да, докладът, който сте предали след завръщането си от онази страна… как се казваше? Зангаро? Така ли беше?

— О, да, сър. Зангаро. Това беше преди шест месеца.

— Точно така. Преди шест месеца. Направи ми впечатление, че сте имали доста проблеми с онзи министър.

Брайънт започна да се отпуска. Стаята беше топла, креслото изключително удобно, а и уискито му действаше като стар приятел. Спомни си онези дни и се усмихна.

— Но все пак получих разрешение за проучване.

— Получили сте го и още как! — поздрави го сър Джеймс и се усмихна, сякаш в главата му нахлуха мили спомени. — Едно време и аз се занимавах с тези неща. Ходех на трудни мисии и се връщах с плячката у дома. Само че никога не съм ходил в Западна Африка. По онова време. По-късно, разбира се, отидох. Но след като потръгна това тук.

За да посочи „това тук“, той обходи с ръка луксозния кабинет.

— Тъй че днес прекарвам прекалено много време заровен сред бумаги — продължи сър Джеймс. — Дори ви завиждам на вас, младите, че пътувате и ловите сделки с методите от доброто старо време. Е, разкажете ми за вашето пътешествие до Зангаро.

— Ами там наистина трябваше да се действа като в доброто старо време. След като прекарах няколко часа в страната, едва ли не очаквах да срещна хора с прокарани през носовете кокали — каза Брайънт.

— Наистина ли? Боже Господи! Значи това Зангаро е диво място, така ли?

Сър Джеймс Мансън бе отдръпнал главата си назад в сянката, а и Брайънт беше достатъчно отпуснат, за да долови искриците в съсредоточения поглед, които не хармонираха с насърчителния тон.

— Съвсем вярно, сър Джеймс. Там цари пълен безпорядък и страната упорито се движи към Средновековието, след като преди пет години е извоювала Независимостта си.

Той си спомни още нещо, което шефът му бе вметнал в кръга на група директори.

— Това е класически пример, потвърждаващ идеята, че повечето африкански републики днес изхвърлиха на върха политически групировки, които упражняват властта по начин, който ги прави негодни да управляват дори депото за отпадъци на една корпорация. В резултат на това, разбира се, страдат обикновените хора.

Сър Джеймс, който като всеки друг можеше да разпознава собствените си думи, даде знак за това, усмихна се, стана, отиде до прозореца и погледна надолу към гъмжащите улици.

— И кой управлява парада? — попита той тихо.

— Президентът. Или по-точно диктаторът — обади се Брайънт от креслото. Чашата му беше празна. — Човек на име Жан Кимба. Той спечелил първите и единствени избори малко преди обявяването на Независимостта. Спечелил ги против волята на колониалните власти. Някои казват, че прилагал терор и вуду-техники над избирателите. Те са много назадничави, нали разбирате? Повечето не са знаели какво значи да гласуваш. Сега не им и трябва да знаят.

— Твърда ръка има този Кимба, така ли? — попита сър Джеймс.

— Не само твърда ръка, сър. Той чисто и просто е луд. Бленуващ мегаломан, а навярно и параноик. Управлява съвсем сам, заобиколен от клика безгръбначни политици. Ако загубят благоволението му или по някакъв начин събудят подозренията му, те попадат в килиите на старото колониално здание на полицията. Носят се слухове, че самият Кимба ръководел мъченията. Никой не е излязъл жив оттам.

— Хм, в какъв свят живеем, Брайънт. И тази държава има същия брой гласове в Обединените нации като Великобритания и Америка. В чии съвети се вслушва?

— Не слуша никого от приближените си. Чувал някакви гласове. Така казват местните бели, които са имали куража да останат.

— Гласове ли? — попита сър Джеймс.

— Да, сър. Той твърди пред народа, че го водят божествени гласове. Казва, че разговарял с Бога. Държал цяла реч в този смисъл пред населението и пред дипломатическия корпус.

— О, Боже, още един ли? — замислено каза Мансън, все още загледан надолу към улицата. — Понякога си мисля, че е било грешка да се приобщават африканците към Бога. Сега половината от водачите им са на „ти“ с него.

— Освен това той управлява и с хипноза. Хората мислят, че притежава някакъв всевластен талисман или вуду-заклинание, или магия, или нещо от сорта. Вселил е у тях страхопочитание към собствената си персона.

— А чуждите посолства?

— Ами те, сър, не се месят много. Изглежда, и те като местните жители са стреснати от ексцесиите на този маниак. Той е нещо като кръстоска между шейх Абеид Каруме в Занзибар, папа Док Дювалие в Хаити и Секу Туре в Гвинея.

Сър Джеймс се извърна леко от прозореца и попита подмамващо тихо:

— Защо е като Секу Туре?

Брайънт се намери в собствени води и започна да излага своите старателно натрупвани познания за политическия живот в Африка, доволен от възможността да демонстрира пред работодателя си, че добре се е потрудил.

— Той е почти пълен комунист, сър Джеймс. Неговият политически идеал е Лумумба. Ето защо руснаците са толкова силни. Имат огромно за мащабите на страната посолство. Сега, когато плантациите са в упадък поради некадърното управление, за да припечелят чужда валута, те продават почти цялата си продукция на руските траулери, които акостират. Разбира се, тези траулери са или кораби за електронен шпионаж, или продоволствени кораби, които снабдяват с пресни продукти подводниците в открито море. А парите, които получават от продажбите, не отиват при народа, а попадат в банковата сметка на Кимба.

— Не е съвсем по марксистки — пошегува се Мансън.

Брайънт се ухили широко.

— Марксизмът свършва, щом заработят парите и подкупите — отговори той. — Както обикновено.

— Но руснаците са силни, така ли? Имат ли голямо влияние? Още едно уиски, Брайънт?

Докато Брайънт отговаряше, шефът на „МанКон“ наля още две чаши „Гленливет“.

— Да, сър Джеймс. На практика Кимба не разбира нищо от нещата, които са извън непосредствения му опит, а той е прекарал целия си живот в Зангаро, като се изключат няколко посещения в съседни африкански държави. Така че понякога се съветва по някои външно-политически въпроси. Тогава си служи с един от тримата си съветници, които произлизат от неговото племе. Двамата са учили в Москва, а единият в Пекин. Или влиза в пряка връзка с руснаците. Една вечер разговарях в бара на хотела с един френски търговец. Той ми каза, че руският посланик или някой от заместниците му са почти всеки ден в двореца.

Брайънт остана още десет минути, но Мансън вече знаеше почти всичко, което му трябва. В пет и двайсет той отведе Брайънт до вратата, също тъй внимателно, както го и посрещна. Когато по-младият мъж излезе, Мансън направи знак на мис Кук да влезе.

— При нас работи един инженер, който се занимава с проучването на нови находища — каза той. — Върнал се е от тримесечна експедиция в Африка, където е живял в трудните условия на джунглата. Така че навярно още е в отпуск. Опитайте се да го откриете в дома му. Бих искал да се срещна с него утре сутринта в десет часа. Второ, доктор Гордън Чалмърс, ръководителят на химическата лаборатория. Можете да го хванете в Уотфорд, преди да е излязъл от лабораторията. Ако не, търсете го вкъщи. Бих искал да бъде тук утре в дванайсет. Отменете всички сутрешни ангажименти и ми оставете време да заведа Чалмърс някъде на обяд. Най-добре ми запазете маса в ресторант „Уилтън“ на „Бери Стрийт“. Това е всичко. Благодаря ви. Ще изляза след пет минути. След десет минути отпред да ме чака кола.

Когато мис Кук се оттегли, Мансън натисна един от бутоните на телефонната уредба и измърмори:

— Саймън, би ли се качил за минутка?

Саймън Ендийн беше двулик като Мартин Торп, но по различен начин. Неговият произход беше безупречен, но зад външното лустро се криеше моралът на хулиган от Ийст Енд. Заедно с блясъка и безмилостността той притежаваше и известна хитрост. Саймън имаше нужда от човек като Джеймс Мансън, на когото да служи, както и самият Джеймс Мансън по пътя си към върха и в борбата си да остане сред крупните капиталисти рано или късно щеше да има нужда от човек като Саймън Ендийн.

Такива като Ендийн се срещаха под път и над път в най-изисканите комарджийски клубове в лондонския Уест Енд. Омайници с дар слово, които не оставяха нито един милионер без поклон и нито една танцьорка без натъртване. Разликата се състоеше в това, че интелигентността на Ендийн го бе издигнала до директорско положение. Сега той беше помощник на шефа на един много престижен комарджийски клуб.

За разлика от Торп Ендийн нямаше амбиции да става мултимилионер. Смяташе, че един милион ще му свърши работа, а дотогава му стигаше и сянката на Мансън. Тя му плащаше шестстайния апартамент, автомобила „Корвет“, момичетата. Той също дойде от долния етаж и влезе от вътрешното стълбище през облицованата с бук врата точно срещу вратата, през която излезе мис Кук.

— Сър Джеймс!

— Саймън, утре ще обядвам с един човек, който се казва Гордън Чалмърс. Работи в тила. Ръководител на научния екип и на лабораторията в Уотфорд. Ще бъде тук в дванайсет. Преди този час искам сведения за него. Кадровото му досие, разбира се, но добре ще е да разбереш и някои други неща. Как върви семейният му живот, някакви неблагополучия. Преди всичко дали има належаща нужда от пари, които надхвърлят заплатата му. Политическите му убеждения, ако има такива. Тези учени обикновено са леви. Но има и изключения. Можеш да поговориш с Ерингтън от отдел „Кадри“ довечера, преди да си тръгне. Прегледай досието му и ми го остави да го видя утре сутринта. Още утре започни с проучването на семейната обстановка. Звънни ми не по-късно от 11,45. Ясно ли е? Знам, че ти идва малко изневиделица, но информацията може да се окаже важна.

Ендийн изслуша нарежданията, без да помръдне нито един мускул на лицето му. Запамети всичко. Той знаеше каква е работата. Сър Джеймс Мансън често искаше информация, понеже никога не заставаше пред един човек, бил той приятел или враг, без лично сведение, включително и за частния му живот. Неведнъж беше разколебавал съперниците си с добрата си подготовка. Ендийн кимна и се оттегли. Отправи се директно към отдел „Кадри“, откъдето по съвпадение преди малко бе излязъл Мартин Торп. Но не се засякоха с него.

Докато ролс-ройсът плавно напускаше паркинга пред сградата на „МанКон“, отвеждайки своя обитател към неговия апартамент на третия етаж в „Арлингтън Хауз“ зад хотел „Риц“, където му предстоеше продължителна топла вана и вечеря, донесена от ресторант „Каприз“, сър Джеймс Мансън се изтегна назад и запали първата си пура за вечерта. Шофьорът му подаде един късен „Ивнинг Стандарт“. Колата минаваше покрай гара „Черинг Крос“, когато малка информация в раздела „Кратки вести“ прикова погледа му. Беше вмъкната между резултатите от надбягванията. Той я погледна отново, а после я прочете няколко пъти. Загледа се през прозореца в прелитащите коли и сгушените пешеходци, които се тътреха към гарата или крачеха към автобусите под февруарския дъждец, устремени към домовете си в Ийдънбридж и Севъноукс след поредния вълнуващ ден в Сити.

Докато гледаше навън, в главата му започна да се заражда една идея. Някой друг би я подминал с усмивка. Сър Джеймс Мансън не беше някой друг. Той беше съвременен пират и се гордееше с това. Ситното заглавие над сбутаната информация се отнасяше за някаква африканска република. Не беше Зангаро. И за нея не знаеше почти нищо. Не беше известна с полезните си изкопаеми. Заглавието гласеше:

„Нов преврат в африканска държава“.
Бележки

[1] Ралф Надър (1934-?) — американски адвокат и активист на екологическото движение. — Б.пр.