Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

4.

Саймън Ендийн влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън с една обемиста папка, която съдържаше доклад от сто страници за Зангаро, фотодосие и няколко карти. Каза на шефа си какво е донесъл. Мансън кимна одобрително.

— Докато подготвяше тези материали, някой разбра ли кой си и за кого работиш? — попита той.

— Не, сър Джеймс. Използвах псевдоним и никой не се усъмни в него.

— А възможно ли е някой в Зангаро да е разбрал, че се събират данни за страната им?

— Не. Служих си само със съществуващите архиви, макар че те са доста оскъдни. Черпих данни от някои университетски библиотеки у нас и в Европа, от стандартните справочници, а също и от единствения туристически справочник, публикуван в самата република. Само че той е останал от колониално време и е с петгодишна давност. Във всички случаи казвах, че събирам информация за моята дисертация върху цялостната колониална и постколониална ситуация в Африка. Изключени са каквито и да е било възражения.

— Много добре — каза Мансън. — После ще прочета доклада. Сега ми дай основните факти.

Преди да отговори, Ендийн извади една от картите и я разгърна върху бюрото. Тя изобразяваше част от африканското крайбрежие. Отбелязан беше участъкът на Зангаро.

— Както виждате, сър Джеймс, територията се врязва ето тук в тази част на брега. На север и на изток граничи с тази република, а късата южна граница е с тази тук. Четвъртата граница, разбира се, е морето. Има формата на кибритена кутийка. Късата страна е по протежение на бреговата ивица, а дългите влизат навътре. Границите са били съвсем условно очертани още по времето на колониалните борби за разпределянето на Африка и не са нищо повече от линия върху географската карта. Границата по суша не се охранява, но поради почти пълната липса на пътища тя може да се пресече само на едно място — тук, на пътя, който продължава на север в съседната държава. Цялото движение по суша преминава оттам.

Сър Джеймс Мансън разгледа територията и изсумтя.

— Какво е положението на източната и на южната граница?

— Няма пътища, сър. Няма никакъв достъп, освен ако не решите да цепите направо през джунглата, а тя в по-голямата си част е непроходима. Така, площта е 7000 квадратни мили — 70 мили по брега и 100 мили навътре в сушата. Столицата Кларънс, наречена на името на капитана, който пръв преди двеста години спрял на това място за прясна вода, се намира ето тук — на средата на бреговата линия, по на трийсет и пет мили от северната и южната граница. Зад нея се простира тясна равнинна ивица, която е единствената обработваема земя, като се изключат полянките на диваците в джунглата. Зад равнината тече река Зангаро, после е подножието на Кристалната планина, самата планинска верига, а отвъд нея следват мили наред джунгла чак до източната граница.

— Съществуват ли други транспортни връзки? — попита Мансън.

— На практика няма никакви пътища — каза Ендийн. — Река Зангаро тръгва от северната граница и тече съвсем близо до морския бряг, пресичайки почти цялата територия на републиката. Влива се в морето малко преди южната граница. На устието са разхвърляни няколко кейчета и бараки, които оформят малко пристанище за износ на дървесина. Но истински кейове няма, а и дърводобивът на практика е бил прекратен след обявяването на независимостта. Река Зангаро тече почти успоредно на брега, като леко се приближава към него, и всъщност разделя страната на две. Тази равнина, разположена откъм морето, завършва с блатиста мангрова гора, което прави крайбрежната ивица недостъпна за големи и малки кораби. Другата част е вътрешността отвъд. На изток от реката е планината, а отвъд нея — вътрешността. По реката могат да плават баржи, но никой не проявява интерес към това. Северната съседка има модерна столица с дълбоководно пристанище. Самата река Зангаро завършва с плитко затлачено устие.

— Кажи ми нещо за износа на дървесина. Как са го осъществявали?

Ендийн извади от папката една карта на републиката с по-голям мащаб и я постави върху масата. Посочи с молив устието на Зангаро в южната част на страната.

— Добивали са дървесината по горното течение. Покрай речния бряг или в подножието на планината. Там все още има доста хубава дървесина, но след обявяването на Независимостта никой не проявява интерес към нея. Смъквали трупите по реката до устието и ги складирали там. Корабите пускали котва навътре в морето, а трупите били изтегляни до тях с влекачи. После ги вдигали на борда със собствените си кранове. Въобще не става дума за мащабна операция.

Мансън съсредоточено се взираше в картата. Погледът му спираше последователно на седемдесетте мили крайбрежна ивица, на реката, която течеше почти успоредно с нея, на непроходимата блатиста мангрова гора между сушата и морето и на планинската верига отвъд реката. Той успя да различи масива, който го интересува, но не каза нищо по този повод.

— Какво е състоянието на главните пътища? Трябва да има такива.

Ендийн се подготви за ново обяснение.

— Столицата е забита ето тук, на края на този сплескан полуостров, по средата на крайбрежната ивица. Обърната е към открито море. Разполага с малко пристанище — единственото истинско пристанище в страната. Малко извън града полуостровът се свързва с основната суша. Има един път, който следва гръбнака на полуострова и влиза на шест мили навътре в източна посока. Ето на това място се разклонява. Едното отклонение завива надясно, в южна посока. Има седем мили макадамова настилка. Следват двайсет мили черен път, който се губи някъде по бреговете на устието. Другото отклонение завива наляво и поема в северна посока през равнината на запад от реката и стига до северната граница. На това място има пропускателен пункт, охраняван от десетина заспали и корумпирани войници. Няколко души ми казаха, че те въобще не можели да четат и нямало как да разберат дали към паспорта е приложена виза. Подкупваш ги с няколко лири и преминаваш.

— А пътят, който води към вътрешността? — попита сър Джеймс.

Ендийн посочи с пръст.

— Дори не е отбелязан на картата. Толкова е малък. Всъщност, ако след разклонението поемете на север, след няколко мили ще стигнете до отклонение вдясно, което води към вътрешността. Пътят е черен. Той пресича останалата част от равнината, а после и река Зангаро по един паянтов дървен мост…

— Значи този мост е единствената връзка между двете части на страната? — попита Мансън учудено.

Ендийн сви рамене.

— Това е единственият брод за моторни превозни средства. Но такива почти няма. Местните жители пресичат реката с канута.

Мансън смени темата, макар че очите му си останаха залепени в картата.

— Кажи ми нещо за племената, които живеят там.

— Те са две — каза Ендийн. — На изток от реката е територията на племето винду. Всъщност по-голямата част от племето живее отвъд източната граница. Вече казах, че границите са условни. Равнината на запад от реката и към морето, включително и полуостровът, на който се намира столицата, влиза в територията на племето каджа. Двете племена се мразят взаимно.

— Население?

— Във вътрешността е почти невъзможно да се преброи. Официалната цифра е 220 000 жители в цялата страна. 3 000 души от племето каджа и някъде около 190 000 души от племето винду. Но тези цифри се базират на догадки. Всъщност само племето каджа може да бъде преброено с някаква точност.

— Как тогава въобще са провели избори? — попита Мансън.

— Това си остава една от догадките на сътворението — каза Ендийн. — Във всички случаи са били фарс. Половината от хората не знаят какво е да гласуваш или пък за какво гласуват.

— А икономиката?

— Почти нищо не е останало от нея — отговори Ендийн. — На територията на винду не се произвежда нищо. Едва се изхранват с това, което изкарват от нивите с тропически картофи и тапиока, отвоювани от джунглата с труда на жените. Именно жените вършат цялата работа, а тя не е чак толкова много. Ако им платиш добре, ще ти пренесат багажа. Мъжете ходят на лов. Децата страдат от малария, трахома, треска и недохранване. По колониално време в крайбрежната равнина е имало плантации е какао, кафе, памук и банани. Продукцията не е била висококачествена, но при гарантирания европейски пазар в метрополията носела достатъчно твърда валута, за да се покриват минималните разходи по вноса. След обявяването на независимостта президентът национализирал плантациите, изгонил белите и раздал земята на свои хора. В момента всичко е обрасло с бурени.

— Имаш ли някакви цифри?

— Да, сър. През последната година преди Независимостта производството на какао, това е била основната култура, е възлязло на 30 000 тона. Миналата година са произведени 1 000 тона, за които не са се намерили купувачи. Реколтата и сега гние на полето.

— А другите култури? Кафето, памукът, бананите?

— Производството на банани и кафе е напълно занемарено. Памукът е нападнат от паразити, а инсектициди няма.

— Какво е икономическото положение в момента?

— Пълна разруха. Разорена хазна. Парите са ненужни хартийки. Износът е сведен до минимум. Получили са някои помощи от ООН, от руснаците и от бившата метрополия, но тъй като правителството продава получените стоки и прибира парите, и тези помощи са прекратени.

— Истинска бананова република, а? — промълви сър Джеймс.

— Във всяко отношение. Корупция, разложение, брутални нрави. Шелфът им е богат на риба, но те не могат да я ловят. Двата им риболовни кораба са били управлявани от бели капитани. Единия го пребили военните, след което и двамата напуснали страната. Корабите така си и ръждясали. Сега местните жители страдат от недостиг на протеин. Козите и пилетата не стигат за всички.

— Как са с медицинското обслужване?

— В Кларънс има една болница на ООН. Тя е единствена в страната.

— Лекари?

— Имало двама квалифицирани лекари зангарийци. Единия го арестували и умрял в затвора. Другият емигрирал. Мисионерите били прогонени от президента като проводници на империалистическо влияние. Били са главно медицински работници, но имало и няколко проповедници. Преди монахините обучавали медицински сестри, но и те били прогонени.

— Колко са европейците?

— Във вътрешността навярно няма нито един. В крайбрежната равнина живеят няколко агрономи и монтьори, изпратени от ООН. В столицата има около четиридесет дипломати, двайсет от които руснаци. Останалите са разпределени между посолствата на Франция, Швейцария, Щатите, Западна Германия, Източна Германия, Чехословакия и Китай, ако китайците могат да минат за бели. Освен това в болницата на ООН работят пет души, а други пет специалисти се грижат за електроцентралата, контролната кула на летището, за водопроводната мрежа и т.н. Трябва да има и около петдесет търговци, мениджъри и бизнесмени, които са останали с надеждата, че нещата се оправят. Всъщност преди шест седмици е имало стълкновения и един от хората на ООН е бил пребит почти до смърт. Петимата специалисти по техническата част са заплашили, че ще напуснат, и са потърсили убежище в съответните посолства. Може вече да са си заминали, а това означава, че водопроводът, електрическата мрежа и летището скоро ще излязат от строя.

— Къде се намира летището?

— Ето тук, извън столицата, в основата на полуострова. Не отговаря на международните стандарти. Така че ако човек иска да стигне до него, трябва да вземе полет на „Ер Африк“ до северната съседка на Зангаро, а оттам да се прехвърли на малък двумоторен самолет, който лети до Кларънс три пъти седмично. Линията се обслужва от френска фирма, макар че в настоящия момент едва ли е много рентабилна.

— Кои са приятелите на страната във външнополитически план?

Ендийн поклати глава.

— Нямат приятели. Никой не го е грижа за тази разпаднала се държава. Дори Организацията за африканско единство е вдигнала ръце от тях. Мястото е толкова затънтено, че и ред не се появява за него. Журналистите въобще не стъпват там. Правителството води ожесточена антиевропейска политика, така че никой не би се наел да изпрати в страната работници и да основе някакво предприятие. Липсват инвестиции, защото всеки прошляк с партиен билет би могъл да конфискува собствеността. Към партията има младежка организация, чиито членове могат да пребият когото си поискат. Цялото население живее в страх.

— Как стоят нещата с руснаците?

— Тяхното посолство е най-голямото и навярно имат известно влияние върху президента по въпросите на външната политика, от която той нищо не разбира. Съветниците му са главно зангарийци, завършили образованието си в Москва. Но самият той не е учил в Москва.

— Разполагат ли въобще с някакъв потенциал? — попита сър Джеймс.

Ендийн бавно кимна с глава.

— Мисля, че разполагат с достатъчен потенциал, който при положение, че се разработи и се управлява добре, би им осигурил един приличен жизнен стандарт. Населението е малобройно, нуждите му са ограничени. На базата на една добра местна икономика биха могли да се самозадоволяват с храна и дрехи. Ще им трябва и малко твърда валута за належащи допълнителни разходи. Това би могло да стане, но дори и сега нуждите са толкова нищожни, че благотворителните хуманитарни агенции са в състояние да ги задоволяват изцяло. Само че хората им постоянно биват нападани, техниката им бива разбивана и разграбвана, а даренията се крадат и се продават за лична облага на управниците.

— Казваш, че племето винду не е много работливо. А племето каджа?

— И те не са — каза Ендийн. — Седят по цял ден, а когато някой им се стори опасен, се потулват в джунглата. Плодородната равнина ражда достатъчно, за да ги изхранва. Това напълно ги задоволява.

— Кой тогава е обработвал плантациите по колониално време?

— Ами губернаторът докарал около 20 000 негри от някъде другаде. Те се заселили в страната и досега живеят там. Заедно със семействата си наброяват около 50 000 души. Но колониалните власти така и не им дали избирателни права и затова не са участвали в изборите при обявяването на независимостта. Ако има някаква работа, именно те я вършат.

— Къде живеят? — попита Мансън.

— Около 15 000 все още живеят по колибите си насред плантациите, макар че сега, когато цялата техника е съсипана, не се намира особено много работа. Останалите са се преместили в Кларънс и преживяват кой както може. Живеят в няколко гета, пръснати покрай пътя, който свързва столицата с летището.

В продължение на пет минути сър Джеймс Мансън не вдигна поглед от картата. Мислеше съсредоточено за един планински масив, за един луд президент, за една клика обучени в Москва съветници и за едно руско посолство. Накрая въздъхна.

— Каква дивашка държава!

— Това е меко казано — откликна Ендийн. — Те още извършват ритуални публични екзекуции на централния площад. Смърт чрез накълцване на парчета. За целта си служат с мачете. При това доста често.

— И кой по-точно е творецът на този земен рай?

Вместо отговор Ендийн извади една снимка и я постави върху картата.

Сър Джеймс Мансън се озова лице в лице с африканец на средна възраст. На главата му бе надянат копринен цилиндър. Надолу беше облечен в черен редингот и провиснали панталони. Сцената очевидно отразяваше провъзгласяването на Независимостта, защото отзад, при стълбите на доста голяма сграда, стояха няколко представители на колониалните власти. Лицето под лъскавата черна коприна не беше кръгло, а дълго и изпито, с дълбоки бръчки от двете страни на носа. В ъгълчетата устните се закривяваха надолу и това създаваше впечатление за дълбока неудовлетвореност. Но очите приковаваха вниманието на наблюдателя. В тях имаше някаква стъклена неподвижност, характерна за очите на фанатиците.

— Това е той — каза Ендийн. — Главата му е пълна с бръмбари. Долен е и в червата. Западноафриканският папа Док. Ясновидец, медиум, освободител от бялото иго, спасител на своя народ, мошеник, крадец, шеф на полицията и инквизитор, който измъква признания. Човекът, който чува гласа на Всевишния и има видения. Негово Преосвещеновисокопревъзходителство президентът Жан Кимба.

Сър Джеймс Мансън продължи да се взира в лицето на човека, който, без дори да съзнава, седеше върху планина от платина на стойност десет милиарда долара.

„Интересно — помисли си той, — дали светът би забелязал неговата кончина?“

Не каза нищо на глас, но след като изслуша Ендийн, взе решение да подготви именно това събитие.

Преди шест години държавата, която владеела колонията, наречена сега Зангаро, решила под нарастващия натиск на световното обществено мнение да предостави независимост на тази територия. Стъкмили набързо една подготвителна кампания сред населението, което нямало никакъв опит в самоуправлението, и насрочили общите избори и обявяването на Независимостта за следващата година.

От хаоса възникнали пет политически партии. Двете били изградени изцяло на племенна основа. Едната защитавала интересите на племето винду, а другата — на племето каджа. Останалите три партии си изработили собствени политически платформи, опитвайки се да хвърлят мост между двете племенни общности. Една от тези партии била консервативната групировка, оглавявана от човек, който бил на служба при колониалистите и се ползвал с благоволението им. Той заявявал, че ще продължи тесните връзки с метрополията, която освен всичко друго била гарант на местната валута и основен купувач на експортните стоки. Втората партия, съвсем малка и слаба, заемала центъра. Оглавявал я един професор с европейско образование. Третата партия била радикална. Ръководел я човек, който няколко пъти бил лежал в затвора по обвинения в противодържавни действия. Този човек бил Жан Кимба.

Далеч преди изборите двама от неговите помощници, които имали връзки с руснаците още през студентските си години в Европа (руснаците ги открили сред участниците в антиколониалните демонстрации и им отпускали стипендии за института „Патрис Лумумба“ край Москва), тайно напуснали Зангаро и пристигнали в Европа. Там се срещнали с московски емисари и в резултат на проведените разговори получили известна парична сума и значителен брой съвети от съвсем практическо естество.

Кимба и хората му използвали парите, за да сформират отряди за политическа агитация. Набрали бабаити от племето винду. Напълно загърбили малцинството от другото племе. Отрядите се заловили за работа в неохраняваните от полицията вътрешни части на страната. Повечето агенти на другите партии ударили на камък в тази зона. А отрядите обиколили вождовете на всички кланове от племето винду.

След няколко публично изгорени тела и избодени очи вождовете схванали смисъла на нещата. Когато дошли изборите, те действали според простата и ефикасна логика, че човек прави това, което му каже силният (способен по-късно да си отмъсти), и не обръща внимание или пък се подиграва на слабия. Така вождовете заповядали на хората си да гласуват за Кимба. Той спечелил на територията на племето винду с голямо мнозинство и общият брой на неговите гласове се оказал по-голям от гласовете на цялата опозиция. Този резултат бил подпомогнат и от факта, че вождовете от племето винду получили инструкции да завишават цифрата на живеещите в селата им. Примитивното преброяване, осъществено от колониалните власти, се базирало на декларации на вождовете за населението в техните села.

Колониалната държава съвсем оплела конците. Вместо да се запознаят с тази страница от френския опит и да направят така, че на първите, решаващи избори да спечели тяхното протеже, а после да подпишат договор за военна взаимопомощ и да разположат в страната отряд бели войници, който би крепил прозападния президент на власт, колонизаторите позволили на най-опасния си враг да победи. Месец след изборите Кимба бил провъзгласен за първия президент на Зангаро.

После нещата се развили по традиционния сценарий. Другите четири партии били забранени като „разцепнически сили“. Четиримата лидери били арестувани по скалъпени обвинения. Те умрели след жестоки мъчения в затвора, но преди това прехвърлили партийните фондове на освободителя Кимба. Колониалната армия и полиция били разпуснати, щом се сформирала армията, набрана изцяло сред племето винду. Войниците от племето каджа, които съставлявали жандармерията при колониалната власт, били разпуснати по същото време. Дошли камиони да ги отведат по домовете им. След като излезли от столицата, шестте камиона се насочили към едно тихо местенце край река Зангаро и там заговорили картечниците. Така дошъл краят на тези обучени във военното дело момчета.

Полицаите и митничарите в столицата запазили постовете си, но им отнели мунициите. Властта преминала в ръцете на новата армия и се възцарил страшен терор. Всичко това станало за осемнайсет месеца. После започнала конфискация на всички имоти, авоари и предприятия на колонизаторите. Икономиката тръгнала рязко надолу. Сред племето винду нямало обучени хора, които биха могли да ръководят малобройните предприятия, а земите били раздадени на партийните активисти. Когато колонизаторите си заминали, ООН изпратила няколко инженери, които се заели с най-основните сфери, но след като станали свидетели на всички ексцесии, те започнали да подават молби за напускане пред правителствата си.

След няколко кратки, сгъстени епизода на насилие населението на племето каджа било напълно подчинено. Били предприети дори няколко жестоки акции в територията отвъд реката спрямо някои вождове, които мърморели по повод на предизборните обещания. След тези акции хората от племето винду просто свивали рамене и потънали обратно в джунглата. Събитията в столицата тъй или иначе малко ги засягали и нищо не им пречело да свиват рамене. Кимба и неговото обкръжение, подкрепяни от новата армия и от неуравноресените опасни тийнейджъри, числящи се към младежкото партийно движение, дърпали конците от Кларънс, преследвайки единствено собственото си облагодетелстване.

Някои от методите им бяха умопомрачителни. Докладът на Ендийн съдържаше документация по един случай, в който Кимба, вбесен, че не е получил своя дял от някаква сделка, арестувал европейски бизнесмен и го хвърлил в затвора. После пратил до жена му емисар със заявлението, че тя ще получи по пощата пръстите и ушите на съпруга си, ако не заплати съответния откуп. Било приложено писмо от мъжа й и жената събрала половин милион долара от неговите съдружници. Човекът бил освободен, но родното му правителство, уплашено от реакцията на африканските страни в ООН, го посъветвало да запази мълчание. Пресата така и не научила за станалото. В друг един случай били задържани двама поданици на бившата метрополия. Пребили ги в старата сграда на полицията, превърната в армейска казарма. Накрая ги освободили, след като заплатили солиден подкуп на правосъдието. Очевидно част от сумата била предназначена за Кимба. Провинението им се състояло в това, че не се поклонили, когато колата на президента минавала покрай тях.

През петте години след обявяването на Независимостта Кимба прочистил или прогонил (последните имали късмет) всички потенциални опозиционери. В резултат на това в страната не останали лекари, инженери и други квалифицирани кадри. Те поначало били малко, а и Кимба виждал във всички образовани люде възможни опоненти. През годините той развил параноичен страх от покушение и въобще не излизал от страната. Рядко напускал и двореца, а когато го правел, охраната била внушителна. Огнестрелните оръжия от всички известни разновидности били описани и иззети. Включително и ловните пушки, което допринасяло за липсата на храна с протеиново съдържание. Вносът на патрони и барут бил преустановен. Така че ловците от вътрешността, които идвали в столицата да си купят барут, се връщали с празни ръце и накрая окачили на стената ненужните пушки. Забранено било дори носенето на мачете в чертите на града. Носенето на каквото и да било оръжие се наказвало със смърт.

Сър Джеймс Мансън внимателно прочете дългия доклад, разгледа снимките на столицата, на двореца, на Кимба, задълбочено проучи картите и отново повика Саймън Ендийн. Любопитството на последния по повод на този интерес от страна на неговия шеф към една забутана държава се разгаряше и той попита Мартин Торп в съседния кабинет на десетия етаж за какво става дума. Торп само се ухили и се потупа с пръст по носа.

Торп също не беше съвсем сигурен, но мислеше, че се досеща. И двамата бяха наясно, че не бива да задават въпроси, когато работодателят им си има някаква идея в главата и иска информация.

Докато Ендийн докладваше на Мансън, последният бе заел любимата си позиция до прозорците на високия си кабинет, откъдето наблюдаваше улицата с нейните забързани по делата си пигмеи.

— Има още две неща, които искам да знам, Саймън — каза сър Джеймс без въведения и се върна при бюрото, на което лежеше докладът. — Твърдиш, че преди около шест седмици в столицата е имало сблъсъци. Един друг човек, който е бил там, ми разказа същото. Той спомена, че бил тръгнал слух за опит за покушение върху Кимба. Каква е истината?

Ендийн си отдъхна. И той беше научил тази история, от своите източници, но му се стори твърде дребна, за да я включва в доклада.

— Всеки път, когато президентът сънува лош сън, следват арести и слухове за заговори срещу него. Обикновено това означава, че търси основания да задържи и да екзекутира някого. При този случай в края на януари ставало дума за командващия армията полковник Боби. Подшушнаха ми, че в основата на търканията между двамата стояла една сделка, осъществена от Боби. Кимба не получил достатъчно голям процент от печалбата. В столицата пристигнал кораб с лекарства за болницата на ООН. Армията ги задържала на пристанището и задигнала половината. Под ръководството на Боби откраднатият дял бил продаден на черния пазар. Тази търговска операция трябвало да мине през Кимба. Когато подавал своя протест и оставката си, шефът на болницата споменал пред Кимба истинската стойност на липсващите медикаменти. Цифрата се оказала далеч по-висока от тази, която Боби бил съобщил. Президентът побеснял и изпратил няколко души от собствената си охрана да доведат Боби. Те претърсили града и задържали всеки, който им се бил изпречил на пътя.

— Какво станало с Боби? — попита Мансън.

— Избягал. Измъкнал се към границата с един джип и преминал пеш през джунглата покрай граничния пропускателен пункт.

— От кое племе е?

— Колкото и да е странно, той има смесена кръв. Вероятно е заченат при някои от набезите на племето винду срещу село на каджите. Това е станало преди четиридесет години.

— От новата армия ли е, или е служил в старата?

— Бил е ефрейтор в колониалната жандармерия, което значи, че има някаква зачатъчна военна подготовка. Малко преди обявяването на Независимостта го уволнили за пиянство и неподчинение. Когато Кимба дошъл на власт, го върнал на служба, защото в началото имал нужда поне от един човек, който да различава цевта от приклада на пушката. По колониално време Боби с гордост твърдял, че е каджа, но щом Кимба завзел властта, взел да се кълне, че истинското му потекло е от племето винду.

— Кимба защо го е задържал на служба? Той влизал ли е в първоначалното му обкръжение?

— Веднага щом усетил накъде духа вятърът, Боби отишъл при Кимба и заявил верността си към него. Това било далеч по-умно от ходовете на губернатора, който повярвал, че Кимба е спечелил изборите едва след като цифрите го доказали. Кимба го оставил на служба и дори го назначил за командващ армията, понеже един човек със смесена кръв придавал по-друг вид на гоненията срещу опонентите на режима от племето каджа.

— Що за човек е? — попита Мансън замислено.

— Същински бабаит — каза Ендийн. — Човек с облик на горила. Мозък няма, но притежава някаква животинска хитрост. В конфликта му с президента се решавало всъщност кой от двамата крадци ще прекара другия.

— Но все пак е със западна закваска. Не е ли комунист? — настойчиво попита Мансън.

— Не, сър. Не е комунист. Не е обвързан политически.

— Приема ли подкупи? Готов ли е да сътрудничи за пари?

— Със сигурност. Сега навярно живее доста скромно. Едва ли е успял да скъта крупна сума извън Зангаро. Големият пай винаги се е падал на президента.

— Къде се намира сега? — попита Мансън.

— Не знам, сър. Някъде в изгнание.

— Така — каза Мансън. — Намери го, където и да се намира.

Ендийн кимна.

— Да се срещна ли с него?

— Още не — каза Мансън. — Остана един последен въпрос. Докладът е много изчерпателен, но не засяга военния аспект. Нужна ми е цялата схема на въоръжената охрана в и около двореца, а също и в цялата столица. Колко войници, колко полицаи, дали има специални бодигардове на президента, къде са разположени, добри ли са, ниво на подготовка и опит, каква съпротива биха оказали в случай на нападение, с какви оръжия разполагат, могат ли да си служат с тях, дали има някакви резерви, къде се намират складовете с боеприпаси, дали се охраняват добре, има ли бронетранспортьори и артилерия, от руснаци ли се обучава армията, има ли военни лагери извън Кларънс. С една дума, абсолютно всичко.

Ендийн гледаше шефа си с учудване. Фразата „в случай на нападение“ се загнезди в главата му. Какво ли е намислил старецът, попита се той, но лицето му остана безизразно.

— За това ще е нужно лично да посетя страната, сър Джеймс.

— Да, направи го. Имаш ли паспорт с чуждо име?

— Не, сър. Във всеки случай аз не бих могъл да събера подобна информация. Необходимо е човек добре да познава военните въпроси и в частност особеностите на африканските въоръжени сили. На мен ми е късно да ставам военен. Нямам представа от никакви войски и въоръжения.

Мансън се върна при прозореца и впери поглед в очертанията на Сити.

— Знам — каза той тихо. — Само военен може да изготви такъв доклад.

— Само че, сър Джеймс, ще бъде трудно да се намери военен, който да се заеме с подобна мисия. Срещу каквато и да е било сума. А освен това в паспортите на военните е отбелязана професията им. Къде бих могъл да открия човек, който ще се съгласи да отиде в Кларънс, за да събере информация от такъв род?

— Има един специален вид военни — каза Мансън, — наричат ги наемници. Те се бият за всеки, който им плати добре. Аз съм готов да го направя. Значи ще ми намериш един отракан и умен наемник. Най-добрия в Европа.

 

 

Кат Шанън се излежаваше в малкия хотел на „Монмартр“ и гледаше как димът от цигарата му се вие нагоре към тавана. Беше отегчен. През изминалите няколко седмици след завръщането си от Африка той похарчи голяма част от възнаграждението си, обикаляйки цяла Европа в търсене на работа.

В Рим се срещна със свещеници от един католически орден във връзка с мисия в Южен Судан. Тя предвиждаше изграждането на временно летище във вътрешността на страната, което щеше да поеме доставките на храна и медикаменти. Знаеше, че в Южен Судан действат три отделни групи наемници, които помагат на негрите в гражданската война срещу арабския Север. В Бахр-ел-Азар други двама британски наемници, Рон Грегъри и Рип Кърби, ръководеха малка операция с войници от племето динка. Поставяха мини по пътищата, използвани от суданската армия, опитвайки се да унищожат британските й бронетранспортьори. На юг, в провинция Екватория, Ролф Щайнер имаше лагер за военно обучение, но от месеци никой не бе чувал нищо за него. На изток, в горното течение Нил, действаше много по-добър лагер, в който четирима израелци обучаваха местното племе и го снабдяваха с руско оръжие, задигнато от египтяните през 1967 г. Военните операции в трите провинции на Южен Судан задържаха основната част от суданските сухопътни и военновъздушни сили в този район. Затова пет ескадрили египетски изтребители бяха дислоцирани около Хартум и стояха настрана от израелския фронт на Суецкия канал.

Шанън посети израелското посолство в Париж и в продължение на четиридесет минути разговаря с военния аташе. Последният го изслуша внимателно, благодари му учтиво и също тъй учтиво го изпрати до вратата. Единственото нещо, което повтаряше дипломатът, бе, че в Южен Судан няма израелски инструктори в лагера на бунтовниците и затова не може с нищо да бъде полезен. Шанън не се съмняваше, че разговорът е бил записан и изпратен в Тел Авив, но знаеше много добре, че до края ще слуша все същата песен. Той признаваше, че израелците са първокласни бойци и добри разузнавачи, но мислеше, че не знаят нищо за черна Африка и вървят към провал в Уганда, а навярно и на други места.

Освен за Судан другите предложения бяха малобройни. Витаеха слухове, че ЦРУ търсело наемници за обучение на антикомунистически бунтовници в Камбоджа и че от шейховете от Персийския залив им било писнало да зависят от британските военни съветници и затова набирали наемници, които биха зависели от самите тях. Разправяха, че имало работа за хора, които са готови да се бият за шейховете или да се наемат с охраната на дворците им. Шанън не вярваше на тези истории. Думата на ЦРУ не струваше за него пукнат грош, а и арабите не бяха много по-различни, щом работата опреше до вземане на решения.

Като оставим настрана Залива, Камбоджа и Судан, пространството за действие беше съвсем ограничено. Не вървяха добри войни. Всъщност той предвиждаше в близко бъдеще установяването на отвратителен мирен период. Оставаше му възможността да работи като бодигард при някой европейски търговец на оръжия. В Париж с него се свърза един такъв човек, който се чувстваше заплашен и имаше нужда от добра охрана.

Търговецът, който знаеше за уменията и бързината на Шанън, чул, че той е в града, и изпрати емисар с предложение за работа. Без да го отхвърля, Кат не прояви особен интерес. Търговецът бе изпаднал в затруднение поради глупост. Първо изпратил кораб с оръжие на Ирландската републиканска армия (ИРА), а после информирал британците къде ще пристигне пратката. Няколко души били арестувани и революционерите побеснели. След това в официално извинение на Белфаст пред органите за сигурност се появили някои факти и сега хората на ИРА бяха готови на всичко. Наемането на бодигард имаше за цел да сплаши терористите, докато страстите се поуталожат и аферата потъне в забвение. Присъствието на Шанън би принудило повечето професионалисти да се приберат по домовете си, докато са още живи, но тези ирландци бяха луди глави и сигурно нямаше да проявят достатъчно разум. Значи щеше да се стигне до престрелка и френската полиция щеше да намери една от парижките улици зарита с окървавени ирландски бойци. Като се има предвид, че Шанън беше протестант от Ълстър, полицаите едва ли биха повярвали, че просто си е вършил работата. И все пак предложението оставаше открито.

Бяха изминали десет дена от март, но времето продължаваше да бъде влажно и студено. Всеки ден валеше и това правеше Париж недружелюбен. Пребиваването навън предполагаше хубаво време, а пребиваването вътре струваше много пари. Шанън къташе колкото може доларите, които му оставаха. Затова даде телефонния си номер на десетина души, които можеха да му предложат нещо интересно, и се захвана да чете романчета в хотелската си стая.

Сега лежеше загледан в тавана и мислеше за родния си дом. Всъщност той вече нямаше истински дом, но поради липса на по-добра дума все още наричаше така дивата шир, покрита с трева и недорасли дървета, която се простираше по границата между областите Тироун и Донегал.

Шанън беше роден и отрасна в близост до селцето Кесълдерг, разположено в Тироун на самата граница с Донегал. Къщата на родителите му се намираше на един хълм на около миля разстояние от селото. От нея се откриваше гледка на запад към Донегал.

Донегал бе името на областта, която Бог бе забравил да облагороди. Малобройните дървета се превиваха на изток, постоянно брулени от северноатлантическите ветрове.

Баща му притежаваше текстилна фабричка, която изкарваше хубав ирландски лен, и беше най-богатият човек в околността. Беше протестант, а почти всички работници и местни фермери бяха католици. В Ълстър двете религии никога няма да се спогодят и затова момченцата не си играеха с малкия Карло. Приятели му станаха конете, които бяха в изобилие по тези места. Научи се да язди, преди да може да възседне дори велосипед, а на пет години вече имаше собствено пони. И сега помнеше как отива с него до селото да си купи шербет за половин пени от сладкарницата на стария мистър Сам Гейли.

На осем години го пратиха да учи в един пансион в Англия. Това стана по настояване на майка му, която беше англичанка и произлизаше от имотен род. Така че през следващите десет години той се научи да бъде англичанин и заличи печата на Ълстър както в речта, така и в поведението си. През ваканциите се връщаше у дома при тревите и конете, но тъй като не познаваше нито един свой връстник в Кесълбърг, тези периоди преминаваха в здравословно усамотение, изпълнено с буйно галопиране срещу вятъра.

Беше на двайсет и две години и служеше като сержант в Кралската флота, когато родителите му загинаха при автомобилна катастрофа по пътя за Белфаст. Той се прибра за погребението с колоритния си черен колан и гамаши, увенчани със зелената барета на командосите. Продаде грохналата текстилна фабричка, залости къщата и се върна в Портсмут.

Това се случи преди единайсет години. Шанън прослужи оставащите пет години от срока му във флотата и се върна към цивилния живот. Започна да скача от работа на работа, докато накрая една лондонска търговска къща със силно присъствие в Африка го нае като чиновник. По време на пробната си година в Лондон той разбра някои тънкости от структурата на компанията. Научи как се правят сделки, как се реализира печалба, как се основават холдингови дружества. Разбра и каква е стойността на една дискретна сметка в швейцарска банка. След края на тази година го назначиха за заместник-директор на филиала в Уганда. Той напусна, без да пророни дума, и се отправи към Конго. И така от шест месеца насам Шанън водеше живот на наемник, нерядко извън закона. В най-добрия случай го смятаха за наемен войник, а в най-лошия за платен убиец. Лошото беше, че щом веднъж влезеш в списъка на наемниците, връщане назад нямаше. Не ставаше дума за това, че не можеш да си намериш работа в някоя фирма. Това в края на краищата можеше да се направи, пък било то и под чуждо име. Но дори без подобни усилия човек би могъл винаги да си намери работа като шофьор на камион, бодигард или да се хване с някакъв физически труд, ако нещата се развият толкова зле. Истинският проблем беше да издържиш. Да си седиш в кабинета под заповедите на някой дребосък с тъмносив костюм, да гледаш през прозореца и да си спомняш джунглата, накъдрените палми, миризмата на пот и кордит[1], пъшканията на войниците, които бутат джиповете през речните бродове, онзи страх с метален привкус на мед преди атака и дивата радост, че си останал жив след нея. Да си спомняш всичко това, а после да се връщаш към папките и вагоните на електричката. Ето това беше невъзможно. Шанън знаеше, че сърцето му би се окъсало, ако го сполетеше такава участ. Защото Африка хапе като мухата цеце и проникне ли веднъж отровата, вече трудно може да бъде прогонена от кръвта ти.

Шанън лежеше, дърпаше по малко от цигарата си и се питаше откъде ще изникне следващият ангажимент.

Бележки

[1] Вид експлозив. — Б.пр.