Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

14.

Испанските митнически власти са много по-толерантни към туристите, отколкото се говори. Като се има предвид огромният поток от скандинавци, германци, французи и британци, който се изсипва в Испания през всеки пролетно-летен сезон, и като се вземе под внимание теорията на вероятностите, според която определен процент от тези хора имат нечисти намерения, става ясно, че митничарите са принудени да си затварят очите за много неща. Незначителни нарушения като вноса на два картона цигари вместо разрешения един, за които на лондонското летище биха ви спрели, в Испания се подминават с лека ръка.

Един турист наистина трябва да се потруди, за да си създаде неприятности с испанската митница, но положи ли веднъж такива усилия, испанците му се отблагодаряват и правят всичко възможно здраво да си изпати. Четирите вида стоки, които не са желани в багажа на пътниците, са оръжие и (или) експлозиви, наркотици, порнография и комунистическа пропаганда. В други страни може да ви спрат за две необмитени бутилки бренди, но да ви пуснат със списание „Пентхаус“. Не и в Испания. Тук приоритетите са различни и въобще, както весело ще ви заяви всеки испанец, Испания е различна.

През този слънчев понеделничен следобед митничарят в Малага намери в багажа на Шанън пачка от петдесет стари банкноти по 20 лири. Погледна безизразно парите и повдигна рамене. Дори и да знаеше, че за да ги донесе в Малага, Шанън ги е прекарал през митницата на лондонското летище, а това е забранено, испанският служител не го показа. При всички случаи това си беше проблем на англичаните. В багажа нямаше списания „Секси Гърлс“ и вестници „Совиет Нюз“ и той пропусна туриста.

Курт Семлер беше загорял и изглеждаше в чудесна форма след тези три седмици обиколки из Средиземноморието в търсене на кораби, които се продават. И сега беше сух като вейка и нервно пушеше цигара след цигара — навик, който контрастираше с хладнокръвието му в боя. Но тенът му придаваше вид на човек с добро здраве и подчертаваше късо подстриганата му русолява коса и студените му сини очи.

Докато пътуваха към Малага с таксито, което Семлер бе поръчал на летището, той разказа на Шанън, че е ходил в Неапол, Генуа, Валета, Марсилия, Барселона и Гибралтар. Свързал се със свои приятели моряци, прегледал списъците на всички стабилни търговци и посредници на продавачите на малки кораби и накрая разгледал по пристанищата няколко съда. От двайсетината, които първо видял, нито един не бил подходящ. После научил за десетина други в пристанището, които не бил посетил, но ги отхвърлил, защото капитаните им били доста съмнителни. След всичките си търсения съставил списък от седем кораба, в който „Албатрос“ заемаше трето място. Семлер не каза нищо друго за качествата му, освен че става.

Той беше запазил стая на Шанън в хотел „Паласио“ и ирландецът първо се настани. После двамата минаха през портите на южния край на площад „Асера де ла Марина“ и влязоха в пристанището.

„Албатрос“ стоеше на котва в далечния край на кея. Напълно отговаряше на описанието на Семлер. Бялата му боя лъщеше на слънцето. Наемниците се качиха на борда и Семлер представи Шанън на Жорж Ален, който беше собственик и капитан. Той го разведе из кораба. Много скоро ирландецът стигна до заключението, че този съд е твърде малък за целите на операцията. Имаше една двойна каюта, две единични и салон, в който на пода можеха да се разположат дюшеци и спални чували.

Трюмът при кърмата можеше, макар и трудно, да приюти още шест души. Но с екипаж от четирима плюс петимата наемници от групата на Шанън мястото щеше да е малко. Ирландецът се ядоса на себе си, защото не бе предупредил Семлер, че на борда освен тях ще има още шест души.

Шанън прегледа документацията и установи, че е редовна. Корабът беше регистриран във Великобритания и имаше удостоверение от Министерството на търговията. Наемникът проведе едночасов разговор с капитан Ален. Обсъдиха начина на плащане и разхвърлиха многобройните фактури и квитанции, които доказваха извършените през последните няколко месеца ремонтни работи. Хвърлиха поглед и в бордовия дневник.

Двамата със Семлер слязоха от кораба малко преди шест часа и тръгнаха обратно към хотела. Шанън беше потънал в мислите си.

— Какъв е проблемът? — попита Семлер. — Корабът е чист.

— Не, не е така — каза Шанън. — Много е малък. А и е регистриран като частна яхта. Не е собственост на параходна компания. Опасявам се, че митническите власти няма да допуснат на такъв съд да се натовари оръжие.

Когато се върнаха в хотела, бе станало твърде късно за телефонните разговори, които искаше да проведе. Затова Шанън ги отложи за следващата сутрин. Малко след девет позвъни в лондонската компания „Лойд“ и помоли за справка в регистъра на яхтите. „Албатрос“ фигурираше в този списък като кеч[1] с водоизместимост 74 бруторегистър тона. За постоянно пристанище бе посочен Милфорд, а за пристанище на домуване — Ху. И двете пристанища бяха във Великобритания.

— Тогава какво, по дяволите, търси тук? — попита се Шанън и си спомни какъв начин на плащане му беше предложен.

Вторият му разговор, с Хамбург, разреши проблема.

 

 

— Nein, никаква частна яхта — каза Йохан Шлинкер отсреща. — Голяма е вероятността да не разрешат да транспортира търговски товар.

— Добре. Кога ще ви трябва името на кораба?

— В най-скоро време. Между другото, получих сумата за артикулите, които поръчахте от моите складове. Сега ще ги опаковам и ще ги изпратя на адреса във Франция. Освен това уредих всички книжа за другата партида и веднага щом получа остатъка от дължимата сума, ще направя поръчката.

— Кога най-късно искате да научите името на кораба? — изкрещя Шанън в слушалката.

Настъпи пауза, докато Шлинкер мислеше.

— Ако получа чека до пет дни, мога веднага да подам молба за разрешение да купя стоката. Името на кораба е нужно за разрешителното за износ. Значи петнайсет дни, след като пристигне чекът.

— Дотогава ще ви го съобщя — каза Шанън и постави обратно слушалката.

Обърна се към Семлер и му обясни какво е станало.

— Съжалявам, Курт. Собственикът трябва да е регистрирана параходна компания, а корабът трябва да има удостоверение за товарен съд, не за частна яхта. Ще се наложи да продължиш да търсиш. Но искам името на кораба най-късно след дванайсет дни, защото до две седмици и половина трябва да го съобщя на търговеца от Хамбург.

Двамата се разделиха вечерта на летището. Шанън се връщаше в Лондон, а Семлер заминаваше за Мадрид и оттам за Рим и Генуа — следващото пристанище по пътя му.

Ирландецът се прибра в апартамента си доста късно. Преди да си легне, се обади в „Бритиш Еъруейз“ и си запази билет за обедния полет до Брюксел. След това се свърза с Марк Вламенк и го помоли да го вземе от летището, за да го откара първо до банката в Брюге, а после на срещата с Буше.

Това беше краят на Ден двадесети и втори.

 

 

Мистър Харълд Робъртс беше полезен човек. Роден преди шейсет и две години от баща англичанин и майка швейцарка, той рано загубил баща си и израснал в Швейцария в семейството на майка си. По-късно запазил двойното си поданство. Мистър Робъртс навлязъл в банковото дело твърде млад и прекарал двайсет години в цюрихската централа на една от най-големите швейцарски банки, след което го назначили на поста заместник-управител на лондонския клон на същата банка.

Това станало малко след края на войната. През втория двайсет и две годишен период от кариерата си той се издигнал първо до управител на отдела за инвестиране, а по-късно и до управител на целия лондонски клон. На шейсетгодишна възраст се пенсионирал и решил да остане в Англия заедно с пенсията си в швейцарски франкове.

След пенсионирането си мистър Робъртс се бе съгласил да изпълни няколко деликатни задачи, поверени му не само от неговите бивши работодатели, но и от други швейцарски банки. В сряда следобед му възложиха именно такава задача.

Първо банка „Цвингли“ състави официално писмо до председателя и секретаря на „Бормак“, което мистър Робъртс представи като удостоверение, че е упълномощен да представлява банката в Лондон.

После се състояха още две срещи между мистър Робъртс и секретаря на компанията. На втората присъстваше и председателят майор Лутън, брат на починалия помощник-управител на плантациите на сър Йън Макалистър.

Уговориха се за извънредно събрание на Съвета, което се проведе в лондонската кантора на секретаря на „Бормак“. Освен майор Лутън на него присъстваше и един от директорите от провинцията. Двама директори бяха достатъчни за кворум, но трима съставляваха квалифицирано мнозинство. Съветът разгледа изготвената от секретаря резолюция и документите, които той представи. Четиримата неизвестни акционери, чиито интереси представляваше банка „Цвингли“, несъмнено притежаваха в момента общо трийсет процента от акциите на компанията. Не подлежеше на съмнение фактът, че те са упълномощили банка „Цвингли“ да оперира от тяхно име, а банката бе назначила с неоспорими документи мистър Робъртс за свой представител.

Аргументът, който реши изхода на обсъждането, беше съвсем прост. Щом като група бизнесмени са решили да закупят такъв голям обем от акциите на „Бормак“, следваше да се вярва на твърдението на тяхната банка, която заявяваше от тяхно име, че те възнамеряват да инжектират нови капитали в компанията. Подобно действие не би могло да се отрази отрицателно върху цените на акциите, а и тримата директори бяха акционери. Резолюцията бе гласувана на първо и на второ четене и бе приета. Никой не се сети да промени онази клауза в устава на компанията, която определяше, че двама директори съставляват кворум за вземане на решения, въпреки че сега директорите бяха шест, а не пет.

 

 

Мистър Кийт Браун се превръщаше в постоянен гост на градчето Брюге и в почитан клиент на „Кредитбанк“. Мистър Гесенс го прие с обичайната учтивост и го уведоми, че сутринта се е получил превод от Швейцария в размер на 20 000 лири. Шанън изтегли 10 000 долара в брой и взе чек за 26 000 долара на името на Йохан Шлинкер от Хамбург.

Отиде в близкия пощенски клон и пусна чека с препоръчано писмо, като добави в плика и няколко реда от себе си, с които подканваше германеца да задвижи испанската сделка.

До срещата с Буше останаха четири часа, два от които Шанън и Вламенк убиха над чаши с чай в спокойната обстановка на едно кафене. Малко преди смрачаване потеглиха за мястото.

Между Брюге и Гент, който се намира на четиридесет и пет мили на изток, има един изоставен път. Тъй като той лъкатуши през равното поле, повечето шофьори предпочитат новата магистрала Брюксел — Остенд, която също минава през двата фламандски града. Наемниците поеха по стария път и някъде по средата на разстоянието откриха пустата ферма, която им бе описал Буше, или по-скоро видяха избелялата табела, която указваше пътя към нея. Самата ферма беше скрита зад една горичка.

Шанън подмина леко отбивката и спря. Марк слезе и отиде да огледа фермата. Върна се след двайсет минути и потвърди, че наоколо наистина е пусто и не се забелязват признаци на човешко присъствие. Нямаше и следи от някакви приготовления за негостоприемно посрещане на двамата купувачи.

— Има ли някой в къщата и в пристройката? — попита Шанън.

— Къщата е заключена и отпред, и отзад. Не си личи някой да е стъпвал скоро. Огледах оборите и конюшнята. Няма никой.

Шанън си погледна часовника. Вече се беше стъмнило. До срещата оставаше един час.

— Скрий се в двора и дръж района под око! — заповяда ирландецът. — Аз ще наблюдавам оттук входната врата.

Когато Марк се отдалечи, Шанън отново огледа камионетката. Тя беше стара и раздрънкана, но все още вършеше работа. Двигателят й бе минал през основен ремонт. Шанън взе двата фалшиви номера и ги залепи с изолирбанд върху истинските. После, на безопасно разстояние от фермата, лесно щеше да ги махне, но сега не виждаше никакви основания да показва на мосю Буше действителната регистрация на камионетката. На двете врати имаше големи рекламни лепенки, които изпъкваха доста ярко, но и те можеха бързо да паднат. В каросерията се намираха шест големи чувала с картофи, които Вламенк бе натоварил по негово нареждане, и широката дъска, която се слагаше като задна преграда. Доволен, Шанън се върна на поста си край пътя.

Камионетката, която очакваше, се появи в осем без пет. Когато намали, за да свие по отклонението към фермата, наемникът различи фигурата на шофьора зад волана, а до него една топка, увенчана с дребна глава, която несъмнено принадлежеше на мосю Буше. Задните габарити на камионетката осветиха отбивката и след малко се скриха зад горичката. Явно Буше играеше чисто.

Шанън изчака три минути и насочи своята камионетка по отклонението. Когато стигна пред фермата, видя, че камионетката на Буше стои със запалени фарове в средата на двора. Той изгаси двигателя и слезе, като също остави фаровете светнати. Предницата му беше на около три метра от задницата на другата камионетка.

— Мосю Буше! — извика Шанън в мрака.

Наемникът също стоеше на тъмно, леко встрани от собствените си фарове.

— Мосю Браун — обади се хъхрещият глас на Буше и дебелият търговец се показа на светлината.

Беше довел и своя „помощник“ — як мъжага, който по преценка на Шанън можеше да вдига тежести, но не и бързо да реагира. Ирландецът знаеше, че при нужда Марк е пъргав като пантера. Така че в случай на спречкване нямаше да имат проблеми.

— Носите ли парите? — попита Буше и се приближи.

Шанън посочи към кабината на камионетката.

— Там са. Вие носите ли шмайзерите?

Буше махна с ръка към своята камионетка.

— В каросерията.

— Предлагам да си разменим нещата тук навън между двете камионетки — каза Шанън.

Буше се обърна и рече нещо на фламандски, което Шанън не разбра. Помощникът му отиде зад камионетката и отвори вратите на каросерията. Шанън се стегна. Ако имаше някакви изненади, те щяха да дойдат с отварянето на вратите. Но нищо не се случи. Фаровете на неговата камионетка осветиха десет плоски квадратни сандъка и един кашон без капак.

— Приятелят ви не е ли тук? — попита Буше.

Шанън изсвири. Малкия Марк изскочи иззад обора. Настъпи мълчание. Шанън се прокашля.

— Хайде да започнем с размяната — каза той, бръкна в кабината и извади обемист кафяв плик. — В брой, както се уговорихме. Двайсетдоларови банкноти. Пачки по петдесет. Десет пачки.

Дебелият белгиец взе да прехвърля банкнотите с изумителна бързина за тези пухкави ръце. Преброените пачки пъхаше в джобовете си. Когато преброи и последната, той отново измъкна всички пачки и изтегли по една случайна банкнота от всяка. На светлината на ръчно фенерче провери внимателно дали не са фалшиви. Банкнотите бяха редовни. Накрая Буше кимна.

— Всичко е наред — каза той и извика нещо на помощника си.

Мъжагата се отстрани от вратите на камионетката. Шанън кимна към Марк. Белгиецът се приближи и свали първия сандък на тревата. Извади от джоба си една автомобилна щанга и напъна капака. После доближи фенерчето си и огледа десетте подредени един до друг шмайзера. Взе един от тях и провери затвора, ударника и цевта. Остави обратно автомата и затръшна капака.

За десет минути успя да провери и десетте сандъка. Докато се занимаваше с това, помощникът на мосю Буше го наглеждаше отблизо. Шанън стоеше на около пет метра встрани от Буше. Накрая Марк надникна в отворения кашон. В него имаше 500 пълнителя. Той изпробва един, за да се увери, че пасва. После се обърна към Шанън и кимна.

— Всичко е точно — обади се Марк.

— Бихте ли помолили вашия приятел да помогне на моя при товаренето? — обърна се Шанън към Буше.

Дебелият търговец разпореди на помощника си. След пет минути десетте плоски сандъка и кашонът с пълнителите бяха в каросерията на камионетката. Преди да го натоварят, двамата яки фламандци свалиха чувалите с картофи, а Марк каза нещо на фламандски и човекът на Буше се засмя.

Когато сандъците отидоха горе, Вламенк нагласи задната преграда, която на височина стигаше до средата на покритата каросерия. После взе един нож, разряза връзката на най-близкия чувал, метна го на рамо и го изсипа в каросерията. Картофите заподскачаха лудо, търсейки си местенце между сандъците и кашона. Другият белгиец отново се засмя и започна да помага на Марк.

Картофите доволно покриха оръжието. Всеки би потвърдил, че в каросерията на тази камионетка има просто куп ранни картофи. Чувалите захвърлиха край оградата.

След като свършиха, двамата товарачи се появиха заедно иззад каросерията.

— Готово. Можем да тръгваме — каза Марк.

— Ако нямате нищо против, ние ще потеглим първи — обърна се Шанън към Буше. — Все пак у нас е нелегалната стока.

Той изчака Марк да запали двигателя и да обърне. Едва тогава скочи в кабината. Някъде по средата на малкото пътче имаше страшно дълбока дупка и камионетката почти спря, за да мине през нея. В този момент Шанън промърмори нещо на Марк, взе му ножа, скочи навън и се скри в храстите.

Две минути по-късно се появи камионетката на Буше. Тя също намали, за да омекоти тръскането. Шанън се измъкна от храстите, притича до камионетката, наведе се ниско и заби ножа в задната дясна гума. Чу се фъстене, а наемникът отново се върна в храстите. Качи се при Марк на главния път. Белгиецът тъкмо беше свалил рекламните лепенки и фалшивите номера. Шанън нямаше нищо против Буше. Просто му трябваше преднина от половин час.

Към десет и половина двамата наемници се прибраха в Остенд. Оставиха натоварената с пролетни картофи камионетка в наетия от Марк гараж, а после заседнаха в бара на Марк на улица „Клайнщраат“ и вдигнаха не един тост с халби пенлива бира, докато Ана им приготвяше вечерята. Шанън за пръв път виждаше добре сложената любовница на приятеля си и според правилата на наемническия етикет се отнасяше към нея с изискана вежливост.

Вламенк му беше запазил стая в един хотел в центъра, но двамата пиха до късно. Поговориха си за стари битки и премеждия, припомниха си случки и хора, трудни ситуации и рисковани акции. Смееха се на неща, които от днешна гледна точка им изглеждаха забавни, и кимаха мрачно при спомени, които още им причиняваха болка. Барът остана отворен, докато на Малкия Марк му се пиеше. Простосмъртните наоколо седяха и го слушаха.

Наближаваше да съмне, когато двамата наемници отидоха да си легнат.

 

 

Малкия Марк се отби в хотела на Шанън към десет и двамата закусиха заедно. Шанън обясни на белгиеца, че иска шмайзерите да влязат в подходяща опаковка, за да се прехвърлят през белгийско-френската граница и оттам да се откарат до едно южно френско пристанище.

— Можем да ги изпратим в щайги с картофи — предложи Марк.

Шанън поклати глава.

— Картофите са в чували, а не в щайги — каза той. — А представяш ли си колко красиво ще се получи, ако някоя щайга се преобърне при транспорта или при товаренето? Не, имам по-добра идея.

През следващия половин час ирландецът изложи изискванията си пред Вламенк. Белгиецът само кимаше.

— Добре — каза той, когато разбра съвсем точно какво се иска от него. — Мога да работя в гаража сутрин, преди барът да отвори. Кога ще ги караме на юг?

— Към 15 май — каза Шанън. — Ще използваме маршрута на шампанското. Ще доведа Лангароти тук да ти помага. В Париж ще се прехвърлим на камионетка с френска регистрация. Искам да опаковаш всичко най-късно до 15 май.

Марк го придружи до пристанището. Взеха такси, защото камионетката трябваше да остане в гаража до момента, в който потегли на последното си пътешествие от Остенд до Париж с товар от незаконно оръжие. Макар че не беше с кола, Шанън си купи без проблеми билет за Дувър за ферибота, който пренасяше автомобили. Прибра се в Лондон в ранните вечерни часове.

Седна в апартамента и написа подробен доклад за Ендийн, като пропусна да отбележи от кого е купил автоматите и къде са складирани. Приложи към доклада отчет за разходите и изчисление за остатъка в сметката в Брюге. Изпрати всичко това до поискване, използвайки обичайния канал за комуникация с помощника на сър Джеймс Мансън.

Рано в петък сутринта се получи пакет от Жан-Баптист Лангароти. В него имаше цял сноп каталози на три европейски фирми, произвеждащи каучукови надуваеми полутвърди лодки от типа, който искаше Шанън. В рекламата се изброяваха разнообразните им приложения — като спасителни лодки, скутери за водни ски, лодки за екскурзии, помощни съдове за яхти, изходни бази за подводен риболов и други подобни. Никъде не се споменаваше фактът, че всички те са създадени на базата на един бърз и маневрен модел, който обслужва нуждите на морските пехотинци.

Шанън прочете каталозите с интерес. От трите фирми едната беше италианска, другата — френска, а третата — британска. Италианската фирма имаше мрежа от шест магазина по Лазурния бряг и най-добре отговаряше на изискванията на Шанън. Освен това тя разполагаше с най-много бройки в наличност. От най-големия модел, лодка с дължина пет метра и половина, имаше две, които можеха да бъдат доставени незабавно. Едната се намираше в Марсилия, а другата — в Кан. В каталога на френските производители бе показана снимка на най-голямата им петметрова лодка, която пореше вълните с леко потънала кърма и вирнат нос.

В писмото си Лангароти пишеше, че една бройка от френските лодки може да се купи от магазин за морски стоки в Ница. Отбелязваше също, че британските модели се произвеждат по специална поръчка. После допълваше, че могат да се намерят по няколко бройки от всички модификации в яркооранжев цвят, но той се интересува само от черните. В заключение Лангароти подчертаваше, че всички модели са пригодени за извънбордови двигатели с мощност над петдесет конски сили, и съобщаваше, че в околността има в наличност седем различни модела двигатели, които отговарят на изискванията.

Шанън отговори с дълго писмо, в което разпореждаше на Лангароти да купи двете налични италиански лодки и да попълни бройката с лодката френско производство. Подчертаваше, че веднага след получаване на това писмо корсиканецът следва да телефонира на продавачите и да направи твърда поръчка, като им изпрати със запис десетпроцентно капаро. Освен това трябваше да купи от различни магазини три двигателя от най-добрия модел.

Шанън погледна цените и изчисли, че разходите възлизат на малко повече от 4 000 лири. Това означаваше, че леко ще превиши предвидения бюджет от 5 000 лири за по-мощно оборудване, но това не го обезпокои. Щеше да спести от оръжието и (поне така се надяваше) от кораба. Той писа на Лангароти, че ще прехвърли на негова сметка 4 500 лири, като с остатъка от 500 лири корсиканецът трябваше да купи на старо изправна двутонна камионетка, като внимава да е регистрирана и застрахована.

С нея трябваше да обиколи крайбрежието и да закупи трите опаковани в сандъци надуваеми лодки, както и трите извънбордови двигателя, а после да откара цялата партида в склада на спедитора в Тулон най-късно до 15 май. На същата дата преди обяд корсиканецът трябваше да се срещне с Шанън в парижкия хотел, където обикновено отсядаше командирът на наемниците. На срещата трябваше да дойде с камионетката.

Шанън изпрати още едно писмо. То бе адресирано до „Кредитбанк“ в Брюге и изискваше превод от 2 500 лири във френски франкове на сметката на мистър Жан-Баптист Лангароти в централата на банка „Сосиете Женерал“ в Марсилия. И двете писма пусна с експресна поща още същия следобед.

Когато се върна в апартамента си, Кат Шанън се хвърли на леглото и заби поглед в тавана. Чувстваше се адски уморен. Напрежението през последните трийсет дни започваше да му се отразява. Общо взето, подготовката вървеше по график. Алън Бейкър навярно вече уреждаше покупката на минохвъргачки и базуки от Югославия. Доставката им се очакваше в първите дни на юни. Шлинкер сигурно беше в Испания, за да купи деветмилиметрови патрони, които биха стигнали за цяла година. Шанън поръча такова огромно количество муниции само за да избегне евентуални подозрения от страна на испанските власти. Разрешителното за износ трябваше да е готово между средата и края на юни, при положение че Шанън успее да съобщи на германеца името на кораба и при положение че корабът бъде одобрен от властите в Мадрид.

От Вламенк се изискваше вече да е подготвил автоматите за транспортиране през Белгия и Франция до Марсилия. По график те трябваше да са на кораба до първи юни. Лодките и двигателите следваше да се натоварят по същото време от Тулон заедно с допълнителното помощно оборудване, което Шанън поръча при Шлинкер.

Освен прехвърлянето на шмайзерите през граница всичко друго беше съвсем законно. Това не означаваше, че няма опасност от провали. Възможно беше някое от двете правителства да не одобри представената документация и да забави или да откаже продажбата.

Следващата точка бяха униформите, които Дюпре навярно все още набавяше в Лондон. Те също трябваше да са в склада в Тулон най-късно до края на май.

Но големият проблем си оставаше корабът. От Семлер се искаше да намери най-подходящия съд. Вече цял месец той търсеше без резултат.

Шанън се смъкна от леглото и изпрати по телефона телеграма до апартамента на Дюпре, с която му заповядваше да се обади. Тъкмо остави слушалката, и телефонът звънна.

— Здравей, аз съм.

— Здравей, Джули — каза той.

— Къде ходиш, Кат?

— Бях заминал. В чужбина.

— Ще бъдеш ли в града през уикенда?

— Да, навярно.

Всъщност Шанън не можеше нищо да предприеме, докато не получи вести за кораба от Семлер. Той дори не знаеше къде се намира германецът в момента.

— Чудесно — каза момичето. — Хайде тогава заедно да направим някои работи.

Шанън не включи. Навярно беше от умората.

— Какви работи? — попита той.

Тя започна да му обяснява с точни и чисто телесни термини. В един момент Шанън я прекъсна и каза да идва веднага и да докаже какво може.

 

 

Макар че цяла седмица репетираше как ще съобщи новината, сред унеса на любовното преживяване Джули съвсем забрави за нея. Сети се едва към полунощ. Надвеси се над ухото на полузаспалия наемник и изтърси:

— Между другото онзи ден ти видях името.

Шанън изсумтя.

— На един лист — допълни тя.

Ирландецът отново не прояви интерес. Лицето му остана заровено във възглавницата.

— Да ти кажа ли къде?

Реакцията му беше обезсърчителна. Просто отново изсумтя.

— В една папка на татковото бюро.

С друга фраза не би могла повече да го стресне. Той рязко отметна чаршафа, скочи и здраво я стисна за раменете. В погледа му имаше напрегнатост, която я плашеше.

— Причиняваш ми болка — спонтанно реагира тя.

— Каква е тази папка?

— Папка като папка — пророни Джули почти през сълзи. — Искам само да ти помогна.

Той се отпусна и лицето му видимо омекна.

— Какво си търсила в тази папка?

— Ами ти все ме разпитваш за него и когато я видях, просто реших да погледна. Така видях твоето име.

— Разкажи ми сега всичко отначало — каза наемникът със спокоен тон.

Когато свърши разказа си, Джули протегна ръце и ги обви около врата му.

— Обичам те, мистър Кат — промълви тя. — Направих го само защото те обичам. Грешно ли съм постъпила?

Шанън се замисли. Тя вече знаеше твърде много и имаше само два начина да си осигури мълчанието й.

— Наистина ли ме обичаш? — попита той.

— Да, наистина те обичам.

— Би ли казала или направила нещо, което ще ми причини зло?

Тя се отдръпна леко и го изгледа втренчено. Сцената придобиваше чертите на детските й мечти.

— Никога — патетично заяви тя. — Никога няма да проговоря. Каквото и да правят с мен.

Шанън премигна няколко пъти от удивление.

— Никой нищо няма да прави с теб — каза той. — Просто недей да казваш на баща си, че ме познаваш и че си се ровила в книжата му. Той ме е наел да събирам информация за условията на рудодобива в Африка. Ако разбере, че се познаваме, ще ме уволни. Тогава ще трябва да си търся друга работа. Вече ми предложиха една, която е чак в Африка. Така че, разбираш ли, ако баща ти научи за нас, ще се наложи да замина и да те оставя.

Думите му попаднаха точно в целта. Тя го искаше близо до себе си. Той знаеше, че съвсем скоро все пак ще трябва да замине, но още не беше дошъл моментът да й го съобщи.

— Нищо няма да кажа — обеща Джули.

— Имам само няколко въпроса — каза Шанън. — Каза, че си видяла заглавието на листите с цените на някаква руда. Какво беше това заглавие?

Тя сбърчи чело, напрягайки се да си спомни думата.

— Това, дето го слагат в химикалките. Пише го в рекламите на скъпите химикалки.

— Мастило ли? — попита Шанън.

— Платиния — каза тя.

— Платина — поправи я наемникът със замислен поглед. — А какво беше заглавието на папката?

— О, това си го спомням — въодушевено каза Джули. — Сякаш е заглавие на приказка. Кристалната планина.

Шанън въздъхна дълбоко.

— Иди да ми направиш едно кафе, скъпа.

В кухнята задрънчаха чаши. Шанън се облегна на таблата на леглото и се загледа навън през прозореца.

— Хитро копеле — промълви той. — Няма да ви излезе толкова евтино, сър Джеймс, никак няма да ви излезе евтино.

В тъмната стая се разнесе смехът му.

 

 

През същата съботна нощ Бени Ламбер се прибираше вкъщи, след като цяла вечер пи с приятели в едно от любимите си заведения. Той беше обърнал във франкове парите, които взе от Шанън, и щедро черпеше всички. Мед му капеше на сърцето, когато говореше за „голямата сделка“, а сервитьорките възхитено го слушаха и отпиваха от шампанското, което той им беше поръчал. Самият Бени се почерпи порядъчно и сега въобще не забелязваше колата, която го следваше бавно на около двеста метра разстояние. Не се стресна и когато колата го настигна насред едно пусто пространство на половин миля от дома му.

Преди да успее да гъкне, от предната седалка изскочи някакъв гигант и започна да го избутва зад една ограда на десетина метра встрани от улицата.

Виковете на Бени секнаха, когато мъжагата го завъртя, сграбчи го за яката и го удари с юмрук в слънчевия сплит. Бени се сви и когато гигантът го пусна, се просна на земята. Лицето на нападателя беше скрито в сянката на оградата. Той измъкна от колана си една половинметрова желязна пръчка и се наведе над нещастника. Сграбчи гърчещото се тяло за левия крак и повдигна коляното. После с все сила стовари желязото върху удобно подложената капачка. Чу се тъп звук и костта стана на сол. Ламбер нададе кратък, пронизителен писък, подобно набучен на шиш плъх, и припадна. Така и не усети как му счупиха другото коляно.

Двайсет минути по-късно Томар позвъни на своя шеф от телефонната кабина на един нощен бар. Ру го слушаше и кимаше доволно.

— Браво! — похвали го той. — Слушай, имам новина за теб. Хотелът на Шанън. Анри Ален току-що ми съобщи, че там се е получило писмо от Кийт Браун. Резервирал си е стая за 15 май. Разбра ли?

— Петнайсети — повтори Томар. — Значи на тази дата ще е там.

— Както и ти — каза гласът отсреща. — Анри ще те свърже с неговия човек в хотела. На 15-ти по обяд ще заемеш позиция някъде в околността.

— А докога ще чакам? — попита Томар.

— Докато излезе. Сам! — каза Ру. — Тогава ще му видиш сметката. За пет хиляди долара.

На излизане от кабината на лицето на Томар се появи лека усмивка. Докато си пиеше бирата на бара, той усещаше хладния допир на пистолета под лявата си мишница. Усмивката му стана по-забележима. Този пистолет щеше да му спечели доста добра сумичка. Само след няколко дни. Нямаше никакво съмнение. Щеше да е съвсем елементарно да се застреля човек, който никога не го е виждал и нищо не подозира. Пък бил той и Кат Шанън.

 

 

Към десет часа в неделя сутринта позвъни Курт Семлер. Шанън се излежаваше гол в леглото, а Джули приготвяше закуска в кухнята.

— Мистър Кийт Браун? — обади се гласът на момичето от пощата.

— Да. На телефона.

— Има обаждане за вас. От Генуа ви търси мистър Семолина.

Шанън скочи и приседна на ръба на леглото. Здраво стискаше слушалката.

— Свържете ме — изкомандва той.

Гласът на германеца се чуваше слабо, но всичко се разбираше.

— Карло?

— Да, Курт?

— Аз съм в Генуа.

— Знам. Някакви новини?

— Намерих го. Този път съм сигурен. Точно такъв, какъвто го искаш. Обаче има и друг купувач. Навярно ще се наложи да наддаваме, ако искаме да го купим. А корабът е добър. Идеален е за нас. Ще можеш ли да дойдеш да го видиш?

— Сигурен ли си, че е добър, Курт?

— Да, абсолютно. Регистриран товарен кораб, собственост на една параходна компания със седалище в Генуа. Само за нас е.

Шанън размисли.

— Ще дойда утре. В кой хотел си отседнал?

Семлер му каза.

— Ще пристигна с първия възможен самолет. Не знам точно кога. Гледай следобед да не излизаш. Ще те намеря в хотела. Запази ми стая.

Няколко минути по-късно Шанън вече говореше с билетния център на „Бритиш Еъруейз“. Казаха му, че най-скоро излита самолетът на „АЛИТАЛИЯ“ до Милано в 9,05 на другата сутрин. В Милано имаше връзка за Генуа. Самолетът кацаше в пристанищния град малко след един часа следобед. Шанън си запази билет за този полет.

Когато Джули се върна с кафето, наемникът я посрещна ухилен. Ако корабът се окажеше добър, за двайсет дни Шанън щеше да успее да приключи сделката и на 15-и да отиде в Париж за срещата си с Лангароти, напълно уверен, че Семлер ще намери добър екипаж и ще набави гориво и продоволствия най-късно до 1 юни.

— Кой беше? — попита момичето.

— Един приятел.

— Какъв приятел?

— Мой съдружник.

— Какво искаше?

— Ще трябва да отида да го видя.

— Кога?

— Утре сутринта. В Италия.

— Колко време няма да те има?

— Не знам. Около две седмици. Може и повече.

Тя се нацупи.

— И аз какво ще правя толкова време без теб?

Шанън се ухили.

— Все ще намериш какво да правиш.

— Голямо лайно си — каза Джули завалено. — Но щом казваш, че трябва да заминеш, значи наистина трябва. В такъв случай ни остава съвсем малко време и аз, скъпи мой, въобще не мисля да го пилея.

Кафето му се разля върху възглавницата и Шанън си помисли, че битката за двореца на Кимба ще е песен в сравнение с усилията му да задоволи сладката дъщеричка на сър Джеймс Мансън.

Бележки

[1] Вид яхта. — Б.пр.