Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (13)

12.

Мартин Торп влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън приблизително по времето, когато Шанън излиташе от Хамбург.

— Лейди Макалистър — бяха първите му думи.

Сър Джеймс го покани да седне.

— Разнищих биографията й до най-малките подробности — продължи Торп. — Както и предполагах, на два пъти са я търсили хора, които са искали да купят трийсетпроцентния й дял в „Бормак Трейдинг“. Очевидно са използвали грешен подход и са получили отказ. Тя е на осемдесет и пет години, почти напълно склерозирала и страшно своенравна. Поне такава слава й се носи. Освен това държи на шотландския си произход и делата й се управляват от един адвокат в Дънди. Ето подробния ми доклад за нея.

Той подаде на сър Джеймс една бежова папка. Шефът на „Мансън Консолидейтид“ отдели на доклада няколко минути. На няколко пъти изсумтя и промърмори веднъж: „Дяволска работа“. Когато свърши, вдигна глава и каза:

— Тези 300 000 акции ми трябват на всяка цена. Казваш, че другите са подходили грешно. Защо?

— Доколкото разбирам, тази старица има една-единствена мания и това не са парите. Тя се смята за богата. Когато се оженила, баща й, шотландският земевладелец, имал повече земя, отколкото пари в наличност. Бракът без съмнение е почивал на договор между двете семейства. След смъртта на баща й лейди Макалистър наследила целия имот — огромна необлагородена пустош. Но през последните двайсет години правата върху лова и риболова й осигурили скромно състояние, а след като продала на индустриалци няколко парцела, средствата й значително се увеличили. Нейният агент в Шотландия ги вложил разумно. Сега старицата разполага с един приличен доход. Подозирам, че другите кандидати са предлагали единствено големи суми пари. Това не би я заинтригувало.

— А какво, по дяволите, би я заинтригувало? — попита сър Джеймс.

— Вижте втория параграф на втора страница, сър Джеймс. Разбирате ли какво имам предвид? Възпоменателните обяви на всяка годишнина от смъртта, идеята да издигне паметник, която била отхвърлена от лондонския градски съвет. Мемориалът, който е построила в родния му град. Мисля, че това е нейната мания — паметта за робовладелеца, който е споделял живота й.

— Да, да, може би си прав. И какво предлагаш?

Торп изложи идеята си. Мансън го изслуша внимателно.

— Може и да стане — каза той. — Случвали са се и по-странни неща. Проблемът е, че ако тя все пак откаже, ще ти се затвори вратата за нови опити. Но, от друга страна, атаката само с пари очевидно ще срещне същата реакция, както предишните две предложения. Добре, действай, както си намислил. Само я накарай да продаде акциите.

След тези думи Торп си тръгна.

 

 

Шанън се прибра в лондонския си апартамент малко след дванайсет часа. На изтривалката го чакаше телеграма от Марсилия. Беше подписана „Жан“ и адресирана до Кийт Браун. Текстът съдържаше само адреса на един хотел, леко отдалечен от центъра на града, в който Лангароти се беше регистрирал под името Лавалон. На Шанън му хареса тази предпазна мярка. Регистрацията във френски хотел е свързана с попълване на формуляр, който после попада в полицията. Там биха си задали въпроса защо техният стар познайник Лангароти се е настанил толкова далеч от обичайното си обиталище.

На Шанън му трябваха десет минути да намери номера на хотела в телефонния указател за чужбина. Позвъни веднага. Попита за мосю Лавалон и му отговориха, че господинът е излязъл. Помоли да предадат на мосю Лавалон да се обади на мистър Браун в Лондон. Беше казал телефонния си номер и на четиримата. Накара ги да го запаметят, без да го записват.

После отново вдигна телефона и изпрати телеграма на Ендийн до поискване. Адресира я до Уолтър Харис. В нея съобщаваше на ръководителя на проекта, че се е завърнал в Лондон и би искал да обсъди някои неща с него. Пусна и телеграма до апартамента на Дюпре, с която го викаше незабавно да се яви. Накрая позвъни в швейцарската си банка и разбра, че заплатата му от 10 000 лири, или по-точно половината от нея, е преведена на негово име от сметката на неупоменат вложител в „Ханделсбанк“. Очевидно беше Ендийн. Шанън сви рамене. Нормално беше на този ранен стадий да получи само половината от възнаграждението си. Мащабите на „МанКон“ и силното им желание Кимба да падне от власт го караха да вярва, че останалите 5 000 лири ще му бъдат изплатени в хода на операцията.

След разговора Шанън седна и цял следобед печата подробен доклад за посещенията си в Хамбург и Люксембург. Не посочи само имената на счетоводителите в Люксембург и на търговците на оръжие. Приложи и пълен отчет за разходите.

Когато приключи с доклада, вече минаваше четири, а той не беше хапвал нищо след безплатния сандвич на „Луфтханза“ в самолета от Хамбург. В хладилника намери десетина яйца, забърка един изключително нескопосан омлет, изхвърли го и легна да подремне.

Малко след шест го събуди Дюпре, който почука на вратата. А пет минути след това звънна телефонът. Обаждаше се Ендийн, който бе взел телеграмата от пощенския клон.

Ендийн бързо забеляза, че Шанън не си позволява да говори свободно.

— Има ли някой при вас? — попита той.

— Да.

— По работа ли?

— Да.

— Искате ли да се видим?

— Мисля, че трябва — каза Шанън. — Какво ще кажете за утре сутринта?

— Добре. Към единайсет удобно ли ви е?

— Да.

— Във вашия апартамент?

— Чудесно.

— Ще дойда в единайсет — каза Ендийн и затвори.

Шанън се обърна към южноафриканеца:

— Как вървят нещата, Джони?

Дюпре не беше напреднал много през тези три дни. Стоте чифта чорапи, фланелки и долни гащета бяха поръчани и щяха да са в наличност до петък. Намерил беше и доставчик за петдесетте бойни якета. Същата фирма можеше да ги снабди и с панталони, но следвайки разпорежданията, Дюпре търсеше друго място, откъдето да купи панталоните, за да не може никой доставчик да се досети, че става дума за пълен комплект униформи. Той посочи, че всъщност никой не проявявал особен интерес към покупката, но Шанън реши все пак да запази нещата постарому.

Джони каза, че е ходил в няколко магазина за обувки, но не е намерил брезентови ботуши от тези, които му трябват. Обеща, че до края на седмицата ще продължава да търси, а с баретите, самарите, раниците, коланите и спалните чували ще се залови идната седмица. Шанън го посъветва да се свърже с лондонската спедиторска фирма и възможно най-скоро да изпрати първата партида в Марсилия. Уговориха се в рамките на две денонощия ирландецът да вземе от Лангароти името на спедитора в Марсилия.

Още преди южноафриканецът да си тръгне, Шанън напечата едно писмо до Лангароти и го адресира с истинското му име до централната поща в Марсилия. В писмото припомняше на корсиканеца един разговор преди шест месеца под палмите на Африка. Тогава бе станало дума за закупуване на оръжия и Лангароти бе споменал, че познава в Париж човек, който можел да извади сертификат за краен потребител чрез свой приятел, който бил дипломат в посолството на една африканска република. Шанън искаше името на този познат на Лангароти и адреса, на който може да го открие.

Той даде писмото на Дюпре и му нареди още същата вечер да го пусне с експресна поща от площад „Трафалгар“. Обясни, че би могъл и сам да го пусне, но му се налагало да остане в апартамента, защото очаквал от Марсилия да се обади именно Лангароти.

Шанън беше страшно пребледнял, когато към осем часа Лангароти най-после позвъни. Гласът му едва-едва се чуваше сред пукота и пращенето по линията, която явно бе прокарана лично от създателя на този античен шедьовър — френската телефонна мрежа.

Шанън го попита със съвсем неутрален израз как вървят нещата при него. Още преди наемниците да потеглят по своите задачи, той ги предупреди при никакви обстоятелства да не обсъждат действията си по телефона.

— Настаних се в един хотел и ти пратих телеграма с адреса — каза Лангароти.

— Знам. Получих я — извика Шанън.

— Наех мотопед и обиколих всички магазини, които продават такава стока. Има трима основни производители на лодки. Взех адресите и имената им и писах с молба да ми пратят каталозите си. Надявам се да ги получа след около седмица. Тогава ще поръчам най-подходящите при местните търговци, като посоча името на производителя и съответния модел — каза Лангароти.

— Чудесно — каза Шанън. — А другият артикул?

— Зависи какъв модел ще избера от каталозите. Едното зависи от другото. Но няма страшно. От втората ни стока по всички магазини наоколо има в наличност хиляди бройки от всички възможни модификации. Наближава пролетта и магазините на всички крайморски градове се зареждат с последните модели.

— Добре. Чудесно — отново извика в слушалката Шанън. — Слушай сега. Трябва ми името на добър спедитор в Марсилия. Трябва ми по-скоро, отколкото предполагах. В близките дни оттук ще трябва да изпратим няколко сандъка, ще има и пратка от Хамбург.

— Лесно може да се уреди — обади се Лангароти отсреща. — Но мисля, че Тулон е по-добро място. Сам ще се сетиш защо.

На Шанън му беше ясно защо. В хотела Лангароти можеше да пребивава под чуждо име, но за да изнесе от пристанището стока с малък товарен кораб, задължително трябваше да удостовери самоличността си с паспорт. Освен това през последната година полицията в Марсилия бе засилила бдителността си в района на пристанището, а за началник на митницата бе назначен нов човек, за чиято безкомпромисност се носеха легенди. Целта на този строг контрол беше да се пресече трафикът на наркотици по линията Марсилия — Ню Йорк. Но нищо не пречеше на митничарите вместо наркотици да открият оръжие. Щеше да е абсолютно нелепо да те заловят по повод на нещо, в което даже не си замесен.

— Разбирам. Ти най-добре познаваш тези места — каза Шанън. — Прати ми телеграма с името и адреса на спедитора. Има и още нещо. Тази вечер пуснах писмо, адресирано лично до теб. Ще го получиш в централната поща в Марсилия. Като го прочетеш, ще видиш какво искам. Изпрати ми телеграма с името на човека веднага щом получиш писмото. То навярно ще дойде в петък сутринта.

— Добре — каза Лангароти. — Това ли е всичко?

— Засега да. Щом получиш каталозите, ми ги изпрати с твоите забележки и с цените. Трябва да внимаваме за бюджета.

— Ясно. Чао! — прозвуча отсреща и Шанън затвори телефона.

Вечеря сам в „Буа дьо Сен Жан“ и си легна рано.

 

 

На другия ден Ендийн дойде в единайсет. През следващия един час прочете доклада и отчета за разходите и ги обсъди с Шанън.

— Всичко е точно — каза той накрая. — Как вървят нещата?

— Добре — отговори Шанън. — Естествено още сме в началната фаза. Започнах едва преди десет дни. Но доста работа отхвърлихме. Надявам се до двадесетия ден да съм поръчал всички стоки. Така ще останат двайсет дни за изпълнение на поръчките. После трябва да предвидим още двайсет дни, през които ще съберем на едно място всички части на комплекта и ще ги натоварим на кораба. Ако всичко върви по график, трябва да отплаваме на осемдесетия ден. Между другото скоро ще имам нужда от още пари.

— Но сега имате три хиляди и петстотин в Лондон и седем хиляди в Белгия — възрази Ендийн.

— Да, знам. Но предстоят доста големи плащания.

Той обясни, че до дванайсет дни трябва да плати на „Йохан“, търговеца на оръжие от Хамбург, солидната сума от 26 000 долара, за да може той през следващите четиридесет дни да прекара партидата през формалностите в Мадрид и да я подготви за транспортиране. Към това се прибавяха 4 800 долара, които отново „Йохан“ следваше да получи за необходимите при атаката помощни средства. А след като получеше в Париж сертификата за краен потребител, трябваше да го изпрати на „Алън“ заедно с чек за 7 200 долара, което представляваше петдесет процента от цената на югославското оръжие.

— Малко по малко се трупат — каза наемникът. — Разбира се, основните разноски са за оръжието и за кораба. За тях е предвидена над половината от целия бюджет.

— Добре — каза Ендийн. — Ще изготвя платежно нареждане за още 20 000 лири към белгийската ви сметка. Така прехвърлянето ще може да стане с мое евентуално телефонно обаждане в Швейцария. Когато парите ви потрябват, ще можете да ги получите за няколко часа.

Той стана.

— Нещо друго?

— Не — каза Шанън. — През уикенда отново ще ми се наложи да замина. Навярно ще отсъствам през цялата седмица. Искам да видя на място как върви търсенето на кораба и докъде са стигнали нещата с лодките в Марсилия и с автоматите в Белгия.

— При заминаването и при завръщането си ми пратете телеграми на обичайния адрес.

 

 

Гостната на просторния апартамент над парка „Котсмор Гардънс“, недалеч от главната улица на Кенсингтън, беше изключително мрачна. Тежките завеси на прозорците спираха лъчите на пролетното слънце. Между четирите натруфени късновикториански стола, които бяха подредени в строга симетрия, се намираха множество масички, отрупани с всевъзможни антикварни дреболии. Копчета от отдавна проядени униформи, медали, спечелени в отдавна отминали битки срещу отдавна ликвидирани племена. Няколко стъклени преспапиета приютяваха кукли от дрезденски кристал, накити на някогашни студени шотландски красавици и ветрила, които бяха разхлаждали лица на балове с музика, която вече никой не свиреше.

По покритите с избелял брокат стени висяха портретите на предците от семействата Монтроуз и Монтийгъл, Фархар и Фрейзър, Мъри и Минтоу. Едва ли един човек можеше да има такова стълпотворение от предци. Макар че знаеш ли ги шотландците.

Най-големият от всички портрети, поставен в масивна рамка над камината, която явно никога не се палеше, изобразяваше мъж в шотландска поличка. Картината изглеждаше по-нова от останалите потъмнели платна, но и нейните цветове бяха поддали на времето. Лицето бе очертано от два гордо настръхнали бакенбарда, между които строго гледаха две очи, сякаш току-що съзрели на другия край на плантацията някой роб, който е имал нахалството да се сгромоляса от преумора на земята. Отдолу пишеше: „Сър Йън Макалистър, командор на Британската империя.“

Мартин Торп сведе поглед към лейди Макалистър. Тя се бе отпуснала в стола насреща и си играеше с жицата на слуховия апарат, която висеше пред гърдите й. Помощникът на Мансън се опитваше да долови смисъла на думите й сред безкрайните мънкания и брътвежи, сред внезапните отклонения и недовършени фрази.

— И други хора са идвали, мистър Мартин — казваше лейди Макалистър.

Тя упорито продължаваше да го нарича мистър Мартин, макар че той на три пъти се представи.

— Само че аз не виждам защо трябва да го продавам. Тази компания беше на мъжа ми. Нали разбирате? Той основа всички тези плантации, от които сега идват парите. И ето че идват разни хора и ми казват, че искат да вземат компанията и да правят какви ли не неща с нея… да строят къщи и други подобни. Аз въобще не разбирам от тези работи и не мога да продавам…

— Но, лейди Макалистър…

Тя продължи да говори, сякаш изобщо не беше го чула, което беше вярно, защото от постоянното мачкане жицата на апарата й се беше откачила. Торп започваше да разбира защо предните кандидати са предпочели да потърсят други „фиктивни“ компании.

— Разбирате ли, моят скъп съпруг, мир на праха му, не ми остави кой знае колко много, мистър Мартин. Когато онези отвратителни китайци го убиха, аз бях на почивка в Шотландия и въобще не се върнах в Борнео. Посъветваха ме да не се връщам. Но ми казаха, че плантациите са част от компанията и че той ми е завещал голям дял от нея. Така че това наследство ми е завещано от него. Разбирате ли? Не мога да продам нещо, което ми е завещано от него…

Торп тъкмо се готвеше да каже, че компанията няма стойност, но навреме осъзна, че това едва ли е най-уместната фраза.

— Лейди Макалистър… — отново започна той.

— Говорете близо до апарата. Глуха е като пън — каза компаньонката на лейди Макалистър.

Торп й благодари с кимване и едва сега истински забеляза присъствието й. Тя преваляше шейсетте и имаше вид на онези угрижени жени, които някога са разполагали със себе си, но след като въртележката на съдбата им е отредила тежки дни, са се принудили да търсят оценяването си при други хора, често пъти при свадливи, опаки, трудни господари, които имат пари да си наемат прислуга.

Торп стана и се приближи до креслото на старицата. Наведе се над слуховия й апарат.

— Лейди Макалистър, хората, които аз представлявам, не искат да променят компанията. Напротив, те искат да вложат в нея много пари и отново да я направят богата и известна. Ние искаме да направим от плантациите онова, което са били по времето на вашия съпруг…

Беше минал един час от началото на разговора и едва сега за пръв път в очите на старицата проблесна някаква светлинка.

— По времето на моя съпруг ли? — попита тя.

— Да, лейди Макалистър — извика Торп и посочи фигурата на тиранина от стената. — Искаме да възстановим делото на неговия живот във вида, в който той би искал да го види. Искаме да превърнем плантациите на Макалистър в паметник на неговия живот и на неговото дело.

Но тя отново бе потънала някъде.

— Така и не му издигнаха паметник — немощно каза старицата. — Знаете ли, аз опитвах. Писах до градската управа. Казах, че аз ще платя за статуята, но те отговориха, че нямало площ. Нямало площ. Толкова статуи издигат, а на моя Йън не поискаха.

— Ако плантациите и компанията забогатеят отново, властите задължително ще му издигнат паметник — извика Торп съвсем близо до апарата. — Няма начин. Ако компанията беше богата, самата тя би могла да настоява за такъв паметник. Би могла да открие стипендия или фондация, която ще носи името на сър Йън Макалистър, за да го помнят хората…

Вече опита веднъж този номер, но тогава тя очевидно или не го чу, или не разбра какво й говори. Сега обаче го чу.

— Това ще струва много пари — каза тя с треперещ глас. — Аз не съм богата жена…

Всъщност старицата беше изключително богата, но навярно не го съзнаваше.

— Няма да се наложи да плащате за това, лейди Макалистър — каза Торп. — Компанията ще плати. Но тя трябва първо да се разрасне отново. А за това са нужни пари. Тези пари ще дойдат от моите приятели…

— Не знам, не знам — прохленчи тя.

Взе да подсмърча и извади от ръкава си една батистена носна кърпичка.

— Не ги разбирам аз тези работи. Да можеше сега моят Йън да е тук. Или пък мистър Далглиш. Винаги се съветвам с него. Той подписва всичките ми книжа. Мисис Бартън, бих искала да се прибера в стаята си.

— Отдавна беше време — отсече икономката-компаньонка. — Хайде, елате. Време е да си подремнете. И да си вземете лекарството.

Тя помогна на старицата да се изправи, изведе я от стаята и продължи да я крепи нататък по коридора. През отворената врата до Торп долиташе деловият й глас, който нареждаше на немощната жена да легне в леглото. Чуваха се и думите на старицата, която се противеше на лекарството.

След малко мисис Бартън се върна в гостната.

— Легна си и няма да стане скоро — каза тя.

Торп пусна най-печалната си усмивка.

— Май че се провалих — тъжно каза той. — Но знаете ли, тези акции нямат никаква стойност, ако в компанията не се влее нова кръв. Нужен е нов стил на управление и доста пари, които моите партньори са готови да вложат.

Тя се канеше да тръгне към вратата.

— Съжалявам, ако с нещо съм ви притеснил.

— Аз съм свикнала с притесненията — каза мисис Бартън с внезапно омекнал глас.

Много отдавна никой не беше й се извинявал по такъв повод.

— Бихте ли пийнали чаша чай? — предложи тя. — Винаги по това време правя чай.

Някакво седмо чувство накара Торп да приеме. Когато седнаха пред чайника в кухнята сред царството на икономката, Торп се почувства като у дома си. Кухнята на майка му в Батърси не беше много по-различна. Мисис Бартън му разказа за лейди Макалистър, за нейните хленчове и капризи, за ината й и за постоянната борба с нейната глухота, която тя използвала според случая.

Торп остана изненадан. Язвителната мисис Бартън имаше свое мнение зад гърба на господарката си.

— Тя май че ви слуша — каза той.

— Искате ли още една чаша? — попита икономката и докато наливаше, продължи тихо: — О, да, слуша ме. Тя зависи от мен и много добре го знае. Ако си тръгна, никога няма да си намери друга компаньонка. Хората не се хващат с такава работа в днешно време.

— Животът ви тук едва ли е много весел, мисис Бартън.

— Не е — отсече тя, — но имам покрив над главата си, имам храна и дрехи. Оправям се някак. Нямам друг изход.

— Защото сте вдовица ли? — с мек глас попита Торп.

— Да.

Върху камината, точно до будилника, беше облегната снимка на младеж в униформата на Кралските военновъздушни сили. Коженото яке се допълваше от шал на точици и широка усмивка. Видян от определен ъгъл, младежът приличаше по нещо на Мартин Торп.

Мисис Бартън кимна и хвърли поглед към снимката.

— Синът ви ли е? — попита финансистът и посочи с глава.

— Да. Свалиха го над Франция през 1943.

— Съжалявам.

— Беше много отдавна. Постепенно се свиква.

— Значи той няма да може да ви гледа, след като тя умре.

— Не.

— Кой тогава ще ви гледа?

— Ще се оправя. Тя сигурно ще ми остави нещо в завещанието си. От шестнадесет години се грижа за нея.

— Да, разбира се. Без съмнение ще го направи.

Торп прекара още цял час в кухнята. Когато излезе оттам, се чувстваше много по-щастлив. Наближаваше краят на работното време, но той се обади от една телефонна будка в централата на „МанКон“ и след десет минути Ендийн изпълни искането на колегата си.

А в лондонския Уест Енд един застрахователен агент се съгласи да остане тази вечер до късно в кантората си, а на другата сутрин в десет часа отново да приеме мистър Торп.

 

 

Същата вечер, във вторник, Йохан Шлинкер пристигна в Лондон. Сутринта той се обади от Хамбург в дома, а не в службата на човека, с когото идваше да се срещне.

В девет часа Шлинкер и дипломатът от иракското посолство седнаха да вечерят. Вечерята беше скъпа и цената й се повдигна от плика с еквивалента на 1 000 лири в германски марки, който търговецът подаде през масата. В замяна получи друг плик от арабина и провери съдържанието му. Вътре имаше едно писмо, напечатано на луксозна релефна хартия. То беше адресирано до всички, които това може да засяга, и в него се заявяваше, че долуподписаният в качеството си на дипломат на щатна длъжност в лондонското посолство на Република Ирак е получил искане от Министерството на вътрешните работи на неговата страна да оторизира хер Йохан Шлинкер да осъществи покупка на 400 000 броя 9-милиметрови патрони, които да бъдат доставени в Ирак за попълване арсеналите на иракската полиция. Беше подписано от дипломата и носеше държавния печат на Република Ирак, който в повечето посолства се намира на бюрото на посланика.

По-нататък в писмото се казваше, че доставката ще обслужва единствено и изключително Република Ирак и при никакви обстоятелства няма да се предоставя, в своята цялост или на части, на друга страна. Това беше сертификат за краен потребител.

Когато се разделиха, беше доста късно и германецът остана да преспи в Лондон. Отлетя за Хамбург на другата сутрин.

 

 

В петък, към единайсет часа преди обяд, Кат Шанън позвъни на Марк Вламенк в апартамента му над бара в Остенд.

— Намери ли човека, за когото говорихме? — попита той, след като се представи.

Беше предупредил белгиеца много предпазливо да разговаря по телефона.

— Да, намерих го — отговори Малкия Марк.

Той седеше в леглото, а до него похъркваше Ана. Барът отваряше между три и четири след полунощ и затова двамата обикновено спяха до обяд.

— Готов ли е да разговаря за стоката? — попита Шанън.

— Мисля, че да — каза Вламенк. — Още не съм повдигал въпроса пред него, но един приятел тук казва, че нашият човек обикновено е склонен да преговаря при посредничеството на взаимен познат.

— Разполага ли още с онази стока?

— Да — отговори гласът насреща.

— Чудесно — каза Шанън. — Първо ти ще се срещнеш и ще се запознаеш с него. Кажи му, че те е потърсил един клиент, който иска да обсъди с него една сделка. Помоли го за среща през следващия уикенд. Кажи му, че клиентът е англичанин и се казва Браун. Не пропускай да споменеш, че е честен и почтен. Знаеш какво да говориш. Искам да го подготвиш за сделката. Кажи му, че на срещата клиентът би искал да види мостра на стоката и ако е стандартна, е готов да преговаря за условията. Ще ти се обадя към края на седмицата да ти съобщя къде съм и кога ще дойда за срещата. Разбра ли?

— Ясно — каза Марк. — Ще уредя нещата в близките дни. Няма да уговарям твърда дата. Ще оставим срещата за през следващия уикенд.

Размениха си стандартните благопожелания и затвориха.

 

 

В два и половина в апартамента пристигна телеграма от Марсилия. Беше подписана с френско име и имаше посочен адрес. Лангароти съобщаваше, че ще телефонира на човека и ще му препоръча Шанън. В последното изречение се казваше, че е започнал да търси спедитор и в рамките на пет дни ще уведоми Шанън за името и адреса му.

Шанън вдигна телефона и се обади в билетния център на „ЮТА ЕЪРУЕЙЗ“ на „Пикадили“. Запази си място за следващата неделя за полета в полунощ до Африка от летище „Льо Бурже“, Париж. В „Бритиш Еъруейз“ си резервира билет за първия полет до Париж на другата сутрин. Малко преди вечеря плати и двата билета в брой.

Наемникът постави в плик 2 000 лири от сумата, която бе донесъл от Германия, и пъхна плика между бельото на дъното на куфарчето си, защото пазителите на хазната на лондонското летище, общо взето, не харесват британски граждани, които напускат страната с повече от позволените 25 лири в брой и 300 лири в пътнически чекове.

 

 

Веднага след обедната почивка сър Джеймс Мансън повика Саймън Ендийн в кабинета си. Магнатът прочете доклада на Шанън и остана приятно изненадан от бързината, с която се осъществяваше приетият преди дванайсет дни план на наемника. Прегледа сметките и намери разходите за разумни. Но още повече го зарадва дългият телефонен разговор с Мартин Торп, който до среднощ и през часовете преди обяд бе останал в кантората на един застрахователен агент.

— Казваш, че Шанън ще отсъства през седмицата — каза сър Джеймс на Ендийн, когато помощникът му влезе в кабинета.

— Да, сър Джеймс.

— Добре. Има една работа, която рано или късно трябва да се свърши, и затова по-добре да я свършим сега. Вземи един от стандартните ни трудови договори — онези, които подписваме с представителите в Африка. Ще залепиш едно листче върху надписа „Бормак“. Оформи го като едногодишен договор с Антоан Боби. Длъжност — представител в Западна Африка, заплата — 500 лири месечно. Като го направиш, искам да ми го покажеш.

— Боби ли? — попита Ендийн. — За полковник Боби ли става дума?

— Именно. Не искам бъдещият президент на Зангаро да изчезне някъде. Другата седмица, още в понеделник, ще отидеш в Котону да разговаряш с полковника и да го убедиш, че „Бормак Трейдинг Къмпани“, чийто представител си ти, е толкова впечатлена от неговите интелектуални качества и находчивост, че би желала да го наеме като консултант за западноафриканския регион. Не се притеснявай. Той въобще няма да си направи труда да проверява каква е тази компания и дали ти си неин представител. Мисля, че добре познавам тези приятели. Единственото, което ги интересува, е солидната заплата. Той навярно е позакъсал с парите и това ще му капне като манна небесна. Ще му кажеш, че по-късно ще го уведомим какви ще бъдат задълженията му, но че единственото условие за момента е да не променя местожителството си през следващите три месеца или докато ти не го посетиш отново. Обещай му, че ще получи премия, ако остане в Дахомей. Парите ще се превеждат на местната му банкова сметка в дахомейски франкове. В никакъв случай не бива да получава твърда валута. Може да се изпари. И още нещо. Когато подготвиш договора, направи няколко фотокопия, за да заличиш следите от промяната на името на компанията. Пред него ще представиш само фотокопия. Що се отнася до датата, гледай последната цифра на годината да не си личи съвсем ясно. Просто я зацапай.

Ендийн изслуша внимателно разпорежданията и се оттегли, за да се захване с прикритото зад фалшиви мотиви наемане на полковник Антоан Боби.

 

 

Същия петък следобед, малко след четири часа, Торп изскочи от мрачния апартамент в Кенсингтън с четири договора за прехвърляне на акции, надлежно подписани от лейди Макалистър и приподписани от свидетелката мисис Бартън. В ръцете му имаше и официално писмо, подписано от старицата, с което тя разпореждаше на мистър Далглиш, адвоката й в Дънди, да предаде на мистър Торп сертификатите за акциите при представяне на настоящото писмо, удостоверение за самоличност и съответния чек.

Името на новия собственик на акциите не бе попълнено в договорите, но лейди Макалистър не забеляза този пропуск. Тя беше прекалено разстроена от мисълта, че мисис Бартън ще си събере багажа и ще я напусне. Още до края на деня името на фиктивната компания, закупена от банка „Цвингли“ от името на господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис, щеше да бъде изписано в оставеното празно пространство. Идния понеделник след съответно посещение на Торп в Цюрих формулярът щеше да добие завършен вид с подписа на доктор Щайнхофер и печата на банката. А Торп щеше да върне от Швейцария четири чека, изтеглени от сметките на четиримата мними вложители, с които те купуват по седем и половина процента от акциите на „Бормак“.

Сър Джеймс Мансън заплати по два шилинга за всичките 300 000 акции, които в момента се котираха на борсата по един шилинг и едно пени. Общата сума възлезе на 30 000 лири. Наложи му се да заплати още 30 000 лири, отклонени от три различни сметки, изтеглени първо в брой и след един час внесени в нова сметка. Тези пари трябваше да покрият пожизнената рента, която щеше да осигури спокойните старини на една възрастна икономка-компаньонка.

По преценка на Торп всичко излезе много евтино. И което е още по-важно, операцията не можеше да се улови.

Името на Торп не фигурираше в нито един документ. Рентата бе изплатена чрез адвокат, а на адвокатите им плащат, за да си държат езика зад зъбите. Торп въобще не се съмняваше, че мисис Бартън ще бъде достатъчно благоразумна и няма да проговори. А като капак на всичко в цялата работа нямаше нищо незаконно.