Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (12)

11.

В понеделник Шанън пристигна в Люксембург малко след един часа и хвана от летището такси до „Банк дьо Кредит“. Представи паспорта с името на Кийт Браун и поиска петте хиляди лири, които трябваше да са преведени в сметката му.

След кратка проверка на телекса преводът бе открит. Току-що беше дошъл от Цюрих. Шанън не изтегли цялата сума в брой. Получи в люксембургски франкове еквивалента на хиляда лири и подписа формуляр, който удостоверяваше баланса от 4 000 лири в банката. Срещу това му издадоха чек за 4 000 лири.

Имаше време да хапне набързо, преди да се отправи към улица „Хугштраат“, където имаше среща в счетоводната фирма „Ланг и Щайн“.

Люксембург, подобно на Белгия и Лихтенщайн, поддържа система, която предлага на инвеститорите строго дискретно и дори тайно обслужване в областта на банковите и бизнесоперации. В тази система чуждестранните полицейски органи проникват с огромни трудности. Общо взето, ако не се потвърди, че една регистрирана в Люксембург компания е нарушила законите на Великото херцогство или ако не се докаже, че е замесена в международни незаконни дейности от силно компрометиращо естество, полицейските опити за разследвания на това кой притежава или контролира компанията се сблъскват със стоически отказ за сътрудничество. Именно такива условия търсеше Шанън.

Разговорът му, насрочен преди три дни по телефона, беше с мистър Емил Щайн, един от партньорите в реномираната фирма. Специално за случая Шанън бе облякъл нов, гълъбовосив костюм, бяла риза и строга вратовръзка. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, а в другата държеше вестник „Таймс“. Неизвестно защо вестникът в ръката винаги създава у европейците впечатлението, че си имат работа с порядъчен англичанин.

— През следващите няколко месеца — каза наемникът на побелелия счетоводител — група британски съдружници, към която принадлежа и аз, иска да развие определени търговски дейности в района на Средиземноморието. Навярно в Испания, Франция и Италия. За целта бихме желали да основем холдингова компания в Люксембург. Както добре разбирате, ситуацията на британски граждани и жители на Острова, които се занимават с бизнес в няколко европейски страни с различно финансово законодателство, може да се окаже доста усложнена. От гледна точка на данъците откриването на холдингово дружество в Люксембург ни се струва удачна стъпка.

Мистър Щайн кимна, тъй като молбата не го изненада. В неговата малка страна бяха регистрирани множество холдингови компании от този род, а във фирмата му ежедневно постъпваха подобни поръчки.

— Това няма да е проблем, мистър Браун — каза той на клиента си. — Вие естествено си давате сметка, че ще трябва да се съобразим с всички законни процедури във Великото херцогство Люксембург. Сторим ли това, холдинговото дружество ще има право да държи основния пакет акции на всякакви други компании, регистрирани където и да е било, като при това дейността му ще остава извън погледа на чуждестранните данъчни власти.

— Много съм ви задължен. Бихте ли очертали основните стъпки при откриването на такова дружество в Люксембург?

Счетоводителят започна гладко да излага необходимите изисквания.

— За разлика от Великобритания в Люксембург всички дружества с ограничена отговорност трябва да имат минимум седем акционери и минимум трима директори. Нерядко обаче счетоводителят, който се нагърбва с регистрирането на компанията, поема председателството на Съвета на директорите, двама от партньорите му също влизат в него, а няколко души от персонала на фирмата стават акционери с чисто символичен брой акции. По този начин лицето, което иска да основе компанията, минава на седмо място в списъка на акционерите, макар че именно на него принадлежи контролният пакет. Обикновено акциите се регистрират на името на акционера, но съществува изключението с тъй наречените акции на приносителя, при които не е необходимо да се посочва самоличността на притежателя. Лошото е, че тези акции, както става ясно и от названието им, могат да бъдат предявени от всеки. Ако човек ги загуби или му ги откраднат, новият собственик на контролния пакет автоматично би спечелил контрол над компанията, без да му се налага да доказва по какъв начин е придобил акциите. Следите ли мисълта ми, мистър Браун?

Шанън кимна. Той търсеше именно такъв вариант на регистрация, за да може Семлер да купи кораба под прикритието на трудно уловима компания.

— Едно холдингово дружество — каза мистър Щайн, — както предполага самото му название, не може да се занимава с търговска дейност. То може единствено да държи акции на други компании. Вашата група съдружници притежава ли акции на други компании, които би желала да прехвърли и да държи в Люксембург?

— Не, засега не — каза Шанън. — Възнамеряваме да придобием няколко съществуващи компании или да основем нови дружества с ограничена отговорност, чиито основни пакети от акции ще прехвърлим за сигурност в Люксембург.

След не повече от час стигнаха до споразумение. Шанън доказа платежоспособността си с чека за 4 000 лири и плати в брой първоначална вноска от 500 лири.

Мистър Щайн обеща да се захване веднага с учредяването и регистрацията на холдингово дружество, наречено „Тироун Холдингс“, като преди това провери в обемистите регистри дали не съществува друга компания със същото име. Общият акционерен капитал щеше да възлиза на 40 000 лири, с 1 000 от които незабавно щяха да се пуснат на пазара 1 000 обикновени акции с номинална стойност една лира. Мистър Щайн щеше да закупи една акция и да поеме председателството на Съвета. Мистър Ланг и един от по-младите партньори във фирмата също щяха да придобият по една акция. Още трима души от персонала — по-късно се разбра, че са секретарки — щяха да получат по една акция, а мистър Браун щеше да притежава останалите 994 акции и щеше по този начин да контролира компанията и Съвета на директорите.

Официалното учредяване на дружеството бе насрочено за след двайсет дни или за по-късна дата, съобразена с времето на мистър Браун. За датата на пристигането си в Люксембург трябваше да уведоми фирмата писмено. С тази уговорка Шанън си тръгна.

Малко преди края на работното време се върна в банката и прехвърли четирите хиляди лири на сметката си в Брюге. Настани се в хотел „Екселсиор“. Вече си беше резервирал билет за сутрешния полет до Хамбург и поръча на администраторката в хотела да потвърди резервацията. Следващата му спирка беше Хамбург. Отиваше да търси оръжие.

 

 

Търговията със смъртоносни оръжия е най-доходоносната дейност след бизнеса с наркотици и не случайно всички правителства по света са пряко обвързани с нея. След 1945 стана едва ли не въпрос за национална чест всяка страна да има собствена оръжейна индустрия. Производството процъфтяваше и нарастваше, докато се достигна нивото от началото на седемдесетте години, когато бе изчислено, че на всеки един жител на планетата се пада по едно огнестрелно оръжие. Тъй като в мирновременни условия потреблението винаги е по-ниско от предлагането, съществуват два логични изхода — износ на излишъците или участие във война. Тъй като малко правителства са готови да въвлекат във война собствените си страни, а в същото време държат да запазят нивото на военната си промишленост, ударението пада върху износа на оръжие. За тази цел всички Велики сили разполагат с високоплатени екипи от търговци, които обикалят земното кълбо и се опитват да убедят всеки властник, до когото успеят да се доберат, че страната му не е достатъчно добре въоръжена или че притежава стари оръжия, които трябва да се подменят с по-съвременни.

Продавачите въобще не се интересуват от факта, че деветдесет и девет процента от оръжието в Африка, да речем, не се използва за защита на съответните страни от външна агресия, а държи в подчинение местното население. В началото търговията с оръжие представляваше една от зоните на съперничество между конкуриращите се за по-големи печалби западни държави. Когато в оръжейния бизнес навлязоха Русия и Китай, той се превърна в арена и на политическо съперничество.

Сложното взаимодействие между финансови и политически мотиви доведе до изграждането на заплетена система от съображения, която ежедневно се доразвива в столиците на големите държави. Една от тях решава да продава оръжие на република А, но не и на Б. Другата веднага предприема противоположния ход. Това се нарича установяване на баланс между силите с цел да се запази мирът. Финансовата мотивация в търговията с оръжие е постоянна — тази дейност винаги носи печалба. Единствените ограничения се налагат от политическите съображения, които отчитат дали на дадена страна трябва да се предостави оръжие. Именно върху тази нестабилна почва с примеси от политическа целесъобразност и финансова изгода се разви тясната връзка между външните министерства и министерствата на отбраната по целия свят.

Да се изгради местна военна промишленост не е особено трудно при положение, че се произвеждат най-простите оръжия. Производството на пушки, автомати, муниции, ръчни гранати и пистолети е относително елементарен процес, който не е свързан с високи технологии и богата суровинна база. Но малките страни предпочитат да купуват въоръжението си на готово от по-големите, защото техните вътрешни нужди са прекалено дребни, за да оправдаят разходите по изграждане на такава индустрия, а техническото равнище на производството не би ги извело на международния пазар.

Въпреки това през последните две десетилетия нарасна броят на средно големите страни, които откриха собствено, макар и елементарно производство на оръжие. Трудностите набъбват пропорционално със сложността на произвежданото оръжие. Лесно е да се прави леко въоръжение, по-трудно се произвеждат оръдия, бронетранспортьори и танкове, особено трудно е да се създаде корабостроителна индустрия за модерни военни съдове, а най-трудно от всичко е да се изкарат модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Равнището на дадена местна военна промишленост си личи по техническия предел, над който се налага внос на оръжие от други страни.

Основните производители и износители на оръжие в западния свят са Съединените щати, Канада, Великобритания, Франция, Италия, Западна Германия (там определени производства са забранени с Парижкия договор от 1954), Швеция, Швейцария, Испания, Белгия, Израел и Южна Африка. Швеция и Швейцария са неутрални, но въпреки това произвеждат и изнасят много добро въоръжение. Израел и Южна Африка си изградиха собствена военна промишленост поради сложната обстановка, която ги задължава да зависят само от себе си в случай на криза. Тези две страни не изнасят оръжия. Останалите са членки на НАТО и са свързани с обща военна политика. Освен това между външните им министерства съществува определено, макар и не съвсем ясно сътрудничество по въпросите на търговията с оръжие. Така че всяка заявка за оръжие бива внимателно разглеждана, преди да се издаде съответното разрешение. При това купувачът, обикновено някоя малка държава, подписва писмена декларация, че няма да препродаде оръжието без изричното писмено съгласие на доставчика. С други думи, министерството на външните работи задава безбройни въпроси, преди да допусне сделката, и такива сделки се осъществяват почти задължително на правителствено равнище.

Комунистическите оръжия са силно стандартизирани и произлизат главно от Русия и Чехословакия. Новият фактор, Китай, също произвежда въоръжение на достатъчно високо технологично ниво, за да отговаря на теорията на Мао за партизанската война. При комунистите търговията с оръжие е поставена на друга основа. Определящо е политическото влияние, а не парите. Много съветски пратки с оръжие се предоставят като дарения, за да се спечели благоволението на едно или друго правителство. Верни на максимата, че властта се намира на щиковете на пушките, комунистическите държави продават оръжие не само на законни правителства, но и на „освободителни“ организации, които са под тяхно покровителство. В повечето случаи става дума за дарения, а не за продажби. По този начин комунистическите, ултралеви революционни движения са освободени от притеснение, че могат да останат без бойна техника.

По средата на скалата са неутралните швейцарци и шведи, които сами си налагат ограничения при избора на купувачите, залагайки на собствените си морални критерии.

От тази ситуация, при която руското правителство продава на неправителствени организации, а Западът се въздържа, се възползват частните търговци на оръжие. В Русия такива не съществуват и затова тази празнина се попълва на Запад. Търговецът на оръжие е бизнесмен, който е готов да търгува с всякакви купувачи, но за да се задържи в този бизнес, той е длъжен да общува пряко с министерството на отбраната на собствената си страна. В противен случай министерството би го отстранило от играта. Въобще в негов интерес е да се придържа към изискванията на страната си, защото е възможно именно тя да го снабдява със стока, която би престанал да получава, ако създава неприятности. Да не говорим за страха му, че може да го сполети нещо много по-незавидно.

И така, законният търговец на оръжие, който най-често живее в родината си, продава, след като се увери, че сделката е приемлива за правителството. Тези търговци са обикновено големи компании, които разполагат със собствени запаси от оръжие.

Това е най-горното равнище на частната инициатива в оръжейния бизнес. В дълбокото плуват далеч по-съмнителни риби. На следващото стъпало стои законният търговец, който няма собствени запаси, но има официално издадено разрешително да търгува с големите, най-често държавни или контролирани от държавата военнопромишлени предприятия. Той посредничи между тях и клиента, като прибира процент за себе си. Длъжен е постоянно да си връзва гащите пред правителството, защото от това зависи разрешителното му. Това не пречи на някои търговци от този клас да кръшкат понякога, макар че преди време двама от тях бяха разкрити и излязоха от играта.

Тинестото дъно се обитава от хората на черния пазар. Тези търговци са всъщност любители, защото нямат разрешително и следователно не могат законно да притежават оръжейни запаси. Издържат ги неофициални купувачи — лица или организации, които не представляват никое правителство. Това са купувачи, които не биха получили мълчаливото одобрение на нито едно западно правителство. Купувачи, които комунистическите правителства биха отказали да подкрепят по идеологически съображения.

Най-същественият документ при една сделка с оръжие е тъй нареченият сертификат за крайния потребител. Той удостоверява, че покупката се осъществява от или от името на крайния потребител, който в западната практика почти задължително е законно избрано правителство. Въпросът за такъв сертификат не възниква само в случаите, когато някоя от тайните служби предоставя дарение на дадена военна групировка или при сделките на черния пазар. Илюстрация на първия случай е въоръжението, което кубинските антикомунисти в Свинския залив и наемниците в Конго получиха безплатно от ЦРУ. Илюстрация на втория са доставките на оръжие от различни европейски и щатски частни централи за Ирландската републиканска армия.

Сертификатът за крайния потребител е международен документ и няма строго определена форма, размер или текст. Той представлява потвърждение от упълномощен представител на правителството, че или притежателят му, или търговецът мистър X има право да иска от държавата доставчик разрешение за покупка и износ на определено количество оръжие.

Важно е да се знае, че някои страни предприемат възможно най-щателни проверки, за да установят автентичността на сертификата, а други го приемат на доверие. Съвсем очевидно е също, че тези сертификати, както и всичко друго могат да се подправят. Ето в този свят предпазливо навлизаше Шанън с полета си към Хамбург.

Той си даваше сметка, че една директна заявка за закупуване на оръжие, отправена към някое европейско правителство, не би имала успех. Не можеше да се надява и на дарение от комунистическите правителства. Всъщност свалянето на Кимба беше против техните интереси. Освен това всяка директна заявка би разкрила цялата операция, а това значеше пълен провал.

По същите причини Шанън не бе в състояние да се обърне към някой от водещите държавни производители на оръжие, като белгийската „Фабрик Насионал“ например, защото това неминуемо би стигнало до знанието на правителството. Същото се отнасяше и за крупните частни търговци на оръжие като „Когсуел и Харисън“ в Лондон или „Паркър Хейл“ в Бирмингам. Към тяхната категория спадаха още шведската фирма „Бофорс“, швейцарската „Ерликон“, испанската „СЕТМЕ“, чешката „Омнипол“, италианската „Фиат“, „Вернер“ и другите фирми в Германия.

Трябваше да отчете и конкретните финансови обстоятелства. Сумата, с която разполагаше, беше прекалено малка, за да заинтригува големите търговци, които обикновено боравеха с милиони. Не би могъл да привлече вниманието на краля на оръжейния бизнес Сам Къмингс от „Интерармко“, който управляваше частната си империя от комфортния си апартамент в Монако, където се бе оттеглил да се наслаждава на богатството си. Не би заинтригувал нито доктор Стракати от Виена, който държеше правата за задграничните операции на чешката фирма „Омнипол“, нито доктор Лангенщайн в Мюнхен, нито доктор Перети в Рим, нито мистър Камермунт в Брюксел.

Налагаше се да слезе едно стъпало по-надолу при хората, които работеха с по-дребни суми и количества. Знаеше имената на Гюнтер Лайнхаузер (бивш сътрудник на Къмингс), на Пиер Лорес, Морис Ерсю и Пол Фавие. Последните трима живееха в Париж. След като размисли обаче, реши да се свърже с двама души от Хамбург.

Проблемът при тази покупка беше, че целта й прозираше на повърхността — пълен комплект оръжия за конкретна операция. Без да е голям военен капацитет, човек би разбрал, че се касае за превземането на една сграда с еднократна атака. Количествата не бяха достатъчно големи, за да заблудят професионалния военен, че зад поръчката стои някое министерство на отбраната, било то и на малка държава.

Ето защо Шанън реши да разбие комплекта на части, за да купува по един артикул от всеки търговец. Смесеният комплект би издал намеренията на купувача.

От първия човек, с когото може да се срещне в Хамбург, искаше да купи 400 000 броя стандартни 9-милиметрови патрона, които стават както за автоматичните пистолети, така и за автоматите. Подобна тежка и обемиста партида, закупена на черния пазар, щеше да създаде доста усложнения при транспортирането й до кораба. Но, от друга страна, полицията на някоя малка държава би могла да се нуждае точно от такава партида и тъй като в тази част от комплекта нямаше да има автомати, човек би си помислил, че става дума за попълване на запаси.

За тази сделка трябваше да намери законен търговец на оръжие, който би могъл да провре тази малка поръчка през всички процедури, като я постави сред серия по-едри поръчки. Макар и законен, този търговец трябваше да е готов на нередовна сделка с подправен сертификат за краен потребител. Ето къде послужиха знанията за страните с либерално отношение към този документ.

Преди, десет години из много частни домове в Европа се търкаляха „черни“, незаконно притежавани оръжия, които бяха останали от колониалните войни като френската в Алжир и белгийската в Конго.

Но няколкото малки наемнически операции през шейсетте, по-специално войните в Йемен и Нигерия, погълнаха тези оръжия. Така че на Шанън му се налагаше да намери човек, който да използва нередовен сертификат за краен потребител пред някое от правителствата, които не задават въпроси по повод на тези документи. Само преди четири години най-либерално в това отношение беше чешкото правителство, което, макар и комунистическо, продължаваше старата чешка традиция да се продава оръжие на всякакви клиенти. Преди четири години човек можеше просто да отиде в Прага с едно куфарче долари, да посети централата на „Омнипол“, да си избере артикулите и няколко часа по-късно да натовари стоката на чартърния си самолет и спокойно да излети. Съвсем проста работа, но след навлизането на руснаците през 1968 година КГБ взе под свой контрол всички подобни заявки и сега се задаваха твърде много въпроси.

Още две страни си бяха спечелили репутацията на неособено заинтересовани от произхода на сертификата за краен потребител. Едната беше Испания, която имаше традиционен афинитет към чуждата валута. Нейните военни заводи „СЕТМЕ“ произвеждаха богат набор от оръжия, които испанското военно министерство продаваше почти на всички желаещи. Другата, ново име на пазара, беше Югославия.

Югославия бе започнала да произвежда собствено оръжие едва преди няколко години и вече бе успяла да задоволи нуждите на въоръжените си сили. Следваше периодът на свръхпроизводство (такива скъпи заводи не могат да се затворят толкова скоро) и това обуславяше стремежа за износ. Тъй като бяха ново име на оръжейния пазар и никой не познаваше качеството на оръжието им и тъй като, от друга страна, бяха жадни за валута, югославяните бяха възприели подход, който може да се характеризира с фразата „не задавай въпроси, за да не те лъжат“. Произвеждаха един добър модел лека минохвъргачка, както и сносна модификация на чешката базука РПГ–7.

Шанън прецени, че понеже югославското производство не е реномирано, търговецът би могъл да убеди Белград да му продаде минимално количество от горните оръжия, а именно две 60-милиметрови минохвъргачки със 100 мини плюс две базуки с четиридесет снаряда. Размерът на покупката можеше да се оправдае с желанието на клиента да изпробва тези нови оръжия, преди да рискува с по-крупна поръчка.

За първата поръчка Шанън възнамеряваше да се обърне към един търговец, който имаше разрешително да търгува с мадридската фирма „СЕТМЕ“. За него се знаеше, че се гнуси от подправените сертификати за краен потребител. Втората поръчка смяташе да осъществи с помощта на друг един жител на Хамбург, който умело бе извадил югославските производители от пелените и сега поддържаше добри отношения с тях. Той обаче нямаше разрешително за търговия с оръжие.

По принцип контактите с незаконни търговци са безсмислени. Ако не може да изпълни поръчката от свои нелегални запаси, в който случай ще липсва разрешително за износ, единствената заслуга на незаконния търговец може да бъде осигуряването на нередовен, но добре подправен сертификат за краен потребител, като след това убеди някой законен търговец да приеме тази хартийка. Оттук нататък законният търговец може да изпълни поръчката с разрешение на правителството от собствените си законно притежавани запаси, като осигури и разрешително за износ, а може освен това да представи пред някое правителство фалшивия сертификат, гарантирайки го със своето име. Но понякога незаконните търговци имат и едно друго качество. Те познават отблизо пазара и знаят кога, къде и с какъв точно подход да отидат, за да постигнат оптимален резултат. Именно това качество щеше да търси Шанън у втория човек в неговия списък.

Когато пристигна в Хамбург, наемникът се отби в „Ландесбанк“ и откри, че петте хиляди лири са пристигнали. Той получи чек за цялата сума и продължи към хотел „Атлантик“, където имаше запазена стая. Реши да пропусне Репербана^[1] и тъй като беше много изморен, вечеря рано и си легна.

 

 

Йохан Шлинкер, пред когото Шанън застана на другата сутрин в скромния му кабинет, беше нисък, закръглен и бодър. В очите му искреше толкова добродушие и приветливост, че след по-малко от десет секунди наемникът разбра, че на този човек може да се вярва, докато ти види гърба. Говореха на английски за долари — двата неразделни езика на оръжейния пазар.

Шанън благодари на търговеца, че е приел да се срещнат, и му показа паспорта си на името на Кийт Браун. Немецът го разгледа и му го върна.

— Какво ви води насам? — попита той.

— Хер Шлинкер, препоръчаха ви като бизнесмен с безупречна репутация в областта на армейското и полицейското въоръжение.

Шлинкер се усмихна и кимна, но ласкателството не стигна до него.

— Кой ме препоръча, ако мога да попитам?

Шанън спомена името на един човек в Париж, който работеше в африканския отдел на една френска правителствена тайна служба. Запознаха се с него в Африка по време на една от войните, а преди един месец Шанън го потърси в Париж и се срещнаха да си спомнят добрите стари времена. Преди седмица отново му позвъни и французинът наистина му препоръча Шлинкер. Шанън каза на приятеля си, че ще използва името Браун.

Шлинкер повдигна вежди.

— Ще ме извините ли за секунда? — попита той и излезе от стаята.

От съседното помещение се чу тракане на телекс. Немецът се върна едва след тридесет минути.

— Трябваше да се обадя на един приятел в Париж по служебен въпрос — бодро каза той. — Продължавайте, моля.

Шанън беше абсолютно сигурен, че Шлинкер се е свързал със свой колега в Париж с молба да се обади на френския агент и да получи потвърждение, че Шанън е чист. Очевидно потвърждението бе дошло преди малко.

— Искам да купя известно количество 9-милиметрови патрони — каза наемникът направо. — Знам, че поръчката е малка, но съм във връзка с определени хора в Африка, които имат нужда от тези муниции, за да постигнат целите си. Вярвам, че ако това стане, в бъдеще ще им трябват по-големи пратки.

— Какъв е размерът на поръчката? — попита немецът.

— Четиристотин хиляди броя.

Шлинкер направи гримаса.

— Не е много — отсече той.

— Така е. В момента бюджетът не позволява повече. Но човек все се надява, че една малка инвестиция сега може да доведе до по-крупни неща в бъдеще.

Немецът кимна. Не се случваше за пръв път. Първата поръчка обикновено беше малка.

— Защо са се обърнали към вас? Вие не сте търговец на оръжие.

— Наели са ме като съветник по всички военни въпроси. Когато възникна проблемът с мунициите, те ме помолиха да дойда в Европа и да намеря доставчик — каза Шанън.

— И нямате сертификат за краен потребител? — попита немецът.

— Трябва да призная, че нямам. Но мислех, че това може да се уреди.

— О, да, може — каза Шлинкер. — Не е никакъв проблем. Отнема време и струва пари, но може да се направи. Мога да изпълня такава поръчка и от моите запаси, но те са във Виена. В такъв случай би отпаднала необходимостта от сертификат. А бихме могли да извадим такъв документ и да направим нормална заявка по законните канали.

— Предпочитам втория начин — каза Шанън. — Товарът ще се транспортира по море, а да се пренася такова количество от Австрия в Италия, а после до пристанището, би било твърде рисковано. Бихме навлезли в игра с много неизвестни. А при залавяне преносителите влизат в затвора за доста дълго време. Освен това може да се установи, че товарът идва от вашите складове.

Шлинкер се усмихна. Той беше уверен, че няма такава опасност, но за граничните власти Шанън беше прав. Все по-дръзките действия на терористите от „Черния септември“ изостряха чувствителността на австрийските, немските и италианските граничари към всякакви съмнителни товари.

Шанън от своя страна не можеше да е сигурен, че Шлинкер няма да му продаде мунициите, а на другия ден да го предаде. С фалшивия сертификат за краен потребител немецът щеше да е вързан към неговия отбор, защото именно той щеше да представи документа пред властите.

— Май че имате право — каза Шлинкер накрая. — Добре. Мога да ви предложа стандартни 9-милиметрови патрони по шейсет и пет долара за хиляда броя. Ще има и допълнителна десетпроцентна такса за сертификата и още десет процента франко кораба.

Шанън направи бързи изчисления. „Франко кораба“ означаваше товар, снабден с разрешително за износ, минал през митницата, качен на кораба, който щеше да е напуснал пристанището. Цената беше 26 000 долара за мунициите плюс 5 200 долара допълнителни такси.

— Как ще се плаща? — попита наемникът.

— Тези 5 200 долара ще ми трябват, преди да започна работа — каза Шлинкер. — С тях ще платя за сертификата и ще покрия някои пътни и административни разходи. Пълната сума следва да се изплати в този кабинет, след като ви покажа сертификата, но преди получаването на стоката. Като законен търговец аз купувам на моя клиент — правителството, записано в сертификата. След като веднъж стоката бъде закупена, не съществува почти никаква вероятност правителството продавач да си я поиска обратно и да върне парите. Така че държа на пълно авансово плащане. Ще ми трябва освен това името на кораба, за да го впиша в разрешителното за износ. Задължително е корабът да е собственост на регистрирана параходна компания.

Шанън кимна. Условията бяха неблагоприятни, но друг избор нямаше. Ако представляваше законно правителство, нещата щяха да са различни.

— Какъв ще е периодът между плащането и доставката на мунициите на кораба?

— В Мадрид много се бавят. Но не повече от четиридесет дни — каза немецът.

Шанън стана. Показа на Шлинкер чека, за да удостовери платежоспособността си, и обеща да се върне след час с 5 200 долара в брой или еквивалентната сума в марки. Шлинкер предпочете марките и когато Шанън дойде с парите, му издаде стандартна квитанция.

Докато Шлинкер попълваше квитанцията, Шанън разгледа няколко брошури на масичката за кафе. Те представяха търговската листа на една друга компания, която работеше с пиротехнически артикули от типа, който не попада в графата „оръжия“. Представени бяха и голям брой артикули от реквизита за полицията — палки, радиотелефони, газови пистолети, сигнални ракети и други подобни.

Докато Шлинкер му подаваше квитанцията, Шанън го попита:

— Свързан ли сте с тази компания, хер Шлинкер?

— Аз съм неин собственик — каза той. — С това съм известен пред обществото.

„Доста добро прикритие за склада, който е пълен със сандъци с надпис «взривоопасно»“ — помисли си Шанън.

Но нещата го заинтригуваха. Бързо състави един списък и го показа на Шлинкер.

— Можете ли да изпълните тази поръчка за износ от вашите запаси?

Шлинкер погледна списъка. В него влизаха две малки оръдия за изстрелване на сигнални ракети, каквито използва бреговата охрана, десет магнезиеви ракети с максимален интензитет и продължителност на светене (бяха прикрепени към парашути), две корабни сирени, захранвани със сгъстен газ, четири чифта бинокли за нощно виждане, три радиотелефона с обхват най-малко пет мили и пет ръчни компаса.

— Разбира се — каза немецът. — Всички тези неща ги имам на склад.

— Искам да поръчам това, което е в списъка. Надявам се, че няма да има проблеми с износа, понеже тази стока е извън графата на оръжията.

— Абсолютно никакви проблеми. Мога да ги изпратя където си поискам, особено пък на кораб.

— Добре — каза Шанън. — Колко ще струва всичко заедно с транспорта до склада на един спедитор в Марсилия?

Шлинкер погледна в каталога и събра цените на отделните артикули, като прибави десет процента за транспорт.

— Четири хиляди и осемстотин лири — каза той.

— Ще ви се обадя след дванайсет дни — каза Шанън. — Моля ви да подготвите стоката за транспортиране. Ще ви дам името на спедитора в Марсилия и ще ви изпратя чек за 4 800 лири. Надявам се, че в рамките на трийсет дни ще мога да ви дам останалите 26 000 долара за мунициите, както и името на кораба.

На вечеря Шанън се срещна в „Атлантик“ с втория си човек в Хамбург. Алън Бейкър беше канадец, който след войната се установил в Германия и се оженил за германка. Бивш сапьор от войната, той се забъркал през първите следвоенни години в няколко операции край границата със съветската зона. Прехвърлял найлонови чорапи, часовници и бегълци. После започнал да снабдява с оръжие стотиците малки националистически или антикомунистически френски партизански отряди, които след края на войната насочили съпротивата си към Централна и Източна Европа. Само че сега вместо с германците се биели с комунистите.

За основната част от оръжието плащали американците, а Бейкър нямал нищо против да използва знанията си по немски и партизанска тактика, за да пренася товарите до местоназначението, като за тази си дейност получавал солидни американски чекове. Когато тези отряди се разпръснали, в началото на петдесетте той се озовал в Танжер, където придобитите контрабандистки умения му послужили при прехвърлянето в Италия и Испания на парфюми и цигари от свободното по онова време пристанище на северния бряг на Мароко. Накрая излязъл от играта, след като една враждебно настроена банда бомбардирала и потопила кораба му. Върнал се в Германия и се включил напористо в търговията с всякакви стоки, за които има купувач и доставчик. Последният му удар беше сделка с югославско оръжие, предназначено за баските в Северна Испания.

Когато се запознаха с Шанън, Бейкър вкарваше автомати в Етиопия, а ирландецът си търсеше работа след завръщането си от Букаву през април 1968. Бейкър знаеше истинското му име.

Ниският, сух търговец изслуша Шанън мълчаливо. Очите му постоянно скачаха от чинията към лицето на наемника.

— Да, може да стане — каза той, когато Шанън приключи. — Югославяните ще приемат версията, че клиентът иска като мостри две минохвъргачки и две базуки, за да ги изпробва и евентуално по-късно да направи по-голяма поръчка. Звучи правдоподобно. Съвсем лесно мога да получа стоката от тях. Отношенията ми с хората в Белград са отлични. А и те действат много бързо. Трябва обаче да призная, че в момента имам един друг проблем.

— Какъв е той?

— Сертификатът за краен потребител — каза Бейкър. — Имах един човек в Бон, дипломат от Източна Африка, който бе готов да подпише всичко срещу заплащане и няколко по-едрички немски хубавици в апартамента му. Такива жени харесваше. Преди две седмици го върнаха в родината му. В момента ми е малко трудно да му намеря заместник.

— Югославяните интересуват ли се от крайния потребител?

Бейкър поклати глава.

— Не. Щом документацията е наред, повече не се задълбочават. Но трябва да има сертификат, който да носи правителствен печат. Не могат чак дотам да отпускат юздите.

Шанън се замисли. Сети се, че има един познат в Париж, който веднъж му се беше похвалил, че негов приятел дипломат можел да издава сертификати за краен потребител.

— Ще свърши ли работа редовен сертификат от някоя африканска държава?

Бейкър си дръпна от пурата.

— Естествено — каза той. — Що се отнася до цената, една 60-милиметрова минохвъргачка струва 1 100 долара. Значи 2 200 за двете. Мините са по двайсет и четири долара. Проблемът с поръчката ти е, че сумите са прекалено малки. Не можеш ли да качиш мините от сто поне на триста? Това ще опрости нещата. Никой не е готов да ти даде само сто мини дори и за проба.

— Добре — съгласи се Шанън. — Ще взема триста, но нито една повече. Иначе ще надвиша бюджета и ще пострада моят дял.

Неговият дял нямаше да пострада, защото той беше оставил прилична горница за преразходи, а и заплатата му беше договорена. Но знаеше, че този аргумент ще затвори устата на Бейкър.

— Добре — каза Бейкър. — Значи 7 200 долара за мините. Базуките са по хиляда долара, за двете две хиляди. Снарядите са по четиридесет и два долара и петдесет цента. Умножено по четиридесет прави… момент да видим…

— Хиляда и седемстотин долара — каза Шанън. — Целият комплект излиза 13 000 долара.

— Плюс десет процента за доставяне на стоката франко кораба, Кат. Без да броим сертификата. Ако можех да ти намеря сертификат, процентите щяха да са двайсет. Да си го кажем направо. Сделката наистина е малка, а моите разходи са големи. За такава малка поръчка трябва да ти искам петнайсет процента. Значи общо 14 400 долара. Да ги закръглим на петстотин, а?

— Ще ги оставим 14 400 — каза Шанън. — Аз ще взема сертификата и ще ти го пратя по пощата заедно с петдесет процента от сумата. Ще получиш още двайсет и пет процента, когато видя стоката в Югославия — в сандъци и готова за транспортиране. Последните двайсет и пет процента ще ти платя, преди корабът да се отлепи от кея. Пътнически чекове за долари. Добре ли е?

На Бейкър му се искаше да получи цялата сума в аванс, но тъй като не беше търговец с разрешително, той нямаше офиси, складове или официален служебен адрес. Щеше да използва посредничеството на друг търговец, негов познат, за да закупи стоката.

Един от най-старите известни трикове е да обещаеш, че ще изпълниш поръчка за оръжие, да спечелиш доверието на клиента, да го убедиш в неоспоримата си почтеност, да получиш максималната сума в аванс и да офейкаш. Немалко черни и мургави купувачи на оръжие в Европа са изпитвали това на гърба си. Бейкър знаеше, че Шанън няма да се върже на въдицата. А и петдесет процента от 14 400 долара представляваха незначителна сума, за да се прилага този трик.

— Добре. Веднага щом получа сертификата, ще започна да действам.

Двамата станаха и се запътиха към изхода.

— Колко време ще ти трябва да доставиш товара на кораба?

— От трийсет до трийсет и пет дни — каза Бейкър. — Между другото, намерил ли си кораб?

— Още не съм. Искаш да знаеш името му, нали? Ще ти го пратя заедно със сертификата.

— Щом още нямаш кораб, аз знам един, който се дава под наем. Две хиляди марки на ден. В цената влиза екипаж, продоволствия… всичко. Превозва хора и товари до всяка точка при пълна дискретност.

Шанън обмисли варианта. Двайсет дни в Средиземно море, двайсет дни до целта и двайсет дни обратно. Сто и двайсет хиляди марки, или 15 000 лири. По-евтино, отколкото да се купи кораб. Доста съблазнително. Но не му се нравеше това, че някой външен за операцията човек ще контролира част от покупката на оръжие, кораба, а и ще бъде запознат с крайната цел. Това би означавало Бейкър или посредникът, който ще уреди наемането на кораба, да се превърне в партньор.

— Добре — предпазливо каза той. — Как се казва?

— „Сан Андреа“ — отговори Бейкър.

Шанън изстина. Беше чувал от Семлер това име.

— В Кипър ли е регистриран?

— Точно така.

— Не ми трябва — отсече наемникът.

Докато вървяха към вратата, Шанън мярна в едно сепаре Йохан Шлинкер. За миг се усъмни, че германецът го е проследил, но той вечеряше с друг човек, очевидно негов клиент. Шанън извърна глава и продължи. На стъпалата пред хотела с Бейкър си стиснаха ръцете.

— Ще ти се обадя — каза Шанън. — Гледай да не ме преметнеш.

— Не се притеснявай, Кат. Можеш да ми вярваш — каза Бейкър.

После се обърна и пое надолу по улицата.

— Знам аз колко мога да ти вярвам — промълви Шанън и се върна в хотела.

Докато се качваше към стаята си, от главата му не излизаше лицето на човека, който вечеряше с Шлинкер. Някъде беше виждал това лице, но не можеше да се сети къде. Спомни си малко преди да заспи. Този човек беше началник-щаб на Ирландската републиканска армия.

На другата сутрин, в сряда, Шанън хвана самолета за Лондон. Започваше Ден девети.